Заблуждаващите „истини“

Сещам се за приказката „Сливи за смет“ и за това, че всеки, който прочете заглавието ѝ и начене да я чете, се чуди кой ли би дал на някого сливи, ако той би му платил за тях с боклука си. И като прочете поучителната история, човек разбира, че има резон в заглавието и че всъщност е възможно сливи да се продават за смет. Подобно нещо ми идва наум и за „истините“, които днес ни се предлагат, и се сещам за горното заглавие: заблуждаващи „истини“. Е, може ли истината да е заблуждаваща? Тя или е истина и хората с очевидност я разбират и приемат, или не е истина и хората лесно разпознават действителното лице на оповестената „истина“.

Предполагам, че читателят вече разбира, че в днешно време толкова лъжи се превърнаха в „истини“ („стократно повторената лъжа става истина“), а същевременно толкова истини бяха наречени лъжи, че съвременният човек изглежда няма друг избор в разсъжденията си, освен да приеме, че всъщност няма истина и че всичко, което витае в общественото пространство, е полуистина и полулъжа, или пък все пак човек да повярва на някои истини и да реши да не вярва на други. Изглежда втората възможност е по-характерна за човека, защото всяко човешко същество в една или друга степен живее на доверие (на вяра): искаме или не, ние се доверяваме на едно или друго нещо (а също на един или друг човек), и не се доверяваме на други неща; искаме или не, умът ни разсъждава върху нещо и си казва, „да, вярно е“, или пък, „не, това не може да бъде вярно“. Без тази човешка особеност – доверчивостта, вярата – животът би бил ад.

„Истанбулската конвенция ще предотврати или ще намали случаите на насилие срещу жените“, четем някъде и след като се запознае с различните аргументи, нашият ум по естествен начин прави заключението, „да, вярно е: заложените в документа мерки действително могат да постигнат целите на конвенцията“. Истините, изложени в тази европейска рамка, карат съзнанието ни да обобщи същността и смисъла на цялата конвенция и да заключи, че тя наистина цели предотвратяване на насилието срещу жените, включително домашното насилие.

„Държавата е длъжна да полага грижи за всяко дете и за подрастващото поколение като цяло и поради това в случаите, когато едно семейство не полага съответните грижи за детето си, държавата има правото да му го отнеме“, четем другаде. Практиката ни е показала, че действително в някои семейства децата са оставени без всякаква грижа или пък дори са заставяни да ходят по улиците и да просят, а някои момичета дори са заставяни да проституират, и поради този „опит“ умът ни веднага прави заключението: „истина е: държавата има право да отнеме едно такова дете от семейството му и да започне да полага грижи за него“. С една дума, съзнанието ни отново прави обобщение и приема горното изявление за истина, отнасяща се до всички случаи на подобни деца, които държавата може да отнеме от родителите им.

Или пък, „развитието на едно дете извън социалното общуване в българското училище, в обстановка само на домашно възпитание с неясни и научно неприемливи методи на образователна подготовка, е не само вредно за самото дете, но и за българското общество като цяло; ето защо държавата трябва да полага усилия да обхване в българското училище сто процента от децата в страната,“ четем разсъжденията на професори педагози или на политически фигури. Или пък, „държавата не може да допусне един немалък процент от децата в някои региони на страната (и тук се визират цигански или турски семейства) да не посещават българското училище; ето защо държавата трябва да предприеме всички необходими мерки за обхващане на всяко дете в българската образователна система“. Практиката показва, че при прочитане на подобни истини един огромен процент от българите веднага правят заключението: „да, вярно е: държавата действително се грижи за подрастващите и не може да допусне необразовани деца да станат и необразовани възрастни, затова тя е длъжна да вкара в българското училище всяко българско дете“.

Мисля, че вече става ясно накъде вървят разсъжденията ми в това мое изложение: една полуистина или частично изказано истинно положение не може да бъде цялата истина; една страна на едно обществено явление не характеризира (и не може да характеризира) цялото многообразие на това обществено явление. Поради това правенето на заключения на основата на полуистината дава като резултат неистинно заключение. Но ако тези донякъде естествени процеси в нашия ум са безобидни (особено ако не съзнаваме половинчатостта на изказаните „истини“), то заблуждаващите „истини“ са вредни и могат да нанесат големи щети на отделния човек, на семейството, на дадена обществена група, на цялото общество и дори на огромна част от обществата по земята. Заблуждаващата истина е целенасочено идеологическо въздействие, което кара съзнанието на човека да я приеме и дори да я превърне в действие: да подкрепи дадено разсъждение, дадено действие, приемането на мерки и закони или узаконяване на практики, основаващи се на вече изказаните „истини“.

Както писах в миналия материал за блога, трябва да бъдем мъдри и да правим разлика между нещата. И виждаме, че, слава Богу, здравият разум не е напуснал разсъдъка на немалко хора в нашата страна. Хората разбраха, че макар и да излага някои истини, Истанбулската конвенция всъщност предлага на европейските общества заблуждаващи истини, целящи под прикритието на едно донякъде вярно разсъждение (предотвратяване на насилието) да прокарат сред тези общества друго „вярно“ (истинно за творците на документа) разсъждение: трябва да приемете, че нетипичната сексуална ориентация е нещо естествено и заложено в човека по природа и всяка демократична страна трябва да я приеме и приложи в законодателството си. Хората разбраха, че под прикритието на истината за нахлуващия фундаментализъм и тероризъм червените другари у нас решиха да променят закона за вероизповеданията и да ограничат правата на всички вярващи (а не само на потенциалните фундаменталисти), вместо да разсъдят какви други мерки могат да се приложат и кои български структури трябва да се борят срещу фундаментализма, и в края на краищата заблуждаващата истина на социалистите-бивши комунисти бе разкрита. Хората разбраха, че „истината“ за пренебрегнатите от родителите си деца или „истината“ за семействата, които са решили домашно да ги образоват и възпитават, всъщност е заблуждаваща истина, тъй като тя цели налагането върху съзнанието на гражданите на определена идеология и отнемане на изконни права на семейството и на човешката личност – това не можа да остане скрито от хората, които трезво разсъждават.

Напоследък се появи и друга заблуждаваща истина и не мога да се стърпя да не я спомена. Отровиха онзи двоен шпионин (а с него и дъщеря му) във Великобритания и само два дена след това, преди още да беше съвсем ясно как всъщност с нервно-паралитичния газ е станал този опит за убийство, правителството излезе с истината: „Русия стои зад този нечовешки акт“. Няма съмнение, че всички на острова веднага приеха тази „истина“, особено като знаеха, че Русия редовно си отмъщава на своите предатели и в миналото е организирала тяхното убийство на чужда територия; тези факти неминуемо карат съзнанието да приеме вече оповестената истина за факт и за действителност. И тук моята теза е, че и тази „истина“ е дълбоко заблуждаваща.

Но преди да поясня защо за мен тя е заблуждаваща, нека изрично да кажа: и аз с вероятност някъде към деветдесет процента приемам, че Русия стои зад този инцидент, че нито съм русофил (и който ме познава, добре знае това), нито пък твърдя, че заявлението „Русия стои зад това“ няма да се окаже вярно: с изключително висок процент вероятност това може да се окаже вярно, т.е. истинно.

Заблуждаващото в този конкретен случай е твърдението за руската връзка с инцидента преди още да беше ясно за какво точно става въпрос. В общественото пространство се пуснаха такива истини, като фактът, че този газ действително е разработван в бившия Съветски съюз, че Русия продължава да наказва предателите си, че Путин и неговото правителство по най-антидемократичен начин се разправят с всеки, който не приема новата руска идеология, „путинизма“, и т.н. И всичко това е вярно, аз самият добре го зная, защото осем години живях в Москва и вече десетина години живея във Великобритания и смея да твърдя, че мога добре да различавам нещата, случващи се както в едната, така и в другата държава. Вярно е обаче и това, че едно правителство може да оповести една „истина“, която цели да заблуди обществото и да получи неговата подкрепа за последващи действия: всеки може да се сети за „истината“ за химическите оръжия, уж намиращи се в Ирак, която послужи като претекст на британското правителство да осъществи агресивна военна намеса в тази държава. Последствията? Години по-късно британците разбраха, че са били излъгани, специални държавни комисии в страната разследваха думите и действията на тогавашното правителство (и неговите отношения с американците) и намериха, че „истината“ за химическите оръжия всъщност е била лъжа. Пространството тук не ми позволява да излагам многобройните факти, които потвърждават (особено от политическа гледна точка), че новият 21 век е век на лъжата – предполагам, всеки вече е убеден в това. Но една е лъжата на една конвенция, която можем да приемем или можем да отхвърлим, лъжата за „благото“, което държавата уж полага за всички деца в България или за всички граждани (а всъщност държавата полага грижи за едни, но не полага грижа за други деца, или пък дава права на едни, а отнема права на други свои граждани), лъжите на комунистите от миналото и днес, и т.н., и съвсем друго е лъжата на едно правителство, което (заедно с други причини) доведе до смърт, разруха, нестабилност и огромни потоци от бежанци в различни райони на земята, особено в Близкия Изток.

Отново ще подчертая: твърде възможно е да се окаже, че Русия е осъществила опита за убийство в Солсбъри. Но хората във Великобритания вече започнаха да се питат: защо британското правителство предприе наказателни мерки срещу Русия преди да е доказала, че тъкмо тя е причастна към инцидента (като експулсира 23 руски дипломати)? защо това правителство, чрез бързи дипломатически връзки и усилия, успя за два дена да получи подкрепата на няколко западни държави (а днес след телефонен разговор г-жа Тереза Мей като че получи „подкрепата“ и на австралийския си колега)? защо Русия би предприела каквото и да е убийство в навечерието на избори в страната, което неминуемо би очернило Путин и неговото правителство като чудовищно и може да намали шансовете му за преизбиране? защо този газ, който се оказа, че е притежаван от още шестнадесет държави, включително Великобритания, е използван от Путин и правителството му, а не от някоя от двете организации за сигурност в Русия, които Путин се оказа че не може да контролира, или пък от друга държава от бившия соц-блок, която също разполага с този газ, или пък от британските служби с цел злепоставяне на Русия тъкмо в този деликатен момент? и т.н. и т.н. Преди два дена британското правителство съобщи, че с този газ била намазана вратата на колата на Скрипал и от нея той и дъщеря му се отровили, а пък снощи The Telegraph съобщи, че някой си в Русия бил поставил този газ в куфара на дъщерята, която на 3 март пристигна от Москва във Великобритания, и сетне той бил използван в опита за убийство (без вече да се твърди дали Путин е наредил „имплантирането“ на газа в куфара, или друга руска служба, която е извън неговия контрол). Сигурен съм, че днес и утре (и в близките дни) ще излизат и други версии, някои от които могат да бъдат доста странни, а други ще ни изглеждат „истинни“ и приемливи.

Познавайки ситуацията във Великобритания, се замислям до какво може да доведе това развитие на събитията. От вчера мнозина започнаха да говорят за началото на нова студена война между Русия и Запада (а не между блок от източноевропейски държава и западните демокрации), за факта, че след решението им за напускането на Европейския съюз британците търсят най-близки връзки с Европа и някакво обединяване срещу един общ враг, че събитията от Солсбъри могат някак си да повлияят на президентските избори в Русия и Путин да не бъде преизбран, че Тереза Мей не би трябвало да предприема наказателни мерки срещу Русия, без да има доказателства за причастността ѝ към случая (и често се привеждат аналогии с предполагаеми престъпници, за които се намират „доказателства“, а сетне се разбира, че престъпниците са други и че „доказателствата“ били изфабрикувани, но в първия момент на обществено недоволство срещу престъплението „престъпникът“, видите ли, бил заловен и пратен в затвора, а обществеността е успокоена, че службите са си свършили работата), че една нова студена война може да бъде трагична за континента, и т.н. Други пък хора казаха: нека само за секунда да допуснем, че не Русия, а някой друг (включително британските служби) е осъществил опита за убийство, какво правим в този случай? връщаме ли 23-та дипломати, извиняваме ли се на Русия? извиняваме ли се на западните ни партньори, които заблудихме, или пък обществото, което също ни повярва? спираме ли хода на все по-мразовитите отношения между Русия и западните демокрации? и т.н. Трети пък споделят: сигурно е Русия, но защо почти петдесет процента от медийното време във Великобритания от последните дни се отделя на този случай, кого ползва тази масова пропаганда – нас ли като британци или руснаците, които действат независимо и дори се подиграват на британското правителство, като го наричат цирк?

Както писах, склонен съм да мисля, че Русия стои зад този опит за убийство и естественият ход на нещата от последните две-три десетилетия могат да потвърдят факта, че тази държава не се церемони, когато иска да постигне определени цели. Но същевременно умът ми се бори с различните противоречиви заблуждаващи „истини“ и все още не може докрай да реши кое мнение да приеме и кое да отхвърли. Това, което разсъдъкът ми предпазливо ми нашепва, е дано да не се окаже, че за пореден път ние като „демокрация“ измислихме някаква заплаха (както измислихме химическите оръжия в Ирак) и този път не Близкия Изток, а Европа направихме заложник на идеологическите си провали.

Накрая ще подчертая, че изложеното тук по този инцидент във Великобритания е лично мое мнение, с което в никакъв случай не ангажирам „Свобода за всеки“ като цяло; и това е хубавото на тази единствена по рода си християнска мисионерска и защитническа организация, че тя действително дава свобода на всеки да изрази възгледите си и в добронамерен диалог да се опитва да търси истината и да я предлага на хората. А за нас като християни това е преди всичко истината на Христовото благовестие, което не предлага полуистини, а цялата истина наведъж! „Ако искаш да вървиш след Мене, отречи се от себе си, вземи кръста си и Ме последвай“, или: „Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен“ – това са истини, които нито умът, нито сърцето на вярващия подлагат на съмнение или го карат да търси някакъв допълнителен смисъл в тях, истини, които дават живот, а не водят към вътрешен смут, съмнение, недоверчивост и т.н., каквито са съвременните заблуждаващи „истини“, предлагани ни от всякакви хора, организации, цели правителства и международни сдружения.