Ние, българите (пък и всички народи, преминали през ужасите на нацизма и комунизма), много добре знаем какво означава държавната власт да ти отнеме свободата на словото и да те кара да говориш онова, което тя иска; нещо повече, тя те кара и да вършиш онова, което тя иска. И инструментът за това винаги е военната сила, която държавата използва срещу собствения си народ, била тя в лицето на милицията (по-късно наречена полиция) или на тайните служби.
Три примера на насилнически режими
Колкото и държавниците да учат уроците на миналото и да желаят повече да няма насилия, каквито имаше някога (нали сега уж живеем в демокрация!), те никога не ги научават докрай и винаги повтарят едни и същи грешки, макар и в по-различен облик. Ето три такива примера на насилия:
„Малко след полунощ чувам силно хлопане на вратата, набързо се обличам, отварям вратата, където двама офицери от тайните служби ми отправят обвинение в участие в незаконно събрание на една квартална група, поставят ми белезници на ръцете и ме отвеждат. Съпругът и децата ми повече не ме видяха“.
„В четири часа рано сутринта звънецът на вратата иззвъня, отварям и виждам двама цивилни и един милиционер, които след щателен обиск на моя дом ми заявиха: „Обличай се, ще те отведем за кратък разпит“. Жена ми и двете ни малки деца не можеха да кажат и дума от уплаха, а пък на мен и през ум не ми мина, че краткият разпит ще трае цели тринадесет години в затворническа килия“.
„Време за вечеря, слагам пилето да се пече. Някой чука на вратата, виждам двама полицаи. Някой се оплакал срещу мен, че съм пускала злобни съобщения и затова те са дошли да ме арестуват. Попитах ги дали имат заповед за арест, но без много церемонене единият офицер – грамадна двуметрова фигура – нахлу в дома ми и арогантно ми заяви, че те нямат нужда от заповед. И пред очите на съпруга ми и петте ми деца ме изведоха“.
Законът в услуга на властта, преследваща собствения си народ
Някога без съд и присъда държавната машина унищожаваше хиляди и хиляди „неугодни“, но често си придаваше вид, че уж върши всичко по закон и арестува „враговете на народа“ с измислени обвинения. С други думи, законът обслужва властта, макар изконно той да е предназначен да защитава гражданите от зли действия срещу тях. Държавната власт в лицето на полицията или тайните служби в горните три примера се позовава тъкмо на закона, за да арестува и хвърли в затвора онези, които уж са го нарушавали.
Знаем, че по време на фашистките режими и на комунистическия гнет това се вършеше масово: в нашия случай първият пример е взет от писмо на полякинята Елжбета Ковалевска от 1943 г., а вторият е от книгата за Харалан Попов – единия от 15-те протестантски пастори, над които бе проведен камуфлажен съдебен процес от 25 февруари до 8 март 1949 г. и те бяха осъдени или на доживотен затвор, или на многогодишни изтезания в затворите и накрая пуснати на свобода полуживи, но с несломен дух и още по-твърда християнска вяра. Можем да очакваме, че и третият пример е от времето на тоталитарните и терористичните режими на фашизма и комунизма.
Но не – това е пример от държава, славеща се като един от стълбовете на демокрацията – Великобритания. В тази държава само допреди няколко десетилетия хомосексуализмът се считаше за непростим грях и хомосексуалистите бяха преследвани от закона, като повечето от тях или бяха лекувани, или пък биваха изолирани от обществото. Но днес грехът бе узаконен поради „новата“ идеология, подмолно наречена „права на човека“ – права, които всъщност са безправие. Защото една държава не може да дава право на един човек да развращава себе си и онези около него, особено младото поколение. А днес тя не само му дава право да върши грях пред лицето на цялото общество и на децата, но забранява на гражданите да нарекат греха с името му и да порицаят вършещия беззаконие в Божиите очи и в очите на обикновените хора, които никога не са познавали друга дефиниция за сексуални отношения между хората, освен съпружеското съжителство между един мъж и една жена (но също така и сексуални връзки между мъж и жена и извън брака, за съжаление).
Още два случая на използване на закона в услуга на ЛГБТ лицата
И тъй, само преди няколко дена (на 3 октомври 2022 г.) директорката на християнската правозащитна организация Citizen Go Карълайн Фароу бе арестувана тъкмо по сценария от описания по-горе трети пример: полицията нахлува в дома ѝ и пред очите на съпруга и петте ѝ деца я арестува и отвежда в ареста, тъй като един хомосексуалист се оплакал от нея, като казал, че тя пуснала обидни за хомосексуалистите съобщения в социалните мрежи (всъщност тя му казала, че един мъж винаги си остава мъж и една жена винаги си остава жена – и той, видите ли, се “обидил”!). Веднага след случая организацията начена подписка в нейна защита, а също се обърна с молба към началниците на полицията да разгледат безпардонните действия на двамата полицаи. Същевременно на сайта на Citizen Go написаха: „Трябва да изпаднем в ужас от факта, че полицията може сляпо да повярва на думите на някого си, да нахлуе в дома ти и да те арестува просто ей така!“ А заместник-директорът Игнасио Арсуага пита: „Нима живеем в Северна Корея?“
Години наред „Свобода за всеки“ многократно публикува случаите на глоби или затвор за християни, които публично изказват мнението си (и вярата си!) относно хомосексуализма и трансджендъризма, и всеки може да разбере, че тук не говорим за единични случаи, а за порочна държавна практика в богатите и приспани от охолство държави, които пуснаха на воля слободията си. Само месец преди случая с Карълайн учител от Ирландия е хвърлен в затвора, защото отказал да нарече с местоимението „те“ (they) ученик, който в момента е в процес на смяна на пола и желае повече да не бъде наричан с местоимението „той“ или „тя“ – той иска да бъде „те“ (като пародия на небезизвестната Джудит Бътлър, която повече от десетилетие използва за себе си местоимението „те“). Първоначално на учителя му забраняват да идва на работа, като го пускат в отпуска и му казват дори да не приближава училището, но той не може да преодолее противоречието между вярата си и насилническата заповед на закона, който го кара в лицето на момче да вижда момиче или пък в лицето на момиче да вижда момче и на всичкото отгоре да се обръща към ученика с местоимението „те“, и затова учителят продължава да се появява в училището. Това е счетено като неуважение към заповедта на съда и с ново съдебно решение той е хвърлен в затвора.
Речта на омразата не е омраза!
„Хвърлен в затвора“, както знаем, се отнася до опасните престъпници, рецидивисти и т.н., които биват изолирани от обществото, за да не могат повече да нанасят вреда на гражданите, а в днешните неолиберални демокрации (които отдавна вече станаха тоталитарни държави, особено от времето на т.нар. пандемия насам) зад решетките на затвора се оказват християни, които държавата отделя от народа, за да не му причинят повече вреда. С право редица социолози и правозащитници наричат законите за реч на омразата едни от най-чудовищните средства за потискане на всякаква свобода на словото.
Омразата към даден народ или към неговите граждани, когато тя е изразена с някакви действия (военен конфликт, война, установяване на насилнически режими и т.н.), се порицава от всички международни организации, имащи отношение към хуманитарните въпроси на човечеството; омразата към отделния човек, която също се изразява в някакви действия, също може да бъда наказуема. Но свободата да изкажеш мнението си? Как може една наричаща себе си демокрация да унищожи основата на демократичното устройство – свободата на словото, съвестта, вероизповеданието и т.н.? Та нали върху тези свободи се основават и всички права и отговорности на членовете на едно демократично общество?
Но не – позволява ти се свобода на словото само дотолкова, доколкото не обиждаш някого и не уронваш достойнството му. А я да видим във всекидневните ни разговори колко хора можем да „обидим“? Сигурно стотици и хиляди. Защото „обидата“ е всяко онова нещо, за което „обиденият“ може да се оплаче и да ти потърси отговорност в съда. А той ти търси отговорност в съда, защото законите му дават това право.
Е, слава Богу, добре че в България сме изостанали от подобна демокрация и все още нямаме закони, които да ме преследват за това, че казвам, че хомосексуалните отношения са грях и че хомосексуалистите трябва да се поправят; слава Богу, че у нас няма да сметнат думите ми като реч на омразата. Защото всъщност ние не мразим вършещите този сексуален грях – ние мразим греха, а човека просто го съжаляваме и поради това се опитваме да го вразумим и да го накараме да се откаже от греха си. И ние правим това не само като християни, а просто като хора, които съзнават, че сексуалните отношения между хора от един и същи пол е против природата на човека и против природата като цяло. Поради това тук не става въпрос само за християнска позиция, а за научно обосновано мнение за вредата от хомосексуалните връзки (различни болести от соматичен характер, редица психиатрични отклонения и особено голяма склонност към самоубийство, постоянен живот в стрес и т.н.). Който се стреми да ни убеди, че хомосексуалното „семейство“ е изградено върху основата на любовта, отговорността към бъдещото поколение и към обществото като цяло и т.н., значи той или е изключително заблуден, или пък се опитва съзнателно да заблуди другите. Аз лично не виждам по-егоистично отношение към живота от този на гейовете и лесбийките.
Речта на омразата – малък елемент в една цялостна идеологическа система
Речта на омразата е само един елемент от една цялостна идеологическа система на богатите държави да накарат народите си (а желанието им е да накарат и всички народи по света) в черното да виждат бяло и в злото да виждат добро; да не вярват на очите и ушите си, а сляпо да вярват на онова, което им се казва; да не използват разума си по предназначение, тъй като може да сгрешат, а да използват „рационалните“ построения на новите радетели за „светло“ бъдеще, които най-добре знаят кое е добро за човека и за човечеството. Както в брадатия мъжага, за когото споменахме по-горе, трябва да видим една жена и да се обръщаме към него с местоимението „тя“, така и в хомосексуалния развратник трябва да виждаме един изключително добродетелен човек; в сменящия пола си трябва да виждаме искреното желание на трансджендъра да се „въплъти“ в тялото на мъж или жена, какъвто той или тя винаги са се чувствали в живота си, но за беда били родени в „неправилния“ пол; в плъзналия вирус трябва да виждаме смъртна заплаха и да правим всичко онова, което ни са казва, нищо че месец след месец казаното преди това сетне се отрича и след време ни се казва да правим точно обратното или пък ни се казва, че вече опасността е отминала (я да видим заглавието в британските медии: „Един процент от населението на Великобритания бива заразявано с ковид-19 всекидневно“ – става въпрос за март 2022 г., което е два пъти повече в сравнение със същия период на февруари 2022 г.). Значи трябва да отхвърлим каквото ни беше казвано досега и вече да „вярваме“ на новата статистика и на уверението, че Ковид всъщност си е някакъв грип и няма какво толкова да го мислим, както досега никой не се е вълнувал толкова много от многовековния сезонен грип; не трябва да драматизираме с растящия брой новозаразени и повече да не отдаваме значение на цифрите – важното е спешните отделения на болниците да не се препълват.
Не зная защо имам чувството, че еднополюсният модел на света, който богатите „демокрации“ от десетилетия се опитват да наложат на народите по света и в който абортите, хомосексуалните връзки, евтаназията и разбирането за човешко „достойнство“ ще процъфтяват, вече върви към края си и че тези „мечти“ на новите либерали (всъщност – новите тоталитаристи) няма да се сбъднат. Повече от ясно е, че само с протести и подписки (като описаните тук случаи) радетелите на новия световен ред, който се създава от богаташите и цели управление на народите по света по техен вкус и прищевки, няма да бъдат спрени в устрема си към „новото“, уж светло бъдеще – изглежда, че по-радикални и по-мащабни действия на други сили в света объркват плановете им и полагат началото на края на политиката и действията на самозабравилите се и самозаблудилите се „другари“ в неолибералните държави.
Имам също така чувството, че законите за речта на омразата, а също така „правата“ и „свободите“ на хомосексуалистите, ще изчезнат, както се и появиха. Но изглежда тяхното изчезване може да бъде свързано с изчезването и на идеологиите, които ги създадоха, което пък от своя страна може да се свърже и с коренното преустройство на света в близките две или три десетилетия. Ние, християните, обаче знаем, че бедите и опасностите ще се умножават и че сърцето ни не трябва да се тревожи, а трябва безпрекословно да вярва на Христовото Благовестие за времената, които има да дойдат, защото в крайна сметка Божията слава ще бъде върху всеки искрено вярващ в Спасителя, Който няма да остави нито едно свое чедо неутешено.
Д-р Валентин Кожухаров е мисиолог и преподавател по богословие, дописник и редактор в “Свобода за всеки”.
