Петък, 06 Декември 2019 06:55

Съвременното еничарство – пресилена метафора или зловеща реалност

Написана от
Оценете
(18 гласа)

„Време разделно“ е роман на писателя Антон Дончев. Тази знаменателна за българската литература книга е издадена през 1964 г., като творбата е създадена само за 45 дни. Събитията, описани в книгата, вероятно са се случили през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите. Сюжетът докосва дълбоко душата на читателя, защото засяга общочовешки теми, свързани с вярата, родовата идентичност, лоялността, предателството, любовта и др.

Един от ключовите персонажи в произведението е Караибрахим. Той е еничар, т.е. българин, който като дете е бил отделен от семейството си от турците, събирачи на „кръвен данък“. Караибрахим е изразител на политиката на султана и жесток воин, който безскрупулно се изправя срещу интересите на своите някогашни семейство, род, народ. Той е коравосърдечен насилник, който изисква от близките и роднините си да предадат вярата и достойнството си, за да си запазят живота. Когато разсъждаваме върху качествата и мотивите на този провокиращ и будещ негативно отношение герой, няма как да не стигнем до един от важните въпроси, който разглежда настоящата кратка статия, а именно: кои са еничарите.

Отговорът може да бъде открит в достигналите до нас исторически сведения, разкриващи, че от 1380 до 1648 г. еничарите са набирани главно от покорените християнски и немюсюлмански народи чрез т.нар. „кръвен данък“ (девширме). Идеалната възраст за деца, които били нарочени да се влеят в еничарския корпус, е между 8 и 10 години. На практика, за нуждата на турската армия били отвличани най-здравите и интелигентни български синове. Еничар означава „нов войник“, което само по себе си говори за намерението на султана да създаде нов вид армия от хора, преминали специална подготовка. По тази причина невръстните деца еничари са били подлагани на специфично обучение, имащо за цел да забравят напълно рода си, да научат турски език и да бъдат индоктринирани в исляма под постоянното наблюдение на евнуси.

Историята също показва, че в една или друга степен всички поробени народи се борят срещу посегателството върху децата им. Методите за защита от угрозата българските малчугани да се превърнат в платежно средство за набиране на „кръвния данък” говорят за това, че родителите са били готови на крайни мерки, за да опазят децата си. С цел избягване на данъка, момчета били женени още на 8-9 години, защото женените не могат да бъдат еничари. Други деца били осакатявани, защото момчета с недъг не могат да се впишат в профила на „новия войник”. Има случаи, в които българчета напускали домовете си и дълго се укривали, и случаи на възрастни, които подкупвали събирачите на данъка.

Защо обаче трябва да се занимаваме с далечни събития и нужно ли е да обръщаме внимание на някаква потънала в праха на историята мрачна практика, която като далечна призрачна сянка от миналото сякаш няма пряко отношение към настоящето? Нали отдавна турското „присъствие“ по нашите земи вече не се изразява в държавно обсебване на вътрешните ни дела и ние, българите, живеем в свободна страна, в която семействата не са принуждавани да плащат „девширме“?

Истината е, че мрачната практика изобщо не е потънала в праха на историята и за съжаление, има болезнено пряко отношение към тревожното ни настояще. Турското „присъствие” вече го няма и ние би трябвало да живеем в свободна страна, в която семействата ни не би трябвало да плащат „кръвен данък”, но истината е друга. Истината е, че свободата ни е заплашена и „кръвният данък”, макар и под друга форма, скоро може да бъде заплащан от всяко българско семейство. Ето защо използването на някогашното еничарство като метафора за съвсем конкретни политически действия на сега действащи партии, държавници и активисти всъщност е опит да бъде обрисувана една зловеща реалност – реалност с днешна дата.

По друг начин казано – що се отнася до съвременната държавна политика за децата, аналогията с някогашното еничарство не е лишена от смисъл приумица. Днес се създава усещането за един нов вид еничарство, макар и пречупепно през културно-историческия контекст. Точно както някогашния султан, съвременният управленски елит има намерение да създаде нов вид армия от хора, преминали специална подготовка.

Затова и събирачът на модерния „кръвен данък” (сега той е преоблечен ту като социален служител, ту като представител на държавната образователна институция, ту като психолог, ту като представител на НПО с развинтена сексуална фантазия) се е ангажирал да подложи невръстните деца – новите еничари – на специално неморално обучение, имащо за цел да забравят семейство, род и народ, да научат езика на развалата и да бъдат индоктринирани в разрушителната джендър идеология, като загубят представа дори за пола си. И бавно и незабележимо политиката на създаване на ново общество – обществото от „нови воини” или еничари – става приоритетна държавна политика. 

Доказателствата за една такава теза са много, като най-пресните са текстовете от предизвикващия правен хаос Закон за социалните услуги например. В този закон са налице такова неистово желание българските деца да бъдат индоктринирани в новата, чужда за вярата, традицията и народа ни джендър идеология; такъв стремеж към противопоставянето на  родители и деца, целящ разкъсване на родовата връзка; такава възможност за упражняване на безконтролна власт от социалните служби и доставчиците на услуги в семейния и личен живот, че макар и процесът на духовно и в някои случаи дори на физическо отнемане на деца да не се нарича кръвен данък, то той на практика е точно такъв.

Тази тема може да бъде развита още, но за да не натоварим разсъжденията с прекалено много метафори, нека преминем към нейната развръзка.

В съзвучие с романа на Антон Дончев отново времето е разделно, защото отново има алчен апетит от страна на елитарните кръгове да сложат ръка на най-уязвимото – децата  – и да се разруши онази структура, на която се крепи здравото общество – традиционното семейството.

Когато беззаконието се въвежда със закон, съпротивата става задължение, твърди един автор от зората на американската нация. Тази мисъл е особено актуална днес, когато виждаме, че беззаконието на съвременното социално „девширме”  се въвежда чрез използването на светския закон. Адекватната съпротива срещу събирането на социалния кръвен данък днес е различна от тази на предците ни. Ние няма да женим децата си на невръстна възраст, нито ще ги осакатяваме. Не. Ние ще издигнем гласа си – гласа на свободните хора, които разбират света около себе си, виждат го през очите на истината, готови са да живеят за нея и отказват да платят „кръвния данък”, събиран от социалните служби. Защото платежното средство е бъдещето на собствените им деца.

Заключение. „Време разделно“ е роман на писателя Антон Дончев. Тази знаменателна за българската литература книга е издадена през 1964 г. Но днес отново времето е разделно. Днес още едни събирачи на кръвен данък се опитват, макар и по доста по-рафиниран начин, да създадат нови еничари, които като „нови воини” на един безбожен свят да изиграят същата негативна роля, която в гореспоменатия роман се пада на Караибрахим. Добрата новина е, че този път ние можем да участваме в донаписването на сюжета на тази история.

Прочетена 2257 пъти Последно променена в Сряда, 11 Декември 2019 16:44

Оставете коментар

Моля, съобразявайте се с правилата на сайта за коментиране. Виж "Правила при коментиране".