{loadposition user10}
В България през цялото време на демократични промени свободата на религията никога не е била кауза за политическите елити и не е представлявала съществен интерес за обществото като цяло. Всичко беше сведено до една изключително проста схема: премахна се изискването държавата да налага атеистичния мироглед, и следователно хората няма да бъдат притеснявани, ако решат да ходят на църква. Доскорошни гонители на религията, водачите на БКП с пример показваха колко лесно при новите условия се става вярващ.
За броени дни от атеисти станаха религиозни и със запалени свещи заставаха в храмовете сред първите редици на богомолците. Смешната ситуация, в която се поставяха, освен че разкриваше колко дълбоки са промените в мисленето им, също така онагледяваше разбирането на обществото за религията като нещо периферно, свеждащо се до участие в религиозни ритуали и празници. Тази представа за откъснатост на вярата в Бога от обикновения, ежедневния живот не се дължи единствено на десетилетията атеизъм. Тя има много по-дълбоки корени и е част от нашата народопсихология. Може би тази е една от причините, поради които при нас атеистичната пропаганда на комунистическата идеология срещна сравнително малко съпротива.
Да се практикува религия на дълбоко интимно ниво само при определени случаи от живота и по възможност скрито от погледа на другите е философията, която годините на безбожие и преследване бетонираха в мисленето на средностатистическия българин. И днес, вече двадесет години от падането на тоталитарната система, преобладаващата част от нашето общество адмирира и съзнателно, или не прави всичко възможно да утвърждава, точно такава представа за религията. Затова всяка проява на религиозност в ежедневния живот стряска и плаши, дори когато е нещо много незначително, като например молитва преди ядене. А когато става дума за по-големи изисквания, като следване на определена хранителна диета, често се посреща на нож и се обявява за фанатизъм. Разбираемо е, че при такава нагласа в обществото новите религиозни движения, а и всички стари изповедания, при които има повишени изисквания спрямо поведението и навиците на вярващите, с лекота ще бъдат определени за “секти”, т. е. опасни, и винаги ще има готовност дейността им да бъде ограничавана.
За съжаление нито политическите елити, нито журналистите като цяло си дадоха труда да проучат и да представят пред обществото каква е ролята на религията в живота на вярващия и дълбоката необходимост тя да бъде изявявана както на индивидуално, така и на колективно ниво. Това състояние открива големи възможности за изява на националистични партии от типа на ВМРО и „Атака”, защото в своята пропаганда винаги имат постоянен съюзник – страха на хората от религиозната ангажираност и новото. И тъй като въпросът за религиозната свобода при всяко правителство стои почти винаги на последно място, то при търсене на коалиция или подкрепа от тях в парламента, често им се предлага да развиват идеите си там, в регулацията на взаимоотношенията между държавата и изповеданията.
И сигурно щяхме да имаме много рестриктивен Закон за изповеданията, ако не бяха изискванията на международните договори, по които България е страна, и най-вече желанието ни да станем член на Европейския съюз. Но това обаче е законотворчество не от дълбоко убеждение и познаване на аспектите на религиозната свобода, а по-скоро под натиск отвън и винаги с възможности за действия точно в обратната посока.
Медиите също следват модела на потенциален страх и опасност от религиозната свобода. Показването на добрите страни на различно от православието вероизповедание е трудно, а по БНТ почти невъзможно, но когато негов последовател се е провинил в нещо, изведнъж голямо число медии започват да отразяват. Вместо да бъдат фактор за ново мислене, те следват старите обществени нагласи. Това състояние е постоянна опасност, защото, предизвикани от събития или от промяна в конюнктурата, обществото, медиите и политиците се настройват много бързо един друг и се превръщат в истински Бермудски триъгълник за религиозната свобода. И както там се развиват бури, без да има никакви предизвестия, така и темата за “сектите” и затягането на режима на регистрацията на вероизповеданията се появява, когато най-малко се очаква. Точно това се случи в последното тримесечие на тази година.
В края на септември лично министър Божидар Димитров в Народното събрание изрази недоволството си от сега съществуващия законов режим на религиозната дейност у нас. Той се оплака, че в България е много лесно да се регистрира вероизповедание, че режимът трябва да се утежни, че вероизповеданията имат неоправдани привилегии, че трябва да се въведе минимален праг от 5 000 души, за да бъде една общност на вярващи регистрирана като вероизповедание. Няколко дни по-късно, на 29 септември, тези идеи бяха конкретизирани от Цвета Георгиева, народна представителка от партия „Атака”, в интервю пред RE:TV. Според нея броят на регистрираните вероизповедания у нас е много голям и трябва да се намали поне три пъти, трябва да се въведе праг от най-малко 5 000 души за регистрация на вероизповедание, и храмовете трябва да са на разстояние най-малко 50 м от учебно заведение. Трябва да се отнеме регистрацията на Свидетелите на Йехова. Освен това тя съобщи, че новият закон за вероизповеданията вече се пише и ще е „готов до десетина дни”. На 17 октомври депутатката Красимира Николова от ГЕРБ във в. “Телеграф” също разви възгледи, сходни с гореизложените. Медиите не закъсняха.
Новината за убийството, извършено от 56-годишният психично болен Таньо Пенков от Ямбол, който след това се самоубива, беше оповестено с пояснението, че той е бил ревностен последовател на Петдесятната църква и вероятно верската принадлежност ще бъде нишка към разплитане на трагедията. Вестник “Народно дело” от Варна оповести, че класната ръководителка на 8 б клас в Националната гимназия по хуманитарни науки и изкуства “Константин Преславски” във Варна – Марияна Жекова – е завела учениците си на проповед в една от евангелските църкви в града, и така индиректно се подсказваше как “сектите” се опитват да завладеят детските души, въпреки че става въпрос за регламентирано с родителите на децата и директора на училището посещение с цел запознаване със събитията от Реформацията на Мартин Лутер по случай честването й на 31 октомври. Съвсем друг е тонът обаче на съобщението в същия вестник, че варненци целунали главата на св. Климент Охридски, донесена от гръцки монаси от манастира във Верея, където се пази.
Обществото също се раздвижи. Организираха се литийни шествия срещу Свидетелите на Иехова. В литийното шествие в Добрич депутатът от „Атака” Валентин Иванов участва, като стана инициатор за организирането на подписка срещу мероприятието (конгреса) на вероизповеданието, която бе подкрепена с подписите на 2 500 души. Телевизии и вестници охотно даваха думата на директора на Центъра за религиозни изследвания д-р Десислава Панайотова, която обобщи основните искания по следния начин:
Трябва да се създаде държавен консултативен орган с широко експертно представителство, който да има тройна функция – 1) отблизо да следи религиозния живот в страната; 2) на базата на своите проучвания да допуска или не регистрация на една или друга общност като вероизповедание, и да препоръчва или не регистрирането на дадена организация като сдружение с нестопанска цел; 3) да има по-сериозни правомощия за намеса с цел оказване на подкрепа за граждани, които са се оказали жертва на една или друга религиозна общност.
Бурята не се превърна в помитащ ураган. Спря така, както и започна. Ясно е защо – от Европа са ни предупредили, че се тръгва в неправилна посока. И докога ще продължава така? Докато обществото се отърси от погрешното за себе си разбиране, че е толерантно и недискриминационно, и приеме свободата на религията за национална кауза. Не го ли направи, за общественото мислене тя ще продължава да бъде непозната и потенциално опасна област, чийто ограничаване националистичните партии превръщат в своя националистична кауза.
Религиозната свобода е нежно цвете, и грижи трябва да се полагат дори и там, където почвата е плодородна и обилно наторена. Това се вижда от всенародния референдум, проведен в Швейцария тази година за забраната за строителство на минарета. Резултатът от допитването беше в полза на забраната, въпреки че в Швейцария се извисяват едва четири минарета и не би трябвало да има някакви притеснения за промяна на външния облик на градовете. Очевидно обществените нагласи са се променили, и то в страна, която винаги се е сочела за люлка на свободата. Това е сериозно предупреждение за всеки, който мисли, че ксенофобията и дискриминацията са преодолени в развитите демокрации. Като противодействие на свиването в националността и етноса са глобалните тенденции на съвременността, които правят всеки един от нас част от човешкото семейство. За всяко следващо поколение географските и културни граници стават все по-размити, и това естествено предполага повече към отвореност и приемане на различията. Коя от тези две сили ще надделее – бъдещето ще покаже. Но нали човекът има разум, има и вяра? Защо трябва да се разчита само на стихийността?
Всички права запазени © 2009
Пастор Цанко Митев е роден в София на 21 ноември 1959 г. Завършил е СУ “Климент Охридски”, специалност “Математика и механика”. От 1979 г. е член на Църквата на адвентистите от седмия ден, а през 1990 г. е избран за проповедник. От 1983 г. до 1990 г. е работил като хоноруван асистент по математика в МЕИ и ВИИ. Тъй като не е допуснат да има редовна преподавателска работа, заради вярата си, работи няколко години като пресьор на гумени изделия за автомобилите. От 1995 се занимава с проблемите на религиозната свобода, тъй като е избран за председател на българския клон на Международната асоциация за религиозна свобода, носещ името: “Асоциация за защита на религиозната свобода”. Работил е съвместно с фондация “Толерантност” и БХК. Участвал е в конференции и семинари на тема “свобода на религията”, организирани от споменатите организации.
