Бъди активен


Човешката личност е уникален океан от скрити богатства и дълбочини. През цялата човешка история потискането на личността е било основна стратегия за отнемане на свободата. Потисничеството се корени в грешното разбиране за човешката идентичност, цинично налагано в степени, достатъчни, за да подтикват хората към омраза и абсурдни жестокости, в пълно противоречие с оригиналния дизайн на личността, заложен от Твореца. За съжаление, ние сами съдействаме за този екзистенциален абсурд, като се отказваме да използваме „факултетите“ (подразделенията) на човешката личност. Един ефикасен инструмент в тази война срещу личността е подмолното подтикване към пасивност, без хората да го осъзнават. Времената, в които живеем, по особен начин насърчават пасивността чрез „големите“ материални, технологични и социални придобивки на съвременната цивилизация. Английският държавник и политически философ Едмънд Бърк е автор на известната мисъл:  „Единственото нещо, от което се нуждае злото, за да триумфира, е добрите хора да не правят нищо“. Тази максима описва един краен резултат, изявен на голяма скала в обществото, след като негативните тенденции на пасивността дълбоко са се пропили в манталитета на хората. Настоящото есе дискутира вътрешната пасивност в личностно-психологически план, отчитайки някои аспекти на съвременния бит и общество.

Реалности за личността в съвременната цивилизация

През последното десетилетие се наблюдава процес на насилствена дигитализация. Все повече области от човешкото битие се дигитализират, което обаче води до изличаване (т.е. премахване на базови характеристики на личността) и създаване на индивиди в рамките на една голяма информационна матрица. В предходна статия дискутирахме изкуствения интелект (ИИ), за който може да се каже, че е флагманът на дигиталната революция. Основно последствие на дигитализацията и масовото пропиване на ИИ в бита е все по-голямата пасивност на обществото като цяло и на отделните човешки личности (за повече подробности вижте статията “Изкуствен интелект, дехуманизация и зомбиране”). Преди всичко, пасивността в човека е личен избор, а цифровата и технологична революции имат катализиращ ефект за парализирането на обществото. Външно погледнато, хората са доста активни и дори изглеждат „по-будни“ от предходни поколения, но на вътрешно ниво, картината е всъщност обратна – хората стават все по-пасивни и заспали в един летаргичен сън под омаята на богатата дигитална среда и приспивната песен на медийно разпространявани неолиберални и неомарксистки идеологии. Личната пасивност на хората е основната врата за навлизането на тази духовна отрова.

Примерите за пасивност са многобройни и в най-разнообразни области от човешкия живот. Организацията на съвременния бит, пазарът на труда и модерните професии водят към пасивност. Видимо човек е много активен, дори свръх активен и претоварен, но вътрешно, факултетите на личността за затлачени, закърнели или парализирани, с изключение на някои способности и умения, нужни за професионалната реализация и непосредственото оцеляване.


Образованието прави ли ни активни?

Институционалната образователна система целенасочено води към вътрешна пасивност. Силно натоварените учебни програми оставят впечатление за голяма активност в учениците, но това е привидно. За съжаление, учениците масово затъпяват, въпреки огромните „усилия“ на образователните институции (тестовете за функционална грамотност на населението недвусмислено показват това). Личността, психиката, разумът, логиката, критичното мислене, съвестта, волята, паметта, въображението и творческите способности на учениците по-скоро се обработват или модифицират според стандарти, спуснати от министерство на образованието, но като цяло учениците стават все по-пасивни в почти всички изброени области (подразделения) на човешката личност. Микроменажирането на учебните графици, „изцеждането“ на времето до минута и криворазбраният „стриктен“ контрол върху учителите ги поставя под голям натиск, а чрез тяхното потискане се налага блокиране и пасивност върху учащите се (тук изобщо не  коментираме абсурдите в образователната система поради неадекватните мерки за справяне с коронавируса).

Диктаторът Мусолини гордо е парадирал, че „във всеки момент знае какво точно учи всяко италианско дете“. Всъщност, институционалното образование не само, че не прави хората активни и пробудени, но напротив – образователната система е един от силните инструменти за превръщането на хората в пасивни „желе-образни“ личности, които са лесно податливи за прокарване на фашистки идеологии и отнемане на свободата. В това отношение примерите от близкото минало с фашистките режими в Италия и Германия, а и от още по-близкото минало с тоталитарните комунистически режими, са доста красноречиви. Няма нищо ново под слънцето. Понастоящем ситуацията с пасивността, водеща до „пладнешко промиване на мозъци“, е още по-жестока, но като че ли не можем да я осъзнаем.

Относно образованието, някои биха възразили, изтъквайки множеството успехи на децата, които са видими и безспорно ни радват. Външните успехи не противоречат на тезата за засилваща се вътрешна пасивност. С успехите на талантливите деца си измиваме съвестите, пълним новинарските емисии и хвърляме прах в очите на хората, чийто данъци захранват образователната система. Обикновено, подрастващите и учениците се развиват в тесни области, но това е за сметка на блокирането на множество други важни аспекти от развитието на личността.


Фалшивата идентичност на постигнатите успехи

Държавната машина има интерес да третира подрастващите (и всички останали граждани) като индивиди (лат. individuum – неделим), а не като хармонично развити силни личности. Основна характеристика на индивида е неговата пасивност в повечето области, а в контраст, личността е активна. Неодушевените предмети – атомите (гр. atomos – неделим) и животните – могат да се третират като индивиди, но не и хората. Един масов психологически механизъм, чрез който се случва забиване в тясна област или цялостно блокиране на личността, е лъжливото послание, че „успехите и провалите в сферата на таланта определят нашата ценност, идентичност и смисъл в живота“. Примерите за области на развитие са най-разнообразни: спорт, изкуство, култура, природни науки, хуманитарни науки, литература, бизнес и т.н. Ние, хората, лесно се скриваме в нашата си зона на комфорт и „блестим“ пред света с таланти и успехи, но най-често оставаме със слабо развита воля, умът е развит само в тясно направление, а пък развитието на съвест, морал и всякакви добродетели като търпение, самоконтрол, себеотрицание, трудолюбие, саможертва, емоционална интелигентност и способност за поемане на лична отговорност, остават доста далечна перспектива.

Днес, в ерата на големите данни, много от активностите в университетите се обезсмислят. Ако преди тридесет и повече години университетите и академичните институции бяха единствените места (например богатите университетски библиотеки), където може да се намери информация и знание, сега вече не е така – информацията е достъпна чрез мрежата. Това, което има смисъл да се прави в университетите, е да се осъществява активна комуникация и практична интерактивност между студенти и професори, като студентите черпят от натрупания и изстрадан изследователски опит на учените. Разбира се, базата за такава смислена комуникация и предаване на щафетата към по-младото поколение е истинска активност и искрен ентусиазъм и от страна на студентите, и от страна на университетските преподаватели.

За съжаление, през последните петдесет години се наблюдава голям регрес в университетските среди по целия свят, които един по един падат и се превръщат в маши за пропагандата на новия световен ред, чрез целенасочено потискане на личната активност и свободата на словото, както за студенти, така и за преподаватели. Традиционно, университетите захранват цялата държавна машина с експерти. Едно проявление на пасивността на академичната общност е „комплексът на експертността“, който измества критичното мислене в обществото.


Култът към експертността отваря път за фашизма

В съвременната цивилизация се издига в култ „експертността“. Експертът в дадена област е ментор, учител, съветник, „гуру“, крайна инстанция и малък „бог“, който дефинира и решава всичко за съответния ресор. От хората не се очаква да мислят и действат извън рамките, заложени от „експертите“ и създадените от тях правила и регулации. Разбира се, в обществото са нужни правила и закони, но тяхното издигане в култ и обожествяването им води до пасивност и потискане на човешката личност. Какъв е смисълът да имаме „прекрасни и строги закони“, но обществото да е стадо от индивиди. Парадоксално (или може би закономерно?), колкото повече хората се държат като стадо от индивиди, толкова по-строги закони са нужни, а така повече свобода се отнема, което на свой ред води до още по-голямо изличаване на индивидите, стимулирайки повече пасивност в един омагьосан кръг. Така се раждат модерни форми на робството.

Така нареченият медицински фашизъм е доста обезпокоителна тенденция, която се развива въз основа на култа към „експертността“. При крайната форма на медицинския фашизъм, лекарите и експертите от системата тотално отнемат свободата на гражданите да вземат решения в областта на медицината и собственото си здраве под благовидния предлог, че системата знае по-добре как да се грижи за отделния гражданин пациент. Болезнени примери в това отношения са зачестяващите случаи на запад на отнемане на деца от родители под предлог, че родителите не са избрали най-доброто медицинско „обслужване“ за детето. Ярък пример за медицински фашизъм от последните две години, разбира се, е насилственото налагане на „доброволното“ ваксиниране срещу коронавирус и всякакви произволи при налагането на локдауни и така наречените „зелени сертификати“.

Това са крайни прояви, но пътят към тях преминава през прогресивно отнемане на отговорността и инициативността на отделните граждани – т.е. чрез подтикване към пасивност. Манталитетът на обществото се манипулира чрез лекари, които се дразнят, ако пациентът е твърде активен, любопитен, задава въпроси, не бърза да подписва информирано съгласие, търси информация, търси второ експертно мнение, съмнява се в авторитета и почтеността на здравната система. Подмолно се налага нетърпимост и неприязън към съблюдаването на основни пациентски права, като се внушава, че едва ли не тези пациентски права са нещо зло, което пречи на експертите да си вършат работата. В контекста на отношенията лекар–пациент, основният проблем не е толкова в злоупотребата от страна на лекарите, колкото пасивността на хората, които нехаят и не поемат лична отговорност активно да се грижат за собственото си здраве. Когато се появи сериозен здравословен проблем (често поради абсурден начин на живот), човекът отива при „експерта“ и очаква той да му оправи всичките проблеми. При такъв подход, „пациентът“ остава пасивен, губейки от свободата си, а на „лекарите-експерти“ се делегира повече власт и те влизат в ролята на „спасителите“. Ако тази тенденция се задълбочи достатъчно, на голяма скала се стимулира медицински фашизъм, който запълва вакуума, породен от сгромолясалата се здравна система.


Коловозите на живота

Според Достоевски, „втората половина на човешкия живот обикновено се състои единствено от натрупаните през първата половина навици“. С напредването на годините животът на човек влиза все повече в определени релси, като скоростта може значително да се увеличава в избраната посока. Задълбочаването в коловозите на живота отразява принципа на пасивност: първо при изграждането на навиците, а после при почти пълната безпомощност човек да се промени. Според модела на Достоевски, през втората половина от живота човек ще трябва да бъде много по-активен, за да се пребори с установените привички и манталитети. Често се наблюдава бързо влошаване на качеството на живот при старите хора, когато изберат да станат пасивни и се спускат по течението на живота. Култът към експертите, които се „грижат“ за всичко, допълнително засилва тези негативни тенденции. Разбира се, ние се вдъхновяваме от положителните примери на възрастни хора в планинските села, които са активни и дори на деветдесетгодишна възраст водят пълноценен живот, като сами си копаят градината с картофите. Вътрешната психологическа пасивност при възрастните много бързо е последвана от физическа пасивност, залежаване и критично влошаване на здравето.


Заключение

Изисква се усилие за развиване на активност във волята, ума, интелекта, съвестта, логиката, паметта, както и за изграждането на всякакви добродетели и характеристики от дълбокия океан на човешката личност. Пасивността се оприличава на натежал и обездвижен човек, за когото би било дискомфортно и доста предизвикателно, ако реши да смени начина си на живот. Ще имаме ли желание, воля и сила да се справим с нашата лична пасивност? Можем ли да поемем отговорност за негативните последствия от пасивността си – първо за личния ни живот, а после и за влиянието върху близките и общността, в която живеем? Ако имаме желание да се променим, Бог ще ни даде сили за това.


Доцент Николай Кочев е преподавател в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, магистър по математика и доктор по информатика.

Сподели:

Leave a Reply

Подобни постове