По темата за международните отношения са написани, пишат се и ще се пишат много книги. Но не са много, поне днес, тези, които обсъждат международния ред и възприятията ни за него от политико-теологична гледна точка. Едно от малкото заглавия, които предлагат такава дискусия, е „Политическата теология на международния ред“ на Уилям Бейн. Книгата не претендира да ни даде директни отговори на най-наболелите въпроси на нашето време: Ще има ли мир и стабилност в свят с толкова много претенденти за власт? Как можем да разрешим международните конфликти и да намалим тяхната интензивност? Как можем да сложим край на войната и да постигнем и поддържаме справедлив мир?
Целта на Бейн не е да предложи практически решения на настоящите проблеми, а по-скоро да покаже източниците на западните концепции за международните отношения и по този начин да ни помогне да разберем по-добре интелектуалната рамка, в която днес се вземат политически решения. Това наистина не е малка задача. И не е маловажна, ако е изпълнена правилно. Дали тя е изпълнена правилно, или не, трябва да прецени читателят, а реалността би му послужила като свидетелство. Наистина важният въпрос за тази книга е дали тя успява да извлече поуки, които могат да бъдат приложени към реалната политика, а също и дали читателят си тръгва убеден, че теологията има някаква стойност в обсъждането на политическата реалност.
Читателят няма да открие богословско виждане или аргументи от самия автор. За политическите богослови това може да е разочароващо, тъй като е малко вероятно да научат нещо ново от книгата. Политическото богословие, както и всичко останало в знанието, се нуждае от творчески подход към стари концепции и интерпретации. Ето защо един “професионален” богослов би се обърнал към книга, в която се обсъждат богословски проблеми – да намери ново вдъхновение за стари истини. Творческият подход по дефиниция е личен (и рискован). Истинският творчески подход обикновено е запазен за “пророците” – хората, които разчупват установените модели на мислене. Тази книга е всичко друго, но не и лична или предизвикателна. Написана е от учен от XXI век (не от богослов) за учени от XXI век. Авторът е почти невидим, ограничаващ се до записване на мислите на интелектуалци, проправили пътища през вековете. За по-общия читател (най-вероятно студент) обаче неяснотата на собствената богословска визия на автора може да е приемлива и дори желателна.
Книгата може да се опише като едно повече или по-малко необичайно (заради теологията) въведение в историята на европейската мисъл за международните отношения. По-конкретно става дума за развитието на християнския номинализъм и неговото влияние върху политическото възприятие. Бейн избягва богословския език, но читателят ще открие богословие в изобилие в разглежданите теории и автори. Най-вероятно богословските аргументи ще му звучат екзотично и неубедително. Днес теологията в политиката и политическата теория се смятат за отживелица. Обикновено тя се разглежда като разсейване (дори опасност) от търсенето на практически решения на съвременните проблеми. И все пак самото подозрение, което изпитваме днес към теологията, поне на Запад, е, както показва Бейн, резултат от историческото развитие на християнските идеи и концепции. Пълното отстраняване на християнската интелектуална традиция от политическия дискурс, както повече или по-малко имплицитно предполага Бейн, не би премахнало тази традиция от основите на западната политическа мисъл и действие. По-скоро това би намалило качеството на нашето разбиране за съвременното политическо въображение. Мисля, че предотвратяването на това е в основата на целта и обосновката на книгата.
***
Идеята за ред предполага нещо, което е подредено с определена цел. Няма ред, ако няма цел и действащи лица, които работят в хармония за постигането на тази цел. Приложена към международната държавна система, идеята за ред предполага обединение или подреждане на държавните отношения за постигане на определени общи интереси, провеждани в съответствие с определени общи ценности и правила. През последните десетилетия обаче общите ценности и правила постепенно бяха заменени от концепциите за рационалния избор и количествените методи. Емпиричните доказателства изместиха традиционните теории за естественото право (които по същество са “ценностни” теории), като същевременно теориите за “космополитна справедливост” започнаха да се разглеждат само като пожелателни, без особена практическа стойност.
Бейн се противопоставя на тази тенденция. Той оспорва идеята, че международният ред, или “модерната държавна система”, е светско устройство, възникнало след разпадането на средновековното християнство. Вместо да следва съвременните подходи (рационален избор и количествени методи), той изследва идеята за международния ред в контекста на историческото развитие на теологичните понятия и категории. Това го превръща в историк на идеите.
Бейн отива отвъд мнението на Карл Шмит, че модерната политика и теория сега се движат сами по себе си без помощта на изрични теологични аргументи. Той смята, че теологичният фон все още функционира, макар и да не се осъзнава. Ето защо книгата би трябвало да представлява интерес не само за историците на идеите, но и за политолозите и политиците. Човешките същества, казва Бейн, са заели мястото на Бога, но те остават затворени в модели на мислене, които разкриват [теологична, метафизична] логика. Всъщност, добавя той, дори Шмит не отхвърля напълно запазването на теологичния “разум”. Старите “модели на мислене”, или по същество християнският характер на съвременните възприятия, е това, върху което акцентира Бейн.
Според Бейн има два класически възгледа, които все още са в основата на съвременните подходи към политиката. Той ги нарича “иманентни” и “наложени”. Не си спомням да съм виждал такова обозначение, приложено към политиката на друго място. За мен това е оригиналният принос на Бейн. Първият възглед, наречен “иманентен”, е платонически и августиновски, при който бог или творец действа според предварително съществуващи идеи. Вторият, “наложеният”, е номиналистичен (или волунтаристичен), на един бог, който действа според абсолютната си воля, без наличието на първоначална идея, цел или план.
Тези два възгледа според Бейн представляват две основни теории за реда, които е трудно да бъдат примирени: теорията за иманентния ред, според която един рационален Бог “мисли” съществуването на вселената, и теорията за наложения ред, според която един волеви Бог “говори” осъществявайки вселената. Първата е съзерцателна, а втората – активна.
Теорията за иманентния ред се състои от първоначален модел в ума на Бога Творец, който изгражда вселената според строго оформена, завършена идея. Тя не допуска възможност за множество резултати. Краят е известен и предвиден от самото начало. За разлика от нея, теорията за наложения ред предполага съществуването на спонтанно създадена вселена, без крайна цел или предварително съществуващ план. Според този възглед творението може да бъде сглобявано и пресглобявано в различни форми. Крайният резултат никога не би могъл да бъде предвиден, нито пък се търси. Всъщност изобщо не съществува стремеж към крайна цел. Иманентният ред включва идеята за прогрес и може би еволюция; докато наложеният ред е отворен към вечността без концепция за прогрес и развитие. Първият може да се разглежда като линеен и динамичен, а вторият – като цикличен и статичен.
***
Корените на концепцията за иманентния ред се откриват у Платон, по-конкретно в неговия диалог “Тимей”. В разговор със Сократ и Критий Тимей обяснява една реалност, която е единствена, неповторима, единственият възможен и съществуващ ред, създаден от творец, демиург, според неговата неизменна, справедлива и съвършена идея. Светът е копие, произведение на изкуството на идеята, създадена от ръцете на Твореца. Тази Платонова идея за космоса, за реда и реалността е достатъчно близка до библейската история за сътворението, за да бъде бързо възприета от ранните християнски мислители. Разбира се, възприемането на платоновия креационизъм[1] се дължи не само на близостта му с библейската история. Ранните християни просто са следвали установените гръцки модели на логика и рационален дискурс при обяснението на тайните на своята вяра. Или, както казва Дейвид Руния, цитиран от Бейн, гръцката философия се превръща в езика на разума, „с който се разяснява Писанието“.
Августин, а по-късно и Тома Аквински, двамата най-изтъкнати християнски богослови, възприемат идеята, че Бог твори според „рационален план“. Не просто вярата, а закономерностите, наблюдавани в природния ред, могат да служат като доказателство за съществуването на универсален, рационален план. Според Августин и Тома Аквински всичко, което съществува, е възможно, защото участва в божествения разум (идея). Сътворението с неговите съставни части, смятат те, се съдържа в ума на Бога. За тях редът на сътворението (на природата) е йерархичен и телеологичен,[2] определен от степени на участие в божествения разум и от цели, водещи прогресивно към крайната цел. Въпреки еднаквото достойнство на всички части съществуват степени на подчиненост и превъзходство: материята и физическите закони са подчинени на разума и моралните закони. Най-високата точка на естествения ред е човешката личност, защото само човекът е способен на разумно и морално съществуване.
Августинският/Томистки ред, иманентният ред, е обобщен от Бейн с три думи: „взаимосвързан“, „йерархичен“ и „разбираем“. Така взаимосвързаността (например единството на хората, светските владетели и епископите), йерархичността (върховенството на епископите над владетелите и хората) и разбираемостта (вечният закон, достъпен чрез писанията и естественото право чрез разума) стават политически и социални идеали за средновековна Европа. Но не за дълго.
Религиозният светоглед за взаимосвързаност, йерархия и разбираемост започва да се оспорва в ранната модерна епоха, но не от секуларистка гледна точка, както отбелязва Бейн (и много други), а от християнско-теистична. Аргументът е в духа на известните думи на Тертулиан: „Какво общо има Атина с Йерусалим?“. Идеята, че християнството може да разчита на езически понятия (или език) започва да се разглежда с недоверие. Аристотелизмът на Аквински постепенно е отхвърлен, вярата – защитена, разумът – отделен от вярата. С една дума, интегралността на иманентния ред, вярата в съществуването на един универсален свят, в който духовното управлява рационалното и материалното, изчезват. Първият видим знак (но не и отправна точка) на тази промяна във възприятията според Бейн е Осъждането от 1227 г. (Грешките, противоречащи на католическата вяра, обявени от Етиен Темпие, епископ на Париж).[3]
Очевидно е, че преломът идва от позицията на вярата, не на разума. Вярата е трябвало да бъде запазена от покварата на спекулативното рационално изследване. Божият ум и план не могат да бъде познати, нито обяснени с рационални категории. Би било по-подходящо да се обясни сътворението, природата или светът, така да се каже, от фидеистична[4] гледна точка, която не познава Божиите цели. Единственият достъп, който имаме до Божия ум, е Божието действие в света. По този начин не Божият ум, а Божията воля става по-важна. Това е началото на постепенното доминиране на възгледа за наложения ред. Божията свобода и воля заместват Божия ум и план. Разшифроването и разсъжденията за Божиите намерения започват да се разглеждат като загуба на време или още по-лошо – като начин да се замени Божията воля с човешко желание и разум.
Осъждането на аристотелизма или езическата философия през XIII в. поражда номиналистичния възглед, който оспорва платоновата вяра в универсалиите, идеите и света на степените на участие. Цялото вече не господства над своите части; основата на реалността се измества към индивидуалното, особеното. Редът, който наблюдавахме, не е причинен от предварително съществуващи модели, а е реалност, която постоянно се актуализира, става. Тя може да бъде откривана и следвана, но не и създавана. Тя е условна, нестабилна. Богът от Битие не е Бог на разума, а Бог на действието. Не целта или идеята са валидни и сигурни, а проявленията. Бог е свободен. Той твори без рационален план. Неговият разум е неизвестен. Този номиналистичен възглед, макар и да е подобен на стоическата и епикурейската философия, все пак е християнски. Той все още поставя Бога и неговата воля като източник и център на космоса.
Уилям от Окам, най-изтъкнатият от номиналистите, набляга на абсолютната свобода на Бога Творец. Отделните неща в сътворения от Него ред не са останали в хармонично, предвидимо цяло, свързано помежду си по възходящ път, а са пряко свързани с Бога и по този начин разделени и след това отново съединени чрез Бога. В такъв ред се очакват чудеса и внезапни промени. Реалността е фрагментирана, като суверенът е заобиколен от взаимозаменяеми фрагменти, които нямат пряка връзка помежду си. Наложеният ред на номинализма възприема реалността като имаща мощна, неестествена основа и без пряка, случайна връзка между отделните неща. Или, както обяснява Бейн, наложеният ред на номинализма е „по-скоро условен, индивидуалистичен и доброволен, отколкото необходим, взаимосвързан и рационален по характер“.
Бейн твърди, че така наречената „секуларизация“ е силно повлияна от идеите на номинализма, където преобладават понятия като “суверенитет”, “анархия” и “баланс на силите”. Той също така твърди, че това, което наричаме „повратни точки“ в историята, не отразява напълно истината. Те са предимно „опростявания“ на по-дълбоки и продължителни процеси в развитието на западната култура. Например Вестфалският мир от 1648 г.[5] (или дори Френската революция от 1789 г.), който често се описва като инициатор на европейската секуларизация, не може сериозно да се нарече „големият взрив“ на новата епоха.
Няма да се спирам по-подробно на описанието на Бейн за наложените или иманентните възгледи в историята на европейската мисъл. Това трябва да бъде оставено на потенциалния читател на книгата. Прилагането на тези два възгледа към съвременната политика може да се окаже трудно или най-малкото парадоксално, а – ако заемем номиналистична позиция – и ненужно. Ненужно, защото, както би казал номиналистът, най-добрият начин за решаване на практически проблеми е най-краткият. Понятията за наложен и иманентен ред по-скоро усложняват нещата, отколкото да ги опростяват, а в най-лошия случай ги усложняват по вреден начин.
Безспорно е, че продължаваме да мислим в рамките на възприятията, създадени преди векове. Също така е безспорно, че трябва да познаваме миналото, за да се справяме по-добре с настоящето и да си представяме правилно бъдещето. В това отношение работата на Бейн е полезна. Мястото, където тя би се провалила, а Бейн не прави опит да ни убеди в обратното, е в прилагането на богословските рамки към съвременната политика. Няма как ефективно да се използват иманентните и наложените понятия за ред, лишени от богословския им багаж, ако политиката се прави без истинска вяра в Христос. А политиката днес не изглежда да е „християнска“ по вдъхновение.
Може да се твърди, че се намираме в ситуацията на раннохристиянските апологети, но в обратен ред: ако те не са имали друга езикова и културна рамка освен гръцката, за да обяснят своя светоглед, то ние нямаме друга рамка освен християнската, за да си представим света. Чрез номинализма (и различните му последици) западната цивилизация успява да пречисти, така да се каже, политическия и социалния език от теологическите спекулации, но запазва християнския си характер, т.е. християнското си апокалиптично и евангелско въображение. Но политическият апокалиптицизъм[6] без правилна вяра (или морална основа) лесно може да се превърне в безумие, а евангелското въображение без божествено вдъхновение и цел – в жажда за власт. И двете извращения са наблюдавани в историята – не веднъж или два пъти. И двете са реални възможности, ако християнството се запази само като “език” и “модели на мислене”, но без истинска “религиозна” същност.
И накрая, можем да опитаме един малък експеримент, като приложим перспективата на иманентния и наложения ред към съвременната политика. Какъв може да бъде примерът за иманентен ред днес? Очевидно е, че Европейският съюз е политическата конструкция, която е най-близо до това да бъде изградена в съответствие с иманентна рамка: тази конструкция е рационална, проектирана, има цел, цялото е замислено по начин така, че да бъде в равновесие с частите. Съюзът е също йерархичен, в смисъл, че правната му система има степени на приложение. Така наречените “общи европейски ценности” доминират над непосредствения (или конкретния) политически интерес. Европейският съюз е напълно различен от международния ред, съществувал преди Втората световна война, и от реда, който се очертава на международната сцена днес. Войната разруши наложения ред на политиката на националните държави в Европа, дискредитира състоянието на международна анархия и прекъсна политиката на баланс на силите (в европейски, не глобален мащаб).
От друга страна, съвременната британска политика е отклонение от иманентните мечти на континентална Европа. „Брекзит“[7] може да се разглежда като пример за възприемане на политиката на наложения ред: тя разчита на политически опортюнизъм, опитва се да пресече бюрократичните пречки на общата европейска система, действа според конкретната воля на хората и лидерите и много по-малко според рационален план или изчисления. Могат да се видят дори парадоксите, които наложеният ред внася в британската външна политика днес: например трудно е да се разбере политиката на (бившия премиер) Борис Джонсън на британски „изолационизъм“ и в същото време гласовитото (активно) участие на Великобритания във войната в Украйна. Войната в Украйна би могла да има сериозни последици за континентална Европа и в по-малка степен за малка, постколониална и западаща Великобритания. Независима Великобритания няма интерес от силна Европа, но въпреки това тя помага на Европа да се справи с конфликта в Украйна. Или пък Великобритания има интерес от слаба Европа, затова се стреми да удължи конфликта – за да нанесе максимални щети както на Русия, така и на Европа. Каквито и да са мотивите, британската политика под ръководството на Джонсън е такава, че може да бъде мислена от гледна точка на наложения възглед: няма ясен план за положителен резултат, няма рационална визия, няма чувство за единство и взаимосвързаност.
Евентуална победа на Доналд Тръмп ще бъде още един пример за обновяване на американската политика на наложения ред от първият му мандат. Самата липса на ясно разбиране за това какво правят или към какво се стремят лидерите на тези две страни – Джонсън и Тръмп – доказва господството на волята над разума, или казано по друг начин, господството на опортюнизма над политиката на “съборността”.Човешкият разум не може да предвиди или напълно да разбере човешката воля просто защото волята се движи от капризите на средата и желанието (или страстта). Ако погледнем към Русия, можем ясно да видим един иманентен подход в среда на наложен международен ред (насърчаван от действията на самата Русия): рационално, макар и насилствено, преследване на външнополитически цели, ясна цел и план за нейното постигане, който може да проработи, а може и да не проработи. В Руската федерация има йерархия и дори признаване от страна на лидера и елита на християнското наследство. Номиналистичният импулс присъства много по-слабо в Русия, отколкото в западните страни и съюзи. Политическото поведение на Путин обаче може да се опише като типично волунтаристично за владетел от Хобсов тип,[8] особено в сравнение с политическото поведение на неговите колеги на европейския континент. Източникът на волунтаризма[9] в Русия е нейната автократична политическа система. За разлика от авторитаризма, демокрацията не позволява на отделните лидери да разполагат едновременно с юридическа, законодателна и изпълнителна власт. Идеалната демокрация, може би парадоксално, би била отражение на иманентния ред заради своята всеобхватност и споделена визия. Автокрацията също би могла да бъде форма на иманентен ред, но тя е много силно подвластна на корупцията на възгледите за наложения ред, т.е. на волунтаризма и политическия опортюнизъм.[10]
Описаните по-горе примери са само предположения за практическото приложение на възгледите за иманентния и наложения ред. Не претендирам, че те са правилни или дълбоко обмислени. Човек може да измине дълъг път в прилагането на тези две концепции и може би да постигне отлични резултати. Със сигурност може да има много интелектуални възможности за онези, които са готови сериозно да следват интелектуалната конструкция на Бейн. След като прекарах известно време с книгата, бих могъл да кажа, че си струва да се опитаме да изследваме идеите на Бейн и да ги обогатим със свежи и по-систематични интерпретации. Това наистина би могло да доведе до постигането на поставената от Бейн цел: да ни запознае по-добре с основите на западната политическа мисъл и възприятие и така да се възползваме от това знание за постигането на по-добро общо бъдеще.
Бележки
[1] Думата е транслитерация на английския термин “creationism”, който обозначава разбирането, че светът е сътворен от Бога, а не е възникнал от хаоса. Б. ред.
[2] „Телеология“ във философията е обяснението на явленията от гледна точка на целта, на която служат, а не на причината, поради която възникват: „нито една теория на историята не може без телеология“ или „неговата теория за класовото съзнание се основава на телеология“. В богословието телеологията обозначава доктрината за творческото начало и наличието на цел в материалния свят. Думата произтича от гръцкия език и съставка от „телос“ – цел и „логос“ – знание. Б. ред.
[3] През 1270 г. Темпие издава официално осъждане на тринадесет доктрини, поддържани от „радикалните аристотелианци“. Те включват единството на интелекта, причинната необходимост и вечността на света. Срв. Уикипедия. Б. ред.
[4] „Верска“, от латински. Б. ред.
[5] Вестфалският мир (на немски: Westfälischer Friede, произнася се [vɛstˈfɛːlɪʃɐ ˈfʁiːdə]) е сборното наименование на два мирни договора, подписани през октомври 1648 г. във вестфалските градове Оснабрюк и Мюнстер. Вестфалският мир се счита от някои за източник на принципи, които са от решаващо значение за съвременните международни отношения, общоизвестни като „Вестфалски суверенитет“. Вестфалската система, или „Вестфалският суверенитет“, е принцип в международното право, според който всяка държава има изключителен суверенитет върху своята територия. Принципът се развива в Европа след Вестфалския мир през 1648 г. Срв. Уикипедия. Б. ред.
[6] От „апокалипсис“, гръцки – откровение, разкриване. Б. ред.
[7] Популярното название на излизането на Великобритания от Европейския съюз. Б. ред.
[8] Томас Хобс е английски философ, учен и историк, известен най-вече с политическата си философия, особено както е изразена в неговия шедьовър “Левиатан” (1651). Хобс разглежда правителството предимно като средство за осигуряване на колективна сигурност. Хобс е материалист в метафизическите си вярвания, като отрича съществуването на реалност извън материалното. Срв. Енциклопедия Британика. Б. ред.
[9] „Волунтаризъм“, от латински, в политическата теория и теология е разбиране за политическите решения като резултат от налагане на волята. Томас Хобс е привърженик на това виждане. Б. ред.
[10] „Опортюнизъм“ е схващането, че следва да се ползва всяка възможност за извличане на изгода, в случая политическа такава. Б. ред.
Цончо Цончев, доктор по философия, McGill University, Канада, е българо-канадски богослов и политически философ. Изследователските му интереси включват руска православна политическа и религиозна мисъл (XIX и ХХ в.), християнска етика и морално богословие, християнски реализъм и изследването на политическите режими и идеологии. Д-р Цончев е носител на юбилейната стипендия на Редемптористите за морално богословие и е автор на книгите The Political Theology of Augustine, Thomas Aquinas and Reinhold Niebuhr: Essays in Political Theology and Christian Realism и Person and Communion: The Political Theology of Nikolai Berdyaev. Той е изследовател стипендиант в Изследователската инициатива на Northwestern University (Чикаго, САЩ) за изследване на руската философска и религиозна мисъл и настоящ главен редактор на списание The Montréal Review.
