Статии с етикет: Вяра

Важно българско дело по свободата на вярата и съвестта е пред Европейския съд за правата на човека. Разговор с адв. Робърт Кларк за делото "Тончев и други с-у България" и това, какво предстои. Разговорът е проведен на 26.09.2021 г. в Бургас. Започва с въведение на български език. Текстът по-долу е транскрипция на английската част от записа. Аудио подкастът може да слушате тук.

На снимката (от ляво надясно): адв. Р. Кларк, адв. В. Костов и п-р Ж. Тончев пред сградата на Бургаския съд, където започна делото, което сега е висящо пред ЕСПЧ

адв. д-р Виктор Костов, Свобода за всеки (В.): Здравей, Роб, добре дошъл в нашия подкаст – Свобода за всеки. Представих те накратко като адвокат от Ей Ди Еф Интернешънъл, който е тук, в България, за целта на един казус, и бих искал да говорим за този случай...

адв. Робърт Кларк, ADF International (Р.): Да... Благодаря за поканата.

В.: О, да, за мен е удоволствие. Може би да кажеш няколко думи за Alliance Defending Freedom (Алайънс Дефендинг Фриийдъм) – твоята организация – и след това да говорим за казуса, за ефекта от евентуалното решение на Европейския съд за правата на човека.

Р.: Аз работя за ADF International, или Алианс за защита на свободата. Ние сме християнско правно служение, което съществува, за да защитава основни свободи и присъщото на всички хора достойнство. Какво означава това на практика – ако вашите права са зстарашени, по-специално като християнин, като вярващ може би, защото споделяте евангелието или живеете в съответствие с тези вярвания, или като родител отглеждате децата си в съответствие с тази вяра, то това са казусите, от които се интересуваме. Ние често работим с местни адвокати, асоциирани адвокати, повече от 3000 такива по целия свят. С гордост отбелязвам, че Виктор е един от тях...

В.: О, благодаря...

Р.: И тези 3000 по целият свят, които защитават подобни дела, спомагат за установяване на последователна съдебна практика по отношение на правото на хората да живеят според вярата си и да споделят тази вяра с другите.

В.: И твоята специалност е Европейският съд за правата на човека, нали така?

Р.: Да, точно така.

В.: Но твоята експертност не се ограничава само до Европейския съд. Вие се съсредоточавате и в помощ на хора в други ситуации – като хора, които са преследвани заради вярата, и организирате тяхната подкрепа...?

Р.: Да, точно така. Една от стратегиите, които установихме, е следната. Видяхме, че световните международни институции имат огромен усилващ ефект – ако тези институции говорят лоши неща, от това излиза едно лошо послание по света, и тези организации имат голямо въздействие – институции като Обединените нации, като Европейският съюз. ЕС е 27 държави, бяха 28, сега са 27. Обединените нации са почти 200. Тези институции имат огромна власт и за съжаление те невинаги прилагат тази власт за добро. Така че, една важна част от нашата мисия е да работим във и чрез тези институции, за да се възползваме от този усилващ ефект за добро. Така че, ако в Европейския съд за правата на човека установите добра съдебна практика, по принцип това въздейства върху една страна, която е въвлечена в делото, но всъщност, тъй като Европейският съд има юрисдикция над 47 страни, ако успеете да установите добър прецедент, по много причини това е дори по-добре от решение на Върховния съд на страната, защото има 47 страни, които гледат към този съд по въпроси за правата на човека.

В.: И това са, да речем, 800 милиона души?

Р.: Да, да, около 820 милиона души, и цифрата расте.

В.: И това може би поставя рамката на разговора за делото. Ще споделя някои от фактите по това дело. Случката е от 2008 г. Управата на града, комисията за борба с младежката престъпност и местната полиция (дирекция на МВР) издават едно писмо, заедно с една информация, прикрепена към това писмо, и го разпращат до всички училища в Бургас, със задължението това писмо да бъде прочетено пред всички ученици.

Писмото бе изпълнено с унизителни, възпламеняващи и клеветнически твърдения за евангелските християни. Също така и за няколко религиозни групи, които не са християни, но бяха включени и евангелските християни като "най-опасната секта", тези които "разделят нацията по религиозен признак", тези, чиито събрания, ако посетиш, можеш да получиш умствено разстройство, и други подобни описания. Това доста нарани евангелската общност. Евангелските пастори се срещнаха с кмета, опитаха се да поправят ситуацията. Случаят бе обсъден дори и в Народното събрание веднъж, но без резултат.

Така, в качеството ми на адвокат, работих с местните църкви, отне ми три години да установим кои ще са жалбоподателите, защото бяхме вече решили, че това трябва да се решава в съда. Ако няма отговор от държавата, трябва да отиде в съда. Така и направихме с три църкви, от тях двама пастори и техните църкви много активно, и заведохме съдебно дело – всъщност три дена, преди да изтече давността за подаване на жалба, на 5 април 2011. И да съкратим историята: българските съдилища се опитаха да прекратят делото, имахме продължителни спорове за подсъдност, по въпроса ходихме до Върховен административен съд, и в крайна сметка Комисията за защита от дискриминация в София пое случая. И оттук нататък загубихме, както и всички обжалвания на всяко ниво, вкл. и пред Върховния административен съд. Това беше крайно неприятно, защото фактите бяха на наша страна, законът също беше на наша страна и въпреки това съдът отказа да въздаде справедливост за тези пастори.

Така формирахме екип с ADF и подготвихме и подадохме жалба до Европейския съд за правата на човека, където се намира този казус в момента. Факт е, и го знам от теб, че всяка година в този съд постъпват над 50 000 дела и едва 4% от тях минават до степен да бъдат разглеждани по същество. И в този случай можем да кажем, че имаме почти победа, защото Съдът е решил да разгледа нашето дело. Той даде срок на правителството да отговори на нашата жалба, който беше в началото на септември от тази година, но сега те го удължиха за по-късна дата през октомври.

Така че, това са фактите, ние сме адвокатите и говорим за делото. Имахме срещи с нашите клиенти днес, с пасторите, посетихме техните църкви, и какво е твоето впечатление от тези срещи и евентуално какъв би бил изходът от делото?

Р.: Едно от нещата, които ме впечатли от времето, прекарано с пасторите през последните няколко дни, беше това да чуя техните спомени за случилото се. И това колко истинско бе това за тях и колко много беше оказало въздействие върху тях и тяхното служение. Една част, която ме впечатли, беше, че те имаха деца, тийнейджъри в училище, които са получили това писмо. А това е било едно тайно писмо, те са получили достъп до писмото, защото така се е случило, че е имало някой, който да им го предостави. Не е било пратено до тях. Било е изпратено до училищата, за да бъде прочетено на глас, да бъде споделено с учениците и да бъдат предупредени за тези църкви.

Но динамичната картина, която сподели съпругата на единия от пасторите, беше: представете си класната стая, в която има две деца, които всички познават и за които знаят, че ходят в евангелската църква. И те е трябвало да седят там, докато техният учител – въплъщението на държавата, личността, която има власт, личността, която те са обучавани да взимат за пример, от която да се учат, да уважават – заявява на целия клас, че тези евангелисти са ненормални, че ако се присъединиш към тях, може да пострадаш от психически проблеми, че те разединяват българската нация... Това не са дребни неща. Те биха били почти смехотворни, ако не беше факт, че държавата е съчинила това писмо и информация... и това е ненормално. И тези деца, да седят там и до слушат това, пред целия клас, и съучениците им да поглеждат към тях и да си казват "това момиче там е една от тях".

И мисля, че да слушам това и да чувам пастора и съпругата му и тяхното сърдечно отношение към тези деца и как това ги е мотивирало да заемат позиция и да се изправят пред това предизвикателство, беше много вълнуващо и насърчително, но и разбрах какъв е залогът тук. Защото това е просто едно писмо. Просто едно писмо. И не сме видели все още отговора на държавата, но подозирам, че ще е точно такъв: "Това беше просто едно писмо". Какво толкова се е случило? Може би не е било най-доброто, но какво толкова сме направили?" И това ми описа в най-ярки краски какво всъщност е направило то и как е подействало на децата, които са седели там и са си казвали: "Това се отнася за мен". И съучениците им са ги гледали. И родителите, които е трябвало да установят, че техните деца са отишли на училище в онзи ден и са слушали тези лъжи по свой адрес, изказани от човека в класната стая, който трябва да взимат за пример. Това е, което ме впечатли в човешки план. От правна гледна точка, това, което ме впечатли отново, беше силата на казуса. Наистина ми е трудно да си представя какво ще възприеме като отговор българската държава. Много бих искал да зная как ще отговорят. Не знам дали не биха поискали още време, защото не знаят как да отговорят. Но ми е любопитно, защото не виждам тяхната защита.

В.: Забележително е и за мен. Очаквах, че ще изгубим на всяко ниво в българската съдебна система, дори при толкова силни аргументи на наша страна. И от една страна, това беше обезсърчително, но от друга беше, на практика,  насърчително, защото ми показа, че познавам българската съдебна система по въпроса на свобода на религията, което всъщност се надяваме да поправим с тази жалба до Европейския съд за правата на човека.

Едно от клеветническите твърдения, което забравих да споделя, и тези деца е трябвало да чуят в класните си стаи, бе, че тези евангелски християни са сред „най-опасните секти“, въпреки че са регистрирани пред държавата и Дирекция  "Вероизповедания", те са закононарушители, на практика, те са престъпници просто поради това, че те са те, за това че имат определени вярвания, за това, че четат Библията, и четат Библията по начин, който държавата не харесва, и че упражняват правата си, които държавата би трябвало да защитава, те се престъпници заради това. Така това са наистина, много силни аргументи по делото, и си мисля, как, кой, как могат да защитят подобно дело пред Европейския съд. И всъщност България не е известна с това, че печели дела по чл. 9 (ЕКПЧ) пред Европейския съд за правата на човека. Основавайки се на твоята книга и на твоята статистика, на първо място по загуби е Гърция, след това е България, пред Турция и пред Русия.

Р.: Ти знаеш историята по-добре от мен, но доколкото разбирам, след падането на комунизма държавата се е опитала да установи ново религиозно ръководство както в православната църква, така и за мюсюлманите – редица опити са  направени от държавата, за да го постигне. Но, разбира се, когато държавата се намеси в една религия и каже: "Това ще бъде лидерът!", това създава разделение, и наистина такова се е създало. И Европейският съд беше много категоричен в тази поредица от дела, заведени срещу България, че не е работа на държавата да преценява коя доктрина е правилна и коя неправилна. Работата на държавата е да остане неутрална що се касае до тази материя на доктрини и богословие. Работата на държавата е да уважава правото на всеки да живее и поучава съгласно вярата си и да я упражнява. Но ето виждаме, че, за съжаление, държавата не си е научила урока от предходните години. В този конкретен случай държавата върши обратното на това да уважава религиозните вярвания. Въпросът тук не е за това, че държавата не се съгласява с религиозното учение и вярване – имаме случаи, в които държавата подпомага определена религия, не е въпросът, че не са съгласни. Въпросът е, че държавата не може да взима страна. Държавата дава възможност за признаването на църквите – така е в България, а и в много страни, но държавата не може да каже: „Това е позволено, а това богословие е лошо“. Коя е държавата, че да се изказва по тези въпроси? Знаем, че държавата може да произведе смразяващ ефект върху вярата, ако започне да решава чие богословие е правилно по основни въпроси, по които големите световни религии се различават!? Така, ако вие заявите определена истина, и изглежда държавата не харесва това, и тук държавата е решила, че определени твърдения за истини, които евангелските вярващи заявяват – някои от техните решения да живеят по определен начин – са нелегитимни, и разпраща писмо, изпълнено с лъжи. И няма как да го кажем по друг начин – това писмо съдържа лъжи. То съдържа обективно невярна, фалшива информация. И това не е най-лошата страна, лоша е, но лошата страна е, че държавата дори не е оторизирана да разпраща писмо, което заявява гледна точка по тези въпроси. Информацията е невярна, но на държавата, на първо място, дори не е позволено да разпраща такива писма. Това са двата проблема, които изпъкват.

В.: Доколкото мога да преценя, не е дори Европейската конвенция, която е българско право от 1992 г., България е част от Европейския съюз от 2007 г., отворена към демокрацията от 1991 г. – падането на комунизма. Дори българската Конституция е много ясна, че държавата не може да взима страни – член 37 от Конституцията, държавата трябва да помогне на вярващите да се помирят, ако има конфликт, тя е един вид арбитър, безпристрастен арбитър, както спомена. И все пак мисля, че това би могло да бъде, също българската Конституция забранява единна държавна идеология. България излиза от комунизма, при който ти е позволен само един светоглед, и само един, в който няма Бог, и атеизмът беше главният светоглед, който беше разрешен. Така че, налице са предпазни клаузи срещу потисническа и авторитарна светска власт, която да се намесва в съвестта на хората, в свободата на хората да се покланят на Бога, да четат Библията, без това да е някакво престъпление.

Така аз бих придал това писмо на зле разбран опит за..., остатък от комунистически времена, комунистическо мислене, злоупотреба с власт – вместо да се служи на обществото, както е в демократичното общество, се завладяват мислите и съвестта на хората. Това е някакво мое обяснение за него, но дори и да имаш обяснение, все пак няма здрава правна мисъл зад тази тяхна дейност.

Р.: Интересно е това, което каза преди малко, че с този случай очакваш да има въздействие върху българската правосъдна система. Защото за мен като външен участник, тъй като не говоря български, благодаря на този, който ми превежда, не съм български адвокат, беше изненадващо, че писмото въобще беше изпратено, но още по-изненадващо беше, че това дело трябваше да стигне до Европейския съд за правата на човека. В крайна сметка съм доволен, че е там, защото, надявам се, ще изпратим, или по-скоро Съдът ще изпрати, едно силно послание на българската държава, на властите и на съдилищата. Но това, което е изненадващо, е, че съдилищата не са се намесили адекватно. Ти имаш конкретен поглед защо това не се е случило и си по-добре информиран от мен, но има възможност Европейският съд да постави стандарта и за българските съдилища, когато стане въпрос съдът да държи отговорна държавата заради намеса в живота, във верските практики на религиозните малцинства в тази страна. И затова съм удовлетворен поради тази възможност.

В.: Също мисля, че това дело ще има въздействие върху богословския размисъл на църквата. На нейната връзка с държавата и властта. Защото комунизмът беше система, в която църквата беше преследвана, беше до голяма степен незаконно да бъдеш християнин, да имаш църковно събрание и да служиш. При демокрацията, предполага се, правилата са се променили. Сега има повече свободи, очевидно, не сме обратно в комунизма, но тези инциденти ни сочат, че вероятно църквата следва да възприеме различен подход. Да издигне по-силен глас да защитава собствената си свобода да проповядва евангелието. И да не се оттегля от дебата, който не е непременно политически дебат – той може да включва правото и политиката до известна степен, но е във връзка със самото функциониране на църквата. Като общност от вярващи, вместо да се свиват и да се оттеглят отново в покрайнините на обществото... – всъщност това беше целта на комунизма, те бяха много въодушевени да изличат християнството. Това беше първата им цел, сякаш нямаше други въпроси, които да решават, но те не успяха в това. Църквата беше запазена, но също така църквата беше донякъде превъзпитана да възприема себе си като организация, която няма глас в обществото, чиято мисия е да остане чисто "религиозна" и никога да не се меси в моралните дилеми на деня. Със сигурност се надявам църквата да схване важността и размера на това да бъде участник в обществото със своя глас. И това точно не се случи в този казус, защото не всеки църковен лидер и пастор беше въодушевен от воденето на дело пред съда. Защото държавата е от Бога.

Р.: Този модел може да се види по целия свят. Поне в българския контекст, който схващам от теб, Виктор, през времето на комунизма църквата е била потискана от властите по един много директен и конкретен начин, преследвана. Сега комунизмът е паднал, България е демократична страна, църквата има повече свобода от всякога. Но новият развой, който виждам тук – и го виждам в много други европейски страни – е, че държавата трябва да бъде светска държава. И това бива неправилно тълкувано, че единствените аргументи, които са добре дошли, единствените хора, които са добре дошли, и единствените идеи, които са добре дошли, са светските – което се дефинира като "нерелигиозни".

Това означава, че ако сте личност с вяра, не можете да заемате публична длъжност, освен ако не си пазите вярата само за себе си. Ако искате да прокарате дадена политика, можете да го направите само въз основа на причини, които нямат общо с вярата. Мотиви, базирани на вярата, не са общодостъпни и затова не може да се опрете на тях. Но това не е правилно разбиране на секуларизма. И не е непременно неутрално, защо замества една откровено тоталитарна гледна точка с друга. Замества се една гледна точка, която казва: "Това трябва да вярваш" – при комунизма, с гледна точка, която казва, че можеш да влезеш в публичното пространство, само ако следваш тази логика и подходиш от този ъгъл, и ако някой идва с верска перспектива, той не е добре дошъл. Може да не е със същата крайност, както при комунизма, гонението може да не се е надигнало до същата степен, но има една същност в това, която трябва да бъде предизвикана. И ролята на църквата е да бъде глас на истината към един свят, който отчаяно има нужда да я чуе. И дори нещата да изглеждат по-добре и църквата да се радва на повече свобода, това е добре и не бива да го взимаме наготово. Трябва да благодарим на Бога и в пълнота да се възползваме от това, но не бива това състояние да бъде причина да спрем да говорим, когато видим несправедливост, защото несправедливостите винаги трябва да бъдат изобличавани, винаги трябва да им се противопоставяме, чрез различните средства, които са ни на разположение, дори когато са несъвършени. Човешката справедливост и съдебна система са несъвършени. Не казвам, че са съвършени, но трябва да използваме тези средства, доколкото можем, защото знаем, че справедливостта винаги ще възтържествува – в крайна сметка справедливостта е в Божиите ръце. Но сега, на земята, това, което можем да направим, е да използваме средствата, които са на наше разположение да "търсим справедливост, да обичаме милостта и да ходим смирено с нашия Бог".

В.: Отличен, отличен аргумент. Напълно съм съгласен с теб. Ще се върна малко назад, към това, което последно каза. Понякога се осланяме на съвършената справедливост, защото прекалено ни е страх да изискаме тази справедливост, която Бог ни е призвал да изискваме от това общество. Изглежда много по-лесно да кажем: "Добре, един ден Бог ще въздаде", но в същото време имаме мисия в това общество да изявим Божията справедливост, да изявим Божията милост, както и ти каза. Това е част от нашата мисия. Понякога заемането на позиция от голяма морална значимост в днешния дебат, дори, ще има въздействие върху хората и върху бъдещите поколения и върху свободата и достойнството на живот на тази земя. И това ще се отрази в крайна сметка, ще се отчете при вечната справедлива присъда накрая.

Напълно съм съгласен, връщайки се към твоето изказване, че има сериозно неразбиране за това какво означава "светска държава". "Светска държава" не означава "атеистична държава". Но я възприемат като: щом е светска, то тя е атеистична. Но това не са равнозначни термини. Светска означава точно това, което означава в тълкуванието на Римляни 13. Означава "от този свят", означава властите, светската държава един вид управлява, ръководи въпроси от този свят, а църквата до голяма степен управлява въпросите на вечния живот, духовността и т. н. И това е материя, която държавата не разбира, и въпреки това се опитва да се намеси в живота на църквата. Да, отнема много време. Следя българските закони – някои не са променени от времето на комунизма, а те налагат да оставиш вярата си пред вратата, ако искаш да се включиш в публичния дебат или в политиката, и подобни.

Може би един последен въпрос, който да обсъдим – и не само за България, защото ти имаш поглед и извън тази страна: накъде считаш, че отива свободата на вероизповеданието? Виждаме, че тиранията отново се надига, много правителства се възползват от медицинската ситуация и я политизират, а религията и свободата на религията са въпроси, които попадат в този контекст. Така че, мислил ли си как борбата за свободата за проповядване на евангелието и свободата на евангелието ще изглеждат през идните месеци и години?

Р.: Мисля, че вярващите трябва да са смели – в Европа и другаде. Това, което виждам в нашата дейност, са общи елементи в предизвикателствата пред вярващите в някои далечни страни, които свързваме с по-силни гонения в места като Средния Изток, Северна Африка, Китай и тези в Европа. От една страна хората реагират и казват: "Ти твърдиш, че ситуацията на християните в Европа е като тази на християните в Пакистан?". Разбира се, че не. Но можем да погледнем по-задълбочено на нещата, за да установим какво се случва, защото в Пакистан има християни, които очакват в затвора смъртните си присъди за "богохулство", обвинени за това, че са казали нещо което е обидило, наранило някой. И за това са със смъртни присъди. И все пак в много европейски страни имаме "закони за реч на омразата" и в момента ADF помага на защитата на финландски член на парламента – Пави Расанен. Тя е член на парламента, тя е лекар, тя е баба, преди е била министър в правителството. Тя e заслужаваща доверие, реномирана парламентаристка, която в момента е наказателно преследвана от държавната прокурорка на Финландия по три обвинения – нещо, което наричат "етническа агитация" – и едно от тези обвинения е свързано със съобщение в Туитър. Това е. Тя изпратила един туит. И нейното съобщение, което е все още онлайн – Туитър не са го свалили, финландския прокурор счита, че било престъпление. В този туит тя отправя предизвикателство към ръководството на нейната църква за съдружието им с "Хелсинки прайд". Тя пише как може църквата да подкрепя това, църквата, в която тя членува. И това било счетено за "етническа агитация". И максимумът на присъдата е две години затвор. Тя има три обвинения по този пункт.

Всъщност по-голямата лъжа е, че ние се намираме много далеч от това, което се случва в Пакистан, Нигерия, с Боко Харам и скотовъдците Фулани. Различно е в Европа, но когато видиш родители, които биват вкарвани в затвора заради това, че обучават децата си вкъщи; в някои страни, когато видиш членове на парламента да бъдат преследвани заради съобщение по социалната мрежа, в Европа, трябва да си зададеш въпроса наистина ли сме много далеч? Така че, не мисля, че съм някой, който всява паника, като казвам, че това е битката на живота ни за свобода на вярата, за правото да споделяме Евангелието с нашите приятели и съседи. Мисля, че има проблясъци на надежда, виждам проблясъци на надежда. Един от тях е може би това, че в Европа подобни казуси не успяват, тези прокурорски преписки много рядко са успешни, но нещо, което често казвам е, че самият процес се превръща в наказание. И голям брой хора биват смълчани. Ако могат да преследват наказателно бивш министър на вътрешните работи, какви са моите шансове? Може би е по-добре да си мълча. Така че, нашето предизвикателство е в обратното – да не бъдем сплашени и смълчани, да не приемем смразяващия ефект и да не правим това, което те искат да правим. И да говорим високо, както ни учи и Евангелието, да казваме истината на властимащите, да бъдем верни и да се противопоставяме на някои от тези тенденции, които виждаме – на цензура, на автоцензура и на новият вид "правоверност", в която няма място за различно мислене и която свежда това, което е правилно, до единоначално мислене. Защото точно в този тип мислене, според много хора, няма място за Евангелието.

В.: Българите са свикнали да мислят, с оглед на това, което казваш,… преди са си казвали: "Ето това е България, има толкова проблеми, идваме от комунизъм, не само бедност, но и трудности, с оглед на свободата, и така нататък, и ето там е Свободният свят". Но изглежда от твоето послание, от това което чуваме, че тази идея, разделението на "свободен" и "не толкова свободен" свят, е донякъде на изчезване.

Р.: Да, мисля, че е така. Имам привилегията да работя за организация с международно присъствие. Виждам молби за помощ, които идват от целия свят. Това е привилегия, но и бреме. Имаме толкова запитвания, че е невъзможно да помогнем на всички. Правим каквото можем – поне насочваме хората в правилната посока. И все пак тези молби идват от всички страни и всяка страна има своите предизвикателства. Виждаме като цяло много по-силна защита за семейството, за живота в Централна и Източна Европа, като това е по-слабо изразено на Запад. На Запад имаме може би по-добра защита на религиозната свобода, но и това не е абсолютно установено. Има проблеми с домашното образование в Германия, свободата на вероизповедание в Италия, представете си. И Шотландия по време на пандемията затвори църкви и ги подложи на наказателно преследване, ако отворят дори само за частна молитва, докато същевременно разрешиха магазини за алкохол да останат отворени. Според правителството магазините за алкохола бяха "съществено важни", а вярата – не. И това, като цяло е светогледът на тези, които са на власт, на много от властите и институциите в Европа тези дни и затова имаме това предизвикателство пред нас.

В.: Какво би било твоето послание към българските християни в светлината на това, което казваш? Всъщност, сякаш изглежда, че няма вече, в географски смисъл, безопасно място на този свят?

Р.: Сега е времето да се говори открито и да се говори смело, когато видите несправедливости. Не да бъдем безгласни или свити, защото както се казва в известния цитат от Ниемюлер от Втората световна война: "Първо дойдоха за социалистите, но не бях социалист, и затова мълчах...", и така нататък, "...и тогава дойдоха за мен, но не беше останал никой, който да говори". Това е една от причините защо заемаме толкова сериозна позиция в защита на свободата на изразяване. И понякога дори ядосваме дадени хора, защото казваме, че свободата на изразяване е за всички, включително и за тези, които не желаем да слушаме, но чието право да се изкажат уважаваме. И те трябва да уважават нашето право да споделяме Евангелието и това, в което вярваме. Така че, трябва да имаме солидно разбиране за тези неща и трябва да изхождаме от убеждение и молитва. Ако се опитаме да излезем и да говорим, това няма сила, но чрез силата на Светия Дух, както виждаме при апостолите в Писанията – бяха изпълнени със сила да отидат и да вършат велики дела, и ние също можем да бъдем изпълнени със сила и подготвени да защитаваме истината на различните места, на които Бог ни поставя.

В.: Роб, благодарим ти за това, че си партньор в тази борба за свобода.

Р.: Подобно.

В.: Борбата да се гарантира, че християните ще могат да носят Евангелието, и всъщност донасяне на Евангелието чрез реалните дела, които защитаваме заедно. За нас беше привилегия да ни посетиш и да се срещнем с теб тук, на българска земя.

Р.: Всъщност, много съм доволен от посещението си тук, от това да се срещнем, да видя оживотвореността на църквата и също да видя предизвикателството на мисията и надеждата…Това беше много насърчително за мен, надявам се и аз да съм могъл да насърча някого, но аз лично съм много насърчен, така че, благодаря ви за посрещането и за това, че ни разведохте.

В.: … Още веднъж, радвам се, че те познавам и да работим заедно в защита на Евангелието на Исус Христос и правото на християните да го изповядват.

Р.: Да, подобно.

В.: Роб Кларк, ADF Inernational, благодаря, че дойде и за мен е удоволствие да работим заедно.

Р.: Подобно. Благодаря ти, Виктор.

В.: Благодаря.

 

Аудиоподкастът може да слушате тук.

Публикувана в Блог
Вторник, 14 Април 2020 20:57

За страха и свободата

red phone boothВсеки знае какво е страх – от най-малкото дете, та до вече отиващия си от този свят. Но не всеки знае какво е свобода. И това е естествено: страхът е вродено чувство в човека, докато свободата трябва да се осъзнае и след това да се придобие и да се прилага в живота. Страхът е характерен и за животните (макар някои учени да го наричат инстинкт), докато свободата може да характеризира само човека и никого другиго на този свят (освен Бога, разбира се).

Защо започвам с тези азбучни истини, които всеки средно грамотен човек знае? Защото от последно време ме спохождаше чувството, че новината за новата вирусна заплаха като че усили в нас животинското и потисна действително човешкото: както новината (т.е. онова, което виждаме и чуваме от медиите и интернета), така и степента на разпространение на заразата изглежда нарушиха баланса между емоцията и разума, между инстинкта и съзнанието за реалност. С времето обаче това чувство позатихна, защото за две или три седмици можах да видя многобройни примери както на панически страх, който изглеждаше естествен, така и на голяма жертва (и дори саможертва) от страна на хора, които не позволиха на страха да потисне свободата, която за тях е като живителната глътка въздух, без която не можем; глътката въздух, която само болният от коронавируса в напреднал стадий най-добре разбира в минутите, часовете и дори дните, когато не може нито дъх да си поеме, нито да се надигне от леглото.

Разбира се, страхът има своите степени и видове прояви, свободата също може да варира в широки граници в зависимост от това, как я разбираме и как тя намира място в живота ни. Естествено, тук не говоря за такива чувства, като стрес, депресия, потиснатост, (кратко)временна уплаха, безпокойство или някакво друго неразположение на духа, което може да прилича на страх – тук имам предвид страхът като ирационална проява в живота на човека, която определя мислите, думите и делата му на подсъзнателно ниво, откъдето сетне се пораждат съзнателни мисли, думи и дела (т.е. страхът става осъзнат). Свободата винаги е рационална, свободата е осъзната потребност, която човек въплътява (или се стреми да въплъти) в действителния си живот. Осъзнатият страх може да има различни степени на проява, при които се пораждат както ирационални, така и рационални мисли, думи и дела (вземат се решения): паническият страх от непосредствена опасност за живота ти (земетресение, зараза, убиец с нож в ръка срещу теб, заливаща те лавина, торнадо и т.н.) не е същият, като страха за детето ти, за майка ти или баща ти или за любимия човек, когато виждаш заплаха за живота им и когато (най-често) не можеш да им помогнеш. Двата вида страх изглеждат различни (и подтикът към едно или друго действие също е различен), но всъщност и двата имат един корен: ирационалното подсъзнателно усещане за настъпващо бедствие, нещастие, трагедия.

Вече знаем, че тъкмо страхът ни накара доброволно да приемем новото „робство“, в което живеем от няколко седмици насам. На мнозина думата робство ще се стори прекалена тук, затова все пак ще припомня, че робите (каквито и да са те – били гладиаторите в Римската империя, били чернокожите роби в американските колонии, били крепостните селяни в руската империя и т.н.) все пак са живели някакъв начин на живот, който господарите са им осигурявали, за да бъдат донякъде доволни и да не се бунтуват; и макар и да е имало бунтове (и някои бунтове да са били успешни!), в голямото си мнозинство робите са приемали живота си, защото все пак някой се е грижел за тях и ги е поддържал здрави и силни, за да му работят. Ние доброволно приехме да ни спрат от работа, да ни затворят вкъщи, да ни накарат да страним един от друг като от прокажен, да ни плашат всекидневно, всекичасно и всекиминутно, че можем да се заразим или да заразим другите, и да насаждат в нас чувството на благодарност за грижите, които управляващите полагат за обществото. Е, някои се възпротивиха на подобно доброволно „робство“, но те бяха изключително малко и никой не им обърна особено внимание. Защото всички бяхме уплашени и каквото и да ни предложеха, за да се избегне непосредствената опасност и страхът да намалее – ние съзнателно се съгласявахме.

Какво стана с нашата свобода? Свободата ни бе отнета на момента и тотално! Както свободата се отнема на затворника, след като се озове зад решетките. При това тя ни бе отнета едва ли не абсолютно, защото без упражняване на свободата в обществото, тя сама по себе си не функционира като свобода, а само като идея за свободата, защото е недействена. Затворничеството вкъщи в продължение на седмици не ни позволява да я упражняваме, така че тя да намира отзвук и сред други хора (освен в семейството ни). „Свободата“ да ползваме интернета и другите форми на комуникация и чрез тях „свободно“ да изразяваме какво мислим и чувстваме, не е свобода в действителния смисъл на тази дума: свободата винаги има социални измерения чрез прякото общуване между хората (разбира се, включително чрез средствата за комуникация). Тъкмо тази черта на свободата може да накара хората да се обединят за общо дело и да го доведат до добър край, което ще бъде израз на възможността за упражняване на свободата съвместно с други хора.

Оттук се разбира, че разсъждавам за свободата от гледна точка на човека и обществото. А иначе за читателите на този блог е повече от ясно, че за християнина няма по-истинска свобода от тази в Христос: само в Него ние сме истински свободни, всяка друга „свобода“ е условна и дори поробваща, особено ако ни отдалечава от Него. Тъкмо християните най-добре могат да осъзнаят връзката между свободата в Христос и свободата да живееш сред другите като Божие чадо, а не като роб – роб на греха, на пороците, на държавния управник, който насилва волята ти, на съблазните, които светът непрекъснато предлага на хората, на злите сили, които са готови да жертват света и да станат „богове“.

Всеки разбира, че не е лесно да се говори за страха: първо, защото той е вроден в нас и често не можем да го владеем, и второ, защото той има много оттенъци. Но всеки разбира, че страхът (някои казаха – инстинктът за самосъхранение) ни накара да прекратим живота си такъв, какъвто досега живеехме: на 24 януари 2020 г. опасността от заразата бе обсъдена от „силните на деня“ (по време на заседанията на лидерите на 20-те най-могъщи държави на Световния икономически форум в Давос, Швейцария), на 30 януари новият щам на коронавируса бе обявен за опасност за целия свят и към месец март, след като Световната здравна организация определи заразата като пандемия, страните започнаха една по една да затварят границите си и да заставят хората да стоят по домовете си, като същевременно в почти всички държави бе въведено извънредно положение, което дава възможност за тотално проследяване на всички комуникации (включително – или може би особено – личните комуникации), следене на хората, карантиниране на онези, за които се подозира, че са заразени, и ограничаване почти на всички права и свободи на гражданите в интерес на тяхната сигурност; с други думи – бе въведено военно положение, но не такова, каквото беше по време на войните, а „съвременно“ военно положение без наличие на военни действия. Отново ще повторя: страхът бе този, който ни накара доброволно да приемем „робството“.

Както по-горе, така и тук все пак поставям „робство“ в кавички, защото то всъщност не е робство в смисъла, който се влага в думата „роб“ – за човек, който е лишен от всичко и който всецяло се подчинява на волята на господаря си: подчинение чак до смърт. Сегашното „робство“ изглежда временно, защото непосредствената опасност от бързо масово заразяване скоро ще премине и ние отново ще се върнем към що-годе по-обичаен начин на живот (но никога към предишния: предишният ни живот безвъзвратно отмина!); заразата ще продължи, но вероятно с по-ниски темпове, като опитът от сегашната борба срещу нея ще даде на държавите по-добри средства за нейното преодоляване. Но бързото ни „поробване“ днес ни подсказа, че друго и много по-всеобхватно и действително робство може да ни бъде наложено лесно и бързо: дали ще използват вродения ни страх или ще намерят друг начин, който веднага ще ни убеди в правотата им, не е толкова важно, по-важното е, че те вече разбраха, че хората с охота и напълно доброволно приемат робството, което ще им изглежда като „загриженост“ за тяхното добруване.

Тук не е мястото да разсъждавам по-нашироко кои са „те“ – струва ми се, че читателите на този блог вече имат мнение по този въпрос и макар мненията и да са различни, в края на краищата фигурата на „те“ има едни и същи очертания.

На всички също така е известно, че във време на война или кризи винаги ще има индивиди, които извличат изгода от нещастието на хората и ще „печелят“ на техен гръб – било пари (най-често), било слава или някаква мнима признателност, било власт, било някакво „доверие“ като към голям грижовник. С други думи, пороците и злините намират благодатна почва за процъфтяване. Как така спокойно четем за „голямата фарма“ (фармацевтичната промишленост, управлявана от финансови магнати и изпълняваща тяхната воля), която би могла да наложи ваксиниране на цялото човечество - и особено на децата (уж срещу новия вирус) с някакъв препарат, който тотално ще го пороби (като междувременно може да убие стотици милиони)? Защо хората разсъждават за 5G технологиите, чиито технически средства от няколко месеца насам усилено се монтират в много страни по света и чието действие може да доведе до друга форма на робство (включително до смъртта на милиони)? Как най-богатите на този свят могат спокойно да говорят за съкращаване на световното население? Или пък за нахлуване в домовете на хората и насилствено извеждане на онези, за които се подозира че са заразени с нещо, та да бъдат отведени на „безопасни места“ (т.е. нещо като концентрационни лагери)? Или пък за съзнателното унищожаване на икономиките на държавите, последвано от диктатура и налагане на безропотно управление? Кой днес може да каже до какво ще доведе разрастването на „търговията“ с крипто-парите; какви ресурси се използват за „добиването“ им и каква в крайна сметка е целта на виртуалната валута? Коронавирусната зараза наистина ли е пандемия; а колко хора умряха заради наложеното домашно затворничеството – в болниците, заради отказ да бъдат лекувани каквито и да са други болести, освен заразата, в домовете си, поради невъзможност да стигнат до болницата, или в спалните си поради стрес, депресия или паника?

Нека обаче бъда пределно ясен: новата зараза е изключително опасна и в никакъв случай не подценявам пагубната ѝ сила: пандемия или не, съвременната медицина трябва да са бори срещу нея и да изнамери действена (а не поръчкова и/или убиваща) ваксина или лекарство. Някои учени считат, че до осемдесет процента от човечеството ще заболее поради вируса, и ако в едно петчленно семейство само един остане здрав, а за другите изходът от боледуването е неизвестен, тогава опасността приема съвършено реални (и страшни) измерения. Дали този вирус се е развил по естествен начин или е бил изкуствено създаден в случая не е толкова важно (макар ако второто е вярно – това има изключително значение за бъдещето на човечеството), по-важното е осъзнаването на факта, че в днешно време медицината и биотехнологиите могат да се преборят не само с подобна зараза, но и с далеч по-опасни и всеобхватни епидемии. Стига тази борба действително да се води за благото на хората.

И все пак, на фона на обрисуваната тук нерадостна картина просветлява една непреходна истина: човешката доброта намира изключителни прояви тъкмо по време на кризи и бедствия, и това го видяхме през последните години по време на огромните наводнения, земетресения, пожари и т.н. в различни страни по цял свят.

Ето защо ми се ми се струва, че тъкмо тази човешка черта – проявата на доброта и искрена вяра в човешките добродетели (както и вярата в Бога) – ще обърка злите замисли на „силните“, които, както някои смятат, целят поробване на човечеството. Никой не може да предскаже бъдещето и то не защото няма възможност за това (а възможност, биотехнологична преди всичко, като че съществува), а защото доброто в човека има безброй прояви! Злото в човека има само ограничен брой прояви! Доброто – нека добре да помним! – се ражда само в свобода! Тук е разковничето за провала на злото в света, на онези, които искат да сложат примка на народите: човешката свобода, изразена в доброта (любов, състрадание, милост, отзивчивост, споделяне на болката, добросърдечие и т.н.), не може да бъде поробена, и тъкмо тя не може да бъде предсказана или някак си определена, та да бъде впримчена! Да, свободата в човешки смисъл може да бъде ограничена (в каквото положение се намират народите от няколко седмици насам), но истинската свобода и стремежът за вършене на добро (а вярата в Бога е най-висшата добродетел!) никой – дори Сатаната – не може да ограничи или да ни я отнеме.

teacher 5miles a day

Кой накара онзи учител вече три седмици да носи на плещите си 30 кг. храна за 80 бедни деца, които гладуват (да, и в Англия има гладуващи деца, нека не се учудваме!), като всеки ден изминава 8 километра с единствената цел да види усмихнатите личица на дечицата, живеещи в условията на затворничество и гладуващи (снимката по-горе)? Кой накара селяните от едно село всеки ден да пълнят с храна до тавана единствената селска телефонна кабинка, та онези, които не могат да си я доставят или пък нямат пари за това, да дойдат да си вземат – всеки, каквото му е необходимо (снимката в началото)? Кой накара бедната пенсионерка да дари пенсията си на болницата, та в нея повече хора да бъдат излекувани? Кой накара сестрите доброволно да работят по две смени и дори повече, за да лекуват болните и заедно с тях да преборят вируса, като някои медицински работници заболяха и починаха, а пациентите им оздравяха? Как така хората в магазините сами си разпределяха хранителните продукти и ако някой не успяваше нещо да си вземе, тогава други, които вече бяха взели по две или по три неща, му даваха от себе си с пълното съзнание, че храната трябва да стигне за всички! Хиляди са подобните примери (в случая посочвам примери само от Великобритания, но такива има във всяка страна, живееща в затворничество), и стотици хиляди са примерите на жертвеност, доброта, всеотдайност, голяма загриженост за другия човек, и много, много любов към хората! Това, което виждам, ми дава увереност, че няма зла сила на света, която да се противопостави на свободата и на добротата!

Днес още веднъж се убеждавам, че „Свобода за всеки“ означава свобода за всеки човек на тази земя да избере доброто и да избягва злото, като се бори срещу него и го побеждава – първо, поради Христовата жертва на кръста, и второ, поради силната ни вяра в Бога и убедеността, че вярата и свободата ще победят неверието и страха!

Бележка:

1. Съзнателно не посочвам нито един източник за твърденията си или за мненията по отделни въпроси на сегашната изолация на държавите, първо, защото всички сме преситени от информация (коя вярна, коя фалшива) поради затворничеството ни вкъщи и ровене из интернета с часове всеки ден, и второ, защото зная, че „Гугъл винаги може да бъде попитан“ и всеки може лесно да провери споделяното тук от мен.

2. Снимките са взети от британските всекидневници Sky News и Daily Record.

Публикувана в Блог

indonesia 14may2018Неделя е, отиваме на църква, след богослужението се опитваме да поддържаме в себе си Христовия образ колкото се може по-дълго и в разговори с другите продължаваме да им предаваме възкресното въодушевление. Понякога в проповедите си по време на службата вмъкваме и темата за злото, проявяващото се в най-различни лица: от вътрешните изкушения на сатаната до видимите за всички прояви на насилие, тероризъм, убийства и т.н.

Разбира се, съзнаваме, че едно е да говорим за злото, друго е на практика да го видим или пък да сме негови жертви. С вътрешните изкушения някак си успяваме да се борим – някои се борят по-успешно, други не чак толкова. Търсим възможности да се борим и с очевидното зло в света, което отнема живота на толкова много хора, особено на християни, които иначе биха продължавали да славят Бога и да вървят по Неговите стъпки: пишем статии и други материали, където изобличаваме злото, опитваме се да мобилизираме различни организации и дори политически партии с цел отговор срещу злото, понякога дори и ние самите вземаме участие в различни прояви, насочени към ограничаване или дори премахване на насилието в обществото. Но злото идва ненадейно, „както крадец идва нощем“ (2Пет 3:10), защото „крадецът идва само за да открадне, убие и погуби“ (Йоан 10:10).

Тъй и тази неделя, 13 май: хората отиват на църква и малко след началото на богослужението църквата се взривява. Други хора в намиращата се недалеч църква също стават жертва на бомбено нападение. И в трета църква, също недалеч от тези двете, вярващите загиват поради терористично нападение. Като четем това, веднага разбираме, че навярно става въпрос за Близкия Изток или някоя друга ислямска страна, където най-често християните са преследвани и убивани. И не сме далеч от истината, но този път случващото се е в Индонезия, във втория му по големина град Сурабая.

Бомбени нападения срещу християни стават и по други краища на земята. Но онова, което се случи тази неделя, а също и вчера, 14 май, направо смразява кръвта поради жестокостта и безчовечието си. Шестчленно семейство: съпруг, съпруга и четири деца. Обичайното индонезийско семейство. Но в тази неделя рано сутринта в 7 ч. бащата ги натоварва в микробуса си и потегля. Преди това майката е привързала мощни бомби към телата на децата си: две дъщери, едното момиче на 9, другото на 12 години, и двама сина, единият на 16, а другият на 18 години. Бащата оставя съпругата и двете си дъщери край църква в един от кварталите на Сурабая, а момчетата с мотоциклет поемат към една римокатолическа църква, той пък с микробуса си се врязва в една петдесятна църква в центъра на града. В същото време, на разстояние не повече от 10 минути, майката и двете дъщери се взривяват в други три църкви, а синовете – в католическата църква.

Вчера пък, 14 май, друго петчленно семейство извършва самоубийствено нападение срещу полицейски участък в същия град. И двете семейства загиват по време на бомбените нападения. Повече за тези ужасяващи случаи може да се прочете на сайта на Врата на Надеждата, който вчера публикува новината (на английски език), но тя бе преведена и на български, а също и на руски език. От посочените сайтове може да се разбере, че атентатите са извършени под влияние на Ислямска държава, която призовава мюсюлманите да тероризират населението заради хвърления в затвора лидер на една индонезийска организация, симпатизираща на ислямските терористи.

Демократичният свят се опитва да се бори с тероризма, нашата страна също, но как да се пребориш с мисленето на хората? Как да проумееш факта, че една майка може да жертва себе си и децата си в името на една налудничава кауза, която няма нищо общо с вярата – нито с исляма, нито с която и да е религия? В немалко страни местните органи на властта се опитват да влязат в ума на хората, като следят телефонните им разговори, комуникациите по интернет и по други пътища, участието им в богослуженията и въобще в религиозния живот, като се стремят да разберат кой има фундаменталистки разбирания за вярата си и би могъл да стане терорист. Но можеш ли да влезеш в ума на майката, която е призвана да роди и да отгледа деца? Жени стават самоубийци, като си поставят бомби по телата и се взривяват, но деца? При това бомбите поставени от майката? Човешкият ум трудно може да проумее това.

Защо в сайт, публикуващ преди всичко материали за свободата на вярата и въобще за свободата на всеки човек, този път пускам подобен материал? Мисля, че той е повече от подходящ за нашата медия: всеки тероризъм е крайна проява на отнемане на правата на хората. Идеологията на терориста не признава закони, свободи, права, хуманизъм, прогрес и т.н. – тя единствено признава религиозното заслепяване, безпрекословното изпълнение на „повелите“ на една умопомрачаваща религия, която се изповядва от терористите далеч не така, както тя се изповядва от огромното мнозинство вярващи.

Който е бил в Индонезия (пък и да не е бил, достатъчно информация може да се намери за нея, стига да поискаме да я прегледаме), сигурно знае, че това е държава, която в много отношения наподобява демократичните страни, включително американската система на управление на страната, макар че мнозинството от населението е мюсюлманско: президентът е глава на държавата, той назначава правителството, но върховенството на закона принадлежи на парламента, съдебната система е независима власт, а „четвъртата власт“, медиите, оперират свободно и независимо от управляващите. Както конституцията, така и законите, а също и реалният живот в страната, признават наравно шест религиозни организации: исляма, протестантизма, римокатолицизма, индуизма, будизма и конфуцианството (по подобие на Великобритания, която също признава равнопоставено шест религии в страната), над 18 милиона са протестантите и около 8 милиона са католиците. По улиците на градовете и селата хората спокойно живеят живота си и всеки се придържа към своята религия или идеология (или има светски разбирания), без да пречи на останалите или пък да завижда или да се бори срещу мисленето на другия. Бих казал, че животът в Индонезия не се отличава много от този в България.

Та мисълта ми е, че макар тук да посочвам този ужасяващ случай от Индонезия, това ново „лице“ на злото може да намери проява навсякъде по света. Затова по-горе си задавам въпроса как може да се разбере какво мисли една майка и дали и тук някъде около нас няма да се случи подобно нещо. Колко хора вече загинаха в Европа: че то бяха взривове на стадиони, концерти, театри, прегазвания на хора по улиците и тротоарите, взривявания на офиси, линии на метрото, автобуси, и какво ли още не… Но да видиш маловръстни деца с бомби по телцата си, взривявайки се поради умопомрачението на родителите си или на други, които ги подтикват към подобно безумие – ето това не бяхме виждали. И дай Боже да не видим повече! Но реалността ни говори друго…

Призивът ми е да работим не само за по-добро разбирателство между християните (което е повече от наложително с всеки изминал ден!), но и между вярващите от която и да е религия, като разговаряме с тях за корените на вярата и за истините, които тя съдържа, като същевременно разясняваме кои са фалшивите и вредните за душата „истини“, проповядвани от фундаменталистите и хората с помрачен религиозен ум. Разговорите ни не може да не засегнат човещината и доброто, което по природа е заложено във всеки човек, макар че греховното ни естество още от времето на Адам и Ева се противи на доброто – знаем, че всичко, което Бог сътвори, е добро, и че Неговото желание е всеки човек да върши добро, както за самия себе си, така особено за ближните си. Отнемането на свободите и на живота на човека е един от най-големите грехове против Бога, и това не може да не се разбира от вярващите от която и да е религия, особено днес, когато различни политически движения се опитват да отнемат свободите ни под прикритието на някаква „сигурност“ или пък „равнопоставеност“ и преодоляване на дискриминацията: ето за подобно отнемане на свободата можем и трябва да разговаряме с всички вярващи и с всички хора в нашето общество.

Публикувана в Блог
2 2 2017Експертът по национална сигурност Илия Налбантов е внесъл при новоизбрания президент Румен Радев предложение всички първокласници да полагат клетва за вярност към България. Инициативата е подкрепена от директори на училища от Сливен, Сопот, Панагюрище, Копривщица.

Заклинанието вече е било изричано в Сливен на 02.03. 2016г. от първокласниците от Трето основно училище „Д-р Иван Селимински“, както и в училища в градовете Шумен и Кърджали. То звучи ето така:

С науката – напред по пътя нов!
Със знание да расна аз свободен!
То с мъдрост ме дарява и с любов
и светлото му слово ще ме води.
Заклевам се, дори и в труден час,
най-святата ми мисъл да е тази:
с делата си и с думите си аз
България в сърцето си да пазя!
Заклех се!

Логиката на експерта по национална сигурност и инициативния комитет, направили предложението е ясна – тя е изграждане на идентичност у невръстните деца, която да ги направи един ден верни и посветени граждани на България. Притеснителният момент е, че клетвата представлява тържествено обещание, обвързване, уверение в името на нещо свято. С други думи, риториката и посланието във въпросния обет придава божествени характеристики на родината и принудително, по институционален път, натрапва на най-малките граждани религията, която те са длъжни да изповядват.

В цитата от произведението-клетва виждаме, че на първолаците най-святата мисъл трябва да бъде да пазят България в сърцето си. Какво става с родителите, които искат да възпитат своите деца, че тяхната най-свята мисъл е редно да е свързана с вярата в Спасителя Исус Христос? Експертът по национална сигурност има отговор на този въпрос. Г-н Налбантов твърди, че задължителното държавно институционализиране на клетвата е методът децата от различни етноси и религии да се интегрират в единна, универсална ценностна система, която ще гарантира просперитет и успех в бъдещето. Тоест – мнението на родителите с различни религиозни убеждения няма значение, след като държавата вместо тях е дефинирала значението на понятията успех и просперитет за децата им.

Клетвата не изгражда идентичност на българи, а презадава робското бъдеще на първолаците като идолопоклонници, чиято най-свята мисъл трябва да е с дела и думи да пазят България в сърцето си. Липсата на идентичност е наистина голям проблем, но принудително наложената, институционализирана идентичност твори не граждани, а безлични хуманоиди, което вероятно е и целта на всички радетели на каузата на криворазбраната национална сигурност.
Публикувана в Блог

marry a robotОбикновено в края на определени периоди от живота на човека той прави равносметка и се опитва да види назад във времето успехите и неуспехите в живота му, при което този анализ му служи да види положителното и му подсказва как да се утвърждава в него и същевременно му посочва грешките и го поучава как да ги избягва. По подобен начин и в края на всяка година, когато вече сме на прага на новата, се обръщаме назад и се опитваме да видим хубавото, което ни се е случило, а също и лошото, което ни е сполетяло, та през новата година да се стремим да поддържаме баланса между двете с определен уклон към хубавото, а не към лошото. Подобна равносметка може да се направи и за страната ни или пък за Европа или пък за света.

Много събития се случиха през тази година и не е възможно тук да обобщим за всяко събитие неговата хубава или лоша страна. Като преглеждам новините през годината, с учудваща честота се натъквам на новини за т.нар. нова технологична секс-революция, която някои футуролози предвиждат да се случи в най-близко време, не по-късно от две или три десетилетия оттук насетне. Не че няма и други чести новини, но тази просто се повтаряше по медиите почти всеки месец и затова нямаше как да не я отбележа като една от най-честите за годината. И макар тя толкова да се набива в очите, едва ли щях да се спра върху нея, ако не бе последната (поредна засега) статия в „Дейли мирър“ със заглавие „Ще можете ли да сключите брак със своя секс-робот? Един експерт обсъжда въпроса, който е на устата на всеки от нас“, а подзаглавието казва: „Куклата секс-робот вече идва, но дали ще можете с нея да извървите пътеката между редиците пейки в църква, отивайки към брачния олтар – ето тук е отговорът“. Новината излезе навръх Рождество Христово, на 25 декември.

Тук в „Свобода за всеки“ се спирахме от време на време върху извращенията в областта на половите връзки, които някои управляващи, учени и хора с влияние, но с повредено съзнание, имат намерение да направят мерило за съвременния живот на обществата, но такова „чудо“ не бяхме обсъждали. Или ако се изразим по подобие на думите на апостола, „око не е виждало, ухо не е чувало и на човек на ум не е идвало това, което…“ извратеният ум може да роди; разбира се, думите на апостола са: „око не е виждало, ухо не е чувало и на човек на ум не е идвало това, което Бог е приготвил за ония, които Го обичат“, 1Кор. 2:9, а съвременността ни представя това в обърнат наопаки смисъл, т.е. едва ли днес някой може да се досети до каква дълбочина на мерзостта грехът може да се прояви сред хората.

И тъй, напредъкът в разработването на изкуствен интелект, който уж е призван да бъде в помощ на човека, според греховната човешка природа се изкривява и става „напредък“ и в перверзния ум на учените, работещи в тази област. Щом като ще има роботи, които ще приличат досущ на хората (ще имат кожа, „сърцето“ им ще пулсира, ще говорят и ще разбират какво им се говори и т.н.), защо да няма и роботи, които да задоволяват и половите ни потребности? Ми че то си е съвсем естествено, казва си един от учените и в даден момент решава: защо да не свикаме конференция по този въпрос и да видим какво мислят и други учени. И си свикват конгрес, наречен „Да имаш любов и секс с робот“ (и това е вече втори международен конгрес) и в продължение на два дена, 19 и 20 декември 2016 г., на него си „дебатират“ перверзните идеи. Лондонският университет Голдсмит е домакинът, а неговото лого привлича всеки: „Живеем в интересни времена“.

Само два дена след приключването на знаменателното събитие една организация за наука, изследвания и технологии направи кратко обобщение на резултатите от дискусиите. Главен лектор по темата е специалистът по изкуствен интелект д-р Дейвид Леви, който написал книга с название „Да имаш любов и да правиш секс с роботи: еволюция на отношенията между робота и човека“ (която до голяма степен станала название и на самата конференция) и който на форума започва изказването си с думите: „Сексът с роботи вече се вижда на хоризонта, първите сексботи (новото название на секс-роботите) ще бъдат пуснати в продажба следващата година“- Според него базираната в Калифорния компания Абис Криейшънс („Създания на ръба“ или „Създания на границата“) ще започне рекламиране на секс роботите, които ще бъдат пуснати на пазара и ще бъдат като „живи“: ще могат да говорят и да се движат като хората.

Но не само сексът като удоволствие ще направи роботите част от ежедневието ни, „общуването“ ни с тях неизбежно ще постави въпроса за възможността и да се оженим за робота, с който правим секс, и съответно да отглеждаме деца заедно с него. „Тази стъпка е следващата логическа крачка в общуването на човека с робота“, казва той. И продължава: „Бързо се приближава времето, когато тези теоретични дискусии ще приемат формата на закони и последствията от тези закони ще бъдат потресаващи“. Фактът, че роботът може да бъде и родител (в смисъл, че ще помага за отглеждането на децата), ще постави и въпроса за неговата „личност“ – въпрос, който ще бъде и законодателно утвърден. Неизбежно ще се заговори и за правата на роботите по същия начин, като правата на хората.

sex with robotКакто споменах по-горе, темата за приближаващата технологична секс-революция получи своя завършек с този перверзен конгрес, но тя присъстваше през цялата 2016 година. За да не затруднявам повече читателя с английските източници, тук ще посоча няколко български, тъй като „Дарик Нюз“ редовно следеше тези новини и публикува някои от тях. Веднага след новината за горната конференция в английските медии, Дарик публикува на 27 декември заглавието „Обсъждат бъдещ брак между човек и неговия секс робот“; на 25 август излезе новината „До 2050 година секс-роботите ще са нещо обичайно“; само два дена преди това, на 23 август се появи „Идва времето на проститутките роботи“; от юни месец пък е новината „Секс роботите застрашават бъдещето на човечеството“; през май излезе „През 2040 г. сексът няма да е средство за размножаване“; през март, „След 30 години: дизайнерски бебета и секс за удоволствие“; а през февруари, „Футуролог прогнозира: Към 2050 година хората ще станат безсмъртни“. И още в началото на годината бе удачно предвидена най-успешната тенденция за 2016 г. със заглавието „Секс роботите - най-успешната тенденция за 2016 година“.

Разбира се, тук не искам да правя реклама на Дарик Нюз, но трябва да им се признае, че бързо реагират на различни новини, превеждат ги и ги публикуват, та българският читател своевременно да се запознае с тях. А ние подбираме онова, което засяга вярата ни и живота ни като християни, та като разсъдим върху него, да търсим отговори и да ги посочваме и на други хора, за да се види истинския облик на редица съобщения, които иначе биха убягнали от вниманието ни или пък не биха били изтълкувани достатъчно ясно. Във връзка с горните заглавия, дори само бегъл поглед върху тях могат да ни покажат какво „роботизирано“ бъдеще ни вещаят учените-атеисти, в което човешките взаимоотношения ще бъдат до голяма степен изместени от взаимоотношенията на човека с машината. А пък що се отнася до половите ни връзки с тях, „те са незаменими и предоставят фантастично сексуално преживяване… сексът с тях е безопасен, няма да прихванете болест от тях и можете да ги контролирате“, казва друг участник в конгреса, Лин Хол.

При това можете да си поръчате секс-робот според вашите предпочитания: искате да имате робот, който изглежда като Анджелина Джоли в ролите ѝ като Лара Крофт – няма проблем, Анджелина Джоли е вече в леглото ви (на български новината от 26 октомври); или искате роботът ви да прилича на Скарлет Йохансон – и това няма да е проблем (на български от 5 април). Пък дори и за най-тривиални случаи може да си поръчате робот, например обичате чашката, но няма друго човешко същество, което да ви прави компания – поръчайте си робот-пияница, който обаче не се напива (на български от 8 януари).

Трудно ни е отсега да кажем дали и 2017-та ще бъде година на някакъв друг вид „революция“ в живота на обществата, но не ни е трудно да предвидим, че атеистичните революции винаги ще се стремят да изкоренят религията, както навремето комунистите се опитваха, но историята с комунизма трябва да им подскаже, че и те няма да успеят в богоненавистническото си дело. Ако в една страна може да се проведе подобна перверзна конференция, то други страни не допускат подобен „научен“ конгрес да мъти умовете на хората (както и стана с този „конгрес“, чието провеждане бе първоначално планирано за края на октомври 2015 г. в Малайзия, но която малайзийските власти счетоха за незаконна поради нравствената ѝ поквара и я забраниха), така и християните трябва да дават отпор на порочни инициативи, когато се разбере, че те могат да се проведат и у нас. Вярно е, че вярващите у нас все още не могат да се преборят с провеждането на гей-парадите, но може би и това ще стане, а с тези разсъждения тук искам да подскажа, че трябва непрекъснато да бдим и да даваме отпор на всяка порочна идея и практика, която не само цели разрушаване на вярващото съзнание на християните, но и човешкото съзнание на човечеството като цяло, като го подчини на някаква „нова хуманна идея“ за високотехнологично бъдеще на човечеството.

Изглежда твърде малко знаем за това какво правят някои учени в днешно време, при това не само в областта на изкуствения интелект, но и на биотехнологиите и теориите за „новото техно-общество,“ едно обаче, изглежда сигурно: атеизмът и богопротивничеството ще настъпват срещу вярващите с всяка изминала година и с всяко ново „достижение“ на богоомразната човешка мисъл и наука, която може да промени човешкия характер на обществата до неузнаваемост. Не можем да знаем докога Бог ще търпи отстъплението на човеците от Него, но в същото време Той ни е дал в Откровението Си ясни признаци на Христовото Второ славно идване на земята и ние трябва добре да виждаме тези признаци и да подканяме онези, които все още могат да разберат лъжовната истина за „новото технологично бъдеще“ на човечеството, да побързат да се обърнат към Бога и да се присъединят към нас с молитви и следване на Христа, Който да ни намери готови и бдящи, когато дойде отново да съди живи и мъртви, а не да ни намери „спящи,“ т.е. невиждащи злото и богопротивното в света.

Бележка: първата снимка взета от сайта на Дейли Мирър: http://www.mirror.co.uk/news/weird-news/you-ever-able-marry-your-9510372, а втората от сайта http://www.techrepublic.com/article/academic-conference-on-love-and-sex-with-robots-abruptly-cancelled-after-being-declared-illegal/.

Публикувана в Блог
Понеделник, 15 Август 2016 12:26

За „църквата“, храма и вярата

selo s 5hramaХубаво е човек да отиде в музея или в някой резерват, в който се съхранява било историята на народа, било неговото природно разнообразие, фауна, флора или други ценности на човешката култура. Хубаво е човек да отиде и на църква и да я види пълна с вярващи, които „с едно сърце и една душа“ се молят и търсят спасение на душата. Но тъжна гледка е да влезеш в празен храм, в който от години (понякога от десетилетия) не е влизал никой, който се руши от времето, но за който все пак някой от време на време полага някакви грижи, та да не се срути съвсем.

За такава тъжна картина се сетих, като четях материала „Село с 30 жители поддържа 5 храма“. Не че храмовете не трябва да се поддържат – често те са построени от недоимъка на народа и разрухата на много храмове у нас днес е грях, който ние християните носим в себе си (грях пред предците ни, които са заделяли от залъка си, за да строят християнски светилища). Храмовете трябва да се поддържат, защото в тях се отразява историческата ни памет, която до голяма степен е свързана с християнството. Онова, което не се поддържа у нас, е вярата на хората. Не просто вярата, а вярата в Господа, Който се разпъна на кръста и предложи на всички народи спасение. И тъкмо Той ни посочи какво е църквата: събранието на вярващите в Негово име. Наистина, с разпространението на християнството вярващите започнали все по-често да се събират в конкретни помещения, утвърждаването на вярата в отделните народи допринесла и за строителството на множество храмове, в които те вземали участие в молитви, богослужения и други християнски дейности. Така храмът започнал да се свързва и с вярата.

Но немалко християни забравили, че храмът сам по себе си е обикновена сграда, която няма собствен християнски смисъл – нейният смисъл е само архитектурен и битов; те започнали да мислят, че храмът е църквата. Този „мислителен процес“ не останал чужд и за българското християнство и дори в днешно време не са малко онези, особено сред православните, които невинаги правят разлика между храма и църквата (в смисъл на събрание на вярващите в Христос). Те все още не разбират, че да имаш храм не означава, че той е църква и че този храм е стожер на вярата: за тях наличието на храм означава и наличие на вяра.

Самите думи на свещеника, цитирани в посочената статия, ясно свидетелстват за това: „Отвсякъде селото е опасано с храмове, параклиси, което говори за вярата на тези хора“, каза отец Георги Танчев, архиерейски наместник на Санданска духовна околия.“ Можем да се съгласим, че тези храмове навярно някога са били свидетелство за вярата на хората от този край, но днес те не са нещо повече от някой музей или хербаризирана постройка, чиято цел като че е да остане за наследство на идните поколения просто ей-тъй, за хубаво.

Още нещо е шокиращо в тази новина: в това село „в момента се изгражда още един параклис.“ Нека да сме наясно: в него има пет пустеещи постройки, наречени християнски храмове, но изглежда селото има нужда от още една постройка. И като я построят, тогава местният 82-годишен дядо Йерусалим ще се грижи не за пет, а за шест пустеещи сгради. Дори и не искам да задавам въпроса кому е необходимо всичко това – грижата за петте (шестте) храма – въпросът е просто безсмислен. Нито 30-те постоянни жители на това село ще ги напълнят, нито хора от други села и градове ще се затекат към селото за служби.

Картината е още по-тъжна, когато поразгледаме още колко храмови постройки се строят у нас, докато същевременно съществуващите храмове са пусти или полупусти. Защото как да оприличим един храм, в който само допреди няколко десетилетия редовно са посещавали неделните и другите празнични богослужения от 120 до 150 вярващи, а днес този брой е сведен до 8-9 човека (които, към края на литургията, може да достигнат и до 15-тина). Тук говоря за храма в града, в който от 22 години ходя и в който дори преди 15-тина години редовно участваха в богослужението между 40 и 50 вярващи; който желае, може да провери тази моя „статистика.“ От няколко години го посещавам по-рядко, защото моята енория днес се намира другаде, но винаги, когато се върна в града си и отида на служба, ме обхваща някаква тъга и дори разочарование. Но в края на краищата това е истината и разочарованието ми като че нищо не променя в нея.

Пиша тези редове, защото подобна картина не се отнася само за православните храмове у нас: и в редица протестантски и католически богослужебни места броят на вярващите е спаднал през последните десетина-петнадесет години наполовина, а някъде и още повече. „Храмовете“ опустяват, а ние правим планове за още такива, като хвърляме пари, други средства, огромни усилия и най-вече време, което иначе бихме могли да използваме за мисионерстване, а не за превръщането ни в строителни работници, които като построят сградата сетне се надяват, че някой ще я обитава; в тази връзка се сещам за моя град, който е показателен в това отношение: той е един сред първите градове у нас, в който има най-голям брой празни апартаменти в новопостроените жилищни блокове, в много от тях повече от половината новопостроени апартаменти са празни, и те са празни от доста години насам (но нали е важно да „усвоим“ парите, които са ни паднали отнякъде, а пък дали някой ще живее в построените от нас жилища – това нас не ни засяга). Нима и онези, които строят храмове, не ги засяга дали те ще се напълнят? Имам чувството, че е тъкмо така, защото при сега пустеещите храмове да строиш нови – това е повече от показателно.

Призивът ми е: да си спомним какво е „църква“ и ако и да строим храмове, да ги напълним с вярващи (но преди да строим нови, задължително да напълним старите); да хвърляме средства, усилия и време за мисионерстване, та да привлечем в Христовата църква онези, които са сред нас и които макар и да са ни съседи, хабер си нямат от вярата и християнството; да съзиждаме „църквата“ (събранието на вярващи в Христос) и сетне да съзиждаме постройки, които в даден момент ще станат християнски богослужебни места (храмове); да не мислим, че само ние сме най-праведни (най-правилни, т.е. право-славни), а, видите ли, всички други християни са еретици, а да търсим възможности за диалог и съвместни дейности в една или друга степен (доколкото доктриналните различия ни позволяват), та у нас да се утвърждава тъкмо християнството, а не други вери или пък неизкоренимия все още атеизъм. Често чувам от мои вярващи събратя фразата, „по-добре онзи да си остане атеист, отколкото да стане католик“ и като я чуя, не мога да повярвам, че тя излиза от устата на човек, който се счита за вярващ в Христос, Който проповядва любов и братство и Който иска всички вярващи да бъдат едно в Него, а не да са разделени и враждуващи.

Бележка: снимката е взета от материала в посочения по-горе линк.
Публикувана в Блог
Етикети
Петък, 20 Ноември 2015 15:39

Какво е „църква“?

church Този въпрос е толкова неуместен, някой би си казал, и би се учудил защо ли въобще захващам тема, която и на децата е ясна, да не говорим на вярващите християни и на читателите на този блог. И аз самият съм убеден, че четящите тук много добре знаят какво е църквата. Въпреки това реших да споделя някои свои мисли, като много се надявам, че те все пак ще внесат някаква допълнителна яснота по въпроса. В разсъжденията си тук искам да обърна внимание на два момента: каква е употребата на думата „църква“ в библията и какво е нейното значение, и на второ място – какво днес трябва да разбираме под думата „църква“ в ежедневния ни църковен живот като християни.

Подтик за разсъжденията ми по темата бе един разговор отпреди няколко дена с няколко англикани, които всячески ме убеждаваха, че думата „църква“, като превод на гръцката „еклезия“, може да има само христологично значение, включително в Стария Завет. Разбира се, аз отговорих, че в Стария Завет имаме случаи на употреба на думата „църква“ (в случая разговаряхме за английския термин church, за немския му паралел Kirche и за френската église), която съдържа христологично значение в себе си, т.е. значение, където може да се открие Христовата старозаветна Църква в събранието на вярващите (преди всичко старозаветните пророци и патриарси), които са вярвали в истинския Бог и вярата им, макар и в смътна форма, е отразявала и очакването (предвкусването) на Христовата изкупителна жертва на Кръста. Същевременно им обърнах внимание, че в действителност по-често думата „църква“, както тя се среща в Старозаветните и Новозаветните книги, не означава „събрание на вярващи в Христос, които в своя живот Го следват“, а има различни други значения, които в никакъв случай не я свързват с Христос или с Христовите последователи.

Ще спомена няколко случая на употреба на думата в отделни преводи на библията. Думата „еклезия“, в различните й преводи (в случая разглеждам само древните гръцки, и по-точно Септуагинта, и няколко английски, немски и френски библии), се среща доста често и най-общото й значение е „събрание, сбирка, среща“. За какво точно събрание или сбирка става въпрос става ясно, само като се разгледа по-широкия контекст на употребата на думата (т.е. цялостния контекст на дадения библейски откъс или на други извънбиблейски източници и данни). В Старозаветните книги на Септуагинта „еклезия“ например се среща във Второзаконие 23:2-3, 23:9; Съдии, 21:8; 1Самуил (1Царства в православната библия), 19:20; 1Царства (3Царства у православните), 8:56; 2Хроники (2Паралипоменон у православните), 6:3; Неемия, 5:7; Иудит, 6:16; 1Макавейска, 3:13; Псалом 25:5; Премъдрост Сирахова, 23:24, 26:5, 50:20; Йоил, 2:16; Плач Йеремиев, 1:10, и още много други (обръщам внимание, че тук използвам и някои т.нар. „неканонични“ библейски книги, които съставляват канона на православната и на католическата библия, в случая това са 1Макавейска и Премъдрост Сирахова). Във всички тези случаи значението на думата е „събрание, сбирка на хора на едно място“ без никаква връзка с отношението им към Бога. В отделните преводи на посочените тук стихове думата „еклезия“ се превежда различно, напр. в библията на Крал Джеймс тя е предадена като “congregation”, “assembly”, “company” и дори“band“ със значение „група хора“. По подобен начин тя се превежда и в други преводни издания на библията.

Същевременно можем да видим, че на мястото на гръцката „еклезия“ в редица преводи се използва и думата „църква“ (в нашия случай разглеждаме church,Kirche, église, според както са употребени в съответните английски, немски и френски преводи). Латинската Вулгата съдържа 164 случая на употреба на ecclesia, от тях 50 в Стария и 114 в Новия завет; Лутер в своята библия от 1545 г. употребява Kirche 15 пъти в Старозаветните книги, а в Новозаветните въобще не я използва, там той употребява Gemeinde (общност, събрание, община); за сравнение ще посоча, че в изданието на лутеровата библия от 1912 г. думата Kircheизобщо не се среща в цялата библия: навсякъде в нея е употребена думата Gemeinde; подобни свободни употреби на думи за гръцката еклезия се срещат и в много други преводи, напр. във френското издание по Darby-библията от 1885 г. думата „църква“ (église) не се среща в цялата библия (и в самата Darby-Bibleна английски думата „църква“ не се среща никъде в цялата библия!), докато в другоавторитетно френско издание, това на Louis Segond от 1910 г. в Стария завет се употребява изключително думата „събрание, сбирка“ (assemblée), а в Новия редовно се употребява „църква“ (église).

За отбелязване е, че във всички български преводи на библията, както православни, така и протестантски, думата „църква“ се среща само в Новия завет: в Старозаветните текстове гръцката „еклезия“ е преведена на български (а преди това и на старобългарски/църконославянски) според съответното конкретно значение на „еклезия“ в дадения контекст, т.е. като събрание, сбирка, група, община.

Всички тези примери посочват, че употребата на думи, съответстващи на гръцката еклезия в различните библейски стихове, се извършва според предпочитанията на преводачите, а не според едни или други тълкувания на текста като сочещи към Христос (т.е. имащи христологичен смисъл). За библейските преводачи и тълковници важен е бил смисълът на гръцката дума еклезия, означаваща „събрание, сбирка“, е не дали тя има връзка с някакви христологични тълкувания. В Новия завет употребата на еклезия продължава да следва старите значения на гръцката дума (събрание, сбирка), като същевременно в редица Новозаветни стихове ясно се откроява и нейният евангелски смисъл: събрание на вярващи в Христос, които в своя живот Го следват. Тъкмо Новият завет ни дава и последващото разбиране за Църквата като богочовешки организъм, който има небесни и земни измерения и който в земното си съществуване е тъкмо събранието на вярващите в Христос и изпълняващите Неговата воля.

Тук идват и разсъжденията ми по втория поставен от мен по-горе въпрос: какво разбираме днес под църква в живота ни като вярващи християни. Щом Църквата е събранието на вярващите в Господа, които в своя живот като Негови последователи Го следват и носят своя кръст (според както сам Христос иска от нас), значи нея можем да я видим там, където на едно място се събират тъкмо такива вярващи: събранието на тези вярващи е Църквата (разбира се, за православни и католици тя включва и починалите в Христа, за които Църквата се моли). Историята на християнството, обаче, ни е оставила за наследство редица неправилни практики и разбирания за Църквата, които едва в последно време се схващат в тяхната пълнота и се търсят пътища за преодоляване на заблудите от миналото. Известно ни е, че мнозина християни в предходните столетия бяха убедени, че мисията на Църквата се изпълнява само от кръстоносните походи, с меча в едната ръка и кръста в другата; че християни могат да бъдат само белите хора, а всички останали раси са диви, трябва да бъдат облагородявани и трябва да приемат нашето християнство; че даването на свобода на негрите или на селяните (например в страните, където крепостничеството е продължавало с векове) е изключително небогоугодно дело (можем да намерим голямо количество молитви от онези времена, в които се виждат разбиранията на християните по всички тези въпроси), и т.н. – примери могат да се посочат със стотици. И тъй, през последните няколко десетилетия немалко заблуди от миналото бяха преодолени. Но редица неправилни разбирания за Църквата (или църквата като местно проявление на едната Църква) продължават и до днес.

Една от тези заблуди е учението на редица християнски общини, че само те са истинската Църква и всички останали грешат, т.е. че те или съвсем са отпаднали от нея или пък се заблуждават и са изпаднали в ерес. Не е нужно да ходим далече, за да видим примери за подобни разбирания. Друго, по-изтънчено разбиране за Църквата е това, че християнските общности считат, че в границите на Църквата са всички онези, които принадлежат (най-често по кръщение) към съответната общност, например, всички католици, принадлежащи към съответни католически общини, в своите събрания съставляват Църквата (т.е. те са Църквата), защото само католическата църква е истинската, а всички останали са отпаднали от нея (като едни, например протестантите, са отпаднали повече, а други, например православните, са отпаднали по-малко, считат католиците); за православните всички, които са в отделните православни църкви, съставляват Църквата, а другите, неправославните, също в една или друга степен са отпаднали от нея, едни, като католиците, по-малко, други, като протестантите, повече; по подобен начин и отношението на протестантските общини към католици и православни също изразява конкретни идеи за това кой е в Църквата и кой не е.

Мисля, че читателят вече се досеща към какво водят разсъжденията ми, но за да бъдем ясни и за всеки друг, който случайно би прочел тук в този блог, ще спомена най-главното. От опита ми в редица православни общини в няколко т.нар. „православни страни“, където съм прекарал по-дълъг или по-кратък период на общуване с вярващите в храмовете, съм забелязал, че сред енориашите, особено онези, които само се водят енориаши, но идват на църква веднъж-дваж на годината, има и такива, които в действителност не принадлежат към Църквата. Някой ще се каже: откъде накъде Кожухаров ще знае дали те принадлежат към нея или не – само Бог знае. И напълно се съгласявам с последното: единствен Бог вижда в сърцето на човека и знае кой е Негов последовател и кой е отстъпил от Благата му Вест. А щом Бог вижда в сърцето, значи Той със сигурност знае, че онези християни, които само по име са такива, но не изповядват Христа и не Го следват в живота си, носейки своя кръст, не са в Неговата Църква. Следователно старата максима, че щом си се родил и си кръстен в дадена църква, значи ти си в нея и си член на Тялото Христово, трябва да бъде преосмислена и всеки християнин да си каже: член съм на Църквата само дотолкова, доколкото правилно вярвам и правилно изповядвам вярата си, т.е. върша благодатни дела на вярата, което ме прави Христов последовател, а не само Христов вярващ, при което вярата и изповядването й се извършват в събранието на вярващи като мен, които също вярват и се подвизават във вярата си според Христовите заповеди. Защото Църквата е събранието на вярващите в Христос: Църквата не е отделният християнин, нито пък една цяла църковна община, да речем, католическата: тя като цяло не може да е Църквата, в Църквата са само онези нейни членове, в чието сърце Бог вижда вярата и делата на вярата на християнина.

Ето защо призивът ми е често да се вглеждаме в себе си, да търсим признаците, които ни правят членове на Църквата и да се борим срещу заблудите, които ни отдалечават от нея и от Бога. Ако ние успяваме (или преуспяваме) във вярата си и в следването на Господа, то сме длъжни и другите да подтикваме към същото, т.е. да подканяме и онези, които не са в нашата „църква“ (общността на действително вярващи и действително следващи Христа), да се присъединят към нея, но не като просто станат членове на общината, а като с вярата и живота си станат членове на Божия народ. Ето това е Църквата: вярващите в Христос, които Го следват и в чиито сърца Той вижда вярата и делата им, чрез които се прославя Небесния наш Отец (алюзия към Мат. 5:16).

Разбира се, поради ограниченото място тук не се впускам в други подробности, свързани с въпроса за това кой е член на Христовото Тяло, на Църквата. Тук изпускам въпроса за избраните, за съотношението между вяра и дела, за движението на вярващия към обожение (теозис) и спасение като лично усилие и като общинен акт на вярата, за действието на Божията благодат, и т.н. – този въпроси имат преди всичко богословски характер и тяхното изясняване не е тема на един блог. Но мисля, че чрез горните разсъждения до някаква степен косвено засягам и отделни аспекти на тези въпроси. Апелът ми е да се подвизаваме и да търсим Божието уверение, че Той ни е приел в Църквата Си, а не да свързваме членството си в нея само чрез принадлежността ни към една или друга църковна община или едно или друго църковно събрание.
Публикувана в Блог