Анализи

Печат

Религиозният плурализъм – сериозна опасност за българския евангелизъм

Вениамин Пеев

Темата за религиозния плурализъм, започна да става, уви, актуална и в българската християнска действителност. На Запад религиозният плурализъм отдавна се е превърнал в университетска, църковна и държавна политика. Разбира се, това съвсем не значи, че концепцията за уникалност на християнството е остаряла и следва да бъде запратена на прашния таван на миналото! Напротив, уникалността на християнството е самата сърцевина в учението на Основателя Христос и Неговите ученици. Ап. Павел предупреждава: „Но ако и сами ние или ангел от небето ви проповядва друго благовестие освен онова, което ви проповядвахме, нека бъде проклет!” (Гал. 1:8). В същия дух са и заръките на другите Христови апостоли. Новозаветният пророк ап. Йоан буквално предусеща хаоса на съвременния религиозен калейдоскоп: „А никой дух, който не изповядва Спасителя [т.е. Исуса], не е от Бога; и това е духът на Антихриста, за когото сте чули, че иде и сега е вече в света” (I Йоан 4:3). През вековете християнската Църква е претърпяла много сътресения. Имало е безброй теологични дебати по отделни клаузи на вероучението. Имало е различия и противоречия. Но дори квалифицираните като „еретици” от официалната Църква ариани, савелиани, богомили, валдензи, анабаптисти, модернисти и пр. нито за миг не са си помисляли да приравнят библейския Бог и новозаветния Христос с Брахман, Буда, Аллах или Кришна, Мохамед и Баха-Улла. Ако беше така, библейското заявление за Бога, че е „Един Бог” или Христовата претенция, че Той и Отец са „едно”, биха били тривиални фрази, които бихме срещнали в една или друга форма в много други религии.

Религиозният плурализъм, който приравнява онтологически и функционално всички богове, не е ново явление, но той се засили особено много в модерната и постмодерната епоха. Най-болезненото за истинските християни обаче е обстоятелството, че радетели за религиозен плурализъм са видни представители на „християнското” богословие, а не рядко и негови свещенослужители. В настоящата статия ще се спра на теологичната концепция на „кръга Хик”, отглас от която съзирам в дейността на някои представители на ОЕЦ, включили се активно в плуралистичната организация Национален съвет на религиозните общности в България (НСРОБ).

Плуралистичната дейност на проф. Джон Хик

Английският професор по сравнително религиознание Джон Хик (род. 1922 г.) е емблематична фигура. Той е един от най-ревностните застъпници на плуралистичните тенденции в постмодерната „християнска” теология. Парадоксално, но факт е, че проф. Хик смята себе си за „християнин”. Правилна ли е обаче тази самопреценка? Кой и какъв в действителност е г-н Хик?

Най-напред бих искал да подчертая любопитния факт, че Джон Харууд Хик има евангелски произход. На 18-годишна възраст като студент по право в Хълския университет той преживява силно и разтърсващо духа му обръщение, приемайки, както сам изповядва, вярата „под влиянието на новозаветната фигура на Исус”. Това събитие поставя началото на неговия интерес към метафизичното, духовното. Ето защо Джон се отказва от кариерата си на юрист и се насочва към философията. Намерението му отначало е да стане презвитериански пастор, който се подготвя за борба срещу настъпващия агностицизъм в Англия, чиито идеолози са Ницше и Ръсел. Хик завършва Единбургския университет през 1948 г. с магистърска степен, защитавайки дисертация за взаимовръзката вяра-знание. През 1950 г. защитава успешно докторска степен по философия в Ориел колидж (Оксфорд), после специализира и в Уестминстър колидж (Кембридж). В продължение на няколко години Хик служи като презвитериански пастор в Нортъмбърленд, като от 1959 г. се посвещава на научно-изследователска и преподавателска кариера. През 1975 г. му е присъдена докторска степен по литература от научно жури на Единбургския университет. Научните области, в които работи проф. Хик, са теологията и философията. Той се изявява като успешен преподавател в редица университети във Великобритания и САЩ. Заема и редица високи постове като: вице-президент на Британското сдружение по философия на религията, вице-президент на Световния конгрес на религиите и др. Приносът му в областта на религиознанието се оценява високо от академичните среди и някои политически кръгове в родината му и в чужбина. През 1986-7 г. Хик изнася своите „Гифърдски лекции: интерпретация на религията”, които излизат от печат през 1989 г. под надслов “An Interpretation of Religion” („Интерпретация на религията”). Проф. Хик е автор на широко известни в англо-говорящите страни плуралистични съчинения като: “God and the Universe of Faiths” („Бог и вселената на верите”, 1973), “The Metaphor of God Incarnate” („Метафората за въплътения Бог”, 1993) и др. Той е редактор на особено скандалния сборник, в който участват богослови, споделящи плуралистичните му възгледи – “The Myth of God Incarnate” („Митът за въплътения Бог”, 1977). Книгите му не са преведени на бълг. език, но в бр. 27 (2008) на академичното сп. „Християнство и култура” (с. 52-66) представих един от плуралистичните аспекти на неговата дейност в критичната статия „Метафора ли е Боговъплъщението?”. Смятам обаче, че плурализмът на Джон Хик и неговите съратници трябва да се изследва по-обстойно и да се представи съответно критично на българските читатели, защото дейността на НСРОБ много наподобява на този тип плурализъм на псевдохристияни. А пробивът на плуралистичните идеи и в ОЕЦ не може да не предизвика тревога сред редовите евангелисти, пастирското съсловие и богословските ни среди.

Религиозният плурализъм на Джон Хик

Бих искал да подчертая още тук с огромна сериозност, че религиозният плурализъм на Джон Хик произтича от социални и морални съображения, а не от конфесионални такива. Както ще видим по-надолу, склонността му да отъждествява под „идеята за Бога” Яхве, Аллах, Отец, Вишну, Буда и т.н. всъщност представлява доброволен отказ от убеждението за уникалното богооткровение на Синай пред Моисей. А това неминуемо поставя с цялата му острота въпроса: „Християнска ли е тази позиция?”

Като преподавател в Бирмингамския университет в продължение на 15 г. проф. Хик проявява особен интерес към мулти-националната и културна общност в Бирмингам, но не с намерението да представи уникалността на християнската вест за спасение и вечен живот. Той се запознава с различните религиозни традиции: юдейска, мюсюлманска, сикхска, индуистка и будистка. Включва се активно в различни интерконфесионални организации за защита на емигрантските вълни през 50-те и 60-те години на ХХ в. Постепенно той формира характерния за по-късното му творчество плуралистичен възглед, отстъпвайки от евангелската позиция на младежките си години. Следователно не университетската му подготовка е причина за неговия завой в богословието, а външни фактори, нямащи нищо общо с проблема за „вяра” и „знание”.

Така проф. Хик решава, че плуралистичното приравняване на божествата на различните религии, независимо дали те са монотеистични (юдаизъм, християнство, ислям), политеистични (индуизъм) или пък атеистични (будизъм), това радикално „християнско” богословие би трябвало да се определи като „революционен” и „положителен” ход. Затова Хик определя своя тип плурализъм като „Коперникова революция в теологията” (God and the Universe of Faiths, 120-32). Според него „уникалността” на юдео-християнския Бог и християнското учение за спасение са нещо „остаряло”, нещо „неадекватно” за модерната ни действителност и трябва да се изостави. Хик директно принизява значението на християнската теология през вековете, определяйки я като „Птолемеева мисловна мярка” (пак там, 126). Към „овехтялата Птолемеева теология” Хик причислява становищата на Англиканската, Лутеранската и Калвинистката общност (пак там, 124). Следователно към „птолемеевците” професорът от Бирмингам причислява и западноевропейските евангелски християни. За православната теологична система той не споменава нищо, но по всяка вероятност и те биха влезли в категорията на остарелите „птолемеевци”. Към римокатолиците Хик е по-благосклонен. Основавайки се на някои от по-либералните решения на Втория ватикански събор (1962-5 г.), той смята, че е дошло времето юдео-християнският Бог да бъде „детрониран” и да бъде поставен в една по-демократична и шумна компания – тази на Аллах, Брахман, Вишну, Буда и т.н. (An Interpretation of Religion, 10). Тази „революционна” маневра Хик определя доста претенциозно като „Коперникова”, те. наукосъобразна.

Какво представлява „Коперниковата” теология на бившия евангелист Джон Хик? Най-напред ще посоча, че той предпочита да говори за „трансцендентна реалност” или „Реалното”, а не за Бог с личностни характеристики. Чрез тази небиблейска категория Хик „отваря” теологичния проблем за Бога по такъв начин, че да бъде едновременно „личност” (както се приема в монотеистичните религии) и „не-личност” (както се приема в източния монизъм). За него няма никакво значение как се възприема тази трансцендентна реалност – „като Бог или божественото, или Абсолютът, или Дао, или Дхармакайа, или Духът” (пак там, 172). Според него Яхве, Св. Троица, Христос, Кришна или Аллах са само „частични образи на Абсолюта” или „Реалното”. А всички съвременни религии трябвало да се приемат като „равнопоставени” (God and the Universe of Faiths, 131). Придържайки се към изводите на либералния историк на религията Мирча Елиаде (1907-1986), Хик се опитва да обясни различните представи за Бога в многобройните религиозни традиции като варианти на някаква хипотетична „архаична религия” от епохата на каменната ера и която се е отливала в по-късни форми в древните култури на Близкия и Далечния Изток, обхващайки Египет, Гърция, римската империя, Индия и Китай (пак там, 23). Този опит за установяване на хипотетично „ядро” на религиозните концепции не е нещо ново в религиознанието и не е „заслуга” на проф. Хик. На българския читател е познато съкратеното издание на Джеймс Фрейзър „Златната клонка” (бълг. изд. 1984), което датира от края на ХIХ в. Там авторът проследява сродни религиозни концепции в примитивни и по-развити религиозни системи, като стига до извода за общи наченки на вярвания в праисторическо време. Размиването на границите на различните религиозни традиции обаче води до унищожаване спецификата на религиозното изобщо, което не се обяснява само с научни методи, както бихме могли да обясним произхода на Вселената с хипотезата за „Големия взрив”.

Критика на плуралистичната теология

Действително християнското богословие на Запад, което се отличава с евангелска насоченост, е реагирало напълно адекватно на тази псевдохристиянска плуралистична система. Ще посоча няколко значими имена на критици: оксфордския проф. Алистър Макграт, римокатолическия проф. Гавин Д’Коста, англиканския еп. Лесли Нюбигин, Кристофър Синкинсън и др. Видният мисиолог на нашата епоха еп. Лесли Нюбигин писа в съчинението си „Евангелието в плуралистичното общество”, че една сериозна християнска християнска позиция може да се нарече „плуралистична в смисъла на признаване благодатното дело на Бога в живота на всички човешки същества, но тя отхвърля плурализъм, който отрича уникалността на онова, което Бог е направил в Исуса Христа” (The Gospel in a Pluralist Society, 182 f.). Истинската християнска позиция никога няма да уеднакви Св. Троица с Аллах или Вишну и никога няма да сравнява Исус Христос с Мохамед или Буда! Проблемът на плурализма в стил „а ла Хик” не е само онтологически или религиоведски – той е преди всичко сотериологически. Ако християнинът уеднакви Св. Троица с другите божества и Христос с другите основатели на религии, то той се отказва от спасителната си сигурност в Христовата личност и дело. Тогава уверението на ап. Петър в Деян. 4:12, че „чрез никой друг няма спасение, защото няма под небето друго име, дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим”, би било един кух площаден лозунг, каквито са се носили през вековете по много столични и провинциални площади.

Но ако в западната християнска богословска литература през последните десетилетия се появиха сериозни публикации и се организираха плодотворни конференции, които оказаха сериозен отпор на плуралистичната доктрина на проф. Джон Хик и неговото обкръжение, каква е ситуацията в българския евангелизъм? Със съжаление и болка трябва да припомним, че има самозвани „представители” на родните ни евангелски общности, които се включиха без да са получили пълномощия от тях в плуралистичния НСРОБ, имащ претенциите да представлява религиозните общности в България. НСРОБ е такъв "държавен орган", който напълно ненужно дублира някои от функциите на Дирекцията на вероизповеданията. Нещо повече, НСРОБ се опитва да оказва контрол върху религиозните общности в България, изтъквайки приоритета си за „помирение” между тях. Това е напълно излишно, защото нито истинските християни ще допускат враждебно отношение към друговерците, нито истинските представители на другите религии ще сеят омраза срещу християнството. Главният проблем в дейността на НСРОБ е в това, че той се стреми чрез различни академични и социални инициативи да налага чрез председателя на ОЕЦ плуралистични идеи в богословието и религиозните практики на българския евангелизъм. Нашата критика е срещу такива тенденции!

Всички права запазени © 2013 г. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.">Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.



Д-р Вениамин Пеев е роден в гр. Русе (1950). Завършва Богословския факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” (1978 г.). Защитава докторска дисертация по философия в НБУ (2009 г.). Главен редактор е на Годишника на ВЕБИ от 2009 г. Последните му публикации са монографиите:Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., “Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, “Абагар”, 2011.

Коментари   

 
Veniamin Peev
+11 #2 Veniamin Peev 04-02-2014 11:22
Абсурдите на съвременния религиозен плурализъм, приравняващи онтологически божествата на всички религии, всъщност водят до пълна деградация на концепцията за "божественото".
Никос Казандзакис, по чийто скандален роман "Последното изкушение на Христос" Мартин Скорсезе направи още по-скандален филм, пише следното: "Гущери, пеперуди, мравки ... всички са били Бог". До такова принизяване на Божието достойнство, което е засвидетелстван о от Библията, водят подобни кощунства.
Цитиране | Докладвай на администратор
 
 
Веселин Кисьов
+17 #1 Веселин Кисьов 21-01-2014 00:10
Едно нещо прави впечатление, когато се изучава историята на християнството. Има една грешка, която вярващите винаги допускаме и никога не си вземаме поука. Вместо да преценяваме културата си през Библията, стремим се да тълкуваме Божието Слово през призмата на това, което невярващият свят ни налага като светоглед. Примери за това има много. Ще спомена само някои по-съвременни. Когато става популярна теорията на Дарвин, много християни считат, че трябва да започнат да тълкуват Библията така, че да включва сътворение чрез еволюция. Щом се разпространяват идеите на Маркс, доста вярващи намират начин да ги включат в християнските си представи и се впускат в комунистическит е движения, без да осъзнават последствията. Дойде ерата на толерантността (в новия смисъл на думата - че всички възгледи, религии, начини на живот са еднакво правилни) и твърде много вярващи безпроблемно приеха идеите дори да се ръкополагат хомосексуалисти.

Това, че у нас някои вярващи евангелисти приветстват религиозния плурализъм, показва единствено, че светогледът им е подменен. Някога може и да е бил библейски, но вече не е съвсем. Участието в организации, които имат като основна цел насърчаване на религиозен плурализъм е нарушение на първата от Десетте заповеди. Единствено поради отровен от културата мироглед може да се оправдава този плурализъм чрез Библията. Искрено се надявам, че тези вярващи все пак ще се усетят скоро какво всъщност насърчават и ще престанат.
Цитиране | Докладвай на администратор
 

Добавете коментар

Правила при коментиране- линка вляво, синьото поле!


Защитен код
Обнови