Последния път разгледахме някои от характеристиките на днешната Холивудска продукция, а именно: интелектуалното и художествено скопяване, демагогските уклони, пропагандирането на тесен и тоталитарен мироглед, заедно с неговите така наречени ценности, и видимия резултат на създаването на аморфна, опростена, консуматорска и контролируема маса.
Последният хит, който обра тазгодишните награди Оскар, може да бъде разгледан и като своеобразен апотеоз на разложението в Холивуд – пик на декадентството. „Всичко, навсякъде, наведнъж“ (Everything Everywhere All at Once, 2022) е всичко най-лошо, най-пошло и най-гнусно от Холивуд наведнъж.
Цялата концепция на филма се върти около произволния абсурдизъм на десетки отделни скечове, съшити в цялостен пакет. Вътрешната логика на света, изградена във филма, е, че поведението и делата на действащите герои във филма, по произволен, налудничав, безумен и откровено инфантилен начин, обуславят приемането на свръхсили на героите от паралелни вселени. Или с други думи – направи нещо нелепо, за да придобиеш Х сила, което се и превръща в циркова надпревара на сценаристите да измислят все по-абсурдни, нелепи и гротескни дейности за героите си.
Правилата са все едно плод на ума на 5-годишно дете, което мимоходом ги измисля за пред приятелите си, и варират от:
- Умерено невинни: бръкни си в носа или се обясни в любов на врага си;
- Опасно налудничави: помириши четката за бърсане на прах, поеми муха през носа си;
- Мазохистични: нарежи си ръката с хартия, изпий двулитрова бутилка сода наведнъж, глътни пластмасова играчка-жаба;
- Гнусни, подронващи човешкото достойнство и прямо сатанински: (за мъж) вкарай си – ще ме простите за вулгаризма – фалосовиден предмет в ануса. Без преувеличение.
А това са дребните кахъри на фона на цялостната поквара, която струи на талази от филма. Фабулата е следствие на ядосана тийнейджърка, дете на китайски мигранти в Щатите, която е готова да унищожи целия свят (а и всички други светове във вселената на филма), включително и главната „добра“ героиня – майка ѝ, защото дядо ѝ не приема, че е лесбийка и си има момиче за гадже. Разбира се, развръзката е как две поколения китайци осъзнават тесногръдието си и приемат лесбийската връзка.
Всичко е пропито с ударни дози инфантилна, примитивна и интелектуално отблъскваща същина – дори вътрешно изградените правила във филма спират да имат логика, сюжетни линии са прекъсвани и вкарвани съвсем произволно, а сценаристите решават да вмъкват отвратителни сцени като, простете за вулгаризма отново, пребиване до смърт с двойка дилдота – и арогантност. Нихилизмът и горделивото себепреклонение достигат връхна точка в последната третина на филма, която е миш-маш от грозна и зле прикрита пропаганда, включваща и подигравателна със смисъла на живота атеистична сцена. Директни цитати от разговори между главните герои включват:
„Правилно – това е само една кутия, която ни ограничава.“
„Нищо няма значение.“
„Можем да правим каквото си поискаме.“
В плиткоумната, привидно философска трактовка към края на филма съобщението е силно набито в твърдоглавото канче на зрителите: животът няма смисъл, ние сме прашинки от безгранична вселена, прашинка от безкрайно множество паралелни светове, няма правилно и грешно, добро и лошо, всичко е субективно, можем да правим каквото си поискаме, защото правилата са кутия, която ни ограничава.
Хора понякога ме питат дали като използвам думата „сатанизъм“ за описание на Холивуд не съм прекалено груб и драматичен. Не, другари, използвам много конкретен смисъл на думата. „Прави каквото искаш е целият закон“ е основното кредо и аксиома на сатанинското движение, създадено от окултиста, кабалист и маг Алистър Кроули в началото на миналия век. Когато в продължение на 139 минути неспирно и надменно се възхвалява точно този безумен и разрушителен житейски постулат, вместо „да бъде Божията воля“ и „обичай ближния като себе си“, то най-точната дума е именно „сатанизъм“.
Филмът, в цялата си нихилистична и консуматорска безтегловност, е едно от най-противните неща, които някога съм гледал, а на негов фон „Операция Форчън“, разгледан в предишната част на този материал, изглежда като шедьовър. „Такива филми те карат да си мечтаеш да си във вселена без филми“, правилно заключи Дахер Фарид Дахер наскоро в социалните мрежи.
Къде са добрите истории?
Със сигурност не в Холивуд през 2023 г. Или, в интерес на обективната истина, там са изключението, а не правилото. Все още се намират читави истории и отделни проблясъци в иначе лъскави, но плоски продукции, но са рядкост.
Ако погледнем другия голям медиум за разказване на истории – литературата, ситуацията изглежда по-обнадеждаваща, вероятно поради по-високия праг на консумация, който изисква инвестирането на време и усилие от читателя, което автоматично отблъсква масовия консуматор и го прави не дотам ефективно средство за пропаганда. От друга страна, ниските нива на четене сред обществото ни не трябва задължително да се разглеждат като поредния симптом на културния упадък, който всички виждаме. Христо Блажев, заместник-главен редактор на издателство Сиела, наскоро каза в интервю за Ютуб канала „Букваръ“, че всъщност българското книгоиздаване понастоящем претърпява своеобразен разцвет и – в контра на това, което се тиражира по мас медиите – българинът чете много. Разбира се, по негови думи, говорим за 300 000 или повече редовни читатели, което обаче не трябва да алармира, защото във всяка фаза от развитието на обществото ни (както вероятно важи и за всяко друго общество) четящите хора са част и никога не доминираща такава.
Съпоставена с киното, литературата държи сравнително по-богат идеологически плурализъм по ред причини, в които не е времето да навлизаме – въпреки че и там има глобалистка поквара (в Англия, при влизане в публична библиотека или в книжарница, задължително те посреща специална секция за ЛГБТ литература например; а и при нас има редица НПО-издателства, които се „грижат“ за правата и мирогледите на подрастващите, за които, вярвам всички знаем, та по санитарни причини ще избегна добавянето на линк към страниците им). Затова дори в така наречени мейнстрийм художествени и нехудожествени творби можем да открием традиционни, патриархални, християнски и други подобни, дразнещи окото на просветения либерал идеи.
Наскоро приятелка ми даде роман на популярния американски писател Дийн Куунц, наименуван „Интензитет“. Редови трилър, който, въпреки че има само двама основни герои, предостави дълбоки персонажи, повече истина, реални арки на развитие и никакво безумие, произволност и нихилистична поквара. Ще си позволя да разширя това литературно отклонение още малко с кратка сюжетна съпоставка на описания по-назад в материала филм („Всичко, навсякъде, наведнъж“) и романа на Куунц като примери на два различни типа истории, с уговорката, че нито филмът, нито романът имат привидни пазарни претенции, по-дълбоки от това да бъдат класифицирани като развлекателно изкуство.
Главният женски персонаж в книгата не е „уберменш“ (бел. ред. – от немски: übermensch, със значение „свръхчовек“) – безстрашна, всесилна (с лекота побеждаваща в бой мъже с 40-50 килограма по-тежки от нея), всезнаеща и всеможеща жена, както е представен женският герой във „Всичко, навсякъде, наведнъж“, ами е дълбоко увредена от детството си, уплашена, неуверена, слаба, ранима (често болезнено демонстрирано в рамките на романа), и въпреки тези си недостатъци, намира вътрешната сила (а и външна такава от Бог дори – авторът публично заявява християнската си вяра и е застъпил мотиви в труда си) да надмогне себе си и да победи. Има моменти на падение и всепоглъщащо отчаяние, от които изплува.
Авторът ни показва и други персонажи, които също са опитали, но са се провалили в тази битка. Не представя един розов свят, утопия, в който ние сме добрите, другите са лошите, еднополюсни също като нас, и докато ние сме умни, красиви и добри, те са тъпи, грозни и лоши. Напротив, главният злодей е страшен, комплексен, силен, непредвидим, но плътно изграден, и също притежава нотки на човечност – елементи, с които читателят резонира, но които намира и за ужасни и плашещи. Не е плиткоумно, бездушно пушечно месо като лошите във „Всичко, навсякъде, наведнъж“.
Можем да направим сравнение със сходното, елементарно детинско етикетиране на цели маси от обществото ни и по злободневни казуси: хората, които не искат паметника на Съветската армия в София да бъде разрушен/преместен, единствената причина за което е, че са глупави и ретроградни; токсичните мъжкари фашисти, които мразят гейовете и ходят на контрапоходи срещу гей парада; орките от Изтока, които са зли и злобни като злодеи от анимационен филм (а както вече излиза и като злодеи от игрални филми за възрастни) и затова са решили да атакуват суверенна държава.
„Има повече истина в художествената проза, отколкото в науката“, коментира авторът чрез един от персонажите си в споменатия роман. Мироглед, открит в редови трилър, продаден в милиони копия, диаметрално противоположен на „умнокрасивата“ логика, за който богове и пророци са науката, елитът, властимащите и медиите, а удоволствието е догма. Алтернатива на Холивудската безвкусица има, а ако обърнем внимание на литературата – художествена или не, примерите за качество и дълбочина на мисълта, за идеен плурализъм и свобода на изразяване са безброй, включително и със солидно българско представителство.
Холивуд преди
Към края на този материал ще се спрем върху светлината в тунела. Холивуд невинаги е бил плиткоумното и дразнещо туловище, което е в момента. Без да го хваля прекалено, съм длъжен да отбележа, че е имало и златна ера в Холивуд – златна не в икономически смисъл, а в идеен, артистичен и съзидателен такъв. Не перфектна, но ера, изпълнена с артистични примери за свобода на изразяването и чисти истинни истории – когато качествените истории са били правилото, а не изключението.
Върнем ли се назад до 30-те, 40-те и 50-те години на миналия век, виждаме един съвсем различен Холивуд. Масово и касово оригинално кино, създадено от хора на изкуството без страх от „култура на заличаването“ (бел. ред. – от англ.: cancel culture), с артистични авторови послания и – най-красивото и свежо от днешна гледна точка – без безочлива политическа пропаганда. Няма квоти за чернокожи, хомосексуалисти и други малцинствени групи, а такива персонажи присъстват в съответните роли, когато сюжетът (а не „Министерството на истината“) го изисква. Историите често се въртят около реалностите на епохата, без да налагат друг псевдоутопичен и античовешки мироглед: семействата и ценностите са патриархални, хората изповядват колективизъм на дела и за ужас на либералните демони от 2023 г., християнската вяра често е на фокус.
„Животът е прекрасен“ (It’s a Wonderful Life, 1946) е един чудесен пример и филм, който, ако не сте гледали, горещо препоръчвам. Джими Стюарт играе мъж, баща и съпруг на многодетно семейство (чиято съпруга е с професия „майка“ – звучи ужасно, нали?), който се отказва от всичките си мечти, за да направи това, което е правилно и полезно за близките му и за обществото на малкия град, в който живее. Жертва личната слава и удовлетвореност, за да бъде слуга. Не осъзнава стойността и приноса си, ниското самочувствие и самооценка идват в живота му и пред поредната привидно непреодолима криза започва да мисли, че по-добре би било, ако изобщо не се беше раждал – обмисля самоубийството си. Бог се намесва и праща ангел, който да му покаже какъв би бил животът му, ако не се беше раждал, и в какво състояние би бил животът на близките и на общността му без неговото влияние.
И този красив християнски, патриархален и традиционен (във всеки смисъл) филм е номиниран за 6 награди Оскар, включително за най-добър филм. Звучи фантастично филм с подобна история да бъде допуснат до касова продукция и още повече признат от сатанистите, които управляват Холивуд в днешно време.
Християнският мотив се среща под път и над път в творчеството от онези години, дори и във филми, в които цялостната фабула не е изградена около вярата. Гангстерски филми, завършващи с покаяние и надежда за изкупление, като „Доносникът“(The Informer, 1935), романтични драми за вярата в Бог по време на Първата Световна Война, като „Седмото небе“(7th Heaven, 1927; един от най-красивите представители на нямото кино, които съм гледал), комедии, като „Родена вчера“(Born Yesterday, 1950), с вмъкването на така актуалния днес цитат на третия американски президент Томас Джеферсън за клетвата му пред Бога в борбата срещу всяка тирания върху умовете на хората: „I have sworn upon the altar of God: eternal hostility against every form of tyranny over the mind of man” (бел. ред. – превод от англ: „Заклех се в Божия олтар за вечно воюване с всяка форма на тирания над човешкия ум“).
А какво да кажем за плеядата от филми с главни герои, които днешният „умнокрасивитет“ би определил като „токсични мъжкари“? Уестърни с Джон Уейн (като „Рио Браво“, 1959 – ултимативният мъжкарски филм), трилъри (като „Марни“ на Алфред Хичкок, 1964, показващ токсичния мъжкар, очевиден мизогинист, който просто не оставя силната независима и красива жена клептоманка на мира, а поема отговорност докато не ѝ помогне да преодолее личните си демони, като – за пълен кошмар на някои НПО-та – в един момент дори я заплашва с физически възпитателни мерки), и „ноари“ (от френски: film noir, „черен филм“ – термин за холивудска киминална драма от средата на ХХ в. (бел. ред.); като „Голямата жега“,1953) – филми за силни и смели мъже, защитаващи въпреки своите лични слабости правдата и истината пред лицето на корупцията, греха и пороците, без значение колко голямо и всепоглъщащо може да изглежда злото.
А за романтичните филми с искреност и патриархалност във взаимоотношенията между мъжа и жената, където мъжът снабдява прехраната и предпазва, а жената отглежда децата и организира дома, като епиката „Отнесени от вихъра“ (Gone with the Wind, 1939)? Дори когато бива демостриран разривът в тези взаимоотношения, породен от човешките слабости, страсти и похоти, героите отново са представени като истински хора, с чувства и стремежи, не използвани като плоски образи за користни политически и духовни цели, а като образи на живи души, показващи ни късче от човешкото състояние. „Писмо от непозната жена“(Letter from an Unknown Woman, 1948), по разказ на Стефан Цвайг, е точно такъв пример, а арката отново включва и покаяние.
Какво да кажем пък за комедии без изпростяване, без пиянски изстъпления, пошло сексуализиране и първичен хумор? Комедиен мюзикъл като „Аз пея под дъжда“(Singin’ in the Rain, 1952), с пленяващите си скечове и пъстри цветове 70 години по-късно, е по-свеж от повечето гноясали опити за хумор по кината през последните години. „Момиче за всичко“(His Girl Friday, 1940) пък разкрива историята на такива високи обороти, че, при все че е чиста комедия – лежерен филм за разпускане, може и да се окаже предизвикателен за проследяване на част от модерната аудитория с дефицит на концентрация. Дори и филми със сексуални мотиви от онези години, като „Седемгодишният сърбеж“(The Seven Year Itch, 1955) и „Успехът ще развали ли Рок Хънтър?“(Will Success Spoil Rock Hunter?, 1957), спокойно могат да влязат в графа „семейни“ по днешните стандарти.
Всички гореизброени са високобюджетни (за времето си), касови, аплодирани и награждавани филми – холивудския мейнстрийм в онези години. Базовото сравнение с настоящето ни показва филми с художествена стойност, а не конвейерни продукти за супергерои и вампири или поредните пропагандни морализиращи истории за потиснати чернокожи, представители на ЛГБТ движението или други малцинствени групи, или такива, открито борещи се срещу и осмиващи изконно мъжкото и женското, християнската вяра, традиционализма. Холивуд е претърпял огромна метаморфоза през последните 70-80 години: от умерено контролиран медиум за разказване на добри истории към инструмент на „Министерството на истината“ за разпространение на грозно, човеконенавистно и пошло послание.
И разбира се, ролята му във възпитанието и оформянето на крехките детски съзнания не бива да бъде подценявана. Наблюдавам ефектите и върху себе си и активно се боря срещу семето на индивидуализма и другите гореописани поквари, проправили път в съзнанието ми чрез стотиците филми, които бях гледал само благодарение на телевизията и видеотеките в годините, в които израствах. В разцвета на интернета и свободното разпространение на информация пък потенциалът за поквара изглежда страховит.
В заключение
„Човекът, който не чете нищо, е по-образован от човека, който не чете нищо друго освен вестници“, е казал навремето големият борец за свобода от всяка умствена и душевна тирания Томас Джеферсън, както вече стана въпрос. Вестниците, символ на контролираното разпространение на информация от користолюбиви корпорации по онова време (края на ХVІІІ век), можем смислово да заменим с цялата медийна и информационна индустрия сега. Окаян е онзи, който консумира Холивуд и телевизия, който чете официалните медии и информационни източници и не сблъсква съзнанието си с нищо друго (задълбочен прочит върху проявленията на медийния потоп и способи за това как да се справим с него вижте в статията на доц. Николай Кочев от блога на Свобода за всеки). По-добре е този, който не гледа и не чете нищо – човек, който със сигурност живее в по-реален свят, не създаден от светещата кутийка (било то телевизор, телефон, компютър или киноекран) и от образите и думите, които излизат от нея, а свят, изграден от личности и преживявания в досег с реалността.
Апелът, както в материала ни за паметта, отново е за изключване на светещата кутия и връщане към книгата, с акцент върху Книгата. Четенето на книги стимулира развитието на дълги невронни вериги и създава имунитет срещу всяка пропаганда, поквара и форма на демагогия.
Сърцето на разумния търси знание,
а устата на безумните се хранят с глупост.
(Притчи 15:14)
Атанас Димитров е завършил журналистика във Великобритания, живее и работи в България и е сътрудник на Свобода за всеки.
