В безпрецедентните условия на живот, в които се намираме от година насам, изглежда всичко може да се очаква, казват някои. И допълват: безпрецедентните условия изискват и безпрецедентни мерки.
И наистина, бихме се съгласили с подобни твърдения: когато дадено събитие или явление или обществена ситуация няма прецедент в миналото, за овладяването на проблеми или предизвикателства може да се предприемат закони или мерки, които също нямат прецедент в миналото. Но тъй като говорим за човешко общество, съвършено разбираемо е, че справянето с трудностите и проблемите в него се осъществява с цел неговото добруване и напредък в бъдещето. Това е причината престъпниците да бъдат осъждани и правата им ограничавани (било чрез затворничество, било чрез други мерки, които ограничават дейността им като престъпници), та да не могат повече да навреждат на обществото; това е причината лъжци и измамници също да получават справедливи присъди, които да не им позволяват повече да лъжат или мамят другите с цел собствено облагодетелстване или постигането на някакви свои цели; това е причината законите и разпоредбите в една страна да защитават интересите, живота и благосъстоянието на онези, на които е дадена свободата да работят и живеят в обществото в съответствие с обществените интереси и цели, а това най-често се постига чрез спазването на тези закони и разпоредби, тъй като служат на хората и се прилагат за тяхно добро.
Една от фундаменталните свободи на съвременното човечество е свободата му да изрази протеста си, ако сметне, че конституционно дадените му права и свободи са нарушени несправедливо. От няколко десетилетия насам мирният протест в обществото е един от ярките белези на гражданското общество и движението на човечеството към демократично устройство на неговото битие. Всекидневно може да се видят по различните медии протести в различни страни за разрешаването на проблеми или несъгласия в общуването между властта и народа относно неговите права и свободи.
Но знаем също така, че инцидентни случаи в обществения живот понякога пораждат приемането на закони или разпоредби, които в една или друга степен ограничават правата и свободите на хората. От събарянето на двете кули в Щатите насам и борбата срещу тероризма или други заплахи за обществото на местно ниво накараха правителствата да ограничат някои права и свободи на народа си с цел предпазването му от по-голямо зло. И народите се съгласиха с тези ограничения в живота си.
Но свободата да изразиш протеста си е равносилна на свободата да говориш свободно, без да се притесняваш, че ще бъдеш преследван от някоя партия или полицията или някакви държавни служби. Със затварянето на хората по домовете им и интензивното общуване помежду им чрез интернета протестите на отделни хора или на цели сдружения се излагат в медиите или в социалните мрежи. Вече видяхме, че когато в тях се споделят мисли и идеи, които не отговарят на „официалните“ версии за различните събития в държавата или в света, те биват премахвани или пък белязани с коментар, че са фалшиви или напълно неверни. С други думи, свободното изразяване, а също и свободният мирен протест, споделян чрез медиите, все повече ни се отказват.
Но защо може да ни се откаже да излезем на улицата (когато правителствата не ни изолират напълно по домовете ни) и мирно да изразим протеста си относно една или друга несправедливост? А за да ни се откаже подобно нещо, необходим е закон, който да ни забрани да протестираме. И дългото въведение към темата тук ни служи да посочим случай в една европейска страна, която чрез закон може да забрани или значително да ограничи свободните мирни протести на народа си. А както знаем, често една политическа линия на една държава (особено в малка Европа) сетне се разпространява и в други държави и местните правителства приемат съответстващи на тази линия закони или разпоредби; разширяването на джендър-идеологията и хомосексуалните практики, наречени „права и свободи“, са показателен пример за това, как политическото налагане на една идеология става чрез приемане на съответни нормативни актове в отделните държави, особено в „обвързаните“, да речем – Европейския съюз. Макар тук да посочваме пример от Великобритания, всъщност се опитваме да си зададем въпроса дали опитите за ограничаване на мирните протести в тази страна няма да се предприемат и в други страни. Това е особено актуално, като се има предвид непрекъснатото бълване на призиви за ограничения с цел предотвратяване на разпространението на заразите – в такива условия изглежда е твърде лесно властта да се опита да предприеме и ограничаване на гражданските права и свободи като цяло, а не само във връзка с общественото здраве.
Само преди няколко дена, на 16 март 2021 г., британската долна камара на парламента гласува с голямо мнозинство законопроект, наречен „Полиция, престъпление, присъди и съдилища“ – той всъщност е сбор от много документи, които предлагат приемането на редица законодателни мерки в Англия и Уелс. Наред с добронамерените предложения, такива като увеличаване на присъдите за убийците (особено на деца) и наказанията за онези, които осъществяват някакво насилие срещу полицаи (напр. при сблъсък с полицията по време на протест), както и наказанията за извършване на сексуално посегателство, в законопроекта се описват и мерките, които полицията може да вземе при организирането или провеждането на протести от страна на гражданите. И това е, което безпокои здравомислещите (включително немалко политици, дори и от страна на управляващите консерватори), те вече нарекоха тази част на законопроекта „мерки срещу правото на протест“.
В опитите си да оправдаят новите мерки с приемането на много по-строги наказания за различни видове престъпления, политиците, предлагащи новия законопроект, всъщност са заложили в него „правото“ на държавата да ограничи свободата на гражданите на мирен протест. Законопроектът предвижда сериозни наказания срещу протести или отделни протестиращи, които създават „сериозно раздразнение“ сред околните или пречат на нормалния ритъм на живота на мястото, където се провежда протест (например ако блокират улици или пречат на трафика). Анализи на законопроекта от няколко дена насам показват, че той ще даде право на полицията да определи къде, кога и как гражданите могат да протестират, полицаите да спират и претърсват гражданите, особено тези с различен цвят на кожата или с различна култура, а също така той по презумпция ще допуска, че циганите и други хора с непостоянно местожителство са престъпници. Наченаха се и петиции срещу готвения законопроект.
Тези политически стъпки са особено чувствителни за британците, защото само преди няколко дена полицията разгони мирно бдение в Лондон в памет на убитата на 3 март – при това от полицай! – Сара Еверърд и потъпка сложените цветя на мястото, където се счита, че била отвлечена, преди да бъде убита. Ако и едно бдение в памет на убит човек не може да бъде позволено (а лондонската полиция го пресече с оправданието, че се нарушавали правилата за дистанция по време на пандемията), тогава какво вече могат да очакват гражданите от подобен произвол на правителството, което ще може да определя дали да изказваш свободно мнението си по време на мирен протест, къде да го изказваш, ако ти позволят, и как да го изказваш; например предвижданите в законопроекта мерки не позволяват използването на мегафон или друго усилвателно устройство, защото, видите ли, с това ще се наруши спокойствието на живеещите наоколо.
С подобен законопроект всъщност се преразглежда самото понятие „протест“ – той вече се схваща като нещо, което трябва да се забрани, ако пречи на околните. Но как тогава човек може да протестира срещу някоя несправедливост? Как той може да издигне гласа си и да изрази несъгласието си с очевидни нарушения на неговите права и свободи? Да не говорим за мирните бдения в памет на загинали! Наистина протестите, при които се подпалват коли или се нанасят физически увреждания на полицаите, в днешно време не се допускат или най-малкото бързо биват потискани, както това стана при протеста в Бристол вчера на 21 март, където полицаи бяха ранени, колите им подпалени и околните сгради и магазини значително пострадаха; полицията вече установила, че сред трите хиляди протестиращи най-малко 400 или 500 са криминално проявени, които използвали ситуацията за свои цели.
Много се надяваме, че поговорката „в мътна вода най-лесно се лови риба“, няма да се окаже подходяща за европейските правителства и те няма да последват примера на Великобритания, когато в условията на пандемия и изключителни ограничения на правата и свободите властите биха могли да наложат на своите граждани ограничения и на мирните протести или въобще на мирното изразяване на несъгласие с несправедливостите. Описваме тук британския законопроект като напомняне, че у нас, както и в повечето европейски страни, гражданите все още имат свободата да изразяват мнението си (изключвамe драстичните забрани на Гугъл, Туитър, Фейсбук и т.н., които като истински диктатори правят каквото си искат с информацията, която не им харесва!) и че те все още могат достойно да отстояват това фундаментално за човечеството право, включително чрез гласуването по време на избори или чрез организирането на различни протестни прояви, които да спрат нечестиви политически игри или задкулисни цели на управляващите – у нас и по света, особено в Европа.
Д-р Валентин Кожухаров е мисиолог и преподавател по богословие, дописник и редактор в “Свобода за всеки”.
