Анализи

Две парадигми за мястото на църквата в света

Написана от Велислав Алтънов

Въпросът за отношенията между държава и църква, за мястото, взаимните ангажименти и отговорности на християните към обществения и политически живот, както и за отношенията между различните църковни и парацърковни общества сред последователите на Исус Христос със  специфичните за тях различия във вярвания и практики стои на дневен ред още от появата на християнството (І в. сл. Хр.). Стремежът за установяване и следване на „правилния“ начин на религиозно поклонение, хваление и следване на „единствения богоустановен (и следователно правилен)“ път на църквата към Бога, въз основа на което и на „правилното“ от сакрална гледна точка конструиране на връзките, отговорностите и ангажиментите на двете институции – църковна и държавна, е водило до сблъсъци и конфликти между различните фракции.

Вследствие на това са свиквани  Вселенски събори, дефинирани са били догматически истини и осъждани ереси; отправяни са епископски постановления, папски були; изказвани са „благочестиви“ мнения на свещенослужители (възхваляващи или осъждащи едно или друго положение) и са били налагани епитимии, заточения, отлъчвания и други форми на натиск, преследване и низвергване на другомислещите, както и на алтернативните гледища и трактовки по тази тема. Дори Предреформацията и Реформацията започват поради същите тези причини: заради различни и взаимно изключващи се гледища за мястото и отношенията на християните (респ. църквата) всред и със заобикалящия ги свят.

Като базов изворов материал използвам данни от наблюдения, извършени сред различни български евангелски общества във време на богослужения в периода 1996 – 2013 г.; анкета, осъществена през 1999 и 2000 г. сред студенти по протестантско богословие от ВЕБИ[1] и 87 интервюирани члена (миряни и лидери) на различни протестантски общества в България[2]. Иначе казано, идеята ми е констативно да определя популярното отношение към управленската държавна институция, възможните връзки между нея и църквата, установено през погледа на българските евангелисти. Основанията ми за това са следните:

Първо, защото според последното преброяване те вече са трето по численост изповедание в страната, след източно-православни християни и мюсюлмани[3]. Второ, те показват висока степен на социална активност и действеност още преди зората на демокрацията у нас (до 1989 г.), което означава, че са в състояние да окажат влияние върху  нагласите в българското общество по редица теми от областта на ценностите и морала. Трето, схващанията по темата сред протестантите в България не се различават от разпространената по света християнска позиция по причина, че българският евангелизъм поддържа тесни връзки със сходни нему движения от Запад (САЩ), а това определя факта, че сред членовете на обществото им е налице достатъчно представителна извадка за общохристиянските виждания в света като цяло. Четвърто, тъй като през ХІХ в. американски мисионери разпространили своите идеи сред един православен народ (българският), това неизменно определя и наличие на ред остатъчни православни традиционни гледища и сред самите протестанти, което свидетелства за типично българска специфика на това движение. Пето, за добро или зло, тоталитарното минало и спорният мъчителен посттоталитарен преход (1989 – 2014 г.), сред който обитават вярващите от евангелските църкви в България, са оставили своя отпечатък върху визията и цялостното отношение към светската власт и държава сред евангелистите, затвърждавайки  тяхната характерна гледна точка, каквато се среща и у други народи, повлияни от социалистическата обремененост от времето на Студената война.

Известни модели на отношения между църква (религиозна институция) и държава

Наличието на официалност и институционалност предполага законова и административно уредена рамка с цел регулация на  взаимоотношенията между политическата и религиозната институции в една държава. Прегледът на най-известните държавни конструкции отразява опита на народите през векове и хилядолетия да създадат държавно-религиозен конструкт, който да функционира успешно, хармонично и плодотворно. Така техните култури и цивилизации са ни завещали различни модели, фрагменти от които откриваме в света и днес.

Светилище в центъра на държавата и света – Шумер, Вавилон. 3000 г. пр. Хр.[4] То било на 7 нива, според броя на небесата с бог за всяко от тях. Там се срещали сакрално[5] и профанно[6], а храмовата база, войска, занаятчийство и лихварство обслужвали икономиката на града[7].

Божествена монархия (ок. 3000 г. пр. Хр.). От този тип е Древен Египет, също център на света, като египтяните не смятали, че са отделени от боговете, които ги заобикаляли отвред – в цветове, форми, личности – статуи, стенописи, храмове[8].

Античният свят на пеласгите (1700 г. пр. Хр.). На Балканите хората живеели в приказно-легендарния митичен свят заедно с 12-те Олимпийски божества, много близки до хората: Зевс, Хермес, Афродита, Аполон, и др., които  показвали човешки страсти: пиели, биели се, водели разгулен живот и пр.

Древен Израил – „псевдо теокрация“ (1500 – 700 г. пр. Хр.). Според вижданията на този народ и техния елит, Бог ги е управлявал пряко. В същото време, с изключение на една-две преки намеси от страна на Всевишния (според текстове в книги Исус Навин 10, 11-15, І Царе 19:35) основно Негови наместници-посредници са били техните фактически политически водачи[9]. А и истинска теокрация е възможна единствено и само в Рая[10].

Рим – божествена империя  (700 г. пр. Хр. – 1453 г. сл. Хр.). В наследството на тази супер държава е днес Европа[11], а държавният им модел оцелява и след „покръстването“ при Константин Велики[12] и нашествията на готите на Аларих, които през V в. ликвидират западната част на Римската империя.

Папоцезаризъм (VІ-ХVІ в. сл. Хр.). Римският епископ (папата) съхранява традициите на империята и подчинява германците. Това го превръща почти в император и от там – „папа“ и „цезар“=„папо-цезар-изъм “[13].

„Папска държава“ (VІІІ-ХІХ в. сл. Хр.). Папоцезаризмът води до „папската“ държава[14] за периода 756-1870 г.[15] Заради злоупотреба с власт, търговия с индулгенции и безпросветност, лишаваща хората от това да четат Библията, протестантските историци наричат този период, довел до Реформацията, „тъмно средновековие“.

Цезаропапизъм (313 г. сл. Хр. – 1453 г. сл. Хр.). Източната Римска империя – Византия, оцелява след набези на хуни, готи и българи, но през ХV в. османските турци я ликвидират окончателно. Формата на управление обаче, доминирана от императора („цезар“ и „папа“=„цезаро-пап-изъм“), успява да се запази[16].

Протестантски държави – днешен републиканизъм (ХVІ в. сл. Хр. до днес). Съвременната демокрация реално се повява в Германия и Швейцария след Реформацията от ХVІ в. сл. Хр. С премахване на църковната йерархия се налага идеята за значимостта на човека – творчество, проспериране и благоденствие с равнопоставеност на всички[17].

(Кон)федерация (V – ХІІІ в. сл. Хр. – днес). Протестантските и англосаксонски народи формират този устойчив модел на политическо управление, гарантиращ законност, ред, равнопоставеност и свобода[18]. Инициативата за развитие на обществото е в ръцете на хората, а държавата функционира като гарант и регулатор на законово-правната, административна и данъчно-финансова рамка, бидейки функция на народа. Такива са САЩ, Англия, Швейцария, Холандия, Германия.

Светска държава (Европа след 1789 г. – Просвещението и Френската революция). Тогава реално се отделят окончателно църква и държава. Но поради наддържавната конструкция на Римо-католическата църква тя си останала самостоятелна. Светската държава също е вид цезаропапизъм, но за разлика от Византия, тя отрича или не приема съществуването на Бог.

Атеистично управление (1917-1990 г. Съветска Русия и социалистическият свят). При нея светската държава се изражда в а-теистична, или по-скоро „анти-теистична“[19], защото с принуда опитва да унищожи религията и вярата в Бога. Резултатът е печален – държава, крепяща се на илюзии, тотален срив в ценностите и стопяване на населението[20].

Клерикализъм (ХVІ в. до днес). Налице е, когато политическата власт е отговорност на църковния елит (κλήρ,-ος, гр. клир или клер), произтича от Църквата и всичко в държавата е съобразено с нейното вътрешно институционално устройство и отношения. Само два са случаите на успешно клерикално управление: Ватиканът,[21] седалище на папата в Рим, и Монашеската република Света Гора (Атон, дотолкова, доколкото за нея можем да говорим изобщо като за отделна държава)[22] в съседна Гърция.

Светски клерикализъм – съвременен Израел (1948 г. сл. Хр. до днес). Политическото управление на държавата Израел днес е с господстващо (монополно и държавно) изповедание юдаизъм и е от споменатия тип клерикализъм, сформиран вътре в светско-политическа държавна конструкция. Но държавообразуващият израелски модел и националноформираща идея – ционизмът, се базират на тяхната религиозна традиция, според Тора, Пророчески, Исторически и Поетически книги (сборникът от книги, наречен от християните „Стар Завет“ на Библията), чиито тълкувания са събрани в Талмуда, фактическата свещена книжнина на юдаизма.

 Метод за анализ на „завещаните“ ни модели на държавно-църковни отношения

Далеч съм от мисълта да прилагам основно еволюционен метод към анализите на тези данни за формите на религиозно-политически отношения и тяхното развитие, макар действително да е налице надграждане и натрупване на опит, заимстване на фрагменти и черпене на идеи от чужди модели, което би могло да се нарече „прогресивно-еволюционно“ и това е естествено. Но има също и революционни решения (като Реформация, Френската революция и пр.), които отразяват историческото развитие на различните общества и култури. Така горният преглед целеше през призмата на настоящото изследване да проследи натрупания в практиката опит на човешките общества за създаване на достатъчно ефективен за времето си регламент в отношенията и съвместяване на функциите на тези две сфери на интерес у хората – практическото земно съществуване с вечното, духовно и небесно.

В този смисъл изброените предимства и недостатъци на тези държавни модели очевидно са оставили отпечатък в културно-политическата история на съвременната земна макро цивилизация[23]. Фактически в различните си части, според актуалните потребности и управления, тя заимства елементи и характеристики от всички тях. И преди да установя „какво би следвало да бъде“ е редно да поставя въпроса – какво в системата на взаимовръзки между църква и държава се схваща като „нормално“ днес за България според виждания на евангелистите в страната през ХХ и началото на ХХІ в. Тук е мястото за сумиране на данните от споменатото в началото Социологическо проучване сред български евангелисти за мястото на църквата (вярващите)[24] в държавата. То беше проведено през 1999-2000 г. във ВЕБИ в рамките на предмет „Въведение в евангелизиране“[25] сред 66 студенти редовно и задочно обучение по богословие от градове и села на почти всички области в България.

Участниците са жени и мъже на различна възраст, с различен социален и образователен статус и професия; семейни и несемейни, от различни етноси: българи, турци, роми, руснаци. Имаше и бивши мюсюлмани. Това определя проучването като достатъчно представително за въпросното общество. На всички беше зададен въпросът: „Какво бихте направили с България, ако имахте цялата власт?“ Някои отговориха с 1-2 изречения, други – с по един абзац, а трети развиха цели съчинения от една до 2-3 страници. (Отговорите на студентите ще бъдат публикувани в статия с няколко продължения в броеве № 6, 7, 8 и 9 от Годишник на ВЕБИ за 2014 г. и 2015 г.) За да изпълнят задачата – да опишат какво биха направили с държавата си, те е трябвало да се поставят на мястото на евентуален политически водач с власт, който притежава административно-управленски статус. Макар това да не беше вписано пряко, то все пак косвено се налагаше като необходимо подготвително упражнение за изпълнение на целта в съчиненията им и личи в текстовете им „между редовете“.

Освен тези 66 студенти, се позовавам и на данни от интервюта с 87 християни-евангелисти, във връзка с авторския дисертационен труд[26]. Те са основно от среди на Божии църкви: „Българска Божия църква”, „Божия църква в България“, „Църква на Бога“, „Национален алианс Обединени Божии църкви“, „Съюз на евангелски петдесетни църкви“ и Нови харизматични общества[27]. Те също са с различен образователен, социален и пр. статус, семейно положение, етнос, мъже и жени, на възраст между 28 и 70 г. Някои са обикновени миряни, а други са в лидерска позиция за служение като хвалители, проповедници, пастори, евангелизатори и учители.

Обобщаване на резултатите според различните виждания

Гледищата на анкетираните показват като цяло няколко типа схващания у българските евангелисти за държавно-политическото управление и евентуално участие на вярващи в него. Отговорите им могат да бъдат подредени в отделни групи според близостта в разбиранията и схващанията на различните участници. Заглавията им съм дал условно като израз на същностните черти и разлики между групите:

Бог – политически управител на света. Част от студентите смятат, че християни не бива да се занимават нито с политика, нито да заемат каквито и да било ръководни политически, административни или управленски постове[28]. Според тях ангажиментът и отговорностите на вярващите се ограничават само в сферата на частното практикуване на вярата, църковността и ритуалите им[29], а стремежите – единствено към спасение на безсмъртните им души, разнасяне на Благата вест по света и очакване на Второто Христово пришествие със Страшния съд и живот в отвъд световното Божие царство (К. Х. 1999; Е. Х. 1997). Това виждане е характерно за някогашните ъндърграунд автономни общества на „тинчевистите“ (по-късно „Божия църква“), които днес имат разклонения, за някои от които споменахме по-горе. Макар повечето техни членове днес вече да са изоставили тази екстремна позиция, крайните и почти фанатизирани убеждения, като цяло те продължават да пазят своите основи и дори влияят върху другите евангелисти.

Така повечето харизматици и нехаризматици мислят по сходен начин. И той е следният: те все пак допускат възможността църковно-духовната религиозна сфера да има нещо общо с политическото и държавно управление, но само според доминиращата представа, която те имат, получена от буквален прочит на старозаветните книги на Библията – Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие, Исус Навиев, Съдии, популяризирано на неделни проповеди. Според най-разпространените им интерпретации, идеалният вариант за политическа конструкция и нейното функциониране е държавата да бъде управлявана лично от Самия Бог, както се твърди, макар и в отделни моменти, че се било случвало в Древен Израил.

За вярващите остава отговорността единствено и само да се молят, да хвалят и благодарят на Бога; да Му бъдат подчинени, пък Той, стига всички хора да Му се покланят и да са напълно послушни на волята Му, ще направи всичко най-добро за тях така, както и те сами не биха могли да го измислят или осъществят за себе си (Респондент К. Р., 10.07.2012 г.). Това гледище е „псевдо теократическо“, както пояснихме в частта за видовете политически управления през историята. То показва, че тези хора са възприели посланието на въпросните текстове буквално едно към едно и смятат, че някога в Обетованата земя действително е било точно така (Изход 14:14, Исус Навиев 10:14 и др. „Господ ще воюва за вас...“; Данаил 4:17: „Всевишният владее над царството на човеците...“). Затова, ако те биха се ангажирали с някаква политико-управленска и държавническа система, тя трябва да е единствено и само такава и никаква друга.

Управляващата църква. Сред християните съществува и по-прагматична мисъл. Според нея държавата трябва да е конструирана и администрирана подобно на една църковна институция или по-точно да е управлявана и ръководена ултимативно от вярващи християни в лидерска църковна позиция – дякони, пастори, епископи и пр., които са „помазани“ (или определени, преживели инициация) от Бога за водачи на църкви (А. Х., 09.05.2014 г.); това трябва да са „хора, посветени и напълно отдадени на Бога, подобно на старозаветния патриарх Йосиф, известен още и като Цафнах Панеах“ (Респондент А. Г., 1999), като Естир, Зоровавел, Ездра (Респондент Н. В., 1999) и пр. древни политически водачи, до един покоряващи се на Всевишния, според най-разпространените интерпретации за живота им. Съобразно тези мнения, единствено и само управлявана от такива хора, които започват деня си с молитва, постят редовно, ходят на богослужение и се вслушват в откровения, идващи от Бога, може да се постигне справедливост, законност и ред в една държава.

Тази позиция определено можем да наречем „клерикална“. Освен това обаче, част от вижданията кореспондират до известна степен и с пуритански аскетически схващания и порядки – срещат се предложения за затваряне на заведения за продажба на алкохол и цигари (Респонденти Н. К. и В. С., 1999), игрални заведения, което означава също и дискотеки, барове и пр. По всяка вероятност, крайният резултат на това би бил една пълна трансформация на обществото и изчезване на злото, респ. на престъпления, силови институции за борба с тях – полиция, прокуратура, съд. Това виждане много прилича на утопичната трактовка на християнството, направена от Лев Толстой[30], известна като „толстоизъм“, но осъдена като еретическа от Светия Синод на Руската православна църква (и всички църкви, поддържащи общение с нея) като цяло. Тази визия е крайно пацифистична, което и поставя въпроса доколко е християнска ценностната система, чийто изразител и поддръжник твърди, че е такава.

Все пак има случаи, в които е валидна само позицията „или-или“, според която може да се покаже или милост към близките и силов отпор (респективно „омраза“) срещу нашественика, който ги напада, или милост към нападателя-нашественик, но омраза към близките, в случай че ги оставим на неговия произвол, водени от криворазбрана любов дори към враговете. В случая няма как да има милост и любов към двете страни, едната от които напада другата. Или помагаме на жертвите, или на врага им, но не може да помогнем едновременно и на двете страни. В подобни случаи средно положение или трети вариант няма.

Бог – отговорен, църквата – отговорна, но и вярващите – също. Има и отделни гледища на християни, които правят по-смела стъпка. Освен убежденията, че вярата им в Христос, Библията и Църквата трябва да са водещи или че само хора, инициирани от Св. Дух трябва да са начело на държавата, те предлагат и конкретни стъпки за справяне с един или друг обществен и социален проблем: „с октоподите, оплели България (Респондент А. Г., 1999)“, „Грижа за семействата и за социално слабите (Респондент М. Г., 1999)“, „грижа за малцинствата (Респондент Анонимен, 1999)“, „подпомагане на образование, медицинско обслужване и пр. (Респондент П. П., 1999)“. [...]

 

[1] Висш евангелски богословски институт (бел. ред.).

[2] Българска Божия църква, Национален алианс Обединени Божии църкви, Божия църква в България, Църква на Бога и Съюз на евангелските петдесетни църкви (СЕПЦ).

[3] Данни от преброяването в България от 2011 г. – НСИ. Източник интернет http://www.nsi.bg/sites/default/files/files/pressreleases/Census2011final.pdf, (15.03.2011 г.).

[4] Cf. Alexander, David and Pat. The Lion Handbook to the Bible. Tring, Hertz, England, 1986, p. 23.

[5] Елиаде, Мирча. Сакралното и профанното. София, 1998, c. 16-17.

[6] Шиваров, Николай. Библейска археология. София, 1992, c. 322.

[7] Тачева, Маргарита (съст.). История на религиите. София, 1999, c. 40-42.

[8] Пак там, c. 23-27.

[9] Шиваров, пос. съч., c. 324, 350.

[10] Срв. Коев, Тотю и Димитър Киров. Кратка богословска енциклопедия. София, 1993, c. 125.

[11] Срв. Тачева, пос. съч., c. 154-157.

[12] Срв. Коев, Тотю и Георги Бакалов. Въведение в Християнството. София, 1992, c. 55.

[13] Пак там, c. 204.

[14] Пак там.

[15] Папска държава, източник: http://bg.wikipedia.org/wiki/Папска_държава (26.02.2015 г.)

[16] Коев и Бакалов, пос. съч., c. 206.

[17] Срв. Жудинова, Е. В. Религии мира. Протестантизм. Москва, 2006, c. 6-7.

[18] На американския президент Бенжамин Франклин се приписват думите: „Демокрация имаме, когато два вълка и една овца гласуват какъв да бъде обядът. Когато обаче добре въоръжената овца оспори решението на мнозинството, това е свобода“ Ханке, Стив и Лилиан. 2013: Демокрация или свобода? 130-135. В: Мениджър. Бр. 3(173), март 2013 г. (www.Manager.bg), София.

[19] Срв. Маритен, Жак. За смисъла на съвременния атеизъм. – В: Християнство и култура, 4/2002. София, 2002.

[20] Източник: (http://www.epochtimes-bg.com/communist_atrocities/communist_atrocities_world_3.html (19.11.2014 г.).

[21] Източник: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ватикан (26.02.2015 г.).

[22] Източник: http://www.pravoslavieto.com/manastiri/aton/ (26.02.2015 г.).

[23] Употребявам този израз, въпреки че културолози определят съществуване на различни цивилизации – древноегипетска, антична, християнска (срв. Кунчев, Влъчко, Иван Стефанов и Лъчезар Антонов. Въпроси на културологията. „Сиела“, София, 2004, c. 35). Днес са налице няколко различаващи се помежду си цивилизации: западноевропейска, славянско-православна, арабско-мюсюлманска, индиуистка, японска и китайска (срв. Ерасов, Борис. Социална културология. „Идея“, София, 1997,  c. 91), фактически почти всички култури днес заимстват елементи една от друга и на практика тече процес на общото унифициране и превръщането им в глобална цивилизация.

[24] Според гледището на българските евангелисти, институция с името „църква“, без хора в нея, не съществува. Когато използват израза „църква“, те винаги имат предвид обществото от вярващи – християни или хората с техните действия и живот – поведение, богослужения, а не каквато и да била административна структура.

[25] Това е характерен за протестантското образование учебен предмет, аналогичен на „Катехетика“ от областта на православното богословие. И двата разглеждат начини и методи за приобщаване на последователи към тям характерния тип изповедание.

[26] „Религиозното раздвижване сред българите от края на ХХ и началото на ХХІ в.“, защитен в Департамент „История на културата“ към НБУ, София на 17.06.2011 г.

[27] Понастоящем 20% от българските евангелисти са нехаризматици, а 80-90% са от петдесетен и харизматичен тип. Последните две понятия са сходни и се отнасят до едно движение вътре в протестантизма, появило се в САЩ в края на ХІХ и началото на ХХ в., изповядващо идеята за кръщение в Св. Дух и проговарянето на непознати езици (гласолалия) така, както е описано в  Новия Завет на Библията (Деян. 2:1-5).

[28] Това са 19 студенти, измежду 66-те анкетирани, които отказаха да участват в това допитване. Моята хипотеза е, че щом са решили да се конфронтират с преподавателя по този начин, като откажат участие в упражнение в рамките на задължителен предмет, заради което биха могли да бъдат санкционирани или слабо оценени, това значи, че за тях поставянето им в подобна управленска и политическа позиция дори като мисловна представа е вероятно сериозно съгрешение, което влиза в противоречие с техните разбирания, което те възприемат като нарушаване на верските им принципи и схващания за етиката и отношението на вярващия към политиката и този тип обществена намеса.

[29] Срв. Benovska-Sabkova, Milena, Altanov, Velislav. Evangelical Conversion among the Roma in Bulgaria: Between Capsulation and Globalization. In: Transitions, vol. XLVIII, № 2. Geneva, 2009, p. 135.

[30] Срв. Пеев, Вениамин. „Непротивенето на злото в религиозно-политическата дейност на Мартин Лутър-Кинг Младши“. В: Годишник на Висшия евангелски богословски институт (ВЕБИ), т. 2/2009, София, 2009, c. 43-46.

 

Цялата статия може да намерите в сборника Християнство и политика