Към статия ЯК 11.08.17Според данните на актуализираната демографска стратегия (20122030) демографската криза в България е на път да прерасне в истинска катастрофа. Селата и по-бедните райони с неработеща икономика обезлюдяват с темпове, характерни за общества, изложени на постоянни тежки природни бедствия или военни конфликти. Само за миналата година населението на страната е намаляло с 45 хиляди души и очакванията са тази тенденция да продължи. Закрити са 24 населени места, а 172 са безлюдни. Според методите за прогнози на ЕС през 2020 г. българите ще са под 7.1 милиона души, а през 2050 г. населението ще намалее до около 5.7 милиона души. Иначе казано – плодородната българска земя прогресивно се превръща пустош, в която хората не желаят или не могат да живеят.

Задълбоченият и изчерпателен анализ на произхода на тези будещи сериозно безпокойство процеси не е лесна задача и вероятно, за да бъде изчерпателно решена, в решаването ѝ ще трябва да бъде впрегнат сериозен изследователски ресурс. И все пак опитът, придобит от няколко хиляди години човешка история, ни напомня, че често най-сложните проблеми, пред които човек е изправен, имат своето не толкова сложно обяснение. Зад видимите белези на обезлюдяването, познати ни като отрицателен прираст на населението, висока смъртност, миграция по икономически причини, висок процент на недоволни от живота хора, стоят съвсем конкретни морални причини. И заговорим ли за позабравената дума морал, най-логично е да се обърнем към нейния източник – Библията. Ако вникнем внимателно в Светото Писание, ще установим, че съществува рационално обяснение на факторите, поради които една земя запустява.

Тези фактори обикновено се отнасят до неизвадения на показ и неочистен грях, с който е пропита една земя. И понеже фокусът ни е земята на България, трябва да сме наясно, че за да има бъдеще, за да не се стопи народът ѝ, този народ ще трябва безкомпромисно да отвори някои от залепналите страници на миналото си и да се насили да ги прочете и разбере. Това е един от начините за придобиване на истинска идентичност. Популярната сентенция (макар и малко перифразирана) разкрива истината, че народ, който не познава миналото си, не може и няма да има бъдеще.

А българският народ все още не знае, или по-лошо – нехае, за факта, че недалечното му минало е пропито с много кръв. Кръв, за която трябва да се напомня, за да се даде шанс на този народ да потърси истинската промяна, която да му осигури бъдеще, и тази земя да бъде очистена.

Става дума за кръвта, пролята от комунистическите функционери, които за период от няколко кратки години след 9-ти септември 1944 г. съумяха да унищожат голяма част от цвета на нацията. Тази история все още е погребана или в най-добрия случай – за нея се говори недостатъчно и с недомлъвкиЗаконът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, приет през 2000 г., и историческите изследвания по темата са добро начало, но не са достатъчни, особено ако ги сравним с мащаба на злото, което комунистическите престъпници причиниха на народа си. За съжаление, тъжната констатация е, че все още историческата страница за зверствата на комунистите е прецизно накъсана и съзнателно пооцапана с множество мастилени петна, за да се осуети прочита на цялата информация за онзи период, който продължава да омърсява настоящето и пречи на бъдещето.

Когато погледна статистическите данни, които разкриват, че най-голямо намаляване на населението е отчетено във видинския регион, и си спомня за клането, извършено на 17 септември 1944 г. във Вълчешкия дол, недалеч от Видин, на около двадесет километра от града, не мога да се разделя с усещането за връзката между кървавата българска история и демографската криза в България. Задавам си въпроса има ли връзка между бедността и бягството на множество хора от северозападната българска територия и факта, че историята за стотиците избити и хвърлени в дола офицери, доктори, адвокати, търговци, свещеници е непозната на видинчани, а тези, които поназнайват нещо за нея, мълчат, защото все още ги е страх да говорят.

Не мога да избягам от чувството, че днес запустялото и обрасло лобно място на множеството зверски избити във Вълчешкия дол българи е метафора за негилижираната и погребана история на страната, която омърсява земята, защото все още е недостатъчно разказана.  
Правилният прочит на цялата историческата страница е по-важнен за народа на България от безличната статистика за предстоящата демографска катастрофа, защото в правилния прочит се съдържа шансът за разрешаване на кризата. Ако историците не желаят да предложат този прочит, дали това не е мисия на църквата? Не само заради нейните мъченици, заплатили с живота си през същия този период, но и заради просветителската и пророческа роля, която Сам Бог ѝ е отредил.

Публикувана в Блог
Корица
Редакционна бележка: Встъпителни думи на доц. Дилян Николчев при анонса на новия сборник, публикуван от Свобода за всеки в началото на м. Юни 2013 г.

„Не в силе Бог, а в правде”: конференцията „Отношенията църква – държава след падането на комунизма” – мост между пластовете на времето в сферата на религиозните изповедания

През последните десетилетия се появи необходимостта с религиозна насоченост мнозина учени, не само богослови, но и историци, политолози, философи и пр., да насочат погледите си към това, което можем да определим метафорично като „сегашно време”: така е формулирана „времево” и темата на сборника, както и предшестващата го конференция „Отношенията църква – държава след падането на комунизма”. Но всъщност темата обхваща време, което не е изтекло или поне не е изтекло напълно, тъй като самото то – времето – е историческо, защото ние носим спомени за неговите превратности от последните няколко десетилетия и дори сме били участници или преки свидетели на събитията, които са го белязали през атеистическия комунистически режим.

Следователно формулираната от авторите на проекта цел – издаването на сборник с богословски материали по темата за отношенията между църквата и държавата – е извикана от преакцентирането на една от основните функции на историята: да хвърля мост между пластовете на времето.

„Защо?”, ще попита някой.

Защото все по-очевидна става необходимостта от установяване на ясни, справедливи и цивилизационни рамки в отношенията между църквата и държавата, както и между религиозните изповедания в страната ни, от една страна, а от друга, защото хората и обществото изпитват нужда да получат спешно познание и оценка за това, което е предопределило, често пъти фатално, живота им в сферата на личния и колективния им религиозен живот; и защото, правдиво е също да кажем, че настоящият век, в контекста на темата, а и не само, е век, повече от всички предходни, белязан от екстремни събития, създали рани в колективната памет, които годините не са в състояние да заличат.

Затова и част от поместените тук статии-доклади са носители на „спомените”, на източниците и свидетелствата от предходния период на отношенията църква – държава, период, оставил чудовищен отпечатък и до днес върху религиозния живот в страната ни. С други думи, времето на българския посткомунизъм разкрива и един вариант на настоящия реализиран вече проект – подлага на ревизия тезата, че става дума изключително за историята на „непосредственото станало” в религиозния мир.

И това е правилен подход, защото историята на сегашното време се простира и до този предшестващ период, който по ред причини досега не е бил обект на сериозно богословско и историческо изследване, отговарящо именно на критериите на свободното изследване. Този период, с всички изпълващи го събития, стои днес като „непогребан мъртвец” и продължава да безпокои живите. Следователно обект на заявената тема, в частност, е всичко това, което трябва да бъде „погребано”, тоест всичко свързано с темата трябва да получи необходимата историческа оценка, вкл. и въпросът за религиозните изповедания и Държавна сигурност преди събитията, в настояще време описателно представяни като „промените”. На времето след „промените” също има посветени текстове от настоящия сборник.

За българското посткомунистическо общество в условията на конституционно разделение между църквата и държавата може да чуем две взаимно изключващи се определения: общество без религиозна толерантност и общество с твърде много религиозна толерантност. За мнозина, учудващо, и двете твърдения са верни. 

Какво означава „религиозна толерантност”, разположена практически между църквата и държавата? Това всъщност е непрекъснатото говорене за определени травматични събития, без да се навлиза в дълбочина на явленията. Това всъщност – извинете за словесното наслагване – е състояние, което се крепи на повторението, нещо повече – на задължаващото повторение, водещо до подменяне на миналото с настояще. За тази неидентичност и несигурност в отношенията църква – държава „говорят” част от авторите; те сякаш питат поотделно всеки един от нас: как се чувстваш? И ето в тази корелация „църква – държава” се състои може би най-важното значение на инициативи като настоящия проект – както в индивидуален, така и в колективен план. 

Ситуациите „твърде много религиозна толерантност” и „твърде малко религиозна толерантност”, макар да изглеждат взаимно изключващи се, по-скоро взаимно се предполагат и обуславят. И в двата случая се постига обратното на това, което се цели. От държавническа, църковна и обществена гледна точка, колкото и различни да са мотивите на тези две стратегии, те отнемат перспективите на Историята. А колко е просто и колко е богословски правдиво: „Не в силе Бог, а в правде”. За това, със свои думи и доводи, пишат в този сборник и останалите участници в настоящото научно събитие.

Остава само за читателя да отдели време за прочит и да съсредоточи внимание върху тези научно-богословски, а защо не и социално-терапевтични текстове, посветени на различни подтеми и акценти на водещата тема – „Отношенията църква – държава след падането на комунизма”. Дано всред тези читатели намерят място и висши църковни ръководители, държавници и политици, за да не злоупотребяват с паметта и правдата в областта на религията, за да помнят – пак ще кажа, че „не в силе Бог, а в правде”.

Доц. Дилян НиколчевДилян Николчев е доцент, ръководител катедра – Богословски факултет към СУ. Завършил през 1986 г. Духовна Академия (сега Богословски факултет при СУ), както и право в Правно-историческия факултет (2008) към ЮЗУ. Специализирал Римско право в Юридическия факултет на СУ. От 1994 г. преподавател по Църковно право и Устройство и управление на БПЦ в Богословския факултет на СУ. Доцент от 2006 г., ръководител на катедра. Автор на монографията Брак, развод и последващ брак в Православната църква, както и на повече от 80 статии и студии, специализирани в областта на църковното право.

Публикувана в Блог

Виена, 05 юли 2009 г. - Съветският съюз под ръководството на Йосиф Сталин точно толкова виновен за избухването на Втората световна война, колкото и Германия на Адолф Хитлер.

Заключението е на парламентарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), подпечатано в специална резолюция в петък и вбесило Русия, съобщиха информационните агенции. С резолюцията 23 август се обявява за ден на памет за жертвите на нацизма и сталинизма, тъй като и двата режима са отговорни за безчет престъпления срещу човечеството и геноцид.

На тази дата през 1939 г. е сключен пактът за ненападение между Германия и СССР, останал в историята като пакта "Молотов - Рибентроп" по името на външните министри на двете страни, подписали договора. По силата на таен анекс към договора двете държави си разпределят сферите на влияние в Европа, а след началото на войната на 1 септември същата година и фактически си поделят Полша. По време на окупацията й в германската зона са убити около 1 млн. поляци, а в съветската - поне 500 хиляди. Пак по силата на същия договор СССР окупира през 1940 г. трите прибалтийски страни - Литва, Латвия и Естония, и започва война с Финландия.

Годишната парламентарна среща на ОССЕ се проведе във Вилнюс, а резолюцията беше съставена от литовските домакини, посочва Ройтерс. При гласуването й очаквано руските делегати напуснаха залата и заплашиха организацията със "сериозни последици". Резолюцията обаче беше приета с огромна подкрепа. От присъстващите 385 делегати по данни на Би Би Си едва 8 са гласували против, а 4 са се въздържали.

"Това е опит за пренаписване на историята на Втората световна война, обяви председателят на комисията по външни отношения към руската държавна дума Константин Косачов, цитиран от агенция "Интерфакс". Реакцията на парламента ще бъде бърза и твърда." Александър Козловски, шеф на мисията на Москва в ОССЕ, окачестви пред държавната телевизия резолюцията като обидна антируска атака. Председателят на руската компартия Генадий Зюганов заяви през "Ехото на Москва", че документът е "отвратителен и срамен".

Говорител на ОССЕ опита да потуши руския гняв с обяснението, че организацията не приема резолюции и взема решенията с консенсус между всички свои 56 членки. По принцип подобни резолюции, приети от парламентарната секция на ОССЕ, нямат пряко влияние върху политиката й, но са в състояние сериозно да раздразнят Москва, която е на нож с организацията, особено след войната в Грузия миналата година, посочва и Ройтерс.

Наследството на Сталин все още разпалва емоционални дебати в Русия и през май Кремъл създаде специална комисия със задача да се бори срещу "фалшификациите на историята" и "опитите да бъде омаловажена съветската роля в победата над фашизма в Европа". Милиони руснаци и досега боготворят Сталин за превръщането на СССР в суперсила и победата над нацистка Германия във Великата отечествена война, както в Русия се нарича Втората световна. Миналата година Сталин беше обявен за третия най-велик руснак в националното проучване "Великите руснаци" след средновековния княз от XIII век св. Александър Невски и премиера реформатор от началото на ХХ в. Пьотър Столипин.

Публикувана в Блог