Писмеността има за цел да запази това, което хората са измислили, което са забелязали, което са открили, което е ценно, което може да улесни живота им, което да им даде надежда или сили за устояване. Писмеността помага всяко ново поколение да не започва от нулата, а да стъпи върху вече постигнатото от предходните. Фактът, че Кирил и Методий са решили да създадат една писменост, говори, че те са осъзнали следното: тук има един народ, който не е съставен от глупави хора, а има много умни личности и те стигат до умни идеи. Това не бива да отлита. То трябва да се запише, за да се помни и тия след нас да имат основа, върху която да надграждат.
Евангелието на Йоан започва с думите: „В началото бе Словото“. На гръцки „Словото“ е „Логос“. В началото бе Логосът. Логос, логика – това е нещо изнамерено, открито като закономерност, идея, мисъл, цел. Логика е да намираш истината и да живееш според нея. Тя е противоположност на нелогичното, дивото, невежото, несмисленото. Логосът ни учи да поставяме живота си на здравите основи на смисъла и истината. Всяка сграда първо се ражда като Логос, като мисъл, като мечта, като проект. Едва когато това го има, може да започне и самото строителство. Всяка машина е така, всяка инициатива. Трябва първо да мислим, а после да действаме. Винаги, когато първо действаме, а после мислим, резултатът е печален.
Христос е Логос. Той дойде, за да внесе логика в живота ни, смисъл, цел. Който следва Него, е постъпил правилно. Който следва своите инстинкти и пориви, се лута в безсмислени усилия. Светът ни е логичен свят. В него има идея. Той е плод на мисълта на Твореца. Въпросът е да открием Логоса. Да се свържем с Него и да Му предадем управлението на живота си.
Фактът, че Кирил и Методий са превели точно Библията, се счита за нещо като даденост – че какво друго да преведат, какво е имало тогава за превеждане? Всъщност е имало много други неща – например съчиненията на Сократ, Платон, Аристотел и куп други гръцки философи и драматурзи, имало ги е Медицинските трактати на Хипократ, можели са да преведат „Никомаховата етика” на Аристотел, философските диалози на Платон, Юстиниановия кодекс, който дава указания за въвеждане на ред и законност, “Географията” на Страбон или Космографията на Птолемей за разбиране на света, историческите хроники на Византия. Можели са да преведат комедиите на гръцките драматурзи, “Сатирикон” на Петроний. Можели са да преведат съчиненията на Конфуций или съчиненията на учениците на Буда или Корана. Но те са превели именно Библията.
Нашият народ, като всеки друг, е имал първата нужда от Логос, от знание за това в какъв свят се намира, от яснота за смислеността на този свят. Защото много хора са се впрегнали да уверяват своите ближни, че животът е тъп, че нищо няма смисъл, че просто трябва да ядем, пием и се забавляваме и всеки да гледа да оцелее колкото може по-дълго. Това занимание продължава и до ден днешен. Но с такова разбиране за живота не се живее. То е ужасно, тягостно, убийствено. Трябва да има неща логично, да има смисъл, да има разумност в битието. По онова време хората не са били така капризни относно екзистенциалните теми, но все пак са се замисляли – не е нужно да си кой знае колко развит, за да се запиташ откъде си се взел, какво правиш тук и какво те чака. Затова братята са превели точно Библията.
Добре, но как е днес, векове по-късно? Защо продължаваме да празнуваме все още това с азбуката и нейните създатели?
Днес с мъка забелязваме, че хората не пишат. Защо? Защото няма какво. Не може едни същества, които се вълнуват само какво имат в хладилника и колко струва зарзаватът, да оставят нещо съществено след себе си. Пазарната икономика борави с цифри, не със слово. Всяка вечер в новините има една дежурна рубрика, в която възрастни лелки се вайкат колко скъпо било и как искали да си купят два домата, но купили един, защото нямали стотинки или центове. Какво да му записваш на това? Какво има този народ, което да си струва да се пише? Какво ще оставим на поколението, освен едни ценоразписи? Струва ли си това? Какво да се запише за едносричните „Уау! Йеа!”, с които посрещаме победили спортисти или поп певици, какво има да се запише за хората, които чуват, че някой спечелил нещо, и скачат и издават някакви нечленоразделни звуци? Стана някак много примитивно, много едносрично битието ни, няма събития, няма драма, няма конфликт, освен препирни кой какво откраднал и колко пари харчи за самолетите си. И литературата ни е такава – описание на пиянски истории, псувни – по две на страница, отрицание на всичко и бунтарство, което само не знае какво точно иска. Като че ли по ирония на съдбата дойде и това Бангаранга, което нищо не значи, но всички го повтарят като свещена дума – няма какво да пишем, няма нужда от слово, стигат ни цифри и някакви едносрични възклицания или думи, неозначаващи нищо.
Това унищожаване на словото, тази досада от говоренето, това отвращение от думите правят всяко споменаване на делото на някого, изразяващо се в слово, безсмислено и напразно. Някакви създали азбука и сега можем да записваме – я виж ти, че за какво ни е това, какво да пишем? Тия двамата май трябва да ги арестуваме и съдим, а не да им благодарим. И нашата скъпа и безценна Библия също минава към словесния порой, който кара хората да си запушват ушите. Хората не искат думи, искат цифри, искат резултати, искат класиране.
Боя се, че празникът на буквите, или както там се нарича, се приема с намигване, с лека ирония, „от мен да мине“ – той става оръжие в ръцете на националистите, които намират още една причина да се гордеем пред света, но и те самите се интересуват от цифри, а не от слово, пресмятат колко ще им платят за национализма. Празнуваме словото, буквите, Кирил, Методий, Наум и прочие, а после се връщаме в своето цифрово битие, в едносричния си свят, на стадиона, където издаваме звуци, на рокконцерта, където ревем „уау“, и ни е добре там.
Е, какво да се прави, това е положението. Остава ни да продължим донкихотовските си усилия да напомняме на тоя-оня за Логоса, за смисъла, за идеята, за Кирил, за Методий, да се опитваме да надвикаме крясъка на нахалните реклами и да заведем поне някого в чудния свят на словото, на мисълта. Пък който чуе – чуе. Не че сме по-умни или развити от другите – сред тях има много ценни хора, но когато сбъркаш посоката, каквато и скъпа кола да караш и колкото и бързо да се движиш, това не променя факта, че си грешник. Единственото, което трябва да направиш, е да признаеш грешката си, да спреш и да се върнеш обратно до мястото, където е правият път.
И Бог да пази България! (Между другото – и от самите нас, българите.).
Данаил Налбантски е български писател, публицист и християнски служител, роден през 1951 г. в семейство на методистки пастир. Следва българска филология, но прекъсва обучението си поради религиозните ограничения на комунистическия режим. Работи на различни места, а от 1983 г. служи като пастир в Методистката църква в Русе. През 2002 г. основава нова църква в един от големите жилищни райони на града. Налбантски е автор на редица книги и художествени произведения, сред които романите „Катедралата“, „Теохомия“, „Жребият“ и „Цапаница“. Издател е и на християнското издание „Българска духовна манна“. Носител е на литературни отличия, включително награди от конкурси за разказ, връчвани от изявени български писатели и международни християнски организации.
Свобода за всеки