Анализи

Печат

Политическите параметри в обвиненията на „пасторския процес“ през 1949 г.

Вениамин Пеев

Онова, което веднага прави впечатление при четене на архивните материали от т.нар. „пасторски процес“ през 1949 г., е неговите подчертани политически характер и цели. След като в уебстраницата на Archives.bg бяха публикувани партийни документи, отнасящи се към създаването на сценарий и режисирането на съдебния процес, вече са налице категорични данни, разкриващи замисъла и организацията по „пасторския процес“ като сериозен опит да се нанесе удар срещу „англо-американската агресия“ спрямо „народната власт“. Могат да бъдат четени и анализирани два важни протокола на Политбюро на ЦК на БКП, отнасящи се пряко към този процес. Иначе в продължение на десетилетия единствените достъпни публикации по темата у нас бяха изданията на Дирекцията на печата „Процесът срещу евангелските пастори-шпиони“ (1949) под редакцията на Юрдан Кочев1 и пропагандни статии2 в официозите на БКП и ОФ. Въпреки че тези материали произлизат от автентичните архивни документи на досъдебното производство и самия процес, те са вторични и емоционално обагрени.

Днес, след като станаха известни архивите на следствието и съдебния процес, вече е възможно да обрисуваме една по-пълна картина на случилото се с обвиняемите пастири през втората половина на 1948 г. и началото на 1949 г. Това е постижимо на основата на Съдебното решение, отговорите на обвиняемите и някои по-характерни свидетелски показания. Тези документи показват по категоричен начин, че 15-те пастори са се оказали жертви на един грубо скалъпен и тенденциозно проведен политически процес, който разкрива грозното лице на зараждащия се тоталитарен режим в България.

Този политически процес е бил видимо подбуден от неутихналите страсти на комунистическата омраза и безпочвените страхове на тоталитарните марионетки от „предателство“ и „шпионаж“ на всеки, който не се е поддал на пропагандата на комунистите. Отечествено-фронтовската власт е разделила рязко българския народ на свои „лоялни съмишленици“ и „страшни врагове“ и Политбюро на ЦК на БКП е захвърлило петнайсетимата пастири и голяма част от „свидетелите“ на процеса във втората категория още преди началото на самия съдебен процес. Тяхната участ е предрешена от незаконосъобразните и нехуманни решения на една шепа висши партийни функционери: В. Коларов, В. Червенков, А. Югов, Д. Терпешев, Вл. Поптомов, Р. Дамянов, М. Нейчев, Т. Живков. Може да се каже обаче, че тези партийни функционери едва ли са предвидили вредните последствия за имиджа на страната ни във вътрешно- и външно-политически план, както и собствената си съдба.

Сценарият на „пасторския процес“ в протоколите на Политбюро на ЦК на БКП

В началото на 1949 г. Политбюро на ЦК на БКП провежда три заседания, по време на които се вземат важни решения за протичането на „пасторския процес“. Това личи от Протоколите на Политбюро през месеците януари-март. В края на мес. януари е взето Решение, състоящо се от 11 точки.3 Съдържанието на този документ е особено показателен за налагащата се тоталитарна власт върху всеки сектор на държавата, включително и върху съдебната система. Всеки един детайл на „пасторския процес“ е планиран от Политбюро и е спуснат веднага за приложение. Решено е колко и кои да бъдат обвиняемите, кой и как да изготви обвинението, кой да председателства съда и как да се организира процедурата по събиране на показания, които да подсигурят необходимата фактология на обвинението и съда. Но не само това! Процесът трябва да има широк обществен отзвук, за да се предизвика негативното мнение на масите, независимо от факта, че повечето от негодуващите хора дори не знаят за какво става дума. Тези директиви, спазени стриктно от марионетките на комунистическата власт (ОФ организации, работни и земеделски колективи, религиозни организации), довеждат до нехуманното отношение към обвиняемите и безпардонното незачитане на справедливите реакции на чуждестранните журналисти, дипломати и политици. Комунистическата власт в България издига с „пасторския процес“ своята берлинска стена срещу свободата и хуманността. Тържествува безправната тоталитарна система.

Политбюро замисля „да се организира централен публичен процес, в който да бъдат включени 15 от обвиняемите, шефовете на сектите и влизащите в състава на върховния съвет на „Обединените евангелски църкви“ (т. 1). „Публичността“ на „пасторския процес“ има както външно-, така и вътрешно-политически ефект. Поради допуснатото присъствие на западни журналисти и дипломатически лица на съдебните заседания режимът иска лицемерно да покаже спазване на подписания от българското правителство Мирен договор със съюзниците по време на Втората световна война. От друга страна обаче, с помощта на отечествено-фронтовските организации и българската преса се подготвя общественото мнение за предварително заклеймяване на подсъдимите.4 Чрез привличане под отговорност „шефовете на сектите и влизащите в състава на ОЕЦ“ Политбюро целѝ да обезглави българския евангелизъм като цяло.

По-нататък натискът върху редовите вярващи би могъл да се осъществи по-успешно, защото те ще бъдат изплашени, а вероятно и разочаровани от водачите си.5 Както видяхме, материалът на обвинението „по същество“ е подготвен от оперативните работници на ДС в стриктно следване директивите на Политбюро. Затова Прокуратурата и Софийският областен съд отправят най-тежките обвинения и налагат най-тежките присъди на следните водачи на четири евангелски деноминации, които влизат в състава на ОЕЦ: пастирите Васил Зяпков (конгрешанска), Янко Иванов (методистка), Никола Михайлов (баптистка) и Георги Чернев (петдесетна).6 Поради тежките обвинения за „шпионаж“ в полза на „империалистическото шпионско разузнаване“ подсъдимите са заплашени отначало с доживотни присъди, които поради международния натиск са заменени с 15 години „строг тъмничен затвор“. Същевременно обаче се предвижда „да се организират 4 други процеси по линия на отделните секти, в които да бъдат съдени и разобличени останалите обвиняеми“, като някои от съдебните процеси „могат да бъдат организирани в провинцията, без да се вдига голям шум по тях“. Последвалите по-малки съдебни дела са насочени срещу пастирските колегии на отделните деноминации и показват намерението на режима да смаже всяка възможност за отпор от страна на евангелистките водачи.

Политбюро се готви да упражнява пряк контрол върху процеса посредством редица инициативи. Неговите членове Минчо Нейчев (председател на Президиума на НС), Владимир Поптомов (гл. секретар на НС на ОФ) и Антон Югов (вътрешен министър) отговарят „за общо наблюдение по организацията и изнасянето на процеса“ (т. 5). Видно е, че МВР и ДС са упълномощени от режима да контролират действията на Прокуратурата и съда. Създадена е „комисия за непосредствено ръководство на процеса“ (т. 6), състояща се от помощник министри на правителството, в която влизат: Димитър Георгиев (гл. прокурор), Руси Христозов (първи пом.-министър на МВР), Владимир Топенчаров (зам. министър на външните работи), Илия Тимев (пом. министър на правосъдието) и Георги Ганев. Политбюро определя за прокурори на централния процес срещу 15-те пастири главния прокурор на републиката Димитър Георгиев и прокурора при Софийска областна прокуратура Тодор Цаков (т. 7). В обвинителните речи на двамата прокурори дори не се прави опит да бъде прикрита политическата основа – тя се натрапва на вниманието от самото начало.

Тоталитарният режим налага своя контрол и върху съдебната система. В т. 8 е посочено, че Политбюро определя за председател на съда Константин Унджиев, при което дори председателят не може сам да си избере съдебния състав, а трябва да направи това под зоркото око на члена на Политбюро Ил. Тимев. Така са избрани съдебните заседатели Лука Вълчев и Велю Джевизов. Политбюро определя и времето, когато трябва да започне, да протече и да приключи „пасторският процес“. Крайният срок „за връчване на обвинителния акт на обвиняемите е 7 февруари т.г.“ (т. 3). Т. 4 определя започването на главния процес да стана „най-късно до 25.II.1949 г.“ и да приключи до 2-3 март. Съдебният процес започва според дадените указания от Политбюро на 25 февруари в 8:45 в препълнената централна зала на Софийския областен съд при пълна публичност, с огромен интерес от страна на българи и чужденци. Специални кореспонденти от чужбина са представители на „Юнайтед прес“, „Ройтер“, „Ню-Йорк Таймс“, „Телепрес“, „Интърнешънъл Нюс Сървис“, „Сент-Лойс пост“ и др. периодични издания.7

Но Политбюро подчертава директивата за политическото ядро на „пасторския процес“ в последната т. 11, състояща се от три подточки. В обвинителния акт (на главния прокурор и областния прокурор) трябва да се има предвид: (а) „основният момент в обвинителния акт трябва да бъде политическото обвинение за шпионаж, изменничество и предателство на обвиняемите срещу собствената им родина“; (б) „обвинението и процесът да бъдат юридически издържани и законно обосновани“; (в) „изхождайки от политически съображения, въпреки че мнозина от обвиняемите заслужават най-тежко наказание, при произнасянето на съда да се избегне издаването на смъртни присъди“. Лицемерието на политиката на тоталитарния режим е особено осезаема в последната подточка, която ще се представи от обвинението и съда като проява на особено снизхождение към „тежките престъпления“ на обвиняемите евангелистки пастири.

Нека илюстрирам степента на лицемерието на съда с обръщението на съдия К. Унджиев към обвиняемите след прочитането на тежките присъди: „Пред съда се разкри, че вие сте извършили най-тежките престъпления срещу българския народ – шпионаж и предателство, вършени през най-съдбоносните дни на българската държава, като широко сте злоупотребили с дадената голяма религиозна свобода на вероизповеданията в нашата Народна република. По цял свят, във всички държави, по всички закони, тия престъпления се наказват с най-тежкото наказание – смърт. Съдът обаче приема, че признанията, които вие направихте, са искрени и са плод на истинско разкаяние и поради това ви наложи по-меко наказание“.8

Каква е била съдбата на сценаристите на „пасторския процес“ след 1949 г.

Основанието ни да се запитаме за това е свързано с любопитната подробност, че в един протокол от заседание на Политбюро на ЦК на БКП под № 18/10.III.1949 г., т.е. само два дни след приключването на процеса, висшите партийни функционери победоносно обсъждат в една от точките „служителите, отличили се в процеса срещу 15-те евангелистки пастори“9. Протоколът обаче е изгубен по някакъв начин. Този факт поражда други сериозни въпроси! Нека започнем с члена на Политбюро Илия Тимев, който като висш партиен функционер е определял параметрите и предрешил изхода на процеса. Само година по-късно Тимев е изваден от Политбюро с обвинения за „недобросъвестност при изпълнение на служебните си задължения като пом. министър на правосъдието“ и съдбата му по-нататък вече няма политическо значение.10

Друг член на Политбюро с пряко участие в сценария на процеса – генерал-майор Добри Терпешев (1884-1967) – също има безрадостна съдба: през 1950 г. е изваден от състава на Политбюро, а 7 години по-късно е изваден от ЦК на БКП поради „разколническа дейност“ и дори е изключен от БКП. Вътрешният министър Антон Югов (1904-1991) в няколко следвоенни правителства, който е министър председател за периода 1956-1962 г., се срива устремно надолу по хлъзгавия склон на партийната урва поради „груби нарушения на социалистическата законност и антипартийна дейност“ и дори бива изключен от БКП през 1972 г.11 Външният министър Минчо Нейчев (1887-1956) е изваден от състава на Политбюро през 1954 г.12 поради близостта си с Вълко Червенков, който пък е отстранен през 1954 г. от всички партийни и държавни постове с обвинения за създаване „култ към личността си“. Както посочва изследователят Т. Ташев, Червенков е „един от главните виновници за организирането на съдебни процеси срещу ръководни дейци на партията“13 в началото на 50-те години и с това си навлича заслужено омразата на своите съпартийци.

Първият зам. министър на МВР по време на „пасторския процес“ и по-късен вътрешен министър Руси Христозов (1914-1990) също изпада в немилост след падането на А. Югов през 1962 г. и е отстранен от Министерския съвет и ЦК на БКП с обвинение за „нарушаване на социалистическата законност“14, завършвайки кариерата си като чиновник в Министерството на земеделието.15 Владимир Поптомов (1890-1952), който е един от режисьорите на процеса срещу евангелистките пастири, се оказва хитър политик, който търси подкрепата на Т. Живков по време на развихрилата се чистка в Политбюро, но умира през 1952 г. след тежко и продължително боледуване. Поптомов е смятан за един от инициаторите за спиране на репресиите в онзи период срещу видни партийни функционери.

Протоколите на Политбюро на ЦК на БКП свидетелстват за един безкраен процес на политически канибализъм, част от който несъмнено е „пасторският процес“ през 1949 г. Последният член на Политбюро, подписал протоколите за „пасторския процес“, който има безрадостна участ, е самият Тодор Живков. Въпреки 35-годишното си диктаторско управление на БКП и държавата, той в крайна сметка си плаща горчиво за узурпирането на властта и тоталната политическа, икономическа и морална криза в България, до която довежда неговият престой на върха. След ноемврийския пленум на ЦК на БКП през 1989 г. той губи много бързо всички високи партийни и държавни постове, а на 13 декември с.г. е изключен от партията, на която е бил генерален секретар. От 1990 г. срещу него са повдигнати последователно 4 съдебни дела, като по дело № 1 е осъден на 7 год. затвор за корупция. По-тежки са обвиненията по дело № 2 – във връзка с фонд „Москва“, дело № 3 - за раздаване на помощи на държави от Третия свят и особено дело № 4, в което е обвинен за подбуждане на „възродителния процес“.16 На „бившия първи“ е наложена мярка „за неотклонение“, която е отменена само по дело № 3 през 1997 г., но той остава като една от най-спорните политически фигури в нашата история. Не можем да не заключим, че сляпата Темида в крайна сметка се оказва справедлива съдница!


Всички права запазени © 2015. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


Д-р Вениамин ПеевД-р Вениамин Пеев е роден в гр. Русе (1950). Завършва Богословския факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” (1978 г.). Защитава докторска дисертация по философия в НБУ (2009 г.). Главен редактор е на Годишника на ВЕБИ от 2009 г. Последните му публикации са монографиите: Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., “Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, "Абагар", 2012; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. В. Търново, "Абагар", 2014. Отговорен редактор в екипа на „Свобода за всеки”.


Бележки

1. Издадена в тираж 10000 бройки. Четенето на това издание в публичните библиотеки обаче не бе безопасно. Като студент, през 1972 г. четох книгата в читалнята на Народната библиотека и това стана тутакси достояние на ДС в София.

2. Вж. в. „Работническо дело“, където от бр. 33, 11 февруари до бр. 57, 9 март 1949 г. са публикувани ок. 25 пропагандни статии, писма, телеграми и декларации, изпълнени със злостна пропаганда срещу обвиняемите на „пасторския процес“.

3. ЦДА, ф. 146б, оп. 5, а.е. 611 (Калканджиева, Д. Българската православна църква и държавата, 1944-1953. 281-3).

4. Вж. Протокол „А“ № 15/8.III.1949 г., където е записано Решение на Политбюро за използване материалите по процеса на протестантските пастори за разобличаване на шпионите и другите чужди агенти в нашата страна и техните господари в чужбина по предложението на Вл. Поптомов. Разпореждането за „публикуването на обвинителния акт“ и популяризирането му низовите партийни организации и радиото и печата е формулирано януарския протокол на Политбюро (тт. 9 и 10).

5. Всъщност такава е тенденцията в публикуваните в партийната преса „негодувания“ на някои проповедници и миряни.

6. Обвинителен акт по следствено дело № 2340 „А“ от 1948 г. на Д. Д. С. (АКРДОПБГДСРСБНА, II съд.-837, т. I, 3).

7. В. „Работническо дело“ бр. 49/1 март 1949 г.

8. Процесът срещу евангелските пастори-шпиони. 178.

9. Archives.bg/politburo/en/2013-04-24-11-12-48/dokumenti/1944-1949.

10. Протокол на Политбюро на ЦК на БКП № 300831 август 1950 г., стр. 3-4. <archives.bg/politburo/en/2013-04-24-11-12…/3385-300-31-1950->.

11. Ташев, Т. Министрите на България. 1879-1999. 530-2.

12. „Минчо Нейчев“ <bg.wikipedia.org/wiki/Минчо_Нейчев>.

13. Ташев, Т. Цит. съч. 516-7.

14. „Георги Христозов: Баща ми е държал в ръцете си делото на Живков, после то изчезва“ (интервю на Мая Стоянова с Г. Христозов) www.faktor.bg/mnenia/intervyu/3475

15. Ташев, Т. Цит. съч. 494-6. Р. Христозов е смятан за един от главните виновници за жестоките преследвания срещу представителите на опозицията срещу комунистите и организирането на политически процеси дори срещу ръководни дейци на БКП за периода 1949-50 г.

16. Ташев, Т. Цит. съч. 183-5.

Добавете коментар

Правила при коментиране- линка вляво, синьото поле!


Защитен код
Обнови