Никога не бих предположил, че селскостопанска битово-политическа драма, писана от „Стивън Кинг на Народна Република България“ (думите са мои; за това след малко), ще предизвика интереса ми до такава степен.
73 години след оригиналното издаване на романа през 1952 г. и 41 години след последното му осмо издание от 1984 г., с впечатляващ тираж от четвърт милион бройки, първата рецензия на романа на Даскалов в интернет пространството можете да прочетете ексклузивно в сайта на Свобода за всеки (шегата настрана, но действително не успях да открия в интернет друга рецензия на книгата, макар че съм сигурен, че съществуват такива в периодичните печатни издания и сред академичните среди от средния и късния социализъм). Спирайки поглед върху този до голяма степен вече забравен роман (а и писател, уви), виждаме ред идеологеми, които не е трудно да разпознаем и в днешно време, макар и пременени с нови одежди. Съпоставянето на реалността, описана от Даскалов, и на настоящата ни, спомага за внасянето на свежа перспектива в някои отношения от социалния, духовния и културния ни живот.
Сюжетните линии в „Своя земя“ са няколко:
- Личната трансформация: Мито, тъкмо завърнал се от войната, отказва да се примири с колективизацията и доброволното отдаване на земята му на новосформираното стопанство; земята му е върната и Мито отново продължава да работи като частник; чрез показването на „правия път“ от страна на съселяните му, Мито преживява духовен катарзис.
- Семейната драма: Гена, жената на Мито, и дъщеря им Теменужка са сред най-отличителните и работливи членове на стопанството, дълбоко интегрирани в структурите му, което създава растящо напрежение между тях и Мито, стигащо до разпад на семейството.
- Политическата драма: кулаците[1], политическите врагове на НРБ и вербуваният Мито, и подривната им дейност, от една страна, срещу стопанството с неговите вътрешни конфликти, от друга; микрокосмос на сблъсъка на светогледи – частното срещу общото.
- Селскостопанската балада: на фона на пропадащия живот на Мито и на ескалиращия политически конфликт виждаме прогреса и разцъфтяването на всички сфери на селския работнически живот (познания, технология и техника) и респективно „отблагодаряващата“ се природа, както и красивите, поетични описания на Даскалов.
Доброто
Личи си, че Даскалов е опитен белетрист. В един момент от кариерата си е цитиран да казва, че ще обърне лозунга „Петилетка за година!“ в „Пет книги за година!“. Не успява да списва чак толкова продуктивно, но трудолюбието му е все пак впечатляващо: в кариерата си издава над 100 книги, преведени на над 30 езика, ерго причината да го нарека шеговито „Стивън Кинг на НРБ“, сравнявайки го с американеца, който е един от най-плодовитите представители на белетристиката в днешно време.
Съществува и още една мнима прилика между двамата, която се набива на очи: в „Своя земя“ Даскалов често, точно като Кинг, вкарва сексуалност, игриви коментари за междуполовите взаимоотношения и похотливи шеги. За разлика от Кинг обаче, тези шеги не са крайно вулгарни или извратени. Вземайки предвид това, че двамата автори са расли в радикално различни култури: единият – в умерено либерализирано и сексуализирано общество (Америка през 60-те), другият – в умерено консервативно и патриархално такова (Царска България през 30-те), този нюанс вероятно може да намери някакво обяснение.
Продължавайки темата за битовизмите в романа, съм длъжен да кажа, че както обществено-селската, така и семейната драма са представени по прекрасен начин, с очевидно дълбоки познания за психологията и особеностите на двата типа човешки взаимоотношения от страна на автора, както и на нашето село в годините след ВСВ, на различните типажи и характери, срещащи се из селото, на ежедневието, на вътрешния им свят. Тук авторът – съзнателно или не – представя ред християнски добродетели по прекрасен и ефективен начин, в чиста и идеализирана форма: любовта между хората, състраданието, грижовността, трудолюбието, облагородяването на околната среда, култивирането на красотата, плодородието, семейните ценности, честта и самоотвержеността, признателността към рода, искреността в общуването. Едни от най-красивите глави са свързани с представянето на семейните взаимоотношения и добросъседските такива.
Политическата драма също е на ниво. Конфликтът между, от една страна, николапетковистите[2], кулаците, капиталистите и (псевдо-)земеделците, и от друга – стопанството, селяните и новата власт, е разгърнат увлекателно. Чете се като приличен политически трилър с всичките му прилежащи характеристики: задкулисие, вербуване и агентура, интригантстване, играчи, които сменят принадлежност или се представят за това, което не са, подривна дейност, мистерия и разследване. Определено тази част на романа е сред най-интригуващите, играеща ролята на прозорец към един отминал свят, който, макар и не толкова отдавана, звучи странен и чудат с наболелите си проблеми на дневен ред, които привидно нямат много допирни точки със сегашната ни политическа реалност.
Лошото
Първо, романът е прекалено дълъг, което е още една прилика с творчеството на Кинг, който също често „се олива“ в писанията си, в разрез със собствените си съвети от иначе прекрасния му труд „За писането“ (2000). Тук Даскалов също прекалява: над 530 страници в пространни описания на селското стопанство, технологиите, културите и методологиите – макар и изчерпателни и обезателно информативни – в един момент идват леко нанагорно. Отделно имам и теза защо романът е възможно да е бил изкуствено „раздут“, но за това по-долу.
Марксизмът и антихристката реторика също започват да дразнят някъде от средата на романа насетне. Още преди да започна „Своя земя“, ми беше ясно, че в малка или голяма степен в романа ще има такъв род пропаганда. Това е съвсем нормално за автор, известен главно с творчеството си в жанра на социалистическия реализъм, и дори не е непременно нужно такава пропаганда да е писана съзнателно и користно от него. Естествено е писател, откърмен в определена културна среда, да я възприема за своя и да пише за това, което разбира като „нормално“ и „добро“. Макар и писателят да е израствал в Царство България, политическите му убеждения са от лявото крило на спектъра. По същия начин вероятно и в моите собствени писания и разсъждения прозира западното ми повлияване, тъй като съм израснал с тази култура, като например акцентът, който поставям върху персонализма и индивидуализма, психологизмите, вглъбяването в стойността на личното и на неприкосновеността му като отправна точка в много от разсъжденията ми, и прочее[3].
И въпреки това „оправдаване“ на автора и въпреки че знаех с какво се захващам, трябва да кажа, че идеологическите забежки в романа идват в повече. Романът започва прилично балансиран. И двете гледни точки („за“ общо и „за“ частно стопанство) са представени изчерпателно, а като всеки добър и широкоскроен писател, Даскалов изнася и немалко нюанс, както от страна на стопанството (с широка палитра членове, включително убедени, колебаещи се, включили се по различни причини като партийни, икономически, лични и пр., младежки ентусиасти и др.), така и от страна на частниците (кулаците като капиталисти-експлоататори, нормалните селяни с личната им собственост, заинтересовани по обективни причини, външни политически агенти, полезни идиоти), което е прекрасно. Но на места забежките прекаляват, особено директните антихристки коментари, подигравките с църквата (макар и малко на брой, се набиват на очи), идолопоклонството към държава и личност.
Комичното
Двоякият феминизъм в романа е смехотворен, в контекста на проявлението на тази идеология през 2025 г. От една страна, в разказа се срещат категорични изказвания за женската и мъжката психология, ролята на жената и ролята на мъжа, разликите във физиката, във възприемането на света, в емоционалността и пр. – все примери, за които модерното квазиляво би креснало „мизогиния!“ (б.а. модерен термин, означаващ „женомразство“), „токсично мъжкарство!“, „дискриминация!“, а всеки с неунищожен разум и базисни възприятия за света би ги отъждествил като разумни и нормални. От друга страна пък, има тежко идеологическо залитане и „набиване на канчето“ на читателя с феминизъм от първа вълна[4]: еманципирането на жената, трудолюбивата жена, жената работник, жената тракторист, жената комбайнерист и други идеологеми все в този смисъл. С риск да разваля удоволствието на някой от евентуалните читатели на „Своя земя“ (макар че се съмнявам да има безкрайно много такива ентусиасти), ще разкрия, че до края на романа жената се доказва, побеждава в битката на идеите и си извоюва място редом до мъжа, че даже и над него, в светлата нова прогресивна социалистическа утопия, с поглед, устремен в бъдещето, което „принадлежи на жените“. Искрено се забавлявах и с „антифеминизма“ и с „феминизма“ на Даскалов, на които, според логиката на сегашния цайтгайст през 2025 г., би следвало да разменим местата.
Няма как да не спомена и любимата ми глава в книгата, апотеоз на комедийното изкуство: тази за Георги Димитров. Цялата глава е патос, като че ли излязъл от Псалтира, а не от перото на народен писател. Можете да замените „Георги Димитров“ с „Господ Иисус Христос“ и ще получите една прекрасна и пространна (главата е дълга 13 страници) ода за вярата, за величието на Бога, за благодатта Му, за добрината Му, за милостта Му и за прошката Му. Георги Димитров се появява и цялото битие – хората, птичките, тревичките – разцъфва, разхубавява се, възкликва в могъща хвала. При само една изговорена дума от негова страна, хората биват изцелявани от немощите си.
Ето пример:
(Теменужка в разговор с дядо си)
– Ама той (б.а. Георги Димитров) нема да дойде тука, той в София ще говори, тук само ще го слушаме.
– В София ще ида.
– Ама нали си болен бе, дедо! – подразни го Теменужка.
– Оздравех – разприпка се старецът, който от няколко дни беше на легло.
Още един:
(В очакване на пристигането на Димитров в България)
Всеки чакаше тая нощ да му донесе нещо хубаво, да се сбъдне някое негово отдавнашно желание или някаква болка да премине.
В обора тая нощ не спаха. Кончето, което се ожреби призори, кръстиха Георги и записаха датата на табелка. Цялото стопанство за една нощ се преустрои леко, без агитация. Решенията на комисията бяха превърнати в дело и на сутринта стопанството със знамената и радостния врясък на птиците, тържественото мучене на добитъка се показа ново като никога досега.
И още един:
Попчето идеше от черква, пробиваше си път в навалицата с широкия си ръкав на расото и възбудено говореше:
– Отслужих малък молебен… Как може… Димитров е вожд на България… Помолих се господ бог (б.а. изписването с малка буква не е мое, а е оригиналното изписване на „Господ Бог“ в романа, както и в почти всичко, издадено в НРБ, разбира се) да благослови родния си син, който се връща… во веки веков…
Иконография също присъства:
Изведнъж над люлеещата се тълпа израсна голям портрет и се разлюля като жив човек.
– Димитров! – извикаха от всички страни и приковаха поглед в големия портрет, нарисуван от ръката на самоук.
И най-доброто за финал:
Димитров говореше, небето слизаше ниско, съвсем ниско, захлупваше селото с топлота, обгръщаше го в ласкава прегръдка, притискаше го до своята родна гръд.
Димитров говореше и сякаш семената в земята чуваха речта му и добиваха тласък, разпукваха се люспите, кълновете, с всяка дума като след всяка капка дъжд, проникнала в сухата земя, равномерно кълняха, кълняха, докато най-после подадоха острите си бледозелени връхчета.
[…]
Димитров отдавна бе спрял да говори, но неговият глас все още звучеше и хората, зашеметени, го носеха в сърцата си. Заръмя ситен есенен дъжд, който покри като с дантела селото и нивята.– Хайдааа… Димитров ни донесе и дъжд… без молебен! – дигнаха чела и протягаха длани към небето селяните и оставяха тъй – да ги бият капчиците, докато сгорещените им лица се охладят.[5]
В цитатите будният читател ще разпознае дивна религиозна символика. А следящият актуалната ни политическа и медийна сцена (в България, Европа и света) може да разпознае същия абсурден патос, отнасящ се за други политически дейци, като аз лично веднага се сещам за този непринуден момент на комедийна гениалност като анахронизъм от най-лошото в пропагандата в НРБ.
Тук трябва да отбележа, че романът оставя усещането за намеса. Възможно е да си втълпявам, но в определени части от повествованието – особено във втората част на книгата – има пространни пасажи, които са си чист PR за комунистическата партия, стопанството, Съветския Съюз, дружбата между народите и пр. Някои от факторите, които засилват усещането ми за конспиративна намеса, са, че: А) вече имаме подобни известни примери за държавна намеса в лично авторово творчество – романът „Тютюн“ на Д. Димов, Б) преглеждайки стари издания на „Своя земя“ в интернет, виждам драстична разлика в броя страници, а именно – от около 430 страници в старите издания, това, което прочетох аз (осмо издание от 1984 г.), е с 536 с. в голям формат, т.е. е възможно е да е било добавяно през годините и В) усещането за пасажи „ни в клин, ни в ръкав“ в романа. Разбира се, съществуват хиляди възможни обяснения, най-прозаичните от които са, че просто обемът текст на страница е различен заради сменения формат и шрифт, или че авторът е редактирал своя си труд, за да го обогати, но няма как да направя категорично изказване в една или друга посока, тъй като не съм изследвал темата повече от бързо преглеждане в интернет, в което не намерих никакви статии или изследвания по „Своя земя“ в частност.
Друг абсурден момент, от сотериологична гледна точка, е духовната трансформация на главния герой Мито, който преминава през процес като че ли изваден от учебниците по основи на християнството, с много от прилежащите фази от спасителния процес, сред които:
- Грехопадналост: Мито не разпознава „доброто“ стопанство и води активна борба срещу него, а вътрешните терзания на съвестта му, непрестанните конфликти със семейството и съселяните му, както и „кривването му по грешния път“, в случая на кулашкия тероризъм, показват окаяното състояние на душата му.
- Благовестие: като истински ефективни евангелизатори, кротките и обични съселяни на Мито му показват „правия“ път, споделяйки благата вест за спасението, което може да намери в стопанството, търпеливо показвайки променения си и подобрен живот и демонстрирайки плодовете от труда си.
- Покаяние: Мито най-накрая, след като стига дъното на своето жалко положение, прозира истината, покайва се и иска прошка от стопанството.
- Спасение: членовете на стопанството, поради добрината и милосърдието си, са чакали Митовото покаяние и завръщане с отворени обятия, като баща, чакащ блудния си син, и го приемат в структурата на учреждението, давайки му достъп до всичко (техника, процеси, познания, колективна база) безплатно, т.е. без да е платил цената и въпреки че не заслужава.
- Освещение: плодът от труда на завърналия се в стопанството Мито е по-голям от този на всички останали селяни, тъй като радостта му е голяма, а „на когото много е простено, много обича“, и самият той помага за още по-голямо изобличаване на злото.
Не ме разбирайте погрешно. Разглеждайки идеята за кооперацията и за общото стопанство през икономическа призма, разпознавам плюсовете – както за частника, така и за общото. Особено в контекста на настоящата ситуация на тотално унищожение и свободно падане на селското стопанство и частния производител в милата ни родина, следствие на разкрепостения (количествено и качествено) свръхлиберализиран наш пазар и облагодетелстването чрез този разпад на крупни олигарси на едрия капитал, който обслужва по-едрия външен такъв, който пък можем да разглеждаме като проявление на финансизма и банковите институции[6]. Всичко е в разруха, а институция, която да помогне на частния производител няма. Виждам и защо стопанствата са работели по толкова ефективен начин и разпознавам потенциални достойнства на подобна структура, напасната според сегашната глобална икономическа ситуация и днешните технологии, и позитиви от евентуалното ѝ създаване. Но от духовна перспектива, трансформацията на Мито, описана в романа, заедно с крайната патетика във възхвалата на спасителните функции на стопанството, партията и СССР като единствени източници на светлина, добрина и истина, са смехотворни, макар и доста убедително представени от талантливия писател.
Финални думи
В опит да бъда максимално обективен в търсенето на истината, мерило за която е само Христос, накрая на този текст ще се спра и върху доброто, истинното и красивото, и ще кажа, че въпреки абсурдните и пространни идеологически уклони, „Своя земя“ показва и един друг свят. Общ, сплотен, пъстър, весел, свят на младежта, плодороден и плодотворен свят на живот и енергия, свят на градивност, свят, в който е лесно да мислиш за бъдещето. Разбира се, това е утопия. Но сега, след 35 години свободно падане, когато „всеки прави каквото му се вижда за добре“[7], имаме предпоставки – демографски, материални, културни и духовни – да твърдим, че бъдещето е под заплаха. Та може би не е зле от тази крайност, в която сме се забили, да се върнем една идея по́ към центъра. Но знам ли, все пак рай на земята няма, а политиканстването е кауза пердута и до голяма степен бесовска дейност[8].
В контекста на ползите от облагородяването на земята, природата и околната земя, трудолюбието и плодовитостта – все елементи от християнското битие, които виждаме силно застъпени в света на героите на „Своя земя“, макар и през идолопоклонническа атеистична парадигма – завършвам с една история за Св. Порфирий и наровото дърво[9]:
Веднъж старецът Порфирий дошъл на посещение от Атина в Кавсокаливия. Монасите излезли да го посрещнат, изпълнени с радост. Докато доближавали, светецът казал на един монах:
– Този нар защо е толкова зле? Не виждаш ли, че ще изсъхне?
– Не видях дървото, геронда… – отвърнал послушникът.
Св. Порфирий го изгледал, казвайки:
– Добре, не видя и не забеляза ли, че това нарово дърво страда, жадно е, има нужда от вода – и искаш да водиш духовен живот, искаш да видиш Христос? Донеси вода, да го полеете.
[1] Заможен селянин през периода от 1944 до 1956 г. у нас, обявен за враг на „народната“ власт. https://ibl.bas.bg/rbe/lang/bg/кулак/
[2] Б.а. последователи на Никола Петков: антимонархист и лидер на БЗНС, свързан с комунистическата партия, Народния съд и създаването на концентрационни лагери след войната, опозиционер и народен представител 1946 – 47 г., осъден на смърт и екзекутиран от властта след ред политически сблъсъци.
[3] Встрани от темата: относно различните базисни светогледи на Запада и Изтока, свързани с възприятията на персонализма и човешкото „лице“, препоръчвам следния доклад на Митрополит Йеротей Влахос: https://arhangel.bg/bg/news/Personalizm-i-Lice_Vlanos.html.
[4] https://en.wikipedia.org/wiki/First-wave_feminism.
[5] Всички цитати са от глава 37: „Димитров пристигнал“.
[6] За повече по темата за финансовата тирания над държавите, народите и индивидите от страна на централните банки, препоръчвам интервюто на Тъкър Карлсън с американския икономист Ричард Върнър от 28 Юли 2025 г.: https://www.youtube.com/watch?v=StTKHskg5Tg&pp=0gcJCa0JAYcqIYzv.
[7] Съдии 21:25
[8] Повече по темата за всеобхватното политизиране на личността и защо християнството не предлага политическа програма, препоръчвам следната беседа на богослова Георги Тодоров, озаглавена „Идеалната държава“, част от програмата на радио “Зорана”: https://www.youtube.com/watch?v=s00bK7KCVkA.
[9] Цитираната история е от текст на отец Харалампос Пападопулос, поместена в бр. 307 на списание „Алтернатива“ от м. юни 2025 г., списвано и издавано от Духовно-просветния център (ДПЦ) към храм „Св. Архангел Михаил“, гр. Варна.
Атанас Димитров е завършил журналистика във Великобритания, живее и работи в България и е сътрудник и редактор в Свобода за всеки.
