От една страна, договорът за сътрудничество в отбраната между Хърватия, Албания и Косово може да се разглежда като естествена стъпка за търсене на изход и посока в хаоса на нестабилността в Европа и света.
Сърбия логично е разтревожена от подобно военно сътрудничество между Албания, Хърватия и Косово, което Сърбия счита за своя територия.
Особено това е разбираемо, след като се спряга името на България като възможен участник в това дву- или тристранно споразумение. Още повече че възможната покана към България за участие в този „отбранителен съюз“ не включва и Сърбия, която изглежда изолирана от двете страни – Хърватия и Албания.
Тук следва да припомним някои исторически факти. Хърватия и Сърбия, въпреки, че са страни на много близки славянски народи, често са враждували в историята. Известни са трагичните събития от времето на Втората световна война, в която Хърватска взима страната на Германия и нацисткия режим, докато Сърбия – водещата сила в тогавашна Югославия, остава противник на Хитлер и Германия. През 90-те години на миналия век се води и войната в Югославия при нейното разпадане, в която отново се противопоставиха сръбски и хърватски националистически интереси.
От друга страна, Сърбия и Албания имат сериозни противоречия по въпроса за Косово. Косово е с предимно албанско население, но Сърбия безспорно претендира за историческата териториална принадлежност на Косово към територията на Сърбия. Помним войната от края на 1999 г., когато НАТО бомбардираше Белград и Сърбия в отговор на военните действия на сръбските части и милиции в защита на сръбските национални интереси, но и с много националистическа ревност, която доведе и до нарушения на правата на човека и международното право по отношение на цивилното население. Без да влизаме в подробности, този конфликт не може да не е довел до тлеещо недоверие между Сърбия и албанското население в Косово, а и към НАТО.
Тук трябва да отбележим и това, че Албания и Хърватия са страни членки на НАТО. България също е член на НАТО и се коментира нейно участие в този новосъздаден пакт за отбрана. Сърбия, който е съседна страна на тези три балкански страни, обаче не е. Освен лошите спомени по отношение на Албания и Хърватия, може да се спомене и напрежението между България и Северна Македония, в което, исторически, претенциите на Югославия, а и на Сърбия, по въпросите на българите в Северна Македония, също отваря стари рани. Като цяло сръбската позиция е против коментирания отбранителен съюз. “Сърбия прие това (новият отбранителен съюз – б.м.) като заплаха за „регионалната стабилност“ и заплаха за „териториалната си цялост“. Косово отговори, че инициативата не трябва да се разглежда като заплаха за никого, а като обединение на трите страни срещу предизвикателства и заплахи”.
За съжаление, сме изправени пред поредната възможност за така нареченото „балканизиране“ на Балканите. Другояче казано, здравословният патриотизъм на балканските народи може лесно да се галванизира и да се изроди в нездравословен националистически подем и тропане на оръжия. Въпреки заявленията на албанските държавни представители, че съюзът не заплашва никого и има отбранителен характер за географията и историята на Балканите, трябва да се запитаме от кого ще се отбраняват страните, подписали споразумението?
Един възможен отговор е – далновидността на управниците в тези две страни и Косово, като се има предвид провалът на НАТО да действа като отбранителен съюз и забележителното войнолюбство, което демонстрират НАТО-вските ръководители и европейски елити от ЕС. Ако имат такъв съюз, то може позоваването на него да обуслови, особено поради участието на страни членки на НАТО, една коалиция, която да говори с по-ясен и силен глас в НАТО в защита на мира и интересите на народите от тази коалиция. Когато една страна, особено малка като балканските, няма подобно съдружие, е много по-лесно да бъде организирана така, че да служи на войнолюбските интереси на по-големите нации, както това се очертава с ролята на Франция и Великобритания в желанието им да диктуват една по-войнствена политика по въпроса за войната между Русия и Украйна.
От друга страна, Сърбия е известна с близките си отношения с Русия. Като се има предвид напрежението между Европа и Русия, възможно е отбранителен съюз на две НАТО-вски държави, ведно с Косово, и с алюзии трета НАТО-вска съседка да се присъедини, да предизвика остри реакции.
Нашето лично мнение е, че едва ли Сърбия трябва да се притеснява за мира и за целостта си, тъй като няма причина страните от новия договор за сътрудничество в отбраната – Албания, Хърватска и Косово – да имат за цел завладяването на нови територии в географски смисъл. Причина за това е и един друг съюз, който се оформя, и това е военното сътрудничество между Унгария и Сърбия. То съвпада с изказаното от Вук Вуксанович, анализатор по сигурността, базиран в Белград: „Според Вуксанович в среда, в която НАТО не се оттегля, а по-скоро отслабва, „може да се случи така, че отделни държави да създадат неформални групи за сътрудничество“.
Един положителен резултат от един такъв пакт, дори да се струва на някои заплашителен, е нещо, което отдавна трябваше да се случи на Балканите и в Централна Европа, а именно: лидерите на местните малки държави да се отворят за по-откровен и мащабен диалог за своите интереси и виждания и за това как би могла да функционира една мирна и благотворна общност на народите на Балканите.
Участието на България, в този, а и във всички международни договори, следва да се води от Конституцията на страната, и по-точно от чл. 24 от същата, който гласи:
Чл. 24. (1) Външната политика на Република България се осъществява в съответствие с принципите и нормите на международното право.
(2) Основни цели на външната политика на Република България са националната сигурност и независимостта на страната, благоденствието и основните права и свободи на българските граждани, както и съдействието за установяване на справедлив международен ред.
Във връзка с това следва да се прецени доколко един такъв съюз съдейства за именно тези ясно посочени интереси в КРБ – сигурност, независимост, правата на българските граждани – и съответства на принципите и нормите на международното право.
Със сигурност участието в един съюз трябва да се балансира не само с тези страни, които участват в него, но и, както в случая – с позицията на другите съседи, които не са включени. Целта е да се избегне напрежение, което да застраши мирното съвместно съществуване на добросъседски и добронамерени нации.
Хърватия, България и Сърбия са страни с много близки характеристики като история, езици, държавно устройство, традиции, както и като икономика (мащаб на същата)
Как този военен съюз се отнася към една друга инициатива за включване на България към един по-широк, но и по-всеобхватен блок на локално сътрудничество като Централна Европа?
Представянето на една чешка неправителствена организация, което организирахме с тях в началото на март, тази година, заедно с още едно българско сдружение, представя по-различен подход. Целта е България да участва в сътрудничество със страните от Централна Европа, но не само на военно ниво. Това включва Полша, Унгария, Чехия, Словакия, Словения, Сърбия, Австрия, Хърватия, както и България, Румъния и дори Гърция. Сътрудничеството ще е икономическо, инфраструктурно, външнополитическо, финансово и военно. В този случай, ще се запази суверенитетът на всяка държава и културата и традициите на всеки народ, но съюзът ще се ползва с общи елементи на външната политика и коопериране в споменатите области. В този възможен нов блок следва да се говори и за сътрудничество в областта на християнството, запазването на семейството и традициите, както и независимостта на отделните народи, която е толкова важна за всеки един от тях, но и която не спъва възможностите за взаимопомощ и сътрудничество.
Поставен в този по-широк контекст, който не е обвързан с НАТО и с Брюксел, този нов военен договор за сътрудничество няма да бъде видян като насочен срещу някого, особено както властите в Сърбия го възприемат, а като едно добросъседско обединение на фона на всеобщата несигурност за страните в Европа и войнолюбските сигнали, които се подават от Брюксел, както и от Париж и Лондон.
Разбира се, ако надделеят нездрави непатриотични и квазинационалистически групи, използвани от външни сили, които имат интерес от войни и несигурност, за да прокарат своето влияние и да продават оръжия, тогава е възможно един такъв съюз да се окаже противопоказен за региона и за България.
Какво е значението на тези международни междудържавни движения?
За да влезе в подобен пакт, България трябва да го третира като международен договор и в смисъла на посочената по-горе разпоредба от Конституцията. Международните договори следва да бъдат ратифицирани от Народното събрание, тоест народът, доколкото парламентът е изразител на волята на народа, трябва да каже своята дума. Същото важи и за ориентирането на България към Централна Европа.
Критичен е изводът, че подозрителността, прикритостта и липсата на диалог обикновено водят до неправилни преценки и изводи и в една такава атмосфера на недоверие лесно могат да припламнат искрите на междуособиците, било те политически или в най-лошия случай – военни. Ако този военен пакт е повод за открита дискусия за това какви са реалните интереси на народите на Балканите, които са съседи от хилядолетия, това е добра стъпка, включително в посока на развиване на сътрудничество и в други области на политическия, икономическия и духовния живот. В такъв случай участието на България може да се окаже удачно, но само с ясното разбиране, че е балансирано с позицията и на Сърбия, а защо не и на Румъния и Гърция. Но за подобен подход се искат дипломатическа инициативност и усилия, които се свеждат до контакти и разговори.
Във всички случаи, както и да се развият усилията на водещите външната политика на страните на Балканите, целта трябва да бъде да се запази именно духът на добросъседство и взаимно уважение. Християнството е лично спасение на душата, но е и отправна точка за управниците да се погрижат за сигурността, мира и благоденствието на народите, които разчитат на тяхното мъдро управление. Ако политиците бяха наясно, че не са крайната инстанция, но над тях стои Бог, Който ги е поставил на отговорната позиция да служат на Него и на доброто, те биха били много по-внимателни както в риториката, така и в действията си.
Така избягването на войните, спазването на правата на човека и християнската традиция в цивилизационно отношение и в държавното управление, съобразно Христово правило „Прави на другия както искаш на теб да правят“, е гаранцията за един дълготраен климат на мир и добросъседство на Балканите, които са известни с разделения и междуособици.
Виктор Костов е адвокат, богослов и главен редактор на “Свобода за всеки”.
