Напалмът е едно от най-отвратителните оръжия, използвано от хората. Гори при температура от 1200°C, консистенцията му е силно залепваща за кожата – така, че и при потапяне във вода е невъзможно да се изстърже, а в добавка – гори значително по-продължително от бензина, увеличавайки адската агония на жертвите. Докато гори, напалмът също така унищожава кислорода във въздуха, което води и до принудително задушаване, загуба на съзнание и смърт. Дългосрочни последствия върху почвата и водата също има.
Конвенцията на ООН от 1980 г. за забрана или ограничение за използването на някои конвенционални оръжия забранява използването на напалм в близост до цивилни обекти. Миротворските отряди на ООН вероятно не попадат под категорията „цивилни“, но е очевидно, че целта на съществуването им със сигурност не е да вземат страна във военни конфликти, а напротив – да съдействат за потушаването на пожара на войната и за въдворяването на мира. На сайта на миротворците на ООН (на български именувани „Международните сили на ООН за поддържане на мира“) има предостатъчно информация за целите и активностите им, които включват разделяне на воюващите фракции, следене на мира, защита на цивилни, оказване на хуманитарна помощ и дипломатическа асистенция и др. Отделна тема е дали и доколко действията им са ефективни, като отрядите също нерядко търпят обществена критика. Но при всяко положение не звучи логично да бъдат цел на атаки с напалм, нали?
Някои личности не мислят така. „Израел трябва да бомбардира ирландската зона и после да хвърли напалм върху нея“[1], призова бившият директор на Еврейския център за политика (Jewish Policy Center) и анализатор в американски тинк-танк Матю Бродски. Става въпрос за неутрална зона в южен Ливан, контролирана от UNIFIL (Временни сили на ООН в Ливан), понастоящем с над 10 000 служители от 50 държави на терен, а причина е дипломатическият скандал, който се разрази през последните седмици между Израел и Ирландия – държава с над 300 миротворци в региона. Първите стреляха опасно близо до позиции на ирландските части. Впоследствие призоваха миротворците да освободят зоната, която контролират, за да могат по-лесно да навлязат в ливанска територия – нещо, което ирландският президент Майкъл Хигинс нарече „възмутителна заплаха“. Дипломатическият скандал продължи да ескалира.
На израелската армия изглежда не ѝ пука много за международни конвенции, ООН и техните миротворци. Отвръщайки поглед от сегашната военна акция в Ливан и връщайки се година назад към другата израелска война, която продължава и до днес, още на втория ден от конфликта с Хамас в Газа бяха убити служители на ООН, което, за съжаление, не остана просто изолиран случай в конфликта.
Ежедневна жестокост
Описаният по-горе инцидент, разгледан като единичен случай, е стряскащ. За съжаление обаче, е само капка в морето на ширещото се безумие и всеобхватната трагедия в Палестина и погледнат редом до редицата други умопомрачения във въпиещата лудост, разиграваща се в Близкия изток, оставя усещането за нещо фундаментално счупено в базовите човешки възприятия на личностите, които вземат тежките решения.
Обръщаме поглед към военните действия и бруталността в Леванта, но те не са единственият подбудител на усещането за напиращото безчовечие и необузданото зло в света. Погледнем ли към всеки един от знайните и незнайни стотици хиляди и дори милиони лични човешки трагедии в който и да е от настоящите конфликти (в Украйна, Йемен, Сирия и др.), неминуемо виждаме една отвратителна, разтърсваща, печална и, уви, всеобхватна грозна картина. „Забелязвам много хора (…), които сякаш откриват една нова подлост, един вид ежедневна жестокост. Мисля, (…) че социалните медии имат нещо общо с това, както може би и общо взето апокалиптичният тон на нашето време“, отбеляза писателят Ед Симон в интервю наскоро.
А с тази жестокост като че ли привикваме. Войната е тотално зло, което е способно да покварява и унищожава в крайна степен индивидуалната човешка душевност и морал – както на войника, така и на цивилния (вижте прекрасните есета от брой 60 на списанието на „Свобода за всеки“, озаглавен „Война и глобализъм. Избрани есета.“, както и тези в брой 63: „Проблемът с безбожието“). Но ако разгледаме случващото се в Палестина като конкретен пример за проявлението на това зло, сякаш една нова, по-далечна граница на безчовечието и човеконенавистта беше прескочена няколкократно на най-високо държавническо ниво. Нещо ново се случва – отдавана невиждана ескалация на жестокостта. Нещо в духа на американските държавници, показани във филма „Опенхаймер“ (2023 г.) на реж. Кристофър Нолан, които, седейки и похапвайки, лежерно обсъждаха с противна циничност това над кои японски градове хвърлянето на атомните бомби би им донесло най-големи политически дивиденти. Без наченка на мисъл или чувство за човечност. „Смъртта на един човек е трагедия, смъртта на милиони – статистика“, е казал един мустакат държавник от миналия век.
Човеконенавистта като национална политика
Независимите американски журналисти от Consortium News направиха тревожен паралел с поведението на световния хегемон във военното дело през последните десетилетия и политиката на Израел: „При все че Щатите никога не са демонстрирали кой знае каква загриженост за цивилни жертви или за „съпътстващи щети“, трябва да се отбележи, че дори висши американски военнослужещи се изумяват от степента на пренебрежение на Израел към човешкия живот“.
Коментарът е следствие на анализ на бившия пилот на Военноморските сили на САЩ, командир Греъм Скарбъро, който наскоро описа някои от разликите между военната политика на Израел в бомбардировката на Бейрут в Ливан и обичайната политика на военните сили на САЩ в подобни случаи, като обърна внимание на две фундаментални различия: количествената разлика на използваното оръжие в близост до цивилни обекти и разликата в лекотата, с която се вземат решения за бомбардиране на цели с голям риск за унищожение на цивилен живот и нанасяне на „съпътстващи щети“.
Командирът подчертава, че на 27-ми септември 2024 г. израелската авиация хвърля 80 бомби Bunker–Buster (900-килограмови бомби против бункери и тежки укрепления) срещу 4 сгради в жилищен квартал в Бейрут. За сравнение, по време на инвазията в Ирак през 2003 г., през целия период на конфликта американската авиация използва 24 бомби от този тип – GBU-24 и GBU-28 – срещу иракската армия. Т.е. Израел хвърли три пъти повече за една нощ в Ливан. Убит бе лидерът на Хизбула Хасан Насралла, както и стотици граждани на столицата.
От 7-ми октомври 2023 г. насам също не спираме да ставаме свидетели на подобни стряскащи лудости. Започвайки от бесовските зверства от страна на Хамас, които станаха причина за рязкото ескалиране на тлеещия от десетилетия конфликт в региона, стигайки до това, че в последствие Газа скоропостижно се превърна в гробище за хиляди деца и че за по-малко от 2 месеца от началото на конфликта бяха избити повече жени и деца, отколкото във всички военни конфликти по света (включително войната в Украйна и още двайсетина други конфликта) за цяла една година. По темата сме говорили и преди (за справка вижте брой 62 от списанието на „Свобода за всеки“). А оттогава насам трагедията в Газа започна да придобива нечувани размери и все по-често и по-критично е описвана от ред международни организации и анализатори като „геноцид“ от страна на Израел спрямо палестинския народ.
Унищожението е не само човешко и материално, а и културно-историческо. Старинната византийска църква в Джабалия (444 г.) и църквата „Св. Порфирий“ (425 г.), посветена на светеца, който опитал – и до голяма степен успял – да изчисти територията на Газа от езическите храмове, с които бил изпълнен по негово време, доскоро бяха едни от най-старите действащи църкви в света. И двете бяха разрушени от израелски бомби десетина дни след началото на войната на Израел срещу Хамас през октомври миналата година, като десетки палестински граждани (и християни), търсили подслон в църквите, намериха смъртта си под руините им.
Църкви и джамии, антични библиотеки и музеи (като този в Рафа), съхраняващи хиляди артефакти от различни епохи, култури и цивилизации, като древноегипетската, финикийската, асирийската, вавилонската, персийската, гръцката и римската, от различни религии – като започнем от античните езически вери по онези земи, минем през старозаветния юдаизъм, вавилонските, гръцките и римските религии и стигнем до християнството и исляма, както и от различни завоеватели – кръстоносци, селджуци, османци, монголци, колониалисти, ханаанци и разни народи от Бронзовата ера, заедно със съвременни музеи и културни обекти: всичко това бе унищожено, сринато със земята или в най-добрия случай – сериозно увредено. Безапелационно, решително, безмилостно и категорично.
Газа, „портата на Африка, вратата към Азия“, както я е описал Наполеон, де факто в момента съществува само като географско понятие. Елементите, които съставляват тъканта и облика ѝ – културно-историческото наследство, населените места, човешката съзидателност и най-вече хората, са унищожени, разбити, разпилени, дехуманизирани или тотално смачкани.
В материала си за Газа, споделен по-горе в тази статия, Кристофър Торнтън от Департамента за американска литература и култура при Ягелонския университет в Краков, Полша, задава много смислен въпрос. Докато в речника ни съществуват термини като убийство, самоубийство, отцеубийство, цареубийство и геноцид (б.а. – на английски коренът на всичките е един: homicide, suicide, patricide, regicide, genocide), последният от които е използван от полския адвокат Рафаел Лемкин през 1948 г. в контекста на нацистките изстъпления от Втората световна война, то не съществува дума, която да описва ликвидирането не само на един народ и на физическото му съществуване, но и на историята, културата, наследството и всеки белег от неговото съществуване.
В същия лишен от човещина и, бих казал, нацистки по своите чувство за иманентно превъзходство и жестокост дух продължава и конфликтът в Ливан.
Ударното завръщане на „реалполитик“ и България
Не знам дали успях да обрисувам достатъчно цветуща картина за реалността не толкова далеч от границите на държавата ни. С горното пространно изложение опитвам да обърна внимание към посоката, в която се е насочила немалка част от света, рискувайки да завлече след себе си и голяма част от останалия свят.
Тази безкомпромисна и целенасочена външна политика, която виждаме от държавата Израел в момента (а и от други страни), Ото фон Бисмарк нарича „реалполитик“. За термина, енциклопедия Британика ни казва следното: политика, базирана на практични цели, вместо на идеали. Политика, която е прагматична, лишена от безсмислици и незачитаща етични възгледи. В дипломацията често се асоциира с безмилостно, макар и реалистично преследване на националния интерес.
Какво да кажем за политиката в България, а и в Европа, на фона на всичко това? С риск да занижа нивото, споделям едно „меме“ (б.а. – хумористични картинки, често с политически характер), което наскоро нашумя в интернет:
(Еремия 6:14)
По цял ден ни занимават с всевъзможни глупости, докато на няколкостотин километра на североизток от България – през една държава – има тежък кръвопролитен конфликт, а на няколкостотин километра на югоизток – отново през една държава – друг, като и двата са със сериозни потенциални последствия за народа ни. През това време управленската върхушка в страната ни се надпреварва в сервилниченето на чуждите си господари. Крайно недалновидно и не за първи път в историята ни взема страна в конфликти, в които не само нямаме национален интерес, но пристрастието носи сериозен риск за националната ни сигурност. Уроците на историята и тези от Библията ни показват ясната и (би трябвало да бъде) стряскаща реалност от преклонението пред чужди власти. Следването на противни за културно-историческата духовност на българина идеологии могат да донесат само пагубни последствия. Писали сме не веднъж и два пъти по темата.
Докато нашите управници, а и тези в Европа, ни занимават с газовете, отделяни от кравите, и с разните чудни и невероятни зелени щуротии, чрез които с религиозна настървеност правят възможно и невъзможно да унищожат енергетиката, икономиките и благосъстоянието на европейските народи, виждаме нации, които безжалостно и с усещане за критичност преследват националните си интереси – къде зачитайки някакви базови етични норми, къде не. У нас и в Европа ни побъркват с всевъзможни идеологеми (кой бил русофил и кой русофоб, кой крайно десен, кой расист и хомофоб, кой еди-какъв си) и партизанщини, а близо до нас ставаме свидетели на безскрупулен национализъм: няма леви, няма десни, има цели и постигането им, борба за жизнено пространство и за оцеляване.
Това инфантилно ниво на политическата реалност и дискурса, не само в България, но и в почти цяла Европа, на фона на реалполитиката на атовете, които се ритат, е опасно. Можем да го окачествим като библейско проклятие, което в книгата на пророк Исая звучи и като предупреждение: „И ще им дам деца за князе, които детински ще владеят над тях (Исая 3:4).
А освен библейските предупреждения за тоталната трагедия при загубата на държавата, идентичността, общото и колективното – теми, на които е посветена голяма част от старозаветните писания, един поглед към историята на народите, особено към този на нашия българския народ, също трябва да ни алармира. Възрожденецът Георги Бусилин правилно е заключил: „Залягай за общественото благо повече, нежели за твоето собствено добро, което всякога може да произтече от всеобщото, но всеобщото никога не ще произтече от твоето“.
[1] Този и всички останали преводи от английски език в статията са на автора.
Атанас Димитров е завършил журналистика във Великобритания, живее и работи в България и е сътрудник и редактор в Свобода за всеки.
