Блог Свобода за всеки

През 1932 година излиза романът на Олдъс Хъксли „Прекрасният нов свят”, чието действие се развива в далечното бъдеще. Сюжетът описва човечеството през 26-ти век като силно развил се колектив от безчувствени хора, които през годините на своето историческо развитие са овладели технологията за изкуствено възпроизвеждане, а евгениката и хипнопедията (обучението или внушението по време на сън) са основни техни средства в изграждането на едно мирно и подредено общество. „Прекрасният нов свят” е изграден, но на изключително висока цена – човекът се е разделил с много голяма част от това, което е естествено за него. Той не може да твори и да се наслаждава на творчеството, не може да изпитва чувства и е лишен най-вече от възможността да расте в истинско семейство – семейство с мама и татко.

„Утопиите изглеждат много по-осъществими, отколкото се смяташе някога. Сега ние сме изправени пред друг тревожен въпрос: как да избегнем окончателното им осъществяване?...  Животът крачи към утопиите.” Тези думи на известния руски религиозен философ Николай Александрович Бердяев (1874 – 1948 г.) са от сборника статии „Новото средновековие“, издаден в Берлин през 1924 г. Написани са от него в контекста на вече случилата се в собствената му страна кървава пролетарска революция. Този знаменит мислител знае от личен опит какви са последиците от една безбожна идеология, която гледа на човека просто като на средство за изграждане на „прекрасния нов свят”.    

Интересен е фактът, че ние, хората, които нито живеем в 26-ти век, нито пък сме живели в първата четвърт на 20-ти век, сякаш отново се изправяме пред угрозата нечии утопични намерения да оформят обществото по образ и подобие на строителите на „прекрасния нов свят”. Разбира се, за да бъдат достигнати постиженията на бъдещите земляни от 26-ти век, за които пише Хъксли, човек трябва да извърви своя път, но днес смело можем да заявим, че пътят вече е преполовен. Краят се вижда, а сме едва в началото на третото хилядолетие.

И все пак, има и някои трудности, които трябва да бъдат премахнати. Няколко препятствия. Само няколко пречки, една от които е традиционното семейство. И държавниците утописти решават, че ще се справят с въпросната трудност с последователна антисемейна политика. И с будещо възхищение постоянство започват да внушават, че държавата по право има крайната дума при отглеждането на децата, защото по-добре от родителите може да се грижи за бъдещите строители на новия свят.

Дали казаното дотук звучи наивно и абсурдно? Не мисля. Като доказателство нека приложим един пресен пример. След автомобилна катастрофа българското семейство Славови, живеещо в Хамбург, се сблъсква със зловеща ситуация по повод нуждата да потърси лекарска помощ за 7-месечното им бебе. В крайна сметка, вместо да получи професионална медицинска грижа, детето им е отнето от германската агенция за закрила на детето. Причината за този пореден варварски акт на социални служби на европейска страна към българи е, че лекарите са се усъмнили, че детето е тормозено в семейството.

В официално изявление на германския съд в окръг Хамбург, излъчено в централните новини на BTV на 13.01.2019 г., се заявява следното: „Според информацията от болницата има ясни сигнали, че съществува родителска небрежност. Безопасността на детето е най-важна и наша задача е да го защитим”. По пътя си към изграждане на „прекрасният нов свят” и под претекст, че са загрижени за най-добрия интерес на детето, германските власти го отнемат от майка му и баща му. Към днешна дата става ясно, че предстои развитие по този частен случай, само дето не става ясно дали той наистина е частен, или е част от глобалната социална политика на градящите „прекрасния нов свят”.

Такова нещо в България никога няма да се случи. Поне така обещава социалната министърка г-жа Деница Сачева, която твърди, че социалните служби не отнемат деца, а ги връщат. Разбира се, едно такова твърдение оставя всеки средно интелигентен човек в лека форма на мисловна безтегловност, докато прави усилие да разсъждава за това откъде ги връщат, ако преди това не са ги отнели. Но не остава време за вредни размисли... Защото министърката Сачева, използвайки тактиката „атаката е най-добрата защита“, заплашва с преследване всички недобросъвестни граждани, които имат притеснения или подлагат на съмнение високите морално-волеви качества на служителите на българските отдели за закрила на детето.

И все пак, нали сме по балкански недоверчиви, на фона на бруталния акт на отвличане на 7-месечно бебе от германската държавна агенция за закрила на детето, не можем да не се запитаме трябва ли ние, българските родители, да се притесняваме, че подобни позорни действия ще станат редовна практика и у нас с предстоящото влизане в сила на Закона за социалните услуги? Като мама, татко, баба, дядо трябва ли да се тревожим, че сме наблюдавани от загрижената държава и че децата ни в крайна сметка са в постоянна опасност от отвличане от българските колеги на германските чиновници от „Закрила на детето“?

А може би трябва да се доверим на мъжката дума на Сачева, че това няма да стане у нас? Може би службите за закрила на детето в България са по-различни от тези в Германия? Може би българските социални служители биха действали различно в подобна ситуация, ако от това зависи да останат на хубавата си държавна службичка? Българските социални работници може би са по-морални или по-благоразположени към семейството от германските си колеги? Може би... А може би не. Извинете, г-жо Сачева, но искрено се съмнявам, а не мисля, че съм единствен, че сте по-различни от германските си колеги.

При положение че изповядвате същата идеология, според която държавата изпълнява функциите на всемогъщ загрижен родител, който знае по-добре от родните мама и татко кое е по-добре за детето и е готов да отнема деца при най-малки съмнения, вие и вашите войни от отделите „Закрила на детето” в България ще продължите да играете челна роля в изграждането на „прекрасния нов свят” и ще постоянствате в това да отнемате деца, а не да ги връщате.

И понеже не искам да завърша с тази мрачна прогноза, обръщам внимание на продължението на думите на известния руски религиозен философ от сборника статии „Новото средновековие“, които се надявам да прозвучат като малка утеха за тези, които не желаят да участват в изграждането на утопичния „прекрасен нов свят”: „И може би започва нов век, когато интелигенцията и образованите хора ще мечтаят за средства, чрез които да избегнат утопиите и да се върнат към едно неутопично общество, не така съвършено, но по-свободно” – Николай Бердяев.

Публикувана в Блог

„Време разделно“ е роман на писателя Антон Дончев. Тази знаменателна за българската литература книга е издадена през 1964 г., като творбата е създадена само за 45 дни. Събитията, описани в книгата, вероятно са се случили през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите. Сюжетът докосва дълбоко душата на читателя, защото засяга общочовешки теми, свързани с вярата, родовата идентичност, лоялността, предателството, любовта и др.

Един от ключовите персонажи в произведението е Караибрахим. Той е еничар, т.е. българин, който като дете е бил отделен от семейството си от турците, събирачи на „кръвен данък“. Караибрахим е изразител на политиката на султана и жесток воин, който безскрупулно се изправя срещу интересите на своите някогашни семейство, род, народ. Той е коравосърдечен насилник, който изисква от близките и роднините си да предадат вярата и достойнството си, за да си запазят живота. Когато разсъждаваме върху качествата и мотивите на този провокиращ и будещ негативно отношение герой, няма как да не стигнем до един от важните въпроси, който разглежда настоящата кратка статия, а именно: кои са еничарите.

Отговорът може да бъде открит в достигналите до нас исторически сведения, разкриващи, че от 1380 до 1648 г. еничарите са набирани главно от покорените християнски и немюсюлмански народи чрез т.нар. „кръвен данък“ (девширме). Идеалната възраст за деца, които били нарочени да се влеят в еничарския корпус, е между 8 и 10 години. На практика, за нуждата на турската армия били отвличани най-здравите и интелигентни български синове. Еничар означава „нов войник“, което само по себе си говори за намерението на султана да създаде нов вид армия от хора, преминали специална подготовка. По тази причина невръстните деца еничари са били подлагани на специфично обучение, имащо за цел да забравят напълно рода си, да научат турски език и да бъдат индоктринирани в исляма под постоянното наблюдение на евнуси.

Историята също показва, че в една или друга степен всички поробени народи се борят срещу посегателството върху децата им. Методите за защита от угрозата българските малчугани да се превърнат в платежно средство за набиране на „кръвния данък” говорят за това, че родителите са били готови на крайни мерки, за да опазят децата си. С цел избягване на данъка, момчета били женени още на 8-9 години, защото женените не могат да бъдат еничари. Други деца били осакатявани, защото момчета с недъг не могат да се впишат в профила на „новия войник”. Има случаи, в които българчета напускали домовете си и дълго се укривали, и случаи на възрастни, които подкупвали събирачите на данъка.

Защо обаче трябва да се занимаваме с далечни събития и нужно ли е да обръщаме внимание на някаква потънала в праха на историята мрачна практика, която като далечна призрачна сянка от миналото сякаш няма пряко отношение към настоящето? Нали отдавна турското „присъствие“ по нашите земи вече не се изразява в държавно обсебване на вътрешните ни дела и ние, българите, живеем в свободна страна, в която семействата не са принуждавани да плащат „девширме“?

Истината е, че мрачната практика изобщо не е потънала в праха на историята и за съжаление, има болезнено пряко отношение към тревожното ни настояще. Турското „присъствие” вече го няма и ние би трябвало да живеем в свободна страна, в която семействата ни не би трябвало да плащат „кръвен данък”, но истината е друга. Истината е, че свободата ни е заплашена и „кръвният данък”, макар и под друга форма, скоро може да бъде заплащан от всяко българско семейство. Ето защо използването на някогашното еничарство като метафора за съвсем конкретни политически действия на сега действащи партии, държавници и активисти всъщност е опит да бъде обрисувана една зловеща реалност – реалност с днешна дата.

По друг начин казано – що се отнася до съвременната държавна политика за децата, аналогията с някогашното еничарство не е лишена от смисъл приумица. Днес се създава усещането за един нов вид еничарство, макар и пречупепно през културно-историческия контекст. Точно както някогашния султан, съвременният управленски елит има намерение да създаде нов вид армия от хора, преминали специална подготовка.

Затова и събирачът на модерния „кръвен данък” (сега той е преоблечен ту като социален служител, ту като представител на държавната образователна институция, ту като психолог, ту като представител на НПО с развинтена сексуална фантазия) се е ангажирал да подложи невръстните деца – новите еничари – на специално неморално обучение, имащо за цел да забравят семейство, род и народ, да научат езика на развалата и да бъдат индоктринирани в разрушителната джендър идеология, като загубят представа дори за пола си. И бавно и незабележимо политиката на създаване на ново общество – обществото от „нови воини” или еничари – става приоритетна държавна политика. 

Доказателствата за една такава теза са много, като най-пресните са текстовете от предизвикващия правен хаос Закон за социалните услуги например. В този закон са налице такова неистово желание българските деца да бъдат индоктринирани в новата, чужда за вярата, традицията и народа ни джендър идеология; такъв стремеж към противопоставянето на  родители и деца, целящ разкъсване на родовата връзка; такава възможност за упражняване на безконтролна власт от социалните служби и доставчиците на услуги в семейния и личен живот, че макар и процесът на духовно и в някои случаи дори на физическо отнемане на деца да не се нарича кръвен данък, то той на практика е точно такъв.

Тази тема може да бъде развита още, но за да не натоварим разсъжденията с прекалено много метафори, нека преминем към нейната развръзка.

В съзвучие с романа на Антон Дончев отново времето е разделно, защото отново има алчен апетит от страна на елитарните кръгове да сложат ръка на най-уязвимото – децата  – и да се разруши онази структура, на която се крепи здравото общество – традиционното семейството.

Когато беззаконието се въвежда със закон, съпротивата става задължение, твърди един автор от зората на американската нация. Тази мисъл е особено актуална днес, когато виждаме, че беззаконието на съвременното социално „девширме”  се въвежда чрез използването на светския закон. Адекватната съпротива срещу събирането на социалния кръвен данък днес е различна от тази на предците ни. Ние няма да женим децата си на невръстна възраст, нито ще ги осакатяваме. Не. Ние ще издигнем гласа си – гласа на свободните хора, които разбират света около себе си, виждат го през очите на истината, готови са да живеят за нея и отказват да платят „кръвния данък”, събиран от социалните служби. Защото платежното средство е бъдещето на собствените им деца.

Заключение. „Време разделно“ е роман на писателя Антон Дончев. Тази знаменателна за българската литература книга е издадена през 1964 г. Но днес отново времето е разделно. Днес още едни събирачи на кръвен данък се опитват, макар и по доста по-рафиниран начин, да създадат нови еничари, които като „нови воини” на един безбожен свят да изиграят същата негативна роля, която в гореспоменатия роман се пада на Караибрахим. Добрата новина е, че този път ние можем да участваме в донаписването на сюжета на тази история.

Публикувана в Блог
Сряда, 21 Февруари 2018 12:46

Държавата, която отвлича деца

Barnevernet

По суша България се намира на около 2600 км от Норвегия, на 2700 км от Швеция и само на 1600 км от Германия. Това означава ден, ден и половина пътуване с кола, два-три часа със самолет и няколко минути с превозното средство, на което се возят политическите решения на Съвета на Европа. С какво обаче информацията за тези разстояния има отношение към темата на тази кратка статия? Отговорът е – с факта, че към днешна дата във всяка една от споменатите държави в името на доброто на децата – бъдещи граждани на новия свят – се извършва държавен погром над семейството.

От много години вече във въпросните страни (и в много други) се прилага  държавна политика за отвличане на деца от семействата им. Само в Швеция над 300 000 деца са отделени от техните родители. 300 000 ранени детски сърца и още два пъти по толкова съкрушени родители. Това са страшни цифри, описващи една на пръв поглед незабележима разруха, която е покрила съвременния свят. Най-страшното е, че тази статистика не е взета от уроците по история, разкриващи ни периода на мрачното средновековие или ужасните години на Втората световна война, а се отнася до невидими, но реални събития от настоящето. Числа, които демонстрират осъществяване на варварска държавна политика пред очите на цивилизованите и образовани жители на Стария континент.

И ако е лесно да гледаме числата от поредната безлична статистика, съвсем не така удобно ни е от гледна точка на ценностната ни система, когато си дадем сметка, че зад тези цифри стоят конкретни съдби на хора, които може би биха били наши приятели, ако ги познавахме отблизо. Или дори – би могло да сме самите ние.

Нека все пак надникнем зад сухата статистика и обърнем внимание на случващото се в едно семейство, живеещо на 2700 километра от България. На 9 февруари 2018 г. семейство Кристиансен се сблъскват с ужаса на държавния терор, когато дванадесетгодишният Кай е отвлечен пред дома на семейството му от служители на „Барневарн“, норвежката служба еквивалент на българските отдели за закрила на детето – служба, придобила зловеща слава на организация, отвличаща деца.

Неотдавна семейство Кристиансен се преместват от Канада в Норвегия в търсене на по-добър и уреден живот. Бащата и майката на дванадесетгодишния Кай не желаят детето им да бъде насилвано в държавната образователна система и затова започват да го обучават вкъщи. Оказва се обаче, че тяхното незачитане на държавната претенция над детето им има тежки последици. Кай е изтръгнат от грижите на родителите си и отведен от представители на репресивния норвежки държавен апарат.

Ако имате здрави нерви, може да видите видеото с отвличането на Кай Кристиансен от норвежките служители на „Барневарн“. Всъщност вижте го дори само за да заздравите нервите си, защото не е изключено случващото се в Норвегия да стане ежедневие и тук – на 2700 километра от мястото на събитието.

Има моменти, в които думите от  стихотворението „Когато те дойдоха…“ на протестантския богослов Мартин Фридрих Густав Емил Нимьолер са особено актуални:

Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах – не бях комунист.

Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах – не бях социалдемократ.

Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах – не членувах в профсъюз.

Когато дойдоха за евреите, аз мълчах – не бях евреин.

Когато дойдоха за мен, вече нямаше кой да говори.

В контекста на случващото се със семейство Кристиансен звучат ли актуално думите на Мартин Нимьолер? Можем ли да ги отнесем към настоящия исторически момент? Мисля, че отговорите и на двата въпроса са положителни. Независимо че днес свободата не е заплашена от нацистите, тя си остава застрашена – този път от управници, които изповядват леви социалиситически идеи. Днес агентите на държавния репресивен апарат не идват за комунистите, нито за социалдемократите, нито за членовете на профсъюзите, а още по-малко за евреите. Днес обаче идват за семейството.

Пред очите ни в Европа се случват престъпления, които не са разобличени като престъпления, понеже са извършени от държавни органи. Узаконеното беззаконие си остава беззаконие, независимо дали е извършено от представител на закона или не. Който цели разбиването на семейството, чийто Създател е Бог, дори да е облечен във власт, си остава беззаконник. И ние не бива да мълчим за случващото се в Норвегия, нищо че не сме норвежци. Защото заради мълчанието ще дойдат и за нас.

 

Публикувана в Блог