Във времето на космополитизъм и глобализъм мнозина с гордост заявяват, че са „граждани на света”. Популяризира се и понятието „глобално село”. Един главен индикатор на концепцията за „глобалното село” е свободното пътуване до произволни точки на земята. На последните Олимпийски игри „Париж 2024“ в голяма мяра се заявиха апетитите за налагане на безбожната вавилонска култура и антихристиянски манталитет, чрез използване именно на глобализма, космополитизма и свободата за пътуване като инструменти за съблазняване и индоктриниране на масите. Разбира се, има ги и очевидните изключения на места и в страни, които са изолирани от диктаторски режими или поради други политически, екологични или военни причини. За някои цинични космополити, войните и трагедиите са досадна пречка пред „гражданите на света”, за да могат да пътуват до всички кътчета на глобалното село, а същността на случващите се ужаси и стойността на човешките животи са второстепенни и се замитат под килима, за да не се изпарят илюзиите на космополитизма. Глобализмът и масовите пътувания са факт, но възникват резонни въпроси: редно ли е това да се случва, реална ли е свободата на пътуване, устойчива ли е тази промяна, какви са последствията от свободното пътуване в голям мащаб, какво ни мотивира и каква е духовната цена.
Моделът на живите организми и други примери от творението
Можем да онагледим функционирането на човешката цивилизация като един жив организъм с многобройни части, подразделения, механизми, взаимовръзки и уникален дизайн. Устройството на света около нас не е плод на случайности, „еволюционни“ натрупвания и механичен сбор на безлични индивиди, макар съвременната релативистична пост-постмодернистична култура да се опитва да наложи такива мисли и усещания в сърцата на хората. За тези, които вярват, всичко около нас се случва според плана и промисъла на Бог – Нашия Творец и Спасител, и това става въпреки човешките грехове, упорство и неверие. Чрез творението Творецът открива принципи, мъдрост и знание и ако сме внимателни и търсещи, може да получим помощ и да се вразумим. Каква мъдрост ни е дадена чрез уникалното устройство на живите организми? Повечето части на един организъм са поставени на фиксирано място. Съвсем малък процент от елементите на един организъм са произволно подвижни, например: хормони, ензими, кръвен поток, сигнални молекули и др. По същество, всяка клетка е заобиколена и свързана с други клетки и стоейки на своето място, участва в изграждането на по-големи структури в организма. Какво щастие за хората е, че клетките на техните мускули си стоят на мястото и човек може да използва краката си, за да ходи. Ако няма фиксирани и стабилно свързани елементи в тялото, то няма да има гръбнак, структура, органи и повечето от функциите на организма няма да се осъществяват, а организмът ще е едно мекотело и безгръбначно. Понастоящем се наблюдава аномалията: масово много хора искат да пътуват и вече мнозина осъществяват своите „блянове“. Това превръща структурата и тъканта на обществото в „мекотело“, което се носи от вълните на морето и лесно бива смазвано от всякакви трудности и превратности в живота. Трудностите се възприемат като нещо външно, което ни връхлита, а не като произтичащи от слабостта в структурата на обществото. За един болен човек със слаб организъм, контузено тяло или чуплива костна структура и най-дребните усилия, които иначе са нормални за здрав човек, може да са силно болезнени и дори невъзможни.
По аналогия с частите на живия организъм, е нормално съвсем малък процент от хората да пътуват много, а повечето хора да пътуват съвсем малко. Да, но ние като общество сме лакоми и криворазбраната свобода на пътуване, комбинирана с различни комплекси, че тези, които пътуват, са нещо повече от останалото „простолюдие“, води до големи аномалии в социума, слабост и чупливост в обществото. При мъртвите организми се наблюдава повсеместен процес на разлагане, връзките в структурата на тъканта се разпадат и тялото се атомизира. Разрушаването на връзките в тъканта на социума много наподобява на процес на разлагане на мъртва плът. Това е замъртвялостта поради човешката греховност.
Ще разгледаме още един пример от творението около нас. Температурата като физична величина е мярка за средната скорост на частиците, които изграждат материята, и е свързана с кинетиката (мобилността) на частиците. Колкото повече се вдига кинетиката (т.е. подвижността на молекулите) на един обект, толкова по-нестабилен става той и в определени моменти преминава през фазова граница, като си сменя агрегатното състояние. Най-нестабилното състояние е плазма. Материалите в твърдото агрегатно състояние по-трудно може да се обработват и моделират, защото частиците са здраво свързани и по-малко мобилни. Течностите може да се сложат в калъп, да се затворят в контейнер или бутилка, защото частиците са много по-мобилни. Газообразните вещества са летливи, изпаряват си и лесно могат да бъдат издухани от всеки вятър.
Кинетика на социума
Аналогията с веществата и агрегатните им състояния може да бъде пренесена върху целия социум. Биохимиците знаят, че над определена температура белтъците в организма губят своята пространствена структура (така наречената третична структура на протеините) и се разпада обусловената фина молекулярна „машина”, според чудния дизайн на Твореца. Когато едно дете е болно, родителите внимателно следят дали температурата му няма да премине критичната граница, при която разпадът на белтъците може да доведе до гърчове и дори до летален край. Аналогично се наблюдава разпадането на фините връзки в обществото, чрез отхвърлянето на консервативни и патриархални ценности, чрез преминаване на граници, скъсване на връзката между поколенията и липсата на почит към бащите и предците. Всичките тези процеси се катализират чрез нивата на засилена мобилност на масите.
Когато има повече „стабилизирани” личности в обществото, които знаят своето място, тогава няма волатилност и излишно движение, но има предсказуемост, спокойствие, консерватизъм и повече място за полагане на здрави християнски устои в обществото. Сравнението с движението на частиците може да бъде по отношение както на географско местоположение, така и на мястото в социума, в семейството, в бизнеса, политиката и културата. При едно общество в „течно агрегатно състояние” се наблюдава засилена мобилност на всякакви нива: географско, икономическо, социално, морално. Връзките в социума са по-слаби и така обществото лесно се моделира и се вкарва в калъпите на определени идеологии. Но това е подготвителна фаза към следващата точка от нажежаването, при която обществото става „супер мобилно” в „газообразно състояние” или дори може да бъде атомизирано като „свръхнажежена плазма”. Връзките са много слаби, няма ги патриархалните устои с добрите консервативни традиции, няма го традиционното семейство, няма го и класическият двуполюсен политически модел, няма го разграничаването между добро и зло, но всичко става флуидно, релативно, сиво и безлично.
Бинарността на пола също е под въпрос, като се правят опити да се наложи „мобилност” и „флуидност“ на пола. Някои извратено си мислят: както човек без усилие може да си смени града или страната, в която живее, защо със същата лекота да не си смени и пола? Стабилните връзки в обществото са заличени чрез мобилните комуникации и социалните мрежи, които са масово достъпен заместител на истинското нещо, на истинските връзки в социума, които обаче може да се изградят само ако мобилността (кинетиката) е в правилните пропорции. Чрез дигиталната революция, големите информационни потоци и развитието на изкуствения интелект се постига и една друга „вътрешна” мобилност за човешката личност – мобилност на неговите ум, сърце, схващания, идеи, мисли и мирогледи. Буквално, душите на хората започват да кипят и сякаш „мозъчното им вещество” се изпарява. Силно волатилните вътрешни мисловни процеси водят до много тревожност, депресия, ниска ефективност на хората и липса на способност за дълбоко и критично мислене. Майките треперят, когато тяхната рожба вдигне висока температура и се умърлуши безпомощно на детското креватче. Съвременните социални инженери са зла „мащеха“ и нехаят за това, че обществото е „вдигнало висока температура” – симптом за по-сериозни проблеми. И както в нацистките концлагери са извършвали жестоки медицински експерименти с хората, така и сега се правят жестоки експерименти с обществото, като се изследва докъде може да се стигне с атомизацията, мобилността и волатилността.
Желанието да сме мобилни
Възможността за бързо придвижване позволява да се вършат повече неща за по-малко време и това видно има много позитиви. За съжаление, има и обратна страна – това освободено „благовремие” се инвестира във все по-суетни и все по-маловажни неща. Интересен е парадоксът, че съвременният човек е много нещастен в постоянното си оплакване за недостиг на време, въпреки че, за разлика от предците си, сега хората разполагат с невероятни средства за комуникация и транспорт. Съвременните превозни средства (автомобили, влакове, самолети) повишават значително мобилността на хората, което увеличава значително и извършването на суетни дела. В книгата Йов са записани интересни думи на самия Сатана (духовния и смъртен враг на човечеството), който заявил, че „обикаля насам-натам по целия свят” (Библия, Йов 1:7). За съжаление, това не е само интересен библейски цитат, а идея, която масово се внушава в сърцата на хората. Когато ресурсите за пътуване са ограничени, човек естествено се ограничава и акцентира върху съществените дела и не му остава много време за суетни дела и може би в това се крие и част от тайната предците ни да са живели простичък, но удовлетворен и смислен живот. По същия начин, автоматизираните средства за производство и изобилието на съвременния свят увеличават суетата и скръбта в душите ни. Предаването на суета първо се случва на вътрешно ниво: душата и умът започват да „пътуват насам-натам” във въображения, мисли, емоции, парадигми и решения, след което това суетно пътуване се изявява и отвън като едно постоянно неудовлетворение, неблагодарност и гняв, въпреки голямото изобилие.
След грехопадението, Бог дал на хората да изкарват прехраната си с труд и пот, но това не е било просто само едно наказание. Тук има много повече – чрез това „наказание“ Бог предпазва човечеството от стремглаво пропадане в суета и други аспекти на „мършавост” на душата, забавят се ефектите на греха, като на човек се дават повече шансове за покаяние. В миналото хората не са имали толкова много ресурси и удобства. Известният цар Соломон, бидейки най-богатият човек на света, е разполагал с колосални ресурси и сам той много пише за умножаването на суетата (за справка, вижте книгата Еклисиаст).
Веднъж вкусило от сладкия плод на „свободното” пътуване, човечеството изпада в пристрастяване, идолопоклонство, патология и зомбиране на тема пътуване, но както е известно, всяко пристрастяване и идолопоклонство имат висока цена и тежки последствия.
Относно космополитизма
Понятието „космополитен“ или буквално „гражданин на света” (от гръцките думи „космос” – свят – и „полис” – град) е духовен оксиморон, макар хората да не го схващат. Неспособността да се види противоречието идва от плиткото схващане на понятието „гражданин“, което се свежда само до вписване в регистрите на едно населено място, до използване на социални, здравни и образователни услуги и дори има още по-плитко разбиране – само като пребиваване или минаване през дадено място.
Гражданите участват в събирането на града, имат общение помежду си, интензивни взаимоотношения и съвместно вземане на решения, които се реализират ефективно само на локално ниво. Понятие „гражданство“ на глобално ниво е невъзможно – то е илюзорно, дистанцирано, студено и атомизирано съществуване. Когато един човек емигрира, на новото място той е чужденец и не участва ефективно в истинското гражданство за дълъг период от време (макар включването в държавните регистри да става много бързо). Ако човек реално се установи на дадено място, истинското гражданство започва да се изявява и действа във все повече и повече измерения. Най-важните измерения на гражданството са духовните, културните и тези, свързани с народопсихологията на хората. При емигриране, на тези нива е възможно изобщо да не настъпи промяна за едно или дори няколко поколения емигранти. Когато се установят истинските духовни измерения на гражданството, тогава това вече е локално и специфично явление, свързано с новото място – т.е. не е космополитизъм. Ако човекът не се задържи и вкорени достатъчно на новото място, то той си остава вътрешно и външно отчужден и просто оцелява, съществува или паразитира на това място за даден период от време и може се пресели на друго място.
Истинският космополитизъм (ако може да се каже, че съществува такова понятие) е номадство и паразитиране на различни нива – духовно, социално, материално, икономическо, психологическо и културно – и прилича на плесен, която се разпростира по лицето на земята. В последното десетилетие стана популярен терминът „дигитални номади“ – хора, които пътуват свободно, докато работят дистанционно, използвайки технологии и интернет. Броят на дигиталните номади расте с огромна скорост (например понастоящем оценките за САЩ за близо 20 милиона дигитални номади).
Илюзията, наречена „свобода на пътуване”
Може да се зададе въпросът съществувала ли е реално „свободата на пътуване” през последните няколко хиляди години. За да се отговори на този въпрос, е важно да се дефинира какво точно се разбира под „свобода на пътуване“. За целите на настоящата статия, под „свобода на пътуване” се разбира комбинация от следните няколко аспекта: (1) възможност хората свободно да преминават границите на държавите; (2) наличие на ресурси и средства да се осъществява пътуване до желана дестинация и (3) осъществяване на аспекти (1) и (2) от голям процент от населението.
В така поставения контекст на фактори (1), (2) и (3), може да се прецени, че никога не е било лесно и достъпно на всеки да си „хване шапката” и да отиде където си иска. Това винаги е било възможно за малцина и по въпроса не е имало илюзии, за разлика от съвремието ни. Исторически, едно пътуване до далечна дестинация е отнемало много време, ресурси и преодоляване на опасности по пътя. Такова пътуване се е осъществявало не самоволно и не с лека ръка, но по сериозна причина, с добре обмислена мотивация и план за действие. Всъщност хората, които са осъществявали пътувания до далечни страни или околосветски пътешествия, в някаква степен са били считани за герои, но те са били малцина. Например така наречените поклоннически пътувания до светите земи са се осъществявали от малцина, и то еднократно за целия им живот.
Териториалните граници на градове, области или държави винаги са били третирани като граница на частна собственост и преминаването е било, ако не невъзможно, то със сигурност – с условия и затруднения, включително опасности за живота. Може да се направи аналогия, че това е един вид историческият неявен еквивалент на визите. Преместването на огромни маси хора и движението на големи миграционни потоци са били по-скоро неестествени процеси под натиска на форсмажорни обстоятелства, глад, бедствия, войни и др. Естествените и нормални потоци на придвижване на хората са били в по-малки и балансирани пропорции или бавни и последователни процеси с натрупване за дълъг период от време. Точно по тази причина концепцията за визи и паспорти се появява едва към края на 19-ти век, като визите стават необходимост след Първата световна война поради голямата скорост на придвижване с влак и големите потоци хора. Административната необходимост от виза и паспорт през 20-ти век сякаш изглежда, че е пречка за свободното придвижване, но това би бил повърхностен и прибързан извод. Ако масовото пътуване не е естествен процес, всъщност така наречената „пречка”, каквато се явяват визата и паспортът, е резултат от придвижването на социума в неестествена посока и това би могло да се интерпретира и по друг начин – като форма на милост към хората, за да се замислят и да им бъде възпрепятствано донякъде похотливото желание за неестествено масово пътуване. Също така, всяка държава е в правото си да налага суверенно ограничения за своята територия, колкото и негативно или странно да изглежда това за космополитите – всъщност става дума за суверенитет и частна собственост.
По време на турското робство е имало привилегировани, които са могли да пътуват в цялата Османска империя и да се възползват икономически. За някои от тези хора, животът никак не е бил лош. Също така, кадърните и талантливи деца, които се отнемани от ранна възраст за постове в администрацията на империята или за еничари, след заличаване на спомените им за родното място, за произхода и идентичността им, са се възползвали и наслаждавали на космополитизма на империята. Същевременно, мнозина други са пъшкали под гнета на робството и така се оформят две гледни точки – едните считат, че османското владичество е било много жесток период от историята на България, докато някои се осмеляват да говорят, че е имало „османско присъствие”. Това е явно разделение в обществото на усещанията и гледните точки. Понастоящем и в България, и на много места по света се наблюдава подобен феномен на разделение в обществото по отношение на виждането за света, като възможността за пътуване заблудително се превръща в най-значим фактор при усещането за качество на живота.
Духовни аспекти и последици от глобалното пътуване
Има сериозни последствия от масовото пътуване, глобализацията и космополитизма. Тези, които не ги осъзнават, си живеят в илюзиите и заблудите, а за други ползите са много по-големи, дори и да отчитат негативните ефекти, и съответно пристрастяването към глобалната мобилност е умопомрачаващо. Може да си припомним отпреди 20 години проблема с визите за българите при пътуване в Европа. След това, при отварянето на границите, малко хора пътуваха – по икономически причини. А понастоящем живеем с в голямата илюзия, че всеки може да пътува където си иска. Това ни дава фалшивата идентичност на „граждани на света” и измамното усещане, че просперираме, че и ние имаме финансови възможности като „западняците“. Тази свобода на пътуване е като „зарибявка с наркотик“. Хората така се пристрастяват, че са готови да приемат фашизъм, но не и да се откажат от привилегията да „пътуваш където си искаш”. И понеже малцина ще решат да направят стъпка назад към консерватизма и „успокояване на топката“, масите са готови да платят високата цена за глобализма: контрол, тоталитаризъм и фашизъм – неща, които хората сами си изпросват поради желанието да са свръхмобилни. Примерът с ваксинацията, свързана с Ковид-19, е доста показателен – много хора, които принципно имаха някакво предубеждение или нагласа против ваксинирането, направиха компромис с това и се ваксинираха, за да могат да пътуват. Това е тестване на почвата от страна на глобалните елити и за съжаление, резултатите показват, че „свободата на пътуване“ е „Троянски кон“ за прокарване на диктаторски и фашистки закони. Неправилните мотиви за пътуване умножават суетата и душите измършавяват, получавайки това, което искат, помръкнали в лъжите на фалшивата идентичност и вавилонския греховен водовъртеж.
Като част от фалшивия просперитет, суетната цел на пътуването изкривява стопанските инициативи, битието, политиката и социалните процеси. Цели сектори от икономиката се хранят и стимулират от суетността на човешкото сърце: туризъм, индустрии за забавление, медии, информационни технологии, социални услуги, значителна част от бизнесите, базирани на „софт скилс“ и т.н. Така се появява друг проблем – икономиките стават изключително зависими от кинетиката на пътуване и глобализацията, което беше практически добре демонстрирано при локдауните при Ковид-19. Разбира се, че фашистките подходи на локдауните не са нещо добро, но пък кризата в огромни сектори на икономиката показа, че глобалната икономика се строи върху подвижните пясъци на свръхмобилността. Когато един двигател работи много дълго време на високи обороти и с превишена температура, твърде вероятно е да настъпят сериозни повреди. Рали състезателите добре знаят това. И другата страна на монетата е вярна, двигателят не може да работи ефективно, ако не е достигнал оптималната температура, след което обаче влизат в действие системите за охлаждане, които държат температурата в правилните граници.
„Системите за охлаждане“ в социума се поддържат чрез консервативното християнско мислене, а постоянните цикли на кризите не са нищо друго освен „спиране на колата от движение за основен ремонт на двигателя, поради прегряване“. Ако бъдат разпознати правилно, кризите в икономиката са форма на милост от Бога, за да можем да се опомним и върнем към истинската нормалност, а не, упорствайки в своята мобилност и с „прегрят двигател“, да влизаме в „нова нормалност“. Животът не е рали шампионат, в който колата трябва да се ремонтира основно всяка седмица. Без правилния „температурен баланс“ се случват много повреди и аномалии: миграции, гета, сблъсък на цивилизации, войни, икономически и здравни кризи. Три от популярните икономически теории съответстват на агрегатните състояния във физиката – твърдо, течно и газообразно – и кореспондират с нивата на глобализъм в тези икономически теории. Австрийската икономическа теория, която стъпва на консервативни библейски ценности и автентично предприемачество, съответства на твърдото агрегатно състояние, с по-малко кинетика, със стабилност и здрав баланс. При монетаризма кинетиката се вдига до „течно агрегатно състояние“, за да се стигне до кейнсианските идеи, хванати здраво от новите неомарксисти „капиталисти“, които насърчават високо потребление, висока кинетика и нажежаване на двигателя на икономиката, съответствайщи на газообразното състояние на социума в ерата на свръхглобализъм.
Друг концептуален проблем при глобализацията и „свободното“ пътуване е нарушаването на частната собственост в голям мащаб – на ниво държави. Чрез наднационални, икономически, административни и псевдосъдебни структури се иззема от суверенитета и буквално от богатството на народите. Също така, начинът на живот на хората от 21-ви век, базиран на масово пътуване и свръхмобилност, е силно зависим от цените на енергийните източници и множество други ресурси. Във всеки един момент цените за транспорта, придвижването на стоки и услуги може да се променят драстично. Такава зависимост е лукава стратегия за поробване на населението, което се държи в постоянна несигурност и се притиска да приеме мирогледите, условията и правилата на новия световен елит, който е обсебил материалните и информационните ресурси. Свободното придвижване на големи разстояния има сериозни последствия и по отношение на разпространението на вируси, от което се поражда нуждата от повече контрол и така се отваря широко вратата за фашизъм и тоталитаризъм, прокарвани чрез Световната здравна организация.
Глобалистите искат цивилизация от свръхмобилни индивиди. Така пътуващите индивиди заприличват на пакети с данни, които се движат по глобалната мрежа. При интернет комуникацията (за справка, вижте мрежовите TCP/IP протоколи), към всеки пакет данни се прикрепя „хедър“ с допълнителни метаданни за всяко ниво от мрежата, за да може пакетът да се следи и администрира ефективно. Не може пакетите с данни да си пътуват ей така, защото същността на мрежата е висока организираност на информацията и процесите, а хаотичното движение на пакетите би довело буквално до разпад на мрежата. Хората не са „пакети с данни”, но стремежът ще е да ги номерират, да ги сертифицират и да ги третират като пакети от голямата информационна матрица. Това води до обезличаване и маргинализиране на хората като малки единици данни от голямата машина. Мрежата се управлява от социалните инженери, елитите, политиците, технократите и големите корпорации.
Миграционните потоци постоянно са съпътствали човешката история, но понастоящем „свободата“ на пътуване катализира и нажежава тези процеси до нови измерения. Големи групи хора от целия свят са съблазнени и желаят да се възползват от потока на „свободата” на пътуване. Ние, българите, можем с „гордост” да кажем, че вече плуваме в този поток. Въпросът е накъде води той. Болното човешко сърце търси свобода, но тя не може да дойде от глобализма на Вавилон, а само и единствено чрез познаване на истината в лицето на Божия Син Исус Христос. За съжаление, отказвайки да познаят и приемат Христовата истина, съвременните тълпи, качили се на влака, наречен „глобализация“, наподобяват хората, натоварени на нацистките влакове по посока лагерите на смъртта. Навремето това се е осъществило чрез измамата на германската пропагандна машина и сега сякаш има натоварване на „невидими влакове” от силата на пропагандата, рекламите, измамата на егоизма и търсенето на „спасение“ извън Бога, което всъщност не е истинско спасение, но е маскирано желание за комфорт, бягство от болката на реалността и отказ за поемане на отговорност за собствените ни решения.
Чрез световния глобализъм на запад, в пределите на народи, които в продължение на векове са изграждали общества, базирани в малка или голяма степен на християнския мироглед, в големи пропорции се внася идолопоклонническа култура. По този начин се краде от историята и идентичността на всеки народ. Преди близо две хилядолетия, в диспут с тогавашните космополити от град Атина, апостол Павел изрича знаменателни думи:
Бог е направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята, като им е определил предназначени времена и пределите на заселищата им, за да търсят Бога, та дано биха Го поне напипали и намерили, ако и Той да не е далеч от всеки един от нас. Защото в Него живеем, движим се и съществуваме; както и някои от вашите поети са рекли: „Защото дори Негов род сме”. (Библия, Деяния на апостолите 17:26-28)
Глобализмът е преди всичко бунт срещу Божията идея за народите. За всеки народ има промислени място и предели за различните времена, където изкупителният Божий план може да се осъществи ефективно и в по-голяма пълнота. Когато хората, по различни причини, не са в отредените им предели, те ощетяват себе си и другите, преди всичко в духовно отношение. От западните страни, Канада е един твърде негативен пример за прогресивно развитие на антихристиянска култура и мирогледи, които са напреднали в много голяма степен. Най-вероятно един от главните фактори за този негативен канадски сценарий е фактът, че в голяма степен населението е формирано от емигранти, които идват предимно от части на света със слабо или никакво християнско влияние. Резултатът е духовен упадък и потапяне в „греховете на Содом“ – гордост, пренасищане с храна и безгрижно спокойствие. Също така, в САЩ може да се види контраст между някои от консервативните щати (например Тексас) и „космополитни“ щати като щата Калифорния. Американската сюрреалистична трагикомедия „Всичко навсякъде наведнъж“ (на английски: Everything Everywhere All at Once) получава 11 номинации и печели общо 7 награди „Оскар“, включително за най-добър филм за 2022 година. Умопомрачението на глобалистичните вавилонски идеи е издигнато до нови висоти – глобализмът на Земята вече не е достатъчен и е пренесен не само в цялата вселената, но по цялата „мултивселена“. Желанието на човек да има „свобода на пътуване“ между световете и като „бог“ да прави каквото си иска е придобило нови гротескни, пошли и извратени измерения, илюстрирани в този филм. Например в някои паралелни вселени, ако човек прави меко казано странни и дори извратени неща, той става „супергерой“ и придобива способности да пътува в мултивселената.
Заключение
Има редица правилни мотиви за пътуване: мисии, вършене на добро, откривателство и дори просто наслаждаване на Божието творение. Идеята за „глобалното село“ има резон в светлината на невероятното Божие творение и контекста на необятността на Господ. Да, в този смисъл „парчето земя“, на което съществува човечеството, е малко – то е едно „селце“ пред Безкрайния Бог и е като един „аквариум с рибки“, в който ние „плуваме“. Това разбиране не би трябвало да оправдава бунтовното отношение срещу Божиите граници и пропадането в крайностите на глобализма и свръхмобилността. Разковничето не е в конкретна парадигма, която да се следва фанатично със закостенял ум. Същността е в следването на Божиите инструкции за даден етап от развитието на човечеството.
В зората на човешката цивилизация първоначалният план за Божиите хора е бил те да са мобилни и да живеят в шатри. По онова време строенето на градове е било форма на бунт срещу Бога, като два от най-изявените негативни примери за този бунт са градовете Вавилон и Содом. Сега е налице обърната логика: има предели на заселища, поставени от Бог, като е налице концепцията както за земно гражданство, така и за небесно гражданство, което християните очакват чрез вяра в Божия син Исус Христос. Бунтуващите се срещу Бога живеят в духовните постройки на техния вавилонски мироглед, а вярващите в Бога и Неговия син са духовно мобилни и живеят в духовен „шатър“. Божиите люде не са свързани с настоящето творение, те са мобилни и гъвкави в следването на Божията истина. Правилната мобилност не е за лично удоволствие и съответно мобилността на християните не трябва да е само външно и географски проявена, но преди всичко да е на вътрешно ниво, с широта на сърцето и полет на духа. Всъщност от гледна точка на християнската мисия и голямото поръчение според Евангелието, християните трябва да са най-мобилните хора именно заради изпълнението на великата мисия. В миналото е било точно така – големите пътешественици са били мисионери откриватели. За съжаление, сега охладнелите християни масово пътуват като туристи и по суетни причини, което дава малко плод, и то предимно кисел. За радост, както в миналото, така и сега, има духовно пробудени хора, отрекли се от егоизма, които използват възможностите на глобализацията, комуникацията и свободата на пътуване за правилните цели. Техният пример е зов за пробуждане от летаргията и за истинско покаяние от вавилонския мироглед. Единствено такова покаяние може да помогне да се обърне духовната картина – от хора с вътрешна охладняла „кинетика“ на сърцето и външна нажежена свръхмобилност да се трансформираме във вътрешно горещи и сърцати хора, които живеят адекватно и носят посланието на истината в настоящия космополитен свят. Във века на глобализма и възможностите за пътуване, до всеки от нас идват изпити: до каква степен ще оставим да ни влияе вавилонският космополитизъм, ще охладнеем ли вътрешно, бидейки мобилни външно, как ще оползотворим възможностите и отворените врати пред нас – егоистично или мисионерски. Последният въпрос е важен и в контекста на „изкупуване на даденото ни благовремие“. Понеже не знаем колко време ще трае „свободата на пътуване“ – плод на една нестабилна и нажежена кинетична система на социума и икономиките, то именно затова трябва да сме готови за промените, които предстоят.
Доцент Николай Кочев е преподавател в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, магистър по математика и доктор по информатика.
