Анализи

Печат

Тоталитаризъм и задължително училищно образование

Виктор Костов

Държавата, в лицето на законодателите и изпълнителната власт, упорито продължава да води война срещу традиционното семейство. След проваления опит за въвеждане на неототалитарно законодателство, спонсорирано от УНИЦЕФ, Съвета на Европа и Европейския съюз, миналата година чрез Проектозакона за детето, обсъжданият днес Законопроект за предучилищното и училищното образование продължава традицията.

Държавното образование остава монополната форма, в която родителите могат да образоват децата си. Частното образование няма нищо общо с истинското частно образование, което би трябвало да е именно ЧАСТНА, а не държавна инициатива. Частно образование, спонсорирано от държавата и данъкоплатеца и подчинено на държавната образователна програма и философия, не е частно, а продължение на държавната образователна политика с частни средства.

Фактът, че се предвиждат
административни санкции
за родителите, които „не
осигуряват присъствието“ на
децата си в училище означава,
че „правото на образование“ не
е никакво „право“, а е еничарство и ангария.
В тази обстановка идеята за пълна образователна свобода на родителите от държавна намеса като домашното образование остава неразбрана и оттук – игнорирана от законодателя.

От всички публично заявени постановки в отношението към децата и образованието в последната една година относно плановете на държавата в тази област става ясно следното – образованието няма за цел да образова. То има за цел да поддържа една огромна метастаза от издържан от данъкоплатеца бюрократичен апарат и да изгради послушници на една безалтернативна и тоталитарна система за индоктриниране на „бъдещи граждани”.

От прочита само на мотивите към Проектозакона за предучилищното и училищното образование става ясно, че за пореден път децата се предават на държавата под предлог за тяхната самостоятелност и права. Кое дете има права вън от управлението и грижата на родителите в семейството? Това, което по неестествен начин се грижи само за себе си (пълен абсурд), или това, за което вместо родителите се грижи ... държавата?

Същата тоталитарна и порочна философия, целяща разруха на традиционното семейство, която видяхме и съборихме в смразяващия кръвта Проектозакон за детето, е налице и в сегашния образователен проектозакон. Разбира се, логика има в един такъв подход, когато семейството вече е разрушено, не е важна единица в живота на един народ, и по някакъв начин някой трябва да се погрижи за идното поклонение.

Но да не забравяме, че причината за разрухата на семейството е именно в утопичния социалистически експеримент, проведен на територията на България в продължение на над 40 години, според който семейството щеше да отмре. Карл Маркс, един от идеолозите на социалистическия утопизъм, е и един от най-върлите врагове на семейството. За него класовата борба с „капитализма” се води най-вече чрез разрушаване на традиционното семейство, което всъщност е християнският модел за семейство – един мъж и една жена, които раждат и отглеждат поколение.

Ако прочетете чл. 5 от Законопроекта, озаглавен „Цели на образованието”, никъде няма да видите укрепване на семейството и авторитета на родителите. Божията заповед „уважавай майка си и баща си” няма място в ценностите на езическото държавно образование. Именно неприязънта на Маркс към религията е тази, която движи и омразата му към традиционното семейство, така охотно споделяна от съвременните социални инженери (включително и сегашната зам.-министърка на правосъдието В. Тодорова).

Тоталитаризъм и задължително училищно образование
“Ако един възрастен ми каже "Аз няма да се присъединя към вас" аз спокойно ще му отговоря "Твоето дете вече ни принадлежи". Кой си ти? Скоро няма да те има.„ - Адолф Хитлер

Един от най-силните аргументи в защита на тезата, че държавното образование е тоталитарно, е че Образованието от държавата няма алтернатива. Държавното образование не е предложена образователна помощ, то е на практика единствена форма, която родителите не могат да откажат. Плурализмът е в основата на всяко демократично и свободно общество. Няма плурализъм в образованието – единственият модел, позволен досега и позволен в бъдеще, е ТОТАЛНИЯТ ДЪРЖАВЕН КОНТРОЛ НАД ОБРАЗОВАТЕЛНИТЕ ФОРМИ, ПРОГРАМИ, ОЦЕНКА НА РЕЗУЛТАТИТЕ. Това е тоталитаризъм, и отсъствие на свобода и демокрация. Без плурализъм в образованието няма плурализъм в мисленето. Без свобода на мисълта няма истински публичен дебат и просто НЯМА ИСТИНА.

За пореден път абсурдите на българското законодателно мислене потвърждават тоталитарните тенденции на законотворците. Как може едно „право” – правото на образование – да бъде задължително? Или е право и въпрос на употреба по решение на носителя му, или е задължение, което е тежест и отговорност на същия?

Не осигуряването на „право на образование” е целта на българското образователно законодателство, включително и в новия проектозакон. Целта е „социализация”, тоест национализация на важния ресурс за съществуването на тоталитарната „държава-бюрокрация”.

В мотивите към проекта за нов образователен закон недвусмислено са завявени претенциите за тотален контрол над подрастващите и техните семейства от държавата. През април 2012 г. тогавашният ресорен министър Игнатов изрично подчерта, че „засилване на ролята на държавата” в образованието е приоритет в мисленето, залегнало в новия законопроект. Тенденцията личи и от мотивите към законопроекта, в които по повод на финансирането на образованието се твърди, че „последователно провежда политиката на запазване и засилване ролята на държавата”. С други думи – държавата няма да допусне образованието да придобие качество, което тя да не му придаде или отнеме.

Централизация въпреки лошото качество

Претенцията към образователен държавен монопол дори не е подплатена с адекватни постижения. Държавното образование до момента категорично, недвусмислено и безапелационно се доказа като провалило се и неспособно да изпълни основната си функция – да образова. През 2009 година авторитетно международно изследване на ученици от различни страни PISA показа, че българските ученици са на дъното на способностите сред връстниците си от други страни. Проектозаконът към момента обаче не отчита неефективността на държавното училище и циментира в законодателен вид посредствеността и провала – засилвайки ролята на държавата?!

Следва да си зададем въпроса – защо една неефективна система е толкова ожесточено обслужвана и пазена? Един от тривиалните отговори е – пари. Усвояването на европейски фондове е поставено под условие за промяна в образователното законодателство.

Ще се усвоят фондове, европейски и други, и ще се продължи целенасоченото доразрушаване на българското семейство.

Бедността и алчността като двигатели на образователните „промени”

При липсата на истинска свобода и инициатива, най-удачният модел за успех в живота и кариерата е обслужване на бюрокрацията.

Чужди пари и интереси формират българското държавно образование – финансиране от Европейския съюз в размер на 4 милиарда евро, които ще бъдат усвоени, ако новият проектозакон мине. При липсата на истинска свобода и инициатива, най-удачният модел за успех в живота и кариерата е обслужване на бюрокрацията. Там се правят пари. В една такава обстановка всеки, който вкара някакви няколко милиарда евро, става собственик на съответното министерство. Това е, което се случва с образованието. Интересите на родителите, децата, семейството, запазването на същността на нацията и народа нямат значение. Имат значение парите, усвояването на фондове, временно решение на проблема на алчния и бедния човек. Бедният човек, също и бедните нации, стават зависими от чужди идеологии, когато в конфликта на интереси между парите на данъкоплатеца и чуждата организация, последната печели като по-платежоспособна.

Сега комунизмът уж падна, но се изличават семейните ценности и демокрацията с наливането на пари в министерствата с цел откъсване на децата от техните родители и предефиниране на семейството, традиционните ценности и морал.

Българското образование няма да изгражда българското семейство, респективно българския народ. То ще обслужва външни, европейски и паневропейски идеологии и интереси именно поради паричната зависимост на бюрократите от Брюксел и други международни спонсори с леви убеждения.

Отричане на фундаменталната роля на семейството за възпитанието и образованието на децата

От битката срещу Законопроекта за детето и от дебатите по този за образованието е ясна следна идеологическа аксиома, която управляващите са възприели: децата принадлежат на държавата, а не на родителите им.

Новата постановка на проекта за нов образователен закон за отнемане на децата от родителите им на четири, дори тригодишна възраст, доказват антисемейния и антинационалния характер на законодателните тенденции.

На пръв поглед за родителите с повърхностни и себични разбирания за отглеждането на деца това е удобство. Раждаш си детето и от три годинки го даваш на държавата да ти го образова и да ти го отглежда. То е при „тях” – любящите госпожи по над 30 часа седмично. Това на практика означава, че родителят ще има една ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОГРАНИЧЕНА РОЛЯ в живота и изграждането на ценности и характер на своето дете. Родителят просто трябва да целуне за довиждане детето си от тригодишна възраст.

Родителите трябва да свикнат или да си отворят очите за ролята, която им предопределя тази законодателна философия, видима в образованието и отглеждането на деца – майка и татко са само биологичен производител на биомаса за формиране в лабораториите на обществения експеримент, започващ почти от утробата – от тригодишна възраст.

С настъпването на тази задушаваща държавна грижа за образованието на децата политическата разправа с неудобни на управляващите опоненти е реалност. При подмяната на на основни човешки права със „специализирани такива” в интерес на детето, както видяхме това със злополучния Проектозакон за детето, образованието от държавата, и само от нея, става коз, специално право на детето, чрез което „право” на практика държавата изземва правата на родителите да дават образование на децата си съгласно своите възгледи и убеждения.

Потъпкване на демократичните принципи

причината за разрухата на семейството е именно в утопичния социалистически експеримент, проведен на територията на България в продължение на над 40 години, според който семейството щеше да отмре.

Тук често се цитира аргумента, че циганските малцинства щели да бъдат образовани чрез задължителността на образованието. Този аргумент е абсурден. Закони се пишат за всички, не само за отделни етнически групи. На второ място, ако дадена култура не тачи образованието, защо тя трябва да бъде насила променяна? Достатъчно е да се гарантира, че децата от ромски произход ще получат възможност да се образоват, ако родителите им биха искали това.

Фактът, че се предвиждат административни санкции за родителите, които „не осигурят присъствието” на децата си в училище означава, че „правото на образование” не е никакво „право”, а е еничарство и ангария. Родителите са лишени от истинско участие в решения за ценностите и възпитанието на децата си. Грижата на държавата за образованието, изразена по този начин, е фарс и лицемерие, които прикриват истинската цел – усвояването на човекоресурс от най-ранна възраст.

Управление на масите, а не гарантиране на свободата и благоденствието на личността и семействата, е истинската философия зад този тип законодателно решение на образованието.

Колкото повече консервативните християнски традиции биват размити от новите философии на общочовешкия хуманизъм, който е в основата и на комунизма, толкова повече обществото и личността губят опора без наличието на морални и абсолютни ценности. Добро и зло вече са релативна категория, която се мени с времето, конюнктурата и също – с финансирането.

Условията за това състояние на българската народопсихология бяха залагани в продължение на десетилетия с експеримента на комунистическата утопия. Утопичният социализъм не проработи тогава, в периода 1944-1990 г., защото се провали икономически и морално.

Еничарите на държавната бюрокрация

Едно ново робство чука на вратата на българите, още преди да сме се отърсили от предишното. Робството на безсемейния индивид, чиято идентичност се формира от „социума” и от способността да харчи пари за себе си, за технологии и удоволствия. Децата ще растат сираци, без родители, обсебени от фалшивата „майчинска” грижа на образователната бюрокрация. Ще се прибират вкъщи като на квартира, да спят, да си изядат вечерята и да получат пари и издръжка, за да могат успешно да се върнат в държавното училище за възпитаването си в ценностите на безличния бюрократизъм.

С разграждането на семейството, чрез отнемане на децата от държавата и втори етап – индоктринирането им с неконтролируеми от родителите идеологии в училище, се разгражда семейната обич, моралните устои на личността и народа. Хората стават роботи, чиято лоялност е лесно податлива на манипулации. Те нямат такава към майка и баща, близки, роднини, семейство. Фикцията на „обществото”, „държавата”, свободата дефинирана като абсолютизиране на индивидуалния морален релативизъм, са новите лоялности. Такива хора се управляват лесно. Това е роботизирано общество от униформено мислещи личности, без способност да се противопоставят интелектуално и морално на тираничното заробване на тяхната съвест и живот.

Ако държавата не допусне плурализъм в образованието, ако налага само механизми за контрол, разпадът на ценности и способности, на който сме свидетели към момента, ще бъде пълен в следващото поколение. Ако родителите не застанат в защита на правата си като такива, скоро ще разберат, че децата им не са вече техни, и че в домовете им живеят гости на семейството, които при нормални условия би трябвало да са техни деца, с които да споделят семейната обич.



Всички права запазени © 2012. Свобода за всеки – www.svobdoazavseki.org За препубликация е нужно писмено разрешение. Линкове към статията могат да се слагат без ограничения.



 Виктор Костов е адвокат и доктор по философия. Издател е на „Свобода за всеки” – онлайн списание за свободата на религията, съвестта и словото – и ръководител на адвокатска и правозащитна група.

 

Добавете коментар

Правила при коментиране- линка вляво, синьото поле!


Защитен код
Обнови