Доколко ООН счита България за суверенна държава по отношение на брака, семейството, пола и половата идентичност

Всички вече са наясно колко незаинтересована да зачита държавния суверенитет е бюрокрацията на ООН. За съжаление, но и без това да е изненада, особено с предстоящите пандемични договори на СЗО, отчитаме още една подобна кампания от тяхна страна. 

Става дума за писмата, които базираната в Женева Служба на Върховния комисар на ООН по правата на човека изпрати до външните министри на разни страни.  Най-вече ни интересува това, изпратено до министъра на външните работи на България, с което Службата се намесва неоправдано в демократично установената позиция на страната относно брака и пола. Във време, когато светът търси ООН за разрешаване на международни кризи, подобна недодялана намеса в процеси, които би следвало да са присъщи на държави със суверенитет, е злоупотреба с доверието на държавите към международните институции и сериозно подкопава възможностите за конструктивна взаимна ангажираност. Изглежда е дошло времето да се удари камбаната и да отправим призив към правителствата да осъдят този подход на вмешателство. Заради създалата се ситуация, българите имат възможност да са начело на подобна важна инициатива. 

През май 2021 г. споменатата Служба на Върховния комисар на ООН по правата на човека изпрати писмо до българското външно министерство относно вече приетия по реда на Универсалния периодичен механизъм на ООН преглед на правата на човека в страната. Като изключим някои разумни предложения за засилени гаранции на свободата на изразяването, писмото съдържа препоръки и налага механизми, които буквално накърняват националния суверенитет. Освен всичко друго, това писмо имаше за цел да принуди правителството да промени безспорните и демократично закрепени в страната законови категории за пол (биологичен пол) и брак (съюз между мъж и жена), въпреки че България отхвърли изцяло искания в този смисъл по време на процеса на преглед. 

В отговор на писмото 18 български неправителствени организации поеха водеща роля в борбата с незаконната инициатива, като обединиха усилията си, за да оспорят нормализирането на подобни инвазивни действия на ООН. Организациите отправиха призив към заемащата длъжността Върховен комисар по правата на човека да оттегли писмото си – нещо, което и до момента тя не е направила.

Наложително е да припомним вкратце историята и целите на ООН. Страни от различни културни, политически и социални системи се събират през 1945 г., за да търсят мир и да се споразумеят за универсалните човешки права. Те поверяват на нарочни институции на ООН за правата на човека правомощия, които да улеснят този процес. Условието обаче е, че страните членки ще имат съвместен и равнопоставен контрол върху дневния ред. Поради междуправителствения характер на ООН и реалността на богатото културно, политическо и социално многообразие между страните членки, не е изненада, че Хартата на ООН поставя на първо място в списъка си с принципи „суверенното равенство на всички нейни членове в преследване на целите на ООН“. 

В противовес на този основополагащ принцип ще отбележим, че на ООН не беше делегирано правомощие да се превърне в неправителствена организация за политическо застъпничество, която да се намесва в суверенното и демократично изразяване на различни народи от цял ​​свят. Институционалното доверие е ключов компонент в процеса, чрез който страните се ангажират конструктивно с позиции и действия в ООН. Самият генерален секретар на организацията, Антонио Гутериш заявява: „Без доверие не можем да се справим с трудните предизвикателства в нашия свят днес“.

От друга страна обаче, действията на Службата по правата на човека са саморазрушителни – те подклаждат недоверието на държавите членки и съсипват репутацията на ООН. 

Най-тревожното е, че вече отхвърлените в писмото препоръки на Службата до България, които обаче са посочени като приоритетни, не се основават на международното право. Вместо върху установените международни договори тези препоръки се опират на спорни стандарти за правата на човека, които са предмет на културни различия. Няма международно задължение на отделната държавата да предефинира чувствителния въпрос за същността на пола, като го превърне в социален конструкт; нито има задължение за страната членка да превърне брака в нещо различно от хилядолетния съюз между мъж и жена. Оттук и всеки натиск на ООН върху държавите да признаят еднополовите бракове е очевидно политическо лобиране, а не въпрос на международно право, което определя действителните правомощия на институциите. 

Ако ООН наистина уважаваше демокрацията, нямаше да се меси в българския демократичен процес по тези въпроси. Основният проблем с този вид институционално вмешателство е, че чрез него държавите членки изгубват водещото си място в ООН като действителни съвместни собственици на международната програма за правата на човека и като страни по съответните договори. Бюрокрацията на ООН по човешките права пое критичната функция да управлява курса, принуждавайки правителствата или да наблюдават безучастно, или да поведат борба, за да си върнат законния авторитет и контрол върху изконните си суверенни функции в международната общност. 

Процесът на ООН по преглед на правата на човека (в случая – в рамките на третия цикъл) има за цел да бъде преди всичко междуправителствен по своята същност. Само държавите, а не службите на ООН, могат да формулират препоръки към други правителства, като последните могат да приемат тези препоръки или да ги отхвърлят окончателно. 

Застъпничеството за преразглеждане на вече отхвърлени препоръки представлява превишаване на правомощията, дадени на Службата по правата на човека. Тя трябва да оттегли въпросното писмо и да се въздържа от подобни ангажименти в бъдеще както по отношение на България, така и спрямо другите страни членки. 

За постигането на тази цел ще е необходим значителен отпор от страна на България и страните, подложени на подобен натиск. Като се има предвид, че Службата по правата на човека следва да управлява разумно финансовите вноски на държавите членки (България е дарила 30 000 щатски долара за дейността на Службата за 2021 г.), особено важно е правителствата да оценяват и да използват финансирането, което предоставят на ООН, за да блокират всяко настойчиво вмешателство на бюрокрацията на международната организация. 

Сега, повече от всякога в последно време, човешкият живот е подложен на атаки, индивидуалните и установени човешки права не се зачитат и националният суверенитет е застрашен. ООН ще се провали фундаментално в своята основна универсална функция за правата на човека, ако службите на международната организация не бъдат преструктурирани така, че да зачитат суверенитета – крайъгълния камък на международния ред – по въпроси от национално значение. 

Ако правителствата искат да продължат да се ангажират добросъвестно с механизмите на ООН за правата на човека, бюрокрацията на ООН трябва да се преориентира, като се съсредоточи единствено върху своите законни функции и безбройните неотложни нарушения на правата на човека, които се случват във всички краища на света днес. Само по този начин може да се възстанови доверието в стойността и ефективността на международните институции. 

Трябва да се подчертае, че България е една от многото страни в дългия списък на тези, които са подложени на намеса, подобна на описаната. Всяка страна, която се стреми да поддържа своя независима позиция, различна от тази на ООН, е и ще бъде обект на безмилостна тактика на натиск. Правителствата трябва да действат съвместно, за да държат Организацията на обединените нации отговорна за всякакви подобни действия, и по този начин да си върнат достойнството и авторитета на суверенни участници и представители на своите народи в международния ред.

 –––

За автора: Виктор Костов е адвокат, член на Софийска адвокатска колегия от 30 години. Той е и богослов и доктор на философските науки със степен от американско висше училище. Правозащитник и автор и издател на редица научни и популярни публикации на български и английски език по въпросите на правата на човека, личната и семейна неприкосновеност, свободата на съвестта и словото и др. основни права. Авторът е асоцииран член на международна правозащитна организация от над 3000 адвокати.

–––

Редакционна бележка: За първи път статията е публикувана на 20.05.2022 г. в ел. издание „Гласове“. Достъпна е тук.


Сподели:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Подобни постове