Странен въпрос, ще каже някой! И наистина: можем ли да зачетем правото на една група хора, но да не зачетем правото на друга група хора? В днешно време либералната мисъл дава ясен (за „либералите“) отговор: не, всяка обществена група – а особено малцинствените! – има еднакви права с другите обществени групи. Дори и ние, вярващите, изглежда сме съгласни с подобна равнопоставеност (или поне част от вярващите мислят така).
Защо начевам темата за правата на човека и въпроса за това дали те могат да бъдат някак си разделени или степенувани или зачитани или незачитани? Макар от доста време насам мисълта за правата и свободите на отделните обществени групи да се настанява в съзнанието ни най-често като вътрешно противоречие (най-общо изразяващо се в опозицията „наистина правата на хората трябва да се спазват, но „правата“ на вършещите грях всъщност не са права“), може би досега не сме се замисляли над въпроса, че колкото повече настояваме за спазване на правото на свобода на религията и изповядването, толкова повече всъщност като че работим и за утвърждаването на правото на всяка друга обществена група да се ползва от същите свободи, с които и ние желаем да се ползваме, включително свободата публично (и законно!) да показваш греховен и неморален живот и дори да настояваш, че животът ти всъщност е добродетелен.
На мен самия не ми харесва тази констатация, но изглежда е време добре да я разберем. От двадесетина дена насам разсъждавам над горния въпрос, след като преди три седмици прочетох изводите на неотдавнашно проучване, което медиите публикуваха под названието, „Ново глобално изследване: една и съща основа ли имат свободата на религията и правата на ЛГБТ лицата“. Отговорът на този въпрос е утвърдителен: да, двата вида права са взаимообвързани!
Странно, помислих си аз: та нали дадената ми свобода да изповядвам вярата си според учението и вековната практика на Църквата ми дава пълното право да отхвърлям греховното, неморалното, злото, които са както религиозна, така и гражданска категория – през цялата си история човешките общества (религиозни или нерелигиозни) са считали хомосексуалността и развращаването на другите хора за греховно и неморално поведение, което поражда вражди и в края на краищата злини? Следователно съзнанието ми не може да вмести едновременно двете права – религиозната свобода и „правата“ на хомосексуалните – на една и съща плоскост и се бори да преодолее противоречието: мога ли с даденото ми право да се противопоставя на друго „право“, което всъщност считам за криво, а не за право?
Думите на снимката гласят, горе: Правата на ЛГБТ лицата срещу правото на свобода на религията; долу: Нима [между тях] няма никакво разделение?
В цитирания по-горе анализ на това ново проучване можем да видим, че държавите, в които свободата на религията се зачита в най-висока степен, правата на хомосексуалните групи също се зачитат в най-висока степен. Това са такива страни, като Швеция, Андора, Холандия, Исландия, Дания и т.н. Същевременно ще видим и страните, в които свободата на религията най-малко се зачита и същевременно „правата“ на хомосексуалните или не се зачитат въобще или пък се „зачитат“ само на хартия, но не и на практика: това са такива страни, като Алжир, Китай, Египет, Индонезия, Иран, Казахстан, Малайзия, Саудитска Арабия, Турция, Узбекистан, Виетнам и т.н.
И така, данните ни говорят следното: колкото „по-развита“ и „по-демократична“ е една страна, толкова повече свободата на религията и „правото“ на разврат мирно си съжителстват! Проучването всъщност ни говори нещо повече: колкото „по-либерални“ са едни общества, толкова повече правото на свободно изповядване на вярата (напр. християнската) дава основание на някои християни с еднаква степен да зачитат правото и на всички други да имат същата свобода, включително хомосексуалистите, и то до такава степен, че някои християни също се развратиха и за тях вече няма противоречие между вярата им и библията и разврата!*
Че това е страшна констатация, ще кажем ние! Наистина – ужасяваща констатация, която ни кара да не правим разлика между добродетелта и порока и въобще между доброто и злото! Но ако пък си затваряме очите и си мислим, че тази констатация е нещо временно и ще отмине или пък е нещо недобре изтълкувано и след време ще бъде преразгледано, това означава да си заровим главата в пясъка и да мислим, че освен нас други няма на този свят! Защото за всички нас станаха съвършено очевидни днешните ограничения, на които християните са подложени, и нещо повече – за преследването на християните за сметка на даването на все повече „права“ на други обществени групи и дори на отделни лица.
Когато четем новини, такива като „парламентарист-християнин е разследван по обвинение в реч на омразата заради това, че цитирал стих от библията“**, дали се замисляме докъде всъщност са стигнали нещата в „либералния“ свят? Когато на една религиозна група*** се отдават по-големи права, отколкото правата на християните (при това тези права не само чрез закони и разпоредби биват утвърждавани, но и публично са обявявани и едва ли не рекламирани!), как ние всъщност „преглъщаме“ тези факти и продължаваме живота си, като че нищо не се е случило?
И тук отново ще спомена вече на няколко пъти казваното в предишни публикации: слава Богу, че България не е толкова демократична и толкова либерална, каквито са богатите държави, и че у нас все още новини като тук цитираните рядко биха могли да се появят. У нас все още здравият разум на народа като че надделява и заблудите на нашите западноевропейски (и отвъдантлантически) партньори биват добре разбирани, като публично се дебатират и като цяло не се приемат, защото повечето хора у нас (надявам се!) все още не се страхуват да говорят каквото мислят. Но в либералния свят народите отдавна вече са свикнали с онази неизбежна предпазливост: „преди да говориш, претегли добре думите си“, защото с нещо може да нарушиш някой от безбройните закони и закончета, разпоредби и разпоредбички, определящи и насочващи всяка твоя стъпка и всяка твоя мисъл. Аз самият от години насам наблюдавам, как в една страна на „либералния демократизъм“ християнски правозащитни организации провеждат различни прояви с цел разясняване на заблудите, но дейностите им все още имат малък успех, просто защото хората се страхуват да ги последват и да издигнат гласа си срещу неправдите; който има възможност, нека да разгледа сайтовете на тези организации и да види, че повечето им призиви са от рода на „не се страхувайте, говорете истината, застанете редом с нас на страната на правдата, разпространявайте идеите ни, и т.н.“, но че засега те имат твърде малък брой последователи и симпатизанти, защото хората не са сигурни, че ако кажат истината, ще има кой да ги защити, тъй като в повечето случаи ще нарушат някой закон или разпоредба, най-често свързани с реч на омразата или нарушаването на нечии права и свободи.
И тъй, заключението ми от горните размисли е това: е, то бива свобода и права, ама чак пък такава слободия и неправда, каквато новите либерали се опитват да насадят в съзнанието на народите, не бива: правото на свобода на религията и „правата“ на хомосексуалните не са и не могат да бъдат еднакви права и свободи, защото едното е добро(детел) и има право на съществуване и утвърждаване в живота на хората, а другото е грях и неморално деяние, което не може само по себе си да има някакво право на утвърждаване в живота на народите – то може да бъде „право“ само на отделния човек, който е решил да си се развращава и на когото държавата не може и не трябва да му дава право публично да обявява греха си на малко и голямо и така да води към разврат и други около него.
Бележки под линия:
* Тук ми се ще да направя една бележка: понякога приятели ми казват, „защо споменаваш, че и християни са приели разврата на хомосексуалистите – нали призоваваме другите невярващи да се обърнат към Христос и да станат християни, та да се спасят, защо трябва да показваме кирливите си ризи, нека говорим за греха и злините на невярващите…“ и т.н. в този дух. Колкото и да се съгласявам с тях (защото наистина трябва да привличаме хората към Христа, като им посочваме Божията жертва за всички човеци по света и Божията любов, която не може да не намери ответно чувство сред онези, които веднъж я изпитат), все пак трябва и да отговоря, и отговорът ми винаги е този: вярващият добре знае, че в последните времена ще дойде анти-Христос и той ще се опита да измами верните; с други думи измамата ще дойде от някой, който уж е християнин и твърди, че тъкмо той проповядва истината, а всъщност говори, подучван от сатаната. Затова не трябва да се учудваме, че някои църковни общини отстъпиха от църковното учение и от Христос и започнаха да почитат греха и злото за радост и задоволство на сатаната. В последните времена невярващите ще бъдат съдени с друго мерило, а не със същото като онези, които веднъж са познали Истината, а сетне са се отказали от нея и дори ѝ се противят, като я считат за лъжа и измама и се опитват да повлекат след себе и другите; нека си припомним казаното от апостол Павел в посланието му до Евреите 10:26-30, и да бъдем мъдри като змии, различавайки християнина от анти-християнина и Христос от анти-Христос!
** Вижте новината отпреди няколко дена, 3 септември 2019 г., „Християнка, парламентарист във Финландския парламент, е разследвана по обвинение в реч на омразата заради това, че цитирала стих от библията“, в която се посочва, че тя и в миналото е отстоявала християнските си възгледи за брака, аборта, евтаназията и т.н. и че нейните публични изявления са довели до факта, че десетки хиляди християни са напуснали Лутеранската църква на Финландия (която е националната църква на страната) заради все по-очевидната „привързаност“ на църковните ѝ водачи към ЛГБТ-лобитата и участието на Финландската църква в гей-парадите, провеждани в страната.
*** Вижте напр. друга новина отпреди три дена, 5 септември 2019 г., „Ислямска полиция за контрол върху мисълта оказва натиск върху пресата“, в която се разказва за обществения регулатор на пресата във Великобритания – Организацията за стандарти в независимата преса – и обсъжданите в момента препоръки за установяването на нови стандарти (при което член на комисията по обсъжданията – Микдад Верси – е високопоставен мюсюлмански проповедник, учен и същевременно член на Британския съвет на мюсюлманите, който неотдавна препоръча на правителството да приеме неговата дефиниция на това що е ислямофобия), в които упоменаването на каквото и да е във връзка с исляма може да се сметне за реч на омразата спрямо мюсюлманите. Бившият шеф на британската комисия за човешки права и равноправие Тревър Филипс посочва, че практиката на оказване на натиск върху медиите може да е подходяща за Турция или Саудитска Арабия, но не и за Великобритания; че журналистите все повече се страхуват „да не обидят някого“, пренебрегвайки журналистическия си дълг да говорят истината независимо от чувствата и настроенията на онези, чиито дела те излагат на страниците на изданията си; и той заключава: „Ако се съгласим с предлаганото [установяването на новите стандарти за медиите], то единствените хора, които ще бъдат принудени да премълчават истината, ще бъдат онези, които всъщност искат да я разкажат на другите“. А авторът на статията прави своето заключение: „Свободата на пресата е заплашвана от активисти мюсюлмани, които искат да контролират какво се говори за исляма. Общественият регулатор изглежда капитулира пред техните искания. Ако нещо не се промени, свободата на свободната преса ще бъде отнета. Тъкмо истината ще бъде тази, която ще падне като жертва“.
Бележка: снимката е взета от цитираната тук статия, описваща глобалното проучване относно общата основа на правото на религиозна свобода и правата на ЛГБТ лицата.