Статии с етикет: Вероизповедания

Важно българско дело по свободата на вярата и съвестта е пред Европейския съд за правата на човека. Разговор с адв. Робърт Кларк за делото "Тончев и други с-у България" и това, какво предстои. Разговорът е проведен на 26.09.2021 г. в Бургас. Започва с въведение на български език. Текстът по-долу е транскрипция на английската част от записа. Аудио подкастът може да слушате тук.

На снимката (от ляво надясно): адв. Р. Кларк, адв. В. Костов и п-р Ж. Тончев пред сградата на Бургаския съд, където започна делото, което сега е висящо пред ЕСПЧ

адв. д-р Виктор Костов, Свобода за всеки (В.): Здравей, Роб, добре дошъл в нашия подкаст – Свобода за всеки. Представих те накратко като адвокат от Ей Ди Еф Интернешънъл, който е тук, в България, за целта на един казус, и бих искал да говорим за този случай...

адв. Робърт Кларк, ADF International (Р.): Да... Благодаря за поканата.

В.: О, да, за мен е удоволствие. Може би да кажеш няколко думи за Alliance Defending Freedom (Алайънс Дефендинг Фриийдъм) – твоята организация – и след това да говорим за казуса, за ефекта от евентуалното решение на Европейския съд за правата на човека.

Р.: Аз работя за ADF International, или Алианс за защита на свободата. Ние сме християнско правно служение, което съществува, за да защитава основни свободи и присъщото на всички хора достойнство. Какво означава това на практика – ако вашите права са зстарашени, по-специално като християнин, като вярващ може би, защото споделяте евангелието или живеете в съответствие с тези вярвания, или като родител отглеждате децата си в съответствие с тази вяра, то това са казусите, от които се интересуваме. Ние често работим с местни адвокати, асоциирани адвокати, повече от 3000 такива по целия свят. С гордост отбелязвам, че Виктор е един от тях...

В.: О, благодаря...

Р.: И тези 3000 по целият свят, които защитават подобни дела, спомагат за установяване на последователна съдебна практика по отношение на правото на хората да живеят според вярата си и да споделят тази вяра с другите.

В.: И твоята специалност е Европейският съд за правата на човека, нали така?

Р.: Да, точно така.

В.: Но твоята експертност не се ограничава само до Европейския съд. Вие се съсредоточавате и в помощ на хора в други ситуации – като хора, които са преследвани заради вярата, и организирате тяхната подкрепа...?

Р.: Да, точно така. Една от стратегиите, които установихме, е следната. Видяхме, че световните международни институции имат огромен усилващ ефект – ако тези институции говорят лоши неща, от това излиза едно лошо послание по света, и тези организации имат голямо въздействие – институции като Обединените нации, като Европейският съюз. ЕС е 27 държави, бяха 28, сега са 27. Обединените нации са почти 200. Тези институции имат огромна власт и за съжаление те невинаги прилагат тази власт за добро. Така че, една важна част от нашата мисия е да работим във и чрез тези институции, за да се възползваме от този усилващ ефект за добро. Така че, ако в Европейския съд за правата на човека установите добра съдебна практика, по принцип това въздейства върху една страна, която е въвлечена в делото, но всъщност, тъй като Европейският съд има юрисдикция над 47 страни, ако успеете да установите добър прецедент, по много причини това е дори по-добре от решение на Върховния съд на страната, защото има 47 страни, които гледат към този съд по въпроси за правата на човека.

В.: И това са, да речем, 800 милиона души?

Р.: Да, да, около 820 милиона души, и цифрата расте.

В.: И това може би поставя рамката на разговора за делото. Ще споделя някои от фактите по това дело. Случката е от 2008 г. Управата на града, комисията за борба с младежката престъпност и местната полиция (дирекция на МВР) издават едно писмо, заедно с една информация, прикрепена към това писмо, и го разпращат до всички училища в Бургас, със задължението това писмо да бъде прочетено пред всички ученици.

Писмото бе изпълнено с унизителни, възпламеняващи и клеветнически твърдения за евангелските християни. Също така и за няколко религиозни групи, които не са християни, но бяха включени и евангелските християни като "най-опасната секта", тези които "разделят нацията по религиозен признак", тези, чиито събрания, ако посетиш, можеш да получиш умствено разстройство, и други подобни описания. Това доста нарани евангелската общност. Евангелските пастори се срещнаха с кмета, опитаха се да поправят ситуацията. Случаят бе обсъден дори и в Народното събрание веднъж, но без резултат.

Така, в качеството ми на адвокат, работих с местните църкви, отне ми три години да установим кои ще са жалбоподателите, защото бяхме вече решили, че това трябва да се решава в съда. Ако няма отговор от държавата, трябва да отиде в съда. Така и направихме с три църкви, от тях двама пастори и техните църкви много активно, и заведохме съдебно дело – всъщност три дена, преди да изтече давността за подаване на жалба, на 5 април 2011. И да съкратим историята: българските съдилища се опитаха да прекратят делото, имахме продължителни спорове за подсъдност, по въпроса ходихме до Върховен административен съд, и в крайна сметка Комисията за защита от дискриминация в София пое случая. И оттук нататък загубихме, както и всички обжалвания на всяко ниво, вкл. и пред Върховния административен съд. Това беше крайно неприятно, защото фактите бяха на наша страна, законът също беше на наша страна и въпреки това съдът отказа да въздаде справедливост за тези пастори.

Така формирахме екип с ADF и подготвихме и подадохме жалба до Европейския съд за правата на човека, където се намира този казус в момента. Факт е, и го знам от теб, че всяка година в този съд постъпват над 50 000 дела и едва 4% от тях минават до степен да бъдат разглеждани по същество. И в този случай можем да кажем, че имаме почти победа, защото Съдът е решил да разгледа нашето дело. Той даде срок на правителството да отговори на нашата жалба, който беше в началото на септември от тази година, но сега те го удължиха за по-късна дата през октомври.

Така че, това са фактите, ние сме адвокатите и говорим за делото. Имахме срещи с нашите клиенти днес, с пасторите, посетихме техните църкви, и какво е твоето впечатление от тези срещи и евентуално какъв би бил изходът от делото?

Р.: Едно от нещата, които ме впечатли от времето, прекарано с пасторите през последните няколко дни, беше това да чуя техните спомени за случилото се. И това колко истинско бе това за тях и колко много беше оказало въздействие върху тях и тяхното служение. Една част, която ме впечатли, беше, че те имаха деца, тийнейджъри в училище, които са получили това писмо. А това е било едно тайно писмо, те са получили достъп до писмото, защото така се е случило, че е имало някой, който да им го предостави. Не е било пратено до тях. Било е изпратено до училищата, за да бъде прочетено на глас, да бъде споделено с учениците и да бъдат предупредени за тези църкви.

Но динамичната картина, която сподели съпругата на единия от пасторите, беше: представете си класната стая, в която има две деца, които всички познават и за които знаят, че ходят в евангелската църква. И те е трябвало да седят там, докато техният учител – въплъщението на държавата, личността, която има власт, личността, която те са обучавани да взимат за пример, от която да се учат, да уважават – заявява на целия клас, че тези евангелисти са ненормални, че ако се присъединиш към тях, може да пострадаш от психически проблеми, че те разединяват българската нация... Това не са дребни неща. Те биха били почти смехотворни, ако не беше факт, че държавата е съчинила това писмо и информация... и това е ненормално. И тези деца, да седят там и до слушат това, пред целия клас, и съучениците им да поглеждат към тях и да си казват "това момиче там е една от тях".

И мисля, че да слушам това и да чувам пастора и съпругата му и тяхното сърдечно отношение към тези деца и как това ги е мотивирало да заемат позиция и да се изправят пред това предизвикателство, беше много вълнуващо и насърчително, но и разбрах какъв е залогът тук. Защото това е просто едно писмо. Просто едно писмо. И не сме видели все още отговора на държавата, но подозирам, че ще е точно такъв: "Това беше просто едно писмо". Какво толкова се е случило? Може би не е било най-доброто, но какво толкова сме направили?" И това ми описа в най-ярки краски какво всъщност е направило то и как е подействало на децата, които са седели там и са си казвали: "Това се отнася за мен". И съучениците им са ги гледали. И родителите, които е трябвало да установят, че техните деца са отишли на училище в онзи ден и са слушали тези лъжи по свой адрес, изказани от човека в класната стая, който трябва да взимат за пример. Това е, което ме впечатли в човешки план. От правна гледна точка, това, което ме впечатли отново, беше силата на казуса. Наистина ми е трудно да си представя какво ще възприеме като отговор българската държава. Много бих искал да зная как ще отговорят. Не знам дали не биха поискали още време, защото не знаят как да отговорят. Но ми е любопитно, защото не виждам тяхната защита.

В.: Забележително е и за мен. Очаквах, че ще изгубим на всяко ниво в българската съдебна система, дори при толкова силни аргументи на наша страна. И от една страна, това беше обезсърчително, но от друга беше, на практика,  насърчително, защото ми показа, че познавам българската съдебна система по въпроса на свобода на религията, което всъщност се надяваме да поправим с тази жалба до Европейския съд за правата на човека.

Едно от клеветническите твърдения, което забравих да споделя, и тези деца е трябвало да чуят в класните си стаи, бе, че тези евангелски християни са сред „най-опасните секти“, въпреки че са регистрирани пред държавата и Дирекция  "Вероизповедания", те са закононарушители, на практика, те са престъпници просто поради това, че те са те, за това че имат определени вярвания, за това, че четат Библията, и четат Библията по начин, който държавата не харесва, и че упражняват правата си, които държавата би трябвало да защитава, те се престъпници заради това. Така това са наистина, много силни аргументи по делото, и си мисля, как, кой, как могат да защитят подобно дело пред Европейския съд. И всъщност България не е известна с това, че печели дела по чл. 9 (ЕКПЧ) пред Европейския съд за правата на човека. Основавайки се на твоята книга и на твоята статистика, на първо място по загуби е Гърция, след това е България, пред Турция и пред Русия.

Р.: Ти знаеш историята по-добре от мен, но доколкото разбирам, след падането на комунизма държавата се е опитала да установи ново религиозно ръководство както в православната църква, така и за мюсюлманите – редица опити са  направени от държавата, за да го постигне. Но, разбира се, когато държавата се намеси в една религия и каже: "Това ще бъде лидерът!", това създава разделение, и наистина такова се е създало. И Европейският съд беше много категоричен в тази поредица от дела, заведени срещу България, че не е работа на държавата да преценява коя доктрина е правилна и коя неправилна. Работата на държавата е да остане неутрална що се касае до тази материя на доктрини и богословие. Работата на държавата е да уважава правото на всеки да живее и поучава съгласно вярата си и да я упражнява. Но ето виждаме, че, за съжаление, държавата не си е научила урока от предходните години. В този конкретен случай държавата върши обратното на това да уважава религиозните вярвания. Въпросът тук не е за това, че държавата не се съгласява с религиозното учение и вярване – имаме случаи, в които държавата подпомага определена религия, не е въпросът, че не са съгласни. Въпросът е, че държавата не може да взима страна. Държавата дава възможност за признаването на църквите – така е в България, а и в много страни, но държавата не може да каже: „Това е позволено, а това богословие е лошо“. Коя е държавата, че да се изказва по тези въпроси? Знаем, че държавата може да произведе смразяващ ефект върху вярата, ако започне да решава чие богословие е правилно по основни въпроси, по които големите световни религии се различават!? Така, ако вие заявите определена истина, и изглежда държавата не харесва това, и тук държавата е решила, че определени твърдения за истини, които евангелските вярващи заявяват – някои от техните решения да живеят по определен начин – са нелегитимни, и разпраща писмо, изпълнено с лъжи. И няма как да го кажем по друг начин – това писмо съдържа лъжи. То съдържа обективно невярна, фалшива информация. И това не е най-лошата страна, лоша е, но лошата страна е, че държавата дори не е оторизирана да разпраща писмо, което заявява гледна точка по тези въпроси. Информацията е невярна, но на държавата, на първо място, дори не е позволено да разпраща такива писма. Това са двата проблема, които изпъкват.

В.: Доколкото мога да преценя, не е дори Европейската конвенция, която е българско право от 1992 г., България е част от Европейския съюз от 2007 г., отворена към демокрацията от 1991 г. – падането на комунизма. Дори българската Конституция е много ясна, че държавата не може да взима страни – член 37 от Конституцията, държавата трябва да помогне на вярващите да се помирят, ако има конфликт, тя е един вид арбитър, безпристрастен арбитър, както спомена. И все пак мисля, че това би могло да бъде, също българската Конституция забранява единна държавна идеология. България излиза от комунизма, при който ти е позволен само един светоглед, и само един, в който няма Бог, и атеизмът беше главният светоглед, който беше разрешен. Така че, налице са предпазни клаузи срещу потисническа и авторитарна светска власт, която да се намесва в съвестта на хората, в свободата на хората да се покланят на Бога, да четат Библията, без това да е някакво престъпление.

Така аз бих придал това писмо на зле разбран опит за..., остатък от комунистически времена, комунистическо мислене, злоупотреба с власт – вместо да се служи на обществото, както е в демократичното общество, се завладяват мислите и съвестта на хората. Това е някакво мое обяснение за него, но дори и да имаш обяснение, все пак няма здрава правна мисъл зад тази тяхна дейност.

Р.: Интересно е това, което каза преди малко, че с този случай очакваш да има въздействие върху българската правосъдна система. Защото за мен като външен участник, тъй като не говоря български, благодаря на този, който ми превежда, не съм български адвокат, беше изненадващо, че писмото въобще беше изпратено, но още по-изненадващо беше, че това дело трябваше да стигне до Европейския съд за правата на човека. В крайна сметка съм доволен, че е там, защото, надявам се, ще изпратим, или по-скоро Съдът ще изпрати, едно силно послание на българската държава, на властите и на съдилищата. Но това, което е изненадващо, е, че съдилищата не са се намесили адекватно. Ти имаш конкретен поглед защо това не се е случило и си по-добре информиран от мен, но има възможност Европейският съд да постави стандарта и за българските съдилища, когато стане въпрос съдът да държи отговорна държавата заради намеса в живота, във верските практики на религиозните малцинства в тази страна. И затова съм удовлетворен поради тази възможност.

В.: Също мисля, че това дело ще има въздействие върху богословския размисъл на църквата. На нейната връзка с държавата и властта. Защото комунизмът беше система, в която църквата беше преследвана, беше до голяма степен незаконно да бъдеш християнин, да имаш църковно събрание и да служиш. При демокрацията, предполага се, правилата са се променили. Сега има повече свободи, очевидно, не сме обратно в комунизма, но тези инциденти ни сочат, че вероятно църквата следва да възприеме различен подход. Да издигне по-силен глас да защитава собствената си свобода да проповядва евангелието. И да не се оттегля от дебата, който не е непременно политически дебат – той може да включва правото и политиката до известна степен, но е във връзка със самото функциониране на църквата. Като общност от вярващи, вместо да се свиват и да се оттеглят отново в покрайнините на обществото... – всъщност това беше целта на комунизма, те бяха много въодушевени да изличат християнството. Това беше първата им цел, сякаш нямаше други въпроси, които да решават, но те не успяха в това. Църквата беше запазена, но също така църквата беше донякъде превъзпитана да възприема себе си като организация, която няма глас в обществото, чиято мисия е да остане чисто "религиозна" и никога да не се меси в моралните дилеми на деня. Със сигурност се надявам църквата да схване важността и размера на това да бъде участник в обществото със своя глас. И това точно не се случи в този казус, защото не всеки църковен лидер и пастор беше въодушевен от воденето на дело пред съда. Защото държавата е от Бога.

Р.: Този модел може да се види по целия свят. Поне в българския контекст, който схващам от теб, Виктор, през времето на комунизма църквата е била потискана от властите по един много директен и конкретен начин, преследвана. Сега комунизмът е паднал, България е демократична страна, църквата има повече свобода от всякога. Но новият развой, който виждам тук – и го виждам в много други европейски страни – е, че държавата трябва да бъде светска държава. И това бива неправилно тълкувано, че единствените аргументи, които са добре дошли, единствените хора, които са добре дошли, и единствените идеи, които са добре дошли, са светските – което се дефинира като "нерелигиозни".

Това означава, че ако сте личност с вяра, не можете да заемате публична длъжност, освен ако не си пазите вярата само за себе си. Ако искате да прокарате дадена политика, можете да го направите само въз основа на причини, които нямат общо с вярата. Мотиви, базирани на вярата, не са общодостъпни и затова не може да се опрете на тях. Но това не е правилно разбиране на секуларизма. И не е непременно неутрално, защо замества една откровено тоталитарна гледна точка с друга. Замества се една гледна точка, която казва: "Това трябва да вярваш" – при комунизма, с гледна точка, която казва, че можеш да влезеш в публичното пространство, само ако следваш тази логика и подходиш от този ъгъл, и ако някой идва с верска перспектива, той не е добре дошъл. Може да не е със същата крайност, както при комунизма, гонението може да не се е надигнало до същата степен, но има една същност в това, която трябва да бъде предизвикана. И ролята на църквата е да бъде глас на истината към един свят, който отчаяно има нужда да я чуе. И дори нещата да изглеждат по-добре и църквата да се радва на повече свобода, това е добре и не бива да го взимаме наготово. Трябва да благодарим на Бога и в пълнота да се възползваме от това, но не бива това състояние да бъде причина да спрем да говорим, когато видим несправедливост, защото несправедливостите винаги трябва да бъдат изобличавани, винаги трябва да им се противопоставяме, чрез различните средства, които са ни на разположение, дори когато са несъвършени. Човешката справедливост и съдебна система са несъвършени. Не казвам, че са съвършени, но трябва да използваме тези средства, доколкото можем, защото знаем, че справедливостта винаги ще възтържествува – в крайна сметка справедливостта е в Божиите ръце. Но сега, на земята, това, което можем да направим, е да използваме средствата, които са на наше разположение да "търсим справедливост, да обичаме милостта и да ходим смирено с нашия Бог".

В.: Отличен, отличен аргумент. Напълно съм съгласен с теб. Ще се върна малко назад, към това, което последно каза. Понякога се осланяме на съвършената справедливост, защото прекалено ни е страх да изискаме тази справедливост, която Бог ни е призвал да изискваме от това общество. Изглежда много по-лесно да кажем: "Добре, един ден Бог ще въздаде", но в същото време имаме мисия в това общество да изявим Божията справедливост, да изявим Божията милост, както и ти каза. Това е част от нашата мисия. Понякога заемането на позиция от голяма морална значимост в днешния дебат, дори, ще има въздействие върху хората и върху бъдещите поколения и върху свободата и достойнството на живот на тази земя. И това ще се отрази в крайна сметка, ще се отчете при вечната справедлива присъда накрая.

Напълно съм съгласен, връщайки се към твоето изказване, че има сериозно неразбиране за това какво означава "светска държава". "Светска държава" не означава "атеистична държава". Но я възприемат като: щом е светска, то тя е атеистична. Но това не са равнозначни термини. Светска означава точно това, което означава в тълкуванието на Римляни 13. Означава "от този свят", означава властите, светската държава един вид управлява, ръководи въпроси от този свят, а църквата до голяма степен управлява въпросите на вечния живот, духовността и т. н. И това е материя, която държавата не разбира, и въпреки това се опитва да се намеси в живота на църквата. Да, отнема много време. Следя българските закони – някои не са променени от времето на комунизма, а те налагат да оставиш вярата си пред вратата, ако искаш да се включиш в публичния дебат или в политиката, и подобни.

Може би един последен въпрос, който да обсъдим – и не само за България, защото ти имаш поглед и извън тази страна: накъде считаш, че отива свободата на вероизповеданието? Виждаме, че тиранията отново се надига, много правителства се възползват от медицинската ситуация и я политизират, а религията и свободата на религията са въпроси, които попадат в този контекст. Така че, мислил ли си как борбата за свободата за проповядване на евангелието и свободата на евангелието ще изглеждат през идните месеци и години?

Р.: Мисля, че вярващите трябва да са смели – в Европа и другаде. Това, което виждам в нашата дейност, са общи елементи в предизвикателствата пред вярващите в някои далечни страни, които свързваме с по-силни гонения в места като Средния Изток, Северна Африка, Китай и тези в Европа. От една страна хората реагират и казват: "Ти твърдиш, че ситуацията на християните в Европа е като тази на християните в Пакистан?". Разбира се, че не. Но можем да погледнем по-задълбочено на нещата, за да установим какво се случва, защото в Пакистан има християни, които очакват в затвора смъртните си присъди за "богохулство", обвинени за това, че са казали нещо което е обидило, наранило някой. И за това са със смъртни присъди. И все пак в много европейски страни имаме "закони за реч на омразата" и в момента ADF помага на защитата на финландски член на парламента – Пави Расанен. Тя е член на парламента, тя е лекар, тя е баба, преди е била министър в правителството. Тя e заслужаваща доверие, реномирана парламентаристка, която в момента е наказателно преследвана от държавната прокурорка на Финландия по три обвинения – нещо, което наричат "етническа агитация" – и едно от тези обвинения е свързано със съобщение в Туитър. Това е. Тя изпратила един туит. И нейното съобщение, което е все още онлайн – Туитър не са го свалили, финландския прокурор счита, че било престъпление. В този туит тя отправя предизвикателство към ръководството на нейната църква за съдружието им с "Хелсинки прайд". Тя пише как може църквата да подкрепя това, църквата, в която тя членува. И това било счетено за "етническа агитация". И максимумът на присъдата е две години затвор. Тя има три обвинения по този пункт.

Всъщност по-голямата лъжа е, че ние се намираме много далеч от това, което се случва в Пакистан, Нигерия, с Боко Харам и скотовъдците Фулани. Различно е в Европа, но когато видиш родители, които биват вкарвани в затвора заради това, че обучават децата си вкъщи; в някои страни, когато видиш членове на парламента да бъдат преследвани заради съобщение по социалната мрежа, в Европа, трябва да си зададеш въпроса наистина ли сме много далеч? Така че, не мисля, че съм някой, който всява паника, като казвам, че това е битката на живота ни за свобода на вярата, за правото да споделяме Евангелието с нашите приятели и съседи. Мисля, че има проблясъци на надежда, виждам проблясъци на надежда. Един от тях е може би това, че в Европа подобни казуси не успяват, тези прокурорски преписки много рядко са успешни, но нещо, което често казвам е, че самият процес се превръща в наказание. И голям брой хора биват смълчани. Ако могат да преследват наказателно бивш министър на вътрешните работи, какви са моите шансове? Може би е по-добре да си мълча. Така че, нашето предизвикателство е в обратното – да не бъдем сплашени и смълчани, да не приемем смразяващия ефект и да не правим това, което те искат да правим. И да говорим високо, както ни учи и Евангелието, да казваме истината на властимащите, да бъдем верни и да се противопоставяме на някои от тези тенденции, които виждаме – на цензура, на автоцензура и на новият вид "правоверност", в която няма място за различно мислене и която свежда това, което е правилно, до единоначално мислене. Защото точно в този тип мислене, според много хора, няма място за Евангелието.

В.: Българите са свикнали да мислят, с оглед на това, което казваш,… преди са си казвали: "Ето това е България, има толкова проблеми, идваме от комунизъм, не само бедност, но и трудности, с оглед на свободата, и така нататък, и ето там е Свободният свят". Но изглежда от твоето послание, от това което чуваме, че тази идея, разделението на "свободен" и "не толкова свободен" свят, е донякъде на изчезване.

Р.: Да, мисля, че е така. Имам привилегията да работя за организация с международно присъствие. Виждам молби за помощ, които идват от целия свят. Това е привилегия, но и бреме. Имаме толкова запитвания, че е невъзможно да помогнем на всички. Правим каквото можем – поне насочваме хората в правилната посока. И все пак тези молби идват от всички страни и всяка страна има своите предизвикателства. Виждаме като цяло много по-силна защита за семейството, за живота в Централна и Източна Европа, като това е по-слабо изразено на Запад. На Запад имаме може би по-добра защита на религиозната свобода, но и това не е абсолютно установено. Има проблеми с домашното образование в Германия, свободата на вероизповедание в Италия, представете си. И Шотландия по време на пандемията затвори църкви и ги подложи на наказателно преследване, ако отворят дори само за частна молитва, докато същевременно разрешиха магазини за алкохол да останат отворени. Според правителството магазините за алкохола бяха "съществено важни", а вярата – не. И това, като цяло е светогледът на тези, които са на власт, на много от властите и институциите в Европа тези дни и затова имаме това предизвикателство пред нас.

В.: Какво би било твоето послание към българските християни в светлината на това, което казваш? Всъщност, сякаш изглежда, че няма вече, в географски смисъл, безопасно място на този свят?

Р.: Сега е времето да се говори открито и да се говори смело, когато видите несправедливости. Не да бъдем безгласни или свити, защото както се казва в известния цитат от Ниемюлер от Втората световна война: "Първо дойдоха за социалистите, но не бях социалист, и затова мълчах...", и така нататък, "...и тогава дойдоха за мен, но не беше останал никой, който да говори". Това е една от причините защо заемаме толкова сериозна позиция в защита на свободата на изразяване. И понякога дори ядосваме дадени хора, защото казваме, че свободата на изразяване е за всички, включително и за тези, които не желаем да слушаме, но чието право да се изкажат уважаваме. И те трябва да уважават нашето право да споделяме Евангелието и това, в което вярваме. Така че, трябва да имаме солидно разбиране за тези неща и трябва да изхождаме от убеждение и молитва. Ако се опитаме да излезем и да говорим, това няма сила, но чрез силата на Светия Дух, както виждаме при апостолите в Писанията – бяха изпълнени със сила да отидат и да вършат велики дела, и ние също можем да бъдем изпълнени със сила и подготвени да защитаваме истината на различните места, на които Бог ни поставя.

В.: Роб, благодарим ти за това, че си партньор в тази борба за свобода.

Р.: Подобно.

В.: Борбата да се гарантира, че християните ще могат да носят Евангелието, и всъщност донасяне на Евангелието чрез реалните дела, които защитаваме заедно. За нас беше привилегия да ни посетиш и да се срещнем с теб тук, на българска земя.

Р.: Всъщност, много съм доволен от посещението си тук, от това да се срещнем, да видя оживотвореността на църквата и също да видя предизвикателството на мисията и надеждата…Това беше много насърчително за мен, надявам се и аз да съм могъл да насърча някого, но аз лично съм много насърчен, така че, благодаря ви за посрещането и за това, че ни разведохте.

В.: … Още веднъж, радвам се, че те познавам и да работим заедно в защита на Евангелието на Исус Христос и правото на християните да го изповядват.

Р.: Да, подобно.

В.: Роб Кларк, ADF Inernational, благодаря, че дойде и за мен е удоволствие да работим заедно.

Р.: Подобно. Благодаря ти, Виктор.

В.: Благодаря.

 

Аудиоподкастът може да слушате тук.

Публикувана в Блог

ОТВОРЕНО ПИСМО  

До: Обединени евангелски църкви (ОЕЦ)  

Копие: Министър на здравеопазването
13 евангелски църкви и вероизповедания

09.07.2021 г.


Уважаеми пастор Борджиев, 

Обръщаме внимание на скорошните Ви изявления пред органи на държавната власт, отразени в публикация на “Евангелски вестник“.[1] За пореден път се създава погрешното впечатление, че ОЕЦ представлява цялата евангелска общност. В публикацията, която информира за организирана от здравния министър среща на Обществения съвет по ваксинация с участието на председателя на Управителния съвет на ОЕЦ, се отбелязва: „Пастир Борджиев напомни, че евангелската общност в страната  навременно публикува своята позиция относно ваксините още през март и може да си я припомните тук“.[2]

Следва да заявим, че подобни твърдения от Ваша страна са подвеждащи, противоречащи на законоустановените положения относно границите на представителната власт и дори неетични. Този род представяне на ОЕЦ като единствен изразител на публична позиция от името на евангелските църкви не отговаря на действителността. Една голяма част от евангелската християнска общност нито членува във Вашия алианс, нито е съгласна с позицията на ОЕЦ относно експрименталните "ваксини", които Вие и Вашето ръководство така усилено представяте в най-благоприятна светлина. В тази връзка, а и въобще, в своите публични изяви следва да уточните, че ОЕЦ е сдружение на няколко, но не на всички евангелски църкви и християни.

Публичното обръщение на ОЕЦ относно ваксините от 24.03.2021 г., което според ръководството на сдружението и към момента е непроменената му позиция по темата, е не само практически проблематично, но и прибързано от медицинска и необмислено от правозащитна и богословска гледна точка. Без да влизаме в детайли, които следва активно да се обсъждат в християнските среди и в обществото, ще отбележим, че сравнението в обръщението на ОЕЦ между ваксинирането и новозаветното учение за връзката между греха и приемането на храна е погрешно от богословска гледна точка.

На следващо място, основен принцип в протестантската еклесиология е множеството на организационни форми сред християните, като централен обединителен фактор е Библията – Божието слово – и главата на църквата Исус Христос. Изземването на организационното ръководство без участието и съгласието на неучастващите във Вашето сдружение евангелски църкви е погазване на богословските и етични принципи, залегнали в Новия Завет. Църковното и християнско единство не се постига чрез компромиси с етиката и законоустановените положения относно упълномощаването и представляването. 

С оглед на горното, Ви призоваваме да се въздържате от изявления пред държавни органи, медии и обществото, от които погрешно да се прави извод за това, че Вие, Вашето ръководство и Вашето сдружение, ОЕЦ, представлявате мнението на всички евангелски християнски общности, включително и по темата за същността, значението и ползата от ваксините.

Списък на 13 евангелски вероизповедания, нечленуващи в ОЕЦ, до които е изпратено копие на настоящото:

  1. Национален алианс „Обединени Божии църкви“, София
  2. Апостолска църква, Пловдив
  3. Национален християнски център, Пловдив
  4. Християнски църкви на вяра в България, София
  5. Общност на евангелските църкви на вяра, Пловдив
  6. Апостолско Служение „Мисията”, София
  7. Съюз на църквите на адвентистите от седмия ден, София
  8. Християнско общество за Реформация, Русе
  9. Християнски мисионерски център – Видин, Видин
  10. Българска протестантска църква „Нов живот“, Свищов
  11. Християнска Църква Осанна, Пловдив
  12. 12. Християнска църква „ДАВ България“, Сливен
  13. Българската християнска баптистка църква, София.

С уважение,

адв. д-р Виктор Костов
„Свобода за всеки“
www.svobodazavseki.com     

 

Бележки

[1] Линк за достъп до публикацията на „Евангелски вестник“: https://bit.ly/2UwW9AD.

[2] Линк за достъп до Обръщението на ОЕЦ от 24.03.2021 г.: https://bit.ly/3wsGn75.

Публикувана в Блог

Управителният съвет на Обединени евангелски църкви (ОЕЦ) с Националния съвет на религиозните общности (НСРОБ) (снимка от pastir.org)

Проблеми в обръщението на ОЕЦ относно ваксините

Сдружението на няколко евангелски вероизповедания и църкви, наречено Обединени евангелски църкви, съкратено ОЕЦ, наскоро излезе с публично Обръщение относно ваксините.1 Обръщението изглежда е изготвено с най-добри намерения. То обаче е проблематично по няколко причини, на които ще обърнем внимание по-долу.

Неправилна употреба на библейския текст

Обръщението на ОЕЦ на пръв поглед правилно сочи неправилни тълкувания на Библията в светлината на сегашната световна ситуация по повод на всеизвестния вирус. Документът заявява, че „не са истина твърдения, че чрез приемане на ваксина против Covid-19 човешката същност може да бъде променена и човек да изгуби връзката си с Господ Исус и спасението си в Него“. Трябва да отбележим, че идеята, че който приеме ваксина срещу коронавирус губи спасението си изглежда елементарно и сензационно представяне на реалната дилема, пред която вярващите са поставени: да взимат решения, от значение за живота и здравето си. Ангажирането на ОЕЦ с публично обръщение в защита на ваксинирането вероятно е заради факта, че това схващане е придобило влияние сред евангелските християни, които са част от това сдружение.

Кои са проблематичните страни в Обръщението? Първо, в него се смесват категории и неправилно се представя библейското учение. Отбелязва се, че това, което влиза в тялото не осквернява човека, и така не застрашава моралното му стоене във вярата. Ако проследим внимателно текста обаче, ще видим, че Господ Исус изрично поучава, че каквото влезе в тялото през устата не осквернява човека, защото излиза през захода (ев. от Матей 15:17). Не ни е известно някоя ваксина да е имала подобни изходни свойства. Вярно е, че една малка част от ваксините се дават през устата, но ев. от Марко, гл. 9, внася пълна яснота по въпроса, като пояснява, че с това свое поучение Исус „направи всички храни чисти“. Става дума за приемането на храни и за отношението към храната в ритуалния закон на евреите, съпоставен с учението на Господ Исус, в което се сочат крайно ограничителните изисквания на фарисейските правила.

Ваксините безспорно са съвсем друго ниво на интервенция в човешкото тяло. Те не са храна. Ваксината е вкарване на болест (вирус) в тялото, с цел да се задвижи естественият имунитет на организма и да изработи защита срещу тази болест. Още повече, че днешните ваксини срещу коронавирус не са традиционни, а и с оглед краткото им разработване, мнозина с право ги считат за експериментални.

Сравнението на инжектиране на ваксина с приемането на храна не е удачно. То ни се струва точно толкова конспиративно тълкуване на Библията, колкото на други се струват настроенията на скептиците по отношение на ваксината. Антиваксърите, групата, която принципно се противопоставя на ваксинирането, са в правото си да се съмняват от ползите от една такава прибързана външна интервенция. Про-ваксърите с богословски поглед, от друга страна, може би пък имат право да твърдят, че ваксинирането не е непременно човешко изземване на функциите на Божествено изцеление, а дадена от Бога мъдрост да се победи болестта (което е позицията на ОЕЦ, както тълкуваме Обръщението).

Решението за справяне с лъжата е истина, а не ограничаване на дискусията

На второ място, Обръщението застава срещу „фалшиви новини“, както и срещу „конспиративните теории“. Това са измислени понятия, наложени идеологеми, адекватни в някаква степен, но са на дело пресъздадени и възпявани от враговете на свободната мисъл и слово. Недоволни от това, че изпускат контрола над доминантния наратив в обществото, те обявяват несмислено всяко отклонение от наложената от тях норма за “фалшива новина” или “конспиративна теория.”

Няма такова понятие като „фалшиви новина“. Новините са докладване на новонастъпили факти. Ако дадена новина е фалшива, тя е лъжа. Лъжите трябва да бъдат разобличавани, защото те са представяне на неверни факти или крайно изкривено и невярно представяне на фактите. Тук обаче удряме на камък. … Ако даден факт е докладван, кой решава коя е правилната интерпретация на този факт? Партията? Правителството? НМД? ООН? ОЕЦ?

Именно за тази цел свободното общество в светското си законодателство гарантира фундаменталните свободи, които произхождат от историята на християнската църква и влиянието на християнството върху обществената уредба. Това са свобода на мисълта, свобода на словото и на изразяването, свободата на събранията и на сдружаването и, разбира се, свободата на вероизповедание. Тези права са дадени именно за да се гарантира възможността на дисидентите, тези, които не са съгласни с партийната линия или доминантното мнение в обществото. Като представители на протестантско-евангелското течение в християнството ОЕЦ би следвало да са наясно с важната роля на гарантиране на свободите на религиозните малцинства. Но вместо защита на правото на различно мнение и поглед върху ситуацията с вируса, виждаме едно почти етатистко звучене на обръщението в борбата му с „фалшивите новини“; наричайки съмнението в адекватността на мерките срещу пандемията, и определени тълкувания на самата панедмия „заблуда“, срещу която ОЕЦ се бори, документът сякаш приема, че ваксинирането е едва ли не библейска повеля.

В борбата си с „конспиративните теории“ ОЕЦ застават на позиция, която не издържа на критериите за оценка на събития на базата внимателно изследване на Писанията. По-скоро политически конформизъм се крие зад неясното недоволство в Обръщението от „конспиративните теории“. Неясно е, защото в призива не се уточнява какво точно е „конспиративно“. Дали емоционалният изблик на предишния ръководител на щаба за борба с вируса, че хората „яко ще мрат“ от пандемията? Или фалшивият доклад на професора от Кралския колеж в Лондон, Нийл Фъргюсън, който предвиждаше милиони умрели от пандемията в рамките на месеци и който се оказа несмислен във всяко отношение? Може би конспиративна теория е критиката и недоволството на мнозина от прекомерните блокади, които разсипаха икономиката и здравето на огромна част от обществото и докараха беди, не по-малки от ефекта на вируса?

Какво да правим ако се окаже, че теориите на конспирацията не са теории, а коментари и критика на реално налагане на нов модел на обществено управление в световен мащаб, в който няма частна собственост и всички религии са обединени в едно, защото глобалното затопляне е най-важният проблем на човечеството, а семейните и естествени родствени връзки трябва да отстъпят пред новия безполов, трансухманен и утилитарен индивид като изначален елемент на обществото? Достатъчно е да видим видеото на Световния икономически форум (вече свалено заради остра реакция), в което се твърди, че в близкото бъдеще „няма да притежаваш нищо, ще взимаш под наем всичко, което ти е необходимо и ще бъдеш щастлив“, за да ни побият тръпки, че неизбрани от никой избирател лица са придобили влияние, чрез което да решават нашата съдба, и тази на децата ни, и да ни казват как да живеем. Не е ли редно християнинът да противостои на подобни натрапливи опити за навлизане на елитите в територия, която нито им е дадена чрез някакъв разумен изборен и демократичен процес, нито намира опора в библейското учение?

Трето, проблематично в становището е категоричното заемане на позиция, която предоставя за пореден път защита на идеологеми, които нямат много общо с новозаветното християнство. Имам предвид защитата на задължителната масова ваксинация. Макар и в него да е включена препоръка да се избира правилното за всеки един поотделно, Обръщението всъщност навежда в посока да се слушат „експертите“, а не съвестта, вярата и Библията. В документа четем:

Решението дали да приемем ваксина срещу COVID-19, на какъв етап от развитието на пандемията да го направим и коя ваксина е подходяща за нашата възраст и здравословно състояние трябва да бъде взето след консултация с доверен специалист, вземайки предвид мнението на авторитетите в тази област и с пълна увереност в Божията закрила и добри намерения за нашия живот. – (See more at: http://eabulgaria.org/?page=news&id=680#sthash.QKfK15YV.dpuf)

Ако обобщим цитираното: Божията закрила ни е предоставена и гарантирана, особено след като вземем предвид мнението на довeрен специалист и на авторитетите в тази област. Остава обаче въпросът дали става дума за област, която е в прерогативите единствено на министъра на здравеопазването и производителите на ваксини?

Правозащитни и богословски аргументи

Следва да посочим и правозащитния и чисто християнския аргумент срещу натиска за налагането на масово ваксиниране. Масовата и задължителна ваксина е абсурдна стъпка в посока „защита на населението от вируса“. На първо място, ваксинирането е въпрос на съвест. Ако някой, който и да е той, включително (и най-вече) християнин – православен, католик или протестант – не желае да приеме в тялото си тази, или която и да е ваксина, той има правото да откаже ваксинацията заради съвестта си и несъгласието си. Това право има два аспекта – правото на свобода на съвестта и забраната за налагане на медицински експерименти на хора. Първото, правото на свобода на съвестта, всъщност трябва да бъде и първата причина, поради която всеки християнин трябва да подходи внимателно към който и да е призив за масово ваксиниране. Свободата на съвестта е и свобода на вярата и устояването ѝ. Последното е право, залегнало в Конституцията, в международните документи, които забраняват нарушаване на личния суверенитет и подлагането на мъчения и медицински експерименти. Най-малкото грижата за човешкото достойнство и добруването му е пресечната точка на това правно установено човешко право с християнската позиция.

Особено внимателен подход към една масова ваксинация, възприемана в ударни срокове и със спорна или малко изследвана полза от нея – това следва да очакваме от организации като ОЕЦ, чиято цел е да защитават правата на вярващите от груба намеса на държавата в личния и църковния живот. В Обръщението обаче виждаме по-скоро защита на ваксинирането и подкрепа за ограничаване на дебата (обявена е борба с „фалшивите новини“ и „конспирациите“), отколкото критичен библейски поглед към цялостната ситуация.

Тялото на човека не е отделено от цялостната личност. Християнството е категорично, че духът и душата са неотменима съставка на личността. Моралният кодекс, залегнал във всеки един човек и общество, в малка или голяма степен сочи към наличието на Създател. Всички християни, независимо от различията си, са единни, че Христос е Спасител, пратен от Създателя да възстанови връзката на човека с Бога. До такава степен Бог е загрижен за достойнството на човека, че въпреки че последния е отхвърлил Бога, Бог търси начин за възстановяване, за връщане.

Достойнството на човека не произхожда от това, че Човекът е център на вселената, след като е еволюирал от маймуната до тази висока позиция, както твърдят хуманистите и атеистите. Достойнството, оттук и правата, които гарантират това достойнство, произхождат от факта, че човекът е създаден по Божи образ и подобие (Битие 1-3). Поради това вътрешно Божествено естество, човек има дадени му естествени права и свободи. Тези права и свободи включват съвест, която е формирана от вярата и която отрича правото на държавата, или на която и да е друга властова структура, да третира себе си като бог над всички болести и бог над неговото тяло и душа (съвест).

Ако този, който вярва в действието на ваксината, и има достатъчно разумни доводи за това, иска да се ваксинира, никой не може да му попречи. Той следва да извърши тази ваксинация. Същият решава и за децата си, за които носи отговорност. Ако някой обаче не желае да се подложи на ваксинация, негово право, в съответствие със закона, демократичните принципи и естествените човешки права, е да откаже такава.

Идеята, че медицинските мега-корпорации Файзър, Модерна, Астра Зенека или фондацията на Бил Гейтс, или държавата знаят по-добре от обикновения човек, и от хората, които вярват в Бога, кое е добро за тяхното здраве – дотолкова, че да ги задължат да рискуват същото, е точно толкова фалшива и конспиративна, колкото всеки друг налудничав и преувеличен слух или лъжа.

Лошите идеи не се борят с насилие, а с по-добри идеи. Лъжата на се бори със забрана на говоренето, а с говорене на истината. Лъжата може да заприлича на истина само като стане по-креслива. А достатъчно високите крясъци заглушават дори хората със здрав разум.

Има случаи, в които заради масови зарази, или произтичащи от тях масови психози, големи маси от хора са готови да прегърнат тиранията и насилието над другите, за да спасят себе си, или поне да имат малко успокоение, че биха се спасили.

Ролята на църквата

ОЕЦ е евангелска организация. Евангелските протестанти следва да посочат надежда и изходен път от сегашната трудна ситуация без да предават в ръцете на фалшиви богове това, което Бог е запазил за Себе Си. Вместо да потиска дебата и да призовава към ограничаване на индивидуалните права на хората, изоставяне на индивидуалната съвест и вяра, следва да посочи на обществото нуждата от внимателен подход към проблема с ваксините. Ако някой вярва, че ваксината е печатът на антихриста и чрез приемането ѝ ще загуби спасението си, дори това да няма големи основания в Библията и книгата Откровение, тези вярвания трябва да бъдат внимателно съпоставени с Писанията и уважени, ако имат добро основание за тълкуване на фактическата ситуация. В допълнение, трезвото и разумно включване на християнската позиция, след сериозен богословски дебат, може да помогне повече на обществото, отклкото едно обръщение, в което въпросът за личната съвест и връзка са Бога е второстепенен, за сметка на призива към спазване на спуснати директиви.

Похвално е заявеното желание в Обръщение, да не се хули името на Господ Исус Христос. В същото време остава неясно, защо името Му би се похулило чрез изразяването на библейски тълкувания, които макар и, както нарекохме в началото да ни се струват сензационни, биха могли да имат своето по-задълбочено тълкувание точно в тази посока – на отдалечаване от вярата и приемане на светския натиск за справяне с кризата.

Покорството към унифицирането на човека и подлагането му на принудителни медицински мерки е акт, с който се уронва достойнството на човека, дадено му от Бога, и поставя на изпитание вярата и съвестта му. Това би следвало да е не по-малко, ако не и първото, основание на една евангелска организация да постави проблематиката с ваксините публично. Вместо това, от тона на Обръщението оставаме с впечатление, че всеки, който заяви несъгласие с държавната политика, която определено клони към идеи за масово ваксиниране, може да се окаже в категорията на конспиративните теористи, заради които се „хули Христовото име“.

Едно задължително инжектиране с малко известно и малко изследвано „лекарство“ съвсем не е безобиден акт, особено с оглед редица въпроси, задавани по богословски причини и заради съвестта на вярващата личност. Погледнато от този ъгъл, становището, че с приемане на ваксината вярващият би могъл да „загуби спасението си“, не звучи толкова странно. Може би вярващият няма да загуби спасението си, но ще направи сериозен компромис със съвестта си. Компромисите със съвестта на вярващия са наклонената плоскост към компромиси и с вярата, от които няма връщане.

Църквата не бива да потиска свободния дебат, а напротив, да го насърчава

Не следва да считаме, че в изготвянето на документа ОЕЦ са били недобронамерени. Сигурно добронамерени са и тези, които правят ваксината, разпространяват я, но и затварят живота на хората и налагат екстремни ограничения със заявената цел да ни предпазят от коронавирус.

В същото време не бива да игнорираме факти като масовото потискане от огромните социални мрежи на алтернативни и критични източници на информация, която се противопоставя на редица мерки като ненужни, а именно: блокирането на цели държави, дори света; отнемането на правото на препитание под предлог грижа за здравето; налагане на неадекватни, прекомерни мерки за широко разпространена болест, която макар и коварна и бързо развиваща се, по смъртност не превишава пределите на сериозна грипна епидемия; насаждането на страх сред хората с тенденциозно представяне на фактите от медиите в много случаи; налагането на носене на маски от всички и налагане на карантина на всички, а не само на заразените или уязвимите, в противовес на хилядолетно установената практика.

Не на последно място и изцяло в посоката на темата е и мнението, че така наречената ваксина не е създадена като решение на възникналия пандемичен проблем, а пандемията е раздута до такава степен, че да оправдае масовото ваксиниране на всички, според някои, с крайно нечисти мотиви.2

Затова за нас остава въпросът дали Христовото име е загрижеността в Обръщението, или страхът да не би светът да атакува лидерите и евангелските църкви за това, че не са мобилизирали „зле образованите“ си паства да влязат в строя на задължителната масова ваксинация. Бихме препоръчали на ОЕЦ да види и тази страна на важния въпрос за ваксинирането и личната свобода и достойнство на човека. Християните имат друга задача, различна от това да се борят срещу „фалшивите новини“, наред с блюстителите на наложената „истина“. Църквата има роля да насърчава богословското изследване и тълкуване на времената, в които живеем, и да предлага библейски решения на предизвикателствата, пред които се изправяме.

––––

1 Обединени евангелски църкви е сдружение на няколко евангелски църкви и деноминации, като целта му е да представлява интересите на същите пред обществото и държавата.

2 Вж. https://www.otizvora.com/2021/04/13339/preduprezhdenie-na-d-r-vernon-kolman-za-sveta/.


Бележка: Публикувано за първи път в личния блог на В. Костов на . (Допълнение: След началното публикуване на статията в трети абзац бе нанесена незначителна промяна с цел по-точното представяне на тезата.)


 

Публикувана в Блог
Корица
Редакционна бележка: Встъпителни думи на доц. Дилян Николчев при анонса на новия сборник, публикуван от Свобода за всеки в началото на м. Юни 2013 г.

„Не в силе Бог, а в правде”: конференцията „Отношенията църква – държава след падането на комунизма” – мост между пластовете на времето в сферата на религиозните изповедания

През последните десетилетия се появи необходимостта с религиозна насоченост мнозина учени, не само богослови, но и историци, политолози, философи и пр., да насочат погледите си към това, което можем да определим метафорично като „сегашно време”: така е формулирана „времево” и темата на сборника, както и предшестващата го конференция „Отношенията църква – държава след падането на комунизма”. Но всъщност темата обхваща време, което не е изтекло или поне не е изтекло напълно, тъй като самото то – времето – е историческо, защото ние носим спомени за неговите превратности от последните няколко десетилетия и дори сме били участници или преки свидетели на събитията, които са го белязали през атеистическия комунистически режим.

Следователно формулираната от авторите на проекта цел – издаването на сборник с богословски материали по темата за отношенията между църквата и държавата – е извикана от преакцентирането на една от основните функции на историята: да хвърля мост между пластовете на времето.

„Защо?”, ще попита някой.

Защото все по-очевидна става необходимостта от установяване на ясни, справедливи и цивилизационни рамки в отношенията между църквата и държавата, както и между религиозните изповедания в страната ни, от една страна, а от друга, защото хората и обществото изпитват нужда да получат спешно познание и оценка за това, което е предопределило, често пъти фатално, живота им в сферата на личния и колективния им религиозен живот; и защото, правдиво е също да кажем, че настоящият век, в контекста на темата, а и не само, е век, повече от всички предходни, белязан от екстремни събития, създали рани в колективната памет, които годините не са в състояние да заличат.

Затова и част от поместените тук статии-доклади са носители на „спомените”, на източниците и свидетелствата от предходния период на отношенията църква – държава, период, оставил чудовищен отпечатък и до днес върху религиозния живот в страната ни. С други думи, времето на българския посткомунизъм разкрива и един вариант на настоящия реализиран вече проект – подлага на ревизия тезата, че става дума изключително за историята на „непосредственото станало” в религиозния мир.

И това е правилен подход, защото историята на сегашното време се простира и до този предшестващ период, който по ред причини досега не е бил обект на сериозно богословско и историческо изследване, отговарящо именно на критериите на свободното изследване. Този период, с всички изпълващи го събития, стои днес като „непогребан мъртвец” и продължава да безпокои живите. Следователно обект на заявената тема, в частност, е всичко това, което трябва да бъде „погребано”, тоест всичко свързано с темата трябва да получи необходимата историческа оценка, вкл. и въпросът за религиозните изповедания и Държавна сигурност преди събитията, в настояще време описателно представяни като „промените”. На времето след „промените” също има посветени текстове от настоящия сборник.

За българското посткомунистическо общество в условията на конституционно разделение между църквата и държавата може да чуем две взаимно изключващи се определения: общество без религиозна толерантност и общество с твърде много религиозна толерантност. За мнозина, учудващо, и двете твърдения са верни. 

Какво означава „религиозна толерантност”, разположена практически между църквата и държавата? Това всъщност е непрекъснатото говорене за определени травматични събития, без да се навлиза в дълбочина на явленията. Това всъщност – извинете за словесното наслагване – е състояние, което се крепи на повторението, нещо повече – на задължаващото повторение, водещо до подменяне на миналото с настояще. За тази неидентичност и несигурност в отношенията църква – държава „говорят” част от авторите; те сякаш питат поотделно всеки един от нас: как се чувстваш? И ето в тази корелация „църква – държава” се състои може би най-важното значение на инициативи като настоящия проект – както в индивидуален, така и в колективен план. 

Ситуациите „твърде много религиозна толерантност” и „твърде малко религиозна толерантност”, макар да изглеждат взаимно изключващи се, по-скоро взаимно се предполагат и обуславят. И в двата случая се постига обратното на това, което се цели. От държавническа, църковна и обществена гледна точка, колкото и различни да са мотивите на тези две стратегии, те отнемат перспективите на Историята. А колко е просто и колко е богословски правдиво: „Не в силе Бог, а в правде”. За това, със свои думи и доводи, пишат в този сборник и останалите участници в настоящото научно събитие.

Остава само за читателя да отдели време за прочит и да съсредоточи внимание върху тези научно-богословски, а защо не и социално-терапевтични текстове, посветени на различни подтеми и акценти на водещата тема – „Отношенията църква – държава след падането на комунизма”. Дано всред тези читатели намерят място и висши църковни ръководители, държавници и политици, за да не злоупотребяват с паметта и правдата в областта на религията, за да помнят – пак ще кажа, че „не в силе Бог, а в правде”.

Доц. Дилян НиколчевДилян Николчев е доцент, ръководител катедра – Богословски факултет към СУ. Завършил през 1986 г. Духовна Академия (сега Богословски факултет при СУ), както и право в Правно-историческия факултет (2008) към ЮЗУ. Специализирал Римско право в Юридическия факултет на СУ. От 1994 г. преподавател по Църковно право и Устройство и управление на БПЦ в Богословския факултет на СУ. Доцент от 2006 г., ръководител на катедра. Автор на монографията Брак, развод и последващ брак в Православната църква, както и на повече от 80 статии и студии, специализирани в областта на църковното право.

Публикувана в Блог

http://bghelsinki.org/index.php?module=pages&lg=bg&page=obektiv16913

Това е мнението на адв. Иван Груйкин и г-н Георги Кръстев от Дирекция “Вероизповедания”. Беседата с тях организирана от г-н Емил Коен за списание “Обектив?, издание на БХК, можете да прочетете на горепосочения линк.

Не съм сигурен, че поместеният по-долу диалог, посветен на темата „Нужни ли са промени в сега действащия Закон за вероизповеданията?” ще е достатъчно интересен за доста от читателите. Защо? Защото в него липсва сблъсъкът на мнения. Читателите на рубриката „Клуб Обектив” са свикнали дискусиите в нея да са остри, а мненията – често да са взаимно отричащи се. Но диалогът между адв. Иван Груйкин и държавния чиновник, гл. експерт в Дирекцията по вероизповеданията Георги Кръстев демонстрира, както може да се види по-долу, удивително единодушие. Разбира се, правозащитникът Груйкин обстойно критикува недостатъците на сегашния религиозен закон, ала тези критики са отдавна известни, многократно обнародвани и поради това не са никаква новина.

Разбира се, редакцията на сп. „Обектив” не би хабила място, за да представи на читателите си текст, от който става ясно, че – поне според Дирекцията по вероизповеданията и ресорния министър г-н Божидар Димитров – сега не се налагат никакви промени в Закона за вероизповеданията от 20 декември 2002 г., ако това само по себе си не беше новина.

То е новина, защото в края на септември лично г-н Димитров в Народното събрание изрази недоволството си от сега съществуващия законов режим на религиозната дейност у нас. Той се оплака, че в България е много лесно да се регистрира вероизповедание, че режимът трябва да се утежни, че вероизповеданията имат неоправдани привилегии, че трябва да се въведе минимален праг от 5 000 души, за да бъде една общност на вярващи регистрирана като вероизповедание. Няколко дни по-късно, на 29 септември, тези идеи бяха конкретизирани от Цвета Георгиева, народна представителка от партия „Атака”, в интервю пред RE:TV. Тя каза, че броят на регистрираните вероизповедания у нас е много голям и трябва да се намали поне три пъти, че трябва да се въведе праг от най-малко 5 000 души за регистрация на вероизповедание, че храмове не трябва да има на разстояние най-малко 50 м от учебно заведение. Освен това тя съобщи, че новият закон за вероизповеданията вече се пише и ще е „готов до десетина дни”.

Това предизвика обясним протест (с главен мотив: грубо нарушаване на правата на човека) и на 12 октомври 27 граждански и религиозни организации изпратиха до премиера, президента, Народното събрание и до други адреси остър протест. Малко по-късно броят на подписалите документа организации стана 35, и между тях личаха имената на такива големи общности на вярващите у нас като Католическата църква и Евангелският алианс.

За да си изясни какво по върховете на държавата мислят по тези въпроси, сп. „Обектив” покани на дискусия Иван Груйкин и министъра без портфейл Божидар Димитров. Той, както подобава на министър, се оказа много зает, но специално упълномощи г-н Кръстев да го представлява и да изкаже официалното му становище. По-долу читателят може да го види.

Това е предисторията на поместения разговор и тя обяснява защо го публикуваме. Ние не знаем кога и по силата на какви мотиви г-н Димитров е променил мнението си. Разбира се, оценяваме самата промяна положително, защото идеите, обнародвани от него и от варненската депутатка Георгиева, ако се превърнат в законова норма, ще нарушат извънредно сериозно религиозните човешки права на българските граждани. Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че промяната в мненията на г-н министъра е трайна. Дано това да важи и за идеите, изказани от някои депутати. Иска ни се да се надяваме, че те са разбрали, че през 2009 г. и с България като член на ЕС не е възможно религиозните права да се мерят с аршина, завещан от Закона за вероизповеданията от 1949 г.

Разговорът, чийто текст следва, бе проведен на 12 ноември т.г. Събеседници бяха г-н Георги Кръстев, гл. експерт в Дирекцията по вероизповеданията в Министерския съвет, и адв. Иван Груйкин, ръководител на НПО „Гражданска инициатива „Справедливост”. Дискусията бе водена от Емил Коен.

Не съществуват подготвени законопроекти
за промяната  на действащото законодателство

ОБЕКТИВ: Българският хелзинкски комитет е озадачен от това, което каза министър Божидар Димитров в Народното събрание в отговор на депутатско питане в края на месец септември т.г. На 29 септември т.г. в интервю пред “Re:tv” депутатката от “Атака” Цвета Георгиева разви идеи, които бяха много близки до тези на министър Божидар Димитров. На 17 октомври т.г. депутатката Красимира Николова от ГЕРБ разви във в. “Телеграф” възгледи, които, меко казано, са много учудващи.

Затова въпросът е: има ли недостатъци Законът за вероизповеданията и ако има, какви са те?

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Като администрация, пряко ангажирана с приложението на Закона за вероизповеданията (ЗВ), ние сме имали много неблагополучия, свързани с него. Но идеален закон няма.

Липсва публичност и прозрачност в работата на Софийския градски съд (СГС), окръжните съдилища и местните администрации във връзка с регистрацията на вероизповеданията. По оперативна програма “ОПАК” (Повишаване на административния капацитет) направихме проект, свързан с промяна в закона, за да имаме основание да бъдат създадени в интернет публични регистри на регистрираните в СГС вероизповедания, респективно на регистрираните в окръжните съдилища местни поделения, както и на поделенията, регистрирани в общините. Считаме, че така ще се повиши нашата възможност да осъществяваме възложения ни контрол в съответните срокове.

Макар в закона да има само общи разпоредби относно строежа на молитвени домове, в редица доклади на Държавния департамент на САЩ за религиозната свобода е отразено, че вероизповеданията имат проблеми при изграждането на молитвените си домове. Считаме, че нормативната база трябва да се усъвършенства, за да не се проточват с години разрешителните процедури за изграждането на един храм.

Недовършени в ЗВ останаха декларираните данъчни и кредитно-митнически облекчения, които не бяха отразени и в специалните закони. Т.е. има декларирано право, но то не може да бъде консумирано от вероизповеданията и в момента те са в неравностойно положение в сравнение с другите юридически лица с нестопанска цел като сдруженията и фондациите по Закона за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ). В тази насока трябва да се подобри законът.

ИВАН ГРУЙКИН: Конкретен недостатък на Закона за вероизповеданията (ЗВ) е неговата философия. Състоянието на религиозните права и свободи в страната трябва да бъде изведено пред скоба. Изхождайки от Конституцията и от международните правни норми, които са задължителни за България, защото тя ги е възприела по пътя на съответната рецепция, правото на вероизповедание е лично право от много висок ранг и това би трябвало да се отрази на степента на защитата му.

От тази гледна точка поставяме въпроса следва ли да има ЗВ. Отговорът на този въпрос не следва от само себе си. Ако приемем, че такъв закон е неизбежен, то каква трябва да е философията му? Отговорът е, че ако въобще трябва да има ЗВ, защото регламентацията в Конституцията е недостатъчна, тогава той трябва да дава повече гаранции за защитата на това основно лично човешко право. Регламентацията му започва още в първия раздел на Конституцията, където се казва, че вероизповеданията са свободни.

Нашето мнение е, че действащият ЗВ се разминава с тази единствено възможна философия. Ако разгледаме конкретните текстове, може да се види, че най-големият недостатък на закона е свързан с най-популярния религиозен казус в България, чиято известност се дължи на едно много неприятно за България решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) – регламентацията на статута на Българската православна църква – чл. 10 на закона. Проблемите там са много. Един от тях е рестриктивното уреждане на статута на православната църква по начин, който да закрепи неравенство, подкрепяно от държавата – вземане на страна в съществуващ вътрешноцърковен спор. Няма да влизам в детайлите на решението на ЕСПЧ, но важното е, че чл. 10 от ЗВ в противоречие с Конституцията персонифицира традиционното за България източно православие с конкретно юридическо лице, едно единствено при това, тоест има монополизация на религиозна доктрина и практика, която по Конституция е традиционна, а не юридическо лице, с конкретен субект на правото - Българската православна църква (БПЦ), с конкретни характеристики в чл. 10 от ЗВ. Това е голям проблем.

Член 10 въвежда сериозна неравнопоставеност между БПЦ и останалите вероизповедания, въпреки декларативните текстове в ал. 2 и 3 на закона, че БПЦ не може да бъде използвана за привилегии или ограничения в правата. Тези декларации според нас са без каквато и да е правна стойност.

В закона има неяснота и липсват достатъчно гаранции за отстояване на личния характер на правото на вероизповедание, независимо че от него може да се изведе фундаменталното правило, че упражняването на религиозните права не е предпоставено и задължително предопределено от съществуването на правно-организационна форма (т. нар. регистрация). Някои от текстовете дават повод за двусмислици.

Ако приемем, че вероизповеданията могат да не бъдат регистрирани (това следва от чл. 14 на ЗВ, който дава право на вероизповеданията да придобиват статут на юридическо лице, което означава, че те могат и да не го придобият, а това важи и за техните поделения), то логичният извод е, че могат да съществуват (което според нас е резонно, съобразено с Европейската конвенция за правата на човека) нерегистрирани вероизповедания, които не искат да ползват предимствата, които им дава регистрацията. Това е много близко до самата религиозна доктрина, по-скоро до практиката, до традициите на голяма част от съществуващите вероизповедания, особено тези в протестантския сектор. Това фундаментално положение не съответства на съществуваща забрана в закона – за извършване на дейности, представляващи публично практикуване на религия от юридически лица с нестопанска цел, регистрирани за популяризиране на определено вероизповедание. Парадоксът е, че може да се извършва религиозна дейност от нерегистрирано вероизповедание (от група, обявила се за религиозно вярване), а има текст, който забранява подобна дейност да се извършва от регистрирано юридическо лице с нестопанска цел. Това дава повод за ерозиране на фундаменталното приемане, че вероизповеданията могат и да не бъдат регистрирани, т.е. че регистрацията не е задължителна предпоставка за упражняването на религиозните права, не е своеобразно разрешително за извършването на подобна дейност.

Законът е пестелив по отношение на конкретни облекчения, предимства и други гаранции за упражняване правото на вероизповедание в пълния му обем. Препращането към други закони не води до никакви практически ползи. В Закона за местните данъци и такси, в Закона за ДДС и други, в които има регламентация на вероизповеданията, на местните им поделения и на юридическите лица с нестопанска цел за извършване на общественополезна дейност, то вероизповеданията са с по-ограничено подпомагане от държавата, отколкото сдруженията и фондациите, регистрирани в обществена полза. В тази посока има възможности за подобряване на закона.

Административно-наказателните разпоредби на ЗВ затвърждават впечатлението, че целта на сегашния закон е не толкова да се дадат допълнителни гаранции за упражняването на това толкова важно човешко право, а че по-скоро се следват традициите на законодателството от предшестващи исторически периоди, в което съществуваше презумпцията за наложителност на ограниченията в сферата на вероизповеданията като неизбежно следствие от характера на религиозната материя - нещо потенциално опасно. Това се вижда от съпоставяне на позитивните и ограничителните текстове в раздела “Административно-наказателни разпоредби”. В тези насоки виждаме недостатъците на Закона за вероизповеданията.

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Във връзка с чл. 10 има решение на Конституционния съд. Според него той не е противоконституционен, т.е. не създава неравнопоставеност и неравенство.

Едва ли имаше основание прокуратурата, ръководена тогава от Никола Филчев, да се позове на чл. 10, за да извърши тези печално известни на всички действия (става дума за полицейската атака срещу повече от сто църкви и други обекти на т.нар. „Алтернативен синод на БПЦ”, извършена на 20 юли 2004 г., бел. ред.). Затова България беше осъдена по чл. 9 от ЕКПЧ, но ние не виждаме основание за позоваването на чл. 9 за извършването на такива действия.

Що се отнася до това, че нерегистрирани религиозни общности могат да осъществяват дейност, имаше съмнения, че това би създало определени трудности, но практиката от 2003 до 2009 г. показа, че това не е така. Достатъчно е да спомена факта, че съществуват „Свободните братя”, чиято традиция не е да се регистрират и да функционират като институция, както и на други изповедания.

Ограничителните разпоредби са доста ефективни спрямо длъжностни лица от типа на кметове, които не спазват сроковете за регистрация или правят немотивирани откази.

ИВАН ГРУЙКИН: В ЗВ има положение, което според нас е в посока обратна на извода за ограничаване на базата на презумпцията, че религията е потенциално опасна сфера. Квалификацията е малко крайна, но съществува като мотив в идеята на законодателя. Централизираната регистрация на вероизповеданията в СГС, независимо от тяхното седалище (по аналогия с политическите партии), според нас е неоснователна централизация на регистрацията. Това също е минус на закона. Подобно е и положението, регламентиращо регистрацията на местните поделения, че тяхната регистрация, ако имат статут на юридически лица съгласно устава на вероизповеданието, следва да бъде извършена след искане на представители на самото вероизповедание. Според нас това е принудително централизиране на самите вероизповедания от гледна точка на взаимоотношения между централно ръководство и местни поделения. Такава централизация не съществува като традиция и практика в голяма част от вероизповеданията.

ОБЕКТИВ: Споделяме становището на г-н Груйкин и критиката на г-н Кръстев за изменения, които биха били насочени към по-голяма прозрачност, към улесняване. Регистърът по презумпция е публичен, но друго си е да бъде в интернет.

Мисля, че неизбежна последица от решението на ЕСПЧ ще бъде изменение на чл. 10 от ЗВ. Друг е въпросът кога ще стане това.

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Предстои крайното решаване на спора по делото на БПЦ, представлявана от митрополит Инокентий, срещу България. Ако в крайното решение има указания за промяна на ЗВ, понеже България е страна по ЕСПЧ, това ще стане неизбежно.

ОБЕКТИВ: Доколко сте осведомени за идеите, които стават публични от средите на управляващото мнозинство относно изменения в закона?

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Не искам да коментирам изказванията на двете народни представителки. Доколкото ни е известно, не съществуват подготвени текстове за промяна в Закона за вероизповеданията.

ОБЕКТИВ: Г-жа Цвета Георгиева каза, че до 10 дни ще има готови текстове, но ги няма.

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Това може да бъде инициатива на всеки депутат.

Ние още преди години получихме оценка по текстовете на сегашния закон с Резолюция 1390 на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Освен съмненията в някои текстове, тя по категоричен начин утвърждава, че ЗВ от 2002 г. е огромна крачка напред за гарантиране на религиозните права и свободи.

От 2004 г. до последния доклад на Държавния департамент, свързан с практиките по прилагането на закона, България получи много добра оценка – че у нас се спазват много добре религиозните права и свободи, Миналата година Държавният департамент заедно с текста на доклада направи тълкувание, че това е максимално високата оценка. Има и критики, но те са свързани основно с действията на местната власт. Не считаме, че резки промени в ЗВ ще подобрят това законодателство. Напротив, ще бъде връщане назад. Резки промени в закона не следва да се правят.

ИВАН ГРУЙКИН: Разумен извод е да не се допускат промени в законодателството, свързани с фундаменталната промяна на принципи, каквото е въвеждането на високи прагове за минимална членска маса на вероизповеданията с оглед на регистрацията. Здравият разум трябва да надделее. Изказванията на народните представители от управляващото мнозинство и от „Атака”, потвърдени по един общ начин от министър Божидар Димитров, са симптоматични, появяват се доста често, кампанийно. Те заслужават особено внимание, трябва да сме наясно със същността им.

ОБЕКТИВ: Слагането на праг от 250 хиляди души за регистрация на религиозни организации означава в България да има само две вероизповедания. Това е извън здравия разум. Министърът и депутатката от „Атака” имат следните общи идеи: праг от 5 хил. души за регистрация на религиозна общност, без това да е свързано с получаването на някакви предимства, че не трябва да се строят храмове в близост до училища (тя употреби думата „църкви”), Депутатката още каза, че броят на религиозните общности трябва да бъде намален поне три пъти.

ИВАН ГРУЙКИН: Мотивите на двете народни представителки бяха, че по този начин ще се ограничи дейността на съответните вероизповедания. Тяхната логика е, че когато се ограничи регистрацията, това ще ограничи дейността на религиозните общности. Подобни изказвания със силно негативистични обобщения са неприемливи. Тази дискриминационност в изказа на народните представителки е забранена от Конституцията, както е недопустима и по отношение на националност, етническа и расова принадлежност. Тези народни представители не съзнават, че дискриминационното говорене за определен тип религия и фаворизирането на други религии, каквото в случая те направиха категорично за БПЦ, е абсолютно неприемливо и забранено от Конституцията и антидискриминационното законодателство.

Съгласно закона и Конституцията, съгласно дефиницията на „право на вероизповедание”, направена от Конституционния съд, регистрацията на вероизповеданието няма никаква пряка връзка с възможността на определена религиозна група да извършва религиозна дейност. Тезата за ограничаване на дейността чрез ограничаване на възможността за регистрация, включително чрез въвеждането на висок праг, е абсолютно несъстоятелна.

Друг мотив, който прозира зад тези изказвания, е че ограничаването е наложително, защото с получаването на този статут вероизповеданията се облагодетелстват неправомерно от облекчения. Тази теза е абсолютно несъстоятелна, защото облекченията в действащото законодателство са повече за юридическите лица с нестопанска цел, отколкото за вероизповеданията. От тази гледна точка, ако определена група лица има незаконни намерения – да се облагодетелства от законодателството, много по-лесно може да го направи, като регистрира фондация за извършване на дейност в обществена полза с трима души управителен съвет или сдружение в обществена полза с шест члена.

ОБЕКТИВ: В редица страни има прагове, но те са свързани с друго – колкото повече членове има дадена организация, толкова повече облекчения получава. В такива случаи това е оправдано. В предложенията на народните представителки нищо такова няма.

ИВАН ГРУЙКИН: Относно съображенията за потенциалната опасност от религиозните храмове, която налага те да бъдат строени на определено санитарно разстояние от учебни заведения - с това се връщаме към онова време, когато религията по закон беше обявена за нещо, което от само себе си ще умре. Това е абсолютно несъстоятелно от гледна точка на съвременното законодателство.

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Народната представителка Цвета Георгиева подчерта, че режимът е твърде либерален. Да, и аз смятам, че е твърде либерален. Стига се до парадокси – десет човека чужди граждани правят пет вероизповедания, като си стават един на друг съучредители. Това са кухи юридически лица. Ние като администрация винаги сме считали, че тези парадокси не могат да тежат толкова, колкото защитата на правото на сдружаване на религиозна основа. Затова не мислим, че режимът трябва да бъде променян.

ОБЕКТИВ: Никой не може да гарантира, че няма да има злоупотреби с права. Но за тяхното наказване си има прокуратура и съд и няма никаква нужда да се ожесточава ЗВ.

ГЕОРГИ КРЪСТЕВ: Дори в комунистическия закон за вероизповеданията нямаше числени граници за регистрация на вероизповедание!

ОБЕКТИВ: Какви са перспективите да бъдат направени сериозни изменения, та от Народното събрание да излезе силно променен ЗВ?

ИВАН ГРУЙКИН: Връщам се към фундаменталния характер на правото на вероизповедание като основно човешко право, гарантирано от българската Конституция. Недопустими са самоцелни ограничения на това право извън изчерпателно изброените в Конституцията и в международните договори, по които България е страна. Недопустимо е ограничаване и на други фундаментални права съгласно българската правна традиция и съвременното законодателство. Няма специален закон за регламентация на правото на свободно изразяване на мнения или на свободата на словото и на печата, както няма и закон на правото на живот. Не случайно споменавам тези фундаментални, с които правото на вероизповедание се родее, за да подчертая изключителността на допускането, че следва да има специален ЗВ. Но ако приемем, че е необходим, то е законът да дава допълнителни гаранции, улесняващи реализацията на правото на вероизповедание, а не да ограничава това основно човешко право на основата на неизживени стереотипи, предразсъдъци и културна специфика на днешното българско общество. Следва да се плати цената да бъдем страна член на Европейския съюз и пълноправен партньор в реализацията на основополагащите правни актове, които са и в основата на българската правна система по силата на българската Конституция.

Публикувана в Блог

ДО

ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ Президент на Република България

ЦЕЦКА ЦАЧЕВА Председател на 41-то Народно събрание на Република България

БОЙКО БОРИСОВ Министър председател на Република България

ЙОРДАН БАКАЛОВ Председател на Комисията по човешки права и вероизповедания към 41-то Народно събрание

БОЖИДАР ДИМИТРОВ Ресорен министър на вероизповеданията

ПРЕДСЕДАТЕЛИТЕ на парламентарно представените в 41-то Народно събрание политически партии

Г. ГАНЕВ
Омбудсман на Република България

Копие до:

ЕМИЛ ВЕЛИНОВ
Директор дирекция Вероизповедания към Министерски съвет

Българските медии

Д Е К Л А Р А Ц И Я

ОТ ЗАГРИЖЕНИ ЗА РЕЛИГИОЗНАТА СВОБОДА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯ И ГРАЖДАНСКИ СДРУЖЕНИЯ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Относно: изнесена информация в медиите за подготвян законопроект за нов закон за вероизповеданията от Цвета Георгиева, народен представител oт партия «Атака» в 41-то Народно събрание на Република България

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,

Тази декларация е израз на нашата дълбока загриженост относно направените от народната представителка Цвета Георгиева от партия «Атака» изявления в ефира на предаването «Булевард България» на 29.09.2009г. по телевизия Re:tv относно подготвян законопроект за нов закон за вероизповедианията.

От изнесената в предаването информация става ясно, че политическа партия «Атака» подготвя законопроект за нов закон за вероизповеданията, който според г-жа Георгиева ще е готов до една седмица. Целта на този законопроект е да въведе нови изисквания за регистрация на вероизповедание, както и да задължи регистрираните до момента вероизповедания да се пререгистрират с оглед тези нови условия.

Някои от новите изисквания, които партия «Атака» планува да заложи в закона, оповестени публично от г-жа Георгиева в предаването “Булевард България” са следните: – религиозната общност да има минимум 5000 последователи – български граждани; – религиозната общност да разполага със собствен храм; – сградата на общността да се намира на не по-малко от 50 метра отстояние от училища, като това изискване да важи и за заварените в това положение храмове на регистрирани до момента общности; – да не е отказвана регистрация на верската общност в други страни по света;

Във връзка с горното, изразяваме нашата загриженост като считаме, че въвеждането на подобни изменения в Закона за вероизповеданията в голямата си част ще са в грубо противоречие с Конституцията на Република България (член 6, член 12, член 13, член 26, член 37 и член 43) и безпрецедентно ще нарушат правата и свободите на голям брой български граждани.

Предлагането и приемането на репресивни клаузи в настоящи и бъдещи закони, изискващи регистрация и пререгистрация на религиозните институции в България са в противоречие и с редица международни документи, които Република България е ратифицирала, като Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, /наричана по-нататък Конвенцията/, Международния пакт за граждански и политически права на ООН, Договора за присъединяване на България към Европейския съюз и други актове, подписани от Република България.

Въвеждането на изискване за минимален брой последователи, както и другите визирани ограничителни режими по съществото си представляват пречка за изграждането на общество, в което плурализмът на възгледите, вярванията и религиозната свобода са неотменима предпоставка за демократично развитие.

УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА,

Призоваваме Ви според Вашите правомощия, категорично да изразите своята позиция в защита на религиозната свобода в България и да съдействате активно за отпадане на гореизброените изисквания за регистрация на вероизповедание.

ГЛАСУВАНЕТО НА ПОПРАВКИ В ПОСОЧЕНИЯ СМИСЪЛ В ЗАКОНА ЗА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА БИ ОГРАНИЧИЛО ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА И РЕЛИГИОЗНИ СВОБОДИ В РАЗРЕЗ С КРИТЕРИИТЕ ЗА ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ И ЧЛЕНУВАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ КЪМ МОМЕНТА В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ.

С НАСТОЯЩАТА ДЕКЛАРАЦИЯ НИЕ ИЗРАЗЯВАМЕ КАТЕГОРИЧНАТА СИ ПОЗИЦИЯ СРЕЩУ ДОПУСКАНЕТО НА ГОРНИТЕ ДИСКРИМИНАЦИОННИ, ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННИ И НЕДЕМОКРАТИЧНИ ТЕКСТОВЕ В ЗАКОНА ЗА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА.

С уважение,

Име и длъжност на представителя: Вероизповедание / гр. сдружение: Адрес за контакт:

1 Д. ф.н. адв. Виктор Костов, председател ГИ Свобода за всеки, Фондация Преображение ул. Смърч 14, ж.к. Бели брези, София

2 Д-р Красимир Кънев, председател Български хелзински комитет ул. Върбица 7, София 1504

3 Цанко Митев, председател Асоциация за защита на религиозната свобода ул. Цветан Минков 11, София 1202

4 Васил Еленков, пълномощник Национален Алианс Обединени Божии Църкви ул. Веслец 69, София 1202

5 Калоян Курдоманов, пълномощник Апостолска реформирана църква ул. Веслец 26, София 1202

6 Адв. Диана Даскалова Фондация «Център за правна помощ – Глас в България» ул. Лавеле 8, ап. 6, София

7 Людмил Ятански, пастор Българска евангелска църква «Блага Вест» ул. Суходолска 2, бл. 52, ет. 1, ап. 4, София

8 Павел Игнатов, гл. пастор Божия църква в България ул. Васил Друмев 37, Оборище, София

9 Велислав Алтънов, ръководител Християнска вселенска и апостолска църква РИ ул. Перник 176, ап. 59, София

10 Пламен Цолов, пастор Апостолска Християнска църква ул. Бачо Киро 66, София 1202

11 Тихомир Тенев, апостол Християнска църква ДАВ България кв. Българка, гр. Сливен

12 Емил Коен, председател Фондация «Толерантност» ул. Раковски 163а, София

13 Елена Дянкова, координатор ГИ Справедливост 21 към ХЦ Прелом ул. Веслец 26, София 1202

14 Светослав Петров, национален гл. служител Национален християнски център ул. Мургаш 1, гр. Пловдив

15 Любо Гечев Петков, гл. пастор Християнска църква «Месия» ул. Майор Кавалджиев 175, гр. Ст. Загора

16 Евгени Найденов, председател Българска свободна църква ул. Маестро Кънев 34, кв. Ов. Купел, София

17 Красимир Партовски, гл. пастор Християнска църква «Ел шадай» бул. Мария Луиза 112 а, София

18 Иводор Ковачев, главен служител Апостолско служение Мисията РИ Младост 2, бл. 215, ап. 148, гр. София

19 Мария Миндева, ръководител Отворено библейско братство ул. Ген. Колев 81, гр. Добрич

20 Никола Лефтеров, председател Съюз на църквите на адвентистите от седмия ден ул. Солунска 10, София

21 Динко Златаров, епископ Църква на Бога РИ ул. Г. С. Раковски 21, гр. Стара Загора

22 Димитър Димитров, пастор Християнски център за Съживление РИ ул. Хан Аспарух 8, ет. 4, ап. 11, гр. Добрич

23 Жоро Пенчев, пастор Интернационален християнски алианс Реката РИ София ул. Латинка 26, вх. Б, ет. 7

24 Станислав Тодоров, гл. пастор Християнски център «Слово на вяра» РИ ул. Тунджа 21, вх. А, ап. 7, гр. София

25 Георги Михайлов, пастор Христова евангелска църква «Шалом» ул. д-р Съйко Съев 16, гр. Ловеч

26 Адв. Иван Груйкин, председател Гражданска инициатива «Справедливост» ул. Евлоги Георгиев, бл. 147, вх. А, гр.София

27 Стоян Георгиев, председател Асоциация общество и ценности бул. Вл. Вазов бл. 169, гр. София 1510

София, 12 октомври, 2009г.

Публикувана в Блог

http://www.dnevnik.bg/analizi/2009/04/23/709719_otvud_chertata/

Ако някой си прави илюзия, че комунизмът си е отишъл от България, то справката с последните развития на законотворчеството ще я разсее без съмнения.

Макар, че нашата задача е да следим за свободата на религията, съвестта и словото, неразделна част от истинската свобода на вярата е и свободното сдружаване и правото на събрания на открито след уведомление на властите.

В набързо приетия законопроект за промени в Закона за събранията, митингите и манифестациите се предвиждат същите ограничения от комунистически тип на това право, както това се прави с регламентацията на свободата на религията. Може свобода, може…ама не чак толкова.(Бележка: Този закон се занимава само със събранията на открито; за събрания на закрито не е необходимо никакво разрешение от властите.)

Пресата информира за следните измения, които ще неутрализират правото на свободни събрания на открито:

Организаторите на митингите ще трябва да уведомяват кмета на общината най-малко пет работни дни преди началото им. Освен предписаните случаи в законопроекта при определени обстоятелства градоначалникът също ще може да налага забрани за провеждане на протести.

Например, когато разполага с несъмнени данни, че това ще създаде реална заплаха за насилие застрашава националната сигурност, обществения ред или пък конституционните права и свободи на другите граждани. Няма да се позволява и гражданско недоволство, което разпалва етническа, расова или религиозна омраза или призовава към война.

(в. “Експрес”, 24 април 2009)

Какво значи “при определени обстоятелства” градоначалникът да може да налага забрани на събрания на окрито? Административен произвол и ограничения на конституционните права ще са резултатът от тази неясна формулировка. Имайки предвид неспособността на българските местни държавни органи да осъзнаят нивото на собствената си юрисдикция и това, че не престава да предефинират основни конституционни права, като свободата на религията, можем да си представим как всеки опит за организиране на проповед на открито има опасност да бъде класифицирана като, например, “разпалване на религиозна омраза”.

Недоверието към държавното управление не бива да бъде компенсирано с по-ограничителни закони за правата на хората. Това е комунистическото разбиране за държавност - недоволството на хората се третира като досадна пречка за официалните лица. В едно свободно общество правителството следва да търси първо решение на проблемите и подобряване на ефективността и справедливостта на държавната система, и да прибягва към ограничения на основни права само на тези, които наистина са заплаха за реда и сигурността.

Но при положение, че свободата на религията и съвестта са обект на държавно регулиране в пост-комунистическа България, колко повече външната изява на политическо несъгласие ще бъде неудобна за държавната машина. Терминът “тоталитарна демокрация” придобива все по-актуално звучене.

Публикувана в Блог

Едвам ли личното безхаберие може да е голям грях. То обаче може да се превърне в изкушение – освен да изложиш себе си, също да омаскариш хората, които са ти гласували доверие. Като капак на всичко, пълното невежество по определени теми може да доведе дотам, че работата да се свърши точно така, както не трябва…Не е ясно, дали някъде по света има състезание за изричането на най-абсурдни неща в най-кратко време, но ако имаше, българският депутат от групата на социалистите в Европарламента – Маруся Иванова ЛЮБЧЕВА (срв.http://www.europarl.europa.eu/members/public/geoSearch/view.do?country=BG&partNumber=1&id=37524&language=BG) можеше да бъде лауреат на наградата по дисциплината “Абсурдни изказвания по Църковно право”. При това с право! В края на едноминутно изказване в Европарламента

Законът за вероиповеданията определя БПЦ като традиционна за България и неподлежаща на регистрация. Изборът на Патриарх и Състав на Св. Синод не са обекти и субекти на правото, а подвластни на църковните канони.

От този цитат възникват няколко въпроса, на които евродепутатът от Бургас, или някой от осемте и сътрудници (http://www.bs-ml.eu/team.html) сигурно може да даде отговор, поне за себе си. Ако пък не може, има най-малко две възможности – спешно да споходи до някой свещенослужител – има и в Брюксел и в Страсбург енории на Средно- и Западноевропейската епархия на БПЦ, или пък да консултира някого в Бургас или където е приходяща депутатът-социалистка, ако изобщо е приходяща (по вътрешни партизански съображения). В противен случай може да е време да си припомни поговорката за мълчанието и златото.
Въпросите:

1. “Регистрирана” ли е БПЦ чрез чл. 10, ал. 2 от Закона за вероизповеданията ex lege?

2. Подзаконов нормативен акт ли е Уставът на БПЦ по смисъла на Закона за вероизповеданията и Закона за нормативните актове?

3. След като Законът за вероизповеданията регламентира нещо свързано с БПЦ, не е ли тя негов обект? А не е ли субект на правото?

4. Ако чл. 10, ал. 2 от Закона за вероизповеданията вменява на БПЦ качеството и на юридическо лице – може ли тя да не бъде субект на правото? А за какво става въпрос в категоричния чл. 44, ал. 3 от Конституцията?

5. Български граждани ли са Нег. Св. патриархът? А членовете на Св. Синод? Като такива, трябва ли да се съобразяват с българското право – независимо от религиозните си убеждения? Каква е ролята на чл. 58, ал. 2 от Конституцията?

6. Светска (религиозно-неутрална) държава ли е България? Какви са мотивите на Конституционния съд в точка 16 на Решение №2 от 1998 г.?

7. Изключва ли светската държава вменяването на религиозни норми държавноправен характер? Трябва ли светската държава да се съобразява с религиозни норми?

8. Може ли “подвластието на Св. Канони” да “освободят” духовника от вроденото му качество по конституция – субект на българското право? (вж. въпрос 5-ти).

9. Може ли един себеуважаващ евродепутат да се изказва “за доброто на Синода” в пълен противовес с неговите постановки:
1. с Решение № 13, абз. 4, на IV-ти ЦНС (срв. ЦВ 15/1997) и
2. точка 2 от официалните писма от V-ти ЦНС (срв. изв. бр. ЦВ януари 2002)?

Едноминутното изказване на доц. д-р Любчева в Европейския парламент достойно се нарежда до изявлението на проф. Герджиков, че “Католиците са протестанти” (http://www.sedembg.com/137/page21.htm) и изказванията на върховен съдия Пенчев (http://hpberov.blogspot.com/2009/02/blog-post_12.html).

Интересно, кой ли е следващият ПОЛИТЕКСПЕРТ по Църковно право? Скоро се очаква отговорът на политици от ДПС, които да обяснят защо трябваше да преписват преамбюла на руския Закон за вероизповедания в нашия
(вж. http://hpberov.blogspot.com/2008/09/blog-post_6687.html).

Оригиналът на този постиниг тук.

Публикувана в Блог

Прилагаме линк  към фотокопие от писмото на Дирекция “Вероизповедания” до Десислава Пулиева, поради разразилата си дискусия относно неговата същност. Прочитайки текста на писмото читателите ще придобият по-пълни впечатления. (Кликнете на картинката за уголемяване, щом отворите линка).

Относно законносъобразността на писмото, то влиза поне в една категория от задълженията на Дирекцията, която цитирам тук от Закона за вероизповеданията:

Чл. 35.  Дирекция “Вероизповедания” е специализирана администрация на Министерския съвет, която:
            …
            2.  подпомага Министерския съвет при осъществяване на държавната политика на поддържане на търпимост и уважение между различните вероизповедания;

С писмото си дирекцията изпълнява именно това свое задължение, което е част от държавната политика (чл. 37, ал. 1 изр. 2 от Конст. – “Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи”.), като призовава Пулиева да бъде “обективна и прецизна”.

Забележете, че писмото на Дирекцията по никакъв начин не ограничава правото на свобода на словото на Пулиева, нито и дава насоки относно нейните верски разбирания. Дирекцията просто констатира, че публичните изявления на Пулиева съдържат елементи на насаждане на омраза срещу вярващи, които не изповядват нейната религия. Писмото дори не забранява на Пулиева да критикува вярата на другите, това е част от свободата на словото и на религията. Но в същото време учтиво й напомня че изказванията й са пълни с невъздържаност и неточности.

Свободата на словото може да бъде ограничавана, ако с употребата на това право се нарушават правата на другите. Разпространението на обидни и клеветнически твърдения не са под защитата на конституционното право на свобода на словото. Писменото изявление на Дирекцията до Пулиева е напълно в конституционните правомощия на държавата, за разлика от изявленията и действията на други държавни органи.

Свободата на словото винаги се съчетава с една вътрешна, морална свобода и отговорност, да говориш не просто каквото ти падне и да изливаш жлъч, а да говориш истината и то с доказателства и аргументи. Пулиева и медийните й спонсори с в положение на пълен провал по отношение на този стандарт и затова забележката на Дирекция “Вероизповедания” е много на място.

Публикувана в Блог

Статията е публикувана във в. “Капитал” през 2003 г. (нужен е абонамент, за да я прочетете онлайн).
 Брой 41, 18 октомври 2003, 00:00 / ОБЩЕСТВО
http://www.capital.bg/show.php?storyid=223484

ЗА: Доц. Иван ЖЕЛЕВ, директор на Дирекция „Вероизповедания“ към Министерски съвет

Законът за вероизповеданията наистина е много добър. Само онези, които са живели като вярващи хора в България по време на действието на предишния закон, знаят каква е разликата. Уважавам мнението на председателя на Комисията за сигурност и сътрудничество на САЩ г-н Кристофър Смит (публикувано в последния брой на „Капитал“, бел.ред.) Но не мога да се съглася с всичките му твърдения. Законът ни не беше приет набързо.

Няколко мандата на Народното събрание изтекоха, докато се стигне до приемането му. При дейността си работната група се ръководеше от нормите на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и на Международния пакт за граждански и политически права, както и от принципните препоръки, направени в експертизата на Съвета на Европа по повод на законопроекта, разглеждан в предишното, 38-о Народно събрание. За пръв път бяха привлечени и експерти от голям брой вероизповедания.

Законът основно промени философията на отношенията между религиозните общности и държавата, като реално гарантира свободата на вероизповеданията и отделеността им от държавата. Чрез тяхната регистрация в съда се премахна възможността за намеса на властта във вътрешноорганизационния живот на религиозните групи, каквито печални инциденти имаше и в близкото, и в по-далечното минало.

Дирекция „Вероизповедания“ се превърна от контролиращ орган в институция, която подпомага дейността на вероизповеданията и гарантира спазването на религиозните права. Законът съдържа реституционни разпоредби, които дават възможност за възстановяване на собствеността върху имотите на вероизповеданията, отнети в периода преди 1989 г. Така се премахва една огромнанесправедливост.

Законът за вероизповеданията не създава привилегии за БПЦ и в никакъв случай не дискриминира останалите вероизповедания. Не съществува конституционна забрана за държавата чрез закон да признае качеството на юридическо лице на определена общност, в случая БПЦ. Това признание по никакъв начин не нарушава правото на лицата свободно да се сдружават – както на източноправославните християни, така и на тези, които изповядат друга вяра.

Невярно е твърдението на г-н Смит, че всички вероизповедания освен БПЦ трябвало да кандидатстват за регистрация. Според определението на закона регистрацията на тези вероизповедания беше служебно прехвърлена в Софийския градски съд и вероизповеданията не бяха утежнени с нищо. Не имало и отказ на визи за представители на религиозни ордени. Това е недоразумение.

Наистина деликатен, но пък съвсем ясен е случаят с разколническата група на епископ Инокентий.

Единствено признатата в страната и чужбина религиозна институция на православното вероизповедание е Българската православна църква, чийто глава е български патриарх и софийски митрополит. Това е определението на закона. Оттам нататък всички права и задължения са свързани с този статут. Самозванци винаги е имало в историята, в това число и в историята на църквата. Но и в този случай законът дава право на епископ Инокентий да се регистрира като отделно вероизповедание. И това именно е един от най-важните демократични принципи на новия закон.


ПРОТИВ
: Красимир Кънев, председател на Българския хелзинкски комитет

Новият закон за вероизповеданията е рестриктивен и дискриминационен. Той е рестриктивен, защото ограничава правото на изповядване на религия на основания, които не са предвидени в международното право, а също така защото установява режим на надзор и контрол над вероизповеданията, който ги сплашва и въздържа от дейност. Той е дискриминационен, тъй като установява режим на регистрация и функциониране на вероизповеданията, който е различен за различните вероизповедания. За Българската православна църква той е един и е привилегирован, а за останалите вероизповедания – друг. Освен това всички вероизповедания са ощетени от него в сравнение с нерелигиозните организации, които не са подложени на много от ограниченията и наказателните мерки, приложими за вероизповеданията.

Двамата експерти на Съвета на Европа, професор Лоусън и проф. Евънс, които предложиха експертиза на вече приетия закон през пролетта на тази година, направиха бележки по около половината от текстовете му. Тази експертиза, която бе укрита от българската общественост обаче, взе предвид само съответствието на закона с нормите на международното право, без да го сравнява с приложимите за нестопанските организации нормативни актове. Ако се вземе предвид и това, ще се види, че е безсмислено да се ремонтират негови отделни текстове, тъй като самата му цел да създаде особен, рестриктивен и дискриминационен режим за функционирането на вероизповеданията в България е неприемлива и трябва да се отхвърли. Заедно с нея трябва да се отхвърли и самият закон и да се приеме нов.

Слабите моменти на закона са много, но най-важните от тях са следните:

регистрирането на Българската православна църква на патриарх Максим като юридическо лице по силата на закона и поставянето извън закона на алтернативния синод. Това е в открито нарушение на международноправната норма за свобода на религията и убежденията, провъзгласена от Европейската конвенция за правата на човека и утвърдена от Европейския съд по една подобна ситуация на разцепление на мюсюлманското вероизповедание по делото „Хасан и Чауш срещу България“;

установяването на надзор и контрол над вероизповеданията на един специален държавен орган, дирекция „Вероизповеданията“, на който законът възлага редица полицейски функции. Законът отива дотам да изисква вероизповеданията да представят пред държавата сведенията за характера на тяхната вяра, нещо съвсем недопустимо;

установяването на специален дискриминационен наказателен режим спрямо вероизповеданията, какъвто не съществува за нерелигиозните организации.

В заключение – новият закон определено вреди и той ще създаде сериозен проблем след поставянето извън закона и отнемането на имуществото на алтернативния синод. Ако възможностите за репресия, които той предоставя, се използват от държавата, той може да нанесе сериозни удари и върху правото на малцинствените вероизповедания да изповядват своята религия.

Публикувана в Блог