„Медицински сестри от Швеция не получават подкрепа от съда по делото им за отказ на извършване на аборт“ – това е новината отпреди няколко дена (20 декември 2020 г.), която прочетох и която ме накара да поразсъдя върху въпроса за решенията на съдилищата по дела, в които участници са християни. „Нищо ново“, ще каже някой, и това наистина е така: вече години наред разказваме за случаи на дискриминация на християни от страна на правителства и различни хуманистки организации, които все повече и повече разглеждат вярата на християните като „лични убеждения“, които по нищо не се отличават от различните убеждения на другите хора и не могат да имат социална значимост.
Но все пак реших отново да се спра върху този въпрос, защото в случая става дума за съдебна инстанция, която е призвана да разрешава спорове между съдилищата на всички европейски страни – за Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ). Това е съдилището, което издава окончателни решения по дела, които се водят с години (понякога – с десетилетия) и които не намират решение в собствената си страна или в съдилища от по-висока инстанция от националната. Всеки, който завежда дело в ЕСПЧ, е убеден, че в него ще получи справедливо разрешение на съдебните спорове, тъй като все пак това е съдебна инстанция, която е призвана да защитава правата на човека от всякакво нарушение или външно насилие. Това от своя страна предполага, че съдиите в този съд безпристрастно разглеждат споровете и вземат справедливи решения.
Вземането на справедливо решение се основава върху факта, че в съжденията си съдиите са независими от идеология, партийни пристрастия, социални тенденции или желания на управляващи или властимащи. Ако за съдиите в отделни страни това невинаги е така (България, наред с много други страни, може да бъде пример за намеса в „безпристрастната“ работа на съдебните състави), то за ЕСПЧ не би трябвало да има съмнения, тъй като неговите съдии макар преди назначаването си в него и да са работили в своята национална съдебна система, в ЕСПЧ те изоставят пристрастия от какъвто и да е характер и работят за справедливостта и истината.
За съжаление, това е характерно за ЕСПЧ само частично. Макар в огромното мнозинство решения, които този съд издава, да виждаме действително справедливи решения, през последните години се разбра, че дори и тази най-висока съдебна инстанция всъщност обслужва идеологическите интереси на отделни хора и организации. „Но това не може да бъде“, вече чувам възражения, и наистина мисля, че това не би трябвало да е възможно. Горният случай с двете медицински сестри-акушерки обаче, на които ЕСПЧ им казва, че нямат право да отказват аборт независимо от християнските си убеждения и че те не могат да упражняват професията си на акушерки, защото нарушават правата на онези жени, които желаят аборт, ме накара отново да се обърна към фактите относно дейността на съдиите, работещи в ЕСПЧ.
Само преди дни стана известен докладът на Европейския център за законност и справедливост (ЕЦЗС), цитиран от медията на вишеградската четворка (Чехия, Унгария, Полша и Словакия) Remix. Директорът на ЕЦЗС Грегор Пупинк дори посочва конкретни цифри, от които може да се види, че богаташи дават огромни пари, за да оказват влияние; например Джордж Сорос (и особено неговото „Отворено общество“) и Бил Гейтс. Особено интересни са данните за съдиите в ЕСПЧ, които прокарват идеологията на Джордж Сорос за „отворено общество“, в което мултикултурите и разнообразието са негови най-главни черти; разбира се, под „мултикултура“ и „разнообразие“ се имат предвид и такива нетрадиционни „културни“ прояви, като правото на аборт, на смяна на пола, на хомосексуален брак и осиновяване на деца от хомосексуални „семейства“ и т.н.
Според Пупинк, 22 съдии, от общо 100 съдии, работили в ЕСПЧ от 2009 г. досега (по-конкретно, между 2009 и 2019 г.), преди назначаването си в ЕСПЧ са работили в неправителствени организации, финансирани от Джордж Сорос, и че и в съда те са прокарвали неговата идеология за „многокултурата“ и „разнообразието“ на „отворените“ общества. Броят на съдиите, повлияни от Джордж Сорос нараства изключително много, ако се вземат предвид и онези, които непряко са поддържали връзки с организации, финансирани от Джордж Сорос; една медия нарича тези съдии „съдиите на Сорос.“, и с право – българската поговорка „който плаща, той поръчва и музиката“ е повече от нагледна за този случай.
За да открие тази връзка между парите и влиянието (в случая Джордж Сорос и ЕСПЧ), на директора на ЕЦЗС са му били необходими половин година усърдни проучвания и 200 страници приложения към доклада му за ЕСПЧ и неговите съдии.
Разбира се, трябва да признаем, че ЕСПЧ е разрешил немалко случаи на насилие и преследване срещу християни в тяхна полза, но всъщност това са твърде малък процент дела в сравнение с огромното множество решения на ЕСПЧ в полза на „отвореното общество“ и хуманизма. Съжденията относно забраната на споменатите по-горе шведски медицински сестри-акушерки да упражняват професията си в държавните медицински учреждения в Швеция (да отбележим: акушерките са завели дело срещу държавата Швеция!) са повече от ясни по въпроса накъде клони ЕСПЧ в идеологическото си пристрастие към мултикултурите и „разнообразието“.
Още при появата на новината за отказа на ЕСПЧ по делото на двете акушерки, най-напред цитирана от БиБиСи, се посочва изявлението на известния шведски общественик Ханс Линде, който казва, че „отказът на медицински сестри да окажат помощ не може да е тяхно право“ (има се предвид отказът на акушерките да извършат аборт) и че ЕСПЧ застава зад правото на жените „да им бъде оказвана здравна помощ и да им бъдат уважавани желанията за аборт“. А в подкрепа на решението на ЕСПЧ се посочва мнението на съдиите, които признават, че с решението си съдът като че нарушава правото на акушерките на свобода на религията и вярванията, но че „намесата в това право е пропорционална на правото на другите за постигане на друга законосъобразна цел“ (т.е. законосъобразното желание на жената да й бъде извършен аборт).
Заключението на съда е повече от нагледно: „Швеция предлага в цялата страна услуги за извършването на аборти и организира здравната си система по такъв начин, че упражняването на правото на съвест от здравните работници в професионалната им дейност да не може да бъде пречка за оказването на тези услуги.“ С други думи, правото на съвест (на религия и убеждения) не може да превиши правото на жената на аборт и вярваща акушерка-християнка не може да откаже извършването му. А омбудсманът на Швеция по дела за дискриминация се изразява още по-ясно: „Религията тук не играе никаква роля: ако друга акушерка (в смисъл, нерелигиозна акушерка – ВК) откаже да изпълни част от задълженията си, като изключим религиозните убеждения, тя ще бъде третирана по същия начин, както и ищцата по това дело“. Т.е., ако акушерка откаже аборт, независимо от причините ѝ за отказа, тя във всички случаи подлежи на санкция. Това мнение на омбудсмана е цитирано и в решението на ЕСПЧ по това дело (всички цитати са взети от съобщението на БиБиСи, посочено по-горе).
Защо толкова подробно разказвам за тези две акушерки и техния неотдавнашен случай, след като толкова много подобни дела са получили откази от многобройни съдилища в различни страни и от ЕСПЧ? В настоящото си разсъждение многократно използвах „отворено общество“ – тъкмо то отново ме накара да захвана тази тема. След десетилетията психологическо (освен физическо – та чак до смърт) преследване срещу личността от страна на комунистите, огромното мнозинство от хората у нас мечтаеха за „отвореното общество“ и когато преди 30 години Джордж Сорос се настани и у нас (чрез Института „Отворено общество“ в София, а сетне чрез други неправителствени организации, които получават от него пари), всички си казахме: „Е, най-после и в България еднопартийното управление отстъпи място на многокултурното разбиране за света“. И в това като че нямаше нищо лошо: през преходните години към демокрация разбрахме, че съществуват и други гледни точки за живота и че обществата всъщност могат да живеят върху основата на разнообразни разбирания за света и за хората.
Но едва през последните десетина години разбрахме, че прекалената „отвореност“ не само е вредна, но и опасна – както за отделния човек, така и за обществата като цяло. Да си „отворен“ за греха и беззаконието дори не е „отвореност“ – това е античовешко мислене и античовешко поведение. Няма как иначе да бъдат определени „отворените“ богаташи (като Джордж Сорос и други като него) и правителства, които поставиха разврата над благочестието и изкривеното „право“ на убийство над изконното право на живот. Ето защо в движението си към откритост и действителна демокрация на народа трябва да правим разлика между криворазбраната свобода и демокрация и истинската свобода и народно управление, като отречем античовешките (а за християните – греховните и беззаконни) идеологии и практики и се опълчим срещу онези, които се опитват да ги насадят на всички общества по света.
Но как да се опълчим? „Сговорна дружина планина повдига“, е казал народът. Сговорната дружина се наговаря за дадено дело, без да е задължително всички в нея да са братя и сестри по плът и по дух: народната ни поговорка само посочва, че едно дело може да успее, когато за него се положат съвместни усилия. Неслучайно по-горе споменах вишеградската четворка: това са страните, които се опълчват на перверзниците от Европейския съюз и не приемат греховните им идеологии; достатъчно е да видим колко обвинителни декларации ЕС направи срещу Унгария и Полша по повод на „правата“ на хомосексуалистите и абортите от 2010 година насам, и особено през последните няколко години. Тъкмо в търсене на съдружие с тях и България би могла да се опълчи на властниците в ЕС и в институциите, които се опитват да насадят перверзни практики сред народите. Нямам никакви пристрастия към Русия, но предлаганите промени в тяхната конституция от последните няколко седмици, отнасящи се до изключителното упоменаване на семейството, състоящо се от мъж и жена с техните деца, както и забраната за промяна на пола на деца, посочват, че дори с Русия можем да търсим връзки на подкрепа в борбата ни срещу пороците, които все повече обхващат ума и насочват деянията на заблудилите се, които чрез пари и влияние се опитват да купят благочестието и истината и да ги подчинят на греха и покварата.
Днешното време на затворени граници и дори затворничество по домовете ни заради вирусната зараза още повече изисква да търсим съмишленици и заедно с тях веднъж завинаги с висок глас да заявим на перверзните управляващи (каквито и да са те и където и да се намират), че българският народ не е хомосексуален, че семейството не може да е хомосексуално или транссексуално, че промяната на рождения пол е насилие върху човешката природа и противоречи на изконните природни закони, да не говорим за противоречието на Божието определение за човека, че абортът е убийство, че евтаназията е „законно“ убийство на държавни здравни служби и частни клиники, че новият тоталитаризъм на богатите е многократно по-зъл от онзи, който преживяхме през двадесети век, че „загрижеността“ за демокрацията и свободите у нас не може да се налага заедно с прокарването на антибългарски идеологии и практики, които не само ще обезличат народа ни, но и ще ни направят послушни проводници на злите замисли на „новите“ управници на света чрез „новите“ тоталитарни механизми на подчинение на народите.
Бележка: Снимката е взета от цитирания тук сайт на БиБиСи.
Д-р Валентин Кожухаров е мисиолог и преподавател по богословие, дописник и редактор в “Свобода за всеки”.
