Наскоро си припомних защо избягвам киното. Гледах новия филм на Гай Ричи, режисьорът на (вече) класиките „Две димящи дула“ и „Гепи“ – филми, които още когато излязоха преди 20 години, моментално придобиха култов статут сред част от почитателите на изкуството.
Тук това няма как да се случи, по причина че новият филм („Операция Форчън: Троянски кон“) е безличен и в пълен конформизъм с настоящия цайтгайст на всепоглъщащо безличие в културата, етиката и политиката. Духовно скопен, филмът представлява една стерилна формула, която сме гледали безброй пъти, и която популярните кина бълват без спирка, налагайки псевдоинтелектуалния, псевдоестетичния и псевдоморален мироглед на днешните властимащи глобалисти.
От една страна имаме персонажите, като всички от „добрите“ са:
- Красиви: задължителни сцени, фокусиращи върху сексапила на главните женски и мъжки персонажи. Всички са с безупречни прически, тоалети и стойки.
- Умни, всезнаещи и хитроумни: шегуват се наляво и надясно дори сред напечени бойни и шпионски ситуации.
- Самоуверени до степен на арогантност: демонстрират го през целия филм – и с думи, и с поведение.
- Безстрашни: дали ще е екшън сцена с главния мъжки персонаж, изправен срещу десетима въоръжени врагове, или женската героиня, внедрена в тайна мисия, е без значение – не трепват и за миг не се смущават.
- Свръхсилни: игнорирайки базовото предположение, че враговете също са наели тренирани и обучени кадри, „нашите“ побеждават с лекота в ръкопашен и огнестрелен бой, без да се усети нотка на опасност.
- Най-големите експерти в своите сфери: шпионаж, ръкопашен бой, стрелба, киберсигурност, комуникация, шофиране, пилотиране, и т.н. Враговете винаги са стъпка назад.
- Като цяло лишени от каквито и да било минуси: страх, неувереност, липса на самоконтрол, избухливост, некомпетентност, слабост, умора – не показват нищо подобно.
С други думи, гледах богове в човешки образ. Неземна скука.
Персонажите нямаха елементарни арки на развитие, което е основата на разказа като художествена форма: герой, който да трябва да надмогне някоя своя слабост, да преодолее предизвикателство, да претърпи развитие, което да доведе до успех, до крах или до осъзнаване на нещо ново. Нямаше и помен от човечност във филма, нищо от това, което ни прави хора – видях едни двуизмерни, плоски и шаблонно скалъпени персонажи, приличащи на хора, но бездушни и нерезониращи с човешкото.
Един от малкото опити за развитие на персонаж, ако може да мине за такъв, беше при набирането на основния кадър в шпионското звено на „добрите“, който искаше повече пари и специална реколта вино, или какъвто там материалистичен стимул му беше нужен, за да се съгласи да участва. Драматичният елемент беше дали ръководителят на звеното щеше да успее да измами кадъра, като го навие да се включи, без да му предостави въпросните облаги – душеразлагаща пошлост и абсолютно безсмислие на скеча, който се е сторил на сценаристите и/или режисьора достатъчно забавен, че да се върнат към шегата още няколко пъти във филма. Духовното просто липсваше. Вероятно за създателите на филма, умни и красиви точно колкото персонажите си, смисълът на битието започва и свършва с материалното.
От друга страна имаме сюжета: добрите сформират екип, който трябва да разгадае мистерията на лошите и да ги победи, което и прави, разбира се, защото са умни и красиви. Опасност няма, зрителят не се притеснява за успешното осъществяване на мисията в нито един момент, нито пък се бои за живота на героите. Знае какво ще се случи, яде пуканки и зяпа, с извинение за цинизма.
Заглавието на филма (от англ. Operation Fortune: Ruse de Guerre) е псевдоинтелектуален опит за оригиналност, епитом на безличието и на всичко гореописано. „Форчън“, предполагам, е игра на думи от „късмет“ на английски език, което също е името на главния герой, а „Ruse de Guerre“ е термин (военна хитрост), който главнокомандващият на щаба хитроумно обяснява в една сцена без някакъв задълбочен контекст или определена значимост. Терминът му хрумва по време на брифинг (който е по-скоро за да може плоският сюжет да бъде обяснен на зрителите – чупещ основно правило на визуалния, наречен „кино“, а именно: „покажи, а не казвай“, отколкото за това звеното да разбере мисията), споделя го и екипът кима многозначително, все едно генерал Вазов е направил тактически разбор преди Дойран или самият Сун Дзъ е разяснил тайните на изкуството на войната. Миш-маш от инфантилни идеи без съдържание и без дълбочина, хитрите хрумвания на второкласник, който е дочул някоя нова дума, обяснена от баща му, и се хвали пред съучениците си, като я използва без повод.
Задължителната безочлива политическа пропаганда е налице също: обичайният всесилен женски персонаж, проповядващ феминизъм, неагресивният, умиляващ и невинен хомосексуален романс, че даже и директният ни в клин, ни в ръкав коментар на страничен персонаж (атестиращ за творческата немощ на сценаристите, които очевидно не умеят да интегрират пропагандата в сюжета по натурален начин), попитан от друг дали е патриот, отговаря: „Не гласусвам за републиканците, ако това иматеи предвид“.
И за да не ме обвини някой в прекомерна критика, съм длъжен да отбележа, че филмът далеч не е най-лошото, което виждаме от Холивуд. Безличните примери, които имат в пъти по-тежка античовешка, антихристиянска и антицивилизационна пропаганда, и надменно профанско морализиране на тема расизъм, хомофобия, феминизъм и други нашумели -изми и фобии, са безчет. Обвиняваме Операция Форчън в безличие, плиткоумие и плаха пропаганда. За много други бихме ползвали по-тежки епитети.
Холивуд сега
С какво се отличава този филм, че да заслужи специално внимание?
Не се отличава – и в това е смисълът. Подобен разбор може да бъде направен за голяма част от продуктите, които Холивуд понастоящем произвежда, и картината би била сходна. Филми, които като форма на изкуство, вместо да обогатяват човешката душа, я ограбват и заробват.
Водят ни към, смея да твърдя, пророческата реалност на филми като „УОЛ-И“ (2008) и „Идиокрация“ (2006), където човечеството от близкото бъдеще е принизено до вглупена обездвижена консуматорска маса с наднормено тегло, живееща в кутии, вързана към виртуалната реалност на телевизора си, поглъщаща захар (символ на вредната храна) чрез държавно осигурен достъп до глюкоза, директно чрез тръбички до фотьойла на всеки гражданин. Неспирната консумация е общо взето всичко, което този живот предлага. Гледай новия филм, играй последната игра, яж вкусна и вредна храна, пий алкохол до насита, прелюбодействай на воля и задоволявай всяка плътска потребност à la minute.
„Холивуд е една огромна артистична помийна яма, която трови целия свят и младото поколение с извратените си ценности. Консервативните актьори и режисьори в Холивуд са малцинство и често не смеят да демонстрират политическите си възгледи заради страх от загуба на препитанието си.“ – адв. Виктор Костов обобщи в интервю за Новетика по-рано тази година.
Артистичната свобода на създателите на филми е сведена до минимум, а излизане извън рамките на допустимото и на шаблона видимо се позволява само в леки контролирани девиации. А личности като Мел Гибсън, които дръзват да критикуват общоприетото и да разобличават сатанинските практики на властимащите в Холивуд, биват отхвърлени от всички по-големи студиа и заклеймени по медиите, в унисон с културата на отхвърлянето (cancel culture). Желаят ли да създават филми с творческа свобода, са принудени да търсят финансиране и реализация от независими студия, какъвто беше и случаят със „Страстите Христови“ (2004).
Идеята на Холивуд явно се измени през годините. Разказването на добри истории, изследването на човешкото състояние, артистичното изразяване и авторовото послание са отживелици. Заменени са с един идиотски зомбиращ продукт, със свирепата бездушна машина, системата, която има една цел да разпространи съобщението си. Виждаме неудържимо бесовско пропагандиране на античовешките „ценности“ и явна подигравка със семейството, традициите и народите по света, с морала, човешкото достойнство, сексуалност и Бог.
От около 2016 г., когато условно можем да твърдим, че започна новата фаза на културната пропагандна по западните медии, с главен инструмент Холивуд – явна, неприкрита и масова такава, дваж по-яростна от предишната (за справка, сравнете броя на идеологемите, които можете да откриете в произволни бокс офисни хитове през 10-годишен диапазон), имаме немалко филми, които се провалиха гръмко на пазара именно поради отявлено пропагандиране на ЛГБТ доктрини, трансджендъризъм, глобализъм, феминизъм и тям подобни. Пазарът казва отново и отново, че не иска да гледа шаблонен буламач от скудоумно пропагандирани политически съобщения, но митът за свободния пазар, който диктува на големите корпорации, в този случай е явно развенчан, безсилен пред машината, която не променя курса си.
В интернет средите имаше широко разпространена вяра, че който филм или продукт (респективно студио, фирма или организация) започне неистово да пропагандира съобщението, неминуемо ще доведе до финансови проблеми за създателите си по простата причина, че хората се отблъскват от насилствено налаганите им нови ценности и морализиране и не желаят да си дават парите за подобни продукти. Go woke, go broke беше слоганът (от англ. „събуди се и фалирай“, смислено преведен като „Започни угоднически да проповядваш машината и ще загубиш клиентелата си“).
Go woke, go broke очевидно беше опроверган през последните години, а парите изглежда не са фактор за хората, които държат да разпространяват съобщението. Филмовите студиа, въпреки безбройните финансови провали през последните години, рекордно ниската посещаемост в киносалоните и намаляващите рейтинги на церемониите за награди „Оскар“, продължават твърдоглаво да стоят зад същата маркетингова стратегия във всеки филм, който бълват: без артистична принуда, инфантилни и идиотски сюжети, стерилна квота за чернокожи, хомосексуалисти, феминизъм, осмиване на изконно мъжкото и женското, на Бог, консерваторите, традициите и т.н.
След опростяването и видната античовешка пропаганда, с цел създаването на покорна умствено и душевно ограничена маса, подкрепяща новите ценности (а ценностите не са ли в същността си душевни характеристики?, и какво говори тогава това за Холивуд като институция?) и режими, единствената стъпка по-надолу по спиралата, показваща вонята на ширещия се сатанизъм от Холивуд, е вероятно самото осмиване на Христос и християнската вяра и дори представянето на вярата като нещо зло и потискащо, за което имаше немалко примери и скандали през последните години.
Целта вече не е бизнес, а е заменена с по-злокобна: съобщението да достигне до умовете и душите на хората, без значение каква е цената. За съжаление, може да се наблюдава и привикване на част от консуматорската аудитория с новите проповядвани ценности, които спират да правят впечатление на зрителите. Или в ироничната си форма, зрителите и критиците, които уж критикуват посоката на Холивуд, с действията си всъщност казват друго, като продължават да консумират продукта.
„Умнокрасивитет“
На принципа на бавно сваряващата се жаба, масовият зрител е последователно излаган на все по-малоумна форма на кино през годините. Ако разгледаме най-касовите филми в Щатите за съответната година през двадесетгодишен период („Похитителите на Изчезналия Кивот“, 1981, „Хари Потър и Философският Камък“, 2001, и „Спайдърмен: Няма път към дома“, 2021), можем да наблюдаваме осезаем спад в повествователната и артистична стойност за сметка на увеличен брой идеологеми. Метаморфозата е в достатъчно дълъг период от време, за да не прави впечатление.
Масовият зрител свиква с нелепо скалъпените истории, безкритично ги приема за нормата в киното и им се радва. Продължава да консумира тази нова инстанция на Холивудския продукт и от вкъщи чрез множеството предлагани услуги за гледане на филми и сериали, а Холивуд продължава да произвежда продукта си на килограм. „Каквото повикало – такова се обадило“, е казал мъдрият българин.
Медийните слуги на режима пък, които не спират да обясняват колко умни и красиви са Холивуд и производните му, колко прогресивни, и респективно колко глупави и невежи, са оспорващите го, също помагат.
И така, стигаме до логичното заключение, че както в гореописания пример на Операция Форчън създателите на филма не блестят с някакви творчески и креативни способности, с настройка за душевността, която прави изкуството това, което е, или пък дори и със смелост да пробват да излязат извън шаблона на скопеното кино, така и аудиторията не вижда проблем. Очевидно е доволна с посредствеността, която получава, търси я, гледа я и ѝ се радва. Простоватият зрител, в принципите на пазарната икономика, получава простоват продукт. Или, обръщайки уравнението, социалният инженеринг на Холивуд произвежда простовати зрители, които искат простоватия си продукт. В същия момент по-възвишеното кино е: а) изтласквано в периферията от студиата и властимащите, и б) нежелано от аудиторията и неодобрено икономически, което още повече го избутва встрани от мейнстрийма. Процес, който засилва падението ни по спиралата към бленуваната идиокрация.
„Образована полуинтелигенция“ наскоро българският журналист Тодор Беленски беше назовал един от големите проблеми на България и развития свят. „Познавам много хора с добро образование, обноски и речников състав […] чуваш и виждаш добре подредени изречения, но изпълнени с празни клишета. Емоционалността им стига дотам да злобеят и етикетират останалите хора като зеленчуци […] но си остават бездушни черупки, отправящи елементарни и лесносмилаеми послания“.
При все че описва елитите, които медиите държат да ни представят като такива, описанието пасва перфектно и за Холивуд в днешно време (а двете – медии и Холивуд – са част от един и същ проблем, разбира се). Връщайки се към Операция Форчън и подобните му, виждаме технически добре скалъпен филм от професионалисти, но дотам: цялата стойност липсва, филмът е плосък, лишен от дух и студен като машина.
Беленски, в своята страница Хляб или свинец, продължава: „Затова и понякога ме дразни, когато хората около мен по елементарен начин окачествяват като интелигентни людете с малко по-читав изказ, но злобни и дребни душици. От друга страна подценяват великодушните, но не получили такива шансове за образование човеци. Но няма смисъл да таите злост към тези душевни хобити. Те са просто изпитанието, което трябва да укрепне нашият дух. А както знаем от Хегел, именно духът е основният двигател на историята. Не финансите и дори не средствата за производство. Духът, приятели. А него не могат да ви отнемат, нито да си го купят! Печелят силните духом. Те вече са загубили, но предстои да го разберат и това няма да им понесе лесно“. (правописът запазен – бел. ред.)
Ще си позволя да добавя още един цитат от друг наш съвременен радетел на интелектуалния и идеен плурализъм (нещо, което не виждаме по конвенционалните медии). Петър Волгин също наскоро коментира: „Голямото проклятие на България е нейният озападнен „елит“. Това са хора, чиито най-големи интелектуални постижения са свързани с цитирането на няколко клишета, наизустени безмозъчно от брюкселски и вашингтонски наръчници. Тези лица се имат за представители на някаква „модерна цивилизация“, но всъщност са най-обикновени лакеи, командвани от треторазредни чуждестранни чиновници. Нашият озападнен „елит“ е съставен от лилипути, които си фантазират, че са великани. Лошото е, че този „елит“ е пуснал метастазите си навсякъде – в политиката, в бизнеса, в културата, в университетите, в медиите. Във всички тези сфери наблюдаваме въпиюща посредственост, натруфена с абсурдни евроатлантически дрешки. И колкото са по-посредствени, толкова по-агресивни са всички тези политици, анализатори, бизнесмени, журналисти, които се самозалъгват с мантрата, че били на „правилната страна на историята“.“
Подобна горда и самозабравила се агресивност, сложила основите си върху тежка посредственост (симптом на времето), е и дефиниция на модерния Холивуд.
Своеобразно обобщавайки, можем да кажем, че тези, които бълват масовите холивудски и медийни продукти, и тези, които ги консумират, неминуемо претърпяват своего рода симбиоза. Можем да открием аналогията и във вечните истини на Божието Слово: „отдадоха се на това срамно нещо и станаха гнусни като обичните си идоли“[1]. (Осия 9:10)
Започваш да приличаш на този, на когото се покланяш – визуално дори. От една страна, можем да вземем за пример радикалните поклонници на ЛГБТ доктрината и бога ѝ (когото няма да назовавам по име), които всички сме виждали как гордо носят розови рога на главата си покрай разните шествия и медийни изстъпления, в противовес със сияещото лице на първомъченик Стефан, върху когото Божият образ беше изписан. Така и в Холивуд, който с буйното си проповядване на разни „ценности“ и силното си обществено влияние на този етап може да бъде окачествен като квазирелигиозна структура.
Помните ли шедьовъра „Те са сред нас“ (They Live) на Джон Карпентър от 1988 г.? Слагайки магическите очила, главният герой придобиваше способността да вижда истинските послания, стоящи зад телевизионните екрани, вестниците, списанията и неоновите реклами. Вместо рекламите за компютри и дрехи, виждаше „ПОКОРЯВАЙ СЕ!“ и „БЕЗ СВОБОДНА МИСЪЛ“, както и гръмкото „КОНСУМИРАЙ!“. Вместо статии и материали във вестниците, всяка страница гласеше „СТОЙ ПРИСПАН!“, „КУПУВАЙ!“ и „НЕ ПОСТАВЯЙ АВТОРИТЕТА ПОД СЪМНЕНИЕ!“. Целият град беше осеян със знаци от рода на „БЪДИ КОНФОРМИСТ!“, „ГЛЕДАЙ ТЕЛЕВИЗИЯ!“, „НЕ МИСЛИ!“, „ПОЧИТАЙ АПАТИЯТА!“ и подобни.
А най-страшно от всичко бяха хората. Очилата му показваха истинската същност на голяма част от населението на града: без очилата – спретнат господин, бизнес дама, младеж, съпруг, майка; през очилата – еднотипни зомбита, без емоция, без отличаващи характеристики, без индивидуалност, без човечност. Непрестанна консумация и конформизъм. Алегорията във филма беше за иноземци от друга планета, но смисълът на символиката остава същият: потопиш ли се в консуматорската машина, корупцията на душата ти е неизбежна и човешкото – а с него и божественото – изчезва.
Свършваме първата част на тази кратка дисекция на Холивуд с минорен тон. В интерес на обективността, и за да не бъдем обвинени в едностранчивост, следващия път ще бъдем градивни и ще се спрем и върху светлината в тунела.
[1] В други преводи думата „идоли“ е заменена с „богове“.
Атанас Димитров е завършил журналистика във Великобритания, живее и работи в България и е сътрудник на Свобода за всеки.
