От Петър Щевков
Свалянето на Башар Асад ще остане в историята като една от най-циничните операции на силите в Близкия изток.
Дамаск отдавна е синоним на екзотика и Ориента, а за християните се свързва с Йоан Кръстител, но през последните години се свързва главно с безкрайна война и умиране или по-скоро с няколко прокси войни едновременно, и също и с масивна миграционна вълна. На фона на войната в Сирия се проведе кратка война и между американците и руската група Вагнер, турците свалиха руски изтребител, иранците воюваха със саудитците, Ислямска държава действаше в Ирак и Сирия, но ислямистите дълго време не успяха да победят авторитарния режим на Башар Асад.
И изведнъж всичко се промени за няколко дни. Светът остана в захлас, великите сили мълчаха, Асад изненадващо се отказа от властта и отлетя за Москва, а Израел реагира бързо.
Почти невъзможно е да се разгадае сложността на всичко това, но нещо наистина може да се разгадае и това буди учудване.
Докато Западът празнуваше падането на сирийския диктатор Башар ал-Асад, основното близкоизточно протеже на САЩ и Европа в региона – Израел – бомбардира останките от сирийската военна инфраструктура. Летища, съоръжения за ПВО, танкове, складове за боеприпаси, всички военни цели. Според очевидци Сирия е останала практически без нищо в арсенала си.
Израел също така бързо разшири окупацията си на Голанските възвишения, превземайки върха на планината Хермон. Това е най-високата планина в Сирия, която ще даде на Йерусалим неограничена видимост над цялата страна. Преди това Израел имаше сляпо петно в радарното си покритие на Сирия зад Хермон.
Руските и американските военни бази, първите легални, вторите незаконни, продължават да съществуват. Турция също изпълнява своите цели, доказателство за което е скорошното изказване на Ердоган, че в света има само двама велики държавници – той и Путин.
В случая с Израел това е незаконно действие. Израел не действа при самоотбрана, нито под мандат на ООН. Но го прави след изявлението на премиера Бенямин Нетаняху, който призна, че падането на Асад е пряка последица от израелските удари срещу неговите съюзници Иран и Хизбула.
Той е прав, Израел засега е постигнал хегемония в Леванта. Контурите на това, което ще излезе от това, все още е трудно да се прецени.
Продължаващото унищожаване на Асад и Сирия от Израел обаче подчертава цинизма на неговите мотиви. Целта не беше да се освободи страната, а да се унищожи. Действията на Израел разкриват и политиката на Запада, който се преструва, че свалянето на Асад е постижение, но не намира сили да осъди агресията на Йерусалим.
Турско-израелско сътрудничество и сметките на Русия
Ако оценим само края на режима на Асад, продължил от 1972 г., когато баща му пое властта, победителите в региона са Турция и Израел.
Турция е основен и официален покровител на джихадистите, които години наред, благодарение на прикритието на Анкара, действаха в граничния Идлиб.1 В края на ноември те се измъкнаха изпод турския чадър, само за да бъдат изненадани от собствения си успех и жалкото състояние на бягащата сирийска армия. В резултат на това Дамаск върви към подчинение на Турция като васална държава, подобна на сирийския вилает на новата Османска империя. Между другото, това е вторият случай за кратък период от време, когато подкрепата на Турция и Израел води едната страна в конфликта до решителна победа. Първият беше превземането на Нагорни Карабах от Азербайджан, което доведе до изгонването на арменското население от тяхната историческа територия.
Президентът на САЩ в оставка Джо Байдън изрази радостта си от падането на сирийския режим, но все още няма доказателства, че американците са били пряко замесени в последните събития. Те обаче усилено подготвяха почвата за падането на Дамаск, съществена роля изиграха дългосрочният ефект от техните санкции и превземането на сирийските петролни полета, охранявани от американски войски.
Основният губещ е Иран, който поради разрушаването на шиитския пояс (Иран, Ирак, Сирия, Ливан) загуби пряка сухопътна връзка със своя съюзник в Ливан Хизбула.
Русия също загуби, но за разлика от Иран, не катастрофално. Престижът му пострада особено, но военните му бази и дипломатически мисии не бяха засегнати от бунтовниците. Изглежда, че е постигнато споразумение между Москва, Анкара и бунтовниците, като за момента не е изключено Русия да се договори с новата сила за запазване на базите. Ако това се провали, това няма да е трагедия от гледна точка на Кремъл. Русия провежда своите операции в Африка до голяма степен през сирийски пристанища и летища, но една алтернатива е транспортирането през Судан, където руснаците водят преговори с двете страни в конфликта и планират да построят ново голямо пристанище. В дългосрочен план да се отърват от некомпетентния Асад може да е добра идея за руснаците. Руснаците разбират от цинични игри, както и американците.
Американско-ислямисткият съюз е по-скоро правило, отколкото изключение
За онези, които се интересуват от Близкия изток по време на американските войни в Ирак и Афганистан, настоящите събития в Сирия може да изглеждат като сценарий от алтернативна вселена. Бивши членове на Ал Кайда свалиха светски режим, но Западът не се притеснява от това, а американците и французите дори приветстват и аплодират промяната. А членката на НАТО Турция, както и Израел – много хваленият борец срещу ислямизма – пряко подкрепят джихадистката кампания.
Как изобщо е възможно това? Краткият отговор е, че западните лидери проправиха пътя за ислямистите.
В резултат на тази подкрепа Дамаск в неделя смени червения цвят на знамето си със зелено и замени светския алавит Башар ал-Асад като лидер на страната с международно издирвания ислямистки терорист Ахмад Хюсеин ал-Шар, известен като Абу Мохамед ал- Джавлани.
Но ако се задълбочим, всъщност откриваме приемственост.
Съвременният войнстващ ислямизъм до голяма степен се роди от американската подкрепа за муджахидините, които се биеха срещу Съветите в Афганистан. Много от муджахидините се завърнаха в родните си страни след войната в Афганистан, където доразвиха войнствения ислямизъм. На културно ниво американо-ислямисткият съюз е емблематично заловен във филма Рамбо 3 (1982), с участието на Силвестър Сталоун. Рамбо 3 завършва със заглавието: „Този филм е посветен на смелите муджахидини на Афганистан.“
Изглеждаше, че този свят е свършил на 11 септември 2001 г. и последвалите войни в Афганистан и Ирак изправяха американците срещу ислямистите в продължение на десетилетие. Но това скоро трябваше да се промени.
През 2012 г. разузнавателната служба на Пентагона, DIA, предупреди в доклад, че салафитско княжество в Източна Сирия е в опасност и точно това искат силите, подкрепящи опозицията, за да изолират сирийския режим.
Това „княжество“ наистина се появи в първата си форма, известна като Ислямска държава в Ирак и Сирия (ISIS). Когато тогавашният директор на DIA Майкъл Флин беше изправен пред репортажа на катарската телевизия Ал Джазира, той реагира изненадващо. Той не се опита да омаловажи доклада, а вместо това заяви, че създаването на пространство за сирийските джихадисти е „съзнателно решение“ от страна на Вашингтон.
Според американския генерал Уесли Кларк Сирия е една от седемте близкоизточни страни, в които според таен документ, цитиран от него, е трябвало да се извърши смяна на режима след атаките от 11 септември. Това бяха Ирак, Сирия, Ливан, Либия, Судан, Сомалия и Иран.
Израел, чието лоби има огромно влияние върху външната политика на САЩ, трябваше да спечели от това. Идеологически тази програма беше подкрепена от неоконсерваторите на САЩ, а военното участие започна с нахлуването в Ирак, което – както Джон Миършаймър и Стивън Уолт описват подробно – беше извършено главно благодарение на приноса на израелското лоби. Сегашният израелски премиер Бенямин Нетаняху също свърши работата си, като излъга Конгреса на САЩ през 2002 г., когато каза, че „няма съмнение, че Саддам търси, работи и напредва към разработването на ядрени оръжия“.
Тази лъжа, последвана от други лъжи (включително известната реч на Колин Пауъл пред Съвета за сигурност на ООН), хвърли Америка и Запада в трагични войни, Близкия изток в тежки граждански и религиозни войни, но страната на Нетаняху спечели от това. Отговорността обаче не може да се прехвърля; тя е на американския президент Буш и някои от неговите последователи, подкрепени от съюзници в Европа.
Военната сила все пак не може да направи всичко. В рамките на десет години американците изпаднаха в големи проблеми в Ирак, местното население започна да отхвърля безкрайните войни и по-нататъшните приключения бяха отложени. Обама беше предшественик в това положение и Тръмп го затвърди.
Embed from Getty ImagesОтрицателната реакция от тази необмислена неоконсервативна политика беше толкова силна, че след като шиитското мнозинство пое властта, Ирак стана съюзник на Иран. С други думи, шиитският пояс към Ливан може да бъде създаден само благодарение на американската инвазия.
Джихадисти, борещи се за разнообразие
Нека се върнем към Сирия и за точност да подчертаем, че няма доказателства за пряка американска подкрепа за Ислямска държава или Ал Кайда в страната. Вашингтон подкрепя главно светската кюрдска милиция YPG,2 против волята на Турция. Действията и изявленията на джихадистите там обаче са в удивителен тон с очакванията на американската дълбока държава.
Показателен пример е новият глава на сирийската държава Мохамед ал Джавлани, който се би на страната на Ал Кайда в Ирак, където беше заловен от американците. След освобождаването си той се насочи към Сирия, за да се бие срещу правителството на Башар ал-Асад. Той стана известен като основател и емир на Фронта ал-Нусра, сирийския клон на Ал-Кайда. За да получи международна легитимност, той по-късно прекъсна връзките си с Ал Кайда, сливайки Ал Нусра с други групи в организацията Хаят Тахрир ал Шам (HTS). Правителството на САЩ определи Джавлани за глобален терорист през 2013 г. и четири години по-късно обяви награда от 10 милиона долара за информация, водеща до залавянето му. Наградата продължава и днес, но Байдън не спря да се радва, че Асад е заменен от този ислямист.
Безопасно е да се каже, че следователно не можем да оценим искреността на усилията на САЩ да заловят Джавлани. През последните години обаче неговата HTS, под егидата на Турция, контролира милиони хора в северозападната сирийска провинция Идлиб. Джавлани се научи да казва всички правилни неща през това време, до такава степен, че след началото на офанзивата срещу Алепо той заяви, че в бъдещата Сирия „разнообразието ще бъде нашата сила“. Той също така говори за защита на алавитите и християните и същият министър-председател, който беше при Асад, остана на поста. Американският истаблишмънт, като Фарид Закария в CNN, заяви след като пое властта, че Джавлани се е „поучил от грешките си в Ирак“.
Повод за оптимизъм?
Следователно западната преса насърчава версията за умерените сирийски джихадисти. Впечатляващо е, че HTS с дейността си в Сирия досега помага на този разказ. Организацията е обявила забрана за насилственото носене на хиджаб от жени и е издала заповед на звената си да не тормозят чуждестранни журналисти. Но най-важното: досега не е имало кланета на мирно население. Унищожават се само статуите на Асад, луксозните имоти във вилата на Асад, телевизиите ни показаха кадри от президентския гараж, пълен с луксозни коли, и гнева на сирийската улица. Нещо подобно обаче вече видяхме в Багдад, Триполи и Киев, когато имаше смяна на властта. И това не беше краят на историята.
Това, което е изненадващо и вероятно също положително, е, че виждаме координация между основните силови играчи в региона и превземането на властта изглежда организирано.
Няма толкова много спекулации. Например, твърди се, че свалянето на Асад е договорено на 7 декември от турците, саудитците, Египет, Обединените арабски емирства, а също и Русия, която предложи да го приеме на своя територия. Това би означавало, че никой няма интерес от една нова Либия. Все пак единствените, които в момента се държат агресивно, са Израел.
Не само жителите на Сирия биха искали това да е нещо повече от пожелателно мислене. Разбира се, всеки с морален компас би бил щастлив, ако Сирия можеше да въздъхне с облекчение след десетилетие на войни и санкции и бежанците от Турция и Европа можеха да се върнат у дома. Но както се казва в класическата поговорка, оптимизмът е убежище за страхливците. Следователно, дори и да признаем, че регионалните сили имат добри намерения този път, трябва да очакваме, че краят ще е както обикновено става. Тоест, както след смяната на режимите в Ирак, Либия или Афганистан.
Специална глава от тежко изпитаната Сирия се пише от християните там. В Словакия, благодарение на Папската фондация за църквата в нужда (ACN), организирахме помощ за тях и сирийски епископи ни посетиха. Тук разбрахме това, което Западът пренебрегна – че режимът на Асад защитава християните от ислямистите. Ето защо е важно да следим какво ще се случи с християните в Сирия сега.
Сирийският католически архиепископ Жак Мурад изрази скептицизъм след превземането на Алепо: „Това е краят на великата история на християните в Алепо“.
Напълно възможно е след пълната победа на джихадистите на Джавлани да приложим изказването му за цяла Сирия. И да се надяваме, че сирийският епископ греши.
И ако не, ние в Европа трябва да помним кой го причини.
Петър Щевков е заместник-главен редактор на словашкия новинарски сайт Standard.sk.
Публикувано с разрешение. Статията се появи първо в Štandard на словашки език. Правата върху българския превод запазени, © 2024.
Бележки
- Идлиб е провинция в северозападна Сирия, известна със своето селскостопанско производство, текстилна промишленост и историческо значение. Въпреки това, тя се явява основно бойно поле в Сирийската гражданска война, с различни фракции, борещи се за контрол, и е бил обект на интензивни битки и разселване на цивилни. Б. ред. ↩︎
- Кюрдската милиция YPG (Отряди за защита на народа) е ръководен от кюрдите компонент на Сирийските демократични сили (SDF), съставен предимно от кюрдски бойци, но включващ също арабски и асирийски елементи. YPG е ключов играч в битката срещу Ислямска държава (ISIS) в Сирия. Б. ред. ↩︎
