{loadposition user10}
Първо: Системата на правоотношенията между религиозните общности и държавата в България имат специфични правни основания в законодателството на държавата и са регламентирани, въпреки че и това законодателство се прилага избирателно и непоследователно, защото до голяма степен е белязано от пословична некадърност и неадекватно преписвачество (напр. преамбюла на Закона за вероизповеданията).
На второ място: Още от Освобождението през 1878 г. тези отношения са твърде усложнени и непоследователни, защото възникването и обособяването на най-голямото българско вероизповедание е продукт на комплексни политически и дипломатически совалки в международен план. Затова и Екзархията, поради множество неуспешни пазарлъци, става жертва на евтини политически амбиции и гешефти на почти всички управляващи – остава белязана със схизма за седем десетилетия, а Патриаршията на Българската православна църква съответно е пряк резултат по заказу на тогаващата комунистическа диктатура и рожба на вечната дружба между КПСС и БКП. След падането на комунизма Българската православна църква продължава да бъде жертвана и отслабвана чрез разкол заради политическите цели на различни крила и лобиисти от Държавна сигурност. Сходно е положението в общи линии на отношението на държавата към останалите – по-малки и нетрадиционни религиозни общности. Те биват разглеждани и третирани като чужди тела в българското общество и дамгосвани като секти, ереси и т.н. средновековни словоизрази.
Трето: Затова отношенията между религиозните общности и държавата в България са травматични и обикновено зависят от неясни и разнообразни странични фактори, като въпреки своята законова регламентация, се обуславят най-вече от лични взаимоотношения между политици, държавни служители и религиозни водачи.
Четвърто: Поради тези причини въпросните отношения между държавата и вероизповеданията твърде често се развиват в рамките на едно правило, което и след сто години (от постулата на Ст. Цанков) продължавам да наричам „принцип на безпринципност”. За всеки изследовател е видно как съществуването на зависимост от политическите настроения у една или друга личност в държавен орган и в разбиранията на един или друг религиозен лидер съвсем произволно определят курса на отношения между държавата и вероизповеданията.
Пето: Това явление не е някакъв специфичен български феномен, а е просто част от регионалната и правовата култура, историческо отражение на Балканите и Средиземноморието, където отделни личности или групировки често имат по-голямо влияние върху обществото, отколкото цялата правна система на държавно управление върху населението. Определено отношение в този контекст има и възприемането на легитимността на държавата от страна на обществото, както и неговото засилено недоверие към управляващите, които системно злоупотребяват с властта си.
Шесто: Поради системната унищожителна политика към религиозните общности, колаборационистичната кадрова политика на ДС към ръководствата на вероизповеданията и недостатъчната подготвеност на духовенството за справяне с проблема за пълно еманципиране от държавата, дори години след политическите промени от 1989 г., всички религиозни общности в България са в една или друга степен твърде сериозно зависими от държавата, която със своето бюрократично отношение на недоверие и дори присмех ги маргинализира до степен на церемониална гарнитура от приказно-фабулен характер в религиозно-необременено общество.
На седмо и последно място: Като извод от всичко дотук се налага мнението, че за да съществуват балансирани правоотношения между религиозните общности и държавата в България, е необходима църковна свобода – стабилна еманципация на вероизповеданията от държавата – излизане от зависимостта, била тя финансова или персонално-лобиистична и политическа. Този път е труден и усилен и налага избягване на множество изкушения, както и превъзмогване на лични амбиции от страна на религиозните лидери в България, за да бъде преодоляно състоянието на безпринципност в отношенията между държавата и вероизповеданията. За жалост, към настоящия момент оставам по-малко оптимистичен, отколкото ми се иска.
