На 21 септември 2023 г. “Свобода за всеки” подаде становище срещу проекта, внесен от няколко ръководители на парламентарно представени партии. Тук предоставяме пълния текст на становището, изготвено в защита на основното констиутционно право на свобода на словото и информацията, подкрепено от над двадесет орагинзации, вероизповедания и личности.
СТАНОВИЩЕ
НА СВОБОДА ЗА ВСЕКИ
21 септември 2023 г.
ДО: Председателя на народното събрание,
Комисия по външна политика,
Комисия по правата на човека, вероизповеданията и жалбите на гражданите
Правна комисия
НАРОДНИТЕ ПРЕДСТАВИТЕЛИ ОТ 49-ТО НС,
Политически партии
КОПИЕ ДО: Висш адвокатски съвет, вероизповедания, граждански организации и медии
Относно: Проекта за декларация на Народното събрание
срещу езика на омразата в българската политика
по смисъла на чл. 85, ал. 1 от Конституцията
вх. № 49-354-03-6 от 29.07.2023 г.
с вносители: Д. Лорер, К. Петков, Ат. Атанасов, Б. Борисов, Д. Пеевски и М. Карадайъ
Свободата е да се казват неща, които другите не искат да чуят. – Джордж Оруел
Свободата на словото за нас е да проповядваме истината за Христос, дори когато обществото твърди, че това е против закона. – Джон Макартър
Уважаеми народни представители,
„Свобода за всеки“ е организация с дългогодишен стаж в наблюдението и защитата на правата и свободите на хората в българското общество и на международната сцена.
Със загриженост отбелязваме намерението на Народното събрание да приеме „декларация срещу езика на омразата в българската политика“ (вх. № 49-354-03-6 от 29.07.2023 г., „декларацията“). Подобна декларация е крайно неприемлива за едно свободно и демократично общество. „Речта на омраза“ е идеологическа и проблематична категория, с която лесно се злоупотребява. Последствията от подобен произвол са в нарушение на забраната за ограничаване на свободата на словото и изразяването в условията на демокрация и защита на правата на човека.
На първо място, няма правна дефиниция на „реч на омразата“, което дава възможност за спекулации и отнемане на легитимното право на свобода на изразяването под предлог, че то представлява „реч на омразата“. Нито един от основните международни договори за правата на човека не включва определение на „реч на омразата“ въпреки натиска за все по-всеобща употреба на този термин. Категорията „реч на омразата“ не е ясно дефинирана и от Европейския съд за правата на човека или който и да е друг международен съд.
Второ, съгласно българската Конституция свободата на изразяване на мнение, на събиране и разпространяване на информация са сред основополагащите права, гарантиращи правата на личността и функционирането на демократичното общество (Вж. чл. чл. 38 – 41). Почти идентична е разпоредбата в Европейската конвенция за правата на човека, чл. 10. Доколкото проектодекларацията визира проблеми в изказа на политиците, Конституцията гарантира свобода на изразяването и за народните представители, вж. чл. 69: „Народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание“.
Практиката на Европейския съд за правата на човека категорично застава на позиция, че защитена реч е не само тази, която е приемлива за всички или за конкретни личности и части от обществото. Напротив, смисълът е, че свободно слово е дори това, което се счита за „обидно“ по субективните стандарти на „езика на омразата“:
Надзорните функции на Съда го задължават да обръща най-голямо внимание на принципите, характеризиращи едно „демократично общество“. Свободата на словото съставлява една от най-важните основи на такова общество, едно от главните условия за неговия прогрес и за развитието на всеки човек (…) то е приложимо не само за „информация“ или „идеи“, които се приемат благосклонно или се считат за безобидни, или към които се отнасяме с безразличие, но също и към онези, които обиждат, шокират или смущават държавата или която и да е част от населението. Такива са изискванията за онзи плурализъм, толерантност и широта на мисленето, без които няма „демократично общество“.[1]
Подобна е и възприетата позиция на българските съдилища и съдебната практика, според която публичните личности, поради въздействието им върху обществения и политически живот, се ползват със занижена защита на репутацията си. Тоест лицата, които въздействат върху обществените процеси и интереси, могат да бъдат критикувани и техният живот и дейност да бъдат обект на обществено внимание и коментари.
Съобразно стандартите, наложени с решенията на Европейския съд по правата на човека, публичните личности следва да се ползват от по-занижена защита на репутацията си. Този принцип намира отражение в правото да се изразява по-свободно мнение спрямо такива лица, в сравнение с установените за останалите членове на обществото допустими предели. Ограниченията на свободата на словото трябва да се тълкуват стеснително и да бъдат необходими в едно демократично общество.[2]
В противовес, проектът за декларация, който коментираме, на практика цели да създаде форма на „имунитет“ от обществено обсъждане и критика на отделни индивиди или цели групи от обществото.
Трето, ограниченията на свободата на изразяване са строго лимитирани (чл. 10, ал. 2 ЕСПЧ; чл. 39, ал. 2 Конст.). Авторитетни международни правозащитни организации отбелязват, че ограниченията в свободата на словото следва да бъдат прилагани само при крайна необходимост, при стриктно спазване на правилата, въвеждащи изчерпателност на тези ограничения, а не по целесъобразност – тогава, когато дадена политическа групировка или прослойка не харесва идеите и критиките на свои опоненти.
Свободата на изразяване може законно да бъде ограничена в лимитиран брой конкретни ситуации, които включват подбуждане към незаконно физическо насилие. Но такива ограничения трябва да останат изключение, което е тясно тълкувано, добре дефинирано и пропорционално.[3]
В тази връзка, както законите срещу „речта на омразата“, така и декларациите на законодателното тяло в подкрепа на прилагането на мерки срещу „езика на омразата“, са неясни, субективно дефинирани и отворени за произвол и не отговорят на строгите стандарти за ограничаване на изразяването. В допълнение, такова ограничение не може да бъде прието въз основа на непроверими твърдения, че дадено мнение или изказване „вреди“ на обществото или отделните лица.
На четвърто място, като останка от времето на позорния тоталитарен режим, за съжаление, в България отдавна е налице действащ закон срещу „езика на омразата“. Това е крайно проблематичният текст на чл. 162, ал. 1 от Наказателния кодекс, според който е забранено изразяването на мнения по адрес на специално защитени от законодателя лица. Алинея 2 на същия член от НК инкриминира насилието срещу защитените групи. Така, в съчетание с една декларация на парламента, която недомислено говори за „словесно насилие“, виждаме законотворчески подем към ограничаване на свободата на личността, нейното изразяване и свободна мисъл. Това е връщане към тираничния модел на управление, познат много добре на българите на средна възраст.
Пето, текстът на декларацията е двузначен, но и недвусмислено агресивен срещу свободното слово. В преамбюла на декларацията се споменава мимоходом правото на свобода на словото, като правилно се твърди, че „противопоставянето на различни мнения е самата същност на демокрацията“. Разбираемо, вносителите призовават за толерантност при отношенията в рамките на политическия живот. В същото време голяма част от останалите призиви, съдържащи се в документа, прекрачват границите на допустимото в едно демократично общество, в което свободата на изразяване е необходимото условие за неговото съществуване.
Тук сочим само някои от проблематичните текстове в проекта за декларация:
- Недопустимо е от трибуната на Народното събрание вносителите на декларацията да призовават, на практика, за създаване на полицейско-доноснически апарат към Министерство на вътрешните работи, който да следи за различни и неудобни мнения. Доколкото авторите на декларацията считат, че „езикът на омразата“ също е „престъпление от омраза“ или води до такова, искането им да се създаде „отворена към гражданите платформа“ в сътрудничество с МВР, за да се докладват „съмнения за престъпления от омраза“, е всъщност насърчаване на доносничеството по адрес на лица, които не попадат в категорията на съгласните с идеологическата платформа на докладващия „съмнението“.
- Употребата на термина „вербално насилие“ е неиздържана житейски и правно. Насилието в правото може да е само физическо, освен ако законодателят не реши, в нарушение на Конституцията, да наказва за изказани мнения. Дори директните призиви към непосредствено насилие не са самото насилие, а само призив. В точно определени случаи единствено този вид изразяване подлежи на ограничаване, и то при прилагане на стриктно изброени тестове за необходимостта на подобно ограничение в едно демократично общество. За авторите на декларацията подобни задръжки в полза на опазването на основна конституционна свобода – тази на словото – отсъстват.
- Самата декларация илюстрира проблема за отсъствието на определение на „реч на омразата“, като същевременно се опитва да даде дефиниция, заявявайки, че реч на омразата е „всеки публичен изказ, подтикващ към насилие“. Имайки предвид, че в същата декларация несмислено се говори от авторите за „вербално насилие“, става видно колко разтегливи са категориите, по които ще се класифицира понятието. Всяко публично изказване може да се превърне в причина за преследване на несъгласни и инакомислещи по политически, религиозни, светогледни и други идейни причини.
В допълнение, в проекта за декларация е заложена „борбата срещу хомофобията“ и други „фобии“. Категорията „хомофобия“ например не само че няма правна значимост и определение, но дори популярната употреба на този термин е въпрос на тълкуване и светогледни нагласи. Подходът да се формулират идейно различни мнения като „фобии“ е достатъчно красноречив. Той сочи към стремежа на вносителите да контролират свободата на мисълта, формирането на мнения и убеждения и тяхното изразяване.
Наболелият напоследък обществен дебат относно човешката сексуалност и превръщането ѝ в предмет на публичното право е доказателство за тенденциите към ограничаване на свободата на мисълта, убежденията и вероизповеданието в полза на „сексуалните права“. Освен предизвикателство към обществения морал и заплаха за невинността на децата,[4] тази тенденция се противопоставя на християнската доктрина и традиция, като публичното ѝ изразяване подкопава свободата на вероизповедание и на други религии. Неотдавна Народното събрание въведе противоречивото и неясно определено в закона понятие „сексуална ориентация“ като защитена категория в Наказателния кодекс.[5] Това е още един пример за разтегливостта на критериите за „език на омразата“ и за тясно идеологическата им интерпретация.
Шесто. Радикални идеологически групи за пропаганда, включително такива, които не познават българската действителност и история, използват политическите и законови лостове, създадени уж за „ограничаване на езика на омразата“, за да сеят манипулации и пропаганда, очерняйки утвърдени лица и организации, които са идейно различни или са несъгласни с тяхната идеологическа и социална догма. Подобни агитационни формирования и техните подвеждащи доклади и публикации са непосредствена опасност за основни права, гарантирани от Българската конституция и Европейската конвенция, и са заплаха за демократичното упражняване на тези права под юрисдикцията на българската държава.[6] Сеенето на омраза под предлог защита от „език на омразата“ е естественият горчив продукт на зле избран подход към свободата на словото и изразяването като основна ценност на демокрацията.
Заключение
С оглед на горното, считаме, че подобна декларация срещу „езика на омразата“ представлява опасност не само за свободния дебат в парламента (вж. чл. 69 от КРБ). Тя би била залог за налагане на цензура на изразяването на свободно мнение по важни обществени, политически, религиозни и морални проблеми в обществото като цяло. Тази планирана декларация е симптоматична за разгръщането на по-широкомащабна атака срещу свободата на съвестта, словото и религията. Политизирането на свободата на изказване на мнения и преследването за изразени убеждения допълнително води до нарастване на напрежението в обществото и настройването на обществени групи една срещу друга.
До неотдавна България бе под политически режим, при който беше забранено да се изказват мнение и светоглед, различни от официално одобрените. По подобен начин, въпросният проект за „декларация срещу езика на омразата в българската политика“ е израз на лична и политическа нечувствителност и на недостатъчно уважение към правните гаранции на свободата на изразяване в съвременното демократично общество.
Представяме това становище с увереността, че здравият разум ще надделее и цитираната декларация няма да бъде приета от народните представители. Свободата на словото е една от основните човешки свободи, без които демократичното общество е обречено на разпад и връщане към тоталитаризма. Задачата на народните представители е да пазят и защитават тази новопридобита и най-ценна свобода, а не да я ограничават и заличават.
С уважение,
Адв. д-р Виктор Костов
„Свобода за всеки“
www.svobodazavseki.com
Настоящото становище е подкрепено от следните организации и лица, изброени по азбучен ред:
Апостолска църква, Ангел Пелтеков, Пловдив
Българска протестантска църква „Нов живот“, Тимоти Отри, Свищов
Българска християнска баптистка църква, Иван Вълков, София
Движение „Жива вяра“, Мирослав Гуцало, Варна
Национален алианс „Обединени Божии църкви“, Анатолий Еленков, София
Национален християнски център, Светослав Петров, Пловдив
Общност на евангелските църкви на вяра, Иван Несторов, Пловдив
Сдружение „Български родителски централен комитет“, Людмила Дукова, София
Сдружение „Български център за защита и развитие“, Александър Димитров, София
Сдружение „Единение за семейството и децата“, Даниела Николова, Варна
Сдружение „РОД Интернешънъл“, адв. Владимир Шейтанов, Давид Александров, София
Сдружение „Теокрация“, Георги Павлов, Асеновград
Съюз на инвалидите и военнопострадалите, инж. Петър Велчев, София
Фондация „Възстанови живот“, Даниела Илиева, Русе
Фондация „Светлина на Балканите“, Иван Вълков, София
Фондация „Център Промяна“, Цветан Цанев, Горна Оряховица
Християнски мисионерски център – Видин, Явор Костов, Видин
Християнско общество за Реформация, Илия Илиев, Русе
Християнска църква „ДАВ България“, Данаил Танев, Сливен
ХЦ „Царско свещенство“, Станимир Тодоров, гр. Бяла, обл. Русе
Християнреформистка партия, Атанас Терзийски, гр. Пловдив
Д-р Атанас Терзийски, Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“
Проф. д-р Валентин Кожухаров, „Свобода за всеки“
Доцент Николай Кочев, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“
[1] Handyside v. The United Kingdom, 5493/72, Council of Europe: European Court of Human Rights, 4 November 1976, available at: https://www.refworld.org/cases, ECHR, 3ae6b6fb8.html [accessed 15 September 2023] (Хендисайд срещу Обединеното кралство, 5493/72, Съвет на Европа: Европейски съд по правата на човека, 4 ноември 1976 г., достъпно на: https://www.refworld.org/cases,ECHR,3ae6b6fb8.html [достъп на 15 септември 2023 г.]).
[2] Решение № 159 от 19.06.2015 г. по н. д. № 300/2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение. Вж. също: Решение № 167 от 26.09.2016 г. по н. д. № 742/2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение.
[3] ‘HATE SPEECH’ LAWS. Why Democracy Needs True Freedom of Expression. ADF International brief. N.d. (ЗАКОНИ ЗА „РЕЧ НА ОМРАЗА“. Защо демокрацията се нуждае от истинска свобода на изразяване. Правна справка, ADF International. Без дата).
[4] Широкообхватното сексуално образование защитава децата и спомага за изграждането на по-безопасно и приобщаващо общество – Commissioner for Human Rights (coe.int). Достъп на 18.09.2023 г.
[5] Държавен вестник (parliament.bg). Брой: 67, от дата 4.8.2023 г. Закон за изменение и допълнение на Наказателния кодекс. Официален раздел/НАРОДНО СЪБРАНИЕ, стр. 10.
[6] България: групи на омразата и крайната десница – Global Project Against Hate and Extremism (globalextremism.org).