Блог Свобода за всеки
Виктор Костов

Виктор Костов

Виктор Костов е адвокат, активист в нестопанската област и благотворителността. Доктор по философия в областта на междукултурните науки, (2009), Фулър Теолоджикъл Семинари, Калифорния, САЩ, специализирал по въпросите на свободата на религия и отношенията между църква и държава. Занимава се с проблемите на свободата на съвестта свободата на религията от 1992 година.

 

Момент от интервюто в Дарик от страницата на радиото в една от социалните мрежи

Генка Шикерова, журналистка, е интервюирана от Дарик радио – предаването е "Дарик кафе", по повод неин документален филм за Норвегия, наречен „Отвличат ли деца в Норвегия“.

Интервюто се намира тук: https://www.facebook.com/darikradio/videos/164059014854558.

Поводът за филма са злоупотребите на норвежката служба „Закрила на детето“ – Барневернет.

Преди да продължим, нека да отговорим на въпроса на журналистката, зададен в заглавието на филма ѝ: Да, отвличат, и това прави държавната служба за закрила на детето, неречена Барневернет. Достатъчно е да посочим случая на американските деца, отнети от майката Наталия Шутакова от същата тази  Барневернет („Закрила на детето“) в 9 вечерта, изтръгнати с полиция от леглата им и от ръцете на родителите и институционализирани в „приемни семейства“ в различни краища на страната, при „приемни родители“.

Анализът на това кратко интервю говори много.

От журналистите се очаква да са безпристрастни и да доставят факти, от които обществото да направи своите изводи с цел защита на основните права на хората и демократичните ценности, присъщи за едно свободно общество.

В интервюто на Дарик радио личи едностранчивост в погледа върху темата, нечувствителност за болката на родителите и невежество по отношение на правата на родители и деца, които се нарушават от тираничните Барневернет и подобните им служби.

„В Норвегия има деца и те не се отвличат по улиците“

В посоченото интервю водещият Михаил Дозев и Шикерова започват разговора си с лековати шеги за това как когато тя вървяла по норвежките улици, имало деца и не всички били иззети. Крайно неподходящо.

Проблемът на службите за закрила на детето се състои в това, че те не се афишират по улиците. Напротив, законът им дава право да влизат в най-интимните сфери на личния и семеен човешки живот, отношения и чувства. Никой не ражда по улиците, никой не разкрива чувствата си и любовта си по улиците, освен мимолетни жестове; естествените, дребните неща от живота и съкровените моменти с близки и любими хора не са обществено достояние, дори и в ерата на Фейсбук. Идеята, че ужасът от дейността на Барневернет някак си се вижда по улиците, където хайки социални работнички и полицаи преследват тълпи от ужасени невръстни деца, е абсурдно и несериозно отношение към тази важна и болезнена тема.  Безразборните противозаконни отнемания на деца в Норвегия не се случват масово по улиците.

Привидно законосъобразното отвличане на деца от социалните служби под предлог детския „най-добър интерес“ е тиха и скрита от публичното око война, защото най-често се води на личната, частна и неприкосновена територия на човешкото общество – семейството и семейните отношения. Територия, която все повече бива обсебена от държавата, от нейните социални функционери и техните полицейски и „мултидсциплинарни“ екипи. [1]

Това, че сексуалните апетити и практики са вече лишени от интимност, благодарение на морално деградиралите елити, които произвеждат масова култура; това, че сексът е превърнат в публично-правна категория с въвеждането от социалните инженери и съвременни неориентирани борци за „социална справедливост“ на квазиправото на „сексуална ориентация“, не означава, че вече трябва да приемем за нормално държавата да регулира сферата на интимни, лични и съкровени човешки отношения и емоции и да се меси неоснователно в нея, включително в отношенията родители–деца.

Защо въобще е нужно да напомняме основни, базови истини на г-жа Шикерова и нейния домакин от Дарик? Самият факт, че се налага да го правим, сочи колко вляво идеологически е част от представителството на българската журналистика и респективно част от интелигенцията. Закърмени от държавното идеологическо училище, отраснали в системата на посткомунистическото държавно образование с идеята, че семейството е единица, покорна на политическата власт, Шикерова и събеседникът ѝ изглежда нямат намерение смирено да отчетат тези предразсъдъци в светогледа си, а само типично по постсоциалистически се възхищават на норвежкото благоуспяване и уреденост, включително и на грижата им за "държавните деца": колко много време прекарвали в детските градини навън, дори в студено време.

Правните, морални и фактически аргументи на противниците на тоталитарните служби за закрила на детето, като Барневернет, Югендамт и българските „Закрила на детето“ изглежда не интересуват Шикерова. Норвегия е изгубила в Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) четири дела от родители, чиито деца са отнети от социалните им служби, като има още над 30 висящи(!). Твърдението на г-жа Шикерова, че критиката на ЕСПЧ към Норвегия била само заради редките свиждания на родителите с отнетите им деца, е само върхът на айсберга на проблемите и неуспешен опит за привидна обективност. Следва да споменем това, че въпреки че Труде Лобен спечели делото срещу Норвегия за отнетото ѝ преди 11 години сукалче, държавата отказа да ѝ върне детето. Даже напротив, по думите на нейния адвокат, властите са я заплашили с огромна глоба и ограничителна заповед за това, че отишла в училището на сина си, за да му занесе писмо и подарък за рождения ден и да му съобщи за победата в съда.

Наталия Шутакова, чиито деца бяха изтръгнати в тъмни доби през май 2019 г. от служителки на Барневернет и полицията, твърди, че трябва да иска разрешение от социалните, за да изпрати подарък на детето си за рождения му ден! Тя и съпругът ѝ могат да виждат децата си три пъти в годината за по два часа. Що за общество е това, в което невинна майка, която не е престъпник, трябва да иска разрешение от социалната работничка, за да даде подарък на невинното си дете, което не е престъпник и което ѝ е отнето, защото социалните решили кое е „най-добрия интерес за детето“?! Искането на майката за свиждане по време на рождествените празници е било отказано от социалните (слушайте интервюто с Наталия по американска радиостанция, англ.).

Връзката на антисемейната и антидетска идеология на богати и тоталитарни държавни служби, като Барневернет, с българската действителност е финансова,[2] идеологическа, политическа, правна. Тази връзка бе многократно разяснявана публично от адвокати, правозащитници, юристи, обикновени родители от родителското движение за защита на семейството.[3] Нищо от тази аргументация изглежда не е впечатлило разследващата журналистка. Тя е установила, че има „истерия“ по въпроса“.

Историята на „истерията“ и пропагандата

Журналистката твърди, че имало „истерия“, а и че тя започнала от Русия. Изглежда „истерията“ е прихванала и Европейския съд за правата на човека, пред който в момента се гледат над 30 дела срещу Норвегия и нейната Барневернет. Това е главозамайващ факт, особено ако имаме предвид, че годишно над 200 000 нови жалби биват подадени пред този съд и делата, които съдът допуска до разглеждане, са крайно ограничен брой. За сравнение, срещу Дания, друга скандинавска страна, има само 2 заведени дела пред ЕСПЧ по чл. 8 от ЕКПЧ за нарушаване на личната и семейна неприкосновеност.

„Истерията“ е болезнено понятие по тази тема, защото същият пропаганден трик бе приложен в България при формулиране на критиките срещу бюрократичния апотеоз на антисемейната визия за „детето“, наречен Национална стратегия за детето 2019 – 2030 г. Българските родители се свързаха с норвежките родители, майки, бащи, дядовци и баби на отвлечени от държавата деца. В благовидното социално законодателство, прието скоро след „оттеглянето“ на Стратегията с активната помощ на чужди идеолози и НПО, разчетохме точно това зло и тоталитаризъм, които дават основание на мнозина да наричат Барневернет системата в Норвегия „варварска“.

Това, което Шикерова и някои журналисти наричат „истерия“, е всъщност събуждането на един народ за своето дадено от Бога достойнство и за правото на семейна обич и щастие. Готовността на тези родители да защитават правата си и децата си съгласно вярата си, традициите и закона не е истерия, а достойна гражданска позиция.

Шикерова твърди, че цифрите за отнетите от Барневернет норвежки деца били неправилно представени от противниците на системата. Отнемани от родителите им били само 11 000 деца от около 1,5 милиона деца в Норвегия. И част от тях били имигранти, младежи без родители от Пакистан. Е колко да са тези имигранти без родители, та цифрата да не е стряскаща за нормалния човек и норвежкия родител? 10 000? 5 000? 3 000? Дори и хиляда да са, разбитите семейства и детски съдби са прекалено много. В огромен брой от случаите деца се отнемат от родителите им заради разтегливи понятия и прекалено много власт на социалните от Барневернет.[4]

Шикерова твърди, че служителите от Барневернет, с които се срещала, не били чудовища, и още по-точно „не били с три очи“. Кой трябва да бъде убеден от това снизходително заявяване на очевидното? Разбира се, нито масовият убиец Сталин, нито Пол Пот или Мао Цзе Дун, убили систематично, целенасочено и безмилостно милиони души, са били с три очи. Редица серийни убийци биват описвани от съседи и познати като тихи, интелигенти и дори любезни.

Естествено, не говорим за серийни убийци тук. Става дума за социални работници.

Но фактът, че злото често се укрива под най-благовидни предлози и външни прояви, остава недостижим за събеседниците във въпросното интервю. Зло е да отнемеш детето от родителите му, само защото можеш. Зло е да караш всички родители, не само безотговорните, да треперят дали поведението им отговаря на прищевките на социалната работничка със средно образование. Зло е, под предлог за закрила на най-добрия интерес на детето, да го отвличаш посред нощ заради ежедневен инцидент, типичен за нормалния живот на всяко семейство, и да назначиш две виждания в годината от по два часа.

Ако журналистиката в едно общество няма категории за добро и зло, ляво и дясно, горе и долу, черно и бяло, сладко и горчиво, и особено критерий за честна обективност, то тя се лишава от правото да бъде будната съвест на това общество. За подобна журналистика е гарантирано, че ще се превърне в обслужващ персонал на силните на деня и тези, които плащат най-добре. Това вече не е свободно слово, а пропагандна машина.

Ще се съгласим с една от констатациите на водещия. Единствената, която виждаме като разумен поглед към проблема с тоталитарната държавна закрила на детето. Причината някой да се намеси в живота на децата е отсъствието на здраво семейство, което да гарантира тази грижа. Но това е затвореният кръг – как да създадеш здраво семейство, ако всяко семейство е заплашено от разрушаване заради добрите практики на детските НПО-та, грантовете за ощастливяване на деца далеч от родителите им? И ако семейството се е разпаднало, кой да го подкрепи, за да възстанови то своя статут на основна опора на обществото, рода, народа, държавата, а не да бъде разпокъсаната общност от деца и възрастни, зависими от успокояващи медикаменти и от държавните брокери на семейни отношения?

Ако има някаква изкупителна стойност в това радиопредаване, респективно и в материалите на Генка Шикерова за норвежката „Закрила на детето“, които очевидно са встрани от задълбоченото и безпристрастно проучване на тематиката, тя е в това, че дори изкривеното представяне на проблема донякъде помага поне да се говори по темата.

Най-вероятно журналистката е била с добри намерения и в своето съзнание разкрива истината за хибридна война от Русия, целяща да набеди една стройна норвежка система на социална справедливост. Всъщност, невзирането във всички факти, което личи от интервюто, говори за журналистическа пристрастност и едностранчивост в представянето на гледната точка.

В това интервю прозират няколко кризи: кризата на семейството, кризата на свободата, правата и съвестта на хората и кризата на журналистиката.

Журналистиката в едно свободно и демократично общество има по-високо призвание от това да бъде пропагандна наемна армия в услуга на статуквото и силните на деня. Препоръчваме на г-жа Шикерова следващото ѝ интервю по темата да бъде с Наталия Шутакова. Наталия и съпругът ѝ, все още живеещи в кошмара на среднощния набег на Барневернет и полицията в техния дом, ще дадат много конкретен отговор на въпроса на журналистката „отвличат ли се деца от социалните служби в Норвегия“.

 

[1] Препратката тук е към част от новата тоталитарна уредба, предвидена в българския Закон за социалните услуги.

[2] За финансовата зависимост на българската правосъдна система и тази на МВР от Норвегия вж. Норвежки финансов механизъм 2016 – 2021 г.

[3] Правното становище на "Свобода за всеки" и РОД ("Родители обединени за децата") относно противоправността и антисемейната същност на Закона за социалните услуги можете да прочетете тук: Проблемни аспекти на Закон за социалните услуги. Неизчерпателен анализ. https://svobodazavseki.com/images/pdf/2019-11-analiz-zsu.pdf.

[4] В тази връзка Стивън Бенет документира в неговата книга, посветена на Норвегия –Откраднато детство, тоталитарното законодателство, огромната власт, която има Барневернет, и абсурдните поводи, по които се „извеждат“ деца от техните семейства. Вж. Bennett, S. Stolen Childhood: The truth about Norway's child welfare system. Emira Press. 2019.

 

Плакат за един от протестите на родители срещу ЗСУ и антисемейните политики

 

Искането за пълна отмяна на Закон за социалните услуги (ЗСУ) не е нито радикално, нито правно неаргументирано. Това искане е принципно, справедливо и законово обосновано.

По-скоро радикална е въведената със закони социална система, защото със замах превръща услугата в задължение, помощта на нуждаещите се – в търговия, закрилата – в средство за натиск и тормоз. Насилие е всичко. Въведено е и душевно насилие, което се установява незнайно как. Отношенията между родители и деца стават още повече обект на безмилостна намеса, контрол и регулация от държавни и частни доставчици, като насилственото разрушаване на семейните връзки и обич са само на разстояние едно анонимно обаждане до социалните и техните доставчици.

Приемането на закони, които променят тъканта на семейните отношения в продължение на години, без истинско допитване до народа, с много пари отвън и отвътре (от нищо неподозиращите данъкоплатци), с участието на псевдогражданското общество на богато финансирани НПО с политическа и идеологическа социална програма, които се правят на народни НПО, но не са, и чиято идеология доразрушава и без друго борещото се за оцеляване съвременно българско семейство, също лъха на радикализъм. Просто този тип законодателства са прокарвани с подкрепата на елитарни кръгове в продължение на дълъг период и затова с времето започват да изглеждат легитимни. ЗСУ просто довършва и затваря този цикъл.

Радикални са също исканията  НПО-тата да бъдат защитници на „всички права за всички деца“ и да „закрилят“ всички деца (от кого?), съпроводени с твърденията, че те не отнемат деца, а само искат „да ги дадат на тези, които могат да ги гледат“. Това са радикални идеи. В едно нормално и свободно общество само децата, обект на престъпление, следва да бъдат закриляни и за това има установени в закона процедури. Презумпцията за виновност по отношение на всички родители е ненормално и тиранично псевдоюридическо мислене. ЗСУ завършва и този цикъл.

Когато идеологемите на НПО-тата, борещи се против традиционното семейство и за въвеждане на безполовия сексуализиран от ранна детска възраст човек, бяха разшифровани и слабият, но нарастващ глас на недоволство от страна на родители, правозащитници и техни организации роди едно неподправено, рудиментарно гражданско движение, първата реакция на „гражданските” НПО-та от детската „закрила” беше да сезират Държавна агенция „Национална сигурност” и прокуратурата, за да попречат на родителите да упражнят основни свои, конституционно закрепени права в защита на своята неприкосновеност и тази на децата си. 

До такава степен НПО-тата са се сраснали с държавата, че всяко критично изказване срещу тях ги кара да се чувстват овластени да мобилизират органите за държавна принуда срещу правото на родители и обикновени граждани да упражняват свои основни конституционни и човешки права. Тази крайна и непремерена реакция говори за нетърпимост към различното мнение и за антидемократичен радикализъм, установил се като мислене в средите на тези привилигировани организации.

Радикално е мълчанието, в продължение на месеци, на властите и на централните медии, въпреки становища, телевизионни предавания, правни аргументи и протести, представени в защита на тезата, че правото на неприкосновеност на личния и семеен живот е нарушено. В същото време пропагандните епитети и измислени истерии не спряха да се тиражират: „ултра десни религиозни секти, леви привърженици на Путин, истерична малка група, хибридни бойци“, и, разбира се, най-обидното: „евангелисти“! Евангелието за спасение чрез вяра в Бога очевидно е най-голямата заплаха за тяхното успешно обществено доминиране.

Считаме за радикално поведение и това, че при смяната на министъра на труда и социалната политика първото изявление на новоназначената на тази служба бе да защити постигнатото от МТСП и да заплаши несъгласните и критиците на тази политика с разследвания и преследвания за „антиевропейска идеология” (поредния евфемизъм за ограничаване на свободното изразяване).

Радикално и тоталитарно е политическите игри на парче за влияние и усвояване на фондове да засенчват правните и моралните аргументи на родителите и техните организации, а същите да бъдат представяни като няколко десетки уплашени и недоразбрали консуматори на фалшиви новини в социалните мрежи.

ЗСУ е част от едно радикално антисемейно законодателство, което включва, но неизчерпателно изброено, следното:

- неясна и всеобхватна формулировка на „социални услуги”;

- задължителни социални услуги;

- противопоставя правата на децата на правата на родителите, което освен че е неестествено и противоконституционно, е доразвито до степен, в която естественият враг на детето са родителите (без, естествено, това да е изрично заявено);

- „подкрепа” и „закрила” на всички деца, на всички родители и всички семейства, независимо дали те имат нужда от такава намеса и „закрила”, или не;

- създава информационен масив за проследяване на всяко дете и неговите родители и оттук – възможност за контрол, нарушаване неприкосновеността на семейството и личността;

- дава възможност невръстни деца да се обаждат и да получават „социални услуги”, като създава задължение за доставчика на услугата да не съобщава на родителите, ако детето е под 14 г.;

- въвежда категорията „социална услуга“ вместо конституционната “социално подпомагане”, целейки да превърне тоталното социално “обслужване” в търговия (често наричана с чуждицата “бизнес”), и това не е истински пазарен принцип, а комерсиализиране, което на нормален език се формулира като „благотворителност”, спомоществование, взаимопомощ;

- дава възможност на чуждестранни търговци и НПО, вкл. социални служби, да изпълняват свои решения на територията на страната, като задължава българската полиция да им съдейства (тоест защитата на български граждани, на българска земя, която им се дължи от държавата по българската конституция и закони, бива отменена в полза на чуждестранни търговски, нетърговски и чуждодържавни организации), и това нарушение става с принудата, осигурена от българските правоохранителни органи;

- дава възможност джендър-идеологията и омразата срещу „патриархалното“ семейство да навлезе във всяко едно семейство безпрепятствено и против волята и съгласието на родителите;

- прави социалните служители посредници между родители и деца при конфликт между тях;

- създава мултидисциплинрани екипи, в които социалният работник, ниско квалифициран за специализирана правна работа, ръководи дейността на прокурора, в нарушение на конституцията и здравия разум, и чиято цел е да бъдат желязната полицейско-държавна хватка, от която никое закриляно дете или родител да не може да избяга.

 

Не е нужно да изброяваме още елементи от антидемократичната, антисемейна и противоконституционна същност на ЗСУ и предхождащото го законодателство (анонимни сигнали, нарушение на правото на защита и презумпцията за невиновност, лишаване от право на участие в процеса при застрашени основни права и интереси и др.), за да сме убедени, че такъв тип законодателство няма място в една свободна и демократична система. Аз не съм виждал по-радикален закон, особено когато същият е съчетан с досега действащото законодателство за “закрила” и “подкрепа”, в който правният нихилизъм не само, че не е избегнат, но е въведен като принцип с разтегливите определения на „дете в риск”, „насилие”, което може да бъде почти всяко действие на родителя, както и нововъведението от зоната на здрача „психическо насилие”.

“Добрите страни” на ЗСУ, доколкото ги има, не го правят годен за „ремонт“. Ако ЗСУ влезе в сила, семейството, като основна обществена институция, заедно с редица основни човешки права, ще бъдат първите жертви на елитарния държавно-корпоративен хибрид.

Толкова ненужен и порочен закон трябва просто да си отиде така както е дошъл – с бърз, безусловен и категоричен вот за пълната му отмяна. След него – и всички други правни недомислици, приети уж в защита на децата.

Момент от протест през 2019 г. срещу Национална стратегия за детето 2019 – 2030 г. 

Който днес живее в страх да каже истината, утре ще живее в ужас от терора на лъжата.

 

Причините да се противодейства на детски и семейни стратегии, писани от държавата (или от богати, чужди на семейството НПО-та), са поне пет:

1. Самостоятелна обществена институция. Защото семейството е самостоятелна институция в обществото, наравно с държавата и гражданските организации – търговци и такива с идеална цел. Ако държавата може да пише стратегия за децата и семейството, то и семейството трябва да има стратегия за държавата, която същата да приеме.

2. Неприкосновеност. Защото отношенията родители–деца са неприкосновена за вмешателство територия, защитена от Конституцията, ЕКПЧ – чл. 8 и Прот. 1, чл. 2. Стратегиите целят надмогване и управление – нещо недопустимо по отношение на семейството.

3. Семейството предхожда държавата. Държавата не е създател на семейството и затова трябва да се съобразява с хилядолетната традиция, с обичаите и естеството на нещата и с естествените права при опитите да регулира семейните отношения. Държавното управление идва и си отива, а семейството остава и надживява всякакви обществени устройства и строеве. 

4. Държавата не може да обича. Правото на семейна обич и отношения е фундаментално човешко право (посочено по-горе); то не произхожда от държавата и нейната власт и затова само тоталитарни и тиранични режими могат безпардонно да се месят в семейния живот без основателна причина.

5. Свобода и демокрация. В демократичното и свободно общество гражданите следва да формулират задачите на управлението, вместо властта да ги третира като управляемата маса, подчинена на елита. Както казахме по-горе, по-скоро родителите трябва да имат стратегия за това как политиците да защитават техните основни права и тези на децата им.

В допълнение към горните точки, ще кажем следното.

Дори да се създаде министерство или агенция за семейството, то това няма да помогне много на семейството. Във всяка държавна структура чиновниците ще трябва да оправдаят дейността си, разбирай: в контекста на българския модел държавност – контрол и още контрол и накрая проверки, актове за установяване на административно нарушение и наказателни постановления. 

Проблемът с термина „стратегия“ също не може да бъде игнориран. Някои добронамерено считат, че стратегия е нужна, за да се подобри състоянието на семейството. Но на първо място ще отбележим, че стратегията е преди всичко военен термин. В нашия конкретен казус можем да счетем, че Стратегията за детето цели спечелване на битката за детето, в която детето да бъде откъснато от семейството и приобщено към социалистическата общност.

 

Правна защитеност на неприкосновеността на семейството

Децата са благословение и отговорност на родителите и изборът на посоката на тяхното образование, възпитание, ценности и отглеждане, тоест на „стратегия“, ако решим да ползваме в положителен смисъл термина, си е изцяло тяхна работа и техен проблем, особено ако не искат държавата да им се меси.

Това положение е закрепено и в основно право на неприкосновеност на личния и семеен живот по чл. 8 от ЕКПЧ. Подобен е чл. 32, ал. 1 от КРБ. Протокол 1, чл. 2 от ЕКПЧ предвижда родителите да определят философската и религиозна насоченост на образованието и възпитанието на децата си.

Идеята на тези гарантирани родителски права е защита срещу тоталитарната намеса на държавата, която цели да откъсне децата от влиянието на родителите и да ги индоктринира с идеологии, контролирани от властта. Някъде трябва да има баланс между влиянието на обществото и на родителите в отглеждането и възпитанието, и традиционно в България този баланс не е в полза на семейството и родителите, а на държавата и одобрени от нея, в случая, НПО.

В СВ сложихме снимка на семейство с надпис „Държавата има стратегия за Вашите деца“. Да заменим в този надпис „държавата“ с наименованието на която и да е друга външна за семейството сила, държавна или неправителствена – става ясно колко вмешателска е въобще идеята някой външен фактор да прави стратегия за твоето семейство. Просто до такава степен сме свикнали държавата да се меси във всички сфери на живота, че е приемливо тя да пише стратегии за всичко и всички, но ние да нямаме защита срещу подобно вмешателство.

Има лична и семейно-лична територия, която не може да бъде нарушавана освен при деяния срещу личността на член на семейството, които са с висока степен на обществена опасност, тоест – престъпления. В конкретния казус на писането на стратегии за тази отделна социална институция – семейството – цитираната от нас идейна линия за правото на неприкосновеност се сблъсква със социалистическо-марксистките прогресивни сили, които искат да отнемат неприкосновеността на семейния живот и да се намесят в него в полза на децата.

 

Тоталитарният аспект на стратегизирането срещу родители и деца

Ако една семейна организация напише стратегия за това как да работи Министерство на труда и социалната политика, в министерството едва ли биха се зарадвали. В същото време „експертите“ от министерството и социалните, често такива без деца, имат правото да пишат стратегии за децата на чужди родители. Давам този пример, за да посоча още веднъж колко някак си приемливо е станало всеки, особено държавата, да прави стратегии за деца, за семейства, без да отчете родителите и фундаменталния факт, че може би навлиза в забранена или поне охранявана територия – тази на личния и семеен живот (вече посочих правното основание по-горе).

Стратегия за детето, както и за семейството не трябва да има.

Хората се раждат свободни и равни по права и всяка стратегия за ограничаване на техните естествени права и право на семейна обич е гаранция за тирания.

Това, което може да бъде държавна стратегия, е сведено само до намаляването на данъци за семействата, така че същите да бъдат насърчени в тежки икономически условия да имат повече деца и да бъдат отговорни родители. Не бива да забравяме, че отговорни родители са свободните родители. Ако държавата би искала да помогне на родители и деца, то това не може да бъде на цената на лишаване на семейството от права и въвеждането на задължителна държавна „помощ“.

Да не забравяме близкото минало с основните стратези, които чертаеха бъдещето на всеки човек още от раждането му, в услуга на налудничавите идеи на „зрелия социализъм“. Знаем резултата и още страдаме от него.

Тоталитарният образователен модел, който продължава и до днес в България (вж. ПМС 100/2018 г. и ЗПУО), е плод именно на изграждане на едно такова мислене в продължение само на две-три поколения, в които безбожието наложи държавата да бъде обожествена и тя, бидейки една фикция, да изземе функциите по дефиниране на брак, семейство, родителска отговорност, възпитание, образование и т. н. Съвсем естествено е тази обожествена фикция да реши, че е в нейните прерогативи да прави „стратегии за детето“, независимо от реалностите на обикновения живот, в който има и родители и семейство.

Днес „правозащитниците“ от Българския хелзинкски комитет и други подобни НПО-та, които са щедро финансирани от външни милиардери, богати държави и държавния бюджет, са именно тези, които настояват намесата на държавата в живота на родители и деца да бъде безпардонна, защото заявяват, че децата са „техни“ – дори и тези, които не са техни.

Въпреки правозащитния си статут, същите безсрамно настояват държавата да осъществи принуда срещу движението на гражданското общество и да ограничи основни права на хората. Те застават срещу движение, което е спонтанно, нецентрализирано, народно, нефинансирано от никоя милиардерска фондация, и го наричат „мракобесно“ и такова с „неясни политически очертания“. (Кое не им е ясно, не разбрах, както и защо трябва едно спонтанно движение за защита на традиционни ценности да има ясни очертания.) В статия за Дойче Веле известен политически анализатор презрително нарече българите, защитаващи правата си на неприкосновенсто на семейството, "диваци" (държащи се като такива), правозащитната кампания и протести – "истерия", а родителските организации – "фанатизирани групи". В заключение същият заяви, че "масовият българин" очевидно е дебил, който трябва да се покори на държавата, но не го прави: 

Днес масовият българин явно не е способен да разбере Националната стратегия за детето, с нейното въвеждане на правовия ред, т.е. на концепцията, че децата не са дивачета, а човечета с права, които държавата трябва да гарантира срещу посегателства.

Степента на нерзабиране на същността на семейството, семейната обич и връзката родители–деца – правна, морална, духовна и историческа – е срамна за този автор и всички като него, които се надпреварваха да въздигат себе си над обикновените хора – обикновени родители, които заявиха, че не желаят платени отвън чиновници и търговци на задължителни "социални услуги" да влизат в техния дом и да "закрилят" собствените им деца от тях. Колко жалко за претенцията на такива правозащитници и самодостатъчни интелектуалци!

Приоритет за нас в защитата на родители и деца е преди всичко отдръпването на държавата – политически, юридически и административно – от нарушаване на правото на неприкосновен личен и семеен живот. Това е най-важната битка.

Но какво да кажем за една стратегия за семейството, която да защитава семейните ценности и реално да подкрепя семейството?

Дори и добронамерена, стратегия в полза на семейството, която не отчита нуждата от проява и отмяна на голяма част от законодателството, действащо и в момента (ЗСУ, Закон за закрила на детето, Правилник към него), ще изглежда само като нова форма на същата намеса в автономността на семейството и родителските права.

Някои организации имат добри предложения, като включване на всички семейни и детски въпроси в Семейния кодекс, отмяна на ЗЗДет., данъчни облекчения за семейства и др. Но всеки стратегически анти- или просемеен документ остава документ в рамките на досега действащата система – намеса в неприкосновена територия на частния живот на хората.

Наясно сме, че писането на стратегии е запазена територия за държавните бюрократи. Те ще започнат да оспорват точките, като предлагат своите контра-аргумент, и в крайна сметка от предложението за стратегия излиза една чисто държавна продукция. Трябва да се има предвид и нужното време и ресурс, за да се напише стратегия, която след това да се изпълнява. Въпросът е: от кого ще се изпълнява?

 

Какво е решението?

Нужна е добре обмислена и проста правно-практична платформа, която да остави на мира родители и деца и да гарантира правата на децата без родителски грижи и без разширено семейство и роднини или на тези, които са обект на престъпление. Това е най-ефективната форма на защита на семейството според мен: ясно формулирано и допустимо само в наистина доказани крайни случаи вмешателството и предотвратяване на вмешателството, когато такова не е абсолютно необходимо.

Държавата никога не е била способна на благотворителност, а още по-малко – на семейна обич.

Тази истина, доказана през годините от фактите и казусите по сегашната дискусия от Норвегия, България и навсякъде, където действа опасната „закрила на детето“,[i] следва да бъде водещ ориентир в борбата срещу тези, които ненавиждат естественото семейство и се противопоставят на неговата неприкосновеност.

 


Бележки

[i] Whewell, T. Norway’s hidden scandal. https://www.bbc.co.uk/news/resources/idt-sh/norways_hidden_scandal. Достъп: 22.10.2019 г.

Снимка от протеста на 28.09.2019 г.

Централните, а и въобще повечето медии запазиха гробно мълчание, докато протестите на родителски организации огласяваха страната и социалните мрежи през последните седмици. Представителите на пресата бяха канени на редица разяснителни и дискусионни събития по темата, на които, естествено, не се явиха.

В едноминутен репортаж БТВ отрази митинг с поне пет хиляди присъстващи, проведен на 28.09.2019 г. в София, пред Министерски съвет. Репортерката интервюира една-две разпалени майки и показа плакат, написан с, да го наречем така – алтернативен правопис, от типа на „ДОЛО РАЦЕТЕ…“. Нито един от говорителите и организаторите на протеста – българи и чужденци, от адвокатите, правозащитниците и писателите не бе интервюиран. Темата остана загадка за зрителя на бТВ точно толкова след репортажа, колкото беше и преди него. Репортажът двусмислено настоява че „според протестиращите“ щели да влязат в сила нови закони от първи януари. Не според протестиращите, уважаеми, а според гласувалите в парламента и според Държавен вестник бр. 24 и 37 от 2019 г.

Когато обаче на 07.10.2019, и предишните дни, провокатори пуснаха слух сред най-уязвимата част от хората – ромите, че щели да им отнемат масово децата от училище и да ги карат… къде?... и защо?, бТВ набързо скалъпи няколко репортажа с „експерти“ и пусна няколко статии в сайта си. Единият експерт по комуникации набързо обясни че „десни ултраконсервативни религиозни секти“ и „леви хиперзапалени привърженици на Путин“ организират протестите и респективно са казали на ромите да си вземат децата от училище. Къде ги намират тези експерти?! Какви секти и какви почитатели на Путин им се въртят в главите!? Единственото разумно твърдение на „експерта по комуникации“ бе, че нямало норвежки вагони, които чакали да вземат децата на ромите. Точно така, г-н експерт, няма такива, за което и сами се сетихме, без експерт по комуникации. (Другият цитиран експерт, психолог, говори за някакви мяукащи монахини!?)

Самото заглавие на телевизионния клип и статията в интернет сочат заблудата, която целят или на която са се поддали в бТВ – „Експерти обясниха как фалшива новина предизвика психоза сред родители“. Фалшива новина няма, има фалшив слух, който те правят новина. Следва да попитаме отново журналистите: защо има психоза само сред циганските семейства, но не и сред българските? Защо коментиращите телевизии не проведоха истинско журналистическо разследване, за да установят кой е разпространител на тези слухове?

Самото заглавие на статията ни напомня стария виц за компютрите за Япония. То не били компютри, а компоти; и не за Япония, а за Ябланица. И експертите не бяха експерти, нито имаше фалшива „новина“, а само фалшив слух, който вече сам по себе си е новина, но истинска. Психоза не е имало, а крайна реакция на абсурдните слухове, а родителите, поддали се на това масово внушение (психоза), не са от най-неподатливите на внушения. Даже обратното, което сочи, че пускането на злонамерения слух е провокация, извършена от тези, които искат да изопачат реалните и детайлни аргументи на опонентите на новите социални политики за децата и семейството.

Нова ТВ покани в сутрешния си блок на 08.10.2019 г. (сегментът започва в 1 ч. и 29 мин. от началото) заместник-министърката на труда и социалната политика, разбира, се без опонент, която заяви че „службите“ щели да разследват родителските организации, които се презумираше, че са „виновни“ за паниката на ромските родители. Типично по комунистически, водещите настояха да „има наказани“, като така и не обясниха какво престъпление е извършено и от кого. Фактът, че хора дискутират в социалните мрежи, очевидно е престъпление за тези водещи. Явно не са и чували за чл. 10 от ЕКПЧ и за правото на получаване и разпространение на информация.

Репортерът на Нова от мястото на събитието охотно помагаше на директорката на училището, като ѝ обясняваше какво всъщност има предвид тя. А директорката с треперещ глас описваше героичните опити на персонала да се овладее училището от влиянието на тези, които тя нарече „терористи“, но не се знае кои точно са те. От подтекста на говоренето става ясно, че не може да се критикува социалната и образователна система, и особено не в социалните мрежи.

„Свободата на мнение и информация е тероризъм.“

Това ни внушават системните играчи: медии, учители, социални, власти. И тук нямаме предвид да защитаваме като свободно слово злонамерения и целенасочен слух, пуснат сред ромите по най-вулгарен и осъдителен начин. Някой целенасочено и конкретно е подбуждал и притеснявал тези родители с лъжлива информация. Имаме предвид, че смесването на този конкретен и позорен опит за сплашване на неинформирани хора, се приписва от медии и държавни органи пропагандно, без доказателства, на движението на народа, което се бори за отговорност и прозрачност на държавните политики по адрес на децата и семейството. Възмутително е да наблюдаваме поредния опит да се очерни и изопачи идеята на едно движение, което има реални народни корени и задава реални и наболели въпроси на същите тези системни играчи.

Параноята на медиите по повод родителската реакция на ромите в няколко града всъщност се оказа фалшивата новина. Защото фалшива новина нямаше. Имаше фалшив слух, който след „героичната“ намеса на директорки и учителки по места бе овладян и тази ситуация, раздухана от медиите, се превърна във фалшивата новина. Маниакалното едностранно говорене обаче не спря, докато не бяха обвинени имплицитно протестиращите срещу антисемейното социално законодателство родители.

Доказателство в тази посока е и въпрос на сайта „Гласове“ към един от кандидатите за кмет на София:

Вие сте сред организаторите на протестите срещу “Стратегията за детето”. Не мислите ли, че противниците ѝ се дискредитираха след последните масови психози сред родители в Сливен и други градове, които взеха децата си от училище? (правописът коригиран – б. а.)

Макар и възможно провокативен, този въпрос е точно в целта. Идеята на провокацията в ромските махали бе точно тази, отбелязана и от нас. Ще добавим и отличния отговор на кандидата за кмет, обясняващ ситуацията:

Не гражданите се дискредитираха, а управляващите! Беше им демонстрирано, че техните уверения не значат нищо и не се ползват с никакво доверие! Средствата за пропаганда, тиражирайки случая, забравиха всичките си мултикултурни постулати и акцентираха на етноса на родителите, внушавайки, че това са слабообразовани и малограмотни хора. Но не само обикновени хора от далечната провинция нямат доверие на уверенията на управляващите, против „липсващата” стратегия се изказват и най-компетентните ни правозащитници и всепризнати юристи.

Пример за пропагандна информация може да вземете от бившия демократично-либерален вестник и сайт „Дневник“, който в момента клони към това да се превърне в изразител на неомарксистките идеи, стоящи зад цялостната представа, че семейството е отживелица, в което децата са поставени в опасност от родителите им. В цитираната статия са зададени погрешни и глупави въпроси и съответно са дадени погрешните отговори, което естествено има вид на дискусия, но не е такава, защото просто никой ангажиран родител не се интересува от точно тези въпроси, или най-малкото, ако са поставени по този начин. Например:  „Въпрос 1. Защо социалните ще взимат деца? Отговор: Социалните не взимат деца“. С подобни направо снизходителни за умствените способности на средния читател псевдоанализи авторът на статията ни внушава, че всичко е наред, само неграмотните се притесняват от майката-кърмилница – социалната държава.

Този тип пропагандна профанизация на може би най-важната в момента тема в българското общество – за ролята на семейството и на държавата, за правата на родители и деца, касаеща и бъдещето на народа, извращава смисъла за съществуването на медии.

Целта на демократичните медии е да информират обществото безпристрастно, да представят фактите, за да може обществеността да си състави мнение, от което да вземе нужните решения в полза на личността, демократичното общество и свободата. Това обаче е висш пилотаж за този тип журналистика, която описваме. За тях етиката се определя очевидно от идеологическата им и финансова обвързаност.

В българските централни медии виждаме една тенденция, описана от Момчил Дойчев в есето му „Политическата коректност срещу либералната толерантност“:

Силата на медиите е част от сложната мрежа на явни и скрити механизми на властта, които в много случаи предопределят развитието на политическия живот. По правило властта на медиите е определяна като условна или като духовна власт. В действителност в нея обикновено преобладава дребният политически прагматизъм. Съюзът между политическия и медийния елит се определя на основата на общи интереси и предназначението на журналистиката в тази „връзка“ е не толкава да информира за събитията, колкото да бъде използвана като инструмент на убеждението и да утвърждава удобни за властта интерпретация на събитието. (2010 г., с. 92; правописът запазен)

Ако беше другояче, темата щеше отдавна да повдигне въпроса на какво се основават критиките срещу социалното и друго законодателство, което противопоставя интересите на деца и родители и предвижда социалните служби да бъдат едва ли не медиатор между родителите и децата.

Медийните служители щяха да се поинтересуват

защо Норвегия бе осъдена от Голямата камара на Европейския съд за правата на човека

за отнемането на дете от майка му, на която и до днес, месец след решението, не позволява свиждане и е заплашена със затвор, ако направи опит.

Щяха да питат колко точно милиона евро са усвоени и се усвояват от Министерство на труда и социалната политика и от Държавна агенция за закрила на детето по Норвежкия финансов механизъм и другите европейски финансови споразумения (по-голяма част от информацията е публична, но конкретизирана и синтезирана от пресата, тя придобива друго звучене).

Щяха да се интересуват защо след като няма стратегия за детето, толкова набързо се прие нов ЗСУ и промени в близо 30 други закони, касаещи социалната система и услуги и отношенията между родители деца, и то без никакви съществени консултации с родителите или с църквата и религиозните общности.

За централните медии

темата беше безинтересна, докато дискусията беше на сериозно ниво:

обсъждане на настоящото и предстоящото законодателство; противоконституционната същност на голяма част от сега действащите наредби; безпределната власт, на която се радва норвежката служба за закрила на детето Барневернет, и загубата на Норвегия на дело в Европейския съд за правата на човека, както и огромната прилика между норвежкия и българския модел; докладите на правозащитници за начина, по който „най-добрият интерес на детето“ се формулира от социалните, а не от родителите; примерите за злоупотреба с власт и отнемане на деца от бедни семейства в България; всеобхватния, тотален и комерсиален характер на новия Закон за социалните услуги; дейностите на чужди търговци и НПО без лиценз за социални услуги на българска територия и с личната информация на български граждани; защо бяха сезирани полицията и ДАНС да правят проверки на граждани, които упражниха свои основни конституционни права, като критикуваха МТСП, ДАЗД и други въвлечени богати НПО; и огромен брой други сериозни теми, които бяха повдигнати както на протеста на 28 септември в София, така и на международната конференция по темата на следващия ден с редица адвокати, правозащитници и жертви на норвежката система за закрила на детето, станала нарицателна заради своето безнаказано вмешателство в личния и семеен живот в стотици семейства без сериозни причини.

Теми, повдигани почти без прекъсване от началото на годината от загрижени родители, граждани и техните организации в упражнение на техните основни граждански и човешки права.

Родителите и гражданите имат правото да знаят какви закони регулират техните отношения с децата им и доколко нарушават свещената и неприкосновена територия на семейства им. За българските централни медии това право обаче не представлява интерес.

Не е трудно да предположим, че описаният много откъслечно по-горе панаир на манипулацията има цел. Целта, според нас, е оттук нататък всеки опит за реални и аргументирана критика на социалното министерство и неговите придатъци, на социалните и детски политики да се счита като някаква форма за насяване на истерия в обществото.

България е на 111 място по свобода на журналистиката и това не случайно.

Четем следното в доклада на RAF за ситуацията на свободата на медиите в България за 2019 г.:

„Заговорниченето между медиите, властите и олигарсите остава непроменено, докато физическите атаки срещу журналисти нарастват.“

Примерите са по-горе и не са единствените в противопоставянето между държавни политики за социален контрол, от една страна, и правото на неприкосновеност на личния и семеен живот, от друга.

Премиерът заяви, че „ще ги хванат тези пастори“В друго предаване представител на циганска фондация заяви в най-груб пропаганден и дискриминационен стил, че протестантските пастори били виновни, че били агенти на Държавна сигурност, че били обвързани с политически интереси… Нито едно доказателство за твърденията на ромския лидер обаче същият не представи.

Пастори, терористи, религиозни сектанти, симпатизанти на Путин… и всичките са ултра десни и в същото време – и ултра леви. Къде останаха извънземните и Пришълецът 2? Всякакви епитети бяха употребени срещу противниците на антисемейната стратегия на базата на провокацията в ромските квартали, от някой все още неизвестен, само не и най-важните: че това са хора и родители, които имат конституционни и основни човешки права, хора, които имат право да искат прозрачност от властта по повод законите и политиките, които директно засягат техните семейства.

Така се манипулира общественото мнение: 

използва се уязвимостта на обществени групи, в случая някои роми, които се поддават на непроверени слухове. След това драмата на тези хора се превръща в основание да се заклейми цяло движение, което повдига важни въпроси, които нямат нищо общо нито с каквито и да било слухове, нито с крайните реакции на неосведомените, станали жертва на тези слухове.

За да не станем като цяло жертва на идейните и визионерски договорености между местни и чужди управляващи, медии и джендърни НПО, които с фалшива усмивка въвеждат „новото щастливо общество“ за много пари, заедно с всички будни граждани и родителски организации, следва да защитаваме безусловно основното човешко право на свобода на словото, съвестта и информацията и изразяването, както и правото на неприкосновеност на личния и семеен живот, когато са отнети, нарушени или манипулирани, включително и в случаите, в които медии, вместо да служат на обществото, обслужват интереси, насочени срещу правата и свободите на хората.

 

През август редица родители, активисти в защита на правата на родители и деца срещу прекомерната намеса на държавата и определени НПО в неприкосновеността на семейната единица, бяха призовавани в полицията и службите за национална сигурност да дават обяснения за мнения и материали, които са публикували.

Подобни действия на властите, предизвикани по сигнал от политическите опоненти на тези упражняващи свои основни конституционни права граждани, са типични само за тиранични общества, в които силните на деня, държавни органи и агенции, и тези уж „неправителствени“, но търсещи срастване с държавата организации могат да си позволят злонамерено да употребят публичните и правоохранителните държавни органи за сплашване на идейните си опоненти.

Гледайте едночасовата пресконференция на долния линк, която адресира тази злоупотреба с правоохранителната система с цел разправа с хората с различно от тяхното виждане:

Правозащитни организации срещу правата на човека!?
29.08.2019, София, 1:03:29 мин.

 

bg konst trash can

 

На 24 юли т.г. (2019) Върховен административен съд уважи жалбата[1] на Кристина Палма срещу отказа на Дирекция „Миграция“ да ѝ издаде разрешение за пребиваване на основание сключен във Франция т. нар „еднополов брак“. Еднополовият брак е законен във Франция, но в България, съгласно Конституцията и Семейния кодекс, и въобще българското законодателство, бракът е между мъж и жена.

Цитираното решение ще има редица негативни последици както за сигурността на правната система в страната, така и за това, което наричаме „брак“ от хилядолетия.

Конфликт на правни системи

В решението си Върховен административен съд (ВАС) неправилно подкопава националния суверенитет, като дава приоритет на френския закон, който е подконстиутционен акт, над българската Конституция и закони:

Доводите на административния орган, с които на основание българското законодателство не се признава сключеният в Република [държава] граждански брак между лица от един и същи пол, противоречи на посочената по горе дефиниция за „член на семейството на гражданин на ЕС”. На практика административният орган, позовавайки се на българското законодателство не признава документ за сключен граждански брак съгласно законодателството на държава – членка на ЕС, в нарушение на относимите правни норми.[2]

 

Излиза, че българските имиграционни власти не могат да се позовават на българското законодателство, а следва да признаят документ, признат по чуждо законодателство, било то и на държава членка на ЕС.

Административният орган е отказал пребиваването на Палма на основание еднополов „брак“, сключен в друга страна членка, защото той не може да бъде основание за пребиваване в България предвид това, че такъв фактически и правен състав по българското право не е разпознат и липсва такова законно основание за включване на някого в категорията „член на семейството на гражданин на ЕС“. Може да е фактическо съжителство или друго основание, но член на семейството не може да бъде „съпруг“ от същия пол.

Българският закон и конституция са повече от ясни. За съжаление обаче, ВАС е счел, че основанието следва да бъде признаването на еднополовия брак като валиден по чуждото законодателство, респективно правейки го валиден, тоест законен, и по българското законодателство, тъй като съдът задължава Дирекция „Миграция“ да уважи чуждото свидетелство за еднополов брак като документ за законен брак в България.

Връзката за даване на приоритета в този конфликт на правото на френския закон е видът тълкуване на договора за свободно придвижване и съответната директива на ЕС. В правото на ЕС Директивата е само препоръка как да се постигне даден резултат от страната членка, в случая в резултата на договора за свободно придвижване. Директивата не е регулация, която има задължително действие.

ВАС обаче счита, че ако несъществуващо по българския закон семейство е такова по френския, то френският закон (подконституционен акт!) следва да бъде третиран като по-висшестояща правна норма от българската конституция. И това – въпреки че искането за пребиваване е именно за пребиваване на българска територия, където би трябвало да действа не френският закон, а българският!

Аргументът на ВАС в случая е, че не бива да се нарушава европейския договор и съответна директива за свободно придвижване на граждани в ЕС. При решаването на конфликта между българската и френската правна система, защо ВАС е решил, че правото на придвижване следва да се определя от преимуществото на френската система в България, а не – че желаещият да се ползва от правото на придвижване следва да се съобрази в този конфликт с ограниченията на българската правна система?

(Ако някой ми беше казал преди години, че ще защитавам ограничителни аспекти в българската правна система, която и до днес остава белязана от бюрократизъм и остатъци от тоталитарната система, не бих му повярвал.)

Опит за соломоновско решение, което е всъщност пилатовско

ВАС се е опитал да реши спора по логиката на поговорката „и вълка сит, и агнето цяло“. Агнето обаче е изядено, а както изглежда, и вълкът никак не е заситен (вж. по-долу). Тълкувайки решението „Коман“ на Съда на Европейския съюз (СЕС), ВАС е избрал да фаворизира тезата, която е в полза на лесбийската двойка, заявявайки:

Оттук следва, че държавата членка не може да се позовава на своето национално право, за да откаже да признае на своя територия, единствено за целите на предоставянето на производно право на пребиваване на гражданин на трета страна, сключения от него брак с гражданин на Съюза от същия пол в друга държава членка в съответствие с нейното право (вж. в този смисъл решение от 5 юни 2008 г., C-673/16, т. 36).

С този цитат ВАС ограничава действието на френския еднополов брак на територията на страната единствено и само до казус, който касае признаването на статут на член на семейството на гражданин на ЕС въз основа на сключен в чужбина „еднополов брак“.

В същото време обаче Съдът на Европейския съюз отбелязва че в случаи, когато общественият интерес в страна членка налага ограничаване на правото на придвижване, то това не е невъзможно. Ето цитат от решението „Коман“:

Що се отнася до съображенията, свързани с обществения интерес, редица правителства, които са представили становища пред Съда, се позовават в това отношение на фундаменталния характер на брачната институция и намерението на редица държави членки да поддържат концепцията за тази институция като съюз между мъж и жена, който в някои държави членки е защитен със закони с конституционен статут. В съдебното заседание латвийското правителство посочва, че дори при предположението, че при обстоятелства като тези по главното производство отказът на бракове между лица от един и същи пол, сключен в друга държава членка, представлява ограничение на член 21 ДФЕС, такова ограничение е обосновано от съображения за обществен ред и национална идентичност, както е посочено в член 4, параграф 2 от ДЕС.[3]

 

Това ограничаване обаче е само формално. Въпрос на време е признаването в сферата на свободата на придвижване на неестествения, на практика фактически невъзможен еднополов „брак“, осъществим само като правна фикция, да бъде обект на жалби и спорове и в други правни отрасли.

Например, ако живееща в България хомосексуална двойка чужденци с еднополов брак в чужбина, признат само по повод пребиваване в страната, би искала да се ползва от правото на съпружеска имуществена общност при закупуването на имот.

Разбира се, аргументацията би могла да бъде, че това е невъзможно, защото ВАС е ограничил действието на сключения в друга страна членка еднополов „брак“ като законно основание в България. Но нищо не би попречило на еднополовата двойка да потърси правата си в съда или пред Комисия за защита от дискриминация и по този начин да направи един следващ пробив в закона с цел реализацията на хомосексуалната визия за пълно признаване на еднополовия „брак“ и в България. При наличието на прецедент на ограничено признаване на чуждия закон, нищо не пречи на съда по друг повод да направи още едно „ограничено“ признаване на правата по чуждия закон. И после още едно и още едно.

Пазаруване на бракове

Една съвсем логична и абсолютно правно оправдана последица от решението на ВАС би било така нареченото „пазаруване на бракове“. Един примерен казус. Тъй като по закон в България няма еднополов брак, двойка българи хомосексуалисти отиват в страна членка, където имат възможност да сключат такъв брак. Връщайки се да живеят в България, като българи те няма да имат правото на ограничено прилагане на френския закон, както е в случая Диало–Палма, защото именно като български граждани нямат нужда да подават искане за разрешение за пребиваване. Напротив, за тях ще важат българският закон и конституция с пълна сила, които повеляват, че по закон държавата признава за брак само такъв между мъж и жена, сключен пред държавен орган.

Така на практика ще се окаже, че български граждани имат по-малко права (ако условно приемем, че въобще съществува право на „сексуална ориентация“ или „брачно равенство“),[4] отколкото чуждите граждани на българска територия.  Тоест бракът на хомосексуалисти чужденци, живеещи в България, бива признат, макар и с ограничено действие, по конкретна процедура, докато за българите, сключили законно еднополов брак в чужбина – в друга страна членка на ЕС, този брак няма да има желаното правно действие просто защото, повтаряме, не им се налага да искат право на пребиваване на база на европейската директива за свободно придвижване.

Хомосексуалистки[5] активисти с българско гражданство вече са придвижили такъв казус (Бабулкова срещу община Люлин). Две български лесбийки, сключили "еднополов брак" във Великобритания, получават отказ за вписване на същия в гражданските регистри в България. Подават жалба и губят делото в АССГ. Жалбата им до ВАС ще се гледа най-вероятно през септември. При наличие на тук обсъжданото решение на ВАС, ще е много трудно на същия да изведе решение в подкрепа на отказа на общината да регистрира като законен в България регистрираният в чужбина еднополов брак на двете български лесбийки. Дори ВАС да откаже да уважи жалбата на лесбийската двойка, напълно е възможно, ако еднополовата двойка потърси способи за защита по Закона за защита от дискриминация, тази последваща процедура да установи, че е налице неравно третиране на основа гражданство и сексуална ориентация.

И ако такава дискриминация би била установена, то би следвало държавата да предприеме съответните мерки за поправяне на положението и да осигури равенство съгласно антидискриминационното законодателство. Ако чужденци хомосексуалисти могат да имат признат законен еднополов брак, защо хомосексуалисти, които са български граждани, да нямат възможност техният еднополов брак да бъде признат?

Така е напълно възможно да се стигне до положение, в което християнският и църковен брак няма да поражда законово действие, както е по сега действащия Семеен кодекс, докато противоречащият на природата, религията, морала, традицията и фактическите възможности за участие в брак еднополов брак ще бъде законно признат от държавата.

Всъщност именно към подобен, по-широко приложим за каузата им резултат са се стремели двете лесбийки, участвайки в описаната процедура, довела до решението на ВАС.

Що е брак?

За да си изясним същността на това съдебно решение, както и въобще какво е неговото значение в обществен и личен план, трябва съвсем накратко да изясним въпроса какво е „брак“ и защо той е важен.

В българската Конституция правната дефиниция на брак е съюз между мъж и жена: „Бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Законен е само гражданският брак“ (чл. 46, ал. 1).

Тази дефиниция отразява една доста ограничена версия на общественото разбиране на законодателя за брак. Но за тези, които не вярват в Библията, дефиницията е достатъчно изчерпателна и частично е основана на християнската традиция и вяра и на естеството на нещата, доказани през годините. Конституционното определение за брак не е произведено от някаква безлична държавна фикция в закона, е производно на хилядолетната традиция и християнско влияние, че Бог е създал мъжа и жената и предназначил те да встъпват в близък и интимен съюз, въз основа на който се раждат деца и се създават и оформят семейства и родове.

„Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът". (Битие 2:24)

От библейска гледна точка, която всъщност е най-старата и важна в случая, бракът е дефиниран при създаването на човека, описано в книгата Битие, а след това и потвърден като институция от Господ Исус Христос в Новия Завет, в който Той се позовава на старозаветното описание (Вж. Ев. от Матей 19:5). Това, което не виждаме в конституционната дефиниция, е духовната и материална мистерия на брачната връзка между мъжа и жената – превръщането в „една плът“.

Бракът не е само интимна, религиозна или обществена институция, той има национално значение, като създава и икономическа единица, в която функциите са разпределени, и целейки благосъстоянието на формираното семейство, се занимава и с издръжката на същото.

С две думи, бракът е фундаментална обществена институция от критично важно значение за живота на човека и за просъществуването на обществото.

С въвеждането на промени в институцията на брака държавите, въвели така наречения „еднополов брак“, на практика се опитват да създадат един изкуствен брак, който да отговаря на идейните и светогледни нагласи на една малка и елитарна част от обществото. Идеологическата цел е сексуалното освобождаване от норми на поведение в морален смисъл и налагането на демонстративна сексуалната разюзданост като общоприет стандарт. Тази „свобода“ се превежда на правен език, след което се узаконява, за да придобие по-голяма гражданственост.

Така се възпитава цяло едно общество в покорство на господстващата идеология на тези, които имат достъп до властта. Особено драматично по отношение на младото поколение е въздействието на социалното инженерство, осъществявано чрез законодателството.

Чрез легалното въвеждането на идея за брак, която е чужда на традиционното разбиране, се постига целта да се формират участници в едно ново общество, една утопия на щастието на човека без „Бог и без  господар“ – цитираме поета комунист.

Правото и законите не съществуват в някакъв изолиран свят. Тяхната цел е да регулират и ограничават поведение, което е зло и неприемливо за обществото (негативното право), или в по-тоталитарно настроените общества (позитивното право) – изрично да разрешават това, което гражданите, и хората въобще, е позволено да правят (и дори да мислят).

Българската правна система принадлежи към втората категория, на позитивното право, в която държавата цели да обхване всички сфери в живота на хората и да ги регулира със закони и подзаконови актове. Тоест добро е само това, което държавата заяви, че е добро. Всичко останало или е в категорията „противоправно поведение“, или лесно може да попадне в нея. В подобна система законите могат да се превърнат в оръдие за манипулиране и контролиране на общественото мислене и морал.

Ако държавата издаде закони срещу „хомофобията“ например, всички би трябвало да преценят, че този неясен термин всъщност е нещо лошо, защото принципно схващането е, че държавата въвежда закони, които целят добро, а не морално зло. Точно както държавата по времето на комунистическия режим пишеше закони, свързани с това колко е лошо да се говори и мисли против държавната власт и как законът преследва изменниците на партията и на държавата, и въобще на комунистическия морал и визия за личността и обществото. Репресията при отказ да се следват тези тиранични закони имаше „възпитателния ефект“ да създава хора със зомбифицирани реакции и живот.

С подобно законодателство и идеология, която се цели в законодателните промени като средство за въздействие върху обществото, (а не отразява вече установени и естесвено наложили се обществени отношения), се постигат целите на тези, които си представят общество, което се развива, или „прогресира“, по техните елитарни идеи. В тези идеи обикновено човекът има централно място, няма място за Бог, религията и вярата са отживелица именно защото човек се справя сам, контролира живота и морала си, дори пола си, и други подобни заблуди. Човек няма нужда от спасение, няма проблеми, които да не се решават чрез държавни механизми. Човекът се е самосъздал.

Нарочно прескочих от правната аргументация във светогледната, философска и религиозна такава, за да илюстрирам, колкото е възможно в едно кратко изложение, именно тази връзка между право, реалност, житейски проблеми и нуждата от справедливост и истина.

Така става ясно, че в тоталната държава същата, макар че не е създала институцията на брака, е стигнала до форми на функциониране, в които тя, държавата, дава определение на „брак“. И бракът има определение, но и действие, по българския закон и единствено в неговите рамки. „Законен е само гражданският брак“. А гражданският брак е този, който се изпълнява и официализира от „длъжностното лице по гражданското състояние“, тоест държавен служител, обикновено служителка.

Бракът е създаден от Бога не само като „доброволен съюз между мъж и жена“, но и като съюз, в който има божествен план и мистика, недостижима за механичното разпознаване на брака като политическо право, което има нужда да бъде равно прилагано спрямо всички индивиди, по шаблон. Затова и ще остане основният богословски аргумент, че еднополов „брак“ няма и че той не може да съществува, защото противоречи на целите на Създателя за Неговото творение.

За тези, които не приемат християнското и библейско обяснение за брака, естеството на нещата и традицията би трябвало да са неоспорим аргумент в защита на традиционния брак. В еднополовия брак е невъзможно да се родят деца по естествен път. Неслучайно по конституция, за която не може да се каже, че е повлияна от Библията, дефиницията за брак е точно традиционна – бракът е между мъж и жена.

От друга страна, опитът на държавата като изразител на дадени обществени нагласи да измисли нова дефиниция на брак е факт. Този факт обаче остава само в умовете на идеолозите на „прогреса“ и на обърканите законодатели и съдии, които разсъждават „на парче“, без да виждат и дори да се интересуват от голямата картина.

Фактът на преформулирането на брака и насъздаването на закони и съдебни решения, които са в противоречие със здравия разум и с хилядолетните традиции в обществото, е точно толкова убедителен, колкото и ако парламентът приеме закон, че гравитацията вече ще действа не от горе надолу, а обратно; хората няма да падат, а ще излитат в облаците. Такъв закон със сигурност може да се приеме и той ще има точно толкова валидност, колкото законите за „брачно равенство“, в които индивиди от един и същи пол ще се опитват да пресъздадат и да преживеят същността на истинското благословение, интимност и единение на съюза между мъж и жена, така както е създаден от Бога.

Заключение и поглед към бъдещето

Връщаме се на решението на ВАС, за което мнозина казват: „Ама какъв е проблемът?“. Разбира се, когато си сляп, мракът не ти пречи.

Правният, обществен, личен и национален проблем на това решение има много измерения. Споменах някои от тях. С оглед казаното по-горе, виждаме, че въпреки възможността, дадена от решението, което се явява ключово при тълкуването на казуса „Палма“, а именно – решението „Коман“ на Съда на Европейския съюз, българският съд избирателно накланя везните в полза на правото на свободата на придвижване и свързаното с него признаване на законността на френския еднополов брак, пренебрегвайки българската конституция и обществения интерес. ВАС избирателно цитира параграф 36 от решението на СЕС (относим е по-скоро пар. 39), като пренебрегва пар. 42, в който СЕС се позовава на конкретен казус, свързан с отказа на Литва да признае еднополов „брак“, сключен в друга страна членка, именно в името на обществения интерес.[6]

В крайна сметка, от гледна точка на слепите, нищо важно не се е случило. Искали жените брак, получили разрешение за пребиваване.

Но за всички останали, които разбират изцяло или поне донякъде фундаменталното значение на брачната институция, е ясно, че когато държавата напусне вековни традиции, естеството на нещата, и здравомислието, то тя вече не може и няма право да налага единна държавна дефиниция за брак, защото самата държава и нейната правосъдна система нямат идея що е то "брак".

Ако се стигне до по-отчетливо налагане на еднополовия „брак“ и в България, страната ще се присъедини към онези 27 и т.н. законодателства, приели със закон неподкрепената нито с факти, нито със здрав разум категория "еднополов брак" в името на равенство, което е погрешно формулирано. Приемането на закони, които противоречат на фактите от действителността, сочи, че законотворците са напуснали реалността и по безпаметен начин претворяват живота и създанието по свой образ и подобие. Християнският брак между един мъж и една жена, чието подобие и към момента битува в българската конституция в очакване да бъде съборено от очаквания натиск на „ЛГБТИ-хората“[7] и техните идеолози. (За българския парламент напускането на реалността няма да е за първи път.)

В опита си да бъде толерантно към европейския закон и погрешно минимизирайки значението на българския закон в казуса, решението на ВАС залага именно тази посока на развитие в правото и обществото и разбира се – в ежедневието на обикновените хора и техните семейства.

Дали ще се случи нещо „страшно“? Нищо повече от това, което е в момента, и в посока на предсказано от мен по-горе развитие. Социалната посткомунистическа държава, която се самообожествява (тя никога на греши, дори и при изтичане на лични данни на всички работещи българи) и в условията на демокрация, е на път да прекрачи и тази граница – на това що е брак и пол. Тази грешна посока за съжаление ще има и обществена подкрепа, макар и частична. Да не забравяме тази част от българските интелектуалци, които застанаха яростно в защита на абсурдния документ "Истанбулска конвенция". Християнският брак и към момента не е на почит, нито брачната институция е уважавана или значима, за да има някаква видима промяна към по-лошо (половината от гражданските бракове в България завършват с развод). Деградирането на общественото значение на традиционния брак ще доведе да по-нататъшна национална и цивилизационна деградация, тъй като естествените връзки на семейството и семейната обич и подкрепа допълнително ще бъдат разкъсани. Когато човек сам определя съдбата си и е сам на себе си бог, тази тенденция е неизбежна.  

Така решението на ВАС се явява логична правна последица от състоянието на общественото разбиране за народност, семейство, брак, суверенитет, законност, справедливост и вяра – цепене на косъма и правни пируети, в които съдът следва тенденциите на деня, а не извечните ценности и здравия разум. Противопоставянето на подобно компромисно и в крайна сметка порочно правно мислене се явява като борба за устояване на ценностите на гражданското и свободното общество, защото където разумът и истината отъстват, свободата е непостижима.

 (БЕЛЕЖКА: Статията е допълнена след началното ѝ публикуване с някои нови факти относими към темата и незначителни редакционни допълнения.)


адв. д-р Виктор Костов е главен редактор на Свобода за всеки.


Бележки

[1] Линкът е към решението в сайта на ВАС.

[2] РЕШЕНИЕ № 11351 от 24.07.2019  на ВАС по адм. д. № 11558/2018, вж.

https://cutt.ly/vas-reshenie.

[3] JUDGMENT OF THE COURT (Grand Chamber), 5 June 2018 (*)

(Reference for a preliminary ruling — Citizenship of the Union — Article 21 TFEU — Right of Union citizens to move and reside freely in the territory of the Member States — Directive 2004/38/EC — Article 3 — Beneficiaries — Family members of the Union citizen — Article 2(2)(a) — Definition of ‘spouse’ — Marriage between persons of the same sex — Article 7 — Right of residence for more than three months — Fundamental rights)

In Case C‑673/16. See para. 42. https://cutt.ly/eu-court-coman.

[4] Опонентите биха заявили, че правото на „сексуална ориентация“ е заложено в българското законодателство, по точно в ЗЗДискр. Факт е, че подобно право не е формулирано в нито един основополагащ документ за фундаменталните човешки и граждански права (с незначителни изключения). Това е нова формулировка, идеологически прокарвана на по-ниско законово ниво с очакване за увеличаване на приемането на тези категории в обществото, така че те да се класират, рано или късно, като човешки права наравно с изначалните човешки права. Няма никакво основание да се създава нова класа „човешки права“ въз основа на сексуални преференции, освен ако целта не е същите да се политизират и изведат като морално-политически категории, което всъщност се прави от десетилетия.

[5] Считам, че хомосексуалност и хомосексуализъм са различни понятия. Първото отразява предпочитания в сексуалната сфера на личността, второто е идеологическа платформа за нормализиране на хомосексуалността и налагането ѝ в обществото, вкл. със силата на държавната принуда. Подкрепящи хомосексуализма не са само хомосексуалисти, а доста по-широк кръг хора с леви и „прогресивни“ политически убеждения.

[6] Вж. чл. 21 от ДФЕС, Договор за функционирането на Европейския съюз: https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/HTML/?uri=CELEX:12008E021&from=EN.

[7] Фразата е поставена в кавички заради неуместното ѝ звучене в българския език – очевидно директно пренесена от малко по-благозвучната ѝ версия на английски език.

ns july4 2019

Момент от срещата в Народното събрание на 4-ти юли, 2019 г.

На 4-ти юли в сградата на парламента се проведе среща между представители на гражданското общество и народни представители по повод новите държавни политики на агресивна намеса в семейството под въздействие на чужди на българската култура, традиции и бит, а и законодателство, влияния, финансирани от богати правителствени и неправителствени чужди организации.

За съжаление, участието на народните представители беше вяло, незаинтересовано като цяло (някои народни представители напуснаха преди края на срещата) и с явно нежелание за вникване в дълбочина в тези крайно сериозни и наболели проблеми.

Най-тревожната част от проблема е, че отменената Национална стратегия за детето 2019 – 2030 г. всъщност не отменя нищо от анти-семейните законодателни и политически тенденции. Действащото старо и новоприето законодателство в тази област изцяло реализира целите на „оттеглената“ Стратегия.

Тук предлагаме на вниманието на читателя пълния текст на нашето Становище по приетото законодателство и въпросните антисемейни политики, с което залагаме най-основните стъпки, според нас, които трябва да бъдат изпълнени, за да се спре законодателно установената и политически дирижирана атака срещу традиционното семейство и ценностите на свободното и демократично общество.

***

Становище

Във връзка с исканията на Гражданско движение „Не на стратегията за детето 2019 – 2030 г.“

3-ти юли 2019 г.

От: адв. д-р Виктор Костов
Свобода за всеки
www.svobodazasveki.com

До: Ангел Исаев, народен представител и група народни представители от 44-то Народно събрание

Относно: Представено по повод среща между представители на гражданското общество и група народни представители на 4 юли 2019 г. в сградата на Народно събрание

 

Уважаеми г-н Исаев и народни представители,

В подготовка на гореуказаната среща предоставям настоящото Становище с цел даване на посока на срещата и бъдещи разговори между народни представители и представители на гражданското общество по наболелия проблем на приемане на законодателство през последните години от Народното събрание, което отваря широко врати за нарушения на основни права на родители и деца, за разрушаване на семейства, които функционират нормално, като на практика установява законодателни стандарти, с които се нарушават фундаментални принципи на нормотворчеството. От морално-етична страна посоченото социално законодателство е постановено в нарушение на дългогодишни, дори хилядолетни традиции, установени в бита на българския народ и семейство, като въвежда норми и практики, които разрушават тези традиции, стоящи в основата на спойката на българското семейство и оттук – в основата на формирането на българската нация.

Настоящият документ следва да бъде възприеман в контекста на други мнения, които ще бъдат представени от групата на срещата на 4-ти юли, 2019 г. Част от проблематиката е засегната също в Отвореното писмо от 23 май, 2019 г., до Министър-председателя и Министъра на труда и социалната политика, и в др. документи, предоставени вече на народните представители в подготовка на срещата. Тематиката е сериозна и обемна и не можем да изчерпим цялостно проблема в една среща.

Нашият фокус в настоящото кратко изложение е фундаменталният проблем за противоречието на вече приетото законодателство за социални услуги и намеса в отношенията родители–деца с основни човешки права и свободи, закрепени в Конституцията на България  (КРБ) и Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ).

Тук, на първо място, ще маркираме само общата рамка на проблемите, детайлите следва да бъдат обсъдени евентуално в работна група, съставена от законодатели, представители на изпълнителната власт и такива на гражданското общество.

ПРОТИВОРЕЧИЕ НА ВИЗИРАНОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО С КРБ И ЕКПЧ – ОСНОВНИ ЧОВЕШКИ ПРАВА

Визираното законодателство, действащо и новоприето, грубо потъпква основни човешки права, най-вече правото на неприкосновеност на личния и семеен живот, закрепено в чл. 8 от ЕКПЧ и чл. 32, ал. 1 от КРБ.

ЕКПЧ и КРБ са нормативни актове от най-висш разред в йерархията на правния ред в демократична България. Всякакви закони, които се гласуват и приемат от Народното събрание (НС), следва да са съобразени с правната рамка на защита на човешките права и справедливостта и въобще с всички висши правни норми, залегнали в КРБ и ЕКПЧ.

Ето примерно и кратко изброяване на проблемните моменти и противоречия на визираното законодателство с основни човешки права, залегнали в КРБ и ЕКПЧ, (подробният правен анализ на тези противоречия следва да бъде доразвит):

  1. Чл. 8 от ЕКПЧ, която е част от българското вътрешно право, гласи, че всеки има право на неприкосновеност на личния и семеен живот. Ограниченията на това право са допустими само в изрично и подробно изброени редки случаи. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 32, ал. 1 от КРБ.

В своята цялост и философия визираното законодателство нарушава тези разпоредби, включително и по следните начини:

-- Противопоставят се изкуствено интересите на родители и деца. Основа за такова противопоставяне е законовото изискване държавата да пише „стратегия за детето“, без да се отчитат правата на родителите и същността на това какво представлява традиционното семейство (чл. 1, ал. 3 от Закон за закрила на детето, ЗЗДет.). Друг пример за такова противопоставяне е концепцията, че държавните социални служби се ръководят от принципа на „висшите интереси на детето във всички свои действия, отнасящи се до децата и техните семейства“. Тази формулировка, записана в чл. 4 от ППЗДет., недвусмислено сочи, че държавата извежда интереса на детето в самостоятелна категория и го противопоставя на интереса на детето като интегрирана част от семейството.

-- Противопоставянето на дете и родители се извежда и от систематичното поставяне на Закон за закрила на детето в отделена от Семейния кодекс категория. Това законодателно решение задава непозволено навлизане в семейната сфера.

-- Влизане в домовете без разрешение от прокурора и на практика извършване на дейности, близки до обиск, претърсване и изземване, типични за наказателно-процесуалните действия. Този вид нарушения са основани на практики, прилагани от социалните служби и са базирани на превратно тълкуване на правните норми в нарушение на основни човешки права.

-- Липса на ефективен съдебен и административен контрол над действията по отнемане („извеждане“) на деца от семейството от страна на държавата и тяхното преразпределение в така наречените „приемни семейства“ (вж. чл. 26-27 от ЗЗДет. „настаняване извън семейството“ и „временно настаняване по административен ред“. След „извеждане“ директорът на служба Социално подпомагане има цял месец да задвижи съдебната процедура).

-- Широко формулираните и непрецизни определения на „дете в риск“, „насилие“ и др. в сега действащото законодателство, които създават правна несигурност и на практика пренебрегват установени принципи на писане на закони, а именно: че дефинициите трябва да са съобразени с принципите на яснота, разбираемост, приложимост. Термини, като „психическо насилие“ в ППЗЗДет., са пример за такова нарушение, което застрашава неприкосновеността на семейството.

-- Насърчава се шпионирането от страна на социалните служби на дейността на граждани, родители и деца, което е недопустимо в едно свободно и демократично общество, особено когато резултатът е законово ограничаване на правата на родители и деца в резултат на това шпиониране (вж. ППЗДет., чл. 10, ал. 1, „активно набиране на информация“ от социалните служби).

-- Насърчава се и се допуска доносничеството, тоест анонимното подаване на информация, която е непроверена, и дори е възможно да бъде клеветническа. Подаването на такава информация според ППЗДет. може да бъде основание за предприемане на действия от страна на социалните служби (чл. 10, ал. 1 от Правилника).

-- Принудително налагане на „социална услуга за дете“ при липса на съгласие или контакт с родителите (чл. 20, ал. 4, т. 1 от Правилника); налице е подобна разпоредба и в Закона за социалните услуги.

  1. Разширява се тоталният контрол на държавата над родители и деца и техните права, като на определени търговски и неправителствени организации (НПО) с идеологически цели, които са неприсъщи за традициите на българския народ и семейство, се предоставят функции, типични за държавни органи, като възможността за принуда, предоставянето на съдействие от полицейски и други държавни органи и служби в услуга на действията на тези НПО. Отделно следва да се изследва размерът, целевата насоченост, идейната програма и източниците на финансиране в особено големи размери на НПО, които имат интерес от създаване на такъв тип законодателство, както и доколко тези категории са съвместими с едно свободно и демократично общество, в което държавата защитава интересите на всички, а не само на тези с богато финансиране. Това важи най-вече за тези, които участват в написването на закони и препоръчват държавни политики в сферата на семейството и отношенията родители– деца.

Препоръчително е създаването на работна груа, чиито цели да бъдат тези, заложени в част от дневния ред, който групата, участваща в срещата от страна на гражданите, е предложила, а именно:

  1. Ревизия на действащото законодателство, прието през 2019 г., както и на по-рано приетото и действащо законодателство, което се отнася до държавно регулиране на семейството и отношенията родители–деца и което противоречи на Конституцията, Европейската конвенция и хилядолетните традиции, установени сред българския народ относно семейството (визираното законодателство). Под „ревизия“ се има предвид критичен анализ на визираното законодателство, както и на порочни практики на правоприлагане, произтичащи от него, и предложения за отмяна на същото. Визираното законодателство включва Закон за закрила на детето, Правилник за прилагането му, Закон за социалните услуги, Закон за социалното подпомагане и др., като цяло 29 закона, изменени чрез законодателни промени, приети от Народно събрание през март 2019 г.
  2. Замразяване приемането на всякакви планирани закони, които се отнасят до семейството, отношенията родители–деца, социални услуги и държавни практики, касаещи семейството и фундаментални категории, като пол, родител, и съответните права на родители и деца.
  3. Публично оповестяване на финансирането на държавни органи и служби, които съгласно чл. 44, ал. 1, т. 3 и 4 от ЗЗДет. при взаимодействие със заинтересувани НПО, към момента са участвали в изготвянето на визираното законодателство и промените в действащото такова.
  4. Съобразяване с моралните, християнски и други религиозни традиции и хилядолетни стандарти за семейство и отношенията родители–деца, установени сред българския народ и застрашени от визираните закони и практики на социално-държавната политика на намеса в неприкосновеността на личния и семеен живот.

С оглед горното очертаване на същностния проблем на социалното законодателство, особено в частта му за „закрила на детето“ и отношенията родители–деца, следва да се извършат действията по анализ, ревизия и отмяна на закони, противоречащи на чл. 8 от ЕКПЧ и на принципите на свободното и демократично общество. Българското семейство е свещена територия, защитена от Конституцията и международното законодателство, и не бива да се допускат нарушения на основните закони и българските традиции с цел налагане на чужди идейни виждания за тези основни ценности.

С уважение,

Адв. д-р В. Костов
Свобода за всеки

 Възрастна жена държи плакат в защита на традиционното семейство по време на протест

На сайта на Българския хелзинкски комитет (БХК) бе публикувано отворено писмо, в което се настоява държавата да потуши движението за защита на традиционното семейство, придобило гражданственост в последните месеци. Отвореното писмо е подписано от самия БХК, сайта Маргиналии, Израилтянския духовен съвет, еврейската организация „Шалом“ и още няколко етнически правозащитни НПО.

Езикът, употребен в писмото, както и тезите, застъпени в същото, са крайно неприсъщи на едни истински правозащитни организации и „граждански активисти“, за каквито се самообявяват подписалите писмото.

Авторите наричат призива на участниците в движението за защита на традиционното семейство „мракобесен“ и твърдят, че те водят кампания срещу Стратегията за детето 2019-2030 г., която „е организирана и провеждана от обществени кръгове с неясна политическа и обществена физиономия“.

Следва да се поинтересуваме защо е нужно едно движение, което представлява най-непосредственото изражение на свободомислие и на свободно гражданско общество, а именно – граждани, които открито задават въпроси, дискутират и с неодобрение критикуват държавна политика, насочена в същността си срещу точно тези граждани, техните права като родители и правата на децата им – трябва да бъде с ясно очертана „политическа и обществена физиономия“? Точно разнородният характер на движението е доказателство, че то има автентичен, народностен характер, а не е придобило някаква „политическа физиономия“, формирана и контролирана от политически интереси.

Не е ли именно автентичният, grassroots характер на това движение проява на гражданското общество и на демократичния начин на изразяване на несъгласие с държавни политики? Защо активистите от БХК, Маргиналии и др. не подкрепят едно такова движение, а му се противопоставят?

Невъзможност за някои НПО и подписалите писмото да схванат основното право на неприкосновеност на личния и семеен живот

Най-вероятно причината е, че в тяхната умствена парадигма не може да се помести фактът, че не само правозащитните НПО-та са тези, които разбират от човешки права. Не схващат, че всъщност човешките права не са създадени от международните документи, за да съществуват правозащитни НПО-та, а за да се защитят реално справедливостта и свободата на хората, в случая – на родители и деца. Очевидно за подписалите е трудно да възприемат факта, че родители и деца имат фундаменталното право да живеят без тираничната интервенция на държавата или такава от групи със специални интереси, които влияят на държавата, за да прокара тяхната идея за утопично общество от несемейни индивиди.

Още повече, правозащитните НПО-та не отчитат и факта, че съвременните документи за правата на човека са новосъздадени механизми за защита на справедливостта и човешкото достойнство – категории, съществували от първите дни на сътворението и човешката цивилизация. И семейството, бракът между мъж и жена, е създаден и съществувал много преди да се появят новите политики и новите стратегии за държавна намеса в отношенията родители–деца.

Атаката срещу семейството е признак за тоталитаризъм и тирания. Правни основания

Истината е, че само тоталитарни управници и техните режими нарушават святата неприкосновеност на територията на семейните отношения и обич.

Точно това прави атакуваната злополучна Стратегия, като третира всички родители и техните деца като обект на държавна „грижа“, разбирай намеса в тази неприкосновена област на човешки отношения.

Подписалите писмото, не схващат, парадоксално, тъй като са правозащитници, че хората, опълчили се срещу елитарната Стратегия за детето 2019-2030, всъщност защитават на непоколебимо морално и правно основание фундаментални човешки права – правото на неприкосновеност на личен и семеен живот, защитено в чл. 8 на Европейската конвенция за правата на човека и чл. 32, ал. 1 от българската Конституция.

Правото на свобода на изразяване и сдружаване също е част в този процес на изразяване на публично несъгласие със Стратегията.

Само бегъл прочит на Стратегията е достатъчен, за да стане ясно, че всички родители са считани за некомпетентни и че грижата за детето е виждана като такава на държавата, бизнеса, институциите и цялото гражданско общество, а родителите и семейството са на последно място и на практика отсъстват от този „визионерски“, както авторите го наричат, документ. Маргинализирането на ролята на родителите в тази „стратегия“ въобще не тревожи авторите на отвореното писмо.

Обезпокоителен е и фактът, че БХК и др. искат държавата безусловно да осигури „защита на децата“, тоест да приеме Стратегията за детето. Обикновено правозащитните организации защитават правата на хората, срещу които държавата неправомерно предприема мерки за ограничаване. В парадокса на българската правозащитна реалност правозащитници настояват държавата да отнеме правата на родители и деца, и по-конкретно – тяхното право на неприкосновен личен и семеен живот.

Нещо повече, публикацията е озаглавена: ПОЗИЦИЯ: Българската държава да поеме категоричен ангажимент за изграждане на ефективна система за закрила на децата ни

Неясно остава кои точно деца са техни? Тези, които са жертва на трафик на хора и сексуално насилие ли? Или децата на родителите, които се трудят неуморно, за да ги изхранват, обличат и образоват? Нямат ли свои деца, за които да полагат грижи, та наричат „свои“ деца, които не са техни? Или може би следват марксисткия уродлив модел на комуната, в която децата са „общи“, както и начина на тяхното зачеване, в който модел само наличието на „съгласие за сексуалният акт“ е достатъчно основание за осъществяването му?[i] Без да отричам, че децата без родителска грижа са поставени в трудни за живот условия, както и че има семейства от малцинствата, които склоняват децата си към престъпления и проституция, да се „национализират“ от активистите всички деца е манипулативно и неморално и при реализацията на подобни политики – дори противозаконно, тоест в нарушение на правата на родители и деца.

Криза на идентичността или криворазрбрана „гражданска активна позиция“

Безспорно „нашите деца“ са всъщност не техни, а чужди деца, които тези организации и техните поддръжници искат да контролират и преразпределят, както правят с капитала и чуждите средства за производство всички леви „прогресивни“ сили.

На практика те застават срещу традиционното семейство и желаят държавната намеса в него, защото самите те – БХК – са срещу семейните традиции.

Ако някой се съмнява в това, достатъчно е да си припомни, че БХК са основните инициатори и спонсори (не непременно финансово, но с дейността си) на София прайд („гордостта на София“, в превод), който е видимото публично проявление на хомосексуалната пропаганда и новоизмислените „права“ на „сексуална ориентация“, еднополов „брак“, ЛГБТИ и т. н. сексуални чувства, фантазии и практики, превърнати подмолно в публични политическо-правни категории от активисти на сексуалната разюзданост под предлог „борба за равенство“.

Именно борбата за изравняване на неизравними категории е част от левичарската борба за налагане на обществото на утопичния модел, който в умовете на авторите трябва безусловно да бъде приет от всички като стандарт за истина и справедливост. Свят, в които доброто е зло, лявото е дясно, полове не съществуват, сексуалните връзки – нормални или извратени – са публично право, децата ръководят възрастните, мъже са жени, а жените – мъже и в който изобилстват и други объркани политическо-идейни модели, а религията и свободата на проповядване трябва да бъдат ограничени като ретроградни.

Та кой точно се занимава с пропаганда, ако трябва да се отвърне на обвинението на подписалите писмото срещу групите критични към Стратегията за детето?

Пропаганда ли извършват хората, защитаващи нормалността и хилядолетните традиционни християнски и семейни ценности, или просто са се надигнали да защитят от деформиране и брутална намеса и малкото останала свобода, която имат – семейната обич и отношения? Или пропагандата идва от „ЛГБТИ-хората“?

Още по-отявлено става противоречието между заявената правозащитна функция на подписалите писмото и тяхното искане държавата да се ангажира със защита на децата въпреки протестите на родители и семейства и въпреки явното противоречие между „правата на детето“, формулирани по левичарски от международните документи в противоречие с правата на родителите.

Има международни гаранции, които авторите на отвореното писмо нехаят да зачетат, а пробутват новоизмислени „права на детето“ сякаш родителите ги няма или присъстват маргинално.

Нова комунистическа утопия на зрелия социализъм

Тенденцията е тираничната държава да налага на семействата политики, като оказва натиск върху семейството чрез манипулиране на семейната обич и майчините и бащини чувства. Не е толкова далечно близкото комунистическо минало на България и соцлагера, за да се налага да припомняме на БХК и подписалите писмото, че комунистическата държава третираше всички деца като държавна собственост, а семейството – като обслужваща партийните интереси размножителна единица.

Едва съвзело се от тоталитарния комунистически режим, едно поколение българи, за което може да се възстанови българската традиция родители и деца да живеят необезпокоявани от държавни чиновници, партийни повели и съседи доносници, е систематично атакувано от държавен контрол и изисквания към образованието, здравето, пола, сексуалността на техните деца.

Именно по тази причина редица международни договори и българското демократично законодателство, освен горецитираните правни основания, гарантират правата на родителите, за да не се допусне нарушаване на основни човешки права.

Настоящо законодателство с анти-семейни елементи

Накрая ще обърнем внимание на авторите на отвореното писмо, че не бива да се притесняват за това, че опонентите на Стратегията искат отмяна и на сега действащото законодателство. Това е правилно искане. Ако милееха за правата на хората, щяха да разберат защо.

Първо, важен е въпросът защо има Закон за закрила на детето, който не е систематично поставен в Семейния кодекс, особено когато целта е кодификация на законодателството? Отговорът е: защото атаката срещу семейната единица предполага противопоставяне на интересите на детето на тези на родителите. Затова се измислят и политически права на детето и родителите се представят като потенциални насилници и постоянно висяща заплаха за собствените им деца.

Второ, следва да напомним, че важна част от терминологията и философията на сега действащия Правилник за прилагане на Закон за закрила на детето може да бъде определена като правен абсурд. Сигнал може да бъде подаден от широк кръг лица, вкл. детето, а и чрез активен шпионаж от социалните, удобно формулиран като „активно набиране на информация“ (Вж. Глава трета, „Мерки за осъществяване на закрила на детето“). Анонимните доноси са основание за започване на процедура за „закрила на дете“, която може да доведе до извеждане на детето от семейството при наличие на бюрократични основания за това (вж. чл. 10, ал. 1, т. 10 от ППЗЗдет.).

Държавните органи, осъществяващи закрила на детето, имат близки до полицейската и следователска дейност функции (чл. 61 и 62 от Правилника).

От години в правилника стоят определения като „психическо насилие“ и „пренебрегване на дете“, които са не само неясни, но включват и неудовлетворяване на желанията на детето (§1, т. 3 и 5 от Правилника). Да оставим нарушението на правни принципи – всеки разумен родител и човек е наясно колко разтегливи, несмислени и хлъзгави са такива определения и колко лесно може да се стигне до административен произвол спрямо родители и деца с такива белетристични измислици в действащото законодателство.

Разнородност на движението срещу Стратегията

Факт е, че движението срещу Стратегията е достатъчно разнородно, за да бъде идеологически неориентирано в някои аспекти. Част от исканията по време на скорошните протести бяха разумни. Друга част от исканията, издържани в тоталитарната традиция да се призовава държавата да забранява НПО-та и дейности, които не бива да бъдат забранявани, беше очевидно неприемлива. Тази разнородност сочи само, че това движение е самобитно и не е диктувано от единен център на идеологически или политически интереси, а от чисто човешкото чувство за справедливост и желание за защита на собственото семейство и деца от пагубни държавни политики.

Защита на семейството и традиционните ценности в България

Атаката срещу семейството, християнството и християнските ценности е глобална. Дори на Запад, и особено там,[ii] буди притеснения, защото в повечето случаи властите избират да защитят хомосексуалната кауза и да пренебрегнат свободата на религията, словото и изразяването в едни общества, основани на вече отмиращи или напълно отмрели християнски ценности.

Така защитата на традиционния брак, на традиционното семейство и на хилядолетната форма на отношения родители–деца има значение за устояване и на фундаментални и основни права и свободи, включително правото на неприкосновеност на личния и семейния живот, свободата на съвестта и религията, свободата на изразяване и на словото и други свързани с тях права.

Несъществуващият в реалния свят „еднополов брак“ е законово въведен в 27 страни, повечето от Западния развит и материално задоволен свят. Ненормалното се промоцира за нормално. В тази среда всеки опит за намеса в правата на родители и деца от страна на държавата, особено когато НПО защитават изсмукани от пръстите човешки права, като правото на „сексуална ориентация“, равен „брак“, правото на „телесно модифициране“ (ВКС), следва да бъде внимателно изследван в светлината на традиционните ценности, отдавна установените основни човешки права и хилядолетните норми за поведение и морал.

В противен случай рискуваме да станем отново жертва на безумни утопични кошмари за „равенство“, наложени със силата на държавната принуда от объркани „правозащитници“, работещи срещу правата на хората и гражданското общество. Обикновеният човек обича децата и семейството си и няма да допусне да стане роб на елитарни идеи за намеса в това основно човешко отношение, дадено ни от Бога.


Адв. д-р Виктор Костов е главен редактор на "Свобода за всеки".


Всички права запазени © 2019.

Бележки                           

[i] „Това, което е критично и дълбоко хуманистично тук, е, че човешката сексуалност не е непременно насочена към възпроизвеждане на вида. Само на тази основа е жизненоважно днешното социалистическо човечество да постави принципа на свободата на сексуалността между съгласни възрастни в самия център на неговата глобална култура“. В Communism and Sexuality. https://spmay.wordpress.com/2016/03/26/communism-and-sexuality/

[ii] Вж. видео, в което на 4 юни 2019 г. канадската полиция арестува християнски проповедник за „нарушаване на обществения ред“ заради проповядване на Библията, след като тълпа от възмутени хомосексуалисти го напада и се опитва да отнеме правото му на свободно проповядване на публично място (англ.): Watch "LGBT mob assaults Christians: Bro David Lynn arrested, city news and biased police react in Toronto", https://youtu.be/1Ae2YVpMz3o.


Две лесбийки чужденки, популяризирали своя казус в България – Кристина Палма и Мариама Диало, са на път да изискат френският закон за така наречения „еднополов брак“ да бъде приложен в България, въпреки българската Конституция, закони и традиция.

На практика и де юре залогът в това дело е суверенитетът на България в рамките на членството ѝ в Европейския съюз (ЕС).

Казус: правна страна и аргументи

Фактите по казуса са следните: Палма търси продължително или постоянно пребиваване в страната на основа „брак“ с френската гражданка Диало. Властите отказват, тъй като еднополовият брак не е признат за законен в българската Конституция и семейно право. Палма обжалва до Административен съд София-град, който се произнася в полза на същата и постановява Дирекция „Миграция“ да издаде нужното разрешение. Имиграционните власти обжалват решението пред Върховен административен съд (ВАС). Делото се гледа (при открити врати) на 13-ти май т.г. Съгласно закона ВАС следва да се произнесе в 30 дневен срок.

За отбелязване в този казус, известен в българските медии, е ниското качество в представянето на фактологията в редица от репортажите.[i]

Основният аргумент на лесбийката Палма, която е австралийска гражданка, е че в случая отказът от страна на Дирекция „Миграция“ да я допусне за продължително пребиваване в страната като „съпруга“ на Диало, която е френска гражданка, е в нарушение на Европейската директива, гарантираща свободно придвижване на граждани на ЕС в рамките на страните на Съюза. Тоест, като „член на семейството“ на френската гражданка, Палма твърди, че съгласно българския закон има право на продължително пребиваване, и това е така, ако тя законно може да бъде квалифицирана като „член на семейството на гражданин на ЕС“. Палма твърди, че е член на семейството на гражданката на ЕС Диало, защото имат брак, сключен законно във Франция. По тази причина, ако на нея ѝ бъде отказано продължително пребиваване, то това би било в нарушение на Европейската директива за свободно придвижване и на българския закон за чужденците европейци[ii]. Нарушението на Европейската директива би било по отношение на френската гражданка Диало, която поради отказа спрямо нейната „съпруга“ няма възможност да се установи в България, както директивата дава възможност.

Палма се аргументира с това, че бракът ѝ с Диало, сключен във Франция, е законен и трябва да бъде признат в България. Властите от друга страна поддържат, че българската Конституция и закони ще бъдат нарушени, ако признаят еднополов брак, сключен в чужда страна, макар и страна членка на ЕС.

В този спор българският съд трябва да отговори на въпроса: Дали френският закон за признаване на хомосексуален „брак“ има приоритет при прилагането му на българска територия и в нарушение на българската Конституция, според която бракът е между един мъж и една жена?

Делото Коман пред Съда на ЕС

Голяма част от аргументацията на Палма почива на казус пред Европейския съд, който се намира в Люксембург. Това е делото Коман срещу Румъния, в което г-н Коман, хомосексуалист с двойно гражданство – на Румъния и САЩ, сключва законен „еднополов брак“ с партньора си в Белгия. След сключване на еднополовия „брак“ двамата се преместват в Румъния, където искат постоянно пребиваване от румънските власти.[iii]  Отказът на Румъния да предостави постоянно пребиваване се позовава на презумпцията, че в тяхната конституция правото на брак е запазено за един мъж и една жена. Съдът в Люксембург обаче се позовава на споменатата европейска директива за свободно придвижване и твърди в решението си, че това право е нарушено, тъй като се пречи на свободното придвижване на румънеца Коман, който не е в състояние да се върне в родината си поради ограниченията, наложени на неговия „брачен“, според чуждото законодателство, партньор. Съдът на ЕС обаче не изисква Румъния да признае еднополовия „брак“ за законен, а просто да даде възможност на Коман да се завърне в родината си, като в същото време даде възможност на хомосексуалния му партньор да пребивава в страната, за да не се окаже, че свободното придвижване на Коман е ограничено поради отказа.

Тоест Съдът на ЕС в Люксембург не противопоставя правото на свободно придвижване на правото на страната членка да има свое суверенно законодателство, което да третира брака по хилядолетния, нормален и законен начин като такъв между мъж и жена. В същото време обаче настоява, че правото на свободно придвижване на граждани на ЕС включва някаква форма на разпознаване на чуждестранен еднополов „брак“ поради изискването на хомосексуалния партньор да бъде предоставено продължително право на пребиваване.

(В случая не случайно слагаме „съпруга“ и „брак“ в кавички, защото според българската Конституция и закон бракът между еднополови партньори е незаконен.)

Това „цепене на косъма“ в юридически смисъл е именно причината тези казуси да се появят. На базата на юридически и псевдоюридически пируети целта на двойките с хомосексуална практика е да принудят нормални законодателства, в които „консервативната“ идея е, че бракът е между мъж и жена, да възприемат идеята, че бракът може да бъде сключван между хора, практикуващи секс със същия пол.

Стратегия за правно разрушаване на традиционните представи за пол, брак и семейство

В по-генерален план през последните десетина години идеята зад цялото законодателство и съдебна практика в полза на войнстващия хомосексуализъм е, че няма морални ограничения, както и фактически такива, в практикуването на полови актове, че всичко е относително и обществото трябва да защитава всяко поведение в областта на сексуалните практики, дори и извращенията.[iv] Сексуалните сношения и отношения постепенно са трансформирани в публично право, тъй като са превърнати от въпрос на личен избор, свързан с религиозните традиции и обществения морал, в политическо-правна категория от нов тип, по нов образец на новоизобретени обществени норми, който очевидно цели да отрече и да заклейми ограниченията, налагани до този момент в обществото от естеството на човешката същност, фактите на биологията, традицията и религиозните норми. Ненормалното се налага за нормално, като бива закрепено в закони, приети от парламенти, и решения, прогласени от съдебната система.

Имайки предвид сравнително високопрофилното присъствие на Диало в страната[v] и появата ѝ и в предишни години в България като аташе на МВнР на Франция по правата на децата за Румъния, България и Молдова, можем в рамките на разумното да предположим, че този казус не е породен само от чисто човешкото желание на двете лесбийки да се установят в толерантното село Паламарца, където са радушно приети.[vi] Напротив, логично е да приемем, че целта е установяване на правен прецедент, резултатът от който да доведе до „нормализиране чрез легализиране“ на хомосексуални връзки, които да се наричат „брак“.

Още повече, публичните твърдения на лесбийската двойка и техния адвокат са именно в смисъл, че след като една страна в ЕС признава еднополовия брак, то няма причина всички останали да не го признаят (вж. също видеото в линка).[vii] Това е несъстоятелна правна логика, която само начално изглежда защитима.

В допълнение двойката настоява, че защитава човешките права. И тази кауза е съмнителна, след като „право на хомосексуален брак“ реално не съществува в нито един от основните документи, гарантиращи основни човешки права.[viii]

Според публично изнесените факти двойката е пребивавала преди и в Румъния, търсейки постоянно пребиваване за Палма на същите основания, но там тя била „вписана“ от властите като домашна помощница поради това, че румънският закон не признава брак между еднополови партньори.[ix] Следваща спирка – съседна България. В България АССГ се оказва съд, благосклонен към про-хомосексуален активизъм, и независимо от българските закони, конституция и дори едно внимателно тълкуване на европейското право, решава в полза признаването на чуждестранния еднополов „брак“ в България, като отменя отказа на миграционната служба.

Разбира се, в медиите не се спомена нито дума за безкомпромисните методи, с които държавно-политическият елит във Франция наложи със закон хомосексуалния "брак" през 2014 г. въпреки масовите протести в страната.[x] Протестиращите твърдяха, че държавата е против семейството и покварява младежта, като въвежда „джендърната теория“ за избор на пол от учениците в училищата. През 2018 г. Франция въведе закон, в който „възрастта на съгласие“ (възрастта, на която младо момче или момиче може да изразява валидно съгласие за сексуален акт) бе сведена на 15 години (който е пак по-консервативен от закона в България, в която възрастта е 14 г.).[xi] Можем да очакваме следващите закони за защита на децата от родителите им и от евентуално консервативното влияние, което едно нормално семейство би оказало върху желанието или натиска над един подрастващ младеж или девойка да експериментират с пола си.[xii]

Въпреки настояванията и външния натиск, основан на пропаганда и активизъм от про-хомосексуални активисти в посока пълно морално и сексуално разграждане и извратено тълкуване на теорията и практиката за човешките права, България има причина да не признае еднополовия „брак“. България е суверенна държава на народ с дългогодишни традиции и собствена Конституция и законодателство, което ясно дефинира семейните отношения, няма причина да ги измисля наново и до момента не се е поддало на истеричните опити на малцинствени, но влиятелни и щедро финансирани групи да проведат още един утопично-тираничен експеримент с българите и техните деца.

Възможен изход от делото

При едно положително решение в полза на Палма, и респективно на хомосексуалната двойка, то би имало ефект в страната, но и в други членки на ЕС, като прецедент по прилагане на европейската директива за свободно придвижване. Целта на това социално инженерство в случая е да бъдат пристиснати не толкова западните страни членки, в много от които е признат така нареченият „еднополов брак“, а източноевропейците, които сякаш по-усърдно защитават остатъците от християнската европейска цивилизация, или поне консервативните семейни ценности (нарочно не твърдим, че защитават християнството и християнската вяра).

Ако в казуса на Палма ВАС признае, и то на базата на френския закон, че отказът на Дирекция „Миграция“ да даде продължително или постоянно пребиваване на австралийката, защото е член на семейството на Диало, това ще означава, че френският закон за въвеждане на еднополов брак във Франция има по-голяма сила от българската Конституция, която е основен закон на България и българското семейно законодателство.

Тогава следва да повторим поставения въпрос, но вече в по-мащабния му вид: ако българската Конституция е по-маловажна от даден френски закон, не е ли България васална територия на Франция?

В никакъв случай подчиняването на една страна членка на законите на друга не е целта на европейското право. Такова изискване по Европейската директива за свободно придвижване и съгласно казуса Коман пред Съда на ЕС няма. И директивата, и Съдът на ЕС в решението си по делото Коман не отричат правото на суверенно и независимо уреждане на въпроса за това кой брак е законен  в страните членки.

В тази връзка единствено правилното решение на ВАС е да реши делото в полза българските власти и да запази националния суверенитет в областта на брака и семейните отношения. Допускането на Палма до продължително или постоянно пребиваване следва да стане на друго основание, предвидено в закона, но в никакъв случай на основание зачитането на противоконституционен брак, сключен в чужда страна.


Адв. д-р Виктор Костов е главен редактор на "Свобода за всеки".


Бележки                            

[i] Един пример е медийното твърдение, че Кристина Палма е „българка“ (вж. http://lifebg.net/204101/). В такъв случай остава неясно защо Палма би искала продължително пребиваване в България, вместо да ползва правата си съгласно българското си гражданство. Втора груба неточност тиражирана в някои сайтове е, че Палма била завела дело в Люксембург. Няма такова заведено дело. Делото е в България по реда на обжалване на административни актове и към момента се намира в крайната си фаза, в очакване на решение на Върховен административен съд.

[ii] Пълното наименование на закона е Закон за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства.

[iii] Giesela Ruehl. The “Coman” Case (C-673/16): Some reflections from the point of view of private international law. http://conflictoflaws.net/2018/the-coman-case-c-673-16-some-reflections-from-the-point-of-view-of-private-international-law/. July 2, 2018.

[iv] 27 страни от около 220 юрисдикции в света са узаконили еднополовия „брак“. Виж списъка тук: Business Insider. The 27 countries around the world where same-sex marriage is legal.

 https://www.businessinsider.com/where-is-same-sex-marriage-legal-world-2017-11. May 17, 2019.

[v] Дарик Радио. Делегация от Франция провери как се отнасяме към децата си.

https://dariknews.bg/regioni/vraca/delegaciq-ot-franciq-proveri-kak-se-otnasqme-kym-decata-si-1069112. 11 април 2013 г. Последен достъп: 20.05.2019 г.

[vi] Николай Киров. „Защо семейство лесбийки избра село до Попово“. https://www.vesti.bg/bulgaria/zashto-semejstvo-lesbijki-izbra-selo-do-popovo-6084175. 5 юли 2018 г.

[vii] https://btvnovinite.bg/bulgaria/balgarski-sad-prizna-gej-brak-za-validen-za-parvi-pat.html

[viii] Този факт не пречи на младежката ЛГБТИ (лесбийки, гейове, бисексуални, транссексуални и организация „Действие“ да представя казуса като борба за правда и равенство – вж. тук: https://bit.ly/2K8neTx.

[ix] Николай Киров. „Защо семейство лесбийки...“.

[x] Някои от линковете водят към интернет страници на английски език.

[xi] Тоест сексуален акт с лице под тази възраст се счита за изнасилване. Вж.: BBC. France to set legal age of sexual consent at 15. https://www.bbc.com/news/world-europe-43300313. March 6, 2018. За сравнение, възрастта на съгласие за сексуален акт в България е 14 г.

[xii] Според нас тази тенденция към едно бъдещо узаконяване на все по-ниска възраст на съгласие, дори до точка на узаконяване на педофилията и пълното обезсмисляне на брака като социална институция, ще се запази. Крайната точка на такава тенденция би била пълното обществено морално разложение, освен ако няма демонстрация на здрав разум у властите за стопиране на крайните и публични прояви на сексуална извратеност, промоцирани под предлог за защита на равенството и човешките права. За сравнение обаче ще посочим, че възрастта за съгласие в България – 14 г. – е сред най-ниските, както е и в страните Италия, Германия, Австрия, Унгария, Естония, Сърбия, Македония, Албания. В останалите европейски страни възрастта е 15 или 16 г. В много щати на САЩ тя е 16 г., а в някои щати – дори 18 г. (Калифорния, Флорида, Арканзас, Ню Йорк, Тенеси и др.).

Статуя на Исус Христос в една от атакуваните от терористи църкви

Статуя на Исус Христос в една от атакуваните от терористи църкви


„Кръвта на мъчениците е семето на нашата вяра.“ Това са думи на Тертулиан, един от отците на ранната църква, юрист, мислител, богослов и Божи слуга.

Тези думи, верни за епохата, през която е живял Тертулиан, с нова сила отекват и в наши дни.

Всеки ден 11 християни биват убивани заради вярата си някъде по света. Днес, не през гоненията на Римската империя от 3-ти и 4-ти век.

Бомбени атентати на Великден

Миналата неделя, 19 април, 2019 г., в Шри Ланка християните празнуваха Възкресението на Христос по обичая и празничния календар на Западната църква. Рано сутринта празненството се превърна в кървава вакханалия. Ислямски радикални терористи проведоха организирана атака (ABC News) в църковните сгради, в които поклонници се бяха събрали да празнуват победата на Господ Исус Христос над смъртта.

Поклонниците от култа на смъртта, ислямски тероризъм, бяха избрали точно този ден, за да натрапят на вярващите и на целия свят своя унищожителен демоничен култ и неговата доктрина – чрез убийството и пролятата кръв на невинни хора тяхното божество удовлетворява кръвожадната си същност.

Колкото и трагични и адски да са гледките от жестокия масов терор над християни (в случая от римокатолическо вероизповедание) в деня на най-светлия християнски празник, победата не е на убийците, а на кръста и възкресението.

Снимката по-горе е знаменателна. Статуя, изобразяваща Исус Христос, колкото и недодялано да е това изображение, опръскана с кръвта на Неговите последователи.

Политически интерпретации

Изказвайки съболезнования на народа на Шри Ланка, държавни глави и политици, включително и българските ръководители, не споменават в своите политически изказвания, че проведените координирани и подли масови убийства в същността си са анти-християнски терористични действия на ислямски радикални фанатици. Споменава се, че атаките срещу „религиозни храмове“ са крайно варварски.

Калкулираната им политическа коректност, или откровено невежество, сочат само колко безсилен е този свят, и лидерите на този свят, да прозрат проблема на злото и да му се противопоставят.

Бившият американски президент Обама и провалилата се кандидатка за президент Хилари Клинтън пишат в социалните мрежи как атаките били срещу „Великденски поклонници“ (видеокоментарът е на англ.). Защо е толкова трудно за някои да произнесат думата „християнин“ (или дори „католик“, както би било правилно в случая)?

Както правилно отбелязва (англ.) консервативният американски коментатор Тъкър Карлсон, очевидно е, че никой не се покланя на Великден (а на Бога, заради когото празнуваме Великден). В същото време левите американски политически сили и преса имат трудности с произнасянето на думата „християнин“, докато политиката на репресии и забрана на християнството продължава в страни като Афганистан и Саудитска Арабия, официални съюзници на САЩ.

Става ясно от редица репортажи също, че политически дрязги между лидерите в Шри Ланка може би са причината да не бъдат предотвратени сатанинските смъртоносни атаки. Други пък в новините са загрижени за спада на икономическия растеж от туризъм в пострадалата от терористичните актове страна.

„Мъченик“ всъщност означава „свидетел“

Гръцката дума „мартир“, употребявана в Новия Завет, всъщност се превежда „свидетел“, въпреки че в българския език „мъченик“ произвежда асоциация за страдания заради вярата. И в двата случая става дума за свидетелство, че вярата в Господ Исус е по-силна от насилието, убийството и злото.

Едва ли някой от вярващите, събрали се сутринта в 8:45 часа за празнично богослужение, е очаквал, че кръвта му ще бъде пролята заради неговата религиозна принадлежност и че ще се превърне в мъченик заради същата тази вяра.

Досега никой освен Исус – чрез своето дело на кръста и възкресението на третия ден след това – не е победил смъртта. Кръвта на тези хора не е пролята напразно. Почитателите на култа на смъртта, радикален ислям, може би имат лъжливото усещане за някаква победа след атентатите, но това усещане е възможно само в техния фанатичен и извратен свят, в който злото е добро.

В молитвите си българските последователи на Христос, които празнуват тези дни Възкресение Христово съгласно източната традиция, следва да споменат властите и държавните лидери, чиято задача е не да правят стратегии за разбиване на семейството и да обхващат с комунистически методи всички в държавното училище, а да гарантират мира и сигурността съгласно Библията, за да „преминем тих и спокоен живот“ (Римляни 13, 1 Тимотей 2:1-3).

Но да не забравяме и семействата и страдащите от демоничната атака срещу християните в Шри Ланка. Думите на Тертулиан са истина, както и фактът на възкресението на Исус Христос, заради което и днес се пролива кръвта на тези, които свидетелстват за Него.

 


 

Страница 1 от 4