На 24 юли т.г. (2019) Върховен административен съд уважи жалбата[1] на Кристина Палма срещу отказа на Дирекция „Миграция“ да ѝ издаде разрешение за пребиваване на основание сключен във Франция т. нар „еднополов брак“. Еднополовият брак е законен във Франция, но в България, съгласно Конституцията и Семейния кодекс, и въобще българското законодателство, бракът е между мъж и жена.
Цитираното решение ще има редица негативни последици както за сигурността на правната система в страната, така и за това, което наричаме „брак“ от хилядолетия.
Конфликт на правни системи
В решението си Върховен административен съд (ВАС) неправилно подкопава националния суверенитет, като дава приоритет на френския закон, който е подконстиутционен акт, над българската Конституция и закони:
Доводите на административния орган, с които на основание българското законодателство не се признава сключеният в Република [държава] граждански брак между лица от един и същи пол, противоречи на посочената по горе дефиниция за „член на семейството на гражданин на ЕС”. На практика административният орган, позовавайки се на българското законодателство не признава документ за сключен граждански брак съгласно законодателството на държава – членка на ЕС, в нарушение на относимите правни норми.[2]
Излиза, че българските имиграционни власти не могат да се позовават на българското законодателство, а следва да признаят документ, признат по чуждо законодателство, било то и на държава членка на ЕС.
Административният орган е отказал пребиваването на Палма на основание еднополов „брак“, сключен в друга страна членка, защото той не може да бъде основание за пребиваване в България предвид това, че такъв фактически и правен състав по българското право не е разпознат и липсва такова законно основание за включване на някого в категорията „член на семейството на гражданин на ЕС“. Може да е фактическо съжителство или друго основание, но член на семейството не може да бъде „съпруг“ от същия пол.
Българският закон и конституция са повече от ясни. За съжаление обаче, ВАС е счел, че основанието следва да бъде признаването на еднополовия брак като валиден по чуждото законодателство, респективно правейки го валиден, тоест законен, и по българското законодателство, тъй като съдът задължава Дирекция „Миграция“ да уважи чуждото свидетелство за еднополов брак като документ за законен брак в България.
Връзката за даване на приоритета в този конфликт на правото на френския закон е видът тълкуване на договора за свободно придвижване и съответната директива на ЕС. В правото на ЕС Директивата е само препоръка как да се постигне даден резултат от страната членка, в случая в резултата на договора за свободно придвижване. Директивата не е регулация, която има задължително действие.
ВАС обаче счита, че ако несъществуващо по българския закон семейство е такова по френския, то френският закон (подконституционен акт!) следва да бъде третиран като по-висшестояща правна норма от българската конституция. И това – въпреки че искането за пребиваване е именно за пребиваване на българска територия, където би трябвало да действа не френският закон, а българският!
Аргументът на ВАС в случая е, че не бива да се нарушава европейския договор и съответна директива за свободно придвижване на граждани в ЕС. При решаването на конфликта между българската и френската правна система, защо ВАС е решил, че правото на придвижване следва да се определя от преимуществото на френската система в България, а не – че желаещият да се ползва от правото на придвижване следва да се съобрази в този конфликт с ограниченията на българската правна система?
(Ако някой ми беше казал преди години, че ще защитавам ограничителни аспекти в българската правна система, която и до днес остава белязана от бюрократизъм и остатъци от тоталитарната система, не бих му повярвал.)
Опит за соломоновско решение, което е всъщност пилатовско
ВАС се е опитал да реши спора по логиката на поговорката „и вълка сит, и агнето цяло“. Агнето обаче е изядено, а както изглежда, и вълкът никак не е заситен (вж. по-долу). Тълкувайки решението „Коман“ на Съда на Европейския съюз (СЕС), ВАС е избрал да фаворизира тезата, която е в полза на лесбийската двойка, заявявайки:
Оттук следва, че държавата членка не може да се позовава на своето национално право, за да откаже да признае на своя територия, единствено за целите на предоставянето на производно право на пребиваване на гражданин на трета страна, сключения от него брак с гражданин на Съюза от същия пол в друга държава членка в съответствие с нейното право (вж. в този смисъл решение от 5 юни 2008 г., C-673/16, т. 36).
С този цитат ВАС ограничава действието на френския еднополов брак на територията на страната единствено и само до казус, който касае признаването на статут на член на семейството на гражданин на ЕС въз основа на сключен в чужбина „еднополов брак“.
В същото време обаче Съдът на Европейския съюз отбелязва че в случаи, когато общественият интерес в страна членка налага ограничаване на правото на придвижване, то това не е невъзможно. Ето цитат от решението „Коман“:
Що се отнася до съображенията, свързани с обществения интерес, редица правителства, които са представили становища пред Съда, се позовават в това отношение на фундаменталния характер на брачната институция и намерението на редица държави членки да поддържат концепцията за тази институция като съюз между мъж и жена, който в някои държави членки е защитен със закони с конституционен статут. В съдебното заседание латвийското правителство посочва, че дори при предположението, че при обстоятелства като тези по главното производство отказът на бракове между лица от един и същи пол, сключен в друга държава членка, представлява ограничение на член 21 ДФЕС, такова ограничение е обосновано от съображения за обществен ред и национална идентичност, както е посочено в член 4, параграф 2 от ДЕС.[3]
Това ограничаване обаче е само формално. Въпрос на време е признаването в сферата на свободата на придвижване на неестествения, на практика фактически невъзможен еднополов „брак“, осъществим само като правна фикция, да бъде обект на жалби и спорове и в други правни отрасли.
Например, ако живееща в България хомосексуална двойка чужденци с еднополов брак в чужбина, признат само по повод пребиваване в страната, би искала да се ползва от правото на съпружеска имуществена общност при закупуването на имот.
Разбира се, аргументацията би могла да бъде, че това е невъзможно, защото ВАС е ограничил действието на сключения в друга страна членка еднополов „брак“ като законно основание в България. Но нищо не би попречило на еднополовата двойка да потърси правата си в съда или пред Комисия за защита от дискриминация и по този начин да направи един следващ пробив в закона с цел реализацията на хомосексуалната визия за пълно признаване на еднополовия „брак“ и в България. При наличието на прецедент на ограничено признаване на чуждия закон, нищо не пречи на съда по друг повод да направи още едно „ограничено“ признаване на правата по чуждия закон. И после още едно и още едно.
Пазаруване на бракове
Една съвсем логична и абсолютно правно оправдана последица от решението на ВАС би било така нареченото „пазаруване на бракове“. Един примерен казус. Тъй като по закон в България няма еднополов брак, двойка българи хомосексуалисти отиват в страна членка, където имат възможност да сключат такъв брак. Връщайки се да живеят в България, като българи те няма да имат правото на ограничено прилагане на френския закон, както е в случая Диало–Палма, защото именно като български граждани нямат нужда да подават искане за разрешение за пребиваване. Напротив, за тях ще важат българският закон и конституция с пълна сила, които повеляват, че по закон държавата признава за брак само такъв между мъж и жена, сключен пред държавен орган.
Така на практика ще се окаже, че български граждани имат по-малко права (ако условно приемем, че въобще съществува право на „сексуална ориентация“ или „брачно равенство“),[4] отколкото чуждите граждани на българска територия. Тоест бракът на хомосексуалисти чужденци, живеещи в България, бива признат, макар и с ограничено действие, по конкретна процедура, докато за българите, сключили законно еднополов брак в чужбина – в друга страна членка на ЕС, този брак няма да има желаното правно действие просто защото, повтаряме, не им се налага да искат право на пребиваване на база на европейската директива за свободно придвижване.
Хомосексуалистки[5] активисти с българско гражданство вече са придвижили такъв казус (Бабулкова срещу община Люлин). Две български лесбийки, сключили “еднополов брак” във Великобритания, получават отказ за вписване на същия в гражданските регистри в България. Подават жалба и губят делото в АССГ. Жалбата им до ВАС ще се гледа най-вероятно през септември. При наличие на тук обсъжданото решение на ВАС, ще е много трудно на същия да изведе решение в подкрепа на отказа на общината да регистрира като законен в България регистрираният в чужбина еднополов брак на двете български лесбийки. Дори ВАС да откаже да уважи жалбата на лесбийската двойка, напълно е възможно, ако еднополовата двойка потърси способи за защита по Закона за защита от дискриминация, тази последваща процедура да установи, че е налице неравно третиране на основа гражданство и сексуална ориентация.
И ако такава дискриминация би била установена, то би следвало държавата да предприеме съответните мерки за поправяне на положението и да осигури равенство съгласно антидискриминационното законодателство. Ако чужденци хомосексуалисти могат да имат признат законен еднополов брак, защо хомосексуалисти, които са български граждани, да нямат възможност техният еднополов брак да бъде признат?
Така е напълно възможно да се стигне до положение, в което християнският и църковен брак няма да поражда законово действие, както е по сега действащия Семеен кодекс, докато противоречащият на природата, религията, морала, традицията и фактическите възможности за участие в брак еднополов брак ще бъде законно признат от държавата.
Всъщност именно към подобен, по-широко приложим за каузата им резултат са се стремели двете лесбийки, участвайки в описаната процедура, довела до решението на ВАС.
Що е брак?
За да си изясним същността на това съдебно решение, както и въобще какво е неговото значение в обществен и личен план, трябва съвсем накратко да изясним въпроса какво е „брак“ и защо той е важен.
В българската Конституция правната дефиниция на брак е съюз между мъж и жена: „Бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Законен е само гражданският брак“ (чл. 46, ал. 1).
Тази дефиниция отразява една доста ограничена версия на общественото разбиране на законодателя за брак. Но за тези, които не вярват в Библията, дефиницията е достатъчно изчерпателна и частично е основана на християнската традиция и вяра и на естеството на нещата, доказани през годините. Конституционното определение за брак не е произведено от някаква безлична държавна фикция в закона, е производно на хилядолетната традиция и християнско влияние, че Бог е създал мъжа и жената и предназначил те да встъпват в близък и интимен съюз, въз основа на който се раждат деца и се създават и оформят семейства и родове.
„Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът”. (Битие 2:24)
От библейска гледна точка, която всъщност е най-старата и важна в случая, бракът е дефиниран при създаването на човека, описано в книгата Битие, а след това и потвърден като институция от Господ Исус Христос в Новия Завет, в който Той се позовава на старозаветното описание (Вж. Ев. от Матей 19:5). Това, което не виждаме в конституционната дефиниция, е духовната и материална мистерия на брачната връзка между мъжа и жената – превръщането в „една плът“.
Бракът не е само интимна, религиозна или обществена институция, той има национално значение, като създава и икономическа единица, в която функциите са разпределени, и целейки благосъстоянието на формираното семейство, се занимава и с издръжката на същото.
С две думи, бракът е фундаментална обществена институция от критично важно значение за живота на човека и за просъществуването на обществото.
С въвеждането на промени в институцията на брака държавите, въвели така наречения „еднополов брак“, на практика се опитват да създадат един изкуствен брак, който да отговаря на идейните и светогледни нагласи на една малка и елитарна част от обществото. Идеологическата цел е сексуалното освобождаване от норми на поведение в морален смисъл и налагането на демонстративна сексуалната разюзданост като общоприет стандарт. Тази „свобода“ се превежда на правен език, след което се узаконява, за да придобие по-голяма гражданственост.
Така се възпитава цяло едно общество в покорство на господстващата идеология на тези, които имат достъп до властта. Особено драматично по отношение на младото поколение е въздействието на социалното инженерство, осъществявано чрез законодателството.
Чрез легалното въвеждането на идея за брак, която е чужда на традиционното разбиране, се постига целта да се формират участници в едно ново общество, една утопия на щастието на човека без „Бог и без господар“ – цитираме поета комунист.
Правото и законите не съществуват в някакъв изолиран свят. Тяхната цел е да регулират и ограничават поведение, което е зло и неприемливо за обществото (негативното право), или в по-тоталитарно настроените общества (позитивното право) – изрично да разрешават това, което гражданите, и хората въобще, е позволено да правят (и дори да мислят).
Българската правна система принадлежи към втората категория, на позитивното право, в която държавата цели да обхване всички сфери в живота на хората и да ги регулира със закони и подзаконови актове. Тоест добро е само това, което държавата заяви, че е добро. Всичко останало или е в категорията „противоправно поведение“, или лесно може да попадне в нея. В подобна система законите могат да се превърнат в оръдие за манипулиране и контролиране на общественото мислене и морал.
Ако държавата издаде закони срещу „хомофобията“ например, всички би трябвало да преценят, че този неясен термин всъщност е нещо лошо, защото принципно схващането е, че държавата въвежда закони, които целят добро, а не морално зло. Точно както държавата по времето на комунистическия режим пишеше закони, свързани с това колко е лошо да се говори и мисли против държавната власт и как законът преследва изменниците на партията и на държавата, и въобще на комунистическия морал и визия за личността и обществото. Репресията при отказ да се следват тези тиранични закони имаше „възпитателния ефект“ да създава хора със зомбифицирани реакции и живот.
С подобно законодателство и идеология, която се цели в законодателните промени като средство за въздействие върху обществото, (а не отразява вече установени и естесвено наложили се обществени отношения), се постигат целите на тези, които си представят общество, което се развива, или „прогресира“, по техните елитарни идеи. В тези идеи обикновено човекът има централно място, няма място за Бог, религията и вярата са отживелица именно защото човек се справя сам, контролира живота и морала си, дори пола си, и други подобни заблуди. Човек няма нужда от спасение, няма проблеми, които да не се решават чрез държавни механизми. Човекът се е самосъздал.
Нарочно прескочих от правната аргументация във светогледната, философска и религиозна такава, за да илюстрирам, колкото е възможно в едно кратко изложение, именно тази връзка между право, реалност, житейски проблеми и нуждата от справедливост и истина.
Така става ясно, че в тоталната държава същата, макар че не е създала институцията на брака, е стигнала до форми на функциониране, в които тя, държавата, дава определение на „брак“. И бракът има определение, но и действие, по българския закон и единствено в неговите рамки. „Законен е само гражданският брак“. А гражданският брак е този, който се изпълнява и официализира от „длъжностното лице по гражданското състояние“, тоест държавен служител, обикновено служителка.
Бракът е създаден от Бога не само като „доброволен съюз между мъж и жена“, но и като съюз, в който има божествен план и мистика, недостижима за механичното разпознаване на брака като политическо право, което има нужда да бъде равно прилагано спрямо всички индивиди, по шаблон. Затова и ще остане основният богословски аргумент, че еднополов „брак“ няма и че той не може да съществува, защото противоречи на целите на Създателя за Неговото творение.
За тези, които не приемат християнското и библейско обяснение за брака, естеството на нещата и традицията би трябвало да са неоспорим аргумент в защита на традиционния брак. В еднополовия брак е невъзможно да се родят деца по естествен път. Неслучайно по конституция, за която не може да се каже, че е повлияна от Библията, дефиницията за брак е точно традиционна – бракът е между мъж и жена.
От друга страна, опитът на държавата като изразител на дадени обществени нагласи да измисли нова дефиниция на брак е факт. Този факт обаче остава само в умовете на идеолозите на „прогреса“ и на обърканите законодатели и съдии, които разсъждават „на парче“, без да виждат и дори да се интересуват от голямата картина.
Фактът на преформулирането на брака и насъздаването на закони и съдебни решения, които са в противоречие със здравия разум и с хилядолетните традиции в обществото, е точно толкова убедителен, колкото и ако парламентът приеме закон, че гравитацията вече ще действа не от горе надолу, а обратно; хората няма да падат, а ще излитат в облаците. Такъв закон със сигурност може да се приеме и той ще има точно толкова валидност, колкото законите за „брачно равенство“, в които индивиди от един и същи пол ще се опитват да пресъздадат и да преживеят същността на истинското благословение, интимност и единение на съюза между мъж и жена, така както е създаден от Бога.
Заключение и поглед към бъдещето
Връщаме се на решението на ВАС, за което мнозина казват: „Ама какъв е проблемът?“. Разбира се, когато си сляп, мракът не ти пречи.
Правният, обществен, личен и национален проблем на това решение има много измерения. Споменах някои от тях. С оглед казаното по-горе, виждаме, че въпреки възможността, дадена от решението, което се явява ключово при тълкуването на казуса „Палма“, а именно – решението „Коман“ на Съда на Европейския съюз, българският съд избирателно накланя везните в полза на правото на свободата на придвижване и свързаното с него признаване на законността на френския еднополов брак, пренебрегвайки българската конституция и обществения интерес. ВАС избирателно цитира параграф 36 от решението на СЕС (относим е по-скоро пар. 39), като пренебрегва пар. 42, в който СЕС се позовава на конкретен казус, свързан с отказа на Литва да признае еднополов „брак“, сключен в друга страна членка, именно в името на обществения интерес.[6]
В крайна сметка, от гледна точка на слепите, нищо важно не се е случило. Искали жените брак, получили разрешение за пребиваване.
Но за всички останали, които разбират изцяло или поне донякъде фундаменталното значение на брачната институция, е ясно, че когато държавата напусне вековни традиции, естеството на нещата, и здравомислието, то тя вече не може и няма право да налага единна държавна дефиниция за брак, защото самата държава и нейната правосъдна система нямат идея що е то “брак”.
Ако се стигне до по-отчетливо налагане на еднополовия „брак“ и в България, страната ще се присъедини към онези 27 и т.н. законодателства, приели със закон неподкрепената нито с факти, нито със здрав разум категория “еднополов брак” в името на равенство, което е погрешно формулирано. Приемането на закони, които противоречат на фактите от действителността, сочи, че законотворците са напуснали реалността и по безпаметен начин претворяват живота и създанието по свой образ и подобие. Християнският брак между един мъж и една жена, чието подобие и към момента битува в българската конституция в очакване да бъде съборено от очаквания натиск на „ЛГБТИ-хората“[7] и техните идеолози. (За българския парламент напускането на реалността няма да е за първи път.)
В опита си да бъде толерантно към европейския закон и погрешно минимизирайки значението на българския закон в казуса, решението на ВАС залага именно тази посока на развитие в правото и обществото и разбира се – в ежедневието на обикновените хора и техните семейства.
Дали ще се случи нещо „страшно“? Нищо повече от това, което е в момента, и в посока на предсказано от мен по-горе развитие. Социалната посткомунистическа държава, която се самообожествява (тя никога на греши, дори и при изтичане на лични данни на всички работещи българи) и в условията на демокрация, е на път да прекрачи и тази граница – на това що е брак и пол. Тази грешна посока за съжаление ще има и обществена подкрепа, макар и частична. Да не забравяме тази част от българските интелектуалци, които застанаха яростно в защита на абсурдния документ “Истанбулска конвенция”. Християнският брак и към момента не е на почит, нито брачната институция е уважавана или значима, за да има някаква видима промяна към по-лошо (половината от гражданските бракове в България завършват с развод). Деградирането на общественото значение на традиционния брак ще доведе да по-нататъшна национална и цивилизационна деградация, тъй като естествените връзки на семейството и семейната обич и подкрепа допълнително ще бъдат разкъсани. Когато човек сам определя съдбата си и е сам на себе си бог, тази тенденция е неизбежна.
Така решението на ВАС се явява логична правна последица от състоянието на общественото разбиране за народност, семейство, брак, суверенитет, законност, справедливост и вяра – цепене на косъма и правни пируети, в които съдът следва тенденциите на деня, а не извечните ценности и здравия разум. Противопоставянето на подобно компромисно и в крайна сметка порочно правно мислене се явява като борба за устояване на ценностите на гражданското и свободното общество, защото където разумът и истината отъстват, свободата е непостижима.
(БЕЛЕЖКА: Статията е допълнена след началното ѝ публикуване с някои нови факти относими към темата и незначителни редакционни допълнения.)
адв. д-р Виктор Костов е главен редактор на Свобода за всеки.
Бележки
[1] Линкът е към решението в сайта на ВАС.
[2] РЕШЕНИЕ № 11351 от 24.07.2019 на ВАС по адм. д. № 11558/2018, вж.
[3] JUDGMENT OF THE COURT (Grand Chamber), 5 June 2018 (*)
(Reference for a preliminary ruling — Citizenship of the Union — Article 21 TFEU — Right of Union citizens to move and reside freely in the territory of the Member States — Directive 2004/38/EC — Article 3 — Beneficiaries — Family members of the Union citizen — Article 2(2)(a) — Definition of ‘spouse’ — Marriage between persons of the same sex — Article 7 — Right of residence for more than three months — Fundamental rights)
In Case C‑673/16. See para. 42. https://cutt.ly/eu-court-coman.
[4] Опонентите биха заявили, че правото на „сексуална ориентация“ е заложено в българското законодателство, по точно в ЗЗДискр. Факт е, че подобно право не е формулирано в нито един основополагащ документ за фундаменталните човешки и граждански права (с незначителни изключения). Това е нова формулировка, идеологически прокарвана на по-ниско законово ниво с очакване за увеличаване на приемането на тези категории в обществото, така че те да се класират, рано или късно, като човешки права наравно с изначалните човешки права. Няма никакво основание да се създава нова класа „човешки права“ въз основа на сексуални преференции, освен ако целта не е същите да се политизират и изведат като морално-политически категории, което всъщност се прави от десетилетия.
[5] Считам, че хомосексуалност и хомосексуализъм са различни понятия. Първото отразява предпочитания в сексуалната сфера на личността, второто е идеологическа платформа за нормализиране на хомосексуалността и налагането ѝ в обществото, вкл. със силата на държавната принуда. Подкрепящи хомосексуализма не са само хомосексуалисти, а доста по-широк кръг хора с леви и „прогресивни“ политически убеждения.
[6] Вж. чл. 21 от ДФЕС, Договор за функционирането на Европейския съюз: https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/HTML/?uri=CELEX:12008E021&from=EN.
[7] Фразата е поставена в кавички заради неуместното ѝ звучене в българския език – очевидно директно пренесена от малко по-благозвучната ѝ версия на английски език.