Чезнещата свобода

Всеки би се съгласил с мнението, че устойчиво губим свободата, в която са живели дедите и прадедите ни. Тази част от народа, която симпатизира на новия неолиберален ред, убедено счита това за правилно („А как иначе да се управляват тия безотговорни хора? Ред е нужен!“), докато консерваторите отчитат постоянно разрастващия се обхват на държавния апарат във все повече и повече сфери на нашия живот. В книгата си „Революция“ от 2017 г. Еманюел Макрон също много точно описва проблема със свръхрегулирания свят, в който живеем, възкликвайки: „Не ляво–дясно, а реформа!“. В крайна сметка неговото решение е „Още регулации!“. Друга култова и любима реплика на Томислав Дончев е „Аз не виждам нищо лошо в повече държава“. Няма никакво съмнение, че визията за оправия на новите избраници на народа е издирване на правния вакуум и заемането му с нови закони и регулации. Тези процеси сами по себе си са изключително интересни и важни, но бих искал да разгледаме практично и малко по-задълбочено технологията на феномена „чезнеща свобода“.

Държавата като основен тиранин

Самовъзпроизвеждащата се държавна администрация счита за свой дълг да бди над гражданите и да формира техния мироглед, бленувайки за едно ново и по-добро общество. Обемът на правните регулации непрекъснато расте и като че ли това е добрият и приемлив договор, с който като нация сме се съгласили да живеем. За съжаление, все по-ясно личи ожесточената донкихотовска битка на народа с нашенската си олигархия, от една страна, а от друга – с интернационалния елит, който в добре режисирано танго отнема още и още от нашата свобода. И така одързостена от завзетата територия, държавата още по-смело посяга на нашите топящи се свободи. Наблюдаваме ръст на тоталитарните регулации по време на чрезвичайните обстоятелства (войни, прецеденти, кризи, вируси и др.), но после никога не отпадат. Това се приема с благодарност като мъдра грижа за народа. Ето как, живуркайки достатъчно дълго в такъв контекст, забравяме за свободата и за всичко това, което вече безвъзвратно загубихме във времето. Тогава думите на Мусолини „Всичко в държавата, нищо извън държавата, нищо срещу държавата!“ започват да звучат не само естествено, но и като добронамерена грижа за социално обработения народ. Наистина ли обаче държавното робство е неизбежно и защо фашизмът се завръща отново и отново?

Любовта към робството

След египетско робство, уморени и гладни в пустинята, свободните евреи презират Господ, техния Спасител, презират и свободата си. Ето какво казват те (записано в книгата Числа 11:18): „Кой ще ни даде месо да ядем? Защото добре ни беше в Египет!“. Всеизвестно е, че свободата и отговорността вървят ръка за ръка, но нека разгледаме тази връзка по-задълбочено в по-личен и практичен аспект.

Знанието е основополагащ личен капитал, който всеки започва да трупа след раждането си. С удоволствие избягваме задълбочаването, анализа на причинно-следствени връзки и критично мислене. Добрите оценки в бележника са радост за твърде заетите мама и татко, които подменят истинското знание срещу мнението на платения и лично неангажиран учител. Тази парадигма прилагаме и по-късно в живота си, като заменяме личната си отговорност с мнението на учителя, университетския преподавател, образователната система (диплома) и по-късно – началника в работата. Отговорността за издирване на познание, но не пред Бог, а пред „щедрата“ система, е начало на робството. Не е чудно, че с обожествяването по този начин на системата ние с удоволствие ще приемем и нейните приоритети, нейната визия и накрая – нейното зло. И накрая тя, като един неверен бог, ще се подиграе с нас.

Човешкото здраве е друга област, също предадена на обществения идол. Да бъдеш здравно осигурен в системата вдъхва спокойствие. А спокойствието премахва отговорността и бидейки по-малко отговорни за здравето си, ние всъщност боледуваме. Спокойствието, че винаги там някъде има някой, който да те излекува „безплатно“, или че дойде хеликоптер, когато нейде си в беда, увеличава неразумните действия, и обратно. Като че ли откъснатите от цивилизацията хора в планините имат повече мъдрост как да опазят здравето си, вкл. като пазят нетрадиционни методи за медицинска помощ и превенция.

Днес ние стигнахме дотам в мъдруването си, че убедено събираме капачки, вярвайки, че помагаме на нечие здраве. Храната, която консумираме, е друг вектор на масова безотговорност. Отдали се на професионалните си дейности, вярваме в добрата грижа на системата за нашата храна. Заместваме личната грижа за земеделска продукция с шарените покупки в големите хипермаркети. Разбира се, важните области на битието ни (от които абдикираме, делегирайки власт на други обществени институции –държавни или частни), са премного. Всяка една от тези области води до специфична посока на разсъждения. Ето някои от тях:

– Разходката до изборните урни в неделя ни дава повече спокойствие, че сме изпълнили гражданския си дълг, отколкото активните и постоянни граждански действия;
– Приемаме Бюрото по труда да ни успокоява в трудни моменти, че някой друг е отговорен за нашите приходи и намиране на работа, вместо ние да поемем отговорност за живота си;
– Създаването на мегаполитики, даващи всемирно спокойствие, изглежда съблазнително, но то е в противовес на тежката работа по създаване на здрави и отговорни локални общности;
– Професионалните социални грижи, предоставяни в родилни отделения, старчески домове и траурни агенции, без съмнение разбиват нежната семейна тъкан, изградена от любов и взаимопомощ, във време на радост и тъга, във време на имане и нямане;
– Християнството свеждаме по-скоро до приличие пред пастора, локалния свещеник или църковната общност, отколкото до съобразяване с изконните Божии стандарти за святост. Ето как вместо да търсим Бога, ние намираме утеха в църковните ритуали;
– Социалните платформи и „приятелството“ ни в интернет правят нашето мнение идол, на който се кланяме и заради който още повече се отдалечаваме от проактивни действия. Харесването и споделянето на нечия публикация или житейска тъга добавя чувство за съпричастност и изпълнен дълг без заплащане на цена.

Всеки би могъл да разшири този списък сам за себе си. И ето как ние наивно посвещаваме времето си на някаква професионална дейност, в която иначе сме наистина добри, и в служба на хората и Бога, но илюзорно очакваме, че друг с нашата отдаденост ще поеме по правилен начин управлението за нашите нужди от образование и възпитание на децата ни, здраве, продоволствено задоволяване, граждански дълг и т.н. Този отказ от лична отговорност бързо ще бъде зает от външна грижа, която рано или късно ще бъде регулирана и която ще се плаща прескъпо!

Записаното в осма глава на Първата книга на Царете онагледява описаното дотук. Това, което безотговорният към Бог народ и старейшини поискаха, е „цар, който да ни съди, както е у всичките народи“. В този миг израилският народ по своя воля загуби свободата си. Защото по Божиите стандарти всеки избор е свободен и гарантиран, но не и последствията от него. Нека не се заблуждаваме, търсейки утопията свобода без отговорност.

Любовта към свободата

Не е трудно да разберем защо грешим. Възможно ли е един човек или семейство обаче да разполагат с пълното знание и опит за живота си, за да постигнат абсолютна системно-държавна независимост? Категорично не? Тогава релевантни ли са разсъжденията по-горе за обучението, здравето, храната, всеобхватната държава и пр.? Разбира се! Всъщност описаното дотук от една страна демонстрира копнежа на всеки един човек (и общество) към по-добър и пълноценен живот, но също и абсолютната му слабост и невъзможност да реализира мечтите си. Няма по-красива дефиниция на този проблем от думите на апостол Павел, записани в посланието до Римляните (7:19): „не върша доброто, което желая; но злото, което не желая, него върша“.

В тази философско-житейска ситуация има два основни пътя, условно наречени ляв и десен. Избиращите левия път са убедени, че ако силата на човешкия дух се насочи в правилна посока, с малко регулации и вяра в доброто, имплантирана на всички, този път ще успеят да съградят със собствени сили Вавилон. Опитите продължават, но без резултат! От друга страна, избиращите десния път, като апостол Павел, знаят за собствената си нищета, знаят, че светът е лош и че без някакво чудо той не би станал добър. Те вярват, че чудотворецът, Бог и Създател на света, лично призовава всеки един човек към отговорност, избор, промяна, свобода и просперитет. Силното и проспериращо общество е следствие (благословение) от покорството на свободни и отговорни хора към божиите принципи. Самият Исус Христос с любов и грижа призовава всички: „Елате при мен всички вие, които сте уморени и натоварени с грижи, и аз ще ви успокоя. Поемете моето иго върху себе си и се научете от мен, защото съм кротък и със смирено сърце, и ще намерите покой за душите си. Защото игото, което ви давам, лесно се носи и товарът, който слагам върху вас, е лек.“ (Матей 11:28-30). И ако левият път е насилствено омайване на масите под флага на един общ блян, то десният е непринуден и личен избор към един тих призив за покорство към Бога. Десните мислители дори стигат по-далеч и разчитайки на множеството от отговорни и самоорганизирани хора, считат за ненужно прецизното регулиране на всяка стъпка и всяка секунда от живота ни.

Заключение

Общество, коленичещо пред държавата и институциите, е обречено да робува на визионерите си и овластения елит. То живее в тирания и не разбира защо всички управници са толкова негодни. Търси спасение, но не го намира. И обратно – посветените на Бога личности съграждат здрави и свободни общности с личен пример и отговорност. Следствието е благоденствие.