Според Пакта за граждански и политически права, ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970 г., свободата да се изповядва религия подлежи на ограничения само при определени обстоятелства, изредени в чл. 18 (3):
Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, предвидени от закона и необходими за защитата на обществената сигурност, ред, здраве и морал, или на основните права и свободи на другите.[1]
В чл. 9. (2) от Европейската конвенция за правата на човека са посочени същите обстоятелства, без никакво изменение или допълнение. В нашата Конституция обаче към тях е прибавено и нещо друго:
Чл. 37. (2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.[2]
Религиозната свобода – потенциална опасност за националната сигурност на България
Защо в международните документи, в които се третира въпросът за човешките права, сред ограниченията, на които може да бъде подложена свободата на съвестта, не присъства националната сигурност? Кога свободата на съвестта и на вероизповеданието може да бъде насочена срещу националната сигурност? Отговорът и на двата въпроса изисква ясна дефиниция на понятието „национална сигурност“. Такава е дадена в Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност.[3]
Чл. 2. (1) Национална сигурност е динамично състояние на обществото и държавата, при което са защитени териториалната цялост, суверенитетът и конституционно установеният ред на страната, когато са гарантирани демократичното функциониране на институциите и основните права и свободи на гражданите, в резултат на което нацията запазва и увеличава своето благосъстояние и се развива, както и когато страната успешно защитава националните си интереси и реализира националните си приоритети.
Чл. 3. (1) Системата за защита на националната сигурност се състои от органи на държавната власт и специализирани структури, които осъществяват дипломатическа, отбранителна, разузнавателна, контраразузнавателна и охранителна дейност и които са представени в Съвета по сигурността към Министерския съвет. Задачите и дейностите на звената от системата за защита на национална сигурност се определят в отделни закони.
С решение на 38-то Народно събрание от 16 април 1998 г. е приета и Концепцията за национална сигурност (ДВ, бр. 46/22.04.1998 г.). Тя бе заменена от Стратегията за национална сигурност, приета на 8 март 2011 г., тъй като беше указано, че концепцията е в сила до приемането на България в НАТО (2004) и ЕС (2007). Съгласно Стратегията за национална сигурност България ще се стреми да дава отговор на основните предизвикателства за нейната сигурност в колективния контекст на евро-атлантическата система за сигурност, като заедно с това тя ще изгражда нормативен, институционален, ресурсен и професионален капацитет за самостоятелно реагиране при извънредна ситуация – до намесата на НАТО и ЕС. В нейните 175 члена няма нито дума за религията, вероизповеданията и свободата на съвестта. Нищо не се споменава за тях и когато се говори за съответните подсистеми на националната сигурност: политическа, икономическа, информационна, социална, военна, сигурност на гражданска защита, сигурност на обществената система, екологична сигурност.
В Стратегията за национална сигурност акцентът е поставен върху управлението на риска чрез превенцията и ранното сигнализиране на предстояща заплаха. Следователно свързването на религиозната свобода с възможна заплаха за националната сигурност означава, че законодателят възприема религиозния плурализъм като рисков фактор, за който трябва да се вземат превантивни мерки. Този подход е утвърден в приетия през 2002 г. Закон за вероизповеданията, където е казано:
Чл. 7. (1) Свободата на вероизповедание не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други лица.
Дали наистина, когато са били съставяни тези членове на Конституцията и Закона за вероизповеданията, се е имало предвид това значение на понятието „национална сигурност“, което намираме в Концепцията и в Стратегията? Едва ли. Концепцията за национална сигурност беше разработена седем години след приемането на Конституцията, а Стратегията – девет години след приемането на Закона за вероизповеданията. Тогава какво е имал предвид законодателят, когато е формулирал, че свободата и съвестта могат да бъдат насочени срещу националната сигурност? Начинът на изреждане на опасностите показва, че насочване срещу националната сигурност означава опасност от разрушаване на националното, на българската идентичност. Изхождало се е от представата за нация. А каква е тя в нашето общество?
Българската идея за нация
През ХІХ век се оформят две концепции за нация. Едната е повлияна от Германия, а другата – от Франция. Германската концепция се основа на общи културни характеристики – език, род, религия. При нея няма териториална и политическа идентичност на общността. Осъществява се етнизиране на гражданствеността – има мажоритарна нация и малцинства. Нацията се изгражда на принципа: „Всички, които говорят немски, са германци, независимо в коя държава живеят“.
Френската концепция за нация се основава на суверенитета на народа. На първо място е волята за политическата общност – културата, произходът и езикът са вторични фактори. В нея се елиминира значението на етническия принцип и се утвърждава гражданската принадлежност. Всички, които живеят във Франция, са французи, независимо какъв е техният език и произход. Великобритания, Испания, Португалия, Холандия и САЩ следват същия подход в дефиниране на понятието „националност“.
Разбирането за нация при балканските народи е свързано с разграничаване и обособяване на верска и етническа основа. То е близко до германското, но е натоварено с повече изисквания. Всички хора на Балканите имат силни етнически връзки със собствените си националности, дължащи се на обща история, митове и историческа памет. Затова представата за националност се изгражда върху три стълба: уникална история, религия и култура. Особено място се отрежда на църквата. Заслугата на Българската православната църква за запазването на християнската вяра, нейният принос за съхранението на българския език и участието ѝ в национално-освободителните движения я издигат в съзнанието на народа на такъв пиедестал, че принадлежността към нея става еквивалентно на българска идентичност.
Комунистическият период на войнстващ атеизъм целеше да изкорени каквато и да е религиозност и да съсредоточи духовността към материалното и към повелите на една партия, чиито водачи бяха третирани като божества. Това създаде вакуум в душите на хората, който се запълваше с материализъм, суеверие, традиции и мистицизъм. Вакуум се получи и в разбирането за националността, тъй като българинът трябваше да се гордее с постиженията на една партия, която си позволяваше да пренаписва историята, да изпитва ненавист към национализма, да издига интернационализма и да гледа с религиозно благоговение към „великия“ Съветски съюз. Затова след рухването на комунистическата тоталитарна система бързо възкръсна старата идея за национална идентичност, основаваща се на принципа „Един цар, една нация, една вяра“. Възкръсна и девизът: „Без православие няма България“. И започна да се утвърждава разбирането: „Ние трябва да сме верни на православието заради неговите исторически заслуги към нашия народ“. По този повод в статията „Няма нация, венчана за истината“, публикувана в Църковен вестник, Златина Иванова пише:
Всъщност, какво прозира зад тези думи? Вярата, че принадлежността към един етнос те прави член на Божия народ. И обратно – който отстъпва от Православието, отстъпва от своя народ. Тази примамлива на пръв поглед идея крие в себе си дълбоки и опасни подводни скали. Тя е най-уязвимото място в съвременната християнска апологетика. Зад нея прозира, първо, вярата в народа-месия, който има някаква изключителност сред останалите народи. Тя измества личната връзка между човека и Бога с безличната между Бога и даден народ (…).
Твърдейки, че „българският народ е 98% православен“, ние реално изповядваме вярата си в някакъв метафизичен народ. Желан от нас народ. Защото в своето мнозинство българите са атеисти и е самозаблуда да слагаме знак на равенство между културното самоопределение на сънародниците ни и личната вяра в Христос и Неговата църква.[4]
Противопоставяне и ограничаване на религиозния плурализъм
Знакът на равенство, който в мисленето си средностатическият българин слага между културната традиция и спасителната мисия на Христос, го прави да гледа към религиозния плурализъм с подозрение. Религиозното различие се възприема едва ли не като опит за разрушаване на националната идентичност. Точно тази нагласа се отразява в цитираните членове на Конституцията и Закона за вероизповеданията. Въпреки че измина повече от четвърт век от падането на комунизма, идеята, че вероизповеданията, различни от православното, са потенциално опасни, е жива. Достатъчен е малък повод тя да се прояви. Вижте например как решението на Пазарджишката община за забрана на бурките на обществени места започва да се разпространява като пламък в другите общини и колко бързо и лесно от забрана за бурките – характерен символ за определено вероизповедание – се стига до забрани на дейности на други вероизповедания на територията на община Стара Загора според гласуваната на 28 април 2016 г. от общинския съвет Наредба за допълнение и изменение на Наредба за обществения ред в община Стара Загора:
Забранява се извършването на религиозна пропаганда по домовете на гражданите, без предварително изразено писмено съгласие от страна на последните.
Забранява се извършването на религиозна агитация по улиците на града посредством раздаването на безплатни печатни материали – брошури, диплянки, книги и други.
Забранява се публичното изразяване на верски убеждения от представители на вероизповедания, които не са регистрирани по реда на Закона за вероизповеданията.[5]
Такъв подход спрямо религиозния плурализъм е не само архаичен, но и опасен. Историята по безспорен начин е доказала това.
[1] Международен пакт за граждански и политически права. Ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970 г. – ДВ, бр. 60 от 1970 г. В сила за България от 23.03.1976 г. Издаден от Министерството на външните работи, обн. бр. 43 от 28.05.1976 г.
[2] Конституция на Република България от 13 юли 1991 г., с изменения и допълнения до 18 декември 2015 г.
[3] Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност. Обн. ДВ. бр.61от 11 август 2015 г.
[4] Иванова, Зл. Няма нация, венчана за истината. – В: Църковен вестник, 1998 г. Достъпна също така на: http://www.pravoslavieto.com/docs/njamanacija_ven chana_.htm.
[5] Наредба за допълнение и изменение на Наредба за обществения ред в община Стара Загора чл. 25з (2)-(4), решение 289 от 28 април 2016 г.
Цялата статия може да намерите в сборника Християнство и национална сигурност
