През април тази година бях поканен, от известния български драматург и политик, Александър Урумов, да участвам в представянето на една стара негова книга, която никога не е била представяна на по-широк обществен кръг. Непознаването на този текст и от моя страна счетох като пропуск, защото една голяма част от моята дейност и тази на организацията, която ръководя, е именно третирането на темите за отношенията църква-държава, светска и духовна власт, богословие и право, Бог и Цезар. Но с тази закъсняла рецензия, ще нахвърлям някои мисли, някои от които споделих и по време на представянето.
Постижение на евангелската християнска литература
Като цяло, освен няколко значими изключения, ми се струва, че нивото на авторството в средите на българския, т. нар. „евангелизъм“ – термин, който би следвало да обозначава неголямата християнска общност от евангелско-протестантски църкви, не е никак блестящо. Посткомунистическото протестантство не успя да се отличи с подем на задълбочената богословска и библейска мисъл, освен спорадичните прояви на ненужно претенциозни академични публикации. Социално-медийното присъствие на някои повърхностни и себични проповедници, поучаващи всякакви доктрини, докопани от духовни посетители от Запада не подобрява картината. Тази духовна липса може да обезсърчи всеки християнин, а и невярващите, които търсят истината. Сравнително мрачна констатация. Но според мен тя е валидна и днес, въпреки над три десетилетия малко или много свободно упражняване на вярата, в условията на посткомунизъм и последващия го по петите паневропейски атеизъм и неопаганизъм.
В тази връзка, книгата ме изненада приятно като важен принос към християнската протестантска литература. Чете се с интерес, като бестселър, като същевременно няма никакви „евтини трикове“, предназначени да държат вниманието на читателя. Сред основните качества на произведението на Урумов е видимата дълбочина на изследванията на елементи от историческата епоха – напр. имена, стойност на парични единици, наименования на места и институции и пр. Особено впечатляващо е детайлното описание и историческо значение не само но обстоятелства, типични за епохата при раждането и живота на Христос на земята, но и детайли от рода на разпъването на кръст като ужасно, срамно и жестоко наказание на престъпниците според римския закон по онова време. Вниманието към детайла ни кара да се потопим в атмосферата на Йерусалим и Юдея от първи век и да бъдем почти физически свидетели на непоносимите страдания на разпънатия, включително и тези на нашия Господ Исус Христос, което в крайна сметка е целта на автора.
Академично-художествен преразказ
В същността си книгата избира основните групи действащи лица, противопоставящи се на Исус на Неговото служение и предава техните характеристики, които ни приближават до епохата. Именно този похват, който свидетелства за уменията на Урумов като драматург, позволява читателят да се потопи в атмосферата на времената и да усети der Zeitgeist.
Като стил книгата е съчетание между академичен и художествен преразказ на фактите от евангелията. Сашо Урумов има безспорния талант да предава сложната богословска и историческа обстановка фактологично и в същото време без типичната за научния стил сухота. Драматургът и изследователят се съчетават при предаването както на драмата на историческите събития, така и при шеговитите тук-там препратки към съвременните политици и явления. Не бих казал, че препратките във всички случаи са успешни, но без изключение са впечатляващи. Един пример: „Технологията на случване (на възкресението – б.а.) е Божие ноу-хау и всеки опит да се влезе в разговор по същество с основание би срещнал най-много снизходителност и при добро възпитание просто би бил отминат“.
В текста личи добро и задълбочено изследване на историята, свързана с библейските събития и личностите около раждането и служението на Исус Христос. Разказът е динамичен, типичен за драматургичния похват и талант на автора, което прави историята още по-интересна и интригуваща.
С драматургичен усет Урумов постепенно ни въвежда и в атмосферата на епохата и действащите лица. Започва от римския губернатор на провинция Юдея, Пилат Понтийски, юдейските царе, религиозните лидери – фарисеите, управляващите и накрая стига до народа. Когато въвежда Господ Исус Христос в повествованието, авторът ни предава важното значение на пророчествата в Стария Завет за идването на Спасителя. Така мисията на Христос става по-ясна, а предателството, също описано – по-нетърпимо.
В повествованието и обрисуването на исторически личности от онова време, сред които са Пилат Понтийски и Ирод Антипа, тези личности се разкриват пред нас като образи на историческа пиеса. Но освен важни личности авторът описва и разяснява идеите и на цели групи и политическо-религиозни течения. В допълнение, при описанието на историческия контекст вероятно читателят би доловил едно уважително и почтително отношение от страна на автора към евреите, към тяхната история, непокорен дух спрямо империята на Рим и тяхна силна религиозност и морализъм.
Текстът изобилства с информация за социално-политическия живот преди и по времето на Исус, включително с препратки към старозаветните Писания в редица случаи. Интересно за мен беше търсенето от страна на автора на социалния елемент в закона на Моисей:
Замисълът на юбилейната година е създаването на стабилна и устойчива социална национална държава, чиито основи се изграждат върху принципите на възстановяването на социалното равенство през точно определен период от време. По този начин в основите на израилтянското царство се вграждат предприемчивостта и стопанската инициатива на отделни членове на обществото – които губят плодовете на търговския си нюх и труд на всеки петдесет години – и се избягват опасностите от имущественото разслоение и диференциация²⁵. Така се избягва неравномерното – обикновено смятано за несправедливо от мнозинството – разпределение на общностните блага и капитали и овладяването им от малобройна прослойка, което винаги ражда причините за най-острите обществени сблъсъци и разделения. (стр. 118-119 последно книжно издание).
Въпреки че търсенето на социална справедливост и неутрализиране на материализма или алчността би следвало да са на почит в еврейското общество според закона, то отклоненията от това правило са лесно установими както при фарисеите, религиозно-политическата партия от първи век, така и при днешните еврейски елити с атеистични убеждения или вяра в Талмуда. (Ротшилдови едва ли биха се позовали на закона на Моисей и на примера за юбилейната година, концентрирайки в ръцете си и в ръцете на разширеното си семейство нечестиво големи размери на материално богатство.) Не можеш да служиш на Бога и на мамона, учи Исус – учение, презирано от фарисеите, което се прилага и за съвременните свръхбогати „елити“. Не можем да не споменем и връзката между идеите на юдаизма и социалистическите интернационалистически идеи, които сякаш имат предвид библейската социална справедливост, но са все идеологически опоненти и в много случаи – яростни врагове на християнството, в което социалната справедливост на старозаветната юбилейна година е завършена и изпълнена в Христос.[1]
Търсейки балансирано отношение, Урумов отбелязва примери за заобикаляне на закона на Моисей от страна на, както ги нарекохме, „елитите на епохата“. Такъв е случаят с юбилейната година, в която длъжникът се считало, че действа от „великодушие“, ако продължава да плаща дълга си, въпреки че заради правилото на юбилейната година този дълг следвало да му се опрости от кредитора.
Посочването на „процедурния морал“ в утилитарната етична система еврейското общество от 1-ви век, която се променя съгласно това кой е на власт, е пример за успешните паралели, които авторът прокарва между библейското повествование и политическите реалности в нашето съвремие. Урумов прави извода, че в едно несправедливо общество, контролирано от тълкувателите на закона, които всъщност го тълкуват неправилно, очакването за идването на Месия е много по-изострено.
Старозаветните пророчества, които сочат, че Исус е Спасителят
Сред един от аспектите на това широко повествование, авторът сочи връзка между Стария Завет и идването на Месия, Помазаника. Урумов не се колебае да посочи неправилното и до голяма степен политизирано разбиране за спасението от страна на юдеите. Определено критичният му поглед към себеправедната роля на партията на фарисеите в юдейското общество, късогледото отношение на Христовите ученици относно истинските амбиции, мисия и власт на Исус дава добър поглед към истинските факти от служението на Господа. Объркването на учениците относно това, че участват в политическо освободително движение, а не в историческа, глобална, космическа и монументална спасителна мисия, е повече от ясно и засиелено от авторовата интерпретация. Урумов дори противопоставя старозаветните пророчества и тяхната неоспоримост, от една страна, и от друга – противоположната теза, изявена в политическата амбиция както на учениците на Исус, така и тази на Неговите опоненти.
Критика на политизираното спасение
Урумов разкрива с поредния одухотворен преразказ на новозаветните Писания своята критика към политизиране на спасението. Разделът е озаглавен с цитат: „Дойдоха да го направят насила цар“.[2] Историята за нахранването на над пет хиляди души с пет риби и два хляба е записана в Евангелие от Йоан, глава 6. С този преразказ на библейската случка и реакцията на народа и апостолите след нея разбираме за цялата същност на различието между политическите борби и стремежи в света и тези, присъщи на Божието царство. Юдеите разпознават техния Месия в Исус, защото той посреща техните земни нужди от храна, и то по един свръхестествен начин. Разказът на автора ни дава ясна представа за различията между политическите и сакралните ценности. Те са видни и директно от текста на Библията, но без бележките на Урумов сякаш се съмняваме в истинското значение на случилото се, защото то е толкова радикално неприсъщо за естественото мислене и реакции на човека. На върха на успеха на служението Си Христос отправя предизвикателство към своите последователи, което отказва повече от тях от следовство.
Едно нещо, което ми липсва у интерпретацията на автора в този анализ на богословието на политическия, уж, неутралитет на Исус, Който се скрива, за да не бъде направен цар от възхитените тълпи, е паралелът със съвременната политика. И днес борците за власт на политическата арена обещават спасение, политическо и временно, точно както по времето, в което Исус Христос отказа евтиния вариант за придобиване на власт и изработи едно истинско и вечно спасение. В резултат Му бе дадена „всяка власт, както на небето, така и на земята“.[3]
Именно поради тази категоричност, която се налага относно Личността на Исус Христос от описанието и изводите, към които ни води Урумов, една възможна симпатия към съвременните проявления на подобно политизиране на Стария Завет, идеята за симпатия, която споменавам по-долу и която е все пак само загатната в книгата, стои странно и неоправдано на фона на недвусмисленото християнско послание в книгата.
Контекстуализация на библейските събития
Връзка между времето на Новия Завет и днешния живот обаче, както и споменахме, не липсва. Паралелът на Месията като страдащия слуга и сравнението му с очакването на българите на личност, която да е инструментална в освобождението на България от османското владичество, е сравнение, близка на всеки българин. Авторът и неговото отлично познаване на Библията, от една страна, и на българската история, от друга, му позволява в някои случаи да прави паралели, от които оживява не само библейският разказ, но и коментираните събития от българската история. В тези уместни сравнения няма и нотка на залитане в посока едно кухо националистическо заместителство на евангелската истина с българската национална кауза, както например това прозира при Вазов в неговата ода „Левски“.[4]
Информативност и малко известни факти
От казаното дотук можем да извлечем две много важни качества на въпросната книга – информативност и увлекателност, дори да я третираме като преразказ с коментари на библейските събития, особено около процеса и разпятието на Христос. Урумов изследва исторически факти, свързани с географията и времето: името на най-влиятелната религиозно-политическа партия на фарисеите произлиза от влияние на персийски религиозни вярвания или от термин, който означава „отцепници“; градът Тибериада е кръстен на римския император Тиберий; името на предателя Юда Искариотски произлиза от думата „човек“ и наименованието на населеното място на арамейски – „иш-Кариот“; обредът с измиването на ръцете, извършен от Пилат, за да покаже, че счита Исус за невинен, е еврейски обичай, записан в закона на Моисей, който властите прилагали, когато намерели убит човек, без да знаят кой го е убил, като принасяли в жертва юница и се молели на Бога да ги оневини за пролятата в тяхната територия кръв (стр. 243).
Освен подробното описание на кръстната смърт като жестоко и брутално наказание, авторът помества текста на присъдата, произнесена от Пилат Понтийски над Исус Христос.[5] Това е рядко срещан документ, и все пак той има пряко отношение към централното събитие в човешката история – кръстната смърт на Спасителя. Авторът завършва главата, като обявява, че Исус скоро ще стане Спасителят на „езичниците от целия свят“. Не става ясно дали се има предвид, че Исус е спасител само на езичниците, което би следвало да е малко вероятно, или е заявка за разширената роля на Спасителя, чието спасение вече не е само до Израел. В тази посока текстът не прави изводи.
Може би една от най-въздействащите части на текста, ако въобще може да се сравняват отделните глави, тъй като книгата се чете на един дъх, е описанието на съдебния процес срещу Исус и Неговото последващо разпятие. Като юрист мога да кажа, че детайлният анализ на съдебния процес срещу Исус и фарсовото му изпълнение от страна на властите в Юдея, в нарушение на собствения им процесуален и материален закон, ведно с опитите за административноправно измъкване от отговорността на участник в процеса от страна на Пилат, както и изпълнението на несправедливата присъда представлява едно от най-въздействащите описания на тези събития, като това описание недвусмислено изтъква историчността и значимостта на същите.
Симпатии към юдаизма
Ако имам някаква по-съществена критика, това е едва доловимото, но присъстващо усещане за симпатия към юдаизма, която противостои на ексклузивистичната същност на християнската вяра. Читателят като цяло остава с впечатлението, че авторът симпатизира на юдеите и вижда юдаизма като близък до християнството в идейно и дори богословско отношение. Този извод се налага от споменаването на ролята на „юдеохристиянска цивилизация“.
Още времето на Исус юдаизмът и християнството са утвърдени противоположности в идейно, религиозно и цивилизационно отношение, което личи донякъде и от разказа на Урумов. Дори идеята, че юдаизмът се опира на Стария Завет, е погрешна, тъй като е неоспоримо превратното му тъклуване и приложение на старозаветните пророчества и обещания, които сочат към Исус като Месия.[6]
Това невнимателно сливане на „елементарни начални учения“ като юдаизма, противни на превъзходството на християнското послание и делото и личността на Христос (Колосяни 2) над всяко знание и друго учение, макар и несъществено за цялостното послание на книгата, е грешка, която следва да бъде отбелязана. Подобно отбелязване е важно, доколкото за читателя е от значение християнското и новозаветно послание на книгата.
За сливането на две несъвместими виждания за вярата, спасението и цивилизацията доказателство е и коментарът на автора на предговора към последното издание на книгата, който е вицепрезидент на Световния еврейски конгрес и който условно нарича Александър Урумов „християнски талмудист“. В защита на християнската позиция на Урумов ще посочим пък признанието на автора на предговора, че по много въпроси не е съгласен с Урумов и че много спорове са водили по въпросите на книгата, респективно тези за вярата.
Коментирайки Израел от първи век, авторът сочи, че законът на Моисей е тогавашният светски и религиозен закон и еквивалент на конституция, а и такава „за много евреи днес – (Тората) е Конституцията на Израил – правен израз на обществения морал“ (стр. 70). Подобна констатация повдига важният въпрос, че Тората днес е конституция но не на държавата Израел, а на малка част от религиозните юдеи. Държавата Израел, която е трябвало да има конституция още при основаването си, няма такава. Аргументите са разнопосочни, но някои сочат това, че и Великобритания няма конституция, а е демокрация; нуждата от единство, докато изработването на конституция би довело до разделение; необходимостта от гъвкавост на управляващите, която би била ограничена от един Основен закон (Бен Гурион управлява 40 години без ограниченията на Конституция).[7] Така привнасянето на старозаветния закон в устройството на съвременната държава Израел, съвсем не играе съществена роля, както може би Урумов я вижда.
Следва да отбележим, че горната критика не отнема от значимостта на произведението. Книгата не се занимава с християнския ционизъм, влиятелното учение, придобило популярност през 19-ти век, което настоява, че невярващите евреи продължават да бъдат Божия народ и в условията на Новия Завет.[8] Както при етнофилетизма,[9] погрешно и необосновано в това течение е зададена принадлежността на етническите юдеи към Божия народ, в условията на Новия Завет, само заради етноса им, което води до размиване на християнското послание и вяра.
В заключение
Като цяло книгата на Александър Урумов е важен и оригинален принос в българската изследователска, християнска и обществено-политическа литература. Чете се с интерес и дава много жива представа за обществената обстановка по времето на Исус Христос, като стриктно се придържа към същността на новозаветното послание за идването на Спасителя. „Исус Христос. Власт и политика“ е жив преразказ на библейски събития, доразвит с много автентичен тълкувателен и драматичен поглед на автора както върху епохата така и върху Библията, но не е пълен правно-политически анализ на епохата.
Авторът дава поглед върху главните действащи лица, партии и секти и върху събитията около смъртта и възкресението на Господ Исус Христос. Този поглед има по-скоро описателен и коментарен характер, отколкото аналитичен такъв с цел извеждането на изводи в посока взаимодействието между земното и Божието царство, характеристиката на отношенията църква-държава, богословското обяснение какво е значението на християнството за разбирането на идеята за политическата власт, както самото заглавие задава. Текстът на Александър Урумов е по-скоро представяне на благовестието чрез описание на библейски факти и свързани с тях исторически факти. Но това представяне, толкова липсващо в оскъдната протестантска християнска литература в последните десетилетия, а и въобще в страната, запълва част от тази празнота и прави сякаш библейския текст по-достъпен, по-близък. Съгласно жанра си, книгата е едно важно и задължително начално четиво, което дава много добра основа за навлизане по-надълбоко в територията на темите за властта на Исус Христос, ролята и мисията на Неговата църква, взаимоотношението ѝ със земните власти и в крайна сметка – за есхатологичните очаквания за края на света и блажената надежда за Второто явяване на нашия Господ.
Ако обобщим посланието на цялата книга, то би следвало да е – Исус Христос е Месията; политическите месии и владетели остават недостатъчни в сравнение с Него.
Във всички случаи, въпреки частичното ми несъгласие с някои тези на автора, както посочих по-горе, мога само да препоръчам на всеки, независимо от негово отношение към вярата, да прочете книгата. Освен източник на силно въздействие от драматичното и достоверно пресъздаване на библейския разказ, за някои читатели „Исус Христос. Политика и власт“ може да се окаже и животопроменящо начинание. Несъмнено, книгата е важно постижение на българската литература и популярното християнско богословие от първата четвърт на 21-ви век.
11.04.2024 г. – 30.07.2024 г.
(Бележка: Незначителни редакция и корекции са нанесени от автора на 30.09.2024 г.)
*****
Виктор Костов е главен редактор на сайта и списанието „Свобода за всеки“ – https://svobodazavseki.com/. Книгата „Исус Христос. Политика и власт“ от Александър Урумов можете да поръчате директно от сайта на издателството – www.vitleem.com.
[1] Крайевски отрича съществуването на „еврейския комунизъм“, коментирайки връзката между юдаизма, ционизма и комунизма, но в същото време дискутира ролята на „евреите комунисти“, участвали в това идеологическо движение. Вж. Krajewski, Stanisław. Jews, Communism, and the Jewish Communists. https://jewishstudies.ceu.edu/sites/jewishstudies.ceu.edu/files/attachment/basicpage/45/01krajewski.pdf.
[2] Стр. 171-177.
[3] Матей 18:16-20.
[4] Имам предвид одата на Иван Вазов „Левски“, в която авторът не се свени да богохулства в името на силата на израза си и римуването, като сравнява бесилото на Левски с кръста на Христос, както и да приравнява делото на бореца за национална идентичност със Спасителя на човечеството – две несравними по мащаб и значимост категории. Б.авт.
[5] Стр. 246-247.
[6] Вж. Йоан 5:45, 7:19, Рим. 10:1-4.
[7] Starr, M. Why doesn’t Israel have a constitution? The origins of the story
LEGAL AFFAIRS: Israel was supposed to have a constitution. It was in the United Nations resolution 181 and in the Declaration of Independence. Feb. 3, 2023. https://www.jpost.com/israel-news/article-730474. Достъп на 30.07.2024 г.
[8] Една от гледните точки по този въпрос, вероятно в подкрепа на идеята за божественото благоволение към евреите независимо от отношението им към Личността и делото на Исус Христос, присъства в друга книга от същото издателство – превод от английски: Защо евреите? Причините за антисемитизма, от Денис Прейгър и Джоузеф Телушкин. Урумов заявява своята подкрепа за държавата Израел като елемент на своето богословско виждане много по-ясно и категорично в своя телевизионен подкаст в интервю със заместник-посланичката на Израел, излъчено малко преди довършването на настоящия текст. (Вж. Твърде Лично с гост г-жа Наама Леви – заместник-посланик на Посолството на Израел в България. https://youtu.be/L_dS8rqoGvI?si=YCS2ECAYIIp5UI5L. Достъп на 15.07.2024 г.)
[9] Етнофилетизмът, който е типичен за православието, е проява на смесване на Православна църква и етнос, уподобяването им, а понякога и отъждествяването им. Тоест твърдението „всички истински българи са православни“ е пример за подобен подход, в който не вярата в Христос е първостепенният фактор, който определя принадлежността към църквата и християнската общност, а етносът. Б. авт.