Задължително гласуване?
В публичното пространство витаят редица догми, особено популярни и силно пропагандирани преди избори, като например: „ако не гласуваш, гласът ти ще отиде при големите партии“, „ако гласуваш за малка партия, гласът ти ще се загуби, понеже няма да премине бариерата“, „ти участваш в демократичното управление основно по време на избори“, „ако не гласуваш сега, после нямаш морално право на политически коментар“ и т.н.
По своя характер тези противоречащи си дори един на друг лозунги чертаят като че ли единствения път, но и надеждата ни за обществено управление. Всички тези гласове крещят и сочат към един нов бог – демокрацията, за чийто провал всички ние добре знаем. Зад призивите по-горе четем:
– глупост е да гласуваш по съвест за малка партия, затова по-добре (но и антидемократично) си избери някоя голяма;
– бъдещето зависи от разходката ти до съседното училище в неделя и избора на листче с някой си номер, след това другите са отговорни, а не ти;
– след като не гласуваш, мълчиш и не разполагаш със свобода на словото за обществени коментари и активност.
Друг отровен и привидно логичен призив, директно насочен към свободната съвест, е „гласувай за по-малкото зло“ – с други думи, по-добре с малко квас закваси тестото, отколкото с много квас. Но дали това е добро? (вж. Галатяни 5:9)
Сред призивите разпознаваме на пръв поглед издържани и интелектуални аргументи с проследима математична логика. Те обаче са инструмент и призив за вървене в погрешна посока, тъй като не предлагат решението си с грижа и жертвоготовна любов към народа (Йоан 3:16), а добавят микс от състояния на надежда, копнеж, упование, мечти и даже страхопочитания към идолизираната демократична система. По този начин се формира характер на безотговорност, пасивност и невинност, като ставаме дори жертви, възкликващи в другата крайност: „ох, от нас нищо не зависи“. Обрисуваната картинка описва параметрите на „идеалния“ гражданин, воден от идола си, който не би дръзнал да помисли за ремонт на управленската парадигма. Нещо повече, като че ли тя доминира в съзнанието ни като обект на вяра и надежда и са необходими само минимални рокади и аха… системата ще заработи бдително и предано за нас (1 Петрово 5:7).
Тези щрихи, изцяло в рамката на Христовото учение, не са призив за негласуване. Като добри християни, но и като граждани, наше задължение е да оперираме в домейна на свободния избор и свободната съвест, без натиск, а добър лакмус за това е само мирът ни с Бога. Всякакви силно насаждани предизборни догми са опит за създаване не на богобоязлив характер, а на покорен и прогнозируем системен поданик, удобен за легитимация на всякакви користни цели в особено големи размери. Не „твоят глас има власт“, а ти в Христос имаш власт (Лука 10:19).
Именно заради свободата и мира, можеш да избереш със съзнанието за отговорност пред Бога както да гласуваш, така и да не гласуваш. Всичко останало е скъпо струващ компромис.
Д-р Атанас Терзийски е преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и председател на Християнреформистка партия.
