Популизмът в книгата на А. Пилев “Пастори-агенти на ДС”. Пилев, вляво, представя книгата си. Снимка: Евангелски вестник
Настоящата статия представлява продължение на предишната ми статия “Книгата на А. Пилев “Пастори агенти на ДС – едно голямо разочарование”, публикувана в блога на сп. “Свобода за всеки”. Тук ще се спра на още една сериозна според мен пролука – липсата на правилна евангелистка позиция, от която да тръгне авторът.
В Предговора на книгата доц. д-р Румен Генов (НБУ) обявява следното:
Документалната книга на Ангел Пилев има една основна цел – да бъде установена истината за причастността към тайната политическа полиция на “бившия режим” на някои евангелски пастори – водачи на общността, за условията, при които са били вербувани, за последиците от тяхната дейност. Освен това се предлага тълкувание на реакциите на въпросните лица след оповестяването на връзките им с Държавната сигурност (Пилев, 5).
Няма съмнение, че преподавателят от НБУ показва едно добро намерение да прибави известна тежест на Пилевото съчинение. Но достатъчно ли е това, за да се кажат само положителни неща за тази “документална книга”? Четейки книгата на Пилев повторно, у мен възникнаха няколко въпроса: първо, какво трябва да се разбира под “документална книга” в този случай; второ, какво трябва да се разбира под “установяване на истината” в този случай; трето, какво трябва да се разбира под “водачи на общността”? Намираме ли приемливите отговори в книгата на А. Пилев “Пастори агенти на ДС”? Какви са критериите, за да бъдат одобрени или отхвърлени тези критерии от евангелската общност?
Кое е “документалното” на “документалната книга” на А. Пилев?
Няма съмнение, че приложените документи-сведения на служители на ДС, собственоръчно подписани декларации, собственоръчно подписани доноси от визираните от Пилев лица – са автентични. Обсъждането на тяхната автентичност е напълно излишно. Но прави ли това обстоятелство книгата “документална” до такава степен, че тя да не бъде възприета от читателя като един класьор, натъпкан с документи по дадена тема или като един твърде субективен опит за интерпретация на безспорни “документи”?
Доц. д-р Р. Генов всъщност много дипломатично определя съчинението на Пилев като “книга”, защото е много трудно да се разбере това по-специално – “документален очерк” ли е, “документален роман” ли е или е нещо “документално” неопределено. Известно е, че по начало “документалният жанр” би трябвало да ограничава волномислието и волнодумството на “документалния” автор. А това е така, защото в “документалния жанр” не се допускат авторови приумици и измислици. Можем ли обаче да видим тази авторова безпристрастност и обективност в “Пастори агенти на ДС”?
Естествено е, че авторът на дадена “документална книга” би трябвало да има своя изходна позиция, свое верую и дори свои пристрастия, които обаче би трябвало да овладява. Доц. д-р Румен Генов знае по-добре и от мен, че за едно и също събитие или документ не само в древността, но и в по-новата ни история летописци и документалисти биха направили различни интерпретации и биха стигнали до различни изводи. Това зависи от тяхната социална, културна, религиозна, партийна и т. н. принадлежност. Авторът на “документалната книга” А. Пилев претендира за принадлежност към българския евангелизъм, но това не личи нито от неговата позиция, нито от неговия подход към документалния материал.
В първата част на своята книга той се изявява като човек, който хвърля много усилия за анализ на политиката на тоталитарния режим (Пилев, 14-19) или “шпионската мрежа” на ДС (Пилев, 20-38). Няма да коментирам липсата на автентични документи за анти-евангелистката политика на ЦК на БКП и правителството на Т. Живков по онова време, защото съзнавам, че Пилев не е квалифициран историк и не би се справил със задачата поне да се позове на такива документи. Само ще прибавя мимоходом, че сравнена например с документалната книга “Турското население в България между полюсите на етническата политика” (С., ЛИК, 1998) на В. Стоянов за тоталитарната политика към турското малцинство и неговата религия, “документалната книга” на Пилев олеква твърде много. Пилев не е “документалист” на БКП или исляма, а претендиращ да бъде евангелист. Но това въобще не личи от неговия подход и анализ.
За сравнение ще се позова на документалната книга на д-р Ст. Банков “Досието. От двете страни на желязната завеса” (Бургас, ИК “Еос”, 2001). Авторът тук категорично показва една ясна евангелистка позиция като интерпретатор на документите. “Първото чувство, което изпитах, минавайки с погнуса през доносите на агентите – пише д-р Банков, – беше чувството на дълг пред Бога и пред Отечеството ми. Дълг да направя тези документи достояние до народа си” (Банков, 6). По-нататък авторът се аргументира с редица библейски пасажи за своето намерение да изпълни дълга си пред Бога и Отечеството (Банков, 6-17), каквато е практиката на евангелистите по света, когато се залавят с дадена тема.
При Пилев такъв подход не се наблюдава. Той цитира епизодично и ни в клин, ни в ръкав два-три стиха (Пилев, 18), говори за библейския императив да казваме истината Пилев, 7), но отдава много по-голямо значение на онова, което правела ДС за “вербовката” на разглежданите евангелски служители и как те се били поддали на тази вербовка. В подхода на Пилев към агентурната проблематика се вижда еклектизмът на човек, който няма ясна гражданска, религиозна, богословска и етическа позиция, защото е решил да напише една книга с неясна за самия себе си цел. Неясен е и въпросът за читателската аудитория на Пилев – евангелистите ли иска да просвети по темата, или да предаде на българския народ за пореден път баналната информация за “тайните операции” на октопода ДС, като злепостави с ретуш някои от своите герои.
Ако Пилев искаше и можеше да оправдае “основната цел” в “документалната си книга”, за която говори в Предговора доц. д-р Р. Генов, той трябваше да тръгне не от някаква обща и еклектична позиция, а от позицията на изследовател евангелист и пастор. Това означава да се посочи ясно и категорично библейската база на отношението на вярващия човек, от една страна, към тоталитарната държава, а от друга страна, към поддалите се на вербовка. Трябваше да се посочат принципите, завещани ни от реформаторите, стига Пилев да е запознат с тях. Не е достатъчно да изразим своята неангажираща се позиция спрямо структурите на БКП и ДС и да афишираме своята критика към тях. Нека това го правят учените в различните хуманитарни области. Не е достатъчно да осъдим податливостта на когото и да било на процеса на вербуване, независимо дали това е станало доброволно или под натиск. Това го правят и журналистите в жълтата преса. Нужно беше Пилев да покаже, че притежава ясна доктрина за “осъждение” и “простителност”, защото все пак изповядва някаква форма на християнство!
Нека цитирам Дитрих Бонхьофер, който е много удачен пример в това отношение. След като през пролетта на 1938 г. Бонхьофер отказва да подпише декларация за лоялност към Хитлер, каквато режимът изисква от всеки германски поданик по повод 50-годишния юбилей на диктатора, започват сериозни проблеми за него, довели до екзекуцията му 7 години по-късно. Въпреки твърдата си антиправителствена позиция обаче, Бонхьофер казва следното за онези свои колеги, които са се огънали под натиска:
Както Христос понесе нашия товар, така би трябвало и ние да понесем товара на другите човешки същества… Простителността е христоподобното страдание, което е дълг на християнина да понесе (Bonhoeffer, D. The Cost of Discipleship. Macmillan, 1963. 100).
Такава трябва да бъде автентичната евангелистка позиция! От “документалната книга” на Пилев обаче разбираме само, че той е сметнал за свой дълг да тропа с дървеното чукче по масата на някакъв самозван осъдител. Той обявява: “Нека обаче си дадем сметка, че доносниците в църквата не са Църквата” (Пилев, 13; вж. 296). Въпреки че са се покаяли, Пилев ги прогонва от Църквата. Въпреки че Църквата е Христова, Пилев хлопва и заключва вратата към нея под носа им, сякаш Църквата е негова собственост. “Документалистът” Пилев си присвоява по най-арогантен начин ключовете за принадлежност към Църквата, сякаш папа Инокентий VІІІ лично му ги е връчил. Пилев захвърля на кладата съгрешилите с “доносничество” евангелистки лидери, вярвайки си, че е автор на “документална книга” за агентите в българския евангелизъм.
Какво означава “установяване на истината”?
Пилев се надява да е “установил истината” за “пасторите агенти” в България, защото “Библията учи да не си служим с полуистини, за да не се окажем лъжци” (Пилев, 7). Успял ли е Пилев да отговори в своята “документална книга” на пилатовския въпрос: “Що е истина?” (Йоан 18:38)? Лично аз бих дал отрицателен отговор. За да се аргументирам, ще разгледам подхода и анализите на Пилев при три случая от книгата.
Най-напред, ще започна със следното заявление на Пилев:
Стремял съм се също да избягвам пикантерията и да не влагам лично отношение. Съзнателно съм избягвал да цитирам данни, които могат да увредят репутацията на трети лица, нямащи отношение към обекта на изследването (Пилев, 9).
Както ще се убедим, Пилев въобще не спазва обещанието си. Той направо лъже, че ще го спази! Когато цитира агентурни сведения в “документалната си книга”, Пилев не прави опит да избягва изкушението да се занимава с “пикантерии”. Това е особено видно в казуса на главен старейшина Павел Игнатов. В едни документи е зачеркнато името на Лучия Петрова, но е запазена “пикантерията” (Пилев, 281-2), докато в друг документ е запазено името, но е зачеркната “пикантерията” (Пилев, 287). В трети документ “пикантерията” е драматизирана повече с позоваването на още един случай (Пилев, 288-9).
Читателят пита с основание: “Кому са нужни тия таблоидни подробности?” И какво допринася това за разбирането на “агентурния проблем”? Тези махленски щрихи обаче служат на Пилев за една още по-коварна цел – забележете, че той включва материала не в частта за П. Игнатов, а в частта за еп. В. Еленков. “Гвоздеят” в програмата на Пилев е В. Еленков. Сякаш Пилев иска да наклепа Еленков за “пикантериите”, донесени пред ДС за колегата му Игнатов, независимо че под доносите се е подписвал агент “Тимотей” (конгрешанинът Павел Иванов). Ето защо Пилев прибавя друга “пикантерия” към деформирания от него образ на харизматика Еленков: “В. Еленков става един от основните разпространители на старата арианска ерес, осъдена от всички църковни събори през вековете, свързана с отричане на Троицата” (Пилев, 284). С тази нагла лъжа Пилев иска да прозвучи в “документалната” си книга и като … богослов, въпреки че никога не е бил такъв!
На второ място, искам да посоча изключително неубедителното представяне на п-р Асен Райков в книгата на Пилев като “агент” (Пилев, 262-4). Въпреки че признава колко “трудно е да се говори” за него поради оскъдната информация, Пилев все пак го категоризира като “агент”. Защо ли? Авторът на “документалната книга” не прилага нито един автентичен документ, но всъщност изплюва камъчето: “Лицето Асен Райков си позволи да сипе заплахи по пастор, член на Български лидерски форум, който беше публикувал в сайта си информация от Комисията по досиетата за агентурната принадлежност на агент “Христо”, известен и като главен пастор и апостол Асен Райков” (Пилев, 264).
Нали Пилев беше обещал “да не влага лично отношение” в анализа си, като “се обляга преди всичко на фактите” (Пилев, 9)? Какво излиза в този случай? Значи, няма документи, но има заплаха срещу Пилев и антуража му и ето ти вендетата – обявяване на някого за “агент” без да е представен “документ”. Как така е дръзнало да “си позволи” да се защитава засегнатото лице от “документалиста” Пилев?!… Но и това отмъщение не стига! Пилев прилага нова “пикантерия”, коментирайки ниското образователно ниво на п-р Райков. С други думи, кой е той, че е тръгнал да рита срещу остен (вж. Деян. 26:14)? Ето, на това народът би му казал: “Присмяла се кука на кривата бука!”
На трето място, некомпетентно са прочетени и анализирани документите, свързани с п-р Николай Кокончев. Тук ще оставя настрана темата доколко е налице обвързаност със службите на ДС – това е въпрос, който излиза извън обсега на наличната документация в “документалната книга” на Пилев. Искам да кажа няколко думи за текста на “Заявлението” на Н. Кокончев до началника на Окр. Управление (Бургас) (Пилев, 252-3), защото Пилев въобще не е успял да разчете посланието в текста. Пилев, който обещава в началото на “документалната книга” да не внася нищо “лично”, тук отново се изкушава да приложи грубоватия си сарказъм: “това заявление би подхождало повече на кандидатстване за работа за проповедник”.
Видно е от коментара, че Пилев не разбира акцента, който прилага Н. Кокончев. Заявителят видимо подчертава, че гледа на себе си като на “религиозен човек”, който “доброволно” е започнал работа като проповедник, следователно той иска на него да бъде гледано дори от агентите на ДС като такъв. Лично аз не виждам нищо верноподаническо в този свободен текст на Заявлението. Напротив! Между редовете се забелязва убеждението на Кокончев, че трябва да остане неприкосновен в своето религиозно служение. И няма съмнение, че вербовчиците са разбрали отлично, че пред тях стои един особено интелигентен и съобразителен млад човек, когото няма да спечелят на 100%. Те дори приемат “сделката” да не му пречат в пряката “религиозна дейност” (Пилев, 256).
В Заявлението ми правят впечатление още две дребни наглед подробности, които са убягнали от погледа на Пилев. Първо, че в заключението най-напред е написано “ще се обаждам на псевдоним”, а после предлогът “на” е поправен със “с”. Възможно е да спекулирам, но ми се ще да вярвам, доколкото познавам Кокончев, че е направил това нарочно, за да покаже, че няма желание да се идентифицира с какъвто и да било “агент”. А това му прави чест! Той е бил принуден, а не е допуснал доброволна вербовка. Второто нещо, което ми се ще да отбележа, е, че псевдонимът “Желев”, избран от Кокончев, съдържа ирония. Той насочва вниманието на запознатите към една от активните фигури в СЕПЦ в миналото, която бе твърде силно обвързана с комунистическата власт. Доколко – предстои да бъде изследвано по-внимателно и компетентно. Що се отнася до “агентурната” обвързаност на Кокончев обаче, ще призная, че започвам да се съмнявам в нейната действителна тежест. Към това съмнение ме водят именно публикуваните документи в “документалната книга” на Пилев.
И в заключение, какви “водачи на общността” са визирани от Пилев като негова “основна цел”? В предишната статия посочих и подчертавам отново, че Пилев подозрително прави опит да дискредитира предимно представители на харизматичните общности. Това ми прилича на битка, в която съюзниците изведнъж се насочват враждебно едни към други, защото част от тях са преминали на страната на общия враг. Историците знаят за не един и два случая на такова нелоялно разтрогване на отношенията и братоубийствени действия, подбудени от някакви задкулисни интереси. Съгласен съм с историците, които приемат Цицероновата максима, че “историята е учителка”, но ако тази максима се приема в академичните среди по определени правила, то в християнската Църква правилата са други.
Ако Пилев не се бе поддал на изкушението да се прави на автор на “документална книга”, която ще бъде акламирана от историци специалисти, от философи специалисти и от журналисти, той щеше да постъпи както постъпва всеки истински протестантски деец. Щеше да квалифицира “вербуването” от ДС като грях. Щеше да посочи с пръст греха. Щеше да го осъди. Но нямаше да се изживява като Великия инквизитор на българския протестантизъм. Нямаше да посяга грубо към човешки съдби, нямаше да мачка, нямаше да изхвърля личности от Църквата навън просто защото никой от нас няма право на това. Ако Пилев беше евангелистки представител и изследовател, щеше да отвори в “документалната” си книга вратата към Божията милост и прошка. В новозаветната история имаме такъв един случай – Савел, който бе може би първият религиозен човек, действащ като “агент на държавна сигурност”. Той беше много активен, написа много доноси и стана причина за смъртта на мнозина християни. За него се казва, че “дишаше заплашване и убийство против Господните ученици” (Деян. 9:1). Но Христос го срещна. Той се покая. И мнозина знаят, че Савел стана най-продуктивният служител за Христос. Щом със Савел настъпи такава радикална промяна, кой е Пилев и кой съм аз, че да отказваме тя да се случи и за разрешаването на “агентурния проблем” в българския евангелизъм?
Д-р Вениамин Пеев е евангелски богослов, философ и автор, редактор в Свобода за всеки.
