Важно българско дело по свободата на вярата и съвестта е пред Европейския съд за правата на човека. Разговор с адв. Робърт Кларк за делото “Тончев и други с-у България” и това, какво предстои. Разговорът е проведен на 26.09.2021 г. в Бургас. Започва с въведение на български език. Текстът по-долу е транскрипция на английската част от записа. Аудио подкастът може да слушате тук.
На снимката (от ляво надясно): адв. Р. Кларк, адв. В. Костов и п-р Ж. Тончев пред сградата на Бургаския съд, където започна делото, което сега е висящо пред ЕСПЧ
адв. д-р Виктор Костов, Свобода за всеки (В.): Здравей, Роб, добре дошъл в нашия подкаст – Свобода за всеки. Представих те накратко като адвокат от Ей Ди Еф Интернешънъл, който е тук, в България, за целта на един казус, и бих искал да говорим за този случай…
адв. Робърт Кларк, ADF International (Р.): Да… Благодаря за поканата.
В.: О, да, за мен е удоволствие. Може би да кажеш няколко думи за Alliance Defending Freedom (Алайънс Дефендинг Фриийдъм) – твоята организация – и след това да говорим за казуса, за ефекта от евентуалното решение на Европейския съд за правата на човека.
Р.: Аз работя за ADF International, или Алианс за защита на свободата. Ние сме християнско правно служение, което съществува, за да защитава основни свободи и присъщото на всички хора достойнство. Какво означава това на практика – ако вашите права са зстарашени, по-специално като християнин, като вярващ може би, защото споделяте евангелието или живеете в съответствие с тези вярвания, или като родител отглеждате децата си в съответствие с тази вяра, то това са казусите, от които се интересуваме. Ние често работим с местни адвокати, асоциирани адвокати, повече от 3000 такива по целия свят. С гордост отбелязвам, че Виктор е един от тях…
В.: О, благодаря…
Р.: И тези 3000 по целият свят, които защитават подобни дела, спомагат за установяване на последователна съдебна практика по отношение на правото на хората да живеят според вярата си и да споделят тази вяра с другите.
В.: И твоята специалност е Европейският съд за правата на човека, нали така?
Р.: Да, точно така.
В.: Но твоята експертност не се ограничава само до Европейския съд. Вие се съсредоточавате и в помощ на хора в други ситуации – като хора, които са преследвани заради вярата, и организирате тяхната подкрепа…?
Р.: Да, точно така. Една от стратегиите, които установихме, е следната. Видяхме, че световните международни институции имат огромен усилващ ефект – ако тези институции говорят лоши неща, от това излиза едно лошо послание по света, и тези организации имат голямо въздействие – институции като Обединените нации, като Европейският съюз. ЕС е 27 държави, бяха 28, сега са 27. Обединените нации са почти 200. Тези институции имат огромна власт и за съжаление те невинаги прилагат тази власт за добро. Така че, една важна част от нашата мисия е да работим във и чрез тези институции, за да се възползваме от този усилващ ефект за добро. Така че, ако в Европейския съд за правата на човека установите добра съдебна практика, по принцип това въздейства върху една страна, която е въвлечена в делото, но всъщност, тъй като Европейският съд има юрисдикция над 47 страни, ако успеете да установите добър прецедент, по много причини това е дори по-добре от решение на Върховния съд на страната, защото има 47 страни, които гледат към този съд по въпроси за правата на човека.
В.: И това са, да речем, 800 милиона души?
Р.: Да, да, около 820 милиона души, и цифрата расте.
В.: И това може би поставя рамката на разговора за делото. Ще споделя някои от фактите по това дело. Случката е от 2008 г. Управата на града, комисията за борба с младежката престъпност и местната полиция (дирекция на МВР) издават едно писмо, заедно с една информация, прикрепена към това писмо, и го разпращат до всички училища в Бургас, със задължението това писмо да бъде прочетено пред всички ученици.
Писмото бе изпълнено с унизителни, възпламеняващи и клеветнически твърдения за евангелските християни. Също така и за няколко религиозни групи, които не са християни, но бяха включени и евангелските християни като “най-опасната секта”, тези които “разделят нацията по религиозен признак”, тези, чиито събрания, ако посетиш, можеш да получиш умствено разстройство, и други подобни описания. Това доста нарани евангелската общност. Евангелските пастори се срещнаха с кмета, опитаха се да поправят ситуацията. Случаят бе обсъден дори и в Народното събрание веднъж, но без резултат.
Така, в качеството ми на адвокат, работих с местните църкви, отне ми три години да установим кои ще са жалбоподателите, защото бяхме вече решили, че това трябва да се решава в съда. Ако няма отговор от държавата, трябва да отиде в съда. Така и направихме с три църкви, от тях двама пастори и техните църкви много активно, и заведохме съдебно дело – всъщност три дена, преди да изтече давността за подаване на жалба, на 5 април 2011. И да съкратим историята: българските съдилища се опитаха да прекратят делото, имахме продължителни спорове за подсъдност, по въпроса ходихме до Върховен административен съд, и в крайна сметка Комисията за защита от дискриминация в София пое случая. И оттук нататък загубихме, както и всички обжалвания на всяко ниво, вкл. и пред Върховния административен съд. Това беше крайно неприятно, защото фактите бяха на наша страна, законът също беше на наша страна и въпреки това съдът отказа да въздаде справедливост за тези пастори.
Така формирахме екип с ADF и подготвихме и подадохме жалба до Европейския съд за правата на човека, където се намира този казус в момента. Факт е, и го знам от теб, че всяка година в този съд постъпват над 50 000 дела и едва 4% от тях минават до степен да бъдат разглеждани по същество. И в този случай можем да кажем, че имаме почти победа, защото Съдът е решил да разгледа нашето дело. Той даде срок на правителството да отговори на нашата жалба, който беше в началото на септември от тази година, но сега те го удължиха за по-късна дата през октомври.
Така че, това са фактите, ние сме адвокатите и говорим за делото. Имахме срещи с нашите клиенти днес, с пасторите, посетихме техните църкви, и какво е твоето впечатление от тези срещи и евентуално какъв би бил изходът от делото?
Р.: Едно от нещата, които ме впечатли от времето, прекарано с пасторите през последните няколко дни, беше това да чуя техните спомени за случилото се. И това колко истинско бе това за тях и колко много беше оказало въздействие върху тях и тяхното служение. Една част, която ме впечатли, беше, че те имаха деца, тийнейджъри в училище, които са получили това писмо. А това е било едно тайно писмо, те са получили достъп до писмото, защото така се е случило, че е имало някой, който да им го предостави. Не е било пратено до тях. Било е изпратено до училищата, за да бъде прочетено на глас, да бъде споделено с учениците и да бъдат предупредени за тези църкви.
Но динамичната картина, която сподели съпругата на единия от пасторите, беше: представете си класната стая, в която има две деца, които всички познават и за които знаят, че ходят в евангелската църква. И те е трябвало да седят там, докато техният учител – въплъщението на държавата, личността, която има власт, личността, която те са обучавани да взимат за пример, от която да се учат, да уважават – заявява на целия клас, че тези евангелисти са ненормални, че ако се присъединиш към тях, може да пострадаш от психически проблеми, че те разединяват българската нация… Това не са дребни неща. Те биха били почти смехотворни, ако не беше факт, че държавата е съчинила това писмо и информация… и това е ненормално. И тези деца, да седят там и до слушат това, пред целия клас, и съучениците им да поглеждат към тях и да си казват “това момиче там е една от тях”.
И мисля, че да слушам това и да чувам пастора и съпругата му и тяхното сърдечно отношение към тези деца и как това ги е мотивирало да заемат позиция и да се изправят пред това предизвикателство, беше много вълнуващо и насърчително, но и разбрах какъв е залогът тук. Защото това е просто едно писмо. Просто едно писмо. И не сме видели все още отговора на държавата, но подозирам, че ще е точно такъв: “Това беше просто едно писмо”. Какво толкова се е случило? Може би не е било най-доброто, но какво толкова сме направили?” И това ми описа в най-ярки краски какво всъщност е направило то и как е подействало на децата, които са седели там и са си казвали: “Това се отнася за мен”. И съучениците им са ги гледали. И родителите, които е трябвало да установят, че техните деца са отишли на училище в онзи ден и са слушали тези лъжи по свой адрес, изказани от човека в класната стая, който трябва да взимат за пример. Това е, което ме впечатли в човешки план. От правна гледна точка, това, което ме впечатли отново, беше силата на казуса. Наистина ми е трудно да си представя какво ще възприеме като отговор българската държава. Много бих искал да зная как ще отговорят. Не знам дали не биха поискали още време, защото не знаят как да отговорят. Но ми е любопитно, защото не виждам тяхната защита.
В.: Забележително е и за мен. Очаквах, че ще изгубим на всяко ниво в българската съдебна система, дори при толкова силни аргументи на наша страна. И от една страна, това беше обезсърчително, но от друга беше, на практика, насърчително, защото ми показа, че познавам българската съдебна система по въпроса на свобода на религията, което всъщност се надяваме да поправим с тази жалба до Европейския съд за правата на човека.
Едно от клеветническите твърдения, което забравих да споделя, и тези деца е трябвало да чуят в класните си стаи, бе, че тези евангелски християни са сред „най-опасните секти“, въпреки че са регистрирани пред държавата и Дирекция “Вероизповедания”, те са закононарушители, на практика, те са престъпници просто поради това, че те са те, за това че имат определени вярвания, за това, че четат Библията, и четат Библията по начин, който държавата не харесва, и че упражняват правата си, които държавата би трябвало да защитава, те се престъпници заради това. Така това са наистина, много силни аргументи по делото, и си мисля, как, кой, как могат да защитят подобно дело пред Европейския съд. И всъщност България не е известна с това, че печели дела по чл. 9 (ЕКПЧ) пред Европейския съд за правата на човека. Основавайки се на твоята книга и на твоята статистика, на първо място по загуби е Гърция, след това е България, пред Турция и пред Русия.
Р.: Ти знаеш историята по-добре от мен, но доколкото разбирам, след падането на комунизма държавата се е опитала да установи ново религиозно ръководство както в православната църква, така и за мюсюлманите – редица опити са 
направени от държавата, за да го постигне. Но, разбира се, когато държавата се намеси в една религия и каже: “Това ще бъде лидерът!”, това създава разделение, и наистина такова се е създало. И Европейският съд беше много категоричен в тази поредица от дела, заведени срещу България, че не е работа на държавата да преценява коя доктрина е правилна и коя неправилна. Работата на държавата е да остане неутрална що се касае до тази материя на доктрини и богословие. Работата на държавата е да уважава правото на всеки да живее и поучава съгласно вярата си и да я упражнява. Но ето виждаме, че, за съжаление, държавата не си е научила урока от предходните години. В този конкретен случай държавата върши обратното на това да уважава религиозните вярвания. Въпросът тук не е за това, че държавата не се съгласява с религиозното учение и вярване – имаме случаи, в които държавата подпомага определена религия, не е въпросът, че не са съгласни. Въпросът е, че държавата не може да взима страна. Държавата дава възможност за признаването на църквите – така е в България, а и в много страни, но държавата не може да каже: „Това е позволено, а това богословие е лошо“. Коя е държавата, че да се изказва по тези въпроси? Знаем, че държавата може да произведе смразяващ ефект върху вярата, ако започне да решава чие богословие е правилно по основни въпроси, по които големите световни религии се различават!? Така, ако вие заявите определена истина, и изглежда държавата не харесва това, и тук държавата е решила, че определени твърдения за истини, които евангелските вярващи заявяват – някои от техните решения да живеят по определен начин – са нелегитимни, и разпраща писмо, изпълнено с лъжи. И няма как да го кажем по друг начин – това писмо съдържа лъжи. То съдържа обективно невярна, фалшива информация. И това не е най-лошата страна, лоша е, но лошата страна е, че държавата дори не е оторизирана да разпраща писмо, което заявява гледна точка по тези въпроси. Информацията е невярна, но на държавата, на първо място, дори не е позволено да разпраща такива писма. Това са двата проблема, които изпъкват.
В.: Доколкото мога да преценя, не е дори Европейската конвенция, която е българско право от 1992 г., България е част от Европейския съюз от 2007 г., отворена към демокрацията от 1991 г. – падането на комунизма. Дори българската Конституция е много ясна, че държавата не може да взима страни – член 37 от Конституцията, държавата трябва да помогне на вярващите да се помирят, ако има конфликт, тя е един вид арбитър, безпристрастен арбитър, както спомена. И все пак мисля, че това би могло да бъде, също българската Конституция забранява единна държавна идеология. България излиза от комунизма, при който ти е позволен само един светоглед, и само един, в който няма Бог, и атеизмът беше главният светоглед, който беше разрешен. Така че, налице са предпазни клаузи срещу потисническа и авторитарна светска власт, която да се намесва в съвестта на хората, в свободата на хората да се покланят на Бога, да четат Библията, без това да е някакво престъпление.
Така аз бих придал това писмо на зле разбран опит за…, остатък от комунистически времена, комунистическо мислене, злоупотреба с власт – вместо да се служи на обществото, както е в демократичното общество, се завладяват мислите и съвестта на хората. Това е някакво мое обяснение за него, но дори и да имаш обяснение, все пак няма здрава правна мисъл зад тази тяхна дейност.
Р.: Интересно е това, което каза преди малко, че с този случай очакваш да има въздействие върху българската правосъдна система. Защото за мен като външен участник, тъй като не говоря български, благодаря на този, който ми превежда, не съм български адвокат, беше изненадващо, че писмото въобще беше изпратено, но още по-изненадващо беше, че това дело трябваше да стигне до Европейския съд за правата на човека. В крайна сметка съм доволен, че е там, защото, надявам се, ще изпратим, или по-скоро Съдът ще изпрати, едно силно послание на българската държава, на властите и на съдилищата. Но това, което е изненадващо, е, че съдилищата не са се намесили адекватно. Ти имаш конкретен поглед защо това не се е случило и си по-добре информиран от мен, но има възможност Европейският съд да постави стандарта и за българските съдилища, когато стане въпрос съдът да държи отговорна държавата заради намеса в живота, във верските практики на религиозните малцинства в тази страна. И затова съм удовлетворен поради тази възможност.
В.: Също мисля, че това дело ще има въздействие върху богословския размисъл на църквата. На нейната връзка с държавата и властта. Защото комунизмът беше система, в която църквата беше преследвана, беше до голяма степен незаконно да бъдеш християнин, да имаш църковно събрание и да служиш. При демокрацията, предполага се, правилата са се променили. Сега има повече свободи, очевидно, не сме обратно в комунизма, но тези инциденти ни сочат, че вероятно църквата следва да възприеме различен подход. Да издигне по-силен глас да защитава собствената си свобода да проповядва евангелието. И да не се оттегля от дебата, който не е непременно политически дебат – той може да включва правото и политиката до известна степен, но е във връзка със самото функциониране на църквата. Като общност от вярващи, вместо да се свиват и да се оттеглят отново в покрайнините на обществото… – всъщност това беше целта на комунизма, те бяха много въодушевени да изличат християнството. Това беше първата им цел, сякаш нямаше други въпроси, които да решават, но те не успяха в това. Църквата беше запазена, но също така църквата беше донякъде превъзпитана да възприема себе си като организация, която няма глас в обществото, чиято мисия е да остане чисто “религиозна” и никога да не се меси в моралните дилеми на деня. Със сигурност се надявам църквата да схване важността и размера на това да бъде участник в обществото със своя глас. И това точно не се случи в този казус, защото не всеки църковен лидер и пастор беше въодушевен от воденето на дело пред съда. Защото държавата е от Бога.
Р.: Този модел може да се види по целия свят. Поне в българския контекст, който схващам от теб, Виктор, през времето на комунизма църквата е била потискана от властите по един много директен и конкретен начин, преследвана. Сега комунизмът е паднал, България е демократична страна, църквата има повече свобода от всякога. Но новият развой, който виждам тук – и го виждам в много други европейски страни – е, че държавата трябва да бъде светска държава. И това бива неправилно тълкувано, че единствените аргументи, които са добре дошли, единствените хора, които са добре дошли, и единствените идеи, които са добре дошли, са светските – което се дефинира като “нерелигиозни”.
Това означава, че ако сте личност с вяра, не можете да заемате публична длъжност, освен ако не си пазите вярата само за себе си. Ако искате да прокарате дадена политика, можете да го направите само въз основа на причини, които нямат общо с вярата. Мотиви, базирани на вярата, не са общодостъпни и затова не може да се опрете на тях. Но това не е правилно разбиране на секуларизма. И не е непременно неутрално, защо замества една откровено тоталитарна гледна точка с друга. Замества се една гледна точка, която казва: “Това трябва да вярваш” – при комунизма, с гледна точка, която казва, че можеш да влезеш в публичното пространство, само ако следваш тази логика и подходиш от този ъгъл, и ако някой идва с верска перспектива, той не е добре дошъл. Може да не е със същата крайност, както при комунизма, гонението може да не се е надигнало до същата степен, но има една същност в това, която трябва да бъде предизвикана. И ролята на църквата е да бъде глас на истината към един свят, който отчаяно има нужда да я чуе. И дори нещата да изглеждат по-добре и църквата да се радва на повече свобода, това е добре и не бива да го взимаме наготово. Трябва да благодарим на Бога и в пълнота да се възползваме от това, но не бива това състояние да бъде причина да спрем да говорим, когато видим несправедливост, защото несправедливостите винаги трябва да бъдат изобличавани, винаги трябва да им се противопоставяме, чрез различните средства, които са ни на разположение, дори когато са несъвършени. Човешката справедливост и съдебна система са несъвършени. Не казвам, че са съвършени, но трябва да използваме тези средства, доколкото можем, защото знаем, че справедливостта винаги ще възтържествува – в крайна сметка справедливостта е в Божиите ръце. Но сега, на земята, това, което можем да направим, е да използваме средствата, които са на наше разположение да “търсим справедливост, да обичаме милостта и да ходим смирено с нашия Бог”.
В.: Отличен, отличен аргумент. Напълно съм съгласен с теб. Ще се върна малко назад, към това, което последно каза. Понякога се осланяме на съвършената справедливост, защото прекалено ни е страх да изискаме тази справедливост, която Бог ни е призвал да изискваме от това общество. Изглежда много по-лесно да кажем: “Добре, един ден Бог ще въздаде”, но в същото време имаме мисия в това общество да изявим Божията справедливост, да изявим Божията милост, както и ти каза. Това е част от нашата мисия. Понякога заемането на позиция от голяма морална значимост в днешния дебат, дори, ще има въздействие върху хората и върху бъдещите поколения и върху свободата и достойнството на живот на тази земя. И това ще се отрази в крайна сметка, ще се отчете при вечната справедлива присъда накрая.
Напълно съм съгласен, връщайки се към твоето изказване, че има сериозно неразбиране за това какво означава “светска държава”. “Светска държава” не означава “атеистична държава”. Но я възприемат като: щом е светска, то тя е атеистична. Но това не са равнозначни термини. Светска означава точно това, което означава в тълкуванието на Римляни 13. Означава “от този свят”, означава властите, светската държава един вид управлява, ръководи въпроси от този свят, а църквата до голяма степен управлява въпросите на вечния живот, духовността и т. н. И това е материя, която държавата не разбира, и въпреки това се опитва да се намеси в живота на църквата. Да, отнема много време. Следя българските закони – някои не са променени от времето на комунизма, а те налагат да оставиш вярата си пред вратата, ако искаш да се включиш в публичния дебат или в политиката, и подобни.
Може би един последен въпрос, който да обсъдим – и не само за България, защото ти имаш поглед и извън тази страна: накъде считаш, че отива свободата на вероизповеданието? Виждаме, че тиранията отново се надига, много правителства се възползват от медицинската ситуация и я политизират, а религията и свободата на религията са въпроси, които попадат в този контекст. Така че, мислил ли си как борбата за свободата за проповядване на евангелието и свободата на евангелието ще изглеждат през идните месеци и години?
Р.: Мисля, че вярващите трябва да са смели – в Европа и другаде. Това, което виждам в нашата дейност, са общи елементи в предизвикателствата пред вярващите в някои далечни страни, които свързваме с по-силни гонения в места като Средния Изток, Северна Африка, Китай и тези в Европа. От една страна хората реагират и казват: “Ти твърдиш, че ситуацията на християните в Европа е като тази на християните в Пакистан?”. Разбира се, че не. Но можем да погледнем по-задълбочено на нещата, за да установим какво се случва, защото в Пакистан има християни, които очакват в затвора смъртните си присъди за “богохулство”, обвинени за това, че са казали нещо което е обидило, наранило някой. И за това са със смъртни присъди. И все пак в много европейски страни имаме “закони за реч на омразата” и в момента ADF помага на защитата на финландски член на парламента – Пави Расанен. Тя е член на парламента, тя е лекар, тя е баба, преди е била министър в правителството. Тя e заслужаваща доверие, реномирана парламентаристка, която в момента е наказателно преследвана от държавната прокурорка на Финландия по три обвинения – нещо, което наричат “етническа агитация” – и едно от тези обвинения е свързано със съобщение в Туитър. Това е. Тя изпратила един туит. И нейното съобщение, което е все още онлайн – Туитър не са го свалили, финландския прокурор счита, че било престъпление. В този туит тя отправя предизвикателство към ръководството на нейната църква за съдружието им с “Хелсинки прайд”. Тя пише как може църквата да подкрепя това, църквата, в която тя членува. И това било счетено за “етническа агитация”. И максимумът на присъдата е две години затвор. Тя има три обвинения по този пункт.
Всъщност по-голямата лъжа е, че ние се намираме много далеч от това, което се случва в Пакистан, Нигерия, с Боко Харам и скотовъдците Фулани. Различно е в Европа, но когато видиш родители, които биват вкарвани в затвора заради това, че обучават децата си вкъщи; в някои страни, когато видиш членове на парламента да бъдат преследвани заради съобщение по социалната мрежа, в Европа, трябва да си зададеш въпроса наистина ли сме много далеч? Така че, не мисля, че съм някой, който всява паника, като казвам, че това е битката на живота ни за свобода на вярата, за правото да споделяме Евангелието с нашите приятели и съседи. Мисля, че има проблясъци на надежда, виждам проблясъци на надежда. Един от тях е може би това, че в Европа подобни казуси не успяват, тези прокурорски преписки много рядко са успешни, но нещо, което често казвам е, че самият процес се превръща в наказание. И голям брой хора биват смълчани. Ако могат да преследват наказателно бивш министър на вътрешните работи, какви са моите шансове? Може би е по-добре да си мълча. Така че, нашето предизвикателство е в обратното – да не бъдем сплашени и смълчани, да не приемем смразяващия ефект и да не правим това, което те искат да правим. И да говорим високо, както ни учи и Евангелието, да казваме истината на властимащите, да бъдем верни и да се противопоставяме на някои от тези тенденции, които виждаме – на цензура, на автоцензура и на новият вид “правоверност”, в която няма място за различно мислене и която свежда това, което е правилно, до единоначално мислене. Защото точно в този тип мислене, според много хора, няма място за Евангелието.
В.: Българите са свикнали да мислят, с оглед на това, което казваш,… преди са си казвали: “Ето това е България, има толкова проблеми, идваме от комунизъм, не само бедност, но и трудности, с оглед на свободата, и така нататък, и ето там е Свободният свят”. Но изглежда от твоето послание, от това което чуваме, че тази идея, разделението на “свободен” и “не толкова свободен” свят, е донякъде на изчезване.
Р.: Да, мисля, че е така. Имам привилегията да работя за организация с международно присъствие. Виждам молби за помощ, които идват от целия свят. Това е привилегия, но и бреме. Имаме толкова запитвания, че е невъзможно да помогнем на всички. Правим каквото можем – поне насочваме хората в правилната посока. И все пак тези молби идват от всички страни и всяка страна има своите предизвикателства. Виждаме като цяло много по-силна защита за семейството, за живота в Централна и Източна Европа, като това е по-слабо изразено на Запад. На Запад имаме може би по-добра защита на религиозната свобода, но и това не е абсолютно установено. Има проблеми с домашното образование в Германия, свободата на вероизповедание в Италия, представете си. И Шотландия по време на пандемията затвори църкви и ги подложи на наказателно преследване, ако отворят дори само за частна молитва, докато същевременно разрешиха магазини за алкохол да останат отворени. Според правителството магазините за алкохола бяха “съществено важни”, а вярата – не. И това, като цяло е светогледът на тези, които са на власт, на много от властите и институциите в Европа тези дни и затова имаме това предизвикателство пред нас.
В.: Какво би било твоето послание към българските християни в светлината на това, което казваш? Всъщност, сякаш изглежда, че няма вече, в географски смисъл, безопасно място на този свят?
Р.: Сега е времето да се говори открито и да се говори смело, когато видите несправедливости. Не да бъдем безгласни или свити, защото както се казва в известния цитат от Ниемюлер от Втората световна война: “Първо дойдоха за социалистите, но не бях социалист, и затова мълчах…”, и така нататък, “…и тогава дойдоха за мен, но не беше останал никой, който да говори”. Това е една от причините защо заемаме толкова сериозна позиция в защита на свободата на изразяване. И понякога дори ядосваме дадени хора, защото казваме, че свободата на изразяване е за всички, включително и за тези, които не желаем да слушаме, но чието право да се изкажат уважаваме. И те трябва да уважават нашето право да споделяме Евангелието и това, в което вярваме. Така че, трябва да имаме солидно разбиране за тези неща и трябва да изхождаме от убеждение и молитва. Ако се опитаме да излезем и да говорим, това няма сила, но чрез силата на Светия Дух, както виждаме при апостолите в Писанията – бяха изпълнени със сила да отидат и да вършат велики дела, и ние също можем да бъдем изпълнени със сила и подготвени да защитаваме истината на различните места, на които Бог ни поставя.
В.: Роб, благодарим ти за това, че си партньор в тази борба за свобода.
Р.: Подобно.
В.: Борбата да се гарантира, че християните ще могат да носят Евангелието, и всъщност донасяне на Евангелието чрез реалните дела, които защитаваме заедно. За нас беше привилегия да ни посетиш и да се срещнем с теб тук, на българска земя.
Р.: Всъщност, много съм доволен от посещението си тук, от това да се срещнем, да видя оживотвореността на църквата и също да видя предизвикателството на мисията и надеждата…Това беше много насърчително за мен, надявам се и аз да съм могъл да насърча някого, но аз лично съм много насърчен, така че, благодаря ви за посрещането и за това, че ни разведохте.
В.: … Още веднъж, радвам се, че те познавам и да работим заедно в защита на Евангелието на Исус Христос и правото на християните да го изповядват.
Р.: Да, подобно.
В.: Роб Кларк, ADF Inernational, благодаря, че дойде и за мен е удоволствие да работим заедно.
Р.: Подобно. Благодаря ти, Виктор.
В.: Благодаря.
Аудиоподкастът може да слушате тук.
