Свободата да бъдеш двуличен – това добре ли е или не? Някои ще кажат „добре е, в днешно време не е възможно да се живее, без човек да лицемери по един или друг повод или пред едни или други хора“, други пък ще кажат „никак не е добре – може ли да се живее в държава от двуличници“. Кой е прав – трудно е да се каже. Просто защото двуличници винаги е имало и навярно винаги ще има. Но изглежда в днешно време двуличието като че придобива нови черти, които по-рано не са били характерни за него. Тук ми се ще да се спра на двуличието на хората в западните либерални общества. Няма съмнение, че нашироко може да се говори за двуличниците и в България и в по-малко развитите страни – лицемерието като че е обхванало всички обществени слоеве както у нас, така и в другите страни. Но за момента разсъждавам за двуличието на Запада преди всичко във връзка с децата и тяхното възпитание, включително „социалната“ им „защита“, като тази на норвежката Барневернет.
Кой не е чувал за двуликия Янус – римския бог, чиито две лица определят два негови различни характера, най-често противоположни един на друг? Древните разкази за двуликия Янус в по-късни времена са отнасяни за различните хора, които мислят едно, но казват друго, вършат едно, но не позволяват на другите да вършат същото, учат едно, но в живота си не следват собственото си учение, и т.н. В днешно време речниците определят двуличието като поведение, което се основава на неискреност, на прикрити зад добронамереност помисли, а също така се разглежда и като морално качество, при което на безнравствени постъпки се приписва псевдоморален смисъл, възвишени мотиви и човеколюбиви цели.
Съвършено очевидно е, че двуличието не е нищо друго, освен проява на лъжесвидетелстване – не само нарушаване на Божията заповед, но и упорстване в този грях. Дали лъжите и двуличието характеризират политиците (и те действително се отнасят преди всичко за тях!), или пък обикновените хора – не е толкова важно, по-важно е доколко лицемерието е разпространено и какви са последиците от това за едно общество.
В един материал (озаглавен „Два вида двуличие: когато политиците вярват на собствените си лъжи“) намирам някакво по-благовидно описание на двуличието на политиците в либералните демокрации: „За да е ефикасна, либералната демокрация трябва да прави разлика между прагматичните ежедневни решения и принципите, според които се определят правилата на играта. Либералната демокрация процъфтява, когато тя изгражда политици с ясното чувство за това, кога да разговарят с езика на политиката, кога да изкажат собствените мнения и кога да подкрепят по-общите принципи, които са добри за обществото“.
В друго изследване за двуличието по света отново чета: „Двуличен е не само този, който казва “Прави, каквото ти казвам, а не каквото аз правя”, а преди всичко онзи, който казва “Аз мога да правя това, но на теб ти е забранено”. Т.е. двуличниците налагат на другите хора стандарти на поведение, които не се отнасят за тях самите, те определят други правила за другите, но не и за себе си. … Двуличниците използват множествено число, което обаче не включва тях самите: когато казват „ние“, те имат предвид всички останали, но не и себе си“.
По отношение на децата и родителите също се описват различни видове лицемерие и повечето примери като че не вълнуват хората, тъй като изглежда почти всеки родител е минал през подобни „периоди на лицемерие.“ Ето пример за десет двулични поведения на родителите:
– аз не спя сам в леглото, но ти трябва да спиш сам;
– аз зная кога съм гладен, но ти не знаеш;
– аз зная кога ми е студено, но ти не знаеш;
– аз мога да реша кога да си взема почивен ден, но ти не можеш (напр. от училище);
– аз мога да си отрежа косата, но ти трябва първо да ме питаш;
– моите емоции са важно нещо, а твоите са просто тривиални;
– аз мога да стоя пред екрана колкото искам, но за теб това е вредно;
– не е необходимо да споделям с другите онова, което ми принадлежи, но ти си длъжен да даваш и на другите;
– когато ти кажа, веднага трябва да спреш да правиш каквото правиш, а аз мога да продължавам, без никой да ми казва;
– когато седна да уча, хората знаят че уча, но на теб не може да се вярва, че наистина учиш.
Дотук с „благовидните“ и тривиални форми на двуличие. Лицемеренето в една държава поради страх от наказание – ето това наистина е голям проблем на днешните общества. Защото да проявяваш две лица – едно в обществото и друго вкъщи – от страх, че със закон или разпоредба може да бъдеш осъден – това е проява на морален упадък, от който трудно се излиза. Но какво да направи човек, за да оцелее в държавата, в която живее – било родната, било чуждата, където е емигрирал? От двуличието в едно общество еднакво страдат всички.
Както вече няколко пъти сме споменавали тук в блога на „Свобода за всеки“, в редица западни либерални демокрации страхът да не би едно дете да бъде подложено на насилие е накарал законодателите да приемат немалко закони, които са призвани да защитят най-малките членове на обществото. „Нищо лошо“, ще каже някой, и той ще бъде прав, защото наистина никой не желае едно дете да бъде изнасилено или пребито от бой или въвличано в наркотрафик. Но когато законът е толкова краен, че се превръща в своята противоположност, тогава човек няма голям избор – или трябва да се подчини на безсмисления закон и да го спазва, въпреки очевидността на неговата абсурдност, или трябва да стане двуличник и да го спазва в едни случаи, но да не го спазва в други и така да продължи да живее що-годе според убежденията и съвестта си.
Примери – безброй! Писах вече в миналия си постинг за брадатия мъжага, когото трябва да наричате „мадам“ и да се обръщате към него с местоимението „тя“, защото той решил да се прави на жена (т.е. „сменил“ си пола, виждате ли!). Ако не си изкривите мисленето и убежденията и не го наречете „тя“, ще ви уволнят и заедно с това ще платите огромна глоба за нанесени морални щети и за дискриминиране по признака „пол“; ако се държите по същия начин повторно или трети път, тогава може да очаквате и присъда, която да завърши със затвор. За да продължите да живеете що-годе нормално в държава с ненормални закони, вие трябва да сте двуличник.
В повечето страни на Западна Европа съществуват редица закони и разпоредби на образователните органи, постановяващи, че никой учител няма право да докосва дете, независимо дали става въпрос за похвала и даване на пример или пък за някакво порицание; не можете да докосвате дете и когато може да се наложи да му помогнете за час по физическо възпитание да се преоблече, включително ако това дете има физически или друг недъг. Можете да докоснете дете само ако предварително сте получили неговото съгласие, след като сте го попитали. Предполагам всеки може да си представи какво правят учителите в тези страни, тъй че да избегнат каквото и да е обвинение, че са докоснали дете, без то да е дало съгласието си! От опит ще кажа, че те малко приличат на учители – те повече приличат на вече заподозрени престъпници, които по всякакъв начин трябва да доказват, че всъщност не са такива. Жалка картина – ето това мога да кажа.
Ами ако някой необуздан дангалак-тийнейджър ви вдигне кръвното и, не дай си, Боже, го хванете за ръка да го изведете от стаята, или пък – още по-лошо – му издърпате ухото: тогава, Боже опази! – присъдата ви е сигурна. Нещо повече: в някои страни законът не ви позволява и вкъщи да докосвате дете с цел наказание: нямате право да го хващате за раменете и да го разтръскате, да му издърпате ухото или пък да го зашлевите – винаги в тези случаи трябва да помните, че Барневернет (или както се казва дадена местна служба за „защита“ на децата“) е навсякъде и рано или късно ще ви „хванат“ в това „нечувано престъпление“ срещу децата, в случая вашите собствени. И ще ви ги отнемат – бъдете сигурни в това!
Какво ви остава: ако сте учител, в училище се правите на палячо пред учениците, защото те знаят, че не можете да им кажете нищо, камо ли да направите нещо, а вкъщи възпитавате децата си според вашите убеждения и правите всичко възможно да укриете методите си на възпитание от Барневернет и от съседите; най-добре е никога да не отваряте щорите на прозорците си и всичките ви стени да са изключително добре звукоизолирани. И тъй – нищо не можете да направите, освен да сте двуличник.
Нека продължим още малко с двуличието: в Швеция живеят почти 1 милион мюсюлмани (от 10 милионно население), в Белгия – около 1.2 милиона, в Холандия – около 1.23 милиона, във Великобритания – около 5 милиона, в Германия – около 6 милиона и т.н.; не е нужно да посочвам откъде са данните – просто напишете някъде в интернет какъв е процентът на мюсюлманите в отделните страни на Европа и цифрите ще ви излязат. Известно е какви са семейните отношения в ислямските семейства, какво е отношението към жената, към момчетата и към момичетата (защото то е различно към единия и към другия пол); известно е как се възпитават децата в традиционното мюсюлманско семейство. И вече можем да се досетим – те не само добре са усвоили двуличието и лицемерието, но и изкуството да излъжат както другите, така и себе си.
Разбира се, горното се отнася не само до мюсюлманите – то се отнася и до немалко християни в западноевропейските страни, до немалко светски хора и организации, които не споделят безумието на някои закони в собствените им страни. Тук посочвам пример с мюсюлманските семейства, защото той е най-ярък и мнозина са запознати с техните традиции и със строгостта на възпитанието.
„Няма проблем“, казват политиците и законотворците в тези страни, „бъдете си двулични, колкото искате, важното е в обществото да спазвате законите и да се придържате към ценностите на държавата“ (към „британските ценности“, към „шведските ценности“ и т.н.). „Ние ви даваме свободата да бъдете двулични“, заключават те.
Мисля, че всеки знае какво е конформизъм. Но може би не всеки ще направи обобщението, че „Конформизмът се налага на хората, като оправданието е, че се върши в името на свободата, която им се дава“ (цитат от изследването за двуличието по света, посочено по-горе). Често забравяме и факта, че „Коренът на двуличието се крие в желанието за власт над другите“ (цитат от същото изследване).
И така, ако двуличието, лицемерието се разпространяват в едно общество (както, изглежда, действителността подсказва, тъй като все повече и повече хора съзират абсурда на редица закони), какво можем да очакваме от такава държава? Всеки знае, че колкото повече се потиска съвестта на човека, колкото повече той трябва да крие убежденията си поради страха от наказание, толкова повече в едно такова общество назрява социален конфликт, който може да се превърне в обширен обществен протест, в народни вълнения и дори нещо повече, но по-важното е това, че те могат да разклатят правителства, да променят обществения строй и да се опитат да възстановят обществените отношения по такъв начин, че човек да не се страхува да мисли онова, което съвестта му подсказва, да върши онова, което убежденията му говорят. Комунистическото ни минало ни дава изобилни примери в това отношение.
Наистина, трябва да има закони, но в една нормална държава те са призвани да предотвратят извършването на престъпления и да способстват за благото на народа. Когато държавата гледа на всеки гражданин като на потенциален престъпник (а тъкмо така се гледа в либералните демокрации на мъжете спрямо жените и на учителите спрямо учениците, заедно с още много други слоеве на обществото), тогава двуличието е почти задължително. Само остава да видим докъде ще доведе ширещото се лицемерие.
Бележка: Снимката в малкото каре е взета от уебсайта на Crisis Magazine, цитиран тук.
