Към блог статия ЯК за 24.02На тържествена церемония в Ерусалим президентът Плевнелиев получи наградата „Приятели на Израел“ за 2016 г. Държавното отличие се връчва на обществено активни личности, които се противопоставят на езика на омразата и на антисемитизма. През януари 2017 г. стана ясно, че Българската православна църква е номинирана за Нобелова награда за мир за спасяването на 48 000 български евреи през Втората световна война. Номинацията е по инициатива на бившия министър на здравеопазването на Израел и депутат ген. д-р Ефраим Снех, професора по право от университета в Хайфа Моше Кешет и адвокат Моше Алони.

Докато за Православната църква съществуват исторически сведения за решаващата ѝ позиция по предотвратяване депортирането на българските евреи по време на Втората световнавойна, за широката общественост е тайна в какво точно се изразява активното и последователно противопоставяне на антисемитизма от страна на г-н Плевнелиев, че да заслужи високото отличие. Не в това обаче е въпросът.

Прави впечатление изключително активната и последователна позиция на държавата Израел в щедрото номиниране и раздаване на награди на хора и организации, които, заслужено или не, са припознати като радетели за каузата на антисемитизма. Разбира се, темата за мотивите на политиките, водени от Израел, е обширна и многопластова, и е обект на задълбочен политически, философски и дори богословски анализ, но все пак, дори на пръв поглед, става ясно, че е налице притеснително обвързване на идеологически натоварените понятия антисемитизъм и реч на омразата.

Тази връзка е толкова сериозно вплетена в съвременния политически светоглед, че драматично е повлияла дори вътрешното законодателство на редица европейски страни, в които изразяването на съмнение в историческата достоверност на Холокоста например се наказва със затвор. Приемането на подобни закони ограничава свободата на словото по недопустимо тираничен начин. Нестихващото бъркане с пръст в раните, причинени от Втората световна война, отново и отново поставя евреите и тяхната държава на пиедестала на вечните жертви, които, ако човек си позволи да критикува, попада в незавидната категорията на мракобесен антисемит, престъпно позволяващ си да борави с тайнственото оръжие, наречено реч на омраза.

Темата за жертвения имидж на държавата Израел не е само политически, но и богословски въпрос. Ние, християните, заради откровението за истинската жертва на Божия Син Исус Христос, дадено ни от Твореца, би трябвало да сме наясно, че не можем да си позволим да възвеличаваме друга жертва, дори ако за тази си позиция бъдем обвинени в постоянно изтъкваните от държавата Израел и нейните симпатизанти антисемитизъм и използване на реч на омраза.



Снимка към блог статия 17.02
В предаване по една от ефирните национални телевизии кандидат-управляващ
, бивш финансов министър Владислав Горанов, направи поредните тоталитарно-амбициозни изявления:

В сферата на образованието, освен да стимулира преподавателите, ГЕРБ планира и да наказва недобросъвестните родители. „Ще има репресия от страна на държавата срещу майките и бащите, които по някакъв начин възпрепятстват децата си да посещават училище”, каза Горанов.

С тези свои изказвания функционерът от партията на гражданите за европейско развитие на България иска една все по-нескрита репресия срещу хоумскулърското движение, което набира сили и припознаване сред много семейства в България, след като провалената задължителна държавна образователна система не може да се справи.

Следва да бъде напомнено на търсещия репресии кандидат-държавен управник, че в условията на демокрация репресиите могат да бъдат реализирани, ако има послушен електорат, който задължително гласува срещу свободите си. И колкото отчасти този демократичен модел да е приложим в България, има достатъчно будни българи и родители, които ще дадат нужния отпор срещу ограбването на родителските им законови права и срещу разбиването на семейството, за което се готви ГЕРБ.

Никой тиранин не е успял да стане такъв без първо да разбие семейната обич и единство. Защитниците на семейните ценности и демокрацията знаят много добре тази истина.

Така че по-скоро държавните мъже и жени вместо да заплашват родителите, за които добруването и образованието на собствените им деца е много по-важно, отколкото е за държавния чиновник, и вместо да се заканват срещу правата им да образоват децата си според своите убеждения, по-добре да насочат усилията си да реформират загнилата си образователна система, която се е превърнала в емоционална, интелектуална и социална касапница за умовете и сърцата на подрастващото поколение.
Четвъртък, 09 Февруари 2017 14:18

Още една стъпка към унищожаване на брака

justiceМоже би вече ни омръзнаха новините от „либерална“ Европа за редица порочни практики, установявани в отделните страни или пък разглеждани от европарламента, но пък от друга страна не трябва да си затваряме очите за продължаващото антихристиянско насилие върху съзнанието на хората. По отношение на брака вече посочвахме много свидетелства, доказващи неморалното мислене на „освободените от всякакви задръжки“ богати страни, които измислят все нови и нови възможности за увеличаване на разврата. Разбира се, думи като „порочен“, „разврат“ и други подобни няма да срещнем: във всички нови инициативи ще срещнем думите равенство, толерантност, зачитане на права и свободи, загриженост за благосъстоянието на хората и т.н. Ясно е, че козните на сатаната са облечени с красиви думи и „благородни“ действия, зад които единствено вярващият може да прозре тяхната истинска същност.

В този постинг на блога ми се ще да засегна въпроса за отношението на държавата към сключилите брак и към несключилите брак и за „загрижеността“ на властта както към едните, така и към другите. Но ако се вгледаме в „загрижеността“ към първите, то няма да открием нищо ново: пребиваващите в брак се ползват със съответни привилегии, които са установени от десетилетия насам. Но пребиваващите в греховна връзка, като живеят с „партньор“ без да са сключили брак (особено църковен, но също така и граждански), продължават да получават все по-големи „права и свободи“ (слободия, както нашият език най-добре се изразява за същността им): то бяха закони и разпоредби за хомосексуалисти, за аборта, за „междуполови“ личности и т.н., то беше чудо – всяка година наблюдаваме все нови напъни за даване на „права и свободи“.

И тъй, вчера един съд в Северна Ирландия постанови, че когато двама човека живеят заедно като партньори, без да са сключили брак, и единият от тях почине, тогава другият „партньор“ получава наследствената пенсия на починалия (какъвто е регламентът за сключилите брак съпрузи: при смърт на единия, другият получава наследствена пенсия). Съдът конкретно разгледа делото на жена, която 10 години живеела с друг мъж и той починал, след което тя подала в съда жалба да ѝ бъде присъдена наследствена пенсия. Изненадващо, тя получила положително решение на съда, но след това то било обжалвано и отменено. Тя отново подава жалба и този път съдът се произнесъл: живеещите като партньори от няколко (или повече от няколко) години да имат право на наследствена пенсия, така както такова право имат и сключилите брак (или пък онези, които не са сключили брак, но предвидливо са попълнили формуляр, даващ правото на останалия жив партньор да получава наследствена пенсия; в горния случай жената и мъжът не са били попълнили такъв формуляр и това била причината съдът да отхвърли иска). Всекидневникът The Sun продължава: „Решението на съда ще има големи положителни последствия за няколко милиона човека, живеещи без брак“, докато The Telegraph уточнява, че става въпрос за повече от 7.5 милиона човека.

scalesЗащо се спирам на този дребен случай от един съд в Северна Ирландия? Защото той може да стане норма не само за Великобритания (решенията на този съд засягат съдебната система на цяла Великобритания: Северна Ирландия, Шотландия, Уейлс и Англия), но и за Европа. Известно е, че понякога имуществените отношения карат немалко хора да не сключват брак, та при евентуална раздяла между двамата да няма имуществена подялба: къща, кола, обзавеждане, земя, общи средства и т.н. Така след раздялата всеки си „взема“ онова, което си е негово (т.е. през цялото време на съвместен живот тези хора продължават да имат „свои“ вещи, които не „принадлежат“ на партньора). А сега се прави още една стъпка към усилване на желанието на младите да започнат съвместен живот без да сключат брак, защото и само като партньори те ще могат да получат наследствена пенсия, когато се случи единият от двамата да почине. С една дума, дали са сключили брак или пък не са, правата и на едните, и на другите все повече се изравняват. Ако по-рано имаше някакви допълнителни привилегии да пребиваваш в брачни отношения, сега тези преимущества се дават в еднаква степен и на пребиваващите извън брака. И, разбира се, твърде близко до ума на младия ще бъде мисълта: „че защо да сключвам брак и да деля после имущество, по-добре да си живеем без брак и ако се разделим, всеки да си вземе „своето“, а пък ако единият почине, ще наследя пенсията му“ (или пък някаква друга привилегия, която съвременната държава му предлага).

Затова решението на онзи съд от вчера ме кара да мисля, че то представлява още една стъпка към унищожаване на институцията на брака, към беззаконното съжителство на все повече и повече хора извън тази богоустановена връзка между мъж и жена. Един от аргументите за организирането на референдум за излизане на Великобритания от Европейския съюз бе, че като излезе от Съюза, страната вече няма да се подчинява на редица глупави закони, приемани от европарламента и налагани на държавите-членки. Но като примери се привеждаха преди всичко законодателните инициативи, свързани с миграцията, а също така с някои наистина глупави нормативи, например определенията доколко една краставица може да бъде крива и доколко тя трябва да бъде права (т.е. на европейските пазари не може да има криви краставици!). И никой не спомена, че излизането от Съюза може да позволи на Великобритания да отхвърли редица порочни законодателни мерки. И сега виждаме, че беззаконието си се усилва и на местна почва, и нещо повече, то може да се прехвърли и в Европа.

Наистина, иска ни се да вярваме, че все пак разумът ще надделява и че управниците в Европа (а също във Великобритания) все повече ще правят разлика между онова, което е порочно и греховно, и онова, което е ценностно и което е изградило Европа тъкмо като християнска земя, където цялата ѝ история и съвременното устройство и функция на държавите продължават да се коренят в християнството, но същевременно някои управници все повече и повече се стремят да прекъснат този корен. Нашата роля като християни в съхраняването на християнските корени може да бъде огромна и решаваща, ако непрекъснато сме бдителни и търсим възможности за противодействие срещу порочните идеи и практики.
2 2 2017Експертът по национална сигурност Илия Налбантов е внесъл при новоизбрания президент Румен Радев предложение всички първокласници да полагат клетва за вярност към България. Инициативата е подкрепена от директори на училища от Сливен, Сопот, Панагюрище, Копривщица.

Заклинанието вече е било изричано в Сливен на 02.03. 2016г. от първокласниците от Трето основно училище „Д-р Иван Селимински“, както и в училища в градовете Шумен и Кърджали. То звучи ето така:

С науката – напред по пътя нов!
Със знание да расна аз свободен!
То с мъдрост ме дарява и с любов
и светлото му слово ще ме води.
Заклевам се, дори и в труден час,
най-святата ми мисъл да е тази:
с делата си и с думите си аз
България в сърцето си да пазя!
Заклех се!

Логиката на експерта по национална сигурност и инициативния комитет, направили предложението е ясна – тя е изграждане на идентичност у невръстните деца, която да ги направи един ден верни и посветени граждани на България. Притеснителният момент е, че клетвата представлява тържествено обещание, обвързване, уверение в името на нещо свято. С други думи, риториката и посланието във въпросния обет придава божествени характеристики на родината и принудително, по институционален път, натрапва на най-малките граждани религията, която те са длъжни да изповядват.

В цитата от произведението-клетва виждаме, че на първолаците най-святата мисъл трябва да бъде да пазят България в сърцето си. Какво става с родителите, които искат да възпитат своите деца, че тяхната най-свята мисъл е редно да е свързана с вярата в Спасителя Исус Христос? Експертът по национална сигурност има отговор на този въпрос. Г-н Налбантов твърди, че задължителното държавно институционализиране на клетвата е методът децата от различни етноси и религии да се интегрират в единна, универсална ценностна система, която ще гарантира просперитет и успех в бъдещето. Тоест – мнението на родителите с различни религиозни убеждения няма значение, след като държавата вместо тях е дефинирала значението на понятията успех и просперитет за децата им.

Клетвата не изгражда идентичност на българи, а презадава робското бъдеще на първолаците като идолопоклонници, чиято най-свята мисъл трябва да е с дела и думи да пазят България в сърцето си. Липсата на идентичност е наистина голям проблем, но принудително наложената, институционализирана идентичност твори не граждани, а безлични хуманоиди, което вероятно е и целта на всички радетели на каузата на криворазбраната национална сигурност.

marry a robotОбикновено в края на определени периоди от живота на човека той прави равносметка и се опитва да види назад във времето успехите и неуспехите в живота му, при което този анализ му служи да види положителното и му подсказва как да се утвърждава в него и същевременно му посочва грешките и го поучава как да ги избягва. По подобен начин и в края на всяка година, когато вече сме на прага на новата, се обръщаме назад и се опитваме да видим хубавото, което ни се е случило, а също и лошото, което ни е сполетяло, та през новата година да се стремим да поддържаме баланса между двете с определен уклон към хубавото, а не към лошото. Подобна равносметка може да се направи и за страната ни или пък за Европа или пък за света.

Много събития се случиха през тази година и не е възможно тук да обобщим за всяко събитие неговата хубава или лоша страна. Като преглеждам новините през годината, с учудваща честота се натъквам на новини за т.нар. нова технологична секс-революция, която някои футуролози предвиждат да се случи в най-близко време, не по-късно от две или три десетилетия оттук насетне. Не че няма и други чести новини, но тази просто се повтаряше по медиите почти всеки месец и затова нямаше как да не я отбележа като една от най-честите за годината. И макар тя толкова да се набива в очите, едва ли щях да се спра върху нея, ако не бе последната (поредна засега) статия в „Дейли мирър“ със заглавие „Ще можете ли да сключите брак със своя секс-робот? Един експерт обсъжда въпроса, който е на устата на всеки от нас“, а подзаглавието казва: „Куклата секс-робот вече идва, но дали ще можете с нея да извървите пътеката между редиците пейки в църква, отивайки към брачния олтар – ето тук е отговорът“. Новината излезе навръх Рождество Христово, на 25 декември.

Тук в „Свобода за всеки“ се спирахме от време на време върху извращенията в областта на половите връзки, които някои управляващи, учени и хора с влияние, но с повредено съзнание, имат намерение да направят мерило за съвременния живот на обществата, но такова „чудо“ не бяхме обсъждали. Или ако се изразим по подобие на думите на апостола, „око не е виждало, ухо не е чувало и на човек на ум не е идвало това, което…“ извратеният ум може да роди; разбира се, думите на апостола са: „око не е виждало, ухо не е чувало и на човек на ум не е идвало това, което Бог е приготвил за ония, които Го обичат“, 1Кор. 2:9, а съвременността ни представя това в обърнат наопаки смисъл, т.е. едва ли днес някой може да се досети до каква дълбочина на мерзостта грехът може да се прояви сред хората.

И тъй, напредъкът в разработването на изкуствен интелект, който уж е призван да бъде в помощ на човека, според греховната човешка природа се изкривява и става „напредък“ и в перверзния ум на учените, работещи в тази област. Щом като ще има роботи, които ще приличат досущ на хората (ще имат кожа, „сърцето“ им ще пулсира, ще говорят и ще разбират какво им се говори и т.н.), защо да няма и роботи, които да задоволяват и половите ни потребности? Ми че то си е съвсем естествено, казва си един от учените и в даден момент решава: защо да не свикаме конференция по този въпрос и да видим какво мислят и други учени. И си свикват конгрес, наречен „Да имаш любов и секс с робот“ (и това е вече втори международен конгрес) и в продължение на два дена, 19 и 20 декември 2016 г., на него си „дебатират“ перверзните идеи. Лондонският университет Голдсмит е домакинът, а неговото лого привлича всеки: „Живеем в интересни времена“.

Само два дена след приключването на знаменателното събитие една организация за наука, изследвания и технологии направи кратко обобщение на резултатите от дискусиите. Главен лектор по темата е специалистът по изкуствен интелект д-р Дейвид Леви, който написал книга с название „Да имаш любов и да правиш секс с роботи: еволюция на отношенията между робота и човека“ (която до голяма степен станала название и на самата конференция) и който на форума започва изказването си с думите: „Сексът с роботи вече се вижда на хоризонта, първите сексботи (новото название на секс-роботите) ще бъдат пуснати в продажба следващата година“- Според него базираната в Калифорния компания Абис Криейшънс („Създания на ръба“ или „Създания на границата“) ще започне рекламиране на секс роботите, които ще бъдат пуснати на пазара и ще бъдат като „живи“: ще могат да говорят и да се движат като хората.

Но не само сексът като удоволствие ще направи роботите част от ежедневието ни, „общуването“ ни с тях неизбежно ще постави въпроса за възможността и да се оженим за робота, с който правим секс, и съответно да отглеждаме деца заедно с него. „Тази стъпка е следващата логическа крачка в общуването на човека с робота“, казва той. И продължава: „Бързо се приближава времето, когато тези теоретични дискусии ще приемат формата на закони и последствията от тези закони ще бъдат потресаващи“. Фактът, че роботът може да бъде и родител (в смисъл, че ще помага за отглеждането на децата), ще постави и въпроса за неговата „личност“ – въпрос, който ще бъде и законодателно утвърден. Неизбежно ще се заговори и за правата на роботите по същия начин, като правата на хората.

sex with robotКакто споменах по-горе, темата за приближаващата технологична секс-революция получи своя завършек с този перверзен конгрес, но тя присъстваше през цялата 2016 година. За да не затруднявам повече читателя с английските източници, тук ще посоча няколко български, тъй като „Дарик Нюз“ редовно следеше тези новини и публикува някои от тях. Веднага след новината за горната конференция в английските медии, Дарик публикува на 27 декември заглавието „Обсъждат бъдещ брак между човек и неговия секс робот“; на 25 август излезе новината „До 2050 година секс-роботите ще са нещо обичайно“; само два дена преди това, на 23 август се появи „Идва времето на проститутките роботи“; от юни месец пък е новината „Секс роботите застрашават бъдещето на човечеството“; през май излезе „През 2040 г. сексът няма да е средство за размножаване“; през март, „След 30 години: дизайнерски бебета и секс за удоволствие“; а през февруари, „Футуролог прогнозира: Към 2050 година хората ще станат безсмъртни“. И още в началото на годината бе удачно предвидена най-успешната тенденция за 2016 г. със заглавието „Секс роботите - най-успешната тенденция за 2016 година“.

Разбира се, тук не искам да правя реклама на Дарик Нюз, но трябва да им се признае, че бързо реагират на различни новини, превеждат ги и ги публикуват, та българският читател своевременно да се запознае с тях. А ние подбираме онова, което засяга вярата ни и живота ни като християни, та като разсъдим върху него, да търсим отговори и да ги посочваме и на други хора, за да се види истинския облик на редица съобщения, които иначе биха убягнали от вниманието ни или пък не биха били изтълкувани достатъчно ясно. Във връзка с горните заглавия, дори само бегъл поглед върху тях могат да ни покажат какво „роботизирано“ бъдеще ни вещаят учените-атеисти, в което човешките взаимоотношения ще бъдат до голяма степен изместени от взаимоотношенията на човека с машината. А пък що се отнася до половите ни връзки с тях, „те са незаменими и предоставят фантастично сексуално преживяване… сексът с тях е безопасен, няма да прихванете болест от тях и можете да ги контролирате“, казва друг участник в конгреса, Лин Хол.

При това можете да си поръчате секс-робот според вашите предпочитания: искате да имате робот, който изглежда като Анджелина Джоли в ролите ѝ като Лара Крофт – няма проблем, Анджелина Джоли е вече в леглото ви (на български новината от 26 октомври); или искате роботът ви да прилича на Скарлет Йохансон – и това няма да е проблем (на български от 5 април). Пък дори и за най-тривиални случаи може да си поръчате робот, например обичате чашката, но няма друго човешко същество, което да ви прави компания – поръчайте си робот-пияница, който обаче не се напива (на български от 8 януари).

Трудно ни е отсега да кажем дали и 2017-та ще бъде година на някакъв друг вид „революция“ в живота на обществата, но не ни е трудно да предвидим, че атеистичните революции винаги ще се стремят да изкоренят религията, както навремето комунистите се опитваха, но историята с комунизма трябва да им подскаже, че и те няма да успеят в богоненавистническото си дело. Ако в една страна може да се проведе подобна перверзна конференция, то други страни не допускат подобен „научен“ конгрес да мъти умовете на хората (както и стана с този „конгрес“, чието провеждане бе първоначално планирано за края на октомври 2015 г. в Малайзия, но която малайзийските власти счетоха за незаконна поради нравствената ѝ поквара и я забраниха), така и християните трябва да дават отпор на порочни инициативи, когато се разбере, че те могат да се проведат и у нас. Вярно е, че вярващите у нас все още не могат да се преборят с провеждането на гей-парадите, но може би и това ще стане, а с тези разсъждения тук искам да подскажа, че трябва непрекъснато да бдим и да даваме отпор на всяка порочна идея и практика, която не само цели разрушаване на вярващото съзнание на християните, но и човешкото съзнание на човечеството като цяло, като го подчини на някаква „нова хуманна идея“ за високотехнологично бъдеще на човечеството.

Изглежда твърде малко знаем за това какво правят някои учени в днешно време, при това не само в областта на изкуствения интелект, но и на биотехнологиите и теориите за „новото техно-общество,“ едно обаче, изглежда сигурно: атеизмът и богопротивничеството ще настъпват срещу вярващите с всяка изминала година и с всяко ново „достижение“ на богоомразната човешка мисъл и наука, която може да промени човешкия характер на обществата до неузнаваемост. Не можем да знаем докога Бог ще търпи отстъплението на човеците от Него, но в същото време Той ни е дал в Откровението Си ясни признаци на Христовото Второ славно идване на земята и ние трябва добре да виждаме тези признаци и да подканяме онези, които все още могат да разберат лъжовната истина за „новото технологично бъдеще“ на човечеството, да побързат да се обърнат към Бога и да се присъединят към нас с молитви и следване на Христа, Който да ни намери готови и бдящи, когато дойде отново да съди живи и мъртви, а не да ни намери „спящи,“ т.е. невиждащи злото и богопротивното в света.

Бележка: първата снимка взета от сайта на Дейли Мирър: http://www.mirror.co.uk/news/weird-news/you-ever-able-marry-your-9510372, а втората от сайта http://www.techrepublic.com/article/academic-conference-on-love-and-sex-with-robots-abruptly-cancelled-after-being-declared-illegal/.

Възможно ли е една страна, един народ да се наричат свободни, ако  непосредствена задача на техните „социални служби“ е да отнемат децата на бедни вдовици и да ги преразпределят на платени „приемни семейства“? Разбира се, че отговорът е НЕ! Иначе какво значи „свобода“ и какво значи „демокрация“, ако доразрушаването на едно семейство в трудност е основна цел на такова общество?

Точно това правят българските СС и го направиха за пореден път с г-жа Даниела Колева от Сливен. Отнеха ѝ трите деца поради бедност. Децата са дадени на различни приемни семейства. Бездушната „помощ“ на държавните чиновници се състои в това да разбият семейството, да отнемат на вдовицата трите дечица, а тях да лишат от майка и братчета и сестричета.

Въпросът, който веднага бе поставен от будни хора, беше: защо „социалните“ имат пари да преразпределят деца и да плащат на така неречените „приемни семейства“, а не помогнат с тези пари на майката?

Отговорът е прост: защото механизмът на бездушната държавна бюрокрация така е направен, че парите да се усвоят при преразпределение на деца, и отчетите да изглеждат по-внушителни, сякаш социалните са си свършили работата. Това, че една майка, която едва свързва двата края, има нужда от помощ, и че единствената ѝ утеха са децата ѝ, изглежда е без значение.

След като медиите съобщиха за случая, имаше ответна обществена реакция. Хора от страната и чужбина събират средства за помощ на г-жа Колева. Малко след тази реакция СС заявиха, че всъщност това не било прибързано решение, че били много старателни в опитите си да помогнат на г-жа Колева да се справи с трудната материална ситуация. Пропаганда.

Дори медиите се хванаха и писаха, че децата веднага били върнати на майката след отнемането им, което просто не е вярно и беше установено от СВ  след разговор лично с г-жа Колева.

Съгласно закона деца се отнемат от родителите само ако има насилие над тях в семейството. Г-жа Колева била подписала съгласие!? На кого ги разправят тези недомислици? Дали адвокатът ѝ внимателно е прегледал какво подписва? Аха, тя нямала адвокат, когато подписвала съгласието си да ѝ вземат децата.

Доколко една притисната от бедност майка на 25 години е в състояние да се справи с предизвикателствата и правните каламбури, които СС крият в ръкава си?

Ситуацията може да бъде поправена. Хората със съвест трябва да реагират и да пишат и да протестират срещу наглото незачитане на семейната и майчина обич, на института „семейство“, даден от Бога, и на честта и достойнството на една майка, която се бори за най-скъпото си „притежание“ – децата, които е родила.

Подпишете петицията с искане държавната служба „Социално подпомагане“ в Сливен НЕЗАБАВНО да върне децата на г-жа Даниела Колева. Децата трябва да са при майка си ПРЕДИ рождествените празници.

СВ предоставя сметката си за дарения, които ще помогнат г-жа Колева да получи начална финансова стабилност. Дарението може да направите много лесно, в брой в каса на Изипей или по посочената в сайта ни сметка. Основанието за паричния превод задължително трябва да сочи „Помощ за Д. Колева“, за да гарантираме средствата да отидат при нуждаещата се майка.

Нека да направим едно добро дело и да върнем децата на тази майка, чиято бедност не е порок, както държавната бюрокрация счита. Така и празникът ни ще бъде истински.





eu parliamentПрез последните няколко години можахме да видим немалко „прояви“ на европарламента, които пряко са насочени към религията като цяло, а също така към християнството. Разбра се, че секуларната и атеистичната идеология на Евросъюза не е само идеология на думи, но и на действия: свидетели сме на редица инициативи, които или ограничават правата на вярващите, или пък дават изключителен приоритет на порочни и нехуманни практики.

Но доживяхме да видим и нова фаза на „развитие“ в разпътното и порочно законодателство на европарламента – в неговата най-нова резолюция от сряда 23 ноември 2016 четем за приравняване на християнството към пропагандата на ислямските терористи от Ислямска държава и Ал Кайда. Който желае да види черно на бяло това ново „творение“ на европейската атеистична мисъл може да прочете двата варианта на предложение за резолюция, наречена „Стратегическата информационна служба на Европейския съюз като противодействие срещу пропагандата против Съюза от страна на трети държави“ – първоначалния (вижте в него т. 4) и сетне променения (вижте в него т. 8) вариант; на български език кратък коментар на скандалната резолюция може да се види тук.

Оставям на всеки, който прочете резолюцията, да разсъди за себе си какво означава казаното в нея. Тук аз ще направя свой коментар, който също може да бъде дискусионен.

Първо, Европейският съюз вече се страхува. От кого? От ислямските терористи, от страните извън Европейския съюз, които не споделят неговите ценности, и от Русия. Съюзът се страхува от всеки, който не мисли и не действа според неговите препоръки или заповеди. Включително и държавите-членки на Съюза: видяхме колко гневна бе реакцията на европейските „другари“ срещу вота във Великобритания и колко язвителни бележки бяха отправени към други страни-членки, които също като че намекнаха, че ако европейските структури не се променят към по-добро, те също ще го напуснат. А сега Съюзът се страхува да не би Марин Льо Пен (дъщерята на Жан-Мари Льо Пен) да стане президент на Франция и тази втора по значимост членка на Съюза също да излезе от него – ако това се случи, наистина ще видим началото на края на този Съюз.

Второ, Европейският съюз трябва да намери враг, срещу когото да обедини малкото солидарни с неговата политика европейски държави. И Съюзът непрекъснато изкарва на „светло“ враговете си, които той обявява за врагове на човечеството, та тъй да си спечели името на защитник на човешките права и свободи. Сред враговете са не само онези, които не споделят европейските ценности, но и онези, които просто не се нравят на някои хора в европарламента. Ми тъй де, дошло ѝ нещо на полякинята Анна Елжбиета Фотига, седнала и нахвърляла един груб текст на резолюция (наречен доклад) и го предложила на европарламента. И той прегърнал идеята с две ръце. И врагът – Русия – беше ясно посочен и дори в детайли бе описано защо той е опасна държава: ми че в него се проповядва опасно християнство, православието, което се използвало от властта за пропагандни цели! И наред с православието опасностите за „демокрацията“ идвали и от Ислямска държава и Ал Кайда.

Последните няколко години ни показаха също така, че все пак в Европа има трезви глави и че европейските структури в крайна сметка искат или не искат трябва да се съобразяват и с мнението на народите на Съюза. Още с приемането на резолюцията в европарламента двата най-големи журналистически съюза в Европа я осъдиха и изразиха надеждата, че тя в крайна сметка няма да бъде приета.

На трето място, значи, идва и друга тревога за Съюза: как да се пребори със собствените си граждани и свободната журналистическа мисъл и да ги убеди, че тъкмо той мисли за доброто на всички. Не съм сигурен как „другарите“ от Съюза ще постигнат това, но изглежда, че тъмните европейски облаци на цензурата и ограниченията се сгъстяват и Европа може скоро да бъде покрита от тях и обществата да се върнат десетилетия назад към познати до болка тоталитарни начини на действие.

А европейските журналисти са повече от ясни. Президентът на Международната федерация на журналистите Филип Лерут каза: „Международната федерация на журналистите и Европейската федерация на журналистите не вярват, че цензурата, заплахите и демонизирането на другите са правилните действия за справяне с така наречената пропаганда; ние вярваме преди всичко в етиката на журналистиката, саморегулацията, плурализма на медиите и медийната грамотност, призвана да изясни този плурализъм.“ Генералният секретар пък на Европейската федерация на журналистите Рикардо Гутиерез споделя: „Напълно безотговорно е да се приравняват руските медии с терористични групировки, такива като Ислямска държава. Напълно безотговорно е да не се прави разлика между руските медии и контролираните от Кремъл медии. Докладът (на Анна Фотига – В.К.) смесва в едно стратегическите комуникации, държавната пропаганда, терористичната пропаганда, контра-пропагандата и независимата информация. Последният вариант на резолюцията бе подобрен, но въпреки това общият тон си остава тревожещ. Подобни действия са типични за годините на Студената война, която вцепенява цяла Европа“. Текстът на двамата ръководители на европейските журналисти може да бъде прочетен тук. При това е напълно ясно, че европейските журналисти никак не симпатизират на Русия или на православната църква и въпреки това те поставят принципни въпроси, независещи от конюнктура и моментни настроения (и аз самият никак не симпатизирам на Русия и църквата ѝ, но въпреки това пиша тук и се опитвам да изложа принципна позиция).

И тъй, като разсъдим над самата резолюция и над отзивите за нея, може да видим следната картина.

Първо, евросъюзът вече вижда себе си като единствен критерий на ценности и правилни постъпки на отделните общества и отделните хора. „Щом строим единна Европа, значи трябва да сме единни, а ние сме тези, които сме правите“ – тъй може да се перифразира желанието на новите другари от Брюксел. „Значи онова, което е против нашите ценности, ни е враждебно и срещу него трябва да се борим. Ако едно християнство не споделя нашите ценности, значи то ни е враг“, продължава перифразата. Е, оправдават се евро-другарите, руската държава използва православието и затова наш враг е преди всичко нейната пропаганда, но щом и православието участва в нея, значи и то е наш враг (така както ислямският тероризъм е враг на човечеството). В „подобрения“ вариант другарите от Брюксел извадиха думите „руска православна църква“ и ги замениха с „традиционното християнство“ (т.е. традиционното православие в Русия), но повече от ясно е, че общият смисъл си остава същия: ако има религия (в нашия случай християнството), която не споделя ценностите на Евросъюза, значи тя е наш противник.

Второ, ето това доживяхме да видим и чуем: „вярващи в Европа, каквато и да е вашата религия, по-скоро я приспособете към европейските ценности, ако не искате да станете наш враг“. Цензурата е най-малкото, което Евросъюзът може да наложи на „своеволните“ (включително различните групи вярващи християни) – той може в бъдеще да прокара законодателни мерки, които ще поставят извън закона всяко мислене и действие, което не отговаря на вижданията на „всезнаещия Евросъюз“ за бъдещето на Европа и на света. А ние много добре помним годините, когато всезнаещата комунистическа партия мислеше за всеки и за всичко, ние само трябваше да се подчиняваме.

Трето, никак не ми се иска да правя паралели между комунизма и сегашните стремежи на Евросъюза за контрол и цензура, но това последно деяние на „другарите“ – евродепутати постоянно ме връща към една такава мисъл. Не че одобрявам политиката на Русия – всеки здравомислещ добре съзнава какъв резултат може да има едно тоталитарно управление, каквото в момента е руското – но пък да си затворя очите и да приема „безрезервно“ всичко, което Евросъюзът ми натяква – това вече е прекалено. Прекалено е, защото не само православието може да бъде наречено враг на човечеството, но и която и да е друга християнска църква, която все още не се е подчинила на „ценностите“ на секуларистите и атеистите от европарламента, които мислят повече за хомосексуалистите, отколкото за нормалните човешки взаимоотношения в рамките на семейството. Ето защо колкото повече „решения“ излизат от европарламента, толкова повече той ми прилича на омразното ни от миналото Политбюро, което е обединено около една идеология („единствено правилната“, ще чуете да настояват евро-другарите) и което я налага на другите като закон. Затова ги и наричам „другари“ – съидейници, обединени от една идеология (т.е. секуларната и светската с цел построяването на рая на земята тук и сега) и от една цел, която все повече придобива тоталитарни черти.

Разбира се, Евросъюзът играе и положителна роля в развитието на европейските народи и това не може да се отрече, но никак не мога да проумея защо заемащите такива високи постове в тази структура понякога дотолкова изглупяват, че не могат да направят разлика между черното и бялото; то да беше някой обикновен и неук човек – да му простиш, защото той и тъй често не схваща много неща, но онези академици и професори, а също изпитани политици и икономисти, които седят на креслата в европарламента да не могат да направят разлика между политически, социални (в случая журналистически и медийни) и религиозни идеи и действия – това не само е недопустимо, то е преди всичко престъпно! Още по-престъпно е, ако те правят тези разлики и въпреки това поднасят на европейските народи документ, в който една християнска вяра се приравнява към ислямския тероризъм! Боже, помогни ни, за да си помогнем! Защото се вижда, че поговорката „помогни си сам, за да ти помогне и Бог“ явно не се отнася до евродепутатите: на тях изглежда първо им трябва влияние свише, та дано сетне се вразумят и да започнат да различават черното от бялото.

Много се надявам, че всеки разбира, че тази най-скорошна опасна стъпка на европарламента трябва да бъде като сигнал за опасност за всеки вярващ християнин, защото във все повече държави в Европа вярващите разбират, че бъдещото „развитие“ (развитие не като прогрес, а като регрес и връщане назад) на Евросъюза е насочено към все по-осезаемо ограничаване на правата на християните. Както споменавах и в друго писание, когато къщата на комшията гори, очаквай и твоята да се подпали, ето защо трябва да бъдем постоянно будни, та въобще да не се стига до пожар в комшийския двор. И както многократно споменавах в редица свои писания, ако християните от различните деноминации не обединят усилията си за отпор срещу атеистичното и почти тоталитарно насилие от страна на европарламента, поотделно лесно ще бъдем „убедени“ в неговата „правота“ и ще станем тихи и послушни, каквито са вече немалко църковни общности в редица западноевропейски страни. Пази, Боже, България и християнството, защото сме слаби и често отстъпваме от Теб!
ЖурналистикаНа 5 октомври 2016 г, в новинарския сайт OFF News, бе публикувана статия със скандалното заглавие: Венецианските складове: От национален паметник на културата до бар и частна църква. Заинтригуващо, на пръв поглед, но нека разгледаме някои факти.

Място на този материал е отделено в секция Разследване. Ако бъде разследван обаче разследващия журналист Петър Петров, подписал се като автор на статията, ще стане ясно, че той има не само друго име, но се е родил и като представител на различен пол. Става въпрос за журналистката Ирена Данаилова. Озадачаващо обстоятелство е защо госпожата, радетел за справедливост и държавно благополучие, не застава с истинското си име под собственото си писание и снимков материал. Малко вероятно е през последния месец да си е сменила името и фамилията чрез вписване в регистрите на Републиката, както и да се е подложила на една от придобилите популярност в световен мащаб операции за промяна на пола.

Несъответствието между думите, изписани в публикацията, и реалните факти не се изчерпва само с въпроса кой всъщност е автор на статията. В публикуваната информация освен кратка историческа справка за паметника на културата и данни за собствеността на обекта, авторът прави и няколко скандални разкрития във връзка с факта, че Венецианските складове биват използвани от религиозната общност Християнски мисионерски център – Видин.

Г-жа Данаилова (Петров), нападайки религиозната общност, съзнателно пропуска съществени детайли, които хвърлят съвсем различна светлина от тази, идваща от нейните злобни внушения.

Журналистката пропусна да спомене, че частната църква в продължение на няколко години стопанисва по безупречен начин паметник на културата, за който държавата не полага никакви грижи. Оплаквайки се от поражението върху туристическия бранш заради събирането на вярващи във въпросния обект, г-жа Данаилова (Петров) спести информацията, че същите тези вярващи винаги посрещат любезно и безкористно всички желаещи да посетят Венецианските складове и им осигуряват достъп до помещенията, които заради тяхната грижа са в добре поддържан вид. Разследващата списвачка на сензации не обърна внимание и на ремонта на външното помещение на обекта, който има своето изражение не само в похарчените финикийски знаци.

Ирена ДанаиловаГ-жа Данаилова (Петров) хвърли журналистическата си бомба и с разкритието, че Християнски мисионерски център – Видин е църква, развиваща активна дейност, но е нерегистрирана на територията на община Видин. Авторката на статията, разбира се, не отрази, че религиозната общност има право да функционира като такава не само заради закона на земния владетел, но най-вече заради неотменимото право на хората да вярват в Исус Христос, без тази вяра да бъде санкционирана от държавата.

Разбираемо е, че свободата на съвестта и свободата на изразяване на верските убеждения са концепции, твърде сложни за съвременните журналисти – ловци на евтини сензации, които „често виждат света през очите на този, който ги наема“ („Речник на журналистиката“, Тони Харкъп).

Разбираемото обаче не е оправдателно, по-скоро е силно обезпокоително, имайки предвид, че повечето от представителите на журналистическата гилдия възприемат себе си като мисионери, притежаващи силата и властта да са морален коректив на обществото с прогласяване на тяхната истина.

Проблемът е, че морален коректив, който не познава, и дори се противи на Източника на морала, в същността си е фалшив и несъмнено обречен на забвение.


missia local church small„Хайде сега, не разбираме ние – много добре разбираме, защото всеки от нас знае, че Христос ни заръчва да отидем и да научим всички народи, като ги кръщаваме в името на Отца и Сина и Светия Дух,“ вече чувам повечето събратя да ми казват в отговор. А други ми напомнят: „Нима не водим правилен църковен живот, нали другите хора, като видят добродетелите, които християнството проповядва и които ние като християни всекидневно извършваме, също пожелават да се кръстят и стават християни? Ето по този начин мисионерстваме!“ Да, ама не – както се казва. Защото и за най-непредубедения наблюдател, който вижда вярата и делата ни в нашите църкви, е повече от ясно, че вярващите у нас не разбират какво е църковната мисия, нито пък я вършат (и как да я вършат, като не я разбират).

Темата за мисията на Църквата е обсъждана многократно и всяко завръщане към нея може да предполага преповтаряне на вече казаното. Животът обаче е толкова многообразен, че в него няма преповтаряне – всеки ден е уникален и хората го изживяват по свой уникален начин. Така и въпросът за мисията на Църквата всекидневно се задава и на него всекидневно трябва да се дават отговори. Аз самият съм изписал стотици страници и съм изнесъл стотици часове лекции за мисията на Църквата (и затова съм малко пристрастен към темата) и не мога да разбера, защо християните у нас продължават да не разбират какво е мисия – не че някой трябва да прочете какво съм написал или да слуша лекциите ми: то има толкова много книги за мисията на Църквата и толкова много прословути лектори може да се чуят или видят в Ютюб, че човек само да поиска, и ще го залеят вълни от информация. Но не разбирам защо при такъв обилен информационен поток и при уж „утвърдената църква у нас след промените от 90-те години на миналия век“ все още вярващите не намират отговор на въпроса за църковната мисия.

Нямаше да захвана тази тема отново, но съвсем случайно научавам за представянето на една книга, която е определена като мисионерска. Винаги, когато прочета, че една книга е мисионерска, първата ми реакция е, че тя не може да е мисионерска, освен ако в нея не се говори за мисията на Църквата и начините, по които Благата вест може да достигне „до краищата на вселената“; като прочета книгата и като видя, че в нея се говори тъкмо това (освен други методологически въпроси на църковната мисия), тогава може да заключа, че тя е мисионерска. Когато в нея чета отечески напътствия за това как да се приема светото причастие, какви да са отношенията между съпруг и съпруга и какво да е възпитанието на децата, веднага разбирам, че тази книга няма нищо общо с мисията на Църквата (макар че заръките за правилен християнски живот могат да бъдат добра предпоставка за мисия). А аз тъкмо за това чета в упомената по-горе книга, която носи заглавието „Посъветвай ме, отче.“ А на друг сайт чета: „Мисионерска книга представиха на Седмицата на православната книга във Варна.“ И веднага първата ми реакция е: тази книга мисионерска ли е?

Както можете да очаквате, първата ми мисъл ще бъде, че тя не е мисионерска (докато книгата не ме убеди в обратното). И като продължавам да чета книгата, тази първа мисъл после става втора, трета, четвърта мисъл и сетне се превръща в убеждение. Та чета, значи, на онзи сайт: „[Книгата] обхваща широк спектър от въпроси, обединени в 11 теми, между които: постната дисциплина, пристъпването към св. Причастие, отношенията между съпрузите в брака, възпитанието на децата, до такива съвсем практически теми като поведението в храма. Това са въпроси, които всеки един вярващ си е задавал, особено в началото на своя християнски път“. Значи писателите в сайта считат, че тези единадесет теми са мисионерски и за автора на статията (жалко, че той не е упоменат) няма съмнение, че на онова събитие е представена мисионерска книга. За жалост, нямам възможност да я прочета, но от казаното за нея в различните медии мога да съдя за нейния немисионерски характер; виждам я повече като наръчник или ръководство за „правилен“ църковен живот в „моята“ (в случая – православната) църква, а не като наръчник за проповедничество на Благата вест „до край земя“.

Авторът на статията цитира също така думите на директора на издателството, което е публикувало книгата: „Трябва да правим книги, които младите хора ще разберат и ще им дадат основание да дойдат в Църквата”. Значи книгите, които „правим“, ще се разберат от младите и те ще дойдат в Църквата. И тези книги ще ги наречем мисионерски, защото чрез тях ще привличаме невярващите към Христос и към Неговата Църква. Сайтът още по-убедено утвърждава мисионерския характер на тази книга: „Поради своята мисионерска насоченост тя е с достъпна цена въпреки луксозното оформление“, се казва в посочения по-горе линк към статията. Нека, значи, да издаваме мисионерски книги и да ги продаваме евтино на хората, та като ги четат, да пожелаят да дойдат в храма.

Питам се: кого заблуждаваме – себе си ли или другите? Ако се опитваме да заблудим другите, като съзнаваме какво вършим, лошо ни се пише: знаем какво е мисия и какво е Църквата, но заблуждаваме околните. Ако пък заблуждаваме себе си, още по-лошо ни се пише: нито ние знаем какво е мисия и какво е Църквата, нито пък другите можем да научим на онова, което не знаем.

И тъй, да се опитаме да отговорим на въпроса, зададен в заглавието на това разсъждение: Защо не разбираме какво е мисията на Църквата. Мисля, че не е нужно да даваме много отговори (а наистина множество отговори могат да се дадат на този въпрос), аз ще спомена само няколко:

- защото не знаем какво е Църквата: мислим си, че в нея са само вярващите от „нашата църква“, а другите са еретици и разколници; мислим си, че само ние обладаваме истината, която Бог е открил само на нас, а другите да ходят в ада или пък да се обърнат към „нашата“ църква; та така и с мисията: ако тя и да съществува, тя е мисия само на „нашата“ църква и тя се осъществява преди всичко чрез църковния ми живот в моя храм;

- защото не знаем какво е мисията на Църквата: мислим си, че като сме „изправни“ християни, вършим мисия, защото, видите ли, светлината ни тъй ще светне пред човеците, че те, като видят добрите ни дела, ще прославят Небесния Отец (алюзия към Мат. 5:16); с една дума, няма защо да отидем, да научим, да кръщаваме, да привличаме към Христос и към Църквата далечните на нас хора (макар и да са ни съседи) – важното е те да ни видят какви добри християни сме и ще пожелаят да дойдат в църквата;

- защото в „нашата“ църква се чувстваме комфортно, там познаваме всички, и всички ни познават, само в нашата църква всичко се върши правилно и само в нея получаваме онова, от което имаме нужда (включително различните треби: водосвети, панихиди, „обновявания“, „освещавания“ и т.н.); „защо ли ще изляза аз от комфорта на „моята“ църква и ще тръгна да уча другите как да живеят“ (т.е. да ги уча на християнски начин на живот)? „Не, много по-добре си се чувствам, когато съм си „вътре“ в моята църква и си се подвизавам, доколкото мога“, убеден е вярващият;

- защото сме политкоректни и не искаме да нарушим хатъра на някого – било на управляващите, било на хората, сред които трябва да отидем да проповядваме; „ами като тръгна да проповядвам, то я полицията ще ме викне за нещо, я кметът на селото или града може да има нещо против, я съседите ще ме намразят, или пък на службата някой може да ме упрекне“ и тъй нататък и тъй нататък – примери за „политкоректност“, колкото искаме;

- защото си мислим, че мисията на Църквата се върши от други хора, а не от нас, „обикновените“ вярващи; „има си хора за мисия, за мен е достатъчно да се подвизавам в „моята“ църква и да се спася, пък другите да правят каквото искат“, чувам от устата на мои събратя.

Като видим някого, че разнася листовки или пък заговорва хора по улиците и ги упътва към вярата, веднага решаваме, че той е член на опасна секта (не че такива няма, но то затова Бог ни е дал разсъдък, за да знаем кой е опасен сектант и кой е действително вярващ християнин). А като си „стоим“ в църквата и си се подвизаваме, не пречим на никого, не безпокоим околните, не си навличаме неприятности. Колко лесно забравихме, че апостолите непрекъснато бяха в беди и неприятности, защото говореха истината и обръщаха хора и народи към Христос; забравихме, че християнството се разпространява чрез жертвата (а понякога – и саможертвата) на мисионерите, на Христовите проповедници, а не чрез „стоенето“ в собствената църква; загубили сме всякаква памет за историята на Църквата, която ни говори, че Благата вест е станала достояние на стотици народи към днешно време тъкмо чрез опасните мисионерски усилия на Христовите благовестници. Та така си мислим и за разнасящите листовки: „абе защо тези са тръгнали да безпокоят хората“, казва си „обикновеният“ вярващ, „нямат ли си църква да си стоят в нея?“. Значи за този вярващ няма и съмнение, че отиването сред все още неповярвалите, заговорването им, даването на подходяща християнска литература и т.н., е признак за ерес и разколничество, а не за мисия. „О, горко ти, Хоразине, горко ти, Витсаидо!“

И тъй, да приключа с онова, с което започнах: знаем, значи, Христовата заръка „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате...“ и тъй нататък, и щом знаем, трябва да вършим онова, което знаем; осъзнали сме, че няма по-добро нещо от това, да привлечем към Христа другия, защото вярата в Христос е най-доброто нещо, което светът познава; но сме забравили апостолското предупреждение: „грехът е върху онзи, който знае да прави добро, а не го прави“ (Яков 4:17). Да се дигнем, да отидем (извън собствената си църква), да научим другите (а не да заблуждаваме), да ги обръщаме към Христос, да ги учим да пазят всичко онова, което Той ни е заповядал. А не да си „стоим“ в храма, да си четем „мисионерски“ книги, да си мислим, че Бог Сам ще си приведе в Църквата народите. Грехът е върху нас, които знаем как и защо да проповядваме Благата вест, но не го правим. Да се избавим от тази прелест и още днес „излезем“ от нашата затвореност и да отидем сред неповярвалите: тогава ще усетим дали сме Христови мисионери и ще разберем какво е Църквата.
Понеделник, 15 Август 2016 12:26

За „църквата“, храма и вярата

selo s 5hramaХубаво е човек да отиде в музея или в някой резерват, в който се съхранява било историята на народа, било неговото природно разнообразие, фауна, флора или други ценности на човешката култура. Хубаво е човек да отиде и на църква и да я види пълна с вярващи, които „с едно сърце и една душа“ се молят и търсят спасение на душата. Но тъжна гледка е да влезеш в празен храм, в който от години (понякога от десетилетия) не е влизал никой, който се руши от времето, но за който все пак някой от време на време полага някакви грижи, та да не се срути съвсем.

За такава тъжна картина се сетих, като четях материала „Село с 30 жители поддържа 5 храма“. Не че храмовете не трябва да се поддържат – често те са построени от недоимъка на народа и разрухата на много храмове у нас днес е грях, който ние християните носим в себе си (грях пред предците ни, които са заделяли от залъка си, за да строят християнски светилища). Храмовете трябва да се поддържат, защото в тях се отразява историческата ни памет, която до голяма степен е свързана с християнството. Онова, което не се поддържа у нас, е вярата на хората. Не просто вярата, а вярата в Господа, Който се разпъна на кръста и предложи на всички народи спасение. И тъкмо Той ни посочи какво е църквата: събранието на вярващите в Негово име. Наистина, с разпространението на християнството вярващите започнали все по-често да се събират в конкретни помещения, утвърждаването на вярата в отделните народи допринесла и за строителството на множество храмове, в които те вземали участие в молитви, богослужения и други християнски дейности. Така храмът започнал да се свързва и с вярата.

Но немалко християни забравили, че храмът сам по себе си е обикновена сграда, която няма собствен християнски смисъл – нейният смисъл е само архитектурен и битов; те започнали да мислят, че храмът е църквата. Този „мислителен процес“ не останал чужд и за българското християнство и дори в днешно време не са малко онези, особено сред православните, които невинаги правят разлика между храма и църквата (в смисъл на събрание на вярващите в Христос). Те все още не разбират, че да имаш храм не означава, че той е църква и че този храм е стожер на вярата: за тях наличието на храм означава и наличие на вяра.

Самите думи на свещеника, цитирани в посочената статия, ясно свидетелстват за това: „Отвсякъде селото е опасано с храмове, параклиси, което говори за вярата на тези хора“, каза отец Георги Танчев, архиерейски наместник на Санданска духовна околия.“ Можем да се съгласим, че тези храмове навярно някога са били свидетелство за вярата на хората от този край, но днес те не са нещо повече от някой музей или хербаризирана постройка, чиято цел като че е да остане за наследство на идните поколения просто ей-тъй, за хубаво.

Още нещо е шокиращо в тази новина: в това село „в момента се изгражда още един параклис.“ Нека да сме наясно: в него има пет пустеещи постройки, наречени християнски храмове, но изглежда селото има нужда от още една постройка. И като я построят, тогава местният 82-годишен дядо Йерусалим ще се грижи не за пет, а за шест пустеещи сгради. Дори и не искам да задавам въпроса кому е необходимо всичко това – грижата за петте (шестте) храма – въпросът е просто безсмислен. Нито 30-те постоянни жители на това село ще ги напълнят, нито хора от други села и градове ще се затекат към селото за служби.

Картината е още по-тъжна, когато поразгледаме още колко храмови постройки се строят у нас, докато същевременно съществуващите храмове са пусти или полупусти. Защото как да оприличим един храм, в който само допреди няколко десетилетия редовно са посещавали неделните и другите празнични богослужения от 120 до 150 вярващи, а днес този брой е сведен до 8-9 човека (които, към края на литургията, може да достигнат и до 15-тина). Тук говоря за храма в града, в който от 22 години ходя и в който дори преди 15-тина години редовно участваха в богослужението между 40 и 50 вярващи; който желае, може да провери тази моя „статистика.“ От няколко години го посещавам по-рядко, защото моята енория днес се намира другаде, но винаги, когато се върна в града си и отида на служба, ме обхваща някаква тъга и дори разочарование. Но в края на краищата това е истината и разочарованието ми като че нищо не променя в нея.

Пиша тези редове, защото подобна картина не се отнася само за православните храмове у нас: и в редица протестантски и католически богослужебни места броят на вярващите е спаднал през последните десетина-петнадесет години наполовина, а някъде и още повече. „Храмовете“ опустяват, а ние правим планове за още такива, като хвърляме пари, други средства, огромни усилия и най-вече време, което иначе бихме могли да използваме за мисионерстване, а не за превръщането ни в строителни работници, които като построят сградата сетне се надяват, че някой ще я обитава; в тази връзка се сещам за моя град, който е показателен в това отношение: той е един сред първите градове у нас, в който има най-голям брой празни апартаменти в новопостроените жилищни блокове, в много от тях повече от половината новопостроени апартаменти са празни, и те са празни от доста години насам (но нали е важно да „усвоим“ парите, които са ни паднали отнякъде, а пък дали някой ще живее в построените от нас жилища – това нас не ни засяга). Нима и онези, които строят храмове, не ги засяга дали те ще се напълнят? Имам чувството, че е тъкмо така, защото при сега пустеещите храмове да строиш нови – това е повече от показателно.

Призивът ми е: да си спомним какво е „църква“ и ако и да строим храмове, да ги напълним с вярващи (но преди да строим нови, задължително да напълним старите); да хвърляме средства, усилия и време за мисионерстване, та да привлечем в Христовата църква онези, които са сред нас и които макар и да са ни съседи, хабер си нямат от вярата и християнството; да съзиждаме „църквата“ (събранието на вярващи в Христос) и сетне да съзиждаме постройки, които в даден момент ще станат християнски богослужебни места (храмове); да не мислим, че само ние сме най-праведни (най-правилни, т.е. право-славни), а, видите ли, всички други християни са еретици, а да търсим възможности за диалог и съвместни дейности в една или друга степен (доколкото доктриналните различия ни позволяват), та у нас да се утвърждава тъкмо християнството, а не други вери или пък неизкоренимия все още атеизъм. Често чувам от мои вярващи събратя фразата, „по-добре онзи да си остане атеист, отколкото да стане католик“ и като я чуя, не мога да повярвам, че тя излиза от устата на човек, който се счита за вярващ в Христос, Който проповядва любов и братство и Който иска всички вярващи да бъдат едно в Него, а не да са разделени и враждуващи.

Бележка: снимката е взета от материала в посочения по-горе линк.