{loadposition user10}
През последните години в страната ни все по-отчетливо се забелязват явни и скрити „канали” на взаимно влияние между Българската православна църква и политиката, респективно нейните църковни и политически прояви. Процесите на политизация на Православната ни църква се определят от няколко фактора и се развиват в няколко посоки.
На първо място, те са свързани с нейната нова и най-нова история, най-вече по отношение на „клeрикалния” й фактор. Днес – 20 години след политическите промени – може без цинизъм да се каже, че участието на висшия клир в държавнополитическата деятелност на комунистическа България остави дълбоки рани на самата Православна църква (1). По морални критерии висшите духовници продължават да са свързани с тайните от личното си минало, с „лигатури”(2), които вероятно постоянно държат тяхното съзнание в полето на носталгията към миналото; намирали са се в определена политическа обвързаност, следователно и жизнените им шансове в перспектива в голяма степен са обусловени от тази обвързаност, която метафорично сполучливо бихме могли да определим като партия на удоволствието и предлагането
.
Нека да я назовем по име – Българската социалистическа партия, пряка наследница на Българската комунистическа партия. Именно в голямата си част висшият клир на Православната ни църква е нейна рожба, продукт, рудимент, специфична комбинация между вяра и политика, и то в най-извратения й смисъл (3).
Но има и друга традиция на политизация на Православната ни църква – да не се влиза в конфликт с държавната власт, особено с тази, която покровителства беззаконията в самата Църква, която запълва вакуума на доверие към висшето й управление посредством налагането на изкуствени нормативни решения. В този случай партиите на предлагането са вече две: от една страна – властта, която управлява, а от друга – ръководството на Българската православна църква.
И двете партии са бенефициенти, и двете партии в крайна сметка играят ролята на партии на удоволствието – те се ухажват и опияняват от взаимната си подкрепа. Тази тяхна политика всъщност има нещо общо с „входния билет” към другия фактор, играещ медиаторската роля между вяра и политическа религия – бизнес интересите. Очевидно е, казано също не толкова цинично, че в тези общи бизнес интереси се разиграват сложни схеми, в които се преплитат частни интереси на владици (с манталитет на юпита) и леви политици, тайни партийни сейфове и тъмни криминални субекти.
Новите православни политици са третият фактор, играещ ролята на „канал” на съвместни интереси между вяра и политическа религия. По правило това са хора, приели Православието в резултат на „внезапно обръщение” към вярата, пъстра представителност на най-различни социални слоеве от населението, люде с различно ниво на интелигентност, всичките обаче изповядващи политическа религия „в полза” на Православната ни църква. Тези нови православни политици са характерно явление за страните от бившия социалистически лагер: Радован Караджич и Вук Драшкович в бивша Югославия, Корнелиу Вадим Тудор в Румъния, Жириновски в Русия и др.
Характерна за новите православни политици е убедеността им, че те са истинските православни християни, докато всъщност е обратното – не винаги изповядват това, което включват учението, традицията и преданието на Църквата, и често гръмогласно издигат политически лозунги, които са в явно противоречие със същността й, да не говорим за нейните канони. В стремежа си да подчертаят своята загриженост за Православната ни църква и българския православен народ, тези нови православни политици се вживяват в ролята си на „хибриден светски и духовен епископат”: приемат църковни и политически награди за изключителни заслуги за православното единство, с особено политическо-молитвено настроение протягат ръце за архонтска благодат, изключително активни са в областта на църковната дипломация, излизат с гърди напред срещу съдебни решения, които не са в полза на Св. Синод на Православната ни църква, громят враговете на Православието – ереси и политици повече, отколкото самата Православна църква.
Има още една причина за експанзията на вярата към политическата религия в страната ни и обратното – влиянието на политиката върху Православната ни църква: краят на 80-те и началото на 90-те години на миналия век доведоха до рухването на Берлинската стена в Източна Европа, и заедно с това – до сгромолясването на тоталитарната комунистическа политическа система. За мнозина носталгично настроени хора от Изтока последва объркан политически период, вакуум, който трябваше да се запълни с нови идеологеми. Преследвайки новите си политически цели, стратезите на комунизма издигнаха политико-религиозни лозунги, напасвайки ги умело към конкретните геополитически събития в световен и регионален план.
За фундамент, върху който да стъпят, те избраха православната религия, използвайки и манипулирайки религиозните чувства на отделните народи от бившите социалистически страни. Родиха се не само несъществуващи досега определения и названия, като например руска вяра, сръбска вяра, румънска вяра, българска вяра и т.н., но и ярко очертани процеси на политико-верски фундаментализъм като панславизмът, православният евразизъм, православният комунизъм и др. В този смисъл като че ли Третият Рим – Москва – си постави нови цели и задачи, този път в различна и непозната международна политическа среда, доволно двусмислени и твърде агресивни.
„Загубата” на Югославия в резултат на падането на Милошевич произведе сред панславистите тежко впечатление. В годините на войната те войнствено заклеймяваха „враговете” на разпадащата се Федеративна република, настояваха публично Русия да помогне с оръжие на братята православни християни. След Милошевич те обвиниха славянските страни с прозападна ориентация като предатели на православието и панславизма, и запазиха надежда, че социалистите в Сърбия ще се върнат на власт, след което новата балканска република може да бъде разглеждана отново като братска православна страна.
Изключение от тази панславянска политика не направиха и българските леви политици, както и някои висши техни духовни „покровители”. Нека да припомним само действията на Българската социалистическа партия, демонстрирането на активност от страна на новите православни политици, загрижеността на част от висшия клир за режима на Милошевич. Тези прояви на политически и „религиозен” панславизъм поразително напомняха, например, на политическата и религиозната активност на тогавашния руски президент Елцин, както и на лидера на най-голямата руска комунистическа партия Зюганов, а също и на споменатия Жириновски.
Неизменно в техните политически платформи и програми присъстваше православната вяра, или с други думи – укрепването на връзката с Православната църква в полза на Русия. Така Русия все повече заприличваше на скрито православно царство, където границите между политиката и православната вяра и нейната църковна институция на практика се размиха. Подобна тенденция на православен комунизъм се забелязва и в нашата страна – с най-активното участие на тези, които до вчера убиваха православните християни само заради това, че вярват в Христос, а днес внушават на народа ни нова вяра – в идеите на православния комунизъм, защото (по думите на Зюганов) „ако се вгледаме в Нагорната проповед на Иисус Христос и Моралния кодекс на строителя на комунизма, то по своето вътрешно същество те не се различават” (4).
Ето я отново партията на предлагането, която смята, че всичко, сторено от нея за православните християни, е забравено. Съществува обаче една историческа фраза, гласяща, че по света има повече история, отколкото хората могат да понесат. Тази мисъл се нуждае от сериозна корекция: по света, както и във всички посткомунистически страни от бившата Източна Европа, има по-скоро твърде малко памет, независимо от драматичните събития от миналия век, едно от най-големите от които е експериментът на комунизма. Дефицитът на твърде малко памет означава и стремеж за избягване както от миналото изобщо, така и от отговорностите за това минало. То е израз както на страх от настоящето, така и на лоша съвест, както на индивидуална памет, така и на колективната.
От обществена гледна точка необходимостта от повече памет е нужна най-малкото, за да не се отнемат перспективите на Историята, в случая историята на Православната църква през следващите времена. Фокусническите трикове на новите православни политици не са нужни на Православната ни църква. Тя има вечността пред себе си и „портите адови няма да й надделеят” (Мат. 16:18), независимо от изкушението на отделни нейни представители да се поддават на мамона; защото „никой служител не може да служи на двама господари; … Не можете да служите на Бога и на мамона” (Лука 16:13). Затова християнинът следва внимателно да разграничава кесаревото от Божието, т. е. принципът “кесаревото – кесарю” е определящ за отношенията на християнството с властта и политиката в този свят. Това трябва да помнят и политиците, включитилно и новите православни политици, защото, както казва народът, „Бог бави, но не забравя”.
Всички права запазени © 2009. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.
Дилян Николаев Николчев е роден на 18.03.1961 г. в гр. Плевен. Завършил през 1986 г. Духовна Академия (сега Богословски факултет при СУ). Специализирал Римско право в Юридическият факултет на СУ. От 1994 г. преподавател по Църковно право и Устройство и управление на Българската православна църква в Богословския факултет на СУ. Доцент от 2006 г., ръководител на катедра. Автор на монографията „Брак, развод и последващ брак в Православната църква”, както и на повече от 70 статии и студии в български и чуждестранни научни издания, специализирани в областта на църковното право. Женен, с две деца.
Бележки
__________________
(1) Разбира се, не в буквалния политически смисъл, а като колаборация в различни посоки. (2) От латински: ligatura – връзка, свързаност. (3) От латински: rudimentum – недоразвит или частично развит орган. (4) Цит. по Митрофанова, А. Политизация „православного мира”. Москва, 2004, с. 144.
