Понеделник, 19 Август 2019 09:08

Политика, която ражда сираци

Написана от
Оценете
(8 гласа)

sirakПрез последните години държавната машина е впрегнала силите си в "благородната" кауза да защити най-добрия интерес на децата. Правят се стратегии, творят се закони, политици, медии и активисти не спират да цитират статистики за насилие в семейството, като представят  себе си за закрилници на изложените на безпрецедентна опасност български малчугани. Ситуацията силно напомня военно време, в което чрез широка пропагандна кампания управниците внушават, че са готови да бранят най-голямото богатството на родината – децата – от най- жестокия им враг – техните родители.

Като граждани на тази страна е редно да знаем, че приетото в България законодателство за социални услуги, което  противопоставя интересите на родители и деца, не е наскоро родила се в главите на съвременните родни политици спонтанна идея. През 2016 г. например заместник-омбудсманът Диана Ковачева препоръчва като пример за подражание придобилия зловеща популярност по света и у нас норвежки модел за закрила на децата.

В интервю за БНР г-жа Ковачева смело и безотговорно заявява, че "там (в споменатата скандинавска страна бел. авт.) отдавна се занимават с неща, които за нас  са нови, например правото на децата да бъдат чути. Децата не са обекти на възпитание, а субекти на права". А ние може би бихме ѝ повярвали, ако не бяхме чували и виждали какво се случва с прилагането на антисемейната стратегия в Норвегия. И понеже познаваме челния пример на тази страна в защитата на децата от техните родители, е редно, според мен, да бъдем обхванати от ужас, защото, ако норвежките практики бъдат приложени у нас, това би означавало, че краят на българското семейство е дошъл.

Противопоставянето на деца и родители води до разделяне и отчуждение, които в крайна сметка ще вкарат у "защитените" от държавата  деца вируса на сирачеството. Това ще е поредната национална катастрофа, но този път залогът ще е недопустимо висок. Тази катастрофа ще произведе нация от сираци.

В този ред на мисли е нужно да си представим какви всъщност ще са пораженията в душите на децата без родители, за да бъдем наясно как ще израсте поколението, идващо след нас. Поколението, чийто най-добър интерес е защитен не от родителите, а от професионалните държавни чиновници. Поколението на сираците.

Сираците, независимо дали са отглеждани в приемни семейства, или в детски домове, си остават сираци с всичките негативни последици от това. Сиракът е емоционално изхабен човек, независимо дали е на седем, седемнадесет, двадесет и седем или седмдесет години. Той е податлив на влияние, поставящо го в положение на роб. Той не може, не иска или не смее да мечтае за свобода. Той прави оцеленческия робски  манталитет своя житейска философия.

А може би точно това желаят управниците – общество от роби, хора, лишени от критично мислене, морално и емоционално осакатени, несигурни, водени в житейските си избори не от нуждата да бъдат свободни, а от страховете си и от крехката надежда, че държавата ще дефинира и осигури най-добрия им интерес.

С децата, които имат истински семейства, не е така. Родителите обичат децата си – дори и бедните майка и татко. По-добре е едно дете да расте без джобни за сладолед, отколкото да е лишено от семейното огнище. Добрите родителите дават безрезервно добри дарове (с всичките разновидности  на това понятие) на детето си. Инвестират в него. Думите на Исус Христос в Евангелието според  Матей 7:9-11 описват много добре тази страна от родителската същност: "Има ли помежду ви човек, който, ако му поиска синът му хляб, да му даде камък, или ако поиска риба, да му даде змия? И тъй, ако вие, които сте зли, знаете да давате блага на децата си, колко повече Баща ви, Който е на небесата, ще даде блага на тези, които искат от Него."

Родителите се радват за децата си, когато се справят с предизвикателствата. Успехът на децата им е техен успех.  Родителите дисциплинират по правилния начин и гледат на децата си не като на субект на права, а като на любими хора, които е редно да се научат да осъзнават разликата между добро и зло, за да избират доброто.  Родителите... Родителите могат само да обичат, за разлика от държавния чиновник, който не може. Или всъщност и той е в състояние да обича, но... не чуждите, а своите деца.

И за да завърша тук тези кратки разсъждения, може би е редно да кажа следното: където има здраво семейство, поколението расте свободно. Що се отнася до семейството, държавата няма право да се държи като висш съдия, защото не е. Тя не знае кой е най-добрият интерес на детето. Детето не се е родило нито в министерството на образованието, нито в социалното министерство, а в своето семейство. Държавата, която не разбира този факт и иска да се меси в семейството, превишава правата си и в крайна сметка ще се превърне в жесток диктатор, който ражда единствено сираци.

Прочетена 1288 пъти Последно променена в Понеделник, 19 Август 2019 09:22

Оставете коментар

Моля, съобразявайте се с правилата на сайта за коментиране. Виж "Правила при коментиране".