Конфликтът между свободата на вероизповедание и неолибералните антиценности

АДВ. Д-Р ВИКТОР КОСТОВ

Конфликтът между свободата на вероизповедание и неолибералните антиценности е неизбежен. Причината за тази неизбежност е, че правата на човека, които са политическо-правна категория, произтичат от ценностната система на обществото, което ги прилага. Свободата на вероизповедание и лични убеждения е рожба на класическата либерална демокрация. Правата с неолиберален привкус произхождат от идеята за свободата на личността като напълно откъсната от обществената отговорност. Класическият либерализъм има за добра основа здравия разум; неолиберализмът е грозното дете на новите революционери, на социалните експериментатори от марксистко-ленински или фашистко-нацистки тип. Те идват в името на доброто, но дефинирано по техния идеологически наръчник, и целта им е да го наложат на всички, защото тяхното добро е най-добро. Рецепта за процъфтяващ тоталитаризъм, облечен като грижа за детето, борба с насилието над жени и битка за полово и брачно равенство.

Залогът в този конфликт не е само вярата, но и функционирането и живота ни в едно свободно и демократично общество, което уважава достойнството на човека и вярата в Бога. Да не забравяме, че до преди няколко десетилетия България беше общество, в което не беше позволено да мислиш и да чувстваш самостоятелно. Партията и другарите трябваше да решат дори в кой Бог да вярваш и дали да вярваш въобще.

Свобода на вероизповеданието

Следва да уточним понятията, за да стане ясно къде е конфликтът. Ще посочим какво е свобода на вероизповедание, какво се има предвид с израза „неолиберални ценности и антиценности“ и къде е конфликтът между тях.

Свободата на вероизповедание може да се разглежда като правна и политическа категория, чиято цел е да гарантира възможността на човека да вярва, да практикува вярата си и да я изразява както чрез слово и публикации, така и чрез събиране с други съмишленици по вяра. Свободата на вероизповедание, в правно-политически смисъл, е гарантираната от държавата и законите, най-вече от Конституцията и Европейската конвенция, възможност да изповядваш вярата си без намеса от държавата или заплаха от трети лица.

Разглеждана по този начин, свободата на вероизповедание (или свобода на религията) не е самата вяра, доктрината, практиката, връзката на човека с Бога. За да съществуват в обществото, всяка вяра и светоглед следва да се изповядват публично. Необходимо е да уточним, че наличието на правна и политическа защита на възможността да се вярва не е абсолютно условие за изразяване на религиозната вяра и убеждения. Вярата не е ограничена от съществуването на правно гарантирана свобода за упражняването ѝ. Историческо доказателство за това имаме и в новозаветните Писания, в които първоапостолите защитават правото си да продължат да проповядват за Господ Исус Христос, разпънат и възкресен, и отказват да подчинят съвестта си и проповедта си на властите, които ги заплашват заради тяхното послание и дейност.[1] Влиянието на евангелието по-късно, по времето на Просвещението, довежда до хуманистичното правно развитие и в крайна сметка – до широкото приемане на съвременните категории „свобода на съвестта“, „свобода на словото“ и „свобода на събранията“ сред основните индивидуални права, гарантирани на личността в едно свободно общество.

Има огромен брой исторически примери за общества, в които няма законово гарантирано право нито на свобода да вярваш и да се покланяш на Бога, нито на свобода да говориш публично за учението, което застъпва вярата ти. Такива държавни управления особено крайно ограничават и правото да убеждаваш невярващите да се обърнат към вярата ти. Когато една власт не признава определени убеждения, които счита, че заплашват устоите ѝ, тя организира преследване на своите опоненти. Настава гонение. Хората с неудобни убеждения, верски или политически, започват да страдат заради убежденията си, заради мислите си и заради желанието си да живеят съгласно тези убеждения. Някои съвременни примери на подобно третиране на свободата на убеждения и изразяване на вярата са държавните управления в Китай, Иран, Пакистан и Саудитска Арабия.

Такава беше и ситуацията в България и другите източноевропейски страни до преди трийсетина, а дори и по-малко, години. Мога да разказвам истории за сблъсъка ми с тайните служби през 90-те години на миналия век поради това, че защитавах в качеството си на адвокат противоречиви религиозни лидери. Енигматични фигури на властта неуспешно се опитаха да направят всичко възможно да превърнат защитата на моите клиенти в доносническа дейност.

Съвсем скорошно развитие бе това, че през 2022 – 2023 г. спечелихме дело на няколко религиозни общности – протестантски църкви от Бургас – срещу държавата в Съда по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ). Всички български съдилища бяха взели страната на държавата във вътрешния процес, започнал през 2008 г., при очевидни факти и право на страната на моите клиенти. Решението на съда в Страсбург обаче, взето със 7 на 0 съдийски гласа, бе в полза на вярващите, чиито права държавата бе отнела, оклеветявайки ги като опасност за „националното единство“. Освен справедливо решение, това бе и звучно смъмряне на българската правосъдна система и отношението към свободата на религията.

С тези примери искам да отбележа, че въпреки че днес няма гонения на вярващи в България, отношението на властите към тази фундаментална човешка свобода, гарантираща свободата на съвестта, мисълта и светогледа на човека, е все още незряло, казано по най-мек начин. Свободата не идва наготово. Нужно е да бъде устоявана и в някои случаи – извоювана.

Свободата на вероизповедание е основополагаща за всяка либерална демокрация, за всяко свободно общество, което уважава човешката личност и нейното достойнство. Свободата на убеждения позволява на личността да се развива в съответствие със своя светогледен избор, да живее свободно според тези убеждения и да ги изразява.

Настъплението на неолиберализма

И в контекста на това постепенно измъкване от държавния тоталитаризъм и посттоталитаризъм, в рамките на развиваща се демокрация, през последните години от Запад нахлу идеология, или по-скоро амалгама и микс от идеологии, изкривяващи идеята за „човешки права“ и разкрепостяващи идеята за свободата така, че същата да бъде тълкувана като отсъствие на всякаква отговорност и на морални и дори християнски граници в публичното пространство. Това идеологическо нашествие води до промяна в отношението на обществото към човешките права. Последните вече биват схващани като защита на неморални практики, насочени срещу семейството, и много хора дори са скептични при споменаването на „човешки права“.

Писах в Свобода за всеки още през 2011 г. за навлизащата тенденция хомосексуалността да се превърне в хомосексуализъм – в идеология, която да представи този неморален живот като защитено поведение под предлог, че е израз на човешко право.

Един от методите на неолиберализма е подмяната на думите и тяхното значение. Това, което преди се наричаше „морал“, сега e озаглавено „сексуална ориентация“ и е възведено в право. Такова право не съществува в Конституцията или основополагащите международните документи. Идеята за „брачно равенство“ цели да се представи връзката между мъж и мъж или между жена и жена като нуждаеща се от правна защита заради дискриминация срещу еднополовите двойки. Политическият, идеологически и икономически натиск в тази посока обаче в крайна сметка би могъл да доведе до промени в закона и това е крайната цел на включване на доскоро интимните практики на полово поведение на хората в категориите на публичното право и човешките права.  

Един пример за систематичното налагане на „нови ценности“ е пропагандирането на така наречения „gay pride”, или преведено на български – това са парадите на хомосексуализма. Под давление на неолибералната визия, хомосексуалността се е превърнала от лично тълкувание на морала относно половите взаимоотношения в политическа категория и публично право, с което трябва да се  парадира. В резултат на постепенното преобразуване на една сексуална девиация в публично-правен въпрос на идеологическа основа хомосексуалността се превръща от личен морален и житейски избор в хомосексуализъм – идеологически и политически постулат. Без да имат пръст в създаването на човека или на пола, в редица страни правителствата вече определят какво е брак до степен на узаконяване на еднополовите бракове – между мъж и мъж и между жена и жена.

Когато говорим за „неолиберални доктрини“, следва да отбележим, че представката „нео-“ обозначава, че има нещо ново в либералната доктрина и ценност, което е всъщност заплаха за либералността и за либерализма.

Що е либерализъм?

Но какво всъщност е „либерализъм“? Думата произхожда от латински и има лесно уловимо международно значение: „libertà“ на италиански, „liberté“ на френски и „liberty“ на английски. На немски звучи малко по-различно – “freiheit”, но близо до английската дума „freedom“.

Класическият либерализъм всъщност означава класическа свобода в обществото. Класическият либерализъм е термин на политическата философия, в която устройството на обществото се гради около уважението на човешката личност и гарантирането на нейната свобода да живее достойно и да се развива свободно съгласно своите интереси и виждания. Човешки права, демократични избори, върховенство на закона: това е класическият либерализъм, най-общо казано. Така либералната демокрация всъщност е модел на политически и обществени ценности, които значат следното: управление на народа, основано на уважението към свободата на личността и на равенството на всички пред закона, който е справедлив. Тъй като демос е народ, а кратос – управник, управление, „демокрация“ означава „управление на народа“. А либерална демокрация – лична свобода и управление на народа. Звучи като розова утопия в сравнение със сегашното състояние на либералните демокрации.

Какво е неолиберализъм?

Това е нов вид либерализъм, различен от класическия. „Нео-“ идва от гръцки и означава „нов“. Новото в неолиберализма е, че всъщност той е ограничителен, нагъл, тероризиращ, натрапчив, лицемерен, пъпчив, тоталитарен либерализъм! Това наистина е значително нововъведение в идеята за либерализма и свободата. В основата на неолиберализма е заложена тенденцията за отнемане на свободата в името на свободата. Тук се намира и най-първият конфликт между свободата на вярата и религията, която е в основата на либералните демокрации, от една страна, и неолиберализма, от друга. Свободата на религията е основна, тъй като е сложно съставно човешко право, и включва в себе си няколко други основни права на човека: правото на свобода на мисълта; на съвестта; на събранията; на вярата; на сдружаването и на словото, тоест – проповядването; на разпространението и получаването на информация.Тези права са основополагащи принципи на либералната демокрация, на всяко свободно общество, тъй като без тях е невъзможна реализацията на идеите и светогледа на личността в общността. Неолиберализмът не отрича тези права, а просто добавя нови такива, които противоречат на класическите права, или изпълва с неолиберално съдържание класическите човешки права. Резултатът е странен хибрид между либерализъм и тоталитаризъм. Предлогът e върховенство на закона, който има за крайна цел правата на човека.

В същността си неолиберализмът е революционен зов за борба срещу потисника. Потисничество при него се реализира обаче от съвременния „класов враг“, което не е толкова далеч от класическия марксизъм-ленинизъм. И тук злото и врагът са видени през кривото идеологическо огледало на едно извратено светоусещане, на една заблудена, ожесточена и себеправедна представа за ценности, за добро и зло.

Да дадем пример. За неолибералните поддръжници осакатяването на деца, за които се счита, че имат полова дисфория, не е осакатяване на деца, а форма на освобождение. То е едно движение към духовното и едно телесно новаторство –  „джендърно утвърждаване“ на детето и освобождаването му от догмите на потисническата реалност на пола и особено от зоркото око на тесногръдите родители, които обикновено считат, че момчето им си е момче, а момичето – момиче, и нямат нужда от полови трансформации. В името на неолиберализма тази нова свобода, основана на идеология, която очевидно отрича естеството на нещата, Божият дизайн на човека, ограничаването на правата на човека в името на правата на човека, е основен способ на действие.

Наскоро нашата организация Свобода за всеки беше представена, наред с РОД Интернешънъл и дори с основни и парламентарно представени политически партии в страната, като екстремистка организация от малък радикален неолиберален ляв американски сайт.[2] Единственото основание, което бяха измисли за тази несмислена квалификация, която злоупотребява с думата „екстремизъм“, бе различаващото се мнение, което ние изразяваме по повод семейните ценности. Ето този тип говорене от страна на неолибералите е екстремистко и пропагандно и настройва хората въз основа на разбунване на техните емоции, без да има разумна и фактологическа аргументация. Съчетани с влияние в държавни и корпоративни структури, със своя замах и безотговорни квалификации, такива публикации представляват истинска заплаха за свободното и демократично общество. Чрез безсрамно разпространение на лъжи и инсинуации, този сайт и подобни нему неолиберални организации настояват за ограничаване именно на свободата на словото и изразяването на мнение просто защото е различно от тяхното.

Неолиберализмът, новата свобода, налага нарушаването на определени разумни и здравословни граници. Например традиционното и естествено разбиране, че родителите са тези, които следва и имат право да се грижат за децата си и да ги отглеждат. Неолиберализмът обаче търси да противопостави децата на родителите, като възлага на държавата и НПО „експерти“ оценката на това, как трябва да функционира едно семейство. Нещо повече, с помощта на неолиберализма някои от тези новоизлюпени експерти и експертки, много от които дори нямат свои деца и не са създали семейство, са държавни чиновници или овластени от държавата НПО дейци, които следва да обучават майката и бащата как се гледат деца. В името на детето и на правата на детето ние сме толкова либерални, че освобождаваме детето от семейната обич и от естествената му среда! Някои академици и неолиберални дейци дори настояват родителите да бъдат лицензирани от държавата, за да упражняват правата спрямо децата си![3] Това не са либерални идеи, а тоталитарни, фашистки, комунистически и антихристки бълнувания. Радикали на неолиберализма, проникнали в академичните среди, развиват тази теза:

„Индивидите нямат право да отглеждат своите биологични деца, нито пък имат някакви интереси, достатъчно важни, за да оправдаят правото да отглеждат деца като цяло“, пише Кианпур, докторант по философия. „Тъй като тези права не съществуват, не може да се каже, че регулаторните политики спрямо родителите ги застрашават.“[4]

В българската правна (или да я наречем псевдоправна?) сфера също битуват тези радикални идеи и подобни на тях, изразени по повод конституционното дело, което трябваше да укаже що е то „пол“ на висшите магистрати и на обществото:

Понятието за „пол“, както и много други правни понятия, не може да бъде застинало и неизменно. Развитието на обществените отношения и на науките, които се занимават с „пола“, например медицинските, хуманитарните и обществените, водят до промяна в разбирането за „пол“. Поради това съвременното разбиране за „пол“, употребено в чл. 6, ал. 2 КРБ не може да не отчита фактите и еволюцията в науките за човека, но и на правото, гарантиращо права на човека в защита на неговото достойнство. Ако тълкуването на понятията и нормите на Конституцията остава на ниво исторически анализ, нито върховният закон, нито останалото законодателство ще може да предостави ефективна регулация на обществените отношения и защита на правата на човека.[5]

След като според горния цитат полът на човека като мъж и жена не може да бъде „застинало и неизменно понятие“, то и правата на човека са представени като една флуидна амалгама от променящи се правни категории, базирани на още по-флуидната същност на „обществените отношения“ и съпровождащата ги флуидна представа за „наука“.

В по-широк план неолиберализмът се стреми не само да предефинира пола и семейството, но и да ограничи и други права и свободи: да се премахне частната собственост (увеличаване на данъците и контрол над пазара), да се ограничи икономическата свобода (контрол над плащанията), да се ограничи свободата на придвижване (ограничаване ползването на личните автомобили), да се опази околната среда за сметка на стандарта на живот на човека (енергийна зависимост, ограничаване на достъпните храни). Това са новите леви, неолиберални виждания на съвременната власт, която има силно влияние на Запад, в Европейския съюз, и респективно – в българския обществен политически живот, а съответно – и в законодателството.

Известна е поговорката „Покажи ми твоите закони и аз ще ти кажа кои са твоите богове“. Като всички социални инженери и настървени революционери, привържениците на неолиберализма са и привърженици на използването на законодателството като масов възпитателен камшик за реализиране на социалната революция. Част от революцията е подмяната на класическите основни човешки права, присъщи на либералната демокрация, с нови човешки права, присъщи на неолибералната идеология.

Отношението към традициите и същността на правото и законотворчеството е толкова радикално, че на практика основни принципи в сферата на правото се изместват и се заменят с идеологически постулати.

Правата на човека при неолиберализма са третирани като инструмент за въздействие върху обществото в посока приемането на тази идеология. Можем да вземем за пример делото „Бабулкова срещу България“ пред Европейския съд за правата на човека. Наскоро ЕСПЧ постанови, че България следва да уреди правния статут на еднополови двойки, сключили брак в страна, в която подобен „брак“ е законен. Редица публикации по темата поставят дори въпроса за предстоящи промени в Семейния кодекс. И това се прави, при положение че българският Конституционен съд се произнесе относно биологичната определеност на пола и след като Семейният кодекс не предвижда брак, който да не е между мъж и жена. Въпреки тези аксиоматични положения обаче активистите на половата революция се стремят да създадат правни прецеденти в съдилищата, въз основа на които да твърдят, че обществените отношения са се променили, и така да търсят законодателна и конституционна промяна в определенията за брак и пол в закона. За да стане ясен абсурдисткият модел на третиране на правото ще посочим, че лесбийките от казуса „Бабулкова“ твърдят, че според ЛГБТ общността „над 300“ техни права са нарушени.[6] Ще уточним, че нито Конституцията, нито дори Европейската конвенция за права на човека имат толкова на брой разпоредби, взети заедно.

Методологията на създаване на нови права в развитие на сексуалната революция е тази: създава се презумпцията, че половите практики извън брака не са морален избор, а въпрос на вродени характеристики. Това наричат „сексуална ориентация“. Има и друга измислена категория, която се счита за присъща, непроменима – това е „половата идентичност“, тоест за какъв пол се считаш, независимо от биологичния. След като това са вродени, а не морални характеристики, то тези индивиди са обвързани от поведение, водено от вродените им сексуални характеристики. Така, ако не им се позволи да правят секс по вродения им начин, то се нарушават техните права и тяхното достойнство. Те са дискриминирано малцинство, ако от тях обществото изисква да имат поведение в границите на възприетите норми, доскоро наричани „морални норми“.  

Така, с недоказаното и спекулативно твърдение, че влечението към лица от същия пол е вродена характеристика, се премахва моралното задължение за въздържане от перверзен секс. Същият вече не е само морално неосъдителен, а морално приемлив и дори е морално осъдително да не се подкрепя, за да се „запази достойнството“ на практикуващите го.

Безспорно този тип създаване на права ще влезе в конфликт не само с религиозните права на хората, които защитават верската си и морална традиция. Той е толкова порочен, че влиза в конфликт със същността на основните човешки права, които никога на са били основани върху това „какъв секс прави“ дадена личност – нещо, попадащо изцяло в рамките на личния живот и личния избор на човека в либералните демокрации. Сега тези либерални демокрации се превръщат в неолиберални демокрации с тоталитарен уклон, като новите права на хомосексуалните и полово неопределените имат приоритет над всички останали права.[7] Бих добавил, че дори тези нови права са насочени срещу религиозните права и правото на свобода на съвестта, убежденията и вероизповеданието.

Конфликт на права и конфликт на ценности

Едно от новоизобретените права, навлязло в законодателствата и белязало идеологическата промяна на юриспруденцията през последните 10 –15 години, е правото на сексуална ориентация. Подобни са правата на детето, тълкувани в смисъл, противопоставящ ги на правата на родителите, както и правото на така нареченото „брачно равенство“. Изброените права няма да намерите в класическите документи за правата на човека. Те се прокарват през задния вход. Например в българското право и в КРБ ясно е записано, че семейството и бракът са между мъж и жена, а когато това положение не е записано изрично, то е защото не е нужно да бъдат давани определения на очевидни аксиоми. В същото време напоследък в редица административни дела във връзка с европейското право на свобода на придвижване активистки двойки с ЛГБТ ценности притискат българската администрация и юриспруденция да признае така наречения „еднополов брак“, който обикновено е сключен в чужбина. Правото на „сексуална ориентация“ например не се намира в КРБ, чл. 6, където е уредена забраната за дискриминация въз основа на различни признаци. Като мъгляво определение го намираме в Закона за защита от дискриминация, в преходните и заключителни разпоредби. В международните документи единствено в Договора за ЕС от Лисабон през 2007 г. за първи път се прокарва терминът „сексуална ориентация“ и след това той влиза и в Хартата за правата на ЕС.  

Ако приемем, че законът е кодифициран морал – рамка, в която на базата на своите ценности обществото защитава доброто и се противи на злото, то промените в правата на човека предпоставят конфликт на права, но и конфликт на ценности. Този конфликт е между религиозните и традиционните ценности, които формират и отношението на правото и държавата в обществото, от една страна, и от друга –  новоопределените ценности, които се явяват антиценности на първите, а именно – бракът на мъж с мъж, разделянето на деца от родителското влияние и среда, натиск в полза на трансджендърното усещане за пола. Антиценностите биват въвеждани въпреки реалностите на биологията и тези на вярата, традицията и правото.

Международните институции, които се занимават с правата на човека от десетки години насам, разбират това противопоставяне и къде с дипломатичен език, къде с груб натиск явно заявяват своите предпочитания. През юни в Женева независим експерт на ООН по сексуална ориентация и полова идентичност (неясни термини), представяйки последния си доклад на 53-та сесия на Съвета по правата на човека, казва че „ЛГБТ лицата често са маргинализирани, стигматизирани и изключени от религиозните общности просто заради това, което са“.[8] Това е едно от редица неверни твърдения на експерта. Религиозните общности, християнските църкви, които имат утвърдени библейски разбирания, не отхвърлят хората заради това, което са, а заради отношението на последните към вярата и морала. Християнството приема всеки грешник, но не за да му се даде възможност да практикува греховете си в религиозна среда, а заради желанието на грешника да се освободи от греха. Именно „дискриминацията“, тоест отграничаването от другите на основа на религиозното учение, е основание да съществува дадено религиозно учение. Ако нямаше ценностни характеристики, които определят едно общество или църква, то те биха престанали да съществуват като такива. Ако едно учение няма критерии, то няма свое лице и идентичност. Но неолиберализмът възприема тази идентичност като заплаха за доминирането на идеологията, която същият представлява.

Виктор Мадригал-Борлоз, експертът по сексуална ориентация при ООН, заявява в доклада си, че „Религията и системите от вярвания често са умишлено поставени в антагонистични позиции спрямо човешките права на ЛГБТ лицата в социалния и политически дискурс, подхранвайки твърдението, че има присъщ конфликт между тях“. Мадригал-Борлоз, експертът, чийто доклад е озаглавен в смисъл, че липсва конфликт между религиозните права и тези на ЛГБТ, същевременно заявява, че има конфликт, както личи от записаното в доклада му: „Правото на свобода на религията или убежденията не трябва да се използва като извинение на насилие или за дискриминационното отричане на човешките права на ЛГБТ лицата“. Така идеята, че участието ти в половата революция не е разврат, тоест морален избор, а изконно право, дава възможност на експерта по сексуална ориентация при ООН да заклейми религията като присъщо дискриминационна и опасна за половите изяви на ЛГБТ лицата, респективно за техните сексуални права.

И това е естествено. Система, която изисква полово въздържание, и система, която цели полово освобождаване, неминуемо ще влязат в конфликт. Въпросът е коя ще получи предпочитание при прилагането на закона.

В доклада на Мадригал-Борлоз не се крие кои права следва да имат превес с цената на почти явна заплаха срещу правата на вероизповеданията: „Насилствените и дискриминационни позиции и предразсъдъци са извън международната правна защита на религиозни или други вярвания“, заявява той. Забележете, че според този експерт на вярващите хора им е забранено да имат позиции и  предразсъдъци. Тезата е, че вярващият не може да се облегне на съвестта си и на верската си ценностна система, за да изгради и даде оценъчно мнение за хората, които практикуват содомия, хомосексуализъм, трансджендъризъм и подобни. За да се избегне конфликтът на права на вярващите, е позволено само позитивно отношение спрямо сексуалните практики и връзки между хомосексуалисти.  

Тази наложена от доклада представа, разбира се, е опашата лъжа. Идеята, че религиозните вярвания сами по себе си са насилнически и дискриминационни, защото изискват полово въздържание и се облягат на свещени текстове, които предпоставят подобна позиция, и че изповядващите ги нямат право на подобно мнение и неговото изразяване, не отговаря на истината. Свободата на мисълта, съвестта, словото и религията е правна и политическа категория, защитена във всички основни, международно приети документи. Правото на критика, и най-вече критика на публични личности, е гарантирано на всички в едно свободно общество. Това право е гарантирано включително и на хората с религиозни убеждения, а с политизирането на сексуалните си практики активистите на ЛГБТ движението се поставят в публичното внимание.

Интерпретацията на експерта при ООН за конфликта между религиозни и ЛГБТ права е само един от редица примери за демагогията, с която се прокарва идеята, че ЛГБТ имат отделни права, които са нарушени, тъй като са уязвимо малцинство. А религиозните общности, които не одобряват публичното аплодиране на сексуалните девиации, са почти открито представени като заплаха за обществото поради склонност към „насилие и дискриминация“.

Представител на християнска активистка организация заявява по повод на доклада на ООН, че на практика правата на религиозните хора и организации свършват там, където започват правата на ЛГБТ.[9]

Това твърдение се доказва и от случая на Матю Грек от Малта. Бивш практикуващ хомосексуалист, сега вярващ християнин, през 2022 г. Матю разказва в телевизионно предаване историята на своето обръщане към вярата и напускане на живота на хомосексуалист. За това му е помогнала християнска организация, която му е разяснила същността на греха и спасението чрез вяра в Христос. В Малта обаче има нов закон, който забранява да се „рекламират услуги и дейности“, които целят отвръщане на практикуващи хомосексуалисти от този начин на живот. Матю и продуцентите на предаването в момента са обект на наказателно преследване в дело, заведено от държавния прокурор, и са заплашени с глоба или затвор за упражняване на своето основно право на изразяване на мнение и разпространяване на информация. Делото все още не е решено.

Налице е противопоставяне на политически концепции за право и справедливост, зад което стои противопоставянето на различни светогледи и ценностни системи, на различни убеждения и вяра. Ако щете, имаме противопоставяне на две морални системи, или още повече – на морал срещу неморалност.

Къде е истината?

Независимо в каква политическа, научна или идеологическа окраска обличаме съвременните тенденции в управлението на обществото и в общественото устройство, в крайна сметка моралната и духовната страна на нещата и фундаменталните ценности на човека са тези, които управляват тези процеси. Да, става дума за термини, които са излезли от употреба в съвремието: добро и зло, морално и неморално, грозно и красиво, пошло и възвишено. Това са все ценности, които сме наследили от християнската вяра и традиции. Когато тези ценности бъдат забравени и изхвърлени, когато отношенията между хората не са базирани на основата на Христовото учение „Обичай Бога и обичай ближния си като себе си“ и на правилото „Прави на другите така, както искаш те да правят на теб“, обществото неминуемо е по пътя на своя упадък.  

Има принципи в живота на човека, както и в живота и функционирането на едно общество, които не могат да бъда пренебрегнати, така както не може да бъде пренебрегната гравитацията или невъзвратимостта на времето. За да бъде едно общество свободно и управлявано от народа, тоест да е либерална демокрация, за да има истинска свобода на човешката личност, то трябва да бъде основано на вечни ценности и стойности.

Така, говорейки с политическа терминология, решението е консервативният либерализъм. Консервативен, защото гледа назад, гледа да консервира и запази. Но това, което искаме да консервираме, e свободата, която придобива човек, когато се покори на истината и здравия разум. Никога няма да има 190 пола. Винаги децата ще се раждат от баща и майка и винаги едно здраво, любящо семейство ще е най-добрата среда за тях. Винаги държавата трябва да служи на човека, а не обратното. Винаги правата на човека трябва да са в защита на доброто и моралното, а не да са производно на желанието за безкритична полова разюзданост.

В сблъсъка на свободата на вероизповедание и класическите индивидуални права с новите права на публично политизиране на сексуалността трябва да спечелят първите. Само така може да се гарантира наистина свободно общество. Свободно от хаос, омраза и мрачно бъдеще. За целта обаче всеки един, който ясно разбира този сблъсък, трябва да избере страна и да участва в него, защото от това зависи животът му – неговият и на поколенията след него.


[1] Деяния на апостолите, глави 4 и 5.

[2] Вж. публикацията в „Свобода за всеки“ https://l1nq.com/APLVm.

[3] Подобни твърдения бяха тиражирани в българското публично пространство по време на изготвянето на „Стратегия за детето 2020 – 2030 г.“ от НПО експерти. За съжаление, идеята за „повишаване на родителския капацитет“ е вече установена категория в българското социално законодателство, като тя е първата крачка към „лицензиране“ на родителите. Б. Авт.

[4] Из статията на Алекс Нюман, който цитира докторанта от Денвърския университет, Конър Кианпур, https://open.substack.com/pub/libertysentinel/p/christians-and-maga-bigger-threat?r=2xzwpj&utm_campaign=post&utm_medium=web.

[5] Тодорова, В. Становище до КС по к.д. 6 от 2021 г., препечатано в сайта Лекс.БГ със заглавие: Понятието за „пол“ има по-широк обхват от биологичното му обяснение, скъратен URL: https://bit.ly/3v618F2.

[6] ЕСПЧ се произнесе по казуса на Лилия Бабулкова и Дарина Коилова за признаване у нас на техния брак. https://frognews.bg/novini/espch-proiznese-kazusa-liliia-babulkova-darina-koilova-priznavane-nas-tehniia-brak.html.

[7] Барилас, М. ООН ще постави в черен списък организации, поддържащи семейните ценности. https://www.churchmilitant.com/news/article/un-to-blacklist-orgs-upholding-traditional-values.

[8] Вж. https://www.ohchr.org/en/press-releases/2023/06/freedom-religion-or-belief-not-incompatible-equality-lgbt-persons-un-expert.

[9] Сабастиян Лукомски от организацията CitizenGO в електронна поща от 07.072023 г.


Виктор Костов е главен редактор на “Свобода за всеки” и правозащитник. Член на Софийска адвокатска колегия от 1992 г. и доктор по философия в дисциплината междукултурни науки (мисиология). Настоящият материал е в основата на изказаването на д-р Костов на конференцията “Либерален екстремизъм: заплаха за човешките права и демокрацията”, проведена през м. ноември 2023 г. в София.

Сподели:

Подобни постове