Анализи

Печат

Небиблейското разбиране за морала в периода на комунистическия режим

Вениамин Пеев

религия тормоз пятилеткиКомунистическият режим в България дотолкова силно се намесва в живота на евангелистките църкви след приключилия „пасторски процес” през 1949 г., че налага свои критерии за „морал”, които са открито небиблейски. За съжаление обаче някои пастири, лансирани от режима като ръководители на своите деноминации, стават съзнателно проводници на марксистко-ленинските принципи за „морал”, които се натрапват върху целия български евангелизъм. Такива лидери позволяват съзнателно да бъдат манипулирани от противниците на християнството и се превръщат в безропотни оръдия на една идеология, която не признава друга алтернатива освен пълното му деформиране и унищожение.

Показателна за това е една мисъл на Ленин, която той подчертава в статията „За отношението на работническата партия към религията” още през 1909 година: „Борбата с религията не бива да се ограничава с абстрактно-идеологична проповед, не бива да се свежда към такава проповед; тази борба трябва да се постави във връзка с конкретната практика на класовото движение, насочено към отстраняване на социалните корени на религията”.1 Насочването към „конкретната практика” води до различни резултати, например, недопускането в средите на вярващите да се създаде интелигенция, която би могла не само да критикува марксистко-ленинската идеология, но и да се противопостави с друг вид идеология.

Но „конкретната практика” се изразява особено в демагогското налагане на такъв тип „морал”, който имитира някои библейски принципи, но същевременно се отдалечава диаметрално от основния принцип: „Святи бъдете, защото Аз, Яхве, вашият Бог, съм свят” (Лев. 19:2). По-долу ще бъдат посочени някои реални примери от недалечното минало, които илюстрират влиянието на марксистко-ленинската демагогия.

„Моралният лик” на подсъдимите в „пасторския процес”

Още докато са в следствения арест, петнайсетте евангелистки пастири получават копие от обвинителния акт по наказателно дело о. х. № 248/49 г. и трябва да отговорят писмено на обвиненията, като посочат свои свидетели. Няколко души включват искания свидетелите да установят техния чист „морален лик”. Това са пасторите Ангел Динов2, Георги Чернев3, Георги Васев4. П-р Васил Зяпков пък говори за „голямото си падение”, като се разкайва „за всичко сторено”.5

П-р Янко Иванов е може би единственият обвиняем, който отговаря с достойнство, въпреки че признава „вината” си, но не смята, че са му нужни свидетели, които да „доказват” моралния му облик пред съда.6 Ето защо тук неизбежно възниква въпросът: „Защо е било нужно да се „доказва” пред съда, че даден подсъдим има морален облик, който се характеризира с честност, скромност или с друга християнска добродетел?” Не е ли ясно казано в Новия завет, че духовният служител трябва да има съответния комплекс от духовни и нравствени качества? Ап. Павел ги определя така:

Прочее, епископът трябва да бъде непорочен, мъж на една жена, самообладан, разбран, порядъчен, гостолюбив, способен да поучава, не навикнал на пияни разправии, не побойник, а кротък, не крамолник, не сребролюбец; който управлява добре своя си дом и държи чадата си в послушание с пълна сериозност; (защото ако човек не знае да управлява своя си дом, как ще се грижи за Божията църква?) да не е нов във вярата, за да се не възгордее и падне под същото осъждане с дявола (I Тим. 3:2-6).

Няма съмнение, че подсъдимите пастири са познавали отлично този текст, защото при тяхното ръкополагане той е бил четен и разискван, пък и повечето от тях са преминали през една или друга богословска школа. Но дали всички изредени от апостола качества са имали предвид онези от тях, които настояват техният „морален лик” да бъде доказан пред съда и обществото? Очевидно не! Това се доказва от много неоспорими факти.

Както става ясно по време на следствието и заседанията на едномесечния процес, едно от сериозните обвинения към по-голямата част от подсъдимите е било незаконната обмяна на чужда валута. Като оставим настрана безпочвените обвинения на прокуратурата, че валутата е била давана от чуждестранните мисии като „заплащане” за „шпионска дейност”, все пак не можем да не се запитаме дали обменителите не са осъществили за себе си някаква изгода. Ако трябва да бъдем наистина обективни и честни, трябва да признаем, че такива лични нюанси е имало и те попадат под категорията „сребролюбие”, за която споменава ап. Павел. П-р Йончо Дрянов, който е бил подсъдим на „пасторския процес”, пише в своята неиздадена „История” следното:

Парите, които идеха отвън, бяха първопричината, но не единствената. Те дадоха само повод на съответните власти, които не бяха доволни от нас, да се ровят в нашите вътрешни работи и организация, за да открият на какви позиции стоим и дали между другото не вършим някаква подмолна дейност, която уронва престижа на държавата ни. В своите търсения те се натъкнаха първо на идещата отвън помощ, която според тях не беше безвъзмездна.7

Според Дрянов тактиката на комунистическата власт била да арестува първо онези, които са се ангажирали с незаконната обмяна на чужда валута (Митко Матеев, Янко Иванов, Никола Михайлов, Ладин и Харалан Попови).8 Трябва да подчертаем обаче, че тези лица са действали не по лична инициатива, а със знанието на своите деноминационни ръководства, следователно, ако трябва да се говори за моралното нарушение на „сребролюбие”, то касае пряко или косвено всички. От тази гледна точка е крайно неетично да се лепва етикетът „сребролюбци” единствено на братя Попови, което правят п-р А. Динов и някои негови колеги през следващия четвърт век, както показват редица документи от архива на ДС.

В отговорите на обвиняемите евангелистки пастири към Софийската прокуратура личи едно стесняване обсега на разбирането за „морален облик”. То се свежда само до нарушения с валутен обмен или някои частични взаимни обвинения в хомосексуализъм, които се оказват продиктувани от оперативни работници на ДС и не отговарят на истината. По-тревожното обаче е, че през последвалия четвъртвековен период горните „аморални” характеристики се съсредоточават само върху двама от подсъдимите – братята Харалан и Ладин Попови. Защо се получава така? Отговорът се корени във факта, че двамата братя напускат страната и им е лепнат етикетът „И. Р.” („изменници на родината”). Неприязънта на секретните сътрудници на ДС и представителите на комунистическите институции се разгаря до няколко хиляди градуса поради книгите на Харалан Попов, разобличаващи жестокия и аморален лик на комунистическата диктатура в България и активната дейност на Ладин Попов в Славянската религиозна мисия.

Тяхната дейност, свеждаща се до излагане на бял свят истината за комунистическото лицемерие, което парадира с лозунги от рода на „братство, равенство и свобода”, като същевременно създава Белене и ликвидира физически и морално всеки самоотвержен критик на системата, се възприема като заплаха. Внасянето на Библии, Нови завети, песнарки и друг вид християнска литература в страната ни в продължение на повече от четвърт век, за което главен дял имат Харалан и Ладин Попови, се възприема като „углавно престъпление” от комунистическата държава. Недоумение обаче буди отношението на петдесетното ръководство към тази мисионерска дейност, с което агентите в ръководството на СЕПЦ се хвалят пред оперативните работници. Твърде активният член на ръководството аг. „Вихър” предава целия план на заседанието му, проведено на 18.05.1973 г. и състоящо се от 5 основни точки.

Под т. 4 на протокола по повод едно официално писмо от САЩ се разглежда отношението към пастирите Стефан Банков, Харалан и Ладин Попови, които са напуснали нелегално страната и се ангажират с дейността на чуждестранни мисии за подпомагане на християните у нас. Взетото решение гласи така: „Ръководството решило да се отнесе до Комитета, който да бъде предизвестен за случката, дали да им се отговори или не. Но ръководството потвърдило, че не желаят да имат нищо общо с подобна организация и дейността на братя Попови и Стефан Банков”.9 За да разбере читателят дали е било „морално” това решение на ръководството на СЕПЦ, ще уточним, че д-р Стефан Банков е автор на популярния у нас „Славянски библейски конкорданс и енциклопедия”, както и на два тома планчета за проповеди – ценна помощна литература, от която десетки евангелистки проповедници се възползваха у нас по онова време.

„Падане под същото осъждане с дявола”

Обвиняемите евангелистки пастири през 1949 г., настояващи да се докаже чрез свидетели пред съда непорочният им „морален облик”, са пропуснали да си спомнят финала на Павловия списък. Последният щрих от нравствения портрет на духовния служител касае изискването той да не се оприличава на Божия враг – дявола. Ето какво пише в I Тим. 3:6: „да не е нов във вярата, за да не се възгордее и падне под същото осъждане с дявола”. „Дяволът” е най-злият и неуморим противник на Бога и Божието дело. Ап. Петър, който сам е попадал под изкушението на този враг, предупреждава ранните християни да бъдат бдителни: „Противникът ви, дяволът, като рикаещ лъв обикаля, търсейки кого да погълне” (I Петр. 5:8). Как трябва да разбираме това в съвременния смисъл? „Поглъщането” на християнина от този кръвожаден лъв означава той да възприеме неговата хищност, неговата омраза срещу Божието дело и ефективните Божии служители – с една дума, това означава християнинът да се превърне в анти-християнин чрез своето реално постъпване. Привидно той ще продължава да бъде част от Христовата църква, ще проповядва, ще служи, ще пее, ще се моли и ще се черкува. Вътрешно обаче той ще бъде слуга на Божия противник – атеистическата идеология. За съжаление, точно такава двулична картина разкриват документите от архивите на ДС.

На много места архивите включват декларации за вярност не към християнския Бог, а към политиката на комунистическата държава. Тази „вярност” се облича с лицемерното понятие „патриотизъм”. Достатъчно е да цитираме едно симптоматично изявление на председателя на СЕПЦ през разглеждания период п-р А. Динов, което отразява становището на цялото тогавашно ръководство. То е изречено пред гостуващия американски евангелизатор Буркет и старателно е предадено на оперативния работник на ДС от аг. „Румен”. Ето какво гласи то:

От наша страна му обяснихме, че тук условията са други за работа и че нашата лоялност към властите се изразява в подкрепяне акциите за мир между народите, за подкрепяне мероприятията за благосъстоянието на нашия народ, които мероприятия дават истинския облик на България в строителството, каквото никога не е имало в свързване с превозни средства и най-отдалечените селища, в коопериране на земята, която бе разпокъсана на малки стопанства и ставаха убийства на братя по делба на ниви и ливади. Тази именно лоялност бегълците братя Попови смятат за компромис с властите.10

В този силно идеологизиран пасаж, написан в духа на отчетите на Живков пред конгресите и пленумите на БКП и сюжетите на някои от романите на Георги Караславов, не би имало кой знае какви основания за възражения, ако не бе налице една голяма лъжа! Харалан и Ладин Попови не се противопоставят на „акциите за мир” или „строежа на пътища”, а срещу цялостното „попиване” на атеистическата идеология на ръководството на СЕПЦ, довела до редица проблеми у нас вътре в църковните общности, сред духовните служители и особено вършенето на доносническа и шпионска дейност, която клевети и предава чуждестранните християнски мисии и техните дейци. Нарочени са като „врагове” и „аморални” хора именно онези, които полагат най-големи християнски грижи за духовното осъзнаване и израстване на българския евангелизъм поради това, че не са позволили да бъдат „погълнати” от рикаещия комунистически лъв.

Нека чуем каква е действителната причина, поради която п-р Харалан Попов укорява „лоялната линия” на ръководството, предвождано от п-р А. Динов. По време на разпитите на Попов следователите постоянно настояват: „Ти трябва много основно да се разкритикуваш и да се преориентираш в новото общество”.11 Харалан обаче категорично отказва да се „преориентира”, т.е. да позволи да бъде „погълнат” от Божия враг. Той не иска да лъже, че комунистическият режим е хуманен, че в комунистическата държава има свобода на религията, че свещеници и пастири служат единствено на своя Бог и Църква, а не на ДС и Комитета по религиозните въпроси. Заради своята непреклонност той излежава почти целия срок на наложената му присъда – „15 години строг тъмничен затвор”. Що се отнася до „моралния облик” на истинския Божи служител, п-р Харалан Попов избира като водещ новозаветния принцип: „Имайте чиста съвест, така щото във всичко, в което ви одумват, да се посрамят ония, които клеветят добрата ви в Христа обхода” (I Петр. 3:16).

Иронията на съдбата е, че пастири като Банков и братя Попови десетилетия наред са били услужливо одумвани и предавани от свои колеги, близки и познати на оперативните работници на ДС и чиновниците в Комитета. Всички донесения се съхраняват в 8 тома с ок. 2000 листа автентичен архивен материал. Цялата документация носи оскърбителното заглавие ГДОР „Клеветници”. Като „клеветници” са обозначени Божиите служители, които не са подозирали, че толкова активно са били следени и предавани дори от хора, за които не са се досещали. А всъщност действителните „клеветници” са били всички агенти от евангелистки и неевангелистки произход – обучени и изпращани да слухтят около двамата братя и техните сътрудници у нас. Доносниците са били приемани в домовете и службите на пастирите Харалан и Ладин Попови, Стефан Банков, Георги Тодоров и други почтени служители. Яли са на техните маси. Били са подслонявани от тях. Получавали са щедри подаръци. Единственото изискване на братя Попови към тях е било те да подпомагат страдащите и гладуващи за духовна храна свои сънародници.

Докато четях архивните документи, описващи с негативен тон мисионерската дейност на Харалан и Ладин Попови, често си задавах въпроса: „Как е било възможно с такава детска наивност тези морално чисти хора да се доверяват на онези, които са били „зверове в овчи кожи”?” Не питах: „Как е било възможно агенти като „Румен”, „Горанов”, „Гено”, „Вихър” и т.н., които се представяха за „духовни водачи” на моята деноминация, да останат толкова дълго време неразкрити?” Не питах това, защото ние ги знаехме и доколкото бе възможно, се пазехме от тях и доколкото бе възможно, се бунтувахме срещу тях. И скрито се надявахме, че все някога ще научим повече неща за пъклената дейност на реалните клеветници. Това време дойде! Затова пъклените действия трябва да излязат на бял свят. Това го изисква моралът – не лицемерният, деформираният, излизащ извън същността на морала комунистически възглед за него. Изисква го християнският морал – този, който не може да премълчи греха и да го облича в коприната на лъскави оправдания. Християните не се противопоставят на принципа за „лоялност” и „патриотизъм” спрямо своята родина. Но понятието „родина” не обхваща брутални режими като хитлеризма и комунизма. Християнството е носител на такъв морален комплекс, който съдържа човечност, състрадание, грижа, взаимопомощ. Християнският морал не понася лицемерието, подмолността, клеветничеството, подлостта – особено спрямо братя и сестри във вярата.


Всички права запазени © 2015. Препечатвания и препубликации само с разрешение:
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.


Д-р Вениамин ПеевД-р Вениамин Пеев е роден в гр. Русе (1950). Завършва Богословския факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” (1978 г.). Защитава докторска дисертация по философия в НБУ (2009 г.). Главен редактор е на Годишника на ВЕБИ от 2009 г. Последните му публикации са монографиите: Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда“, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, „Абагар“, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, „Абагар“, 2012; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. В. Търново, „Абагар“, 2014. Отговорен редактор в екипа на „Свобода за всеки“.


Бележки

1. Ленин, В. И. Маркс, Енгелс, марксизъм. Партиздат, 1975. 264.

2. АКРДОПБГСРСБНА, II съд. – 837, т. I. 62

3. АКРДОПБГСРСБНА, пак там, 46.

4. АКРДОПБГСРСБНА , пак там, 66.

5. АКРДОПБГСРСБНА, пак там, 41.

6. АКРДОПБГСРСБНА, пак там, 43.

7. Дрянов, Й. История на евангелските петдесетни църкви в България (машинопис). Варна, 1977. 108.

8. Пак там, 109.

9. АКРДОПБГСРСБНА, Дело № 6516 (ГДОР „Клеветници”), т. III, 36.

10. АКРДОПБГСРСБНА, пак там, т. III, 130.

11. Попов, Х. Българската Голгота. С., 2005. 47.

 

 

Добавете коментар

Правила при коментиране- линка вляво, синьото поле!


Защитен код
Обнови