Монополът е явление толкова старо, колкото старо е и самото човечество; с други думи – нищо ново под слънцето, както бе казал премъдрия Еклисиаст. Монополът ще съществува, докато съществува и човечеството. Но от монопол до монопол има разлика. Историята ни показва, че упражняването на тотален контрол върху някого или върху нещо може да има по-ограничен обхват или да се разпростира върху много земи и много народи, включително тяхната дейност. Един е монополът, да речем, на производителите на слънчогледови семки в даден регион на страната, друг е монополът на производителите на даден тип лекарство, от което имат нужда всички хора по земята, страдащи от болест, която може да бъде излекувана или облекчена от това лекарство: при първия вид монопол страдат малко хора в дадения регион, а при втория животът или дейността на огромни маси от хора зависи от волята на монополиста. Има и трети вид – монополът върху духовната сфера на човешкия живот: при него монополистът ти казва какво да мислиш, в какво да вярваш, кои ценности да изповядваш и кои не, кои форми на творчеството и изкуството са приемливи и кои не са, коя вяра е най-правилна и, следователно, задължителна за хората, намиращи се във „владението“ на монополиста, и коя е неправилната, и т.н.
Но нека прекъснем тези волни разсъждения, като посочим един конкретен факт: преди около месец (на 20 април 2021 г.) Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъди България заради отказа ѝ да регистрира две православни вероизповедания. Едното дело срещу България бе заведено от представители на независимата православна църква, а другото – от представители на българската православна старостилна църква. И двете искания са отхвърлени от Софийския градски съд, а след него и от Софийския апелативен съд, тъй като според тях в България вече има православна църква – Българската православна църква, БПЦ – и не може да има друга православна църква, която да е различна от „традиционната“, тъй като всички православни църкви имат еднакви вероизповедни формулировки, които са присъщи както на БПЦ, така и на всички други, които наричат себе си „православни“; поради това държавата не може да регистрира като отделни вероизповедания общности, които имат едни и същи вероизповедни основи.
И преди да се върнем към монопола, нека посочим възраженията на ЕСПЧ. Европейската съдебна институция напомни на България няколко важни неща от съвременния живот на обществата в демократичните държави, които нашата страна е нарушила: че държавната власт не може да оценява верските убеждения на дадена религиозна общност; че държавата не може да налага някакво верско (вероизповедно) единство в едно демократично общество; че държавата не може да ограничава свободата на религията, ако това не нарушава някой закон или ако не се явява заплаха за конституционния ред; и че държавата не може да се намесва в делата на религиозните общности, нито пък да изземва техни функции и да налага обединяване на няколко вероизповедания в едно поради „приликите“ в начините на изповядване на вярата на тези вероизповедания. С други думи, ЕСПЧ ни казва, че държавната власт не е религиозна власт и тя не може да взема решения, които са от правомощията само на религиите, но не и на светската власт.
Всеки, който познава религиозния живот в България, добре разбира, че решенията на софийските съдебни институции са силно повлияни от натиска, оказван им от Българската православна църква: тя е успяла да убеди съдилищата, че няма друга православна общност у нас, освен БПЦ. И съдилищата, без да разбират много-много от вероизповедните основания на отделните религиозни общности, вземат решения, с които уж защитават „правилната“ вяра и отхвърлят другите прояви на религиозна вяра, считайки ги за еднакви с „традиционната“ (православната). Всеки, който познава религиозния живот в България, също толкова добре схваща, че всъщност тук става въпрос за религиозен монопол, който БПЦ се опитва да налага от няколко десетилетия насам.
Навярно не е толкова страшно това, че има вярващи, които се убедени в правотата само на тяхната вяра (на тяхната църква) и които отричат правотата на другите вярващи, страшното е, когато в съвременните условия на живот в 21 век една църква настоява да е държавна църква и следователно църква за всички (в нашия случай – църква за всички православни християни, независимо от различията във вероизповеданието им). С други думи, религиозният монополист казва: аз съм правата вяра и всички ще вярвате като мен – не може да се наричате с други имена или да си основавате други църкви, които всъщност изповядват моята вяра. Отново ни идват наум думите на Еклесиаст, „нищо ново под слънцето“: нали още през 16 век западните църкви и кралете стигнаха до принципа сuius regio, eius religio (вярата на владетеля е вяра и на онези, които той владее), нали и православните църкви с всякакви средства защитават своята правота и отричат правотата на другите?
Религиозният монопол е характерен и за други християнски църкви, но за нас е важно тук да разсъдим за симбиозата между църква и държава, която всъщност има само външно лице, но не и вътрешно съдържание. Човек се чуди защо на празници или събития по откриването на нещо ново се мятат кандила наляво и надясно и православни епископи и свещеници благославят народа или откриваното заведение или новооткритата магистрала или някакво празнично събиране, след като нито държавните ни глави, нито огромното мнозинство от събралите се не са действени вярващи – какъв е смисълът от „благославянето“ на онези, които не вярват в благославяне?
ЕСПЧ добре знае, че в България има регистрирани по няколко църкви от едно и също вероизповедание (напр. у нас има регистрации на повече от една презвитерианска или баптистка или лутеранска или петдесятна църква) и затова ни посочва, че държавата няма право да ограничава правата на една или няколко православни църкви да получат собствена регистрация, щом като те са счели, че техният църковен живот се отличава от този на живота на „традиционната“ БПЦ. Ако пък БПЦ твърди, че всички православни църкви у нас имат едно и също вероизповедание (и следователно не трябва да има повече от една православна църква), значи БПЦ трябва да преразгледа устава си и да уточни кои канони, догмати и отделни аспекти на православното учение тя всъщност изповядва. Тъй като и за невярващите е ясно, че БПЦ не се придържа към стария църковен стил (Юлианския), а следва западния църковен календар (с изключение на пасхалния кръг), но въпреки това БПЦ не признава правото на българската старостилна православна църква да съществува като отделно регистрирана църква. И за невярващия е ясно, че БПЦ счита себе си за единствата права църква и че „старостилците“ всъщност са разколници или още по-лошо – еретици.
Добре, ще кажем – хайде от нас да мине: нека БПЦ си мисли така и да се опитва да налага монопола си върху вярващите, но защо държавата мисли по същия начин? Защо тя става проводник на монополистичните стремежи на една църковна община? И защо държавата си е помислила, че тази нейна намеса в правото на хората на свободно изповядване на вярата ще остане скрито от международните институции? Или държавната власт е знаела, че няма да остане скрито, но безочието ѝ изглежда няма край?
Интересното за нас не е толкова това, че такива неща се случват у нас и държавата ни бива осъждана от най-високи международни институции, а това, че мнозина у нас все още продължават да живеят в 19 век или в 20 век, особено във времето на комунизма; мнозина все още не разбраха, че наченахме третото десетилетие на 21 век и че днешните общества имат малко общо с обществата от предходните векове. Наистина, от предходните векове ние и днес твърдо пазим редица традиционни ценности на човечеството, напр. ценността на брака и семейството, на съжителството на мир и любов в обществото и в общината ни, на възгледите за света и човека според древната ни вяра или древните разбирания за това що е човек, и т.н., но от предходните векове ние твърдо отхвърлихме такива пороци, като убийството, насилването, неправомерното отнемане на права и свободи, недемократичните теории и практики на съвременните тоталитарни режими и т.н.; отхвърляме и хомосексуализма като неестествено човешко битие, а също така и като греховна практика. Но да си мислим, че църква и държава днес могат да действат по същия начин, по който са действали в миналото, е заблуда както за държавниците, така и за църковниците.
Няма съмнение в това, че и днес вярващите ще продължават да отстояват правата си, когато те са нарушавани от страна на държавната власт, но изглежда е крайно време да осъзнаем, че заиграването с която и да е религиозна общност е опасно явление, затова в днешно време това не трябва да се допуска; демократичното развитие на нашата страна и значителната роля на гражданското общество в живота на народа ни трябва да бъдат гарант за свободното упражняване на конституционно гарантираните ни права и свободи. Монополът би трябвало да изчезне или поне проявите му да намалеят до минимум в днешните демократични общества. Същевременно тъкмо днешното време ни подсказа още една заплашителна черта на монопола, при който народите по света биха могли да се окажат управлявани от тоталитарни режими и всички (или повечето) техни права и свободи да бъдат отнети, като им се налага какво да мислят, в какво да вярват, към какви ценности да се придържат, и т.н. Опасността от подобно развитие още повече би трябвало да ни отвори очите и да ни накара да се противопоставяме на всякакви прояви на съвременните монополисти (включително църковните), ако искаме да запазим човечността в себе си, в народа си и в човечеството като цяло.
Д-р Валентин Кожухаров е мисиолог и преподавател по богословие, дописник и редактор в “Свобода за всеки”.
