Блог Свобода за всеки

Снимка от протеста на 28.09.2019 г.

Централните, а и въобще повечето медии запазиха гробно мълчание, докато протестите на родителски организации огласяваха страната и социалните мрежи през последните седмици. Представителите на пресата бяха канени на редица разяснителни и дискусионни събития по темата, на които, естествено, не се явиха.

В едноминутен репортаж БТВ отрази митинг с поне пет хиляди присъстващи, проведен на 28.09.2019 г. в София, пред Министерски съвет. Репортерката интервюира една-две разпалени майки и показа плакат, написан с, да го наречем така – алтернативен правопис, от типа на „ДОЛО РАЦЕТЕ…“. Нито един от говорителите и организаторите на протеста – българи и чужденци, от адвокатите, правозащитниците и писателите не бе интервюиран. Темата остана загадка за зрителя на бТВ точно толкова след репортажа, колкото беше и преди него. Репортажът двусмислено настоява че „според протестиращите“ щели да влязат в сила нови закони от първи януари. Не според протестиращите, уважаеми, а според гласувалите в парламента и според Държавен вестник бр. 24 и 37 от 2019 г.

Когато обаче на 07.10.2019, и предишните дни, провокатори пуснаха слух сред най-уязвимата част от хората – ромите, че щели да им отнемат масово децата от училище и да ги карат… къде?... и защо?, бТВ набързо скалъпи няколко репортажа с „експерти“ и пусна няколко статии в сайта си. Единият експерт по комуникации набързо обясни че „десни ултраконсервативни религиозни секти“ и „леви хиперзапалени привърженици на Путин“ организират протестите и респективно са казали на ромите да си вземат децата от училище. Къде ги намират тези експерти?! Какви секти и какви почитатели на Путин им се въртят в главите!? Единственото разумно твърдение на „експерта по комуникации“ бе, че нямало норвежки вагони, които чакали да вземат децата на ромите. Точно така, г-н експерт, няма такива, за което и сами се сетихме, без експерт по комуникации. (Другият цитиран експерт, психолог, говори за някакви мяукащи монахини!?)

Самото заглавие на телевизионния клип и статията в интернет сочат заблудата, която целят или на която са се поддали в бТВ – „Експерти обясниха как фалшива новина предизвика психоза сред родители“. Фалшива новина няма, има фалшив слух, който те правят новина. Следва да попитаме отново журналистите: защо има психоза само сред циганските семейства, но не и сред българските? Защо коментиращите телевизии не проведоха истинско журналистическо разследване, за да установят кой е разпространител на тези слухове?

Самото заглавие на статията ни напомня стария виц за компютрите за Япония. То не били компютри, а компоти; и не за Япония, а за Ябланица. И експертите не бяха експерти, нито имаше фалшива „новина“, а само фалшив слух, който вече сам по себе си е новина, но истинска. Психоза не е имало, а крайна реакция на абсурдните слухове, а родителите, поддали се на това масово внушение (психоза), не са от най-неподатливите на внушения. Даже обратното, което сочи, че пускането на злонамерения слух е провокация, извършена от тези, които искат да изопачат реалните и детайлни аргументи на опонентите на новите социални политики за децата и семейството.

Нова ТВ покани в сутрешния си блок на 08.10.2019 г. (сегментът започва в 1 ч. и 29 мин. от началото) заместник-министърката на труда и социалната политика, разбира, се без опонент, която заяви че „службите“ щели да разследват родителските организации, които се презумираше, че са „виновни“ за паниката на ромските родители. Типично по комунистически, водещите настояха да „има наказани“, като така и не обясниха какво престъпление е извършено и от кого. Фактът, че хора дискутират в социалните мрежи, очевидно е престъпление за тези водещи. Явно не са и чували за чл. 10 от ЕКПЧ и за правото на получаване и разпространение на информация.

Репортерът на Нова от мястото на събитието охотно помагаше на директорката на училището, като ѝ обясняваше какво всъщност има предвид тя. А директорката с треперещ глас описваше героичните опити на персонала да се овладее училището от влиянието на тези, които тя нарече „терористи“, но не се знае кои точно са те. От подтекста на говоренето става ясно, че не може да се критикува социалната и образователна система, и особено не в социалните мрежи.

„Свободата на мнение и информация е тероризъм.“

Това ни внушават системните играчи: медии, учители, социални, власти. И тук нямаме предвид да защитаваме като свободно слово злонамерения и целенасочен слух, пуснат сред ромите по най-вулгарен и осъдителен начин. Някой целенасочено и конкретно е подбуждал и притеснявал тези родители с лъжлива информация. Имаме предвид, че смесването на този конкретен и позорен опит за сплашване на неинформирани хора, се приписва от медии и държавни органи пропагандно, без доказателства, на движението на народа, което се бори за отговорност и прозрачност на държавните политики по адрес на децата и семейството. Възмутително е да наблюдаваме поредния опит да се очерни и изопачи идеята на едно движение, което има реални народни корени и задава реални и наболели въпроси на същите тези системни играчи.

Параноята на медиите по повод родителската реакция на ромите в няколко града всъщност се оказа фалшивата новина. Защото фалшива новина нямаше. Имаше фалшив слух, който след „героичната“ намеса на директорки и учителки по места бе овладян и тази ситуация, раздухана от медиите, се превърна във фалшивата новина. Маниакалното едностранно говорене обаче не спря, докато не бяха обвинени имплицитно протестиращите срещу антисемейното социално законодателство родители.

Доказателство в тази посока е и въпрос на сайта „Гласове“ към един от кандидатите за кмет на София:

Вие сте сред организаторите на протестите срещу “Стратегията за детето”. Не мислите ли, че противниците ѝ се дискредитираха след последните масови психози сред родители в Сливен и други градове, които взеха децата си от училище? (правописът коригиран – б. а.)

Макар и възможно провокативен, този въпрос е точно в целта. Идеята на провокацията в ромските махали бе точно тази, отбелязана и от нас. Ще добавим и отличния отговор на кандидата за кмет, обясняващ ситуацията:

Не гражданите се дискредитираха, а управляващите! Беше им демонстрирано, че техните уверения не значат нищо и не се ползват с никакво доверие! Средствата за пропаганда, тиражирайки случая, забравиха всичките си мултикултурни постулати и акцентираха на етноса на родителите, внушавайки, че това са слабообразовани и малограмотни хора. Но не само обикновени хора от далечната провинция нямат доверие на уверенията на управляващите, против „липсващата” стратегия се изказват и най-компетентните ни правозащитници и всепризнати юристи.

Пример за пропагандна информация може да вземете от бившия демократично-либерален вестник и сайт „Дневник“, който в момента клони към това да се превърне в изразител на неомарксистките идеи, стоящи зад цялостната представа, че семейството е отживелица, в което децата са поставени в опасност от родителите им. В цитираната статия са зададени погрешни и глупави въпроси и съответно са дадени погрешните отговори, което естествено има вид на дискусия, но не е такава, защото просто никой ангажиран родител не се интересува от точно тези въпроси, или най-малкото, ако са поставени по този начин. Например:  „Въпрос 1. Защо социалните ще взимат деца? Отговор: Социалните не взимат деца“. С подобни направо снизходителни за умствените способности на средния читател псевдоанализи авторът на статията ни внушава, че всичко е наред, само неграмотните се притесняват от майката-кърмилница – социалната държава.

Този тип пропагандна профанизация на може би най-важната в момента тема в българското общество – за ролята на семейството и на държавата, за правата на родители и деца, касаеща и бъдещето на народа, извращава смисъла за съществуването на медии.

Целта на демократичните медии е да информират обществото безпристрастно, да представят фактите, за да може обществеността да си състави мнение, от което да вземе нужните решения в полза на личността, демократичното общество и свободата. Това обаче е висш пилотаж за този тип журналистика, която описваме. За тях етиката се определя очевидно от идеологическата им и финансова обвързаност.

В българските централни медии виждаме една тенденция, описана от Момчил Дойчев в есето му „Политическата коректност срещу либералната толерантност“:

Силата на медиите е част от сложната мрежа на явни и скрити механизми на властта, които в много случаи предопределят развитието на политическия живот. По правило властта на медиите е определяна като условна или като духовна власт. В действителност в нея обикновено преобладава дребният политически прагматизъм. Съюзът между политическия и медийния елит се определя на основата на общи интереси и предназначението на журналистиката в тази „връзка“ е не толкава да информира за събитията, колкото да бъде използвана като инструмент на убеждението и да утвърждава удобни за властта интерпретация на събитието. (2010 г., с. 92; правописът запазен)

Ако беше другояче, темата щеше отдавна да повдигне въпроса на какво се основават критиките срещу социалното и друго законодателство, което противопоставя интересите на деца и родители и предвижда социалните служби да бъдат едва ли не медиатор между родителите и децата.

Медийните служители щяха да се поинтересуват

защо Норвегия бе осъдена от Голямата камара на Европейския съд за правата на човека

за отнемането на дете от майка му, на която и до днес, месец след решението, не позволява свиждане и е заплашена със затвор, ако направи опит.

Щяха да питат колко точно милиона евро са усвоени и се усвояват от Министерство на труда и социалната политика и от Държавна агенция за закрила на детето по Норвежкия финансов механизъм и другите европейски финансови споразумения (по-голяма част от информацията е публична, но конкретизирана и синтезирана от пресата, тя придобива друго звучене).

Щяха да се интересуват защо след като няма стратегия за детето, толкова набързо се прие нов ЗСУ и промени в близо 30 други закони, касаещи социалната система и услуги и отношенията между родители деца, и то без никакви съществени консултации с родителите или с църквата и религиозните общности.

За централните медии

темата беше безинтересна, докато дискусията беше на сериозно ниво:

обсъждане на настоящото и предстоящото законодателство; противоконституционната същност на голяма част от сега действащите наредби; безпределната власт, на която се радва норвежката служба за закрила на детето Барневернет, и загубата на Норвегия на дело в Европейския съд за правата на човека, както и огромната прилика между норвежкия и българския модел; докладите на правозащитници за начина, по който „най-добрият интерес на детето“ се формулира от социалните, а не от родителите; примерите за злоупотреба с власт и отнемане на деца от бедни семейства в България; всеобхватния, тотален и комерсиален характер на новия Закон за социалните услуги; дейностите на чужди търговци и НПО без лиценз за социални услуги на българска територия и с личната информация на български граждани; защо бяха сезирани полицията и ДАНС да правят проверки на граждани, които упражниха свои основни конституционни права, като критикуваха МТСП, ДАЗД и други въвлечени богати НПО; и огромен брой други сериозни теми, които бяха повдигнати както на протеста на 28 септември в София, така и на международната конференция по темата на следващия ден с редица адвокати, правозащитници и жертви на норвежката система за закрила на детето, станала нарицателна заради своето безнаказано вмешателство в личния и семеен живот в стотици семейства без сериозни причини.

Теми, повдигани почти без прекъсване от началото на годината от загрижени родители, граждани и техните организации в упражнение на техните основни граждански и човешки права.

Родителите и гражданите имат правото да знаят какви закони регулират техните отношения с децата им и доколко нарушават свещената и неприкосновена територия на семейства им. За българските централни медии това право обаче не представлява интерес.

Не е трудно да предположим, че описаният много откъслечно по-горе панаир на манипулацията има цел. Целта, според нас, е оттук нататък всеки опит за реални и аргументирана критика на социалното министерство и неговите придатъци, на социалните и детски политики да се счита като някаква форма за насяване на истерия в обществото.

България е на 111 място по свобода на журналистиката и това не случайно.

Четем следното в доклада на RAF за ситуацията на свободата на медиите в България за 2019 г.:

„Заговорниченето между медиите, властите и олигарсите остава непроменено, докато физическите атаки срещу журналисти нарастват.“

Примерите са по-горе и не са единствените в противопоставянето между държавни политики за социален контрол, от една страна, и правото на неприкосновеност на личния и семеен живот, от друга.

Премиерът заяви, че „ще ги хванат тези пастори“В друго предаване представител на циганска фондация заяви в най-груб пропаганден и дискриминационен стил, че протестантските пастори били виновни, че били агенти на Държавна сигурност, че били обвързани с политически интереси… Нито едно доказателство за твърденията на ромския лидер обаче същият не представи.

Пастори, терористи, религиозни сектанти, симпатизанти на Путин… и всичките са ултра десни и в същото време – и ултра леви. Къде останаха извънземните и Пришълецът 2? Всякакви епитети бяха употребени срещу противниците на антисемейната стратегия на базата на провокацията в ромските квартали, от някой все още неизвестен, само не и най-важните: че това са хора и родители, които имат конституционни и основни човешки права, хора, които имат право да искат прозрачност от властта по повод законите и политиките, които директно засягат техните семейства.

Така се манипулира общественото мнение: 

използва се уязвимостта на обществени групи, в случая някои роми, които се поддават на непроверени слухове. След това драмата на тези хора се превръща в основание да се заклейми цяло движение, което повдига важни въпроси, които нямат нищо общо нито с каквито и да било слухове, нито с крайните реакции на неосведомените, станали жертва на тези слухове.

За да не станем като цяло жертва на идейните и визионерски договорености между местни и чужди управляващи, медии и джендърни НПО, които с фалшива усмивка въвеждат „новото щастливо общество“ за много пари, заедно с всички будни граждани и родителски организации, следва да защитаваме безусловно основното човешко право на свобода на словото, съвестта и информацията и изразяването, както и правото на неприкосновеност на личния и семеен живот, когато са отнети, нарушени или манипулирани, включително и в случаите, в които медии, вместо да служат на обществото, обслужват интереси, насочени срещу правата и свободите на хората.

 

На 30-ти септември във Варна се проведе организиран от Свобода за всеки семинар на тема „Свобода на религията и служението на църквите“. На форума, на който присъстваха пастори, служители, проповедници, мисионери, активни миряни и християни юристи от страната, бяха дискутирани теми, свързани с обществено-политически и правно значими тенденции, които имат отношение към вярата и към църковната мисия и живот.

По време на събитието адв. д-р Виктор Костов  посочи същността на промените в Закона за вероизповеданията и тяхното въздействие върху евангелските църкви. Правозащитникът обърна специално внимание и на опитите за нахлуване на хомосексуалните и джендър идеологии в семейната неприкосновеност чрез новите социални закони. 30 години след падане на атеистичния режим българската държава все още има да учи уроци по демокрация и човешки права. Доказателство за тази тревожна констатация е, че традиционното семейство днес отново е подложено на атаки чрез нови закони за права на децата и социални „услуги“. Адвокат Костов акцентира върху политическите и законови промени, които целят да разрушат традиционното християнско семейство и семейните ценности. От казаното от лектора се наложи извода, че църквата играе важна роля не само в изграждането на характера и сплотеността на вярващите, но и в обществото, като негов стожер и коректив.

От своя страна адв. Лоркан Прайс от Alliance Defending Freedom (Алианс за защита на свободата) говори както за тенденциите на настъпление на ЛГБТИ идеологията в Европа, така и за заплахата от ограничаването на свободата на словото на живеещите на Стария континент, които имат критично отношение към тези идеологии. Адв. Прайс даде конкретни примери за недопустимото потискане на правото на  европейските граждани да говорят свободно.  

По време на дискусиите с участниците във форума двамата лектори набелязаха възможни насоки за действие и разясниха правата на вярващите. Те обясниха с примери от своята практика, че свободното служене на църквите в посока на противопоставяне на атаката срещу духовните устои на личността е от критично значение за свободата в обществото. Вярващите християни не могат да стоят безучастни. Не и днес. Не и във време като това.

„Реших да напиша тази книга, макар и да съзнавам, че малцина ще я прочетат. Кой се интересува от разкази за непознати хора или отдалечени във време и разстояние събития, които на пръв поглед нямат отношение към настоящето. Само дето тези исто­рии са толкова тясно свързани с болното и повредено днес, че нап­раво тръпки да те побият. Идеите, оформили сегашния свят, са пус­нали дълбоки корени и са произвели неизлечими пораже­ния в имунната система на съвременното общество, което не може или не иска да прогледа. Читателите на книгата ми вероятно няма да са много, и все пак реших да я напиша. Длъжен съм да не мълча, когато мога да говоря. Дори да бъда обвинен в егоистични под­буди за публикуването на следващите редове, такъв укор няма как да ме рани. За мен е по-важно да не съм враг на съвестта си. Не и днес, не и в момент като настоящия. Затова реших да пиша.“

Това са думи на лирическия герой от първия разказ на книгата „Марксистки хроники“ – „Говорещият храст“. В тези няколко реда разказвачът прави връзка между мрачното комунистическо минало и пълното с противоречия и наситено с подмолно действащи, разрушителни политики настояще. Съществува ли наистина подобна връзка? Възможно ли е разпадът на вековните морални ценности, но които сме свидетели, да е продукт на идеи, чиято сянка можем да открием не толкова назад във времето – преди няколко десетилетия, във времето на социалистическата измама; в епохата на марксистко-ленинската утопия, която мнозина все още помнят, но на която всъщност позволяват отново да се настани удобно в обществото, понеже бързат да я изтрият от паметта си? 

Лирическият герой обаче не желае да бъде враг на съвестта си и затова иска да говори. За да я посочи, за да стане ясно, че лъжата си остава лъжа, независимо как се е дегизирала. Да говори за нея, може би не е единственото правилно действие, което съвременният човек, търсещ свободата, би могъл да предприеме, но все пак е добро начало. Този, който реши да прочете „Марксистки хроники“, може би ще обърне внимание на нуждата да не позволява на манипулиращите социална и училищна системи да имат претенции за контрол над на семействата и децата, както твърди разказът „Общото дете“; сигурно ще се свърже с посланието, че феминизмът е пагубна идеология, която обърква по разрушителен начин функциите на мъжете и жените в обществото, както разкрива „Кратката любовна история на една начинаеща феминистка“; или пък ще пожелае и той самият да предупреди поне най-близките си, че ако хората не се спрат, ще последват съдбата на експерименталното земноводно от „Как се сварява жаба“, лесно губещо живота си при плавно увеличаване на температурата в тенджерата, в която плува.

Лирическият герой не желае да бъде враг на съвестта си и затова иска да покаже, че сегащното объркано време не е плод на някакво нещастно стечение на обстоятелствата. То е резултат и на агресивната марксистка идеология,  водеща както до масова промивка на мозъци, за която четем в разказите „Знамение“ и „Черно-бели сънища“, така и до масовите зверски убийства на цвета на интелигенцията от първите дни след Девети септември, 1944 г., за което ни информират сюжетите на „Говорещият храст“ и „Като театрална завеса“.   

„Не твърдя, че идеята се роди спонтанно“, споделя разказвачът и продължава: „Тя назряваше през го­дините, прекарани в грозните сиви панелни жилища, в които жи­веех. Доразви се, докато виждах пораженията на жестоката фило­софия, виновна за обезобразяването на безброй човешки животи, включително и на моя. Узря в осъзнаването, че и сегашното поколе­ние е затворено в бляскавата воняща килия, приготвена стара­телно от същия безбожен, себевеличаещ се идол, роден от фал­шивата концепция за свобода, равенство и братство. Концеп­ция, която отхвърля Бога и коронясва на Негово място самотното творение, наречено човек.“

Лирическият герой не желае да бъде враг на съвестта си и започва да разказва историите в книгата „Марксистки хроники“, която можете да намерите в електронната книжарница на Свобода за всеки. И може би тук е моментът да спомена, че аз, като някой, който до голяма степен е отговорен за съществуването на този лирически герой, го подкрепям в начинанието му да не бъде враг на съвестта си, но да започне да говори. А на този, който иска да го чуе – приятно четене.

На 29-ти август 2019 г. в сградата на Русенския университет „Ангел Кънчев“ се проведе публична дискусия на тема „Анти-семейната същност на новото социално законодателство“, в която представители на гражданското общество алармираха обществеността за новите държавни политики, допускащи груба намеса в традиционното семейство. По време на срещата стана ясно, че зад експертния език на зловредното законодателство всъщност прозира присъствието на една всеобхватна система, която на практика се стреми да осъществи контрол над семейството.

На този линк предлагаме на Вашето внимание пълния запис от проведеното мероприятие.

През август редица родители, активисти в защита на правата на родители и деца срещу прекомерната намеса на държавата и определени НПО в неприкосновеността на семейната единица, бяха призовавани в полицията и службите за национална сигурност да дават обяснения за мнения и материали, които са публикували.

Подобни действия на властите, предизвикани по сигнал от политическите опоненти на тези упражняващи свои основни конституционни права граждани, са типични само за тиранични общества, в които силните на деня, държавни органи и агенции, и тези уж „неправителствени“, но търсещи срастване с държавата организации могат да си позволят злонамерено да употребят публичните и правоохранителните държавни органи за сплашване на идейните си опоненти.

Гледайте едночасовата пресконференция на долния линк, която адресира тази злоупотреба с правоохранителната система с цел разправа с хората с различно от тяхното виждане:

Правозащитни организации срещу правата на човека!?
29.08.2019, София, 1:03:29 мин.

 

rel freedom and lgbt rights resarch data smallСтранен въпрос, ще каже някой! И наистина: можем ли да зачетем правото на една група хора, но да не зачетем правото на друга група хора? В днешно време либералната мисъл дава ясен (за „либералите“) отговор: не, всяка обществена група – а особено малцинствените! – има еднакви права с другите обществени групи. Дори и ние, вярващите, изглежда сме съгласни с подобна равнопоставеност (или поне част от вярващите мислят така).

Защо начевам темата за правата на човека и въпроса за това дали те могат да бъдат някак си разделени или степенувани или зачитани или незачитани? Макар от доста време насам мисълта за правата и свободите на отделните обществени групи да се настанява в съзнанието ни най-често като вътрешно противоречие (най-общо изразяващо се в опозицията „наистина правата на хората трябва да се спазват, но „правата“ на вършещите грях всъщност не са права“), може би досега не сме се замисляли над въпроса, че колкото повече настояваме за спазване на правото на свобода на религията и изповядването, толкова повече всъщност като че работим и за утвърждаването на правото на всяка друга обществена група да се ползва от същите свободи, с които и ние желаем да се ползваме, включително свободата публично (и законно!) да показваш греховен и неморален живот и дори да настояваш, че животът ти всъщност е добродетелен.

На мен самия не ми харесва тази констатация, но изглежда е време добре да я разберем. От двадесетина дена насам разсъждавам над горния въпрос, след като преди три седмици прочетох изводите на неотдавнашно проучване, което медиите публикуваха под названието, „Ново глобално изследване: една и съща основа ли имат свободата на религията и правата на ЛГБТ лицата“. Отговорът на този въпрос е утвърдителен: да, двата вида права са взаимообвързани!

Странно, помислих си аз: та нали дадената ми свобода да изповядвам вярата си според учението и вековната практика на Църквата ми дава пълното право да отхвърлям греховното, неморалното, злото, които са както религиозна, така и гражданска категория – през цялата си история човешките общества (религиозни или нерелигиозни) са считали хомосексуалността и развращаването на другите хора за греховно и неморално поведение, което поражда вражди и в края на краищата злини? Следователно съзнанието ми не може да вмести едновременно двете права – религиозната свобода и „правата“ на хомосексуалните – на една и съща плоскост и се бори да преодолее противоречието: мога ли с даденото ми право да се противопоставя на друго „право“, което всъщност считам за криво, а не за право?

rel freedom and lgbt rights resarch dataДумите на снимката гласят, горе: Правата на ЛГБТ лицата срещу правото на свобода на религията; долу: Нима [между тях] няма никакво разделение?

В цитирания по-горе анализ на това ново проучване можем да видим, че държавите, в които свободата на религията се зачита в най-висока степен, правата на хомосексуалните групи също се зачитат в най-висока степен. Това са такива страни, като Швеция, Андора, Холандия, Исландия, Дания и т.н. Същевременно ще видим и страните, в които свободата на религията най-малко се зачита и същевременно „правата“ на хомосексуалните или не се зачитат въобще или пък се „зачитат“ само на хартия, но не и на практика: това са такива страни, като Алжир, Китай, Египет, Индонезия, Иран, Казахстан, Малайзия, Саудитска Арабия, Турция, Узбекистан, Виетнам и т.н.

И така, данните ни говорят следното: колкото „по-развита“ и „по-демократична“ е една страна, толкова повече свободата на религията и „правото“ на разврат мирно си съжителстват! Проучването всъщност ни говори нещо повече: колкото „по-либерални“ са едни общества, толкова повече правото на свободно изповядване на вярата (напр. християнската) дава основание на някои християни с еднаква степен да зачитат правото и на всички други да имат същата свобода, включително хомосексуалистите, и то до такава степен, че някои християни също се развратиха и за тях вече няма противоречие между вярата им и библията и разврата!*

Че това е страшна констатация, ще кажем ние! Наистина – ужасяваща констатация, която ни кара да не правим разлика между добродетелта и порока и въобще между доброто и злото! Но ако пък си затваряме очите и си мислим, че тази констатация е нещо временно и ще отмине или пък е нещо недобре изтълкувано и след време ще бъде преразгледано, това означава да си заровим главата в пясъка и да мислим, че освен нас други няма на този свят! Защото за всички нас станаха съвършено очевидни днешните ограничения, на които християните са подложени, и нещо повече – за преследването на християните за сметка на даването на все повече „права“ на други обществени групи и дори на отделни лица.

Когато четем новини, такива като „парламентарист-християнин е разследван по обвинение в реч на омразата заради това, че цитирал стих от библията“**, дали се замисляме докъде всъщност са стигнали нещата в „либералния“ свят? Когато на една религиозна група*** се отдават по-големи права, отколкото правата на християните (при това тези права не само чрез закони и разпоредби биват утвърждавани, но и публично са обявявани и едва ли не рекламирани!), как ние всъщност „преглъщаме“ тези факти и продължаваме живота си, като че нищо не се е случило?

И тук отново ще спомена вече на няколко пъти казваното в предишни публикации: слава Богу, че България не е толкова демократична и толкова либерална, каквито са богатите държави, и че у нас все още новини като тук цитираните рядко биха могли да се появят. У нас все още здравият разум на народа като че надделява и заблудите на нашите западноевропейски (и отвъдантлантически) партньори биват добре разбирани, като публично се дебатират и като цяло не се приемат, защото повечето хора у нас (надявам се!) все още не се страхуват да говорят каквото мислят. Но в либералния свят народите отдавна вече са свикнали с онази неизбежна предпазливост: „преди да говориш, претегли добре думите си“, защото с нещо може да нарушиш някой от безбройните закони и закончета, разпоредби и разпоредбички, определящи и насочващи всяка твоя стъпка и всяка твоя мисъл. Аз самият от години насам наблюдавам, как в една страна на „либералния демократизъм“ християнски правозащитни организации провеждат различни прояви с цел разясняване на заблудите, но дейностите им все още имат малък успех, просто защото хората се страхуват да ги последват и да издигнат гласа си срещу неправдите; който има възможност, нека да разгледа сайтовете на тези организации и да види, че повечето им призиви са от рода на „не се страхувайте, говорете истината, застанете редом с нас на страната на правдата, разпространявайте идеите ни, и т.н.“, но че засега те имат твърде малък брой последователи и симпатизанти, защото хората не са сигурни, че ако кажат истината, ще има кой да ги защити, тъй като в повечето случаи ще нарушат някой закон или разпоредба, най-често свързани с реч на омразата или нарушаването на нечии права и свободи.

И тъй, заключението ми от горните размисли е това: е, то бива свобода и права, ама чак пък такава слободия и неправда, каквато новите либерали се опитват да насадят в съзнанието на народите, не бива: правото на свобода на религията и „правата“ на хомосексуалните не са и не могат да бъдат еднакви права и свободи, защото едното е добро(детел) и има право на съществуване и утвърждаване в живота на хората, а другото е грях и неморално деяние, което не може само по себе си да има някакво право на утвърждаване в живота на народите – то може да бъде „право“ само на отделния човек, който е решил да си се развращава и на когото държавата не може и не трябва да му дава право публично да обявява греха си на малко и голямо и така да води към разврат и други около него.

Бележки под линия:

* Тук ми се ще да направя една бележка: понякога приятели ми казват, „защо споменаваш, че и християни са приели разврата на хомосексуалистите – нали призоваваме другите невярващи да се обърнат към Христос и да станат християни, та да се спасят, защо трябва да показваме кирливите си ризи, нека говорим за греха и злините на невярващите…“ и т.н. в този дух. Колкото и да се съгласявам с тях (защото наистина трябва да привличаме хората към Христа, като им посочваме Божията жертва за всички човеци по света и Божията любов, която не може да не намери ответно чувство сред онези, които веднъж я изпитат), все пак трябва и да отговоря, и отговорът ми винаги е този: вярващият добре знае, че в последните времена ще дойде анти-Христос и той ще се опита да измами верните; с други думи измамата ще дойде от някой, който уж е християнин и твърди, че тъкмо той проповядва истината, а всъщност говори, подучван от сатаната. Затова не трябва да се учудваме, че някои църковни общини отстъпиха от църковното учение и от Христос и започнаха да почитат греха и злото за радост и задоволство на сатаната. В последните времена невярващите ще бъдат съдени с друго мерило, а не със същото като онези, които веднъж са познали Истината, а сетне са се отказали от нея и дори ѝ се противят, като я считат за лъжа и измама и се опитват да повлекат след себе и другите; нека си припомним казаното от апостол Павел в посланието му до Евреите 10:26-30, и да бъдем мъдри като змии, различавайки християнина от анти-християнина и Христос от анти-Христос!

** Вижте новината отпреди няколко дена, 3 септември 2019 г., „Християнка, парламентарист във Финландския парламент, е разследвана по обвинение в реч на омразата заради това, че цитирала стих от библията“, в която се посочва, че тя и в миналото е отстоявала християнските си възгледи за брака, аборта, евтаназията и т.н. и че нейните публични изявления са довели до факта, че десетки хиляди християни са напуснали Лутеранската църква на Финландия (която е националната църква на страната) заради все по-очевидната „привързаност“ на църковните ѝ водачи към ЛГБТ-лобитата и участието на Финландската църква в гей-парадите, провеждани в страната.
*** Вижте напр. друга новина отпреди три дена, 5 септември 2019 г., „Ислямска полиция за контрол върху мисълта оказва натиск върху пресата“, в която се разказва за обществения регулатор на пресата във Великобритания – Организацията за стандарти в независимата преса – и обсъжданите в момента препоръки за установяването на нови стандарти (при което член на комисията по обсъжданията – Микдад Верси – е високопоставен мюсюлмански проповедник, учен и същевременно член на Британския съвет на мюсюлманите, който неотдавна препоръча на правителството да приеме неговата дефиниция на това що е ислямофобия), в които упоменаването на каквото и да е във връзка с исляма може да се сметне за реч на омразата спрямо мюсюлманите. Бившият шеф на британската комисия за човешки права и равноправие Тревър Филипс посочва, че практиката на оказване на натиск върху медиите може да е подходяща за Турция или Саудитска Арабия, но не и за Великобритания; че журналистите все повече се страхуват „да не обидят някого“, пренебрегвайки журналистическия си дълг да говорят истината независимо от чувствата и настроенията на онези, чиито дела те излагат на страниците на изданията си; и той заключава: „Ако се съгласим с предлаганото [установяването на новите стандарти за медиите], то единствените хора, които ще бъдат принудени да премълчават истината, ще бъдат онези, които всъщност искат да я разкажат на другите“. А авторът на статията прави своето заключение: „Свободата на пресата е заплашвана от активисти мюсюлмани, които искат да контролират какво се говори за исляма. Общественият регулатор изглежда капитулира пред техните искания. Ако нещо не се промени, свободата на свободната преса ще бъде отнета. Тъкмо истината ще бъде тази, която ще падне като жертва“.

Бележка: снимката е взета от цитираната тук статия, описваща глобалното проучване относно общата основа на правото на религиозна свобода и правата на ЛГБТ лицата.

През август журналистката Снежана Георгиева от предаването "В мрежата" проведе разговор в ТВ България 24 с адв. д-р Виктор Костов на тема как сегашното социално законоделство на практика прокарва до голяма степен идеите, залегнали в оттеглената Национална стратегия за детето 2019-2030. Предаването е в две части и е качено онлайн, като разговорът по темата започва малко след 10-та мин от началото на първа част. 

"Стратегията за детето се промъква през задния вход":

Първа част;

Втора част.

 

 

 

Понеделник, 19 Август 2019 09:08

Политика, която ражда сираци

sirakПрез последните години държавната машина е впрегнала силите си в "благородната" кауза да защити най-добрия интерес на децата. Правят се стратегии, творят се закони, политици, медии и активисти не спират да цитират статистики за насилие в семейството, като представят  себе си за закрилници на изложените на безпрецедентна опасност български малчугани. Ситуацията силно напомня военно време, в което чрез широка пропагандна кампания управниците внушават, че са готови да бранят най-голямото богатството на родината – децата – от най- жестокия им враг – техните родители.

Като граждани на тази страна е редно да знаем, че приетото в България законодателство за социални услуги, което  противопоставя интересите на родители и деца, не е наскоро родила се в главите на съвременните родни политици спонтанна идея. През 2016 г. например заместник-омбудсманът Диана Ковачева препоръчва като пример за подражание придобилия зловеща популярност по света и у нас норвежки модел за закрила на децата.

В интервю за БНР г-жа Ковачева смело и безотговорно заявява, че "там (в споменатата скандинавска страна бел. авт.) отдавна се занимават с неща, които за нас  са нови, например правото на децата да бъдат чути. Децата не са обекти на възпитание, а субекти на права". А ние може би бихме ѝ повярвали, ако не бяхме чували и виждали какво се случва с прилагането на антисемейната стратегия в Норвегия. И понеже познаваме челния пример на тази страна в защитата на децата от техните родители, е редно, според мен, да бъдем обхванати от ужас, защото, ако норвежките практики бъдат приложени у нас, това би означавало, че краят на българското семейство е дошъл.

Противопоставянето на деца и родители води до разделяне и отчуждение, които в крайна сметка ще вкарат у "защитените" от държавата  деца вируса на сирачеството. Това ще е поредната национална катастрофа, но този път залогът ще е недопустимо висок. Тази катастрофа ще произведе нация от сираци.

В този ред на мисли е нужно да си представим какви всъщност ще са пораженията в душите на децата без родители, за да бъдем наясно как ще израсте поколението, идващо след нас. Поколението, чийто най-добър интерес е защитен не от родителите, а от професионалните държавни чиновници. Поколението на сираците.

Сираците, независимо дали са отглеждани в приемни семейства, или в детски домове, си остават сираци с всичките негативни последици от това. Сиракът е емоционално изхабен човек, независимо дали е на седем, седемнадесет, двадесет и седем или седмдесет години. Той е податлив на влияние, поставящо го в положение на роб. Той не може, не иска или не смее да мечтае за свобода. Той прави оцеленческия робски  манталитет своя житейска философия.

А може би точно това желаят управниците – общество от роби, хора, лишени от критично мислене, морално и емоционално осакатени, несигурни, водени в житейските си избори не от нуждата да бъдат свободни, а от страховете си и от крехката надежда, че държавата ще дефинира и осигури най-добрия им интерес.

С децата, които имат истински семейства, не е така. Родителите обичат децата си – дори и бедните майка и татко. По-добре е едно дете да расте без джобни за сладолед, отколкото да е лишено от семейното огнище. Добрите родителите дават безрезервно добри дарове (с всичките разновидности  на това понятие) на детето си. Инвестират в него. Думите на Исус Христос в Евангелието според  Матей 7:9-11 описват много добре тази страна от родителската същност: "Има ли помежду ви човек, който, ако му поиска синът му хляб, да му даде камък, или ако поиска риба, да му даде змия? И тъй, ако вие, които сте зли, знаете да давате блага на децата си, колко повече Баща ви, Който е на небесата, ще даде блага на тези, които искат от Него."

Родителите се радват за децата си, когато се справят с предизвикателствата. Успехът на децата им е техен успех.  Родителите дисциплинират по правилния начин и гледат на децата си не като на субект на права, а като на любими хора, които е редно да се научат да осъзнават разликата между добро и зло, за да избират доброто.  Родителите... Родителите могат само да обичат, за разлика от държавния чиновник, който не може. Или всъщност и той е в състояние да обича, но... не чуждите, а своите деца.

И за да завърша тук тези кратки разсъждения, може би е редно да кажа следното: където има здраво семейство, поколението расте свободно. Що се отнася до семейството, държавата няма право да се държи като висш съдия, защото не е. Тя не знае кой е най-добрият интерес на детето. Детето не се е родило нито в министерството на образованието, нито в социалното министерство, а в своето семейство. Държавата, която не разбира този факт и иска да се меси в семейството, превишава правата си и в крайна сметка ще се превърне в жесток диктатор, който ражда единствено сираци.

Събота, 10 Август 2019 14:29

Перверзията като религия и вяра

from marriage to civil partnership small1. Перверзията и законът.

Преди да разсъдя за разврата като религия и вяра, нека първо спомена за онова, което прочетох преди няколко дена (5 август) в един вестник; там чета заглавието: „Край на брака – вече ще има само граждански съюзи“; към него има и подзаглавие: „Промяната в закона скоро ще позволи на съпрузите мъж и жена да сключат граждански съюз, без да е необходимо да се развеждат“ (оттук е понятно, че досега се е изисквал развод, за да се сключи нов „съюз“). Най-отгоре вестникът публикува снимката на „щастлива“ семейна двойка (и двамата на по 39 г., в ръцете на бащата е едното от двете им деца), сключила брак само преди няколко години, но днес вече „осъзнала“, че бракът е нещо вредно и изживяло времето си и че двамата с нетърпение чакат деня, в който законът ще влезе в сила (това най-вероятно ще стане след няколко месеца, през януари 2020 г., пояснява вестникът), та те да бъдат сред първите женени двойки, които ще „конвертират“ (както се изразява медията) брака си в гражданско съжителство.

Читателят вече разбира, че новината не е от български вестник и че се отнася за друга страна; в нашия случай това е Великобритания. Но ние знаем, че често каквото лъхне от Запад, скоро достига и до нас и ни облива, без да искаме това или пък понякога и без да знаем, че скоро нещо ще ни облее.

Тази новина не изглежда толкова шокираща – все повече разбираме, че объркването на съзнанието на хората в т.нар. демократичен и либерален Запад продължава с интензивни темпове и че за мнозина черното и бялото отдавна вече са си разменили местата. И въпреки това ние, които живеем в уж недемократично общество и където законите невинаги имат силата, която би трябвало да имат, според както силата на закона се разбира в юриспруденцията, продължаваме да се удивляваме на мисленето на тези хора, защото то дотолкова се е извратило, че се чудим дали те действително са човеци и имат нещо общо с човешката раса или пък са подобие на някакви роботи и продукт на псевдочовек, който бива оформян от перверзната политика на управляващите в онези материално богати, но духовно бедни страни.

Ето с няколко думи (от същата статия във вестника) какво си мислят двамата съпрузи (които, както ще видим, всъщност никога не са били истински съпрузи). Съпругата Кели казва: „Чувствам се като продадена. Сключих брак, като се омъжих, но това стана, след като се отказах от всичките си принципи [в моя живот]. Винаги съм била против брака, но не поради някакви лични причини, а поради това, че съм феминистка“. И тя продължава, като ни убеждава, че гражданският съюз е правилният съюз между двама човека, защото той предоставя законова и финансова защита за двете им малки деца, без да им налага „бруталните“ и „патриархалните“ правила на брака. Кели и съпругът ѝ Марк споделят, че дори и в деня на сключване на брака си те все още са се колебаели дали да го сключат или не и затова не казали на никого от приятелите си, че отиват в гражданското. „Бракът“ (всъщност – някакъв граждански формализъм!) бил сключен само в присъствието на двама свидетели, които при това не познавали нито роднините на двойката, нито някого от приятелите им.

Кели продължава: „Приятелите ми, за които смятам, че са либерални хора, се чудят защо булката трябва да носи бяло? Защо тя трябва да носи фамилията на съпруга си? На жените досега се гледаше като на собственост и повечето обичаи и традиции изхождат именно от това разбиране. Бащата отвежда булката към олтара – та това също е символ на предаване на „собствеността.“ По време на тържеството на всички други се дава думата за речи и приветствия, но не и на булката“.

Немалко съпрузи [в тази страна] от много години насам очакват този закон, добавя вестникът. Дава се пример с една друга съпруга, Кели на 64 г., която вече 34 години е омъжена за Хю, на 67 г., но тя също днес се оплаква, че бракът ѝ е попречил да отстоява феминистките си принципи. И тя казва: „[През всичките тези години] изпитвах чувство на вина, особено когато някой се обръщаше към мен на фамилно име – това на съпруга ми“. Сетне медията допълва, че двамата съпрузи сключили брак в местно гражданско, където тя била облечена с джинси и по време на церемонията дори не си разменили пръстени.

И тъй, първият извод е, че тези двойки едва ли могат да бъдат наречени съпруг и съпруга и че те всъщност живеят едва ли не на някакви договорни начала. Известно е, че славянският корен на думата „съпруг/а“ означава „впрегнати заедно“, т.е. мъжът и жената са съвместно „прилепени“, както Библията учи, и че единият не може да тегли ралото без другия, т.е. животът и неговите несгоди трябва да се понасят от двамата заедно и еднакво. И вторият извод е, че всъщност перверзните (т.е. с обърната стойност) разсъждения за брака и за договорното начало на гражданското съжителство най-често идват от страна на феминистите (феминистките преди всичко) и неправилното (и глупаво, според мен) разбиране за ролята на жената в обществото. Мъжете в повечето случаи не изразяват мнението си и мълчешком се съгласяват с жените феминистки (изглежда чехълът все пак играе някаква роля в тези домове!).

from marriage to civil partnership

Защо чак сега през август подобни новини се пускат по медиите, след като Върховният съд още миналата година оповестил, че и брачните двойки трябва да имат право на гражданско съжителство (през 2004 г. е приет закон, който дава право на гей-двойките да сключват граждански съюзи, но законът не дава това право на женените двойки). По стара „демократична“ традиция, правителството дава възможност на всеки в обществото да се изкаже по даден въпрос и след като се съберат достатъчно мнения, тогава то взема съответните решения, като уж се вслушва в гласа на народа. Практиката от последните няколко десетилетия обаче посочва, че всъщност правителството си приема каквито иска мерки и че гласът на народа най-често не се чува („демокрацията“ всъщност е само обявена, но не и приложена; разбира се, и у нас положението е същото). Та така и при този случай: управляващите дават възможност до 20 август 2019 г. да се съберат мнения по въпроса за отнетото „право“ на женените да могат и те да сключват граждански съюзи и след това следват няколко месеца процедура за приемане на закона, който най-вероятно ще влезе в сила след няколко месеца, през януари 2020 г.

В края на статията си вестникът публикува снимката на двамата хомосексуални перверзни типове – Елтън Джон и „съпруга“ му Дейвид Фърниш, сключили граждански съюз през 2005 г., но „оженили“ се през 2014 г. След снимката следват някои обобщения: след като през 2014 г. се даде право на еднополовите двойки да сключват „брак“, броят на гражданските съюзи рязко намалял, но затова пък броят на еднополовите „бракове“ рязко се увеличил; същевременно броят на браковете на хетеросексуалните (т.е. нормалната брачна двойка от мъж и жена) също драстично намалява. Та сега човек се чуди дали с даването на „право“ на естествената брачна двойка да живее на основата на гражданско съжителство, а не на брак, правителството иска отново да увеличи броя на тази форма на съжителство (било на хетеросексуалните, било на хомосексуалните) и да върне „отнетото“ право на нормалните брачни двойки, или пък управляващите имат други по-далечни цели.

2. Перверзията като религия и вяра.

Странно съчетание, ще каже някой: думата „перверзия“ никак не си пасва редом с думите „религия“ или „вяра“. Но нали знаем, че „и бесовете вярват“ (Яков 2:19), и атеистите имат вяра, и анимистите имат вяра, и т.н. А всъщност колкото повече разсъждаваме за новото перверзно мислене на немалко хора в „либералния“ богат Запад, толкова повече стигаме до мисълта, че тяхната убеденост действително граничи с религията и вярата. На мен самия ми се е случвало да разговарям с подобни типове и за тях перверзията е толкова естествена, колкото естествено е да наречеш бялото – бяло и черното – черно. Те не само дълбоко вярват, че имат същите права и свободи като всички останали хора и че хомосексуализмът е най-естественото нещо на света, но биват изключително обидени и вътрешно наранени, ако някой им каже, че това всъщност не са права и свободи, а заблуда и съждение на собствения им ум без никаква практическа стойност в живота на хората. Само една силна вяра може да поддържа подобна дълбока убеденост. Но каква вяра? Повече от ясно е: това не е истинската вяра, а вярата на бесовете, които всячески желаят да погубят душата на човека.

Макар често да съм се замислял за вярата на невярващите (включително на первезниците) в истинския Бог, една статия отпреди два-три дена (7 август) отново ме върна към тези мисли: в нея прочетох мнението, че убедеността на ЛГБТ хората всъщност представлява тяхната религия. Материалът разказва за усилията на организациите на хуманистите във Великобритания за забрана със закон провеждането на християнски събрания в началото на учебния ден в училищата (това все още е законово положение в Англия и Уелс за всички училища в тези два британски региона, независимо от факта, че преобладаващият процент британци са невярващи) – в статията се говори за борбата на хуманистите срещу едно училище в Оксфорд, но тя е насочена въобще към училищата и към най-младите хора на страната. В същото време тези атеисти се борят за въвеждането на сексуално обучение и за най-малките (петгодишните), където децата задължително трябва да се запознаят със „същността“ на хомосексуализма и на ЛГБТ хората и техните права. В тази връзка Андрея Уилямс, изпълнителен директор на Christian Concern, казва: „Измислени идеи, такива като джендър идентичността, се преподават на децата от най-ранна училищна възраст. Тези идеи нямат никакво реално покритие в живота и въпреки това те биват преподавани с такава религиозна убеденост, която далеч надхвърля убедеността и идеите на християнските събрания преди началото на учебния ден“. И тя обобщава: „Време е хуманистите във Великобритания да осъзнаят, че отдаването на предпочитания на религията на ЛГБТ идеолозите всъщност нарушава собствените им принципи за секуларизъм“.

Макар и да знам, че хората, които не изповядват истинския Бог и които нямат истински религиозен живот, също имат някаква своя религия и своя вяра, досега не бях се замислял по-задълбочено над това, че религията и вярата на перверзниците и на хуманистите действително може да бъде по-силна от вярата на хората, които се уповават на Бога. Не бих се наел да твърдя, че невярващите могат да имат по-силна вяра от християните, но същевременно виждам, че усилията на съвременните социални инженери и политиката на прокарване на все по-перверзни закони в отделни страни все повече и повече усилва убедеността на извратените хора в правотата им и че тази убеденост по много свои признаци действително прилича на религия и на вяра. Лъжовна, извратена, греховна, порочна и античовешка – но все пак вяра. И борбата ни срещу греха в днешно време всъщност представлява борба между два типа вярване и доказване на истинността на едната вяра и пагубния характер на другата вяра.

Всяка религия задължително има съответстваща организация (организационна структура). А извратените не само вярват на болния си разсъдък и на онова, което подобно на тях извратени политици (или уж нормални политици, но с извратено мислене, насочено към спечелване на изборни гласове, пък ако ще тези гласове да са и на бесовете) им втълпяват, но имат и добре изградени структури, които – нека да забележим – последователно се подкрепят от държавата и политиците, за разлика от църквите, които държавата всячески се опитва да отдели от себе си. Дори и за непредубедения вече трябва да е ясно, че хомосексуалната и джендърната идеология все повече се превръща в религия (по-точно – в антирелигия) и вярване, които със силата на закона биват налагани на обществото.

В заключение ще посоча, че още отсега трябва да разсъдим откъде идва силата на убедеността на извратените политици и перверзните хора в либералния свят, до такава степен, че тя се превръща (или може да се превърне) в религиозна убеденост и във вяра, за да можем да се противопоставим срещу греха и беззаконието с адекватни средства и според както Свещеното Писание ни учи. Днешните политици насила ни карат да живеем в грях, но евангелската истина продължава да ни просвещава и да ни напомня разликата между кривдата и правдата, като ни увещава да се предадем на правдата (да станем „роби на правдата“), а не на греха. Защото помним, че „Всеки, който прави грях, роб е на греха“ (Йоан 8:34), „Ние, които сме умрели за греха, как ще живеем още в него?“ (Римл. 6:2), „Като се освободихте от греха, станахте роби на правдата“ (Римл. 6:18), т.е. „станахте роби на Бога“ (Римл. 6:22).

Бележка: снимката е взета от статията в The (Sunday) Times.

bg konst trash can

 

На 24 юли т.г. (2019) Върховен административен съд уважи жалбата[1] на Кристина Палма срещу отказа на Дирекция „Миграция“ да ѝ издаде разрешение за пребиваване на основание сключен във Франция т. нар „еднополов брак“. Еднополовият брак е законен във Франция, но в България, съгласно Конституцията и Семейния кодекс, и въобще българското законодателство, бракът е между мъж и жена.

Цитираното решение ще има редица негативни последици както за сигурността на правната система в страната, така и за това, което наричаме „брак“ от хилядолетия.

Конфликт на правни системи

В решението си Върховен административен съд (ВАС) неправилно подкопава националния суверенитет, като дава приоритет на френския закон, който е подконстиутционен акт, над българската Конституция и закони:

Доводите на административния орган, с които на основание българското законодателство не се признава сключеният в Република [държава] граждански брак между лица от един и същи пол, противоречи на посочената по горе дефиниция за „член на семейството на гражданин на ЕС”. На практика административният орган, позовавайки се на българското законодателство не признава документ за сключен граждански брак съгласно законодателството на държава – членка на ЕС, в нарушение на относимите правни норми.[2]

 

Излиза, че българските имиграционни власти не могат да се позовават на българското законодателство, а следва да признаят документ, признат по чуждо законодателство, било то и на държава членка на ЕС.

Административният орган е отказал пребиваването на Палма на основание еднополов „брак“, сключен в друга страна членка, защото той не може да бъде основание за пребиваване в България предвид това, че такъв фактически и правен състав по българското право не е разпознат и липсва такова законно основание за включване на някого в категорията „член на семейството на гражданин на ЕС“. Може да е фактическо съжителство или друго основание, но член на семейството не може да бъде „съпруг“ от същия пол.

Българският закон и конституция са повече от ясни. За съжаление обаче, ВАС е счел, че основанието следва да бъде признаването на еднополовия брак като валиден по чуждото законодателство, респективно правейки го валиден, тоест законен, и по българското законодателство, тъй като съдът задължава Дирекция „Миграция“ да уважи чуждото свидетелство за еднополов брак като документ за законен брак в България.

Връзката за даване на приоритета в този конфликт на правото на френския закон е видът тълкуване на договора за свободно придвижване и съответната директива на ЕС. В правото на ЕС Директивата е само препоръка как да се постигне даден резултат от страната членка, в случая в резултата на договора за свободно придвижване. Директивата не е регулация, която има задължително действие.

ВАС обаче счита, че ако несъществуващо по българския закон семейство е такова по френския, то френският закон (подконституционен акт!) следва да бъде третиран като по-висшестояща правна норма от българската конституция. И това – въпреки че искането за пребиваване е именно за пребиваване на българска територия, където би трябвало да действа не френският закон, а българският!

Аргументът на ВАС в случая е, че не бива да се нарушава европейския договор и съответна директива за свободно придвижване на граждани в ЕС. При решаването на конфликта между българската и френската правна система, защо ВАС е решил, че правото на придвижване следва да се определя от преимуществото на френската система в България, а не – че желаещият да се ползва от правото на придвижване следва да се съобрази в този конфликт с ограниченията на българската правна система?

(Ако някой ми беше казал преди години, че ще защитавам ограничителни аспекти в българската правна система, която и до днес остава белязана от бюрократизъм и остатъци от тоталитарната система, не бих му повярвал.)

Опит за соломоновско решение, което е всъщност пилатовско

ВАС се е опитал да реши спора по логиката на поговорката „и вълка сит, и агнето цяло“. Агнето обаче е изядено, а както изглежда, и вълкът никак не е заситен (вж. по-долу). Тълкувайки решението „Коман“ на Съда на Европейския съюз (СЕС), ВАС е избрал да фаворизира тезата, която е в полза на лесбийската двойка, заявявайки:

Оттук следва, че държавата членка не може да се позовава на своето национално право, за да откаже да признае на своя територия, единствено за целите на предоставянето на производно право на пребиваване на гражданин на трета страна, сключения от него брак с гражданин на Съюза от същия пол в друга държава членка в съответствие с нейното право (вж. в този смисъл решение от 5 юни 2008 г., C-673/16, т. 36).

С този цитат ВАС ограничава действието на френския еднополов брак на територията на страната единствено и само до казус, който касае признаването на статут на член на семейството на гражданин на ЕС въз основа на сключен в чужбина „еднополов брак“.

В същото време обаче Съдът на Европейския съюз отбелязва че в случаи, когато общественият интерес в страна членка налага ограничаване на правото на придвижване, то това не е невъзможно. Ето цитат от решението „Коман“:

Що се отнася до съображенията, свързани с обществения интерес, редица правителства, които са представили становища пред Съда, се позовават в това отношение на фундаменталния характер на брачната институция и намерението на редица държави членки да поддържат концепцията за тази институция като съюз между мъж и жена, който в някои държави членки е защитен със закони с конституционен статут. В съдебното заседание латвийското правителство посочва, че дори при предположението, че при обстоятелства като тези по главното производство отказът на бракове между лица от един и същи пол, сключен в друга държава членка, представлява ограничение на член 21 ДФЕС, такова ограничение е обосновано от съображения за обществен ред и национална идентичност, както е посочено в член 4, параграф 2 от ДЕС.[3]

 

Това ограничаване обаче е само формално. Въпрос на време е признаването в сферата на свободата на придвижване на неестествения, на практика фактически невъзможен еднополов „брак“, осъществим само като правна фикция, да бъде обект на жалби и спорове и в други правни отрасли.

Например, ако живееща в България хомосексуална двойка чужденци с еднополов брак в чужбина, признат само по повод пребиваване в страната, би искала да се ползва от правото на съпружеска имуществена общност при закупуването на имот.

Разбира се, аргументацията би могла да бъде, че това е невъзможно, защото ВАС е ограничил действието на сключения в друга страна членка еднополов „брак“ като законно основание в България. Но нищо не би попречило на еднополовата двойка да потърси правата си в съда или пред Комисия за защита от дискриминация и по този начин да направи един следващ пробив в закона с цел реализацията на хомосексуалната визия за пълно признаване на еднополовия „брак“ и в България. При наличието на прецедент на ограничено признаване на чуждия закон, нищо не пречи на съда по друг повод да направи още едно „ограничено“ признаване на правата по чуждия закон. И после още едно и още едно.

Пазаруване на бракове

Една съвсем логична и абсолютно правно оправдана последица от решението на ВАС би било така нареченото „пазаруване на бракове“. Един примерен казус. Тъй като по закон в България няма еднополов брак, двойка българи хомосексуалисти отиват в страна членка, където имат възможност да сключат такъв брак. Връщайки се да живеят в България, като българи те няма да имат правото на ограничено прилагане на френския закон, както е в случая Диало–Палма, защото именно като български граждани нямат нужда да подават искане за разрешение за пребиваване. Напротив, за тях ще важат българският закон и конституция с пълна сила, които повеляват, че по закон държавата признава за брак само такъв между мъж и жена, сключен пред държавен орган.

Така на практика ще се окаже, че български граждани имат по-малко права (ако условно приемем, че въобще съществува право на „сексуална ориентация“ или „брачно равенство“),[4] отколкото чуждите граждани на българска територия.  Тоест бракът на хомосексуалисти чужденци, живеещи в България, бива признат, макар и с ограничено действие, по конкретна процедура, докато за българите, сключили законно еднополов брак в чужбина – в друга страна членка на ЕС, този брак няма да има желаното правно действие просто защото, повтаряме, не им се налага да искат право на пребиваване на база на европейската директива за свободно придвижване.

Хомосексуалистки[5] активисти с българско гражданство вече са придвижили такъв казус (Бабулкова срещу община Люлин). Две български лесбийки, сключили "еднополов брак" във Великобритания, получават отказ за вписване на същия в гражданските регистри в България. Подават жалба и губят делото в АССГ. Жалбата им до ВАС ще се гледа най-вероятно през септември. При наличие на тук обсъжданото решение на ВАС, ще е много трудно на същия да изведе решение в подкрепа на отказа на общината да регистрира като законен в България регистрираният в чужбина еднополов брак на двете български лесбийки. Дори ВАС да откаже да уважи жалбата на лесбийската двойка, напълно е възможно, ако еднополовата двойка потърси способи за защита по Закона за защита от дискриминация, тази последваща процедура да установи, че е налице неравно третиране на основа гражданство и сексуална ориентация.

И ако такава дискриминация би била установена, то би следвало държавата да предприеме съответните мерки за поправяне на положението и да осигури равенство съгласно антидискриминационното законодателство. Ако чужденци хомосексуалисти могат да имат признат законен еднополов брак, защо хомосексуалисти, които са български граждани, да нямат възможност техният еднополов брак да бъде признат?

Така е напълно възможно да се стигне до положение, в което християнският и църковен брак няма да поражда законово действие, както е по сега действащия Семеен кодекс, докато противоречащият на природата, религията, морала, традицията и фактическите възможности за участие в брак еднополов брак ще бъде законно признат от държавата.

Всъщност именно към подобен, по-широко приложим за каузата им резултат са се стремели двете лесбийки, участвайки в описаната процедура, довела до решението на ВАС.

Що е брак?

За да си изясним същността на това съдебно решение, както и въобще какво е неговото значение в обществен и личен план, трябва съвсем накратко да изясним въпроса какво е „брак“ и защо той е важен.

В българската Конституция правната дефиниция на брак е съюз между мъж и жена: „Бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Законен е само гражданският брак“ (чл. 46, ал. 1).

Тази дефиниция отразява една доста ограничена версия на общественото разбиране на законодателя за брак. Но за тези, които не вярват в Библията, дефиницията е достатъчно изчерпателна и частично е основана на християнската традиция и вяра и на естеството на нещата, доказани през годините. Конституционното определение за брак не е произведено от някаква безлична държавна фикция в закона, е производно на хилядолетната традиция и християнско влияние, че Бог е създал мъжа и жената и предназначил те да встъпват в близък и интимен съюз, въз основа на който се раждат деца и се създават и оформят семейства и родове.

„Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът". (Битие 2:24)

От библейска гледна точка, която всъщност е най-старата и важна в случая, бракът е дефиниран при създаването на човека, описано в книгата Битие, а след това и потвърден като институция от Господ Исус Христос в Новия Завет, в който Той се позовава на старозаветното описание (Вж. Ев. от Матей 19:5). Това, което не виждаме в конституционната дефиниция, е духовната и материална мистерия на брачната връзка между мъжа и жената – превръщането в „една плът“.

Бракът не е само интимна, религиозна или обществена институция, той има национално значение, като създава и икономическа единица, в която функциите са разпределени, и целейки благосъстоянието на формираното семейство, се занимава и с издръжката на същото.

С две думи, бракът е фундаментална обществена институция от критично важно значение за живота на човека и за просъществуването на обществото.

С въвеждането на промени в институцията на брака държавите, въвели така наречения „еднополов брак“, на практика се опитват да създадат един изкуствен брак, който да отговаря на идейните и светогледни нагласи на една малка и елитарна част от обществото. Идеологическата цел е сексуалното освобождаване от норми на поведение в морален смисъл и налагането на демонстративна сексуалната разюзданост като общоприет стандарт. Тази „свобода“ се превежда на правен език, след което се узаконява, за да придобие по-голяма гражданственост.

Така се възпитава цяло едно общество в покорство на господстващата идеология на тези, които имат достъп до властта. Особено драматично по отношение на младото поколение е въздействието на социалното инженерство, осъществявано чрез законодателството.

Чрез легалното въвеждането на идея за брак, която е чужда на традиционното разбиране, се постига целта да се формират участници в едно ново общество, една утопия на щастието на човека без „Бог и без  господар“ – цитираме поета комунист.

Правото и законите не съществуват в някакъв изолиран свят. Тяхната цел е да регулират и ограничават поведение, което е зло и неприемливо за обществото (негативното право), или в по-тоталитарно настроените общества (позитивното право) – изрично да разрешават това, което гражданите, и хората въобще, е позволено да правят (и дори да мислят).

Българската правна система принадлежи към втората категория, на позитивното право, в която държавата цели да обхване всички сфери в живота на хората и да ги регулира със закони и подзаконови актове. Тоест добро е само това, което държавата заяви, че е добро. Всичко останало или е в категорията „противоправно поведение“, или лесно може да попадне в нея. В подобна система законите могат да се превърнат в оръдие за манипулиране и контролиране на общественото мислене и морал.

Ако държавата издаде закони срещу „хомофобията“ например, всички би трябвало да преценят, че този неясен термин всъщност е нещо лошо, защото принципно схващането е, че държавата въвежда закони, които целят добро, а не морално зло. Точно както държавата по времето на комунистическия режим пишеше закони, свързани с това колко е лошо да се говори и мисли против държавната власт и как законът преследва изменниците на партията и на държавата, и въобще на комунистическия морал и визия за личността и обществото. Репресията при отказ да се следват тези тиранични закони имаше „възпитателния ефект“ да създава хора със зомбифицирани реакции и живот.

С подобно законодателство и идеология, която се цели в законодателните промени като средство за въздействие върху обществото, (а не отразява вече установени и естесвено наложили се обществени отношения), се постигат целите на тези, които си представят общество, което се развива, или „прогресира“, по техните елитарни идеи. В тези идеи обикновено човекът има централно място, няма място за Бог, религията и вярата са отживелица именно защото човек се справя сам, контролира живота и морала си, дори пола си, и други подобни заблуди. Човек няма нужда от спасение, няма проблеми, които да не се решават чрез държавни механизми. Човекът се е самосъздал.

Нарочно прескочих от правната аргументация във светогледната, философска и религиозна такава, за да илюстрирам, колкото е възможно в едно кратко изложение, именно тази връзка между право, реалност, житейски проблеми и нуждата от справедливост и истина.

Така става ясно, че в тоталната държава същата, макар че не е създала институцията на брака, е стигнала до форми на функциониране, в които тя, държавата, дава определение на „брак“. И бракът има определение, но и действие, по българския закон и единствено в неговите рамки. „Законен е само гражданският брак“. А гражданският брак е този, който се изпълнява и официализира от „длъжностното лице по гражданското състояние“, тоест държавен служител, обикновено служителка.

Бракът е създаден от Бога не само като „доброволен съюз между мъж и жена“, но и като съюз, в който има божествен план и мистика, недостижима за механичното разпознаване на брака като политическо право, което има нужда да бъде равно прилагано спрямо всички индивиди, по шаблон. Затова и ще остане основният богословски аргумент, че еднополов „брак“ няма и че той не може да съществува, защото противоречи на целите на Създателя за Неговото творение.

За тези, които не приемат християнското и библейско обяснение за брака, естеството на нещата и традицията би трябвало да са неоспорим аргумент в защита на традиционния брак. В еднополовия брак е невъзможно да се родят деца по естествен път. Неслучайно по конституция, за която не може да се каже, че е повлияна от Библията, дефиницията за брак е точно традиционна – бракът е между мъж и жена.

От друга страна, опитът на държавата като изразител на дадени обществени нагласи да измисли нова дефиниция на брак е факт. Този факт обаче остава само в умовете на идеолозите на „прогреса“ и на обърканите законодатели и съдии, които разсъждават „на парче“, без да виждат и дори да се интересуват от голямата картина.

Фактът на преформулирането на брака и насъздаването на закони и съдебни решения, които са в противоречие със здравия разум и с хилядолетните традиции в обществото, е точно толкова убедителен, колкото и ако парламентът приеме закон, че гравитацията вече ще действа не от горе надолу, а обратно; хората няма да падат, а ще излитат в облаците. Такъв закон със сигурност може да се приеме и той ще има точно толкова валидност, колкото законите за „брачно равенство“, в които индивиди от един и същи пол ще се опитват да пресъздадат и да преживеят същността на истинското благословение, интимност и единение на съюза между мъж и жена, така както е създаден от Бога.

Заключение и поглед към бъдещето

Връщаме се на решението на ВАС, за което мнозина казват: „Ама какъв е проблемът?“. Разбира се, когато си сляп, мракът не ти пречи.

Правният, обществен, личен и национален проблем на това решение има много измерения. Споменах някои от тях. С оглед казаното по-горе, виждаме, че въпреки възможността, дадена от решението, което се явява ключово при тълкуването на казуса „Палма“, а именно – решението „Коман“ на Съда на Европейския съюз, българският съд избирателно накланя везните в полза на правото на свободата на придвижване и свързаното с него признаване на законността на френския еднополов брак, пренебрегвайки българската конституция и обществения интерес. ВАС избирателно цитира параграф 36 от решението на СЕС (относим е по-скоро пар. 39), като пренебрегва пар. 42, в който СЕС се позовава на конкретен казус, свързан с отказа на Литва да признае еднополов „брак“, сключен в друга страна членка, именно в името на обществения интерес.[6]

В крайна сметка, от гледна точка на слепите, нищо важно не се е случило. Искали жените брак, получили разрешение за пребиваване.

Но за всички останали, които разбират изцяло или поне донякъде фундаменталното значение на брачната институция, е ясно, че когато държавата напусне вековни традиции, естеството на нещата, и здравомислието, то тя вече не може и няма право да налага единна държавна дефиниция за брак, защото самата държава и нейната правосъдна система нямат идея що е то "брак".

Ако се стигне до по-отчетливо налагане на еднополовия „брак“ и в България, страната ще се присъедини към онези 27 и т.н. законодателства, приели със закон неподкрепената нито с факти, нито със здрав разум категория "еднополов брак" в името на равенство, което е погрешно формулирано. Приемането на закони, които противоречат на фактите от действителността, сочи, че законотворците са напуснали реалността и по безпаметен начин претворяват живота и създанието по свой образ и подобие. Християнският брак между един мъж и една жена, чието подобие и към момента битува в българската конституция в очакване да бъде съборено от очаквания натиск на „ЛГБТИ-хората“[7] и техните идеолози. (За българския парламент напускането на реалността няма да е за първи път.)

В опита си да бъде толерантно към европейския закон и погрешно минимизирайки значението на българския закон в казуса, решението на ВАС залага именно тази посока на развитие в правото и обществото и разбира се – в ежедневието на обикновените хора и техните семейства.

Дали ще се случи нещо „страшно“? Нищо повече от това, което е в момента, и в посока на предсказано от мен по-горе развитие. Социалната посткомунистическа държава, която се самообожествява (тя никога на греши, дори и при изтичане на лични данни на всички работещи българи) и в условията на демокрация, е на път да прекрачи и тази граница – на това що е брак и пол. Тази грешна посока за съжаление ще има и обществена подкрепа, макар и частична. Да не забравяме тази част от българските интелектуалци, които застанаха яростно в защита на абсурдния документ "Истанбулска конвенция". Християнският брак и към момента не е на почит, нито брачната институция е уважавана или значима, за да има някаква видима промяна към по-лошо (половината от гражданските бракове в България завършват с развод). Деградирането на общественото значение на традиционния брак ще доведе да по-нататъшна национална и цивилизационна деградация, тъй като естествените връзки на семейството и семейната обич и подкрепа допълнително ще бъдат разкъсани. Когато човек сам определя съдбата си и е сам на себе си бог, тази тенденция е неизбежна.  

Така решението на ВАС се явява логична правна последица от състоянието на общественото разбиране за народност, семейство, брак, суверенитет, законност, справедливост и вяра – цепене на косъма и правни пируети, в които съдът следва тенденциите на деня, а не извечните ценности и здравия разум. Противопоставянето на подобно компромисно и в крайна сметка порочно правно мислене се явява като борба за устояване на ценностите на гражданското и свободното общество, защото където разумът и истината отъстват, свободата е непостижима.

 (БЕЛЕЖКА: Статията е допълнена след началното ѝ публикуване с някои нови факти относими към темата и незначителни редакционни допълнения.)


адв. д-р Виктор Костов е главен редактор на Свобода за всеки.


Бележки

[1] Линкът е към решението в сайта на ВАС.

[2] РЕШЕНИЕ № 11351 от 24.07.2019  на ВАС по адм. д. № 11558/2018, вж.

https://cutt.ly/vas-reshenie.

[3] JUDGMENT OF THE COURT (Grand Chamber), 5 June 2018 (*)

(Reference for a preliminary ruling — Citizenship of the Union — Article 21 TFEU — Right of Union citizens to move and reside freely in the territory of the Member States — Directive 2004/38/EC — Article 3 — Beneficiaries — Family members of the Union citizen — Article 2(2)(a) — Definition of ‘spouse’ — Marriage between persons of the same sex — Article 7 — Right of residence for more than three months — Fundamental rights)

In Case C‑673/16. See para. 42. https://cutt.ly/eu-court-coman.

[4] Опонентите биха заявили, че правото на „сексуална ориентация“ е заложено в българското законодателство, по точно в ЗЗДискр. Факт е, че подобно право не е формулирано в нито един основополагащ документ за фундаменталните човешки и граждански права (с незначителни изключения). Това е нова формулировка, идеологически прокарвана на по-ниско законово ниво с очакване за увеличаване на приемането на тези категории в обществото, така че те да се класират, рано или късно, като човешки права наравно с изначалните човешки права. Няма никакво основание да се създава нова класа „човешки права“ въз основа на сексуални преференции, освен ако целта не е същите да се политизират и изведат като морално-политически категории, което всъщност се прави от десетилетия.

[5] Считам, че хомосексуалност и хомосексуализъм са различни понятия. Първото отразява предпочитания в сексуалната сфера на личността, второто е идеологическа платформа за нормализиране на хомосексуалността и налагането ѝ в обществото, вкл. със силата на държавната принуда. Подкрепящи хомосексуализма не са само хомосексуалисти, а доста по-широк кръг хора с леви и „прогресивни“ политически убеждения.

[6] Вж. чл. 21 от ДФЕС, Договор за функционирането на Европейския съюз: https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/HTML/?uri=CELEX:12008E021&from=EN.

[7] Фразата е поставена в кавички заради неуместното ѝ звучене в българския език – очевидно директно пренесена от малко по-благозвучната ѝ версия на английски език.