Анализи

Реакциите у нас и в чужбина за „пасторския процес“ през 1949 г.

Написана от Вениамин Пеев

За първия съдебен фарс срещу 15-те евангелски пастори през 1949 г. е писано нееднократно. Автентични сведения, макар и обагрени емоционално, имаме от непосредствени участници в процеса като д-р Харалан Попов и п-р Митко Матеев. Техните описания често се използват днес в исторически изследвания по темата.1 До известна степен са изследвани и реакциите към „пасторския процес“ у нас на основание на протоколи на Политбюро на ЦК на БКП, публикацията на Дирекцията на печата „Процесът срещу евангелските пастори-шпиони“ (1949) или комунистическата преса през този период у нас.

Доколкото ми е известно обаче, документални сведения за реакциите в чужбина не са представяни. Затова в настоящата кратка статия смятам да се спра на някои от реакциите сред политически и християнски кръгове в САЩ и Швеция поради пряката връзка на засегнатите страни от издадените присъди. Освен това, резултатът от „пасторския процес“ сериозно наврежда на обтегнатите дипломатически отношения между комунистическа България и САЩ, достигнали до дълбок международен политически разрив в продължение на цяло десетилетие. Този разрив може да се сравни с идентичния политически процес срещу кардинал Йозеф Миндсенти в Унгария, довел до още по-задълбочена международна криза.

Реакцията на американската дипломация за процеса през 1949 г.

П-р Харалан Попов и останалите подсъдими дълго време няма да могат да научат, че през цялото време на изтезанията и клеветите срещу тях в много страни на Западна Европа и в САЩ стотици хиляди християни се молят за тях. Политици, дипломати, журналисти и други обществено значими фигури водят кампании за тяхното оневиняване и освобождаване от затвора. Реакциите в чужбина са по време на и след съдебния фарс. Интерес представляват анализите на американската дипломация за процеса, защото една от причините за скъсването на дипломатическите отношения между НРБ и САЩ е именно фарсът на съдебния процес през 1949 г.2 Затова тук ще разгледаме информацията за процеса, която си разменят чрез секретни телеграми представители на Американската легация в София и правителството на САЩ. Политиците добиват впечатление за постановка на делото.

Г-н Сидни Е. O’Донъху, изпълняващ длъжността шарже д’афер в Американската легация, прави следното обобщение за процеса, протекъл в Софийския районен съд в периода 25 февруари-8 март 1949: „Процесът удовлетворява всички граждански процедурни изисквания, технически е коректен. Общото впечатление е, че волята ръководи сценична пиеса, всички актьори се стремят да играят ролите си добре, затова изиграват ефективната и логична финална кулминация според сценария. Ключ към факта, че това не е процес в истинския му смисъл, лежи в отношението на съда, в избора на защитата и тяхното бездействие, в старанието на обвиняемите да откликват на изискванията за очаквани признания и липсата на усилия от страна на обвиняемите или защитата да изградят истинска защитна стратегия. Първоначалната цел на пропагандата е показана в прославата на новия режим във версията на присъдата, представена в дългите вестникарски колони в българската преса, в наблега да се прозре това в твърденията на обвиняемите и прославата за комунизма и оклеветяването на англо-американските империалисти в речите на прокуратурата“.3

Картината, която О’Донъху обрисува, е много точна и обективно изразена. Всичко в този процес е предрешено. Сценарият на присъдите е спуснат отгоре.4 Обвиняемите са обречени. Защитата не се старае да им помогне. Прокуратурата и съдът тържествуват от самото начало.

Американският дипломат дава автентично описание и на поведението на съдиите по време на процеса в една телеграма до Държавния секретар на САЩ.5 Те видимо скучаят и им е все едно кой от участниците в постановката казва нещо. Каквото и да се изрече, то няма не само да преобърне хода на процеса, но няма да му повлияе и по най-безобидния начин. „Съдът изглежда общо взето скучаещ от разискванията, само председателят има документи пред себе си. Съдът, обикновено председателят, понякога разпитва свидетел или обвиняем тихо, като проявява малък интерес към отговора, освен че допуска всички необходими факти в протокола” – пише О’Донъху.

Като американец, който е свикнал с процедурата и изявите на своята съдебна система, авторът видимо е неприятно изненадан от поведението на българския съдийски състав. Неприемливо за него е и поведението на прокурора. Той също задава малко въпроси и изглежда самоуверен в победата си. Но най-странно е поведението на защитата на обвиняемите. Защитата се състои от 18 адвокати, които по никакъв начин не вдъхват каквато и да било надежда у своите довереници. Малцина имат някакви документи пред себе си. Често излизат навън, за да пушат, сякаш това ги интересува повече от хода на процеса. Дори един адвокат, както отбелязва О’Донъху, остава почти напълно скрит зад висок подиум и или спи през по-голямата част от времето, или прикрива отвращението си от случващото се. Защитата често задава един и същ въпрос на обвиняемите: „Знаехте ли, че този акт представлява шпионска дейност?“ Въпроси от този род повече помагат на прокурора, отколкото на обвиняемите.

О’Донъху описва по подобен начин и поведението на обвиняемите. „Обвиняемите правят изявления почти без прекъсване – пише американският шарже д’афер - изглежда, че добре са наизустили онова, което трябва да кажат... Повечето говорят по бележки... Повечето са емоционални и само малцина се противопоставят, всички полагат максимални усилия за себеукорително унижение и окончателен израз на разкаяние, поставяйки особен наблег върху прославата на СССР и настоящия режим (особено правейки комплименти на Държавна сигурност за доброто им отношение) и върху отхвърляне плановете на англо-американските империалисти“.

Напълно прозрачно е предателското поведение и на свидетелите, които са повече от 60: „Свидетелите просто правят изявления, обикновено без да бъдат много разпитвани. Кръстосан разпит буквално не съществува.“ Прокурорът видимо насочва свидетелите в желаната от него посока, докато защитата почти не се интересува от казаното, въпреки че свидетелите не говорят по същество, а за характера на делото. Така се създава впечатлението, че те присъстват само за да придадат съответната форма на процеса, която политически е предопределена.

Този анализ на американския шарже д’афер напълно съвпада с описанието на п-р Харалан Попов за поведението на обвиняемите. В „Изтезаван заради вярата си” Попов пише за постигнатия ефект над обвиняемите още по време на следствието: „При този психически и физически тормоз човек се превръща в нещо като грамофонна плоча, която говори и пее каквото е записано върху нея. Те ни подаваха реплики и ние повтаряхме като автомати. Ако ми кажеха, че съм убил собствената си майка, щях механично да повторя: „Да, аз убих майка си”.6 Всякакъв по-нататъшен коментар по темата за поведението на съд, прокуратура, защита, обвиняеми и свидетели по време на съдебния фарс през пролетта на 1949 г. е излишен!

Американското правителство обаче не се задоволява само с приемане на информация за протичането на процеса и поведението на главните и второстепенни актьори в тази постановка. Всъщност г-н Сидни О’Донъху прави анализа по искането на Държавния секретар на САЩ, което е видимо от две непечатани спешни телеграми с №№ 119 и 120, подадени на 18 февруари 1949 г. в 17:00 ч. от Вашингтон.7 Те са подписани от Ачисън. В текста на телеграмите е посочено, че обвиненията към 15-те пастори за „шпионаж“ и свързването им с имената на американски държавни служители са „необосновани и нелепи“. По-нататък е подчертано, че американското правителство възприема формулировката на такива обвинения като „нагъл терористичен опит, в цинично незачитане на фактите, замислен да сплаши малките, уважавани протестантски религиозни деноминации в България и да дискредитира чистосърдечните им религиозни водачи“.

На основание на подписания от българското правителство със САЩ Мирен договор американският Държавен секретариат изисква от своята Легация в София да изпрати свои представители по време на заседанията на този процес, като се следи неговото развитие. В дипломатическия корпус на САЩ у нас са наясно, че т.нар. „пасторски процес” е част от общия за Източна Европа съдебен сценарий. В телеграма № 35 от 11 февруари с.г. до Легацията в София се подчертава, че са налице подозрителни сходства между „фантастичните обвинения, направени срещу протестантските религиозни водачи в България и обвиненията срещу кардинал Йозеф Миндсенти в Унгария, чийто процес е приключил неотдавна“.8

Постепенно отношенията между дипломатите на Легацията и Външно министерство се изострят до такава степен, че се стига до скъсване на дипломатическите отношения на двете страни на 20 февруари 1950 г.9 Американският пълномощен министър Хийт е обвинен в „шпионаж” срещу българското правителство и на 19 януари с.г. е обявен за persona non grata. Дипломатическите отношения на двете държави се възобновяват едва на 24 март 1959 г., а на 14 март 1960 г. пълномощният министър на САЩ Едуард Пейдж младши връчва акредитивните си писма пред Външно министерство у нас.

Съчувствие и помощ спрямо страдащите християни в комунистическия блок

Случаят със семейството на д-р Харалан Попов, който излежава 13-годишна несправедлива присъда, е също показателен за реакциите в България и чужбина. У нас съпругата Рут и двете деца Рода и Пол са подложени на жестоко преследване от ДС за периода 1949-51 г.10 и са лишени от възможности за препитание и подслон, като са конфискувани собственото им жилище и мебели. Под натиска на шведските власти обаче в крайна сметка е разрешено на тримата да отпътуват за Швеция. Скоро след пристигането на Рут Попова и двете ѝ деца в Швеция през 1951 г. щастливата новина за тяхното избавление се пръска из цялата страна. Представители на властта и хиляди християни посрещат с разбиране и топлота изстрадалото семейство в една от страните на войнствения атеизъм. Бездната между жестокото минало и перспективата за нормален живот в свободната родина е непреодолима. Шведските полицаи са напълно различни от българските милиционери. Представителите на шведската гражданска власт и много нейни сънародници се отнасят към семейството със загриженост.

Първата евангелска църква, която Рут посещава, събира за тримата страдалци щедрата сума от 2 000 крони, които ѝ помагат да продължи пътуването си до родния град Хелзинборг и да преживее с децата, докато си намери работа.11 Никой не пречи – всички помагат с топлота и разбиране. На Рут е предоставена чудесната възможност през следващите години да посещава различни църковни общности – петдесетни, лутерани, англикани – и да разказва пред малобройна и многочислена аудитория, която я слуша със затаен дъх, за своите преживявания и несгоди в далечна България. Нейните драматични разкази имат за цел да предизвикат съчувствие и готовност за помощ на всички „затворници, които подобно на Харалан са страдали несправедливо за престъпления, които никога не са извършили“.12 Благодарение на тази инициатива, в България се изпращат парични средства, храна и лекарства за затворниците и техните семейства, което е резултат от щедрите дарения на стотици шведски и други християни в Западна Европа.

Освобождаването на Харалан от затвора с 2 години по-рано също се дължи на многобройните молитви в Европа и Америка към Бога, както и на дипломатическите усилия от страна на западните държави. Скромната църковна общност в която се установява Рут, подготвя нарочна екскурзия до България, където Рут се среща с излезлия от затвора Харалан за пръв път след 11 години.13 Но окончателната победа над враждебната тоталитарна система е извоювана през мес. декември 1962 г., когато българските власти разрешават на Харалан Попов да напусне България и той пристига на стокхолмското летище на 1 януари 1963 г., където го очаква живот на всеотдайно служение на своите събратя, останали зад желязната завеса.

Нека видим от архивите как преценяват българските власти новата фаза в живота на Харалан Попов. В Министерството на външните работи постъпват данни за публикации в норвежкия печат през първата четвърт на 1966 г.41 Сводка на тези данни е препратена към централата на ДС, където оперативните работрици започват да изграждат един деформиран образ на обекта на своя политически интерес. Авторите на статиите обаче са безкомпромисни в своите анализи. Те определят комунистическата система като „груба“ и „жестока“. Недоумение буди фактът, че след Втората световна война е възможно да съществува „български концентрационен лагер“ като този в Белене.

Разказите за поведението на българските власти към Харалан и останалите подсъдими е едно „ужасяващо свидетелство за царството на червените“. В норвежкия печат се описва лицемерието на комунистите, които след като са измъчвали жестоко евангелистките пастори, нареждат те да бъдат хранени добре и да се облекат официално, за да изглеждат пред чужденците в съдебната зала през 1949 г. като хора, към които следствените органи са се отнасяли добре. Християнската преса и анонси за публичните изяви на п-р Харалан Попов са категорични: „Нямаме право да спим тогава, когато Европа е сред пламъци“. Книги като изповедта на българския пастор „Под тиранията на комунизма“ трябва да се четат от всички християни на Запад. „Тя е факел из пожарищата, които фашизмът бе подпалил в собствения ни свят“. Преценката, че комунизмът е продължител на разрушителните сили на фашизма е много силна за една традиционно-консервативна християнска позиция, но тя показва, че скандинавските християни не приемат позицията на безучастието и абстрактното християнство. Християнските истини включват и адекватна социална ангажираност.

Не може да има съмнение, че коментари като горните са раздразнили ДС. Затова в Справките и други документи на българските служби често срещаме преценки като тази: „Понастоящем Попов развива активна религиозна и вражеска дейност срещу нашата страна чрез емисиите на радиостанцията „Монте Карло“ и издадената на английски, шведски и немски езици книга „Под тиранията на комунизма“, която е пропита с омраза към народната власт, описва пасторския процес и прекараните от него 13 години в затвора“.15 Тази анотация обаче не отговаря на истината, защото в рецензиите за същата книга в скандинавските страни е подчертано, че тя е написана „трезво, в спокоен тон“.16 Комунистическите функционери обаче не могат да простят твърдостта на п-р Харалан Попов, защото никога няма да проумеят факта, че като истински Христов служител той е направил своя избор да върви неотклонно по тесния и стръмен път на страданията и прославата на християнската вяра.


Всички права запазени © 2015. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


Д-р Вениамин ПеевД-р Вениамин Пеев е роден в гр. Русе (1950). Завършва Богословския факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” (1978 г.). Защитава докторска дисертация по философия в НБУ (2009 г.). Главен редактор е на Годишника на ВЕБИ от 2009 г. Последните му публикации са монографиите: Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., “Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, "Абагар", 2012; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. В. Търново, "Абагар", 2014. Отговорен редактор в екипа на „Свобода за всеки”.


Бележки

1. Вж. Калканджиева, Д. Българската православна църква и държавата, 1944-1953. С., 1997. 281-3. Лефтеров, Ж. Евангелските църкви – между казионността и съпротивата. 228-9 <ebox.nbu.bg/anti/ne3/17 Evangelskite carkvi+.pdf>.

2. Foreign Relations, 326-8.

3. Ibid., 328.

4. Това се доказва от Решението на Политбюро на ЦК на БКП от януари 1949 г. в 11 точки (Калканджиева, Д. Цит. съч.281-2).

5. Telegram 874.404/3-549, Sofia, March 5 1949 (Foreign Relations, 327).

6. Попов, Х. Изтезаван заради вярата си. DOHI Press, 1994. 63.

7. Tel. 874.404/2-1249 (Foreign Relations, 326-7).

8. Tel. 874.404/2-1149 (Ibid., note 2). Кардинал Миндсенти е съден от комунистите с идентични обвинения: „шпионаж“, „измяна на родината“ и „валутни престъпления“. В последното си пастирско послание (ноември 1948 г.), излъчено по радио „Гласът на Америка“, той казва: „Аз стоя за Бога, за Църквата и за Унгария... Сравнена със страданията на моя народ, собствената ми съдба няма никакво значение. Аз не обвинявам обвинителите си... Аз се моля за онези, които според думите на нашия Господ „не знаят какво вършат“. Аз им прощавам от дъното на сърцето си“ (Watson, A. “The Life and “Crimes” of Cardinal Jozsef

9. Вж. <bulgarian.bulgaria.usembassy.gov/embassy_about.html>.

10. Към сем. Попови е прикрепен нарочен агент с псевдоним „Румен“ от евангелската петдесетна църква в София (Рапорт-заключение за откриване отчетно наблюдателно досие на лицето РУТ ПОЛ ПЕТЕРСЕН /п-р ХАРАЛАН ПОПОВА/: АКРДОПБГДСРСБНАq III раз. 1262, 3-4).

11. Popov, R. The Book of Ruth (Unpublished). 46.

12. Ibid., 51.

13. Ibid., 55 ff.

14. АКРДОПБГДСРСБНА, т. VII, 1-3.

15. Пак там, т. I, 3а-4.

16. Пак там, т. VII, 2.