Анализи

Ценности срещу политика. Фрагментацията и радикализацията като основна заплаха за християнските общности

Написана от Момчил Методиев

politikaИсторията се подчинява на един неизменен ритмически закон, на едно вътрешно вълново разделение, което разделя нейните епохи на приливи и отливи, на устремени напред и отстъпващи назад (...). Досега, по протежение на столетията, двете противоположни течения – на националното самоизтъкване и наднационалната воля за обединение – са се сменяли ритмично като прилив и отлив. Днес те за първи път са изправени решително едно срещу друго“.[1] През 1932 г. Стефан Цвайг в есето си Европейската мисъл и нейното историческо развитие защитава мнението, че световната история може да бъде представена като борба между силите на единството и тези на разединението. Първата световна империя – Римската, е последвана от епохата на Средновековието, доминирано от малките и разединени кралства. Европа се обединява отново през Ренесанса благодарение на възродения латински език, но това единство отново е разрушено от Реформацията, религиозните войни и новите национални езици. През ХVІІІ и ХІХ век „знаменосците на европейското единство“ са музикантите, но този стремеж е прекъснат от Наполеоновите войни и раждането на националните армии. За да се стигне до епохата, в която живее самият Цвайг, навечерието на Втората световна война, когато „национализмът и интернационализмът са се изправили гърди срещу гърди за борба. Проблемът вече не може да се заобиколи и най-близкото бъдеще трябва да покаже дали европейските държави ще държат упорито на сегашната си стопанска и политическа враждебност, или желаят окончателно да разрешат този разхищаващ силите им конфликт чрез обединение, чрез една наддържавна организация“.[2] В есето Цвайг изповядва убедеността си, че бъдещето принадлежи на силите на единството, но по-късните събития в Германия и света, както и собственият му трагичен край опровергават неговия оптимизъм в този конкретен исторически момент.

Цвайг не е бил историк и вероятно много историци биха поставили под въпрос неговите обобщения. Но приети като литературна метафора, идеите му могат да бъдат приложени и към някои от процесите в съвременния свят. След реализацията на изповядвания от него идеал за европейска „наддържавна организация“, в началото на ХХІ век в Европа и света отново надделяват силите на разединението. Обществото, разделено на множество малки общности, е поставено на изпитание от радикални движения, окрилени от новите технологии.

Мнозина търсят обяснението в миналото, в историческите паралели. За разлика от началото на 90-те години, когато обществената дискусия е доминирана от увереността в победата на демокрацията (когато ще настъпи „краят на историята“ по Франсис Фукуяма), в началото на ХХІ век преобладава чувството за неувереност и несигурност в настоящето и бъдещето. Най-често се търсят исторически паралели с периода на втората половина на ХІХ век или с положението през 20-те години на ХХ век. Първата аналогия – заради индустриалната революция, променила живота на милиони хора, а втората – заради общата криза на демокрацията, завладяла Европа и света.

Християнската общност, която след вълната на секуларизация в Европа вече е една от много общности, също не е подмината от тези сили на разединението. Всички основни деноминации изглеждат изложени на опасността да станат жертви на фрагментацията. До каква степен тези нови сили на разединението са проникнали в християнските общности? На какво се дължи техният възход и как това се отразява на общества като българското и на църкви като Българската православна църква? Кой печели от тези сили на разединението и доколко историческите паралели могат да ни бъдат от полза при обяснението на тези събития?

 Ценностите: причина за фрагментацията на християнските общности

В демократичните общества, в които свободата на мнението и съвестта е основополагаща доктрина, християнските общности също страдат от фрагментацията. В тези общества християните спорят за ценности и именно ценностите се превръщат в най-силните разделителни линии. Спорните въпроси стават все повече, а разделенията вече са не толкова между деноминациите, колкото по политически, етически и биоетически въпроси. Дори може да се говори за опити представители на една деноминация да потърсят близост по такива ценностни въпроси с представители на друга деноминация, докато в същото време все по-остро атакуват противоположната тенденция в собственото си изповедание. В една или друга степен това разделение се отразява на всички изповедания, макар причините и поводите за тях да са различни.

В повод за такъв спор в православния свят се превърна проведеният през юни 2016 г. Велик и свят събор на Православната църква на остров Крит. На събора, свикан с посредничеството на Вселенската патриаршия, отказаха да присъстват представителите на Руската, Българската, Антихоийската и Грузинската патриаршии. Същинската причина за неучастието на тези четири църкви може да се потърси в сферата на църковната политика. На локално равнище в църква като Българската обаче, проблемът беше представен като ценностен, а именно за допустимото общуване на Православната църква с другите християнски деноминации. В крайна сметка въпросът беше сведен до това дали инославните деноминации могат да бъдат наричани „църква“ или не.[3] Но решението за неучастие на Българската църква сякаш беше предизвестено и от твърде консервативното послание на Св. Синод по проблема с бежанците,[4] утвърдено далеч преди свикването на Събора, което обедини и мобилизира в подкрепа на ръководството на Църквата консервативно настроените миряни, а и политически лидери. Освен по тези по същество богословски въпроси, разделение в православната общност в България съществува и по темата за влиянието, което е допустимо една външна, макар и православна, сила да има върху поместната ни църква. Макар по този въпрос спекулациите да са повече от сигурните факти, несъмнено е, че през последните години Българската православна църква е в много по-добри отношения с Руската, отколкото с Вселенската патриаршия.

Спорове по сходни богословски въпроси и проблеми на геополитическата ориентация съществуват в една или друга степен и във всички останали поместни църкви. След като неучастието или съпротивата срещу участието във Всеправославния събор беше оправдано с нежеланието за общуване с католиците, консервативните групи в православния свят видяха в Московската патриаршия, като най-голямата и влиятелна църква, отказала участие на Събора, защитник на чистотата на православието. 

Фрагментацията не подминава и другите изповедания. Само на пръв поглед единна е Католическата църква в Европа и в Америка. Социално насоченото послание на папа Франциск, наред с по-компромисната (или пастирска) позиция по силно идеологизирани въпроси в католическия свят като правата на хомосексуалистите, му спечелват широко обществено признание, но и влиятелни противници, включително и сред висшите кръгове на Католическата църква.[5] Призивът му за милосърдно отношение към бежанците в Европа не беше посрещнат радушно от католическите епископи в страни като Полша и Унгария. А президентските избори в Америка отново извадиха на повърхността разделенията сред американския католицизъм между либерали и консерватори по теми като абортите и други биоетически въпроси.[6]

Процесите на фрагментация не подминават и основни протестантски общности по света. Наред с тежките спорове между „либерали“ и „консерватори“ по основни етически въпроси, разделението засяга и общности, известни със способността си за поддържане на баланс и постигане на компромис. През януари 2016 г. Англиканската общност за пръв път наложи запрещение на един от своите членове – Епископалната църква в Америка, поради нейното твърде либерално отношение към ръкоположението на хомосексуалисти за свещеници и епископи, породило острото несъгласие на други англикански църкви.[7]

Политика вместо ценности

Кой печели от тази фрагментация на църквите в плуралистичния свят? В най-голяма степен това са църквите, които не спорят за ценности, а правят политика, църковните структури, които поне външно излъчват монолитност и увереност. Такива са църквите от общества с авторитарни тенденции, в които Църквата е в съюз с държавата, поради което и нейните вътрешни конфликти и спорове рядко достигат до публиката. Тези църкви не допускат споровете за ценности да станат явни, а просто провеждат политика, чрез която се стремят да утвърждават своя международен престиж. Възползват се от фрагментацията на другите общности  за извличане на външнополитически дивиденти за себе си или за държавите, в които живеят.

Най-характерният пример за такава политика е Руската православна църква. С оглед на противоречивите позиции на Москва по основните богословски въпроси, които разделят православния свят, единственото логично обяснение за нейното неучастие на Събора в Крит е църковно-политическото: съперничеството между Москва и Константинопол за първенство в православния свят или казано още по-точно – нежеланието на Москва да приеме водещата роля на Вселенския патриарх като пръв сред равни в рамките на задължителния за православието съборен принцип.

Но този аргумент е трудно и дори невъзможно да бъде откровено защитен в публичното пространство, защото би поставил под въпрос цялата еклесиология на Православната църква. Затова на преден план се изтъкват други аргументи – богословски принципи за отношението към другите християнски деноминации. Макар Руската православна църква да е достатъчно предпазлива и да не развива силни богословски аргументи против другите християнски изповедания, на практика тя се възползва от тях, като аргументира отсъствието си на Събора с неговата непредставителност, поради решението на трите останали църкви да не присъстват.[8]

От своя страна тези три църкви избягват публично да се заявят като открито „русофилски“, но редовно критикуват „икуменическите“ позиции на Вселенския патриарх. А в същото време нито една от тези църкви не критикува изключително активната  икуменическа политика, развивана от Московската патриаршия. В дните на Събора Московската патриаршия проведе среща с Немската епископска конференция,[9] а непосредствено преди Събора Московският патриарх Кирил проведе „историческа“ среща с папа Франциск, определена не съвсем основателно като „безпрецедентна“.

Накратко, наглед напълно непоследователното и дори противоречиво поведение на Москва по въпроса за отношението към другите изповедания не среща същото критично отношение, с което се сблъсква прокарваната последователно от Вселенската патриаршия поне от един век политика на диалог с другите изповедания.

Непоследователната позиция на Руската православна църква по отношение на диалога с инославните може да се проследи и в нейните официални документи, както и в изказванията на председателя на нейния отдел за външни отношения Волоколамски митрополит Иларион (Алфеев). В официалните документи, водещо място сред които заемат „Основните принципи за отношенията към инославието на Руската православна църква“, внимателно се избягва употребата на термина „църква“ по отношение на другите изповедания, като е предпочетен терминът „инославие“. Когато в този документ е необходимо да се отбележи конкретното участие в даден богословски диалог, се използва името на съответната църковна общност в множествено число (католици, лютерани и т.н.), като по този начин се избягва употребата на термина „църкви“. В раздел „Многостранни диалози и участие в работата на междухристиянските организации“ се посочва, че „Руската православна църква води диалог с инославието не само на двустранна, но и на многостранна основа (…), както и участва в работата на междухристиянски организации“. Посочва се, че Руската православна църква не участва в международни организации, чиито правила изискват отказ от вероучението или традицията на Православната църква, както и в такива, в които правилата и процедурата предполагат задължителност на „мнението на мнозинството“. В целия документ никъде не се споменава терминът „църкви“, като дори се избягва името на Световния съвет на църквите, където Московската патриаршия е традиционен и активен член.[10]

Но терминът „църква“ по отношение на другите изповедания не може да бъде избегнат и се употребява в двете Приложения към този документ, където се представя историята на участието на Руската православна църква в диалога с инославните и в международните християнски организации. Във второто приложение, това за участието в християнските организации, се казва, че „Руската православна църква участва в диалога с икуменическото движение в продължение на почти едно столетие. Икуменизмът е многостранно понятие. Докато в самото начало с него се обозначава стремежът към сближение между християните, днес то се употребява в най-различен смисъл. Затова е необходимо да се различават понятията „икуменизъм и икуменическо движение, от една страна, и икуменически контакти на Православната църква или участието на православните в икуменическото движение, от друга“.[11]

Тази предпазливост в терминологията към „инославните“ обаче не може да бъде спазвана с оглед голямата външнополитическа и икуменическа активност на Руската православна църква, виждана като „меката сила“ на руската държавна дипломация.[12] В многобройните си речи, изявления и интервюта Волоколамският митрополит Иларион не може да избегне употребата на термина „църква“, без това да прозвучи обидно за представителите на другите християнски деноминации. Затова и в публичните си изявления руският архиерей нерядко използва термина „църкви“ за инославните изповедания както по отношение на Католическата църква, така и по отношение на Англиканската църква и общност.

С други думи, макар на богословско и ценностно равнище Московската патриаршия да се опитва да се представи като защитник на „чистота на православието“, на практика това се оказва невъзможно поради желанието на Москва да поддържа активни контакти с „инославните“.

 

[1] Цвайг Ст. Европейската мисъл в нейното историческо развитие. – В: Цвайг Ст. Европейската мисъл. Варна, 1985, [превод Маргарита Дилова], с. 320.

[2] Пак там. с. 337.

[3] Решение на Св. Синод от 1 юни 2016 г. относно Всеправославния събор (16 – 26 юни 2016 г., о-в Крит).
[4] Извънредно обръщение на Св. Синод на БПЦ – БП по повод кризата с бежанците (становището беше утвърдено през септември 2015 г., а след това на няколко пъти публикувано на интернет страницата на Българската патриаршия).
[5] За споровете в Католическата църква вж. анализа на известния познавач на Ватикана Джон Алън.
[6] За разделението сред американските католици вж. напр. анализа на Bre-kus,

[7] За повече по този въпрос вж. словото на Кентърбърийския архиепископ Джъстин Уелби на Консултативната среща на Англиканската общност, проведено през април 2016 г. в Лусака, Замбия. Достъпно на: http://www.anglicannews.org/ news/2016/04/archbishop-welby-briefs-acc-members-on-the-primates-gathering-and-meet ing.aspx.

[8] Мотивите на Руската православна църква да не участва в събора са изложе-ни в официалното заявление на Московската патриаршия: Русская Православная Церковь настаивает на переносе даты Всеправославного Собора, 13 юни 2016 г. Достъпно на: http://sobor2016.patriarchia.ru/db/text/4538395.html.

[9] Вж. съответното съобщение за печата за това събитие: В Санкт Петербурге открылись IX богословские собеседования между Русской Православной Церковью и католической Немецкой епископской конференцией, 15 юни 2016 г. Достъпно на: https://mospat.ru/ru/2016/06/16/news133020/.

[10] Вж. Основные принципы отношения к инославию Русской Православной Церкви. Достъпен на: https://mospat.ru/ru/documents/attitude-to-the-non-orthodox.

[11] Приложение № 2. Участие в международных христианских организациях. Достъпно на: https://mospat.ru/ru/documents/attitude-to-the-non-orthodox/app-ii/.

[12] За външната политика на Руската православна църква като инструмент на „меката сила“ на руската държава вж. анализа на Митрохин, Н. От конфронтация към сътрудничество. – В. Култура, бр. 31 (2868), 30 септември 2016. [превод: Виржиния Томова].

Цялата статия може да намерите в сборника Християнство и национална сигурност