Въпросите около човешкото битие, дори в самото неговото ежедневие, са сериозно монополизирани от държавата не от вчера. На това място някои изследователи основателно биха изказали твърдения, че съвременният човешки живот per se е немислим без държавността. Казано по друг начин, те не биха могли да си представят човешкия живот без съществуването на държавността. В този ред на мисли би могло да прозвучи провокативно, но все пак заслужаващо внимание, че съществуването на човека не предпоставя наличието на държава. От друга страна, достатъчно е само да се огледаме и замислим върху ежедневието си, за да установим, че в много голяма степен ние и нашите съвременници сме твърде зависими от държавата и нейната власт.
През ХХ век теорията на правото дори твърди, че държавата е самият правен ред[1], като аргументацията на този постулат е изключително силна и почти напълно приета в повечето юриспруденции по света. Влиянието на държавата върху живота на гражданите дотолкова се е вградило в модерното човешко съзнание като нормално, закономерно и дори задължително явление за светогледното разбиране на обществото и за всяка отделна личност, че нейното съществуване като един вид неотменима жизнена необходимост за човека и като задължителна обществена организация бива юридически догматизирано до най-висока степен в нашата съвременност.
Същевременно трябва да се отбележи, че много, да не кажем почти всички, от проблемите, възникващи за гражданите на дадена държава, са в най-голяма степен резултат на недостатъчното разбиране[2] относно мястото, ролята и начина на функциониране и ръководство на държавността и нейната роля в човешкия живот.
Гражданството, като неотменна част от юридическия статус и правно битие на съвременния човек, търпи дълго развитие във времето, което все още не би следвало да се приеме за окончателно завършено с нашата съвременност. Достатъчен пример за това представлява непълнотата на идеите, опитващи пълното глобализиране на модерния свят. По своята същност всички предизвикателства на времето, в което живеем, са до голяма степен резултат от крещящата нужда за себепознание и себеосъзнаване, с широка възможност за лична свобода и защита на основни права, и тяхното осъществяване в рамките на общество, поставящо им граници в процеса на отстояването им чрез правоприлагане и правораздаване. Държавният монопол върху юриспруденцията е едно от най-добрите доказателства по този въпрос. Разбира се, далеч сме от мисълта да твърдим, че на този етап от човешкото развитие би било разумно да се създадат паралелни структури и институции за правоприлагане и правораздаване на тези, които в момента са познати в съвременните държави по света. Юридическите проблеми около тази тема остават концентрирани другаде, а именно в самото разбиране за юриспруденцията и начина на нейното функциониране.
Като цяло ограничавам своите наблюдения върху българското общество през погледа от чужбина и пречупвам спектъра с помощта на опитите на религиозните общности и техните верни последователи да търсят осъществяване на своята мисия[3] в една твърде травматизирана обстановка, резултат от близкото минало на тоталитарната политическа система, както и от самото настояще на т. нар. „преход“. Погледът ми е насочен по-скоро към Българската православна църква – Българска патриаршия, поради възможността ми за по-голям достъп до документация и факти около нейните институционални проблеми, които можех да наблюдавам за последните шест-седем години в качеството ми на църковен настоятел и епархийски съветник в Западно- и Средноевропейската епархия. До голяма степен животът извън България предоставя възможност да се погледне на нейната държавност малко по-обективно, необвързано и неемоционално.
За да се изложи по най-добър начин настоящата тема, налага се да се зададат следните важни въпроси, които все още не са спрели да търсят своите отговори. Първият от тях е свързан с разбирането на обществото (в широк смисъл) за същината на човека като християнин, като принадлежащ на Бога и като част от Христовата църква. На второ място, е изключително важен въпросът за мястото на гражданина-християнин в държавата, в която живее, и неговата възможност да бъде освен гражданин също и религиозно ангажиран човек. На трето, но не на последно място, отговори търсят и въпросите, свързани с проблемите на мисията на църквата в една светска по своя характер държавност от преходен посткомунистически тип, макар вече да стана ясно, че преходността в голяма степен е фино завоалирана в една обратна, сериозно извратена привидност на политически и клерикален произвол и олигархия.
Въпреки че тези думи може да звучат малко пресилено за читателя, не можем с лека ръка да отминем сериозните недостатъци на бавно, но сигурно налагащия се принцип на лични интереси и безотговорност във всяка една сфера на публичния живот в България и в Българската православна църква.
Човекът като християнин
За християните човекът представлява Божие творение (Бит. 1:26-27). Човекът е сътворен с голяма любов от Бога, със свободна воля, със свободата да прави избор и да може да се приближи до Бога. Това е най-точната и кратка дефиниция, която според нас остава много съдържателна. В тази връзка човекът се характеризира и с едно от най-важните си качества, а именно, че Христос му е дал властта да бъде чадо Божие (Йоан 1:12), като в последното се изразява неговото най-голямо достойнство. Всъщност това достойнство на човека е абсолютно неотменимо, поради неизменността на Христос, вечността на Църквата и вечната валидност и неограниченост на Свещеното Писание по време и пространство.
Християнинът би могъл да бъде дефиниран най-кратко като последовател на Господ Иисус Христос. Той Го е приел за Спасител и по този начин вярва в живота в бъдещия век. Християнството има външно обективно значение и вътрешно субективно изражение за всяка личност. Изключително трудно е да приведем под общ знаменател всички хора, които са християни. Това обаче не е нужно, дори в известна степен противоречи на Божествената свобода на личността, която е богодарена и неотменна и важи спрямо всички, както впрочем в правната система на държавата се ползва терминът erga omnes.
Човешкият живот на всеки християнин е индивидуален и изпъстрен от външната даденост на обстановката, в която той живее, от семейната среда, в която е израснал, от начина, по който е започнал да търси пътя към Бога и т. н. Затова, колкото и да ни се струва, че християните като граждани на дадена държавност биха били съвършено еднакво мислещи или унифицирани, толкова повече бихме се доближили до опитите за бъдещо етатистко виждане за пълната и абсолютна идентичност между хората, включително достигаща до гротескни форми, например в т. нар. джендър политика, т. е. унифициране на половете. Въпросът за равенството на гражданите пред закона на една държава не следва да се допуска или разбира като опит за пълно унифициране на хората. Това са механизми на своеобразна пропаганда, аналогът на която доведе до своите най-извратени форми в миналото – по времето на националсоциализма и комунизма през ХХ век.
Най-важното в случая с настоящата тема се явява феноменът обща воля на всички християни да представляват общност, вярваща в един Бог Отец, в един Господ Иисус Христос и в Дух Святий. По този начин те се самочислят към Църквата, чийто Основател, Глава и Единоначалник е сам Иисус Христос, и Когото те следват.
Различията между християнското саморазбиране и самоопределение, от една страна, и обективното членство в Църквата напоследък се задълбочават. Разклоняването на пътищата между християнската общност и все по-често индивидуализиращия се като вярващ християнин са резултат от външното влияние на секуларното гражданското общество върху семейното и индивидуалното развитие на личността, както и на вътрешни църковно-институционални проблеми, свързани със състоянието на висшия клир.
В нашата съвременност съществуват достатъчно опасни тенденции, водещи до сериозен разпад на обществото на отделни индивиди. Този процес е особено видим в Западна Европа, но симптоми от него са разпознаваеми и в България. В този контекст не говорим за феномени, породени само от човешкия егоцентризъм или егоизъм, а по-скоро за едно естествено по рода cи явление на завишена индивидуализация на човешката личност, започнала от средата на миналото столетие и наложила се като мащаб за нормалност и еталон на поведение към началото на нашето хилядолетие. С други думи, наличието на една засилена центробежност на отделния индивид от общността, в това число и от религиозното изповедание, е нещо характерно за времето, в което живеем. Доколко обаче това явление представлява трудност за гражданина да бъде християнин, особено защото християнството е религия на общността?
Християнството като религия на общността
Християнството е религия на общността. Индивидуализацията на християнската религия видоизменя нейното външно битие и отражението му в обществото на държавата, като създава достатъчно основания за изкривяването на самото християнско учение. Съществуват достатъчно красноречиви примери, които ясно показват, че християнските общности в България, най-вече Българската православна църква, са дълбоко негативно повлияни в това отношение – както във връзка със самата общност от вярващи, така и от ръководителите на самата вероизповедна общност в лицето на синодалното църковно ръководство, търсещо своята самодостатъчна себеправедност в една извратена[4] и егоцентрична псевдоеклесиология.
Дълбочината на разрива между членовете на общността (висшия клир и обикновения богомолен народ) в днешно време представлява резултат, натрупан през дългите години на атеистичния режим, през който клирът послушно е изпълнявал задачи, свързани много по-малко с църковна дейност, отколкото с партийни поръчения за шпионаж и шантажи от държавната партия и нейните органи за сигурност и разузнаване. В този смисъл се състои и (не)разбирането на много голяма част от висшия клир на БПЦ, че те са граждани от друго естество – къде дипломати[5] (поради наличие на дипломатически паспорти за митрополити), къде държавни служители (заради близостта с държавници и политически фигури и държавно субсидиране), къде квазиработодатели[6] в псевдофеодално отношение на някакво свещенство, можещо да бъде приравнено на подарендатори на земеделски земи, за да не употребим думата „закрепостени“.
Особено важно за живота на християнина в България е неговото самоопределение като такъв, неговото собствено убеждение за принадлежност към Църквата. Това субективно разбиране на вярващите допринася, или по-добре казано – влияе по особен начин върху ежедневието, работата и начина на живот на личността, определя нейното отношение към цялостното общество в държавата, към държавната политика и към всички проблеми на нашето съвремие.
Дори да звучи логично, че религиозните общности и държавата имат сходни функции, би било нелепо двете институции (на това място говоря за БПЦ в чисто институционално отношение, а не в духовно) да бъдат сравнявани, поради това, че те са твърде различни по своята същност, значение и третиране на човешката личност и обществото. Докато допреди няколко години допусках, че в голяма степен християнската общност и държавността в определен момент имат много сходни задачи[7], то след заниманието ми (в практически смисъл) с църковната организация на БПЦ по емпиричен начин ми се разкри, че това сходство е по-скоро мнимо, повърхностно и служещо за параван.
Безразборното копиране на държавна организационност в Църквата или заиграването с църковна обредност от страна на държавността представляват лични инициативи на определени заинтересовани лица, които отклоняват както Църквата от запазване на нейната Божествена автономия спрямо държавата и силните на деня[8], така и възпирането ѝ от спазване на насоките за нейното правилно еклесиологично развитие според Свещеното Писание и нейната каноническа традиция.
В своята дълга история Църквата преминава през различни етапи на развитие. Тя, по своето битие, се различава сериозно от държавата, поради липса на необходимост от политически интереси. Първостепенна функция и неотменна задача на Църквата е спасяването на човешката душа и подготовката на всеки човек за вечния живот след смъртта. Това е въпрос от христологичен характер и е в центъра на църковния живот и задачи, произтичащи от него.
От своя страна, съвременната държава представлява една чисто човешка политическа организация, черпеща своя суверенитет от народа, който по правило не е само християнски. За разлика от нея Църквата разполага пряко със свое единоначалие, а не косвено. Глава на Църквата е сам нейният Основател и „несменяем началник“ – Господ Иисус Христос. Разликите са твърде много, за да бъдат изброявани на това място, но е важно да се подчертае, че всички държавни управници имат ограничен във времето живот, докато Господ е непреходен Глава на Църквата, която има начало, но няма край, а всяка държавност търпи политически, организационни, териториални и т. н. видоизменения, понякога до своя пълен упадък и пълно заличаване.
[1] Един много добър анализ на български език по този въпрос представлява съчинението: Вълчев, Д. Държавата като самия правен ред. – Правна мисъл, кн. 4, 2010, passim.
[2] Особено показателен в това отношение е и размисълът между така дискутираната от дълго време конкуренция на ценности – между правата и свободите на гражданите и обществената сигурност за населението на държавата. Този аспект е добре анализиран и достъпен на български език напр. у: Вълчев, Д. Правата на човека и съвременната държава. – Съвременно право, кн. 6, 1997, passim.
[3] Срв. Беров, Хр. П. Православната мисия в Европейската диаспора на Българската църква. – Християнство и култура, бр. 96, 2014.
[4] Срв. Беров, Хр. П. Православната мисия…, с. 27.
[5] По въпроса за дипломатическите паспорти на висшия клир на Българската православна църква вж. Николчев, Д. Законодателният проект за промени в Закона за вероизповеданията – грижа на държавата за демократично регулиране на междурелигиозния диалог в страната ни или правен инструмент за постигане на задкулисни политически и икономически цели. – В: настоящия сборник.
[6] Проблемите относно задълженията на работодател от страна на висшия клир на БПЦ – БП са много. Съвременната съдебна практика на гражданските съдилища се развива по принципа на следните актове на съдебната власт: Решение № 191 от 05.03.2010 г. по гр. д. № 4956/2008 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, както и Определение № 3675 от 20.09.2013 г. по гр. д. № 4580/2013 г. на Районен съд – Плевен. Същевременно занапред ще се появи и един допълнителен проблем, свързан с предписанието на новия чл. 255б НК (нов – ДВ, бр. 107 от 2014 г., в сила от 1 януари 2015 г.), който инкриминира невнасянето на осигуровки на работниците и служителите от страна на работодателя. Съответно последният подлежи на наказанието лишаване от свобода.
[7] Беров, Хр. П. Църковното право в системата на Европейския Съюз. – В: Юбилеен сборник на ЮФ на ПУ „П. Хилендарски, 2007, с. 297 – 311.
[8] Николчев, Д. „Няма нищо да върша по принуда, макар и от силни на деня“ (От епископската клетва до клетвопрестъплението). –В: Християнство и култура, кн. 1/2013, с. 36 – 43.
Цялата статия може да намерите в сборника Християнство и политика
