Блог Свобода за всеки
Виктор Костов

Виктор Костов

Виктор Костов е адвокат, активист в нестопанската област и благотворителността. Доктор по философия в областта на междукултурните науки, (2009), Фулър Теолоджикъл Семинари, Калифорния, САЩ, специализирал по въпросите на свободата на религия и отношенията между църква и държава. Занимава се с проблемите на свободата на съвестта свободата на религията от 1992 година.

Момент от протест през 2019 г. срещу Национална стратегия за детето 2019 – 2030 г. 

Който днес живее в страх да каже истината, утре ще живее в ужас от терора на лъжата.

 

Причините да се противодейства на детски и семейни стратегии, писани от държавата (или от богати, чужди на семейството НПО-та), са поне пет:

1. Самостоятелна обществена институция. Защото семейството е самостоятелна институция в обществото, наравно с държавата и гражданските организации – търговци и такива с идеална цел. Ако държавата може да пише стратегия за децата и семейството, то и семейството трябва да има стратегия за държавата, която същата да приеме.

2. Неприкосновеност. Защото отношенията родители–деца са неприкосновена за вмешателство територия, защитена от Конституцията, ЕКПЧ – чл. 8 и Прот. 1, чл. 2. Стратегиите целят надмогване и управление – нещо недопустимо по отношение на семейството.

3. Семейството предхожда държавата. Държавата не е създател на семейството и затова трябва да се съобразява с хилядолетната традиция, с обичаите и естеството на нещата и с естествените права при опитите да регулира семейните отношения. Държавното управление идва и си отива, а семейството остава и надживява всякакви обществени устройства и строеве. 

4. Държавата не може да обича. Правото на семейна обич и отношения е фундаментално човешко право (посочено по-горе); то не произхожда от държавата и нейната власт и затова само тоталитарни и тиранични режими могат безпардонно да се месят в семейния живот без основателна причина.

5. Свобода и демокрация. В демократичното и свободно общество гражданите следва да формулират задачите на управлението, вместо властта да ги третира като управляемата маса, подчинена на елита. Както казахме по-горе, по-скоро родителите трябва да имат стратегия за това как политиците да защитават техните основни права и тези на децата им.

В допълнение към горните точки, ще кажем следното.

Дори да се създаде министерство или агенция за семейството, то това няма да помогне много на семейството. Във всяка държавна структура чиновниците ще трябва да оправдаят дейността си, разбирай: в контекста на българския модел държавност – контрол и още контрол и накрая проверки, актове за установяване на административно нарушение и наказателни постановления. 

Проблемът с термина „стратегия“ също не може да бъде игнориран. Някои добронамерено считат, че стратегия е нужна, за да се подобри състоянието на семейството. Но на първо място ще отбележим, че стратегията е преди всичко военен термин. В нашия конкретен казус можем да счетем, че Стратегията за детето цели спечелване на битката за детето, в която детето да бъде откъснато от семейството и приобщено към социалистическата общност.

 

Правна защитеност на неприкосновеността на семейството

Децата са благословение и отговорност на родителите и изборът на посоката на тяхното образование, възпитание, ценности и отглеждане, тоест на „стратегия“, ако решим да ползваме в положителен смисъл термина, си е изцяло тяхна работа и техен проблем, особено ако не искат държавата да им се меси.

Това положение е закрепено и в основно право на неприкосновеност на личния и семеен живот по чл. 8 от ЕКПЧ. Подобен е чл. 32, ал. 1 от КРБ. Протокол 1, чл. 2 от ЕКПЧ предвижда родителите да определят философската и религиозна насоченост на образованието и възпитанието на децата си.

Идеята на тези гарантирани родителски права е защита срещу тоталитарната намеса на държавата, която цели да откъсне децата от влиянието на родителите и да ги индоктринира с идеологии, контролирани от властта. Някъде трябва да има баланс между влиянието на обществото и на родителите в отглеждането и възпитанието, и традиционно в България този баланс не е в полза на семейството и родителите, а на държавата и одобрени от нея, в случая, НПО.

В СВ сложихме снимка на семейство с надпис „Държавата има стратегия за Вашите деца“. Да заменим в този надпис „държавата“ с наименованието на която и да е друга външна за семейството сила, държавна или неправителствена – става ясно колко вмешателска е въобще идеята някой външен фактор да прави стратегия за твоето семейство. Просто до такава степен сме свикнали държавата да се меси във всички сфери на живота, че е приемливо тя да пише стратегии за всичко и всички, но ние да нямаме защита срещу подобно вмешателство.

Има лична и семейно-лична територия, която не може да бъде нарушавана освен при деяния срещу личността на член на семейството, които са с висока степен на обществена опасност, тоест – престъпления. В конкретния казус на писането на стратегии за тази отделна социална институция – семейството – цитираната от нас идейна линия за правото на неприкосновеност се сблъсква със социалистическо-марксистките прогресивни сили, които искат да отнемат неприкосновеността на семейния живот и да се намесят в него в полза на децата.

 

Тоталитарният аспект на стратегизирането срещу родители и деца

Ако една семейна организация напише стратегия за това как да работи Министерство на труда и социалната политика, в министерството едва ли биха се зарадвали. В същото време „експертите“ от министерството и социалните, често такива без деца, имат правото да пишат стратегии за децата на чужди родители. Давам този пример, за да посоча още веднъж колко някак си приемливо е станало всеки, особено държавата, да прави стратегии за деца, за семейства, без да отчете родителите и фундаменталния факт, че може би навлиза в забранена или поне охранявана територия – тази на личния и семеен живот (вече посочих правното основание по-горе).

Стратегия за детето, както и за семейството не трябва да има.

Хората се раждат свободни и равни по права и всяка стратегия за ограничаване на техните естествени права и право на семейна обич е гаранция за тирания.

Това, което може да бъде държавна стратегия, е сведено само до намаляването на данъци за семействата, така че същите да бъдат насърчени в тежки икономически условия да имат повече деца и да бъдат отговорни родители. Не бива да забравяме, че отговорни родители са свободните родители. Ако държавата би искала да помогне на родители и деца, то това не може да бъде на цената на лишаване на семейството от права и въвеждането на задължителна държавна „помощ“.

Да не забравяме близкото минало с основните стратези, които чертаеха бъдещето на всеки човек още от раждането му, в услуга на налудничавите идеи на „зрелия социализъм“. Знаем резултата и още страдаме от него.

Тоталитарният образователен модел, който продължава и до днес в България (вж. ПМС 100/2018 г. и ЗПУО), е плод именно на изграждане на едно такова мислене в продължение само на две-три поколения, в които безбожието наложи държавата да бъде обожествена и тя, бидейки една фикция, да изземе функциите по дефиниране на брак, семейство, родителска отговорност, възпитание, образование и т. н. Съвсем естествено е тази обожествена фикция да реши, че е в нейните прерогативи да прави „стратегии за детето“, независимо от реалностите на обикновения живот, в който има и родители и семейство.

Днес „правозащитниците“ от Българския хелзинкски комитет и други подобни НПО-та, които са щедро финансирани от външни милиардери, богати държави и държавния бюджет, са именно тези, които настояват намесата на държавата в живота на родители и деца да бъде безпардонна, защото заявяват, че децата са „техни“ – дори и тези, които не са техни.

Въпреки правозащитния си статут, същите безсрамно настояват държавата да осъществи принуда срещу движението на гражданското общество и да ограничи основни права на хората. Те застават срещу движение, което е спонтанно, нецентрализирано, народно, нефинансирано от никоя милиардерска фондация, и го наричат „мракобесно“ и такова с „неясни политически очертания“. (Кое не им е ясно, не разбрах, както и защо трябва едно спонтанно движение за защита на традиционни ценности да има ясни очертания.) В статия за Дойче Веле известен политически анализатор презрително нарече българите, защитаващи правата си на неприкосновенсто на семейството, "диваци" (държащи се като такива), правозащитната кампания и протести – "истерия", а родителските организации – "фанатизирани групи". В заключение същият заяви, че "масовият българин" очевидно е дебил, който трябва да се покори на държавата, но не го прави: 

Днес масовият българин явно не е способен да разбере Националната стратегия за детето, с нейното въвеждане на правовия ред, т.е. на концепцията, че децата не са дивачета, а човечета с права, които държавата трябва да гарантира срещу посегателства.

Степента на нерзабиране на същността на семейството, семейната обич и връзката родители–деца – правна, морална, духовна и историческа – е срамна за този автор и всички като него, които се надпреварваха да въздигат себе си над обикновените хора – обикновени родители, които заявиха, че не желаят платени отвън чиновници и търговци на задължителни "социални услуги" да влизат в техния дом и да "закрилят" собствените им деца от тях. Колко жалко за претенцията на такива правозащитници и самодостатъчни интелектуалци!

Приоритет за нас в защитата на родители и деца е преди всичко отдръпването на държавата – политически, юридически и административно – от нарушаване на правото на неприкосновен личен и семеен живот. Това е най-важната битка.

Но какво да кажем за една стратегия за семейството, която да защитава семейните ценности и реално да подкрепя семейството?

Дори и добронамерена, стратегия в полза на семейството, която не отчита нуждата от проява и отмяна на голяма част от законодателството, действащо и в момента (ЗСУ, Закон за закрила на детето, Правилник към него), ще изглежда само като нова форма на същата намеса в автономността на семейството и родителските права.

Някои организации имат добри предложения, като включване на всички семейни и детски въпроси в Семейния кодекс, отмяна на ЗЗДет., данъчни облекчения за семейства и др. Но всеки стратегически анти- или просемеен документ остава документ в рамките на досега действащата система – намеса в неприкосновена територия на частния живот на хората.

Наясно сме, че писането на стратегии е запазена територия за държавните бюрократи. Те ще започнат да оспорват точките, като предлагат своите контра-аргумент, и в крайна сметка от предложението за стратегия излиза една чисто държавна продукция. Трябва да се има предвид и нужното време и ресурс, за да се напише стратегия, която след това да се изпълнява. Въпросът е: от кого ще се изпълнява?

 

Какво е решението?

Нужна е добре обмислена и проста правно-практична платформа, която да остави на мира родители и деца и да гарантира правата на децата без родителски грижи и без разширено семейство и роднини или на тези, които са обект на престъпление. Това е най-ефективната форма на защита на семейството според мен: ясно формулирано и допустимо само в наистина доказани крайни случаи вмешателството и предотвратяване на вмешателството, когато такова не е абсолютно необходимо.

Държавата никога не е била способна на благотворителност, а още по-малко – на семейна обич.

Тази истина, доказана през годините от фактите и казусите по сегашната дискусия от Норвегия, България и навсякъде, където действа опасната „закрила на детето“,[i] следва да бъде водещ ориентир в борбата срещу тези, които ненавиждат естественото семейство и се противопоставят на неговата неприкосновеност.

 


Бележки

[i] Whewell, T. Norway’s hidden scandal. https://www.bbc.co.uk/news/resources/idt-sh/norways_hidden_scandal. Достъп: 22.10.2019 г.

Снимка от протеста на 28.09.2019 г.

Централните, а и въобще повечето медии запазиха гробно мълчание, докато протестите на родителски организации огласяваха страната и социалните мрежи през последните седмици. Представителите на пресата бяха канени на редица разяснителни и дискусионни събития по темата, на които, естествено, не се явиха.

В едноминутен репортаж БТВ отрази митинг с поне пет хиляди присъстващи, проведен на 28.09.2019 г. в София, пред Министерски съвет. Репортерката интервюира една-две разпалени майки и показа плакат, написан с, да го наречем така – алтернативен правопис, от типа на „ДОЛО РАЦЕТЕ…“. Нито един от говорителите и организаторите на протеста – българи и чужденци, от адвокатите, правозащитниците и писателите не бе интервюиран. Темата остана загадка за зрителя на бТВ точно толкова след репортажа, колкото беше и преди него. Репортажът двусмислено настоява че „според протестиращите“ щели да влязат в сила нови закони от първи януари. Не според протестиращите, уважаеми, а според гласувалите в парламента и според Държавен вестник бр. 24 и 37 от 2019 г.

Когато обаче на 07.10.2019, и предишните дни, провокатори пуснаха слух сред най-уязвимата част от хората – ромите, че щели да им отнемат масово децата от училище и да ги карат… къде?... и защо?, бТВ набързо скалъпи няколко репортажа с „експерти“ и пусна няколко статии в сайта си. Единият експерт по комуникации набързо обясни че „десни ултраконсервативни религиозни секти“ и „леви хиперзапалени привърженици на Путин“ организират протестите и респективно са казали на ромите да си вземат децата от училище. Къде ги намират тези експерти?! Какви секти и какви почитатели на Путин им се въртят в главите!? Единственото разумно твърдение на „експерта по комуникации“ бе, че нямало норвежки вагони, които чакали да вземат децата на ромите. Точно така, г-н експерт, няма такива, за което и сами се сетихме, без експерт по комуникации. (Другият цитиран експерт, психолог, говори за някакви мяукащи монахини!?)

Самото заглавие на телевизионния клип и статията в интернет сочат заблудата, която целят или на която са се поддали в бТВ – „Експерти обясниха как фалшива новина предизвика психоза сред родители“. Фалшива новина няма, има фалшив слух, който те правят новина. Следва да попитаме отново журналистите: защо има психоза само сред циганските семейства, но не и сред българските? Защо коментиращите телевизии не проведоха истинско журналистическо разследване, за да установят кой е разпространител на тези слухове?

Самото заглавие на статията ни напомня стария виц за компютрите за Япония. То не били компютри, а компоти; и не за Япония, а за Ябланица. И експертите не бяха експерти, нито имаше фалшива „новина“, а само фалшив слух, който вече сам по себе си е новина, но истинска. Психоза не е имало, а крайна реакция на абсурдните слухове, а родителите, поддали се на това масово внушение (психоза), не са от най-неподатливите на внушения. Даже обратното, което сочи, че пускането на злонамерения слух е провокация, извършена от тези, които искат да изопачат реалните и детайлни аргументи на опонентите на новите социални политики за децата и семейството.

Нова ТВ покани в сутрешния си блок на 08.10.2019 г. (сегментът започва в 1 ч. и 29 мин. от началото) заместник-министърката на труда и социалната политика, разбира, се без опонент, която заяви че „службите“ щели да разследват родителските организации, които се презумираше, че са „виновни“ за паниката на ромските родители. Типично по комунистически, водещите настояха да „има наказани“, като така и не обясниха какво престъпление е извършено и от кого. Фактът, че хора дискутират в социалните мрежи, очевидно е престъпление за тези водещи. Явно не са и чували за чл. 10 от ЕКПЧ и за правото на получаване и разпространение на информация.

Репортерът на Нова от мястото на събитието охотно помагаше на директорката на училището, като ѝ обясняваше какво всъщност има предвид тя. А директорката с треперещ глас описваше героичните опити на персонала да се овладее училището от влиянието на тези, които тя нарече „терористи“, но не се знае кои точно са те. От подтекста на говоренето става ясно, че не може да се критикува социалната и образователна система, и особено не в социалните мрежи.

„Свободата на мнение и информация е тероризъм.“

Това ни внушават системните играчи: медии, учители, социални, власти. И тук нямаме предвид да защитаваме като свободно слово злонамерения и целенасочен слух, пуснат сред ромите по най-вулгарен и осъдителен начин. Някой целенасочено и конкретно е подбуждал и притеснявал тези родители с лъжлива информация. Имаме предвид, че смесването на този конкретен и позорен опит за сплашване на неинформирани хора, се приписва от медии и държавни органи пропагандно, без доказателства, на движението на народа, което се бори за отговорност и прозрачност на държавните политики по адрес на децата и семейството. Възмутително е да наблюдаваме поредния опит да се очерни и изопачи идеята на едно движение, което има реални народни корени и задава реални и наболели въпроси на същите тези системни играчи.

Параноята на медиите по повод родителската реакция на ромите в няколко града всъщност се оказа фалшивата новина. Защото фалшива новина нямаше. Имаше фалшив слух, който след „героичната“ намеса на директорки и учителки по места бе овладян и тази ситуация, раздухана от медиите, се превърна във фалшивата новина. Маниакалното едностранно говорене обаче не спря, докато не бяха обвинени имплицитно протестиращите срещу антисемейното социално законодателство родители.

Доказателство в тази посока е и въпрос на сайта „Гласове“ към един от кандидатите за кмет на София:

Вие сте сред организаторите на протестите срещу “Стратегията за детето”. Не мислите ли, че противниците ѝ се дискредитираха след последните масови психози сред родители в Сливен и други градове, които взеха децата си от училище? (правописът коригиран – б. а.)

Макар и възможно провокативен, този въпрос е точно в целта. Идеята на провокацията в ромските махали бе точно тази, отбелязана и от нас. Ще добавим и отличния отговор на кандидата за кмет, обясняващ ситуацията:

Не гражданите се дискредитираха, а управляващите! Беше им демонстрирано, че техните уверения не значат нищо и не се ползват с никакво доверие! Средствата за пропаганда, тиражирайки случая, забравиха всичките си мултикултурни постулати и акцентираха на етноса на родителите, внушавайки, че това са слабообразовани и малограмотни хора. Но не само обикновени хора от далечната провинция нямат доверие на уверенията на управляващите, против „липсващата” стратегия се изказват и най-компетентните ни правозащитници и всепризнати юристи.

Пример за пропагандна информация може да вземете от бившия демократично-либерален вестник и сайт „Дневник“, който в момента клони към това да се превърне в изразител на неомарксистките идеи, стоящи зад цялостната представа, че семейството е отживелица, в което децата са поставени в опасност от родителите им. В цитираната статия са зададени погрешни и глупави въпроси и съответно са дадени погрешните отговори, което естествено има вид на дискусия, но не е такава, защото просто никой ангажиран родител не се интересува от точно тези въпроси, или най-малкото, ако са поставени по този начин. Например:  „Въпрос 1. Защо социалните ще взимат деца? Отговор: Социалните не взимат деца“. С подобни направо снизходителни за умствените способности на средния читател псевдоанализи авторът на статията ни внушава, че всичко е наред, само неграмотните се притесняват от майката-кърмилница – социалната държава.

Този тип пропагандна профанизация на може би най-важната в момента тема в българското общество – за ролята на семейството и на държавата, за правата на родители и деца, касаеща и бъдещето на народа, извращава смисъла за съществуването на медии.

Целта на демократичните медии е да информират обществото безпристрастно, да представят фактите, за да може обществеността да си състави мнение, от което да вземе нужните решения в полза на личността, демократичното общество и свободата. Това обаче е висш пилотаж за този тип журналистика, която описваме. За тях етиката се определя очевидно от идеологическата им и финансова обвързаност.

В българските централни медии виждаме една тенденция, описана от Момчил Дойчев в есето му „Политическата коректност срещу либералната толерантност“:

Силата на медиите е част от сложната мрежа на явни и скрити механизми на властта, които в много случаи предопределят развитието на политическия живот. По правило властта на медиите е определяна като условна или като духовна власт. В действителност в нея обикновено преобладава дребният политически прагматизъм. Съюзът между политическия и медийния елит се определя на основата на общи интереси и предназначението на журналистиката в тази „връзка“ е не толкава да информира за събитията, колкото да бъде използвана като инструмент на убеждението и да утвърждава удобни за властта интерпретация на събитието. (2010 г., с. 92; правописът запазен)

Ако беше другояче, темата щеше отдавна да повдигне въпроса на какво се основават критиките срещу социалното и друго законодателство, което противопоставя интересите на деца и родители и предвижда социалните служби да бъдат едва ли не медиатор между родителите и децата.

Медийните служители щяха да се поинтересуват

защо Норвегия бе осъдена от Голямата камара на Европейския съд за правата на човека

за отнемането на дете от майка му, на която и до днес, месец след решението, не позволява свиждане и е заплашена със затвор, ако направи опит.

Щяха да питат колко точно милиона евро са усвоени и се усвояват от Министерство на труда и социалната политика и от Държавна агенция за закрила на детето по Норвежкия финансов механизъм и другите европейски финансови споразумения (по-голяма част от информацията е публична, но конкретизирана и синтезирана от пресата, тя придобива друго звучене).

Щяха да се интересуват защо след като няма стратегия за детето, толкова набързо се прие нов ЗСУ и промени в близо 30 други закони, касаещи социалната система и услуги и отношенията между родители деца, и то без никакви съществени консултации с родителите или с църквата и религиозните общности.

За централните медии

темата беше безинтересна, докато дискусията беше на сериозно ниво:

обсъждане на настоящото и предстоящото законодателство; противоконституционната същност на голяма част от сега действащите наредби; безпределната власт, на която се радва норвежката служба за закрила на детето Барневернет, и загубата на Норвегия на дело в Европейския съд за правата на човека, както и огромната прилика между норвежкия и българския модел; докладите на правозащитници за начина, по който „най-добрият интерес на детето“ се формулира от социалните, а не от родителите; примерите за злоупотреба с власт и отнемане на деца от бедни семейства в България; всеобхватния, тотален и комерсиален характер на новия Закон за социалните услуги; дейностите на чужди търговци и НПО без лиценз за социални услуги на българска територия и с личната информация на български граждани; защо бяха сезирани полицията и ДАНС да правят проверки на граждани, които упражниха свои основни конституционни права, като критикуваха МТСП, ДАЗД и други въвлечени богати НПО; и огромен брой други сериозни теми, които бяха повдигнати както на протеста на 28 септември в София, така и на международната конференция по темата на следващия ден с редица адвокати, правозащитници и жертви на норвежката система за закрила на детето, станала нарицателна заради своето безнаказано вмешателство в личния и семеен живот в стотици семейства без сериозни причини.

Теми, повдигани почти без прекъсване от началото на годината от загрижени родители, граждани и техните организации в упражнение на техните основни граждански и човешки права.

Родителите и гражданите имат правото да знаят какви закони регулират техните отношения с децата им и доколко нарушават свещената и неприкосновена територия на семейства им. За българските централни медии това право обаче не представлява интерес.

Не е трудно да предположим, че описаният много откъслечно по-горе панаир на манипулацията има цел. Целта, според нас, е оттук нататък всеки опит за реални и аргументирана критика на социалното министерство и неговите придатъци, на социалните и детски политики да се счита като някаква форма за насяване на истерия в обществото.

България е на 111 място по свобода на журналистиката и това не случайно.

Четем следното в доклада на RAF за ситуацията на свободата на медиите в България за 2019 г.:

„Заговорниченето между медиите, властите и олигарсите остава непроменено, докато физическите атаки срещу журналисти нарастват.“

Примерите са по-горе и не са единствените в противопоставянето между държавни политики за социален контрол, от една страна, и правото на неприкосновеност на личния и семеен живот, от друга.

Премиерът заяви, че „ще ги хванат тези пастори“В друго предаване представител на циганска фондация заяви в най-груб пропаганден и дискриминационен стил, че протестантските пастори били виновни, че били агенти на Държавна сигурност, че били обвързани с политически интереси… Нито едно доказателство за твърденията на ромския лидер обаче същият не представи.

Пастори, терористи, религиозни сектанти, симпатизанти на Путин… и всичките са ултра десни и в същото време – и ултра леви. Къде останаха извънземните и Пришълецът 2? Всякакви епитети бяха употребени срещу противниците на антисемейната стратегия на базата на провокацията в ромските квартали, от някой все още неизвестен, само не и най-важните: че това са хора и родители, които имат конституционни и основни човешки права, хора, които имат право да искат прозрачност от властта по повод законите и политиките, които директно засягат техните семейства.

Така се манипулира общественото мнение: 

използва се уязвимостта на обществени групи, в случая някои роми, които се поддават на непроверени слухове. След това драмата на тези хора се превръща в основание да се заклейми цяло движение, което повдига важни въпроси, които нямат нищо общо нито с каквито и да било слухове, нито с крайните реакции на неосведомените, станали жертва на тези слухове.

За да не станем като цяло жертва на идейните и визионерски договорености между местни и чужди управляващи, медии и джендърни НПО, които с фалшива усмивка въвеждат „новото щастливо общество“ за много пари, заедно с всички будни граждани и родителски организации, следва да защитаваме безусловно основното човешко право на свобода на словото, съвестта и информацията и изразяването, както и правото на неприкосновеност на личния и семеен живот, когато са отнети, нарушени или манипулирани, включително и в случаите, в които медии, вместо да служат на обществото, обслужват интереси, насочени срещу правата и свободите на хората.

 

През август редица родители, активисти в защита на правата на родители и деца срещу прекомерната намеса на държавата и определени НПО в неприкосновеността на семейната единица, бяха призовавани в полицията и службите за национална сигурност да дават обяснения за мнения и материали, които са публикували.

Подобни действия на властите, предизвикани по сигнал от политическите опоненти на тези упражняващи свои основни конституционни права граждани, са типични само за тиранични общества, в които силните на деня, държавни органи и агенции, и тези уж „неправителствени“, но търсещи срастване с държавата организации могат да си позволят злонамерено да употребят публичните и правоохранителните държавни органи за сплашване на идейните си опоненти.

Гледайте едночасовата пресконференция на долния линк, която адресира тази злоупотреба с правоохранителната система с цел разправа с хората с различно от тяхното виждане:

Правозащитни организации срещу правата на човека!?
29.08.2019, София, 1:03:29 мин.

 

bg konst trash can

 

На 24 юли т.г. (2019) Върховен административен съд уважи жалбата[1] на Кристина Палма срещу отказа на Дирекция „Миграция“ да ѝ издаде разрешение за пребиваване на основание сключен във Франция т. нар „еднополов брак“. Еднополовият брак е законен във Франция, но в България, съгласно Конституцията и Семейния кодекс, и въобще българското законодателство, бракът е между мъж и жена.

Цитираното решение ще има редица негативни последици както за сигурността на правната система в страната, така и за това, което наричаме „брак“ от хилядолетия.

Конфликт на правни системи

В решението си Върховен административен съд (ВАС) неправилно подкопава националния суверенитет, като дава приоритет на френския закон, който е подконстиутционен акт, над българската Конституция и закони:

Доводите на административния орган, с които на основание българското законодателство не се признава сключеният в Република [държава] граждански брак между лица от един и същи пол, противоречи на посочената по горе дефиниция за „член на семейството на гражданин на ЕС”. На практика административният орган, позовавайки се на българското законодателство не признава документ за сключен граждански брак съгласно законодателството на държава – членка на ЕС, в нарушение на относимите правни норми.[2]

 

Излиза, че българските имиграционни власти не могат да се позовават на българското законодателство, а следва да признаят документ, признат по чуждо законодателство, било то и на държава членка на ЕС.

Административният орган е отказал пребиваването на Палма на основание еднополов „брак“, сключен в друга страна членка, защото той не може да бъде основание за пребиваване в България предвид това, че такъв фактически и правен състав по българското право не е разпознат и липсва такова законно основание за включване на някого в категорията „член на семейството на гражданин на ЕС“. Може да е фактическо съжителство или друго основание, но член на семейството не може да бъде „съпруг“ от същия пол.

Българският закон и конституция са повече от ясни. За съжаление обаче, ВАС е счел, че основанието следва да бъде признаването на еднополовия брак като валиден по чуждото законодателство, респективно правейки го валиден, тоест законен, и по българското законодателство, тъй като съдът задължава Дирекция „Миграция“ да уважи чуждото свидетелство за еднополов брак като документ за законен брак в България.

Връзката за даване на приоритета в този конфликт на правото на френския закон е видът тълкуване на договора за свободно придвижване и съответната директива на ЕС. В правото на ЕС Директивата е само препоръка как да се постигне даден резултат от страната членка, в случая в резултата на договора за свободно придвижване. Директивата не е регулация, която има задължително действие.

ВАС обаче счита, че ако несъществуващо по българския закон семейство е такова по френския, то френският закон (подконституционен акт!) следва да бъде третиран като по-висшестояща правна норма от българската конституция. И това – въпреки че искането за пребиваване е именно за пребиваване на българска територия, където би трябвало да действа не френският закон, а българският!

Аргументът на ВАС в случая е, че не бива да се нарушава европейския договор и съответна директива за свободно придвижване на граждани в ЕС. При решаването на конфликта между българската и френската правна система, защо ВАС е решил, че правото на придвижване следва да се определя от преимуществото на френската система в България, а не – че желаещият да се ползва от правото на придвижване следва да се съобрази в този конфликт с ограниченията на българската правна система?

(Ако някой ми беше казал преди години, че ще защитавам ограничителни аспекти в българската правна система, която и до днес остава белязана от бюрократизъм и остатъци от тоталитарната система, не бих му повярвал.)

Опит за соломоновско решение, което е всъщност пилатовско

ВАС се е опитал да реши спора по логиката на поговорката „и вълка сит, и агнето цяло“. Агнето обаче е изядено, а както изглежда, и вълкът никак не е заситен (вж. по-долу). Тълкувайки решението „Коман“ на Съда на Европейския съюз (СЕС), ВАС е избрал да фаворизира тезата, която е в полза на лесбийската двойка, заявявайки:

Оттук следва, че държавата членка не може да се позовава на своето национално право, за да откаже да признае на своя територия, единствено за целите на предоставянето на производно право на пребиваване на гражданин на трета страна, сключения от него брак с гражданин на Съюза от същия пол в друга държава членка в съответствие с нейното право (вж. в този смисъл решение от 5 юни 2008 г., C-673/16, т. 36).

С този цитат ВАС ограничава действието на френския еднополов брак на територията на страната единствено и само до казус, който касае признаването на статут на член на семейството на гражданин на ЕС въз основа на сключен в чужбина „еднополов брак“.

В същото време обаче Съдът на Европейския съюз отбелязва че в случаи, когато общественият интерес в страна членка налага ограничаване на правото на придвижване, то това не е невъзможно. Ето цитат от решението „Коман“:

Що се отнася до съображенията, свързани с обществения интерес, редица правителства, които са представили становища пред Съда, се позовават в това отношение на фундаменталния характер на брачната институция и намерението на редица държави членки да поддържат концепцията за тази институция като съюз между мъж и жена, който в някои държави членки е защитен със закони с конституционен статут. В съдебното заседание латвийското правителство посочва, че дори при предположението, че при обстоятелства като тези по главното производство отказът на бракове между лица от един и същи пол, сключен в друга държава членка, представлява ограничение на член 21 ДФЕС, такова ограничение е обосновано от съображения за обществен ред и национална идентичност, както е посочено в член 4, параграф 2 от ДЕС.[3]

 

Това ограничаване обаче е само формално. Въпрос на време е признаването в сферата на свободата на придвижване на неестествения, на практика фактически невъзможен еднополов „брак“, осъществим само като правна фикция, да бъде обект на жалби и спорове и в други правни отрасли.

Например, ако живееща в България хомосексуална двойка чужденци с еднополов брак в чужбина, признат само по повод пребиваване в страната, би искала да се ползва от правото на съпружеска имуществена общност при закупуването на имот.

Разбира се, аргументацията би могла да бъде, че това е невъзможно, защото ВАС е ограничил действието на сключения в друга страна членка еднополов „брак“ като законно основание в България. Но нищо не би попречило на еднополовата двойка да потърси правата си в съда или пред Комисия за защита от дискриминация и по този начин да направи един следващ пробив в закона с цел реализацията на хомосексуалната визия за пълно признаване на еднополовия „брак“ и в България. При наличието на прецедент на ограничено признаване на чуждия закон, нищо не пречи на съда по друг повод да направи още едно „ограничено“ признаване на правата по чуждия закон. И после още едно и още едно.

Пазаруване на бракове

Една съвсем логична и абсолютно правно оправдана последица от решението на ВАС би било така нареченото „пазаруване на бракове“. Един примерен казус. Тъй като по закон в България няма еднополов брак, двойка българи хомосексуалисти отиват в страна членка, където имат възможност да сключат такъв брак. Връщайки се да живеят в България, като българи те няма да имат правото на ограничено прилагане на френския закон, както е в случая Диало–Палма, защото именно като български граждани нямат нужда да подават искане за разрешение за пребиваване. Напротив, за тях ще важат българският закон и конституция с пълна сила, които повеляват, че по закон държавата признава за брак само такъв между мъж и жена, сключен пред държавен орган.

Така на практика ще се окаже, че български граждани имат по-малко права (ако условно приемем, че въобще съществува право на „сексуална ориентация“ или „брачно равенство“),[4] отколкото чуждите граждани на българска територия.  Тоест бракът на хомосексуалисти чужденци, живеещи в България, бива признат, макар и с ограничено действие, по конкретна процедура, докато за българите, сключили законно еднополов брак в чужбина – в друга страна членка на ЕС, този брак няма да има желаното правно действие просто защото, повтаряме, не им се налага да искат право на пребиваване на база на европейската директива за свободно придвижване.

Хомосексуалистки[5] активисти с българско гражданство вече са придвижили такъв казус (Бабулкова срещу община Люлин). Две български лесбийки, сключили "еднополов брак" във Великобритания, получават отказ за вписване на същия в гражданските регистри в България. Подават жалба и губят делото в АССГ. Жалбата им до ВАС ще се гледа най-вероятно през септември. При наличие на тук обсъжданото решение на ВАС, ще е много трудно на същия да изведе решение в подкрепа на отказа на общината да регистрира като законен в България регистрираният в чужбина еднополов брак на двете български лесбийки. Дори ВАС да откаже да уважи жалбата на лесбийската двойка, напълно е възможно, ако еднополовата двойка потърси способи за защита по Закона за защита от дискриминация, тази последваща процедура да установи, че е налице неравно третиране на основа гражданство и сексуална ориентация.

И ако такава дискриминация би била установена, то би следвало държавата да предприеме съответните мерки за поправяне на положението и да осигури равенство съгласно антидискриминационното законодателство. Ако чужденци хомосексуалисти могат да имат признат законен еднополов брак, защо хомосексуалисти, които са български граждани, да нямат възможност техният еднополов брак да бъде признат?

Така е напълно възможно да се стигне до положение, в което християнският и църковен брак няма да поражда законово действие, както е по сега действащия Семеен кодекс, докато противоречащият на природата, религията, морала, традицията и фактическите възможности за участие в брак еднополов брак ще бъде законно признат от държавата.

Всъщност именно към подобен, по-широко приложим за каузата им резултат са се стремели двете лесбийки, участвайки в описаната процедура, довела до решението на ВАС.

Що е брак?

За да си изясним същността на това съдебно решение, както и въобще какво е неговото значение в обществен и личен план, трябва съвсем накратко да изясним въпроса какво е „брак“ и защо той е важен.

В българската Конституция правната дефиниция на брак е съюз между мъж и жена: „Бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Законен е само гражданският брак“ (чл. 46, ал. 1).

Тази дефиниция отразява една доста ограничена версия на общественото разбиране на законодателя за брак. Но за тези, които не вярват в Библията, дефиницията е достатъчно изчерпателна и частично е основана на християнската традиция и вяра и на естеството на нещата, доказани през годините. Конституционното определение за брак не е произведено от някаква безлична държавна фикция в закона, е производно на хилядолетната традиция и християнско влияние, че Бог е създал мъжа и жената и предназначил те да встъпват в близък и интимен съюз, въз основа на който се раждат деца и се създават и оформят семейства и родове.

„Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът". (Битие 2:24)

От библейска гледна точка, която всъщност е най-старата и важна в случая, бракът е дефиниран при създаването на човека, описано в книгата Битие, а след това и потвърден като институция от Господ Исус Христос в Новия Завет, в който Той се позовава на старозаветното описание (Вж. Ев. от Матей 19:5). Това, което не виждаме в конституционната дефиниция, е духовната и материална мистерия на брачната връзка между мъжа и жената – превръщането в „една плът“.

Бракът не е само интимна, религиозна или обществена институция, той има национално значение, като създава и икономическа единица, в която функциите са разпределени, и целейки благосъстоянието на формираното семейство, се занимава и с издръжката на същото.

С две думи, бракът е фундаментална обществена институция от критично важно значение за живота на човека и за просъществуването на обществото.

С въвеждането на промени в институцията на брака държавите, въвели така наречения „еднополов брак“, на практика се опитват да създадат един изкуствен брак, който да отговаря на идейните и светогледни нагласи на една малка и елитарна част от обществото. Идеологическата цел е сексуалното освобождаване от норми на поведение в морален смисъл и налагането на демонстративна сексуалната разюзданост като общоприет стандарт. Тази „свобода“ се превежда на правен език, след което се узаконява, за да придобие по-голяма гражданственост.

Така се възпитава цяло едно общество в покорство на господстващата идеология на тези, които имат достъп до властта. Особено драматично по отношение на младото поколение е въздействието на социалното инженерство, осъществявано чрез законодателството.

Чрез легалното въвеждането на идея за брак, която е чужда на традиционното разбиране, се постига целта да се формират участници в едно ново общество, една утопия на щастието на човека без „Бог и без  господар“ – цитираме поета комунист.

Правото и законите не съществуват в някакъв изолиран свят. Тяхната цел е да регулират и ограничават поведение, което е зло и неприемливо за обществото (негативното право), или в по-тоталитарно настроените общества (позитивното право) – изрично да разрешават това, което гражданите, и хората въобще, е позволено да правят (и дори да мислят).

Българската правна система принадлежи към втората категория, на позитивното право, в която държавата цели да обхване всички сфери в живота на хората и да ги регулира със закони и подзаконови актове. Тоест добро е само това, което държавата заяви, че е добро. Всичко останало или е в категорията „противоправно поведение“, или лесно може да попадне в нея. В подобна система законите могат да се превърнат в оръдие за манипулиране и контролиране на общественото мислене и морал.

Ако държавата издаде закони срещу „хомофобията“ например, всички би трябвало да преценят, че този неясен термин всъщност е нещо лошо, защото принципно схващането е, че държавата въвежда закони, които целят добро, а не морално зло. Точно както държавата по времето на комунистическия режим пишеше закони, свързани с това колко е лошо да се говори и мисли против държавната власт и как законът преследва изменниците на партията и на държавата, и въобще на комунистическия морал и визия за личността и обществото. Репресията при отказ да се следват тези тиранични закони имаше „възпитателния ефект“ да създава хора със зомбифицирани реакции и живот.

С подобно законодателство и идеология, която се цели в законодателните промени като средство за въздействие върху обществото, (а не отразява вече установени и естесвено наложили се обществени отношения), се постигат целите на тези, които си представят общество, което се развива, или „прогресира“, по техните елитарни идеи. В тези идеи обикновено човекът има централно място, няма място за Бог, религията и вярата са отживелица именно защото човек се справя сам, контролира живота и морала си, дори пола си, и други подобни заблуди. Човек няма нужда от спасение, няма проблеми, които да не се решават чрез държавни механизми. Човекът се е самосъздал.

Нарочно прескочих от правната аргументация във светогледната, философска и религиозна такава, за да илюстрирам, колкото е възможно в едно кратко изложение, именно тази връзка между право, реалност, житейски проблеми и нуждата от справедливост и истина.

Така става ясно, че в тоталната държава същата, макар че не е създала институцията на брака, е стигнала до форми на функциониране, в които тя, държавата, дава определение на „брак“. И бракът има определение, но и действие, по българския закон и единствено в неговите рамки. „Законен е само гражданският брак“. А гражданският брак е този, който се изпълнява и официализира от „длъжностното лице по гражданското състояние“, тоест държавен служител, обикновено служителка.

Бракът е създаден от Бога не само като „доброволен съюз между мъж и жена“, но и като съюз, в който има божествен план и мистика, недостижима за механичното разпознаване на брака като политическо право, което има нужда да бъде равно прилагано спрямо всички индивиди, по шаблон. Затова и ще остане основният богословски аргумент, че еднополов „брак“ няма и че той не може да съществува, защото противоречи на целите на Създателя за Неговото творение.

За тези, които не приемат християнското и библейско обяснение за брака, естеството на нещата и традицията би трябвало да са неоспорим аргумент в защита на традиционния брак. В еднополовия брак е невъзможно да се родят деца по естествен път. Неслучайно по конституция, за която не може да се каже, че е повлияна от Библията, дефиницията за брак е точно традиционна – бракът е между мъж и жена.

От друга страна, опитът на държавата като изразител на дадени обществени нагласи да измисли нова дефиниция на брак е факт. Този факт обаче остава само в умовете на идеолозите на „прогреса“ и на обърканите законодатели и съдии, които разсъждават „на парче“, без да виждат и дори да се интересуват от голямата картина.

Фактът на преформулирането на брака и насъздаването на закони и съдебни решения, които са в противоречие със здравия разум и с хилядолетните традиции в обществото, е точно толкова убедителен, колкото и ако парламентът приеме закон, че гравитацията вече ще действа не от горе надолу, а обратно; хората няма да падат, а ще излитат в облаците. Такъв закон със сигурност може да се приеме и той ще има точно толкова валидност, колкото законите за „брачно равенство“, в които индивиди от един и същи пол ще се опитват да пресъздадат и да преживеят същността на истинското благословение, интимност и единение на съюза между мъж и жена, така както е създаден от Бога.

Заключение и поглед към бъдещето

Връщаме се на решението на ВАС, за което мнозина казват: „Ама какъв е проблемът?“. Разбира се, когато си сляп, мракът не ти пречи.

Правният, обществен, личен и национален проблем на това решение има много измерения. Споменах някои от тях. С оглед казаното по-горе, виждаме, че въпреки възможността, дадена от решението, което се явява ключово при тълкуването на казуса „Палма“, а именно – решението „Коман“ на Съда на Европейския съюз, българският съд избирателно накланя везните в полза на правото на свободата на придвижване и свързаното с него признаване на законността на френския еднополов брак, пренебрегвайки българската конституция и обществения интерес. ВАС избирателно цитира параграф 36 от решението на СЕС (относим е по-скоро пар. 39), като пренебрегва пар. 42, в който СЕС се позовава на конкретен казус, свързан с отказа на Литва да признае еднополов „брак“, сключен в друга страна членка, именно в името на обществения интерес.[6]

В крайна сметка, от гледна точка на слепите, нищо важно не се е случило. Искали жените брак, получили разрешение за пребиваване.

Но за всички останали, които разбират изцяло или поне донякъде фундаменталното значение на брачната институция, е ясно, че когато държавата напусне вековни традиции, естеството на нещата, и здравомислието, то тя вече не може и няма право да налага единна държавна дефиниция за брак, защото самата държава и нейната правосъдна система нямат идея що е то "брак".

Ако се стигне до по-отчетливо налагане на еднополовия „брак“ и в България, страната ще се присъедини към онези 27 и т.н. законодателства, приели със закон неподкрепената нито с факти, нито със здрав разум категория "еднополов брак" в името на равенство, което е погрешно формулирано. Приемането на закони, които противоречат на фактите от действителността, сочи, че законотворците са напуснали реалността и по безпаметен начин претворяват живота и създанието по свой образ и подобие. Християнският брак между един мъж и една жена, чието подобие и към момента битува в българската конституция в очакване да бъде съборено от очаквания натиск на „ЛГБТИ-хората“[7] и техните идеолози. (За българския парламент напускането на реалността няма да е за първи път.)

В опита си да бъде толерантно към европейския закон и погрешно минимизирайки значението на българския закон в казуса, решението на ВАС залага именно тази посока на развитие в правото и обществото и разбира се – в ежедневието на обикновените хора и техните семейства.

Дали ще се случи нещо „страшно“? Нищо повече от това, което е в момента, и в посока на предсказано от мен по-горе развитие. Социалната посткомунистическа държава, която се самообожествява (тя никога на греши, дори и при изтичане на лични данни на всички работещи българи) и в условията на демокрация, е на път да прекрачи и тази граница – на това що е брак и пол. Тази грешна посока за съжаление ще има и обществена подкрепа, макар и частична. Да не забравяме тази част от българските интелектуалци, които застанаха яростно в защита на абсурдния документ "Истанбулска конвенция". Християнският брак и към момента не е на почит, нито брачната институция е уважавана или значима, за да има някаква видима промяна към по-лошо (половината от гражданските бракове в България завършват с развод). Деградирането на общественото значение на традиционния брак ще доведе да по-нататъшна национална и цивилизационна деградация, тъй като естествените връзки на семейството и семейната обич и подкрепа допълнително ще бъдат разкъсани. Когато човек сам определя съдбата си и е сам на себе си бог, тази тенденция е неизбежна.  

Така решението на ВАС се явява логична правна последица от състоянието на общественото разбиране за народност, семейство, брак, суверенитет, законност, справедливост и вяра – цепене на косъма и правни пируети, в които съдът следва тенденциите на деня, а не извечните ценности и здравия разум. Противопоставянето на подобно компромисно и в крайна сметка порочно правно мислене се явява като борба за устояване на ценностите на гражданското и свободното общество, защото където разумът и истината отъстват, свободата е непостижима.

 (БЕЛЕЖКА: Статията е допълнена след началното ѝ публикуване с някои нови факти относими към темата и незначителни редакционни допълнения.)


адв. д-р Виктор Костов е главен редактор на Свобода за всеки.


Бележки

[1] Линкът е към решението в сайта на ВАС.

[2] РЕШЕНИЕ № 11351 от 24.07.2019  на ВАС по адм. д. № 11558/2018, вж.

https://cutt.ly/vas-reshenie.

[3] JUDGMENT OF THE COURT (Grand Chamber), 5 June 2018 (*)

(Reference for a preliminary ruling — Citizenship of the Union — Article 21 TFEU — Right of Union citizens to move and reside freely in the territory of the Member States — Directive 2004/38/EC — Article 3 — Beneficiaries — Family members of the Union citizen — Article 2(2)(a) — Definition of ‘spouse’ — Marriage between persons of the same sex — Article 7 — Right of residence for more than three months — Fundamental rights)

In Case C‑673/16. See para. 42. https://cutt.ly/eu-court-coman.

[4] Опонентите биха заявили, че правото на „сексуална ориентация“ е заложено в българското законодателство, по точно в ЗЗДискр. Факт е, че подобно право не е формулирано в нито един основополагащ документ за фундаменталните човешки и граждански права (с незначителни изключения). Това е нова формулировка, идеологически прокарвана на по-ниско законово ниво с очакване за увеличаване на приемането на тези категории в обществото, така че те да се класират, рано или късно, като човешки права наравно с изначалните човешки права. Няма никакво основание да се създава нова класа „човешки права“ въз основа на сексуални преференции, освен ако целта не е същите да се политизират и изведат като морално-политически категории, което всъщност се прави от десетилетия.

[5] Считам, че хомосексуалност и хомосексуализъм са различни понятия. Първото отразява предпочитания в сексуалната сфера на личността, второто е идеологическа платформа за нормализиране на хомосексуалността и налагането ѝ в обществото, вкл. със силата на държавната принуда. Подкрепящи хомосексуализма не са само хомосексуалисти, а доста по-широк кръг хора с леви и „прогресивни“ политически убеждения.

[6] Вж. чл. 21 от ДФЕС, Договор за функционирането на Европейския съюз: https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/HTML/?uri=CELEX:12008E021&from=EN.

[7] Фразата е поставена в кавички заради неуместното ѝ звучене в българския език – очевидно директно пренесена от малко по-благозвучната ѝ версия на английски език.

ns july4 2019

Момент от срещата в Народното събрание на 4-ти юли, 2019 г.

На 4-ти юли в сградата на парламента се проведе среща между представители на гражданското общество и народни представители по повод новите държавни политики на агресивна намеса в семейството под въздействие на чужди на българската култура, традиции и бит, а и законодателство, влияния, финансирани от богати правителствени и неправителствени чужди организации.

За съжаление, участието на народните представители беше вяло, незаинтересовано като цяло (някои народни представители напуснаха преди края на срещата) и с явно нежелание за вникване в дълбочина в тези крайно сериозни и наболели проблеми.

Най-тревожната част от проблема е, че отменената Национална стратегия за детето 2019 – 2030 г. всъщност не отменя нищо от анти-семейните законодателни и политически тенденции. Действащото старо и новоприето законодателство в тази област изцяло реализира целите на „оттеглената“ Стратегия.

Тук предлагаме на вниманието на читателя пълния текст на нашето Становище по приетото законодателство и въпросните антисемейни политики, с което залагаме най-основните стъпки, според нас, които трябва да бъдат изпълнени, за да се спре законодателно установената и политически дирижирана атака срещу традиционното семейство и ценностите на свободното и демократично общество.

***

Становище

Във връзка с исканията на Гражданско движение „Не на стратегията за детето 2019 – 2030 г.“

3-ти юли 2019 г.

От: адв. д-р Виктор Костов
Свобода за всеки
www.svobodazasveki.com

До: Ангел Исаев, народен представител и група народни представители от 44-то Народно събрание

Относно: Представено по повод среща между представители на гражданското общество и група народни представители на 4 юли 2019 г. в сградата на Народно събрание

 

Уважаеми г-н Исаев и народни представители,

В подготовка на гореуказаната среща предоставям настоящото Становище с цел даване на посока на срещата и бъдещи разговори между народни представители и представители на гражданското общество по наболелия проблем на приемане на законодателство през последните години от Народното събрание, което отваря широко врати за нарушения на основни права на родители и деца, за разрушаване на семейства, които функционират нормално, като на практика установява законодателни стандарти, с които се нарушават фундаментални принципи на нормотворчеството. От морално-етична страна посоченото социално законодателство е постановено в нарушение на дългогодишни, дори хилядолетни традиции, установени в бита на българския народ и семейство, като въвежда норми и практики, които разрушават тези традиции, стоящи в основата на спойката на българското семейство и оттук – в основата на формирането на българската нация.

Настоящият документ следва да бъде възприеман в контекста на други мнения, които ще бъдат представени от групата на срещата на 4-ти юли, 2019 г. Част от проблематиката е засегната също в Отвореното писмо от 23 май, 2019 г., до Министър-председателя и Министъра на труда и социалната политика, и в др. документи, предоставени вече на народните представители в подготовка на срещата. Тематиката е сериозна и обемна и не можем да изчерпим цялостно проблема в една среща.

Нашият фокус в настоящото кратко изложение е фундаменталният проблем за противоречието на вече приетото законодателство за социални услуги и намеса в отношенията родители–деца с основни човешки права и свободи, закрепени в Конституцията на България  (КРБ) и Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ).

Тук, на първо място, ще маркираме само общата рамка на проблемите, детайлите следва да бъдат обсъдени евентуално в работна група, съставена от законодатели, представители на изпълнителната власт и такива на гражданското общество.

ПРОТИВОРЕЧИЕ НА ВИЗИРАНОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО С КРБ И ЕКПЧ – ОСНОВНИ ЧОВЕШКИ ПРАВА

Визираното законодателство, действащо и новоприето, грубо потъпква основни човешки права, най-вече правото на неприкосновеност на личния и семеен живот, закрепено в чл. 8 от ЕКПЧ и чл. 32, ал. 1 от КРБ.

ЕКПЧ и КРБ са нормативни актове от най-висш разред в йерархията на правния ред в демократична България. Всякакви закони, които се гласуват и приемат от Народното събрание (НС), следва да са съобразени с правната рамка на защита на човешките права и справедливостта и въобще с всички висши правни норми, залегнали в КРБ и ЕКПЧ.

Ето примерно и кратко изброяване на проблемните моменти и противоречия на визираното законодателство с основни човешки права, залегнали в КРБ и ЕКПЧ, (подробният правен анализ на тези противоречия следва да бъде доразвит):

  1. Чл. 8 от ЕКПЧ, която е част от българското вътрешно право, гласи, че всеки има право на неприкосновеност на личния и семеен живот. Ограниченията на това право са допустими само в изрично и подробно изброени редки случаи. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 32, ал. 1 от КРБ.

В своята цялост и философия визираното законодателство нарушава тези разпоредби, включително и по следните начини:

-- Противопоставят се изкуствено интересите на родители и деца. Основа за такова противопоставяне е законовото изискване държавата да пише „стратегия за детето“, без да се отчитат правата на родителите и същността на това какво представлява традиционното семейство (чл. 1, ал. 3 от Закон за закрила на детето, ЗЗДет.). Друг пример за такова противопоставяне е концепцията, че държавните социални служби се ръководят от принципа на „висшите интереси на детето във всички свои действия, отнасящи се до децата и техните семейства“. Тази формулировка, записана в чл. 4 от ППЗДет., недвусмислено сочи, че държавата извежда интереса на детето в самостоятелна категория и го противопоставя на интереса на детето като интегрирана част от семейството.

-- Противопоставянето на дете и родители се извежда и от систематичното поставяне на Закон за закрила на детето в отделена от Семейния кодекс категория. Това законодателно решение задава непозволено навлизане в семейната сфера.

-- Влизане в домовете без разрешение от прокурора и на практика извършване на дейности, близки до обиск, претърсване и изземване, типични за наказателно-процесуалните действия. Този вид нарушения са основани на практики, прилагани от социалните служби и са базирани на превратно тълкуване на правните норми в нарушение на основни човешки права.

-- Липса на ефективен съдебен и административен контрол над действията по отнемане („извеждане“) на деца от семейството от страна на държавата и тяхното преразпределение в така наречените „приемни семейства“ (вж. чл. 26-27 от ЗЗДет. „настаняване извън семейството“ и „временно настаняване по административен ред“. След „извеждане“ директорът на служба Социално подпомагане има цял месец да задвижи съдебната процедура).

-- Широко формулираните и непрецизни определения на „дете в риск“, „насилие“ и др. в сега действащото законодателство, които създават правна несигурност и на практика пренебрегват установени принципи на писане на закони, а именно: че дефинициите трябва да са съобразени с принципите на яснота, разбираемост, приложимост. Термини, като „психическо насилие“ в ППЗЗДет., са пример за такова нарушение, което застрашава неприкосновеността на семейството.

-- Насърчава се шпионирането от страна на социалните служби на дейността на граждани, родители и деца, което е недопустимо в едно свободно и демократично общество, особено когато резултатът е законово ограничаване на правата на родители и деца в резултат на това шпиониране (вж. ППЗДет., чл. 10, ал. 1, „активно набиране на информация“ от социалните служби).

-- Насърчава се и се допуска доносничеството, тоест анонимното подаване на информация, която е непроверена, и дори е възможно да бъде клеветническа. Подаването на такава информация според ППЗДет. може да бъде основание за предприемане на действия от страна на социалните служби (чл. 10, ал. 1 от Правилника).

-- Принудително налагане на „социална услуга за дете“ при липса на съгласие или контакт с родителите (чл. 20, ал. 4, т. 1 от Правилника); налице е подобна разпоредба и в Закона за социалните услуги.

  1. Разширява се тоталният контрол на държавата над родители и деца и техните права, като на определени търговски и неправителствени организации (НПО) с идеологически цели, които са неприсъщи за традициите на българския народ и семейство, се предоставят функции, типични за държавни органи, като възможността за принуда, предоставянето на съдействие от полицейски и други държавни органи и служби в услуга на действията на тези НПО. Отделно следва да се изследва размерът, целевата насоченост, идейната програма и източниците на финансиране в особено големи размери на НПО, които имат интерес от създаване на такъв тип законодателство, както и доколко тези категории са съвместими с едно свободно и демократично общество, в което държавата защитава интересите на всички, а не само на тези с богато финансиране. Това важи най-вече за тези, които участват в написването на закони и препоръчват държавни политики в сферата на семейството и отношенията родители– деца.

Препоръчително е създаването на работна груа, чиито цели да бъдат тези, заложени в част от дневния ред, който групата, участваща в срещата от страна на гражданите, е предложила, а именно:

  1. Ревизия на действащото законодателство, прието през 2019 г., както и на по-рано приетото и действащо законодателство, което се отнася до държавно регулиране на семейството и отношенията родители–деца и което противоречи на Конституцията, Европейската конвенция и хилядолетните традиции, установени сред българския народ относно семейството (визираното законодателство). Под „ревизия“ се има предвид критичен анализ на визираното законодателство, както и на порочни практики на правоприлагане, произтичащи от него, и предложения за отмяна на същото. Визираното законодателство включва Закон за закрила на детето, Правилник за прилагането му, Закон за социалните услуги, Закон за социалното подпомагане и др., като цяло 29 закона, изменени чрез законодателни промени, приети от Народно събрание през март 2019 г.
  2. Замразяване приемането на всякакви планирани закони, които се отнасят до семейството, отношенията родители–деца, социални услуги и държавни практики, касаещи семейството и фундаментални категории, като пол, родител, и съответните права на родители и деца.
  3. Публично оповестяване на финансирането на държавни органи и служби, които съгласно чл. 44, ал. 1, т. 3 и 4 от ЗЗДет. при взаимодействие със заинтересувани НПО, към момента са участвали в изготвянето на визираното законодателство и промените в действащото такова.
  4. Съобразяване с моралните, християнски и други религиозни традиции и хилядолетни стандарти за семейство и отношенията родители–деца, установени сред българския народ и застрашени от визираните закони и практики на социално-държавната политика на намеса в неприкосновеността на личния и семеен живот.

С оглед горното очертаване на същностния проблем на социалното законодателство, особено в частта му за „закрила на детето“ и отношенията родители–деца, следва да се извършат действията по анализ, ревизия и отмяна на закони, противоречащи на чл. 8 от ЕКПЧ и на принципите на свободното и демократично общество. Българското семейство е свещена територия, защитена от Конституцията и международното законодателство, и не бива да се допускат нарушения на основните закони и българските традиции с цел налагане на чужди идейни виждания за тези основни ценности.

С уважение,

Адв. д-р В. Костов
Свобода за всеки

 Възрастна жена държи плакат в защита на традиционното семейство по време на протест

На сайта на Българския хелзинкски комитет (БХК) бе публикувано отворено писмо, в което се настоява държавата да потуши движението за защита на традиционното семейство, придобило гражданственост в последните месеци. Отвореното писмо е подписано от самия БХК, сайта Маргиналии, Израилтянския духовен съвет, еврейската организация „Шалом“ и още няколко етнически правозащитни НПО.

Езикът, употребен в писмото, както и тезите, застъпени в същото, са крайно неприсъщи на едни истински правозащитни организации и „граждански активисти“, за каквито се самообявяват подписалите писмото.

Авторите наричат призива на участниците в движението за защита на традиционното семейство „мракобесен“ и твърдят, че те водят кампания срещу Стратегията за детето 2019-2030 г., която „е организирана и провеждана от обществени кръгове с неясна политическа и обществена физиономия“.

Следва да се поинтересуваме защо е нужно едно движение, което представлява най-непосредственото изражение на свободомислие и на свободно гражданско общество, а именно – граждани, които открито задават въпроси, дискутират и с неодобрение критикуват държавна политика, насочена в същността си срещу точно тези граждани, техните права като родители и правата на децата им – трябва да бъде с ясно очертана „политическа и обществена физиономия“? Точно разнородният характер на движението е доказателство, че то има автентичен, народностен характер, а не е придобило някаква „политическа физиономия“, формирана и контролирана от политически интереси.

Не е ли именно автентичният, grassroots характер на това движение проява на гражданското общество и на демократичния начин на изразяване на несъгласие с държавни политики? Защо активистите от БХК, Маргиналии и др. не подкрепят едно такова движение, а му се противопоставят?

Невъзможност за някои НПО и подписалите писмото да схванат основното право на неприкосновеност на личния и семеен живот

Най-вероятно причината е, че в тяхната умствена парадигма не може да се помести фактът, че не само правозащитните НПО-та са тези, които разбират от човешки права. Не схващат, че всъщност човешките права не са създадени от международните документи, за да съществуват правозащитни НПО-та, а за да се защитят реално справедливостта и свободата на хората, в случая – на родители и деца. Очевидно за подписалите е трудно да възприемат факта, че родители и деца имат фундаменталното право да живеят без тираничната интервенция на държавата или такава от групи със специални интереси, които влияят на държавата, за да прокара тяхната идея за утопично общество от несемейни индивиди.

Още повече, правозащитните НПО-та не отчитат и факта, че съвременните документи за правата на човека са новосъздадени механизми за защита на справедливостта и човешкото достойнство – категории, съществували от първите дни на сътворението и човешката цивилизация. И семейството, бракът между мъж и жена, е създаден и съществувал много преди да се появят новите политики и новите стратегии за държавна намеса в отношенията родители–деца.

Атаката срещу семейството е признак за тоталитаризъм и тирания. Правни основания

Истината е, че само тоталитарни управници и техните режими нарушават святата неприкосновеност на територията на семейните отношения и обич.

Точно това прави атакуваната злополучна Стратегия, като третира всички родители и техните деца като обект на държавна „грижа“, разбирай намеса в тази неприкосновена област на човешки отношения.

Подписалите писмото, не схващат, парадоксално, тъй като са правозащитници, че хората, опълчили се срещу елитарната Стратегия за детето 2019-2030, всъщност защитават на непоколебимо морално и правно основание фундаментални човешки права – правото на неприкосновеност на личен и семеен живот, защитено в чл. 8 на Европейската конвенция за правата на човека и чл. 32, ал. 1 от българската Конституция.

Правото на свобода на изразяване и сдружаване също е част в този процес на изразяване на публично несъгласие със Стратегията.

Само бегъл прочит на Стратегията е достатъчен, за да стане ясно, че всички родители са считани за некомпетентни и че грижата за детето е виждана като такава на държавата, бизнеса, институциите и цялото гражданско общество, а родителите и семейството са на последно място и на практика отсъстват от този „визионерски“, както авторите го наричат, документ. Маргинализирането на ролята на родителите в тази „стратегия“ въобще не тревожи авторите на отвореното писмо.

Обезпокоителен е и фактът, че БХК и др. искат държавата безусловно да осигури „защита на децата“, тоест да приеме Стратегията за детето. Обикновено правозащитните организации защитават правата на хората, срещу които държавата неправомерно предприема мерки за ограничаване. В парадокса на българската правозащитна реалност правозащитници настояват държавата да отнеме правата на родители и деца, и по-конкретно – тяхното право на неприкосновен личен и семеен живот.

Нещо повече, публикацията е озаглавена: ПОЗИЦИЯ: Българската държава да поеме категоричен ангажимент за изграждане на ефективна система за закрила на децата ни

Неясно остава кои точно деца са техни? Тези, които са жертва на трафик на хора и сексуално насилие ли? Или децата на родителите, които се трудят неуморно, за да ги изхранват, обличат и образоват? Нямат ли свои деца, за които да полагат грижи, та наричат „свои“ деца, които не са техни? Или може би следват марксисткия уродлив модел на комуната, в която децата са „общи“, както и начина на тяхното зачеване, в който модел само наличието на „съгласие за сексуалният акт“ е достатъчно основание за осъществяването му?[i] Без да отричам, че децата без родителска грижа са поставени в трудни за живот условия, както и че има семейства от малцинствата, които склоняват децата си към престъпления и проституция, да се „национализират“ от активистите всички деца е манипулативно и неморално и при реализацията на подобни политики – дори противозаконно, тоест в нарушение на правата на родители и деца.

Криза на идентичността или криворазрбрана „гражданска активна позиция“

Безспорно „нашите деца“ са всъщност не техни, а чужди деца, които тези организации и техните поддръжници искат да контролират и преразпределят, както правят с капитала и чуждите средства за производство всички леви „прогресивни“ сили.

На практика те застават срещу традиционното семейство и желаят държавната намеса в него, защото самите те – БХК – са срещу семейните традиции.

Ако някой се съмнява в това, достатъчно е да си припомни, че БХК са основните инициатори и спонсори (не непременно финансово, но с дейността си) на София прайд („гордостта на София“, в превод), който е видимото публично проявление на хомосексуалната пропаганда и новоизмислените „права“ на „сексуална ориентация“, еднополов „брак“, ЛГБТИ и т. н. сексуални чувства, фантазии и практики, превърнати подмолно в публични политическо-правни категории от активисти на сексуалната разюзданост под предлог „борба за равенство“.

Именно борбата за изравняване на неизравними категории е част от левичарската борба за налагане на обществото на утопичния модел, който в умовете на авторите трябва безусловно да бъде приет от всички като стандарт за истина и справедливост. Свят, в които доброто е зло, лявото е дясно, полове не съществуват, сексуалните връзки – нормални или извратени – са публично право, децата ръководят възрастните, мъже са жени, а жените – мъже и в който изобилстват и други объркани политическо-идейни модели, а религията и свободата на проповядване трябва да бъдат ограничени като ретроградни.

Та кой точно се занимава с пропаганда, ако трябва да се отвърне на обвинението на подписалите писмото срещу групите критични към Стратегията за детето?

Пропаганда ли извършват хората, защитаващи нормалността и хилядолетните традиционни християнски и семейни ценности, или просто са се надигнали да защитят от деформиране и брутална намеса и малкото останала свобода, която имат – семейната обич и отношения? Или пропагандата идва от „ЛГБТИ-хората“?

Още по-отявлено става противоречието между заявената правозащитна функция на подписалите писмото и тяхното искане държавата да се ангажира със защита на децата въпреки протестите на родители и семейства и въпреки явното противоречие между „правата на детето“, формулирани по левичарски от международните документи в противоречие с правата на родителите.

Има международни гаранции, които авторите на отвореното писмо нехаят да зачетат, а пробутват новоизмислени „права на детето“ сякаш родителите ги няма или присъстват маргинално.

Нова комунистическа утопия на зрелия социализъм

Тенденцията е тираничната държава да налага на семействата политики, като оказва натиск върху семейството чрез манипулиране на семейната обич и майчините и бащини чувства. Не е толкова далечно близкото комунистическо минало на България и соцлагера, за да се налага да припомняме на БХК и подписалите писмото, че комунистическата държава третираше всички деца като държавна собственост, а семейството – като обслужваща партийните интереси размножителна единица.

Едва съвзело се от тоталитарния комунистически режим, едно поколение българи, за което може да се възстанови българската традиция родители и деца да живеят необезпокоявани от държавни чиновници, партийни повели и съседи доносници, е систематично атакувано от държавен контрол и изисквания към образованието, здравето, пола, сексуалността на техните деца.

Именно по тази причина редица международни договори и българското демократично законодателство, освен горецитираните правни основания, гарантират правата на родителите, за да не се допусне нарушаване на основни човешки права.

Настоящо законодателство с анти-семейни елементи

Накрая ще обърнем внимание на авторите на отвореното писмо, че не бива да се притесняват за това, че опонентите на Стратегията искат отмяна и на сега действащото законодателство. Това е правилно искане. Ако милееха за правата на хората, щяха да разберат защо.

Първо, важен е въпросът защо има Закон за закрила на детето, който не е систематично поставен в Семейния кодекс, особено когато целта е кодификация на законодателството? Отговорът е: защото атаката срещу семейната единица предполага противопоставяне на интересите на детето на тези на родителите. Затова се измислят и политически права на детето и родителите се представят като потенциални насилници и постоянно висяща заплаха за собствените им деца.

Второ, следва да напомним, че важна част от терминологията и философията на сега действащия Правилник за прилагане на Закон за закрила на детето може да бъде определена като правен абсурд. Сигнал може да бъде подаден от широк кръг лица, вкл. детето, а и чрез активен шпионаж от социалните, удобно формулиран като „активно набиране на информация“ (Вж. Глава трета, „Мерки за осъществяване на закрила на детето“). Анонимните доноси са основание за започване на процедура за „закрила на дете“, която може да доведе до извеждане на детето от семейството при наличие на бюрократични основания за това (вж. чл. 10, ал. 1, т. 10 от ППЗЗдет.).

Държавните органи, осъществяващи закрила на детето, имат близки до полицейската и следователска дейност функции (чл. 61 и 62 от Правилника).

От години в правилника стоят определения като „психическо насилие“ и „пренебрегване на дете“, които са не само неясни, но включват и неудовлетворяване на желанията на детето (§1, т. 3 и 5 от Правилника). Да оставим нарушението на правни принципи – всеки разумен родител и човек е наясно колко разтегливи, несмислени и хлъзгави са такива определения и колко лесно може да се стигне до административен произвол спрямо родители и деца с такива белетристични измислици в действащото законодателство.

Разнородност на движението срещу Стратегията

Факт е, че движението срещу Стратегията е достатъчно разнородно, за да бъде идеологически неориентирано в някои аспекти. Част от исканията по време на скорошните протести бяха разумни. Друга част от исканията, издържани в тоталитарната традиция да се призовава държавата да забранява НПО-та и дейности, които не бива да бъдат забранявани, беше очевидно неприемлива. Тази разнородност сочи само, че това движение е самобитно и не е диктувано от единен център на идеологически или политически интереси, а от чисто човешкото чувство за справедливост и желание за защита на собственото семейство и деца от пагубни държавни политики.

Защита на семейството и традиционните ценности в България

Атаката срещу семейството, християнството и християнските ценности е глобална. Дори на Запад, и особено там,[ii] буди притеснения, защото в повечето случаи властите избират да защитят хомосексуалната кауза и да пренебрегнат свободата на религията, словото и изразяването в едни общества, основани на вече отмиращи или напълно отмрели християнски ценности.

Така защитата на традиционния брак, на традиционното семейство и на хилядолетната форма на отношения родители–деца има значение за устояване и на фундаментални и основни права и свободи, включително правото на неприкосновеност на личния и семейния живот, свободата на съвестта и религията, свободата на изразяване и на словото и други свързани с тях права.

Несъществуващият в реалния свят „еднополов брак“ е законово въведен в 27 страни, повечето от Западния развит и материално задоволен свят. Ненормалното се промоцира за нормално. В тази среда всеки опит за намеса в правата на родители и деца от страна на държавата, особено когато НПО защитават изсмукани от пръстите човешки права, като правото на „сексуална ориентация“, равен „брак“, правото на „телесно модифициране“ (ВКС), следва да бъде внимателно изследван в светлината на традиционните ценности, отдавна установените основни човешки права и хилядолетните норми за поведение и морал.

В противен случай рискуваме да станем отново жертва на безумни утопични кошмари за „равенство“, наложени със силата на държавната принуда от объркани „правозащитници“, работещи срещу правата на хората и гражданското общество. Обикновеният човек обича децата и семейството си и няма да допусне да стане роб на елитарни идеи за намеса в това основно човешко отношение, дадено ни от Бога.


Адв. д-р Виктор Костов е главен редактор на "Свобода за всеки".


Всички права запазени © 2019.

Бележки                           

[i] „Това, което е критично и дълбоко хуманистично тук, е, че човешката сексуалност не е непременно насочена към възпроизвеждане на вида. Само на тази основа е жизненоважно днешното социалистическо човечество да постави принципа на свободата на сексуалността между съгласни възрастни в самия център на неговата глобална култура“. В Communism and Sexuality. https://spmay.wordpress.com/2016/03/26/communism-and-sexuality/

[ii] Вж. видео, в което на 4 юни 2019 г. канадската полиция арестува християнски проповедник за „нарушаване на обществения ред“ заради проповядване на Библията, след като тълпа от възмутени хомосексуалисти го напада и се опитва да отнеме правото му на свободно проповядване на публично място (англ.): Watch "LGBT mob assaults Christians: Bro David Lynn arrested, city news and biased police react in Toronto", https://youtu.be/1Ae2YVpMz3o.


Две лесбийки чужденки, популяризирали своя казус в България – Кристина Палма и Мариама Диало, са на път да изискат френският закон за така наречения „еднополов брак“ да бъде приложен в България, въпреки българската Конституция, закони и традиция.

На практика и де юре залогът в това дело е суверенитетът на България в рамките на членството ѝ в Европейския съюз (ЕС).

Казус: правна страна и аргументи

Фактите по казуса са следните: Палма търси продължително или постоянно пребиваване в страната на основа „брак“ с френската гражданка Диало. Властите отказват, тъй като еднополовият брак не е признат за законен в българската Конституция и семейно право. Палма обжалва до Административен съд София-град, който се произнася в полза на същата и постановява Дирекция „Миграция“ да издаде нужното разрешение. Имиграционните власти обжалват решението пред Върховен административен съд (ВАС). Делото се гледа (при открити врати) на 13-ти май т.г. Съгласно закона ВАС следва да се произнесе в 30 дневен срок.

За отбелязване в този казус, известен в българските медии, е ниското качество в представянето на фактологията в редица от репортажите.[i]

Основният аргумент на лесбийката Палма, която е австралийска гражданка, е че в случая отказът от страна на Дирекция „Миграция“ да я допусне за продължително пребиваване в страната като „съпруга“ на Диало, която е френска гражданка, е в нарушение на Европейската директива, гарантираща свободно придвижване на граждани на ЕС в рамките на страните на Съюза. Тоест, като „член на семейството“ на френската гражданка, Палма твърди, че съгласно българския закон има право на продължително пребиваване, и това е така, ако тя законно може да бъде квалифицирана като „член на семейството на гражданин на ЕС“. Палма твърди, че е член на семейството на гражданката на ЕС Диало, защото имат брак, сключен законно във Франция. По тази причина, ако на нея ѝ бъде отказано продължително пребиваване, то това би било в нарушение на Европейската директива за свободно придвижване и на българския закон за чужденците европейци[ii]. Нарушението на Европейската директива би било по отношение на френската гражданка Диало, която поради отказа спрямо нейната „съпруга“ няма възможност да се установи в България, както директивата дава възможност.

Палма се аргументира с това, че бракът ѝ с Диало, сключен във Франция, е законен и трябва да бъде признат в България. Властите от друга страна поддържат, че българската Конституция и закони ще бъдат нарушени, ако признаят еднополов брак, сключен в чужда страна, макар и страна членка на ЕС.

В този спор българският съд трябва да отговори на въпроса: Дали френският закон за признаване на хомосексуален „брак“ има приоритет при прилагането му на българска територия и в нарушение на българската Конституция, според която бракът е между един мъж и една жена?

Делото Коман пред Съда на ЕС

Голяма част от аргументацията на Палма почива на казус пред Европейския съд, който се намира в Люксембург. Това е делото Коман срещу Румъния, в което г-н Коман, хомосексуалист с двойно гражданство – на Румъния и САЩ, сключва законен „еднополов брак“ с партньора си в Белгия. След сключване на еднополовия „брак“ двамата се преместват в Румъния, където искат постоянно пребиваване от румънските власти.[iii]  Отказът на Румъния да предостави постоянно пребиваване се позовава на презумпцията, че в тяхната конституция правото на брак е запазено за един мъж и една жена. Съдът в Люксембург обаче се позовава на споменатата европейска директива за свободно придвижване и твърди в решението си, че това право е нарушено, тъй като се пречи на свободното придвижване на румънеца Коман, който не е в състояние да се върне в родината си поради ограниченията, наложени на неговия „брачен“, според чуждото законодателство, партньор. Съдът на ЕС обаче не изисква Румъния да признае еднополовия „брак“ за законен, а просто да даде възможност на Коман да се завърне в родината си, като в същото време даде възможност на хомосексуалния му партньор да пребивава в страната, за да не се окаже, че свободното придвижване на Коман е ограничено поради отказа.

Тоест Съдът на ЕС в Люксембург не противопоставя правото на свободно придвижване на правото на страната членка да има свое суверенно законодателство, което да третира брака по хилядолетния, нормален и законен начин като такъв между мъж и жена. В същото време обаче настоява, че правото на свободно придвижване на граждани на ЕС включва някаква форма на разпознаване на чуждестранен еднополов „брак“ поради изискването на хомосексуалния партньор да бъде предоставено продължително право на пребиваване.

(В случая не случайно слагаме „съпруга“ и „брак“ в кавички, защото според българската Конституция и закон бракът между еднополови партньори е незаконен.)

Това „цепене на косъма“ в юридически смисъл е именно причината тези казуси да се появят. На базата на юридически и псевдоюридически пируети целта на двойките с хомосексуална практика е да принудят нормални законодателства, в които „консервативната“ идея е, че бракът е между мъж и жена, да възприемат идеята, че бракът може да бъде сключван между хора, практикуващи секс със същия пол.

Стратегия за правно разрушаване на традиционните представи за пол, брак и семейство

В по-генерален план през последните десетина години идеята зад цялото законодателство и съдебна практика в полза на войнстващия хомосексуализъм е, че няма морални ограничения, както и фактически такива, в практикуването на полови актове, че всичко е относително и обществото трябва да защитава всяко поведение в областта на сексуалните практики, дори и извращенията.[iv] Сексуалните сношения и отношения постепенно са трансформирани в публично право, тъй като са превърнати от въпрос на личен избор, свързан с религиозните традиции и обществения морал, в политическо-правна категория от нов тип, по нов образец на новоизобретени обществени норми, който очевидно цели да отрече и да заклейми ограниченията, налагани до този момент в обществото от естеството на човешката същност, фактите на биологията, традицията и религиозните норми. Ненормалното се налага за нормално, като бива закрепено в закони, приети от парламенти, и решения, прогласени от съдебната система.

Имайки предвид сравнително високопрофилното присъствие на Диало в страната[v] и появата ѝ и в предишни години в България като аташе на МВнР на Франция по правата на децата за Румъния, България и Молдова, можем в рамките на разумното да предположим, че този казус не е породен само от чисто човешкото желание на двете лесбийки да се установят в толерантното село Паламарца, където са радушно приети.[vi] Напротив, логично е да приемем, че целта е установяване на правен прецедент, резултатът от който да доведе до „нормализиране чрез легализиране“ на хомосексуални връзки, които да се наричат „брак“.

Още повече, публичните твърдения на лесбийската двойка и техния адвокат са именно в смисъл, че след като една страна в ЕС признава еднополовия брак, то няма причина всички останали да не го признаят (вж. също видеото в линка).[vii] Това е несъстоятелна правна логика, която само начално изглежда защитима.

В допълнение двойката настоява, че защитава човешките права. И тази кауза е съмнителна, след като „право на хомосексуален брак“ реално не съществува в нито един от основните документи, гарантиращи основни човешки права.[viii]

Според публично изнесените факти двойката е пребивавала преди и в Румъния, търсейки постоянно пребиваване за Палма на същите основания, но там тя била „вписана“ от властите като домашна помощница поради това, че румънският закон не признава брак между еднополови партньори.[ix] Следваща спирка – съседна България. В България АССГ се оказва съд, благосклонен към про-хомосексуален активизъм, и независимо от българските закони, конституция и дори едно внимателно тълкуване на европейското право, решава в полза признаването на чуждестранния еднополов „брак“ в България, като отменя отказа на миграционната служба.

Разбира се, в медиите не се спомена нито дума за безкомпромисните методи, с които държавно-политическият елит във Франция наложи със закон хомосексуалния "брак" през 2014 г. въпреки масовите протести в страната.[x] Протестиращите твърдяха, че държавата е против семейството и покварява младежта, като въвежда „джендърната теория“ за избор на пол от учениците в училищата. През 2018 г. Франция въведе закон, в който „възрастта на съгласие“ (възрастта, на която младо момче или момиче може да изразява валидно съгласие за сексуален акт) бе сведена на 15 години (който е пак по-консервативен от закона в България, в която възрастта е 14 г.).[xi] Можем да очакваме следващите закони за защита на децата от родителите им и от евентуално консервативното влияние, което едно нормално семейство би оказало върху желанието или натиска над един подрастващ младеж или девойка да експериментират с пола си.[xii]

Въпреки настояванията и външния натиск, основан на пропаганда и активизъм от про-хомосексуални активисти в посока пълно морално и сексуално разграждане и извратено тълкуване на теорията и практиката за човешките права, България има причина да не признае еднополовия „брак“. България е суверенна държава на народ с дългогодишни традиции и собствена Конституция и законодателство, което ясно дефинира семейните отношения, няма причина да ги измисля наново и до момента не се е поддало на истеричните опити на малцинствени, но влиятелни и щедро финансирани групи да проведат още един утопично-тираничен експеримент с българите и техните деца.

Възможен изход от делото

При едно положително решение в полза на Палма, и респективно на хомосексуалната двойка, то би имало ефект в страната, но и в други членки на ЕС, като прецедент по прилагане на европейската директива за свободно придвижване. Целта на това социално инженерство в случая е да бъдат пристиснати не толкова западните страни членки, в много от които е признат така нареченият „еднополов брак“, а източноевропейците, които сякаш по-усърдно защитават остатъците от християнската европейска цивилизация, или поне консервативните семейни ценности (нарочно не твърдим, че защитават християнството и християнската вяра).

Ако в казуса на Палма ВАС признае, и то на базата на френския закон, че отказът на Дирекция „Миграция“ да даде продължително или постоянно пребиваване на австралийката, защото е член на семейството на Диало, това ще означава, че френският закон за въвеждане на еднополов брак във Франция има по-голяма сила от българската Конституция, която е основен закон на България и българското семейно законодателство.

Тогава следва да повторим поставения въпрос, но вече в по-мащабния му вид: ако българската Конституция е по-маловажна от даден френски закон, не е ли България васална територия на Франция?

В никакъв случай подчиняването на една страна членка на законите на друга не е целта на европейското право. Такова изискване по Европейската директива за свободно придвижване и съгласно казуса Коман пред Съда на ЕС няма. И директивата, и Съдът на ЕС в решението си по делото Коман не отричат правото на суверенно и независимо уреждане на въпроса за това кой брак е законен  в страните членки.

В тази връзка единствено правилното решение на ВАС е да реши делото в полза българските власти и да запази националния суверенитет в областта на брака и семейните отношения. Допускането на Палма до продължително или постоянно пребиваване следва да стане на друго основание, предвидено в закона, но в никакъв случай на основание зачитането на противоконституционен брак, сключен в чужда страна.


Адв. д-р Виктор Костов е главен редактор на "Свобода за всеки".


Бележки                            

[i] Един пример е медийното твърдение, че Кристина Палма е „българка“ (вж. http://lifebg.net/204101/). В такъв случай остава неясно защо Палма би искала продължително пребиваване в България, вместо да ползва правата си съгласно българското си гражданство. Втора груба неточност тиражирана в някои сайтове е, че Палма била завела дело в Люксембург. Няма такова заведено дело. Делото е в България по реда на обжалване на административни актове и към момента се намира в крайната си фаза, в очакване на решение на Върховен административен съд.

[ii] Пълното наименование на закона е Закон за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства.

[iii] Giesela Ruehl. The “Coman” Case (C-673/16): Some reflections from the point of view of private international law. http://conflictoflaws.net/2018/the-coman-case-c-673-16-some-reflections-from-the-point-of-view-of-private-international-law/. July 2, 2018.

[iv] 27 страни от около 220 юрисдикции в света са узаконили еднополовия „брак“. Виж списъка тук: Business Insider. The 27 countries around the world where same-sex marriage is legal.

 https://www.businessinsider.com/where-is-same-sex-marriage-legal-world-2017-11. May 17, 2019.

[v] Дарик Радио. Делегация от Франция провери как се отнасяме към децата си.

https://dariknews.bg/regioni/vraca/delegaciq-ot-franciq-proveri-kak-se-otnasqme-kym-decata-si-1069112. 11 април 2013 г. Последен достъп: 20.05.2019 г.

[vi] Николай Киров. „Защо семейство лесбийки избра село до Попово“. https://www.vesti.bg/bulgaria/zashto-semejstvo-lesbijki-izbra-selo-do-popovo-6084175. 5 юли 2018 г.

[vii] https://btvnovinite.bg/bulgaria/balgarski-sad-prizna-gej-brak-za-validen-za-parvi-pat.html

[viii] Този факт не пречи на младежката ЛГБТИ (лесбийки, гейове, бисексуални, транссексуални и организация „Действие“ да представя казуса като борба за правда и равенство – вж. тук: https://bit.ly/2K8neTx.

[ix] Николай Киров. „Защо семейство лесбийки...“.

[x] Някои от линковете водят към интернет страници на английски език.

[xi] Тоест сексуален акт с лице под тази възраст се счита за изнасилване. Вж.: BBC. France to set legal age of sexual consent at 15. https://www.bbc.com/news/world-europe-43300313. March 6, 2018. За сравнение, възрастта на съгласие за сексуален акт в България е 14 г.

[xii] Според нас тази тенденция към едно бъдещо узаконяване на все по-ниска възраст на съгласие, дори до точка на узаконяване на педофилията и пълното обезсмисляне на брака като социална институция, ще се запази. Крайната точка на такава тенденция би била пълното обществено морално разложение, освен ако няма демонстрация на здрав разум у властите за стопиране на крайните и публични прояви на сексуална извратеност, промоцирани под предлог за защита на равенството и човешките права. За сравнение обаче ще посочим, че възрастта за съгласие в България – 14 г. – е сред най-ниските, както е и в страните Италия, Германия, Австрия, Унгария, Естония, Сърбия, Македония, Албания. В останалите европейски страни възрастта е 15 или 16 г. В много щати на САЩ тя е 16 г., а в някои щати – дори 18 г. (Калифорния, Флорида, Арканзас, Ню Йорк, Тенеси и др.).

Статуя на Исус Христос в една от атакуваните от терористи църкви

Статуя на Исус Христос в една от атакуваните от терористи църкви


„Кръвта на мъчениците е семето на нашата вяра.“ Това са думи на Тертулиан, един от отците на ранната църква, юрист, мислител, богослов и Божи слуга.

Тези думи, верни за епохата, през която е живял Тертулиан, с нова сила отекват и в наши дни.

Всеки ден 11 християни биват убивани заради вярата си някъде по света. Днес, не през гоненията на Римската империя от 3-ти и 4-ти век.

Бомбени атентати на Великден

Миналата неделя, 19 април, 2019 г., в Шри Ланка християните празнуваха Възкресението на Христос по обичая и празничния календар на Западната църква. Рано сутринта празненството се превърна в кървава вакханалия. Ислямски радикални терористи проведоха организирана атака (ABC News) в църковните сгради, в които поклонници се бяха събрали да празнуват победата на Господ Исус Христос над смъртта.

Поклонниците от култа на смъртта, ислямски тероризъм, бяха избрали точно този ден, за да натрапят на вярващите и на целия свят своя унищожителен демоничен култ и неговата доктрина – чрез убийството и пролятата кръв на невинни хора тяхното божество удовлетворява кръвожадната си същност.

Колкото и трагични и адски да са гледките от жестокия масов терор над християни (в случая от римокатолическо вероизповедание) в деня на най-светлия християнски празник, победата не е на убийците, а на кръста и възкресението.

Снимката по-горе е знаменателна. Статуя, изобразяваща Исус Христос, колкото и недодялано да е това изображение, опръскана с кръвта на Неговите последователи.

Политически интерпретации

Изказвайки съболезнования на народа на Шри Ланка, държавни глави и политици, включително и българските ръководители, не споменават в своите политически изказвания, че проведените координирани и подли масови убийства в същността си са анти-християнски терористични действия на ислямски радикални фанатици. Споменава се, че атаките срещу „религиозни храмове“ са крайно варварски.

Калкулираната им политическа коректност, или откровено невежество, сочат само колко безсилен е този свят, и лидерите на този свят, да прозрат проблема на злото и да му се противопоставят.

Бившият американски президент Обама и провалилата се кандидатка за президент Хилари Клинтън пишат в социалните мрежи как атаките били срещу „Великденски поклонници“ (видеокоментарът е на англ.). Защо е толкова трудно за някои да произнесат думата „християнин“ (или дори „католик“, както би било правилно в случая)?

Както правилно отбелязва (англ.) консервативният американски коментатор Тъкър Карлсон, очевидно е, че никой не се покланя на Великден (а на Бога, заради когото празнуваме Великден). В същото време левите американски политически сили и преса имат трудности с произнасянето на думата „християнин“, докато политиката на репресии и забрана на християнството продължава в страни като Афганистан и Саудитска Арабия, официални съюзници на САЩ.

Става ясно от редица репортажи също, че политически дрязги между лидерите в Шри Ланка може би са причината да не бъдат предотвратени сатанинските смъртоносни атаки. Други пък в новините са загрижени за спада на икономическия растеж от туризъм в пострадалата от терористичните актове страна.

„Мъченик“ всъщност означава „свидетел“

Гръцката дума „мартир“, употребявана в Новия Завет, всъщност се превежда „свидетел“, въпреки че в българския език „мъченик“ произвежда асоциация за страдания заради вярата. И в двата случая става дума за свидетелство, че вярата в Господ Исус е по-силна от насилието, убийството и злото.

Едва ли някой от вярващите, събрали се сутринта в 8:45 часа за празнично богослужение, е очаквал, че кръвта му ще бъде пролята заради неговата религиозна принадлежност и че ще се превърне в мъченик заради същата тази вяра.

Досега никой освен Исус – чрез своето дело на кръста и възкресението на третия ден след това – не е победил смъртта. Кръвта на тези хора не е пролята напразно. Почитателите на култа на смъртта, радикален ислям, може би имат лъжливото усещане за някаква победа след атентатите, но това усещане е възможно само в техния фанатичен и извратен свят, в който злото е добро.

В молитвите си българските последователи на Христос, които празнуват тези дни Възкресение Христово съгласно източната традиция, следва да споменат властите и държавните лидери, чиято задача е не да правят стратегии за разбиване на семейството и да обхващат с комунистически методи всички в държавното училище, а да гарантират мира и сигурността съгласно Библията, за да „преминем тих и спокоен живот“ (Римляни 13, 1 Тимотей 2:1-3).

Но да не забравяме и семействата и страдащите от демоничната атака срещу християните в Шри Ланка. Думите на Тертулиан са истина, както и фактът на възкресението на Исус Христос, заради което и днес се пролива кръвта на тези, които свидетелстват за Него.

 


 

Адвокатската професия е конституционно установена дейност, в рамките на съдебната система и закона, която има за цел защитата на правата и законните интереси на хората.[i]

Същността на адвокатската професия, въобще на адвокатската защита, е да се гарантира на обикновения човек, че държавната машина няма да се задейства в изпълнение на закона по тълкувание, което е изгодно на държавната бюрокрация, но е насочено срещу правата на гражданина.

С  нововъведенията по Закона за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) и Правилника за прилагането му се въвежда масова шпионско-доносническа система, в която са въвлечени редица правно-обслужващи професии и дейности, включително и тази на адвокатите. Нововъведенията са такива, че с тях несъмнено и грубо се потъпкват конституционни права и свободи на хората, в нарушение на Конституцията, включително и на конституционно установената дейност на адвокатите като правни защитници и доверители на своите клиенти. На практика адвокатите се превръщат в неплатени и нещатни сътрудници на Държавна сигурност срещу своите клиенти, чиито права и законни интереси би следвало да защитават.

Установените тълкувания на ЗМИП водят до тиранично държавно управление, което, вместо да защитава принципите на свободното и демократично общество, нарушава Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), съставляваща фундамент на европейско-демократичната същност на стремежите на българското общество и държава.

Фактът, че Висшият адвокатски съвет и агенцията за национална сигурност – ДАНС – са се договорили, че само ВАдвС, а не всички адвокати трябва да подават планове за обучение по мерките срещу изпирането на пари, е само частично облекчение на абсурдните изисквания, насочени срещу същността на адвокатската професия и адвокатската дейност като правозащитна част от съдебната система. Разбира се, реакцията на несъгласие с обезличаването на адвокатската професия и превръщането на адвокатите в обслужващо звено на една всеобхватна държавна машина за следене от страна на редица колеги адвокати е достойна за отбелязване и подкрепа.

Ето основните проблематични и противоконституционни положения в ЗИМП, Правилника и тяхното приложение.

1. Адвокатът е натоварен с „оценка на риска“, идващ от клиента. Третирането на клиент или потенциален клиент на адвоката като потенциален „рисков фактор“ за националната сигурност, относно който следва да докладва на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС), тотално опорочава взаимоотношенията между адвокат и клиент като такива на доверие, поверителност и сътрудничество с цел опазване на законността и правата на клиента. Преценката кои са терористи и кои не е на правоохранителните органи, включително и на ДАНС, а не на тези, които по същността на своята дейност защитават правата и законните интереси на хора, срещу които правоохранителните органи, в редица случаи, са предприели оперативни или правно-процесуални действия. Не случайно българското право познава термините като „защитник“, доверител и довереник, с които се описват отношенията на адвокат и клиент. Разрушаването на отношенията клиент – адвокат, на основата на доверие и поверителност, целено с въведените закони и правилници и с тяхното тълкувание, е заплаха за адвокатската професия, за правата на хората и за конституционно-установения демократичен ред в страната.

2. Конкретно се нарушава поверителността и адвокатската тайна (нарушен е чл. 30, ал. 4 и 5 от Конституцията и Закона за адвокатурата) с въведените изисквания за наблюдение на дейността с евентуалната цел за докладване на ДАНС за произхода на средствата на клиента, включително и тези, с които са платени хонорари на адвоката или цени по сделки, в които адвокатът е участвал в качеството си на тъкав спрямо клиента. Планът на ВАдвС, договорен с ДАНС, предвижда за адвокатите:

Взаимодействие с компетентните органи при установяване на съмнителни операции от страна на клиенти, приготовление към извършване на такива операции, както и при възникване на съмнение за законния произход на средствата, с които клиент участва в определени действия и операции;

3. Неясно е защо законодателят налага всички адвокати и други дейности, предлагащи правно-информационни услуги (нотариуси, банкери) да се превръщат на практика в антитерористична мрежа от държавна шпиони, при положение че броят на терористите е несравнимо малък, дори нищожен процент, в сравнение с броя граждани, които нямат нищо общо с тероризма, но следва да бъдат обект на оценки, шпиониране и подозрения от хората и организациите в професиите, в които най-вече е нужно доверие и сигурност (особено при положение, че самата европейска директива изисква пропорционалност при прилагане на мерките против изпирането на пари, вж. по-долу). Обяснението е, че държавната власт ползва опасността от „изпиране на пари от терористи“, за да установи контрол на дейността на редовните и спазващи закона граждани и техните организации.

4. Шпионските тактики, възложени на адвокатурата, са договорени между Висшия адвокатски съвет и съвременната държавна сигурност – ДАНС. Включени са в План, изготвен от ВАдС, от който по-долу посочваме цитат с подчертавания на типично доносническите функции, които се възлагат от държавата и нейните тайни служби на адвокатите съгласно мерките и съглашението между ВАдвС и ДАНС с План на ВАдвС: [ii]

Комплексната проверка и идентификация на клиентите, включително воденето и своевременното осъвременяване на регистрите на клиентите;

Съдържание на документи, свързани с идентификацията и дейността на клиентите, съхраняване на предоставените от клиента и изготвените от адвокатите документи за целите на изпълнението на изискванията на ЗМИП и нормативните актове по прилагането му, мерки за поддържане и съхранение на конфиденциалната информация в светлината на Общия регламент за защита на личните данни и съответния български Закон за защита на личните данни и нормативните актове по прилагането му;

Идентифициране на действителния собственик, поредност и систематизиране на действията по идентифицирането му;

Действия при съмнение във верността, актуалността и адекватността на предоставените идентификационни данни на клиентите и при установяването на техния действителен собственик;

Оценка на рисковия профил на клиентите, критерии за оценка;

Действия в случай на съмнение за действия или операции, които потенциално може да са свързани с изпирането на пари;

Специфични правила за действие по отношение на клиенти, чийто рисков профил показва завишен риск от извършване на съмнителни операции във връзка с изпирането на пари;

Критерии за оценка на завишения риск от съмнителни операции на определени клиенти;

Критерии за прилагане на правилата за опростена комплексна проверка на клиента;[iii]

Критерии за прилагане на правила за разширена комплексна проверка по отношение на клиенти - видни политически личности и при участие на клиенти в сложни или необичайно големи сделки или операции;

Изясняване на произхода на средствата, с които клиентът заплаща цената по сделки, сключени с участието на адвоката, както и при заплащането на собственото му възнаграждение.

Накратко обобщено и без да навлизаме в ненужни подробности на тази всеобхватна схема за шпионаж – този план сочи към

края на независимата и свободна адвокатура в Република България.

Адвокатите са превърнати в неплатени, подчинени агенти на отдел „Финансово разузнаване“ към ДАНС и ще изпълняват техни функции, неприсъщи и дори противопоказни за същността на адвокатската професия (в нарушение на чл. 134 от Конституцията, който гарантира, че адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се).

Отивайки при адвокат за правна помощ и защита, вместо отношение на доверие и съпричастност, клиентът следва да очаква отношение на подозрение и възможност за пълно разследване от адвоката, за да бъде евентуално докладван от същия на властите. Доносът следва да бъде направен дори ако адвокатът има само „съмнения“ по отношение на действията и имуществото на клиента си, а не доказателства.

Освен това, принцип в наказателното право е, че заподозрените имат право на справедлив и независим процес, в който същите се считат за невинни до доказване на противното. Целта на адвоката защитник е в рамките на закона и вътрешното си убеждение да предпази своя клиент от прекомерно и неправомерно ограничаване на правата му в съответните производства. Превръщането на адвоката в следовател, прокурор и съдия по отношение на неговия клиент унищожава морално и професионално смисъла от адвокатската защита. С новите правила невинни граждани са считани за потенциални терористи или участници в престъпна дейност само на базата например, че са „видни политически личности“ или са участвали в „сложни“ или „необичайно големи сделки или операции“. Разбира се, адвокатът като „задължено лице“ следва да шпионира клиента си и при ежедневна и рутинна правна помощ, вкл. при всяка сделка с недвижим имот (вж. чл. 4, т. 15, б. „в“ ЗМИП).

На практика ДАНС и законодателят, със съгласието на ВАдвС, въвеждат една нова антидемократична и тиранична правна философия и практика на предполагане на вина, преди дори да има възможност за повдигнато обвинение. Това сочат мерките за действията на базата на „съмнения“, „оценки на риска“, „търсене на произход на средствата“ и др.

В чл. 2 от Закона за мерките срещу изпирането на пари е дадено определение, от което става ясно, че прането на пари е свързано единствено и само с престъпна дейност (тук цитираме само първите две алинеи от разпоредбата):

Чл. 2. (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2006 г.) (1) Изпиране на пари по смисъла на този закон е:

преобразуването или прехвърлянето на имущество, придобито от престъпна дейност или от акт на участие в такава дейност, за да бъде укрит или прикрит незаконният произход на имуществото или за да се подпомогне лице, което участва в извършването на такова действие с цел да избегне правните последици от своето деяние;

укриването или прикриването на естеството, източника, местонахождението, разположението, движението или правата по отношение на имущество, придобито от престъпна дейност или от акт на участие в такава дейност;

Законът и правилникът към него се базират на съответната Европейска директива.[iv] За да стане ясно колко неадекватни, непропорционални и крайно тоталитарни са мерките, предвидени от българския законодател, ще цитираме едно от изискванията при прилагането на директивата в законодателството на страните членки: „Важно е да се отбележи, че предприетите мерки следва да бъдат пропорционални на рисковете“.[v]

Рисковете от тероризъм в България са несравнимо по-малки от тези в други, включително и развити, демократични страни.[vi] В същото време степента на задължаване и обременяване на адвокатите с обработването на реална (регистри с клиенти, данни) и нереална (оценки на рискове, съмнения) информация за клиента с цел да се изрови някаква форма на терористично-обвързана финансова дейност на подзащитния гражданин е огромна.

Ангажирането на цялата гама от правно-административни професии, и най-вече на адвокатите защитници на правата на хората, с това да следят гражданите, само на базата на съмнения, за евентуална терористична заплаха от тяхна страна е крайно непропорционално прилагане на една иначе легитимна система за сигурност. Покриването на огромни части от населението, и най-вече натоварването с тази задача на тези представители на съдебната система, адвокатите, които са последният гарант за защита на правата на хората, със задължение за следене, съмнения и доносничене, е абсурдно, недемократично и недостойно законодателство за една представяща се за демократична страна и нейната държава.

Следва да напомним, че задълженията за опазване на реда и сигурността са на ДАНС и на други държавни органи , а не на адвокатите, нотариусите или който и да било друг участник в правосъдието или ежедневния граждански оборот.

В горецитираната Директива на ЕС не се споменават нито веднъж задълженията на адвокатите за установяване на противозаконно пране на пари. В същото време директивата споменава 75 (седемдесет и пет) пъти задълженията на „националните звена за финансово разузнаване“. Освен това в европейската директива, параграф 39, е предвидено следното по отношение на задължени лица, които практикуват юридическата професия:

Държавите членки следва да могат да определят подходящ саморегулиращ се орган за определени задължени субекти, като орган, който да бъде информиран първоначално вместо ЗФР.[vii] В съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека система за първоначално докладване пред саморегулиращ се орган представлява важна предпазна мярка за защита на основните права във връзка със задълженията за докладване, приложими по отношение на лицата, упражняващи юридическа дейност. Държавите членки следва да предвидят средствата и начина за постигане на защитата на професионалната тайна, поверителността и неприкосновеността на личния живот. (Пар. 39, подчертаването мое)

Средства и начин за защита на професионалната тайна и поверителността и неприкосновеността на личния живот в българското законодателство по въпроса не могат да бъдат открити. Напротив, адвокатите са принизени умишлено от българския законодател до „лица, които по занятие извършват правни консултации“, според терминологията на ЗМИП (чл. 4, т. 15). По този начин се въвежда възможност да им се възложат шпионски функции относно широка гама от типично адвокатска дейност – сделки с недвижими имоти, сделки с парични средства, упражняване на представителна власт на клиенти и др. (вж.  чл. 4, т. 15 от ЗМИП).

Когато държава членка реши да определи такъв саморегулиращ се орган, тя може да позволи или да изиска от саморегулиращия се орган да не представя на ЗФР никаква информация, получена от лицата, представлявани от този орган, когато информацията е получена от или по отношение на един от техните клиенти, в процеса на 5.6.2015 г. L 141/78 Официален вестник на Европейския съюз BG установяване на правното положение на техния клиент или при изпълнение на техните задачи при защитата или процесуалното представителство на този клиент в съдебен процес или във връзка с такъв процес, включително предоставяне на съвети за завеждане или избягване на такъв процес, независимо дали информацията е получена преди, по време или след съответното производство. (Пар. 40)

Планът и ЗМИП не отчитат и конкретните указания за запазване на професионалната тайна при упражняването на юридическата професия и в контекста на Директивата, заложени в параграф (9) на Директивата:

Следователно правната консултация следва да остане в обхвата на задължението за спазване на професионална тайна, освен когато упражняващото юридическа дейност лице взема участие в дейностите по изпиране на пари или финансиране на тероризма, правната консултация се дава за целите на изпирането на пари или финансирането на тероризма или упражняващото юридическа дейност лице знае, че клиентът търси юридически съвет за целите на изпиране на пари или финансиране на тероризма. (Пар. 9)

Никаква подобна гаранция не се предвижда за „задължените лица“ адвокати по ЗМИП, нито по Правилника.

Българската адвокатура следва да се откаже от това да има обслужващи функции по отношение на органите за национална (държавна) сигурност и активно да се противопостави на това тоталитарно и недемократично законодателство и неправилните местни тълкувания на европейските директиви по въпроса за „прането“ на пари.

За целта призоваваме ВАдвС да оттегли горецитирания План и да настоява за запазването на адвокатската професия като такава на установения конституционен ред в защита на всички права и законни интереси на гражданите.

Адвокатите следва да са стожер на законността и свободното демократично общество, а не участници в изземването на такива права и свободи с недемократично законодателство и съмнителни в правно отношение правоприлагащи методи.

За това е нужно пълно и недвусмислено противопоставяне на недемократичното и противоконституционно законодателство и на прилагането на мерки, предназначени за престъпници, по отношение на спазващи закона граждани  и техните основни права, включително правото на адвокатска правна помощ и защита.

В случай че законодателят не извърши спешно промени в ЗМИП в посока гарантиране на конституционната свобода и независимост на адвокатурата и на адвокатската тайна, настояваме, на основание чл. 150, ал. 4 от КРБ, Висшият адвокатски съвет да сезира Конституционния съд на Република България за установяване на противоконституционност на ЗМИП в неговото приложение по отношение на адвокатурата и отношенията адвокат – клиент.

Всички права запазени © 2019.


Адв. д-р Виктор Костов
, издател на Свобода за всеки, е член на Софийска адвокатска колегия от 27 години.

 

Бележки
_________________________

[i] Тук се има предвид „съдебната система“ в по-широк смисъл, а не само системата от съдилища и магистратите като държавни институции на правораздаване. Адвокатурата е свободна и независима организация за защита на правата и законните интереси на гражданите, която оперира в рамките на съдебната система като стриктно понятие, както и при разясняването и изпълнението на закона в гражданския оборт като цяло (бел. авт.).

[ii] СЪОБЩЕНИЕ ОТНОСНО ЗАКОНА ЗА МЕРКИТЕ СРЕЩУ ИЗПИРАНЕ НА ПАРИ /ЗМИП/  https://www.vas.bg/bg/a/sbobshchenie-otnosno-zakona-za-merkite-sreshchu-izpirane-na-pari-zmip

[iii] Пак там.

[iv] Директива (ЕС) 2015/843 г. https://publications.europa.eu/en/publication-detail/-/publication/0bff31ef-0b49-11e5-8817-01aa75ed71a1/language-bg.

[v] Официален вестник на Европейския съюз. Вж. стр. L 156/43 от 19.6.2018 г. Текстът на Директива (ЕС) 2018/843 в интернет: https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/PDF/?uri=CELEX:32018L0843. Вж. също оригиналната директива от 2015/843 г. https://publications.europa.eu/en/publication-detail/-/publication/0bff31ef-0b49-11e5-8817-01aa75ed71a1/language-bg

[vi] По степен на опасност от тероризъм България се нарежда на 26-то място от 163 класирани страни, където челното място означава най-малка опасност, вж. тук: http://visionofhumanity.org/indexes/global-peace-index/

[vii] ЗФР е съкращение в текста на Директивата и означава „звена за финансово разузнаване“.


ev protest

Гласуваният от парламента Закон за изменение и допълнение на Закон за вероизповеданията (приет 2002 г., последно изм. и доп., бр. 108 от 29.12.2018 г., в сила 01.01.2019 г.) бе публикуван в Държавен вестник и влиза в сила от 1-ви януари 2019 г. Подробните анализи и коментари предстоят.

Нашият извод съвсем накратко е, че голямото множество от най-ограничителни, крайно тоталитарни текстове не са приети в окончателния вариант. Това е изключително важно постижение за свободното гражданско общество и за публичната активност на участвалите правозащитници, евангелски църкви и всички вероизповедания в процеса. Проблемни текстове обаче не липсват в приетия вече закон. 

Основание за притеснения са разпоредбите, които оставят изискването вероизповеданията да поддържат списъци от свещенослужители, които да предоставят за проверки на държавните органи. Това изискване напомня комунистическия Закон за изповеданията, който налагаше поддържане на подобни регистри с цел контрол на служителите и съответно оказване на натиск върху тях с оглед техните убеждения и проповеди.

Проблематично е и изискването по какъв начин свещенослужителите да се легитимират като представляващи вероизповеданията, което е част от вътрешноорганизационния живот на едно вероизповедание и не може да бъде регулирано от държавата съгласно Европейската конвенция за правата на човека и Насоките за приемане на религиозно законодателство, приети от Венецианската комисия и Офиса по демокрация и човешки права при ОССЕ.

Остава и друг чисто комунистическо-нацистки подход на контрол и дискриминация срещу чуждестранни свещенослужители. Това е изискването да се уведомява държавата, ако небългарин свещенослужител участва в богослужение. Свещенослужителите чужденци могат да участват в богослужението "след уведомление на Дирекция "Вероизповедания". При положение че "участие" означава "присъствие по време на богослужение", само присъствие е достатъчно, за да се приложи това административно обременяващо изискване. Не е нужно гостът да проповядва или да се изказва по време на богослужение. Регистрираните вероизповедания ще трябва първо да уведомят държавата и след това да допуснат до богослужението чуждестранния свещенослужител. Ако няма такова уведомление, за да се спази този закон, чуждестранният свещенослужител трябва да слуша богослужението отвън на сградата, в която то се провежда.  Въвежда се противозаконна дискриминация по множествен принцип в нарушение на Закон за защита от дискриминация (религия и национален произход).

Увеличава се административното бреме при регистрация на вероизповедания, като се налага седемдневен срок за това, след регистрацията вероизповеданието да внесе решението за регистрация на съда в Дирекция "Вероизоведания". Във века на "електронното правителство" привидната невъзможност за комуникация между Софийски градски съд и Министерски съвет за предоставяне на тази информация по служебен път е само извинение за допълнителен тормоз на религиозните общности, които се регистрират като вероизповедания.

Странното изискване да не се ползват озвучителни системи при дейности на вероизповеданията на открито, формулирано неясно и объркващо, също е влязло в закона.

По държавно-политически модел ще получават субсидия така наречените от държавата "големи вероизповедания". Но финансирането е сякаш по-малкият проблем на приетите промени, въпреки че е абсурдно данъкоплатците да бъдат натоварени да финансират вероизповедания, чиито убеждения не споделят (както е и с политическите партии).

Тепърва следва да бъде установено какви действия е нужно да се предприемат от вероизповеданията и от протестантските църкви, с оглед ограничителните текстове, приети в ЗИДЗВ 2018 г. Въпреки победата за свободата на религията поради отпадане на най-крайните предложения в проекта, приетите ограничения представляват отстъпление от принципите на свободата на съвестта и религията в едно демократично и свободно общество. Те са израз на тоталитарно и дискриминационно държавно отношение към религията и свободата на изразяване на същата и са в нарушение на Европейската конвенция за правата на човека.

Пълният текст на закона можете да видите тук, а тук в PDF формат в с подчертаните променени текстове в него.

 Снимки: Горе – протестантски църкви демонстрират срещу ограничителните текстове на ЗИДЗВ на 21.12.2018 г. (от сайта actualno.com). Долу – Председателят на комисията по вероизповаденията и правата на човека в 44-то Народно събрание, г-н Велчев (от сайта sega.bg).

0000236429 middle

Протест на евангелските църкви на 21.12.2018 г. Снимка: Димитър Кьосемарлиев, Dnes.bg

В момента на писане на тези редове политическите сили в парламента гласуват Законопроект за изменение и допълнение на Закон за вероизповеванията (ЗИДЗВ). Те имат за задача да приемат скоростно проекта, за да не се окаже, че няма да могат да прокарат основните си тези за финансирането на така наречените „големи вероизповедания“, които се подкрепят от ГЕРБ и ДПС, особено ако се намеси Венецианската комисия и намери за неприемливи част от текстовете, на които управляващите партии държат.

Въпреки че Обединени патриоти отстъпиха от някои свои текстове, крайно недообмислени, ненужни и тоталитарни по отоншение на свободата на съвестта, вярата и словото, и тези текстове, на които държат, въпреки предложението за отпадането им, най-вероятно няма да минат, защото те нямат полическата мощ да ги прокарат при блоковото гласуване на ГЕРБ и ДПС.

От ограничения към финансово-държавна целесъобразност и контрол

От заседанието на комисията по вероизповедания в сряда става ясно, че почти всички ограничителни текстове няма да влязат в пленарна зала, което прави малко верятно да бъдат гласувани на второ четене в пленарна зала.

Тези промени, към отпадане на тоталитарните разпоредби, са резултат от просветната дейност и опозицията най-вече от страна на религиозните общности, евангелските църкви, правно-политическия натиск и международния натиск. Дори натискът от БПЦ да влезе текст за увеличаване на цифрата от 300 на 3000 души минимум членове за нови регистрации ще отпадне поради това, че Министерство на правосъдието представи две решения на Европейския съд за правата на човека, в които ясно се сочи, че ограничаването на бройката за регистрация е нарушение на правото на религия по чл. 9 от Европейската конвенция. Така че, двама и трима са достатъчни за формиране на ново вероизповедание.

Не трябва да подценяваме ефекта на комуникацията с официалните лица от Съвета на Европа по повод сезирането на Венецианската комисия. Уведомяването на българските власти от офиса на генералния секретар на Съвета на Европа относно възможността да се ползват от експертното становище на Венецианската комисия по повод законопроекта определено е подтикнало и законодателя да се взира по-внимателно в собствените си законодателни усилия и да ги синхронизира с тези на европейското законодателно разбиране за едно свободно и демократично управление.

Въпреки това, ще изчакаме окончателното гласуване – да се уталожи праха от това препускане и ще коментираме тогава. Но мисля, че внимателно, но напълно автентично можем да декларираме едно ниво на победа. Началните проекти и този, който гласуват сега, се различават значително.

Разбира се, истинската победа за свободата и демокрацията би била налице, ако проектът бе изцяло изоставен, защото въпреки отстъпките от началните идеи, неговият замисъл – да се контролират вероизповеданията – е неприсъщ за едно свободно и демократично общество. Такава стъпка обаче управляващите не могат да си позволят, за да не изглежда, че са се предали и са неефективни в налагането на волята си по отношение на религиите в страната. Точно такава стъпка на пълно отстъпление обаче би означавала, че България се управлява от демократичен парламент и правителство, които са склонни да се вслушат в гласа на хората и да се коригират, когато са настъпили права и свободи, които са част от демократичната същност на съвременното управление.

Борбата продължава – свободата се изисква, не се дава

Приемането на ЗИДЗВ, дори в по-приемливият му вид, не означава край на борбата за свободата на вярата и словото от страна на правозащитници и от страна на будната и обществено активна част от евангелското християнство. Напротив, това положение сочи, че е възможен и нужен един подход на активен мониторинг на ситуацията и на координация и сътрудничество между църквите и правозащитните подходи и дейности. Тъй като ако не са приети дадени ограничеиня на вярата, те могат да бъдат добавени; и обратно – ако има ограничителни разпоредби, те могат да бъдат отменени.

Оценка на реалностите след ударното приемане на остатъците от началните проектозакони

Процесът на гласуване на текстове за ИДЗВ е факт. Следва да се направи и внимателен последващ анализ и да се посочат правилни насоки за действие с оглед на изводите от анализа. Налице е инерция на алармираност както на вътрешните организации и църкви и религиозни общности, така и на международните организации, която ще влезе в действие при нужда (включително и воденето на дела, ако е нужно).

Никой, дори парламентът не е над Върховния Законодател

В крайна сметка, със закон или без закон за религията, християните се водят от съвестта си, вярата си и принципите на Върховния Законодател и Новия Завет и държавата може да уважи или да пренебрегне тази власт и свобода, но не може да я забрани или даде. Това е най-важният извод, който ако би бил изведен и приложен правилно, е една от най-важните според мен победи от сегашната ситуация. Евангелието няма и не може да бъде затворено от държавата между четири стени, одобрени от нея. Ако и кесарят разбере това, както и това, че и църквата го разбира, тогава имаме добър баланс, в които ще има свобода за проповядване на евангелието и служение с Божието слово.

 VeniceCom 102PlenMeet

Коалицията от евангелско-протестантски църкви и деноминации, противопоставяща се на ограниченията на свободата на съвестта, вярата и словото чрез изменения на религиозния закон, бе взела решение на среща в края на октомври т.г. за възможно сезиране на Венецианската комисия относно Законопроекта за измeнение и допълнение на Закон за вероизповеданията (ЗИДЗВ). Вчера, 29.11.2018 г., с оглед развитието на проекта до този момент, бе подадено искане до генералния секретар на Съвета на Европа (СЕ), с цел да бъде разяснена проблематичната същност на ЗИДЗВ, и искане за сезиране на Европейската комисия за демокрация чрез право, също позната като Венецианска комисия.

В жалбата участват Свобода за всеки и дванадесет евангелско-протестантски църкви и деноминации.

Освен правните основания в жалбата е указано, с приложение, последното Становище, което Коалицията подаде до парламента, в което се посочва нашето несъгласие с ограничителната същност на проектозакона, въпреки някои предложени от вносителите промени в проекта. Жалбата съдържа искане за процедура по даване на експертно мнение от страна на Венецианската комисия относно съответствието на ЗИДЗВ с правото на Съвета на Европа, Европейската конвенция за правата на човека и практиката на Европейския съд.

На следния линк можете да видите прес съобщение, на английски, от нашите съюзници и юридически консултанти от ADF по повод завеждането на жалбата.

https://adfinternational.org/news/new-law-threatens-minority-religions-in-bulgaria/

application to Venice commission ADF

пквпч768x432

След заседанието, мнението на СВ: Напълно е възможно развитие, което да доведе до задълбочаване на кризата за свободата на вероизповеданиe в България.

Вчера, 4 октомври 2018 г., в Народното събрание се проведе заседание на водещата комисия относно двата законопроекта за изменение и допълнение на Закон за вероизповеданията.

Присъстваха девет от редовните членове на комисията, както и редица представители на вероизповедания Българска православна църква (БПЦ), Католическа църква, мюсюлманско вероизповедание и Обединени евангелски църкви. Свобода за всеки представляваше протестантско-евангелските християнски вероизповедания Национален алианс Обединени Божии църкви (НАОБЦ) и Национален християнски център (НХЦ), както и своята позиция.

Общата ни оценка е, че съдбата на законопроектите е под въпрос, но Комисията в крайна сметка гласува за това и двата проекта да влязат в пленарна зала на първо четене. Това означава, че възможностите за криза от конституционен мащаб, в която свободата на съвестта, вярата, словото и други човешки права ще са крайно ограничени чрез един нов закон, са напълно реални.

Единствено нашата позиция бе Комисията да не допуска проектите да влязат в пленарна зала заради техния крайно антидемократичен и антиконституционен характер.

В началото на заседанието заместник-председателят на Комисията, г-н Васил Антонов, заяви, че на срещи и разговори, проведени от БСП, партията няма да подкрепи законопроектите при евентуално гласуване, което включва и собствения на трите партии проект на БСП, ДПС и ГЕРБ. Представител на АТАКА, част от Обединени патриоти, също вносители на втория законопроект, пък се противопостави на същия, представен от г-н Веселинов, вносител и негов колега.

Представител на вносителите от трите големи партии, г-н Цонев от ДПС, и представителите на Обединени патриоти накратко мотивираха своите проекти, като г-н Цонев заяви само козметични промени. И двата законопроекта продължават да застъпват крайно ограничителни виждания за свободата на вероизповеданията.

От страна на вероизповеданията отпорът и критиката срещу проектите бе почти единен, категоричен и в много от точките се припокриваха. Критиките се фокусираха върху това, че въпросите по национална сигурност не се решават с ограничаване правата на вярващите и вероизповеданията; че даренията не бива да бъдат контролирани и ограничавани от държавата чрез извънреден специален режим, а по общите закони; че правото на проповед не може да бъде подложено на разрешителен или уведомителен режим; че подготовката на проповедници и свещенослужители е абсурдно да бъде подчинена на държавни контролиращи органи, които не са компетентни да схванат същността на религиозното обучение на дадено вероизповедание; както и че вярата не е национално явление и не може държавата да ограничава международни контакти и общности заради религиозни убеждения.

Направи впечатление позицията на БПЦ, считана за най-голямо вероизповедание в страната, която застана срещу прекаленото вмешателство на Дирекция „Вероизповедания“ във вътрешните дела на църквата (респективно вероизповеданията), което дори при комунизма не е било толкова значимо, както се предвижда в законопроектите, както и срещу контрола над даренията за вероизповеданията. Тази позиция е впечатляваща, защото до настоящия момент в обсъждания на религиозни (или по-скоро антирелигиозни) законопроекти БПЦ обикновено не е взимала позиция, може би разчитайки на покровителството на държавата, което в случая не е така. Тоест БПЦ в позицията си не защитава само свои интереси, разчитайки на държавна опека, а заема позиции, които са принципни и защитават християнската вероизповедна свобода от прекалена държавна намеса. Отбелязан бе фактът, че юристите на БПЦ са представили становище от над 20 стр. по повод законопроектите.

Разбира се, неясно остана доколко БПЦ поддържа свобода за регистрационния режим на вероизповеданията и регистрацията на други православни вероизповедания в България. Римокатолическата църква например, въпреки несъгласието си със законопроектите, настоя, че регистрираните (179 според председателя г-н Велчев) вероизповедания са прекалено много.

Позицията на Свобода за всеки и на НАОБЦ и НХЦ е, че законопроектите не бива да бъдат допуснати в законодателството на страната, защото са изработени в тоталитарен и нетолерантен дух срещу всички вярващи, застрашават конституционния ред в страната, дискриминационни са на основа религия и ако станат действащо право, ще са в нарушение на българската Конституция, Европейската конвенция за правата на човека, международното право и принципите на демократичното и свободно общество. Ние застъпваме позицията тези проекти да не достигат въобще до пленарната зала на парламента поради крайната си несъвместимост с българските традиции на религиозна толерантност и принципите на демокрацията. Застъпихме също позицията, че българската държава по конституция е светска, а не атеистична, както духът на двата законопроекта предполага. Светската държава е неутрална по отношение на вяра и идеология, докато законопроектите третират вярата като общественоопасна дейност, нуждаеща се от контрол, типично за идеологическата и атеистична държава.

Нашата позиция, в другите точки, до голяма степен съвпада със становищата и критиките и на другите вероизповедания, като изразяваме несъгласие с позицията на някои присъстващи и на председателя на комисията, че трябвало да се ограничи броят на регистрираните вероизповедания. Такива ограничения нито са нужни, нито по някакъв начин помагат на цитираната причина за нуждата от тези ограничения – „понеже вероизповеданията били освободени от данъци“, затова имало недобросъвестно регистриращи се като такива. Този аргумент е несъстоятелен.

Вносители и вероизповедания се съгласиха, че ако ще има някакъв проект за закон за вероизповеданията и изменения в него, то те трябва да бъдат подложени на внимателна и обстойна обществена дискусия, тъй като става дума за сложна и деликатна материя, което е и нашата позиция за подход към религиозно законодателство по принцип.

Законопроектите бяха гласувани за разглеждане от парламента на първо четене, по чл. 43 Правилника на Народното събрание. В дискусията нямаше мнения за категоричното им отхвърляне, така че проектите да не бъдат допускани до пленарна зала, което очаквахме и за което настоявахме. Създаването на работни групи преди второ четене би означавало, че подобни крайно ограничителни и опасни законопроекти могат да бъдат реконструирани в нещо добро, според нас невъзможна цел. Въпреки гласуването, съдбата на законопроектите остава неясна, заради крайно ограничителния и тоталитарен подход при написването им, отбелязан от всички религиозни общности, включително и от БПЦ, и заявеното несъгласие с тях дори от някои от вносителите (БСП в случая).

В заключителното си изказване заместник-председателят на Комисията заяви, че настоящият Закон за вероизповеданията, макар и несъвършен, е добър и действащ в условията на съвременното общество, и може би не бива да се прилагат прибързани изменения и допълнения към него.

Ние също считаме, че писането на нови закони, и особено на антидемократични такива, не решава проблеми, а по-скоро ги създава.

С оглед изхода от заседанието считаме, че все още съществува несигурност за свободата на вярата в България, породена от възможността да бъде оформен и гласуван проект за изменение и допълнение на ЗВ, близък до обсъжданите законопроекти и в разрез с принципите на едно свободно и демократично общество.

В тази връзка Свобода за всеки и евангелско-протестантските общности на НАОБЦ и НХЦ, както и нерегистрираната общност Християнски мисионерски център ще продължат да следят процеса, касаещ свободата на вярата и словото и законодателното му третиране с цел опазване на основни човешки права и свободи както за нашите общности, така и за всеки.

Темата ни в случая изглежда малко отвеяна. Но все пак заслужаваща внимание.

Граждански форум за дарителство написа писмо до  българския президент. Дарителите и „ен-джи-отата“ (от NGO – Non-governmental organization), както се казва на побългарен английски, са притеснени от това, че дадено изказване на президента „обезценява и делегитимира работата на неправителствените организации в България, като създава внушение за деструктивно противопоставяне между държавата и нейните граждани“.

Неправителственият сектор има основание за загриженост, особено поради факта, че президентът изглежда като последовател на руската политика спрямо нестопанския сектор, а тя е – възприемане на неправителствените организации като конкуренция и заплаха за държавността (или по-скоро заплаха за възприеманата от управляващите безконкурентна роля на държавата като владетел на нейните граждани).

Ето изказването, което е насочено срещу нестопанския сектор, и конкретно злополучната Истанбулска конвенция, и е цитирано в писмото на посочените неправителствени организации и дарители:

Конвенцията отнема правомощия от държавата и вменява правомощия в неправителствени организации – те ще станат основен източник на информация и се превръщат в контролни органи. Това няма да допринесе за намаляване на насилието над жени и деца, по-скоро ще стимулира съдене на държавата. Винаги, когато държавата абдикира от своите правомощия, според мен това е опасно.

Прави са да са загрижени нестопанските организации (и ние също). Опитът да се разглеждат нестопанските граждански формирования като противопоставящи се на държавата е всъщност ограничаване на самата функция на демократичната държава да опазва правата на гражданите и наистина звучи като заплаха за ограничаване на правото на сдружаване. Още повече, че президентът упорито се опитва да прокара закон за изменение на религиозния такъв, така че на практика независими църкви и религиозни общности да престанат да съществуват или да минат в нелегалност, както при комунизма.

Именно като контрапункт на държавния стремеж към тотална власт гражданските организации са важни за демокрацията. Ако са настина граждански.

Самите представители на „гражданския сектор“ често се явяват представители на един обособил се елит, който под предлог, че е граждански сектор, действа почти като квазидържавен сектор. Това е така поради самата бюрократична същност, която се забелязва в много от тези „граждански“ организации поради корпоративните интереси, които често биват защитавани, и поради сериозното финансиране, което получават (разбира се не от Русия, къде собствен граждански сектор също не съществува без западни пари). Можем да вземем за пример най-скандално известния милиардер Джордж Сорос, който под предлог, че създава отворени общества, на практика цели да ги разгради морално и духовно. Наскоро организацията му бе делигитимирана от унгарската държава. (Проблемът е, че заради една организация често държавата ограничава всички.)

Самите добре финансирани „граждански“ организации са не толкова граждански, колкото бюрократични, със свой език, култура, цели и светоглед. Без да навлизаме в подробности, ще посочим завоя на Български хелзинкски комитет, който през комунизма бе група за борба за човешки права срещу тоталитарния режим, но деволюира в организация, която освен някои добри каузи, прокарва и социално инженерство, новоизмислени права, като „сексуална ориентация“, „трансджендъризъм“ и т.н.

Доказателство за тази тенденция е и че в цитираното писмо до президента групата на нестопански организации защитава именно ИК, която бе правилно критикувана и от нас, а и от редица други авторитети, като безпардонно прокарване на антисемейни социални и правни „норми“.

Но също ще посочим и езика, който ползват в писмото и с който елитарните „граждански“ бюрократи са свикнали:

В годините на демократично развитие на България, гражданският сектор има изключителна роля за развитието на политиките, включително в техния мониторинг, развитие на правната рамка и защитата на уязвими групи.

 „Гражданският сектор“, развитието на „политиките“, „мониторинг“ (какъв монитор?), „правната рамка“, „уязвими групи“ – само в едно изречение. Изненадан съм, че не видях фразата „най-добри практики“, която така обилно се ползва от нестопанските бюрократи, а и от държавните такива, местни и европейски. Ние също попадаме в категорията нестопанска организация, но нямаме навика да боравим с тази терминология, защото тя ни е противна. Тя сочи за изградена бюрократична система, която говори свой език, дори когато претендира за представителство на „гражданите“ и тяхното общество.

Та ето това е парадоксът на българския модел – един президент, който има желание да ограничи свободата в полза на държавата, сякаш неестествено за него защитава ценности, на които гражданите всъщност държат – нормалните понятия за пол и семейство. От друга страна, „гражданският сектор“, (разбира се, само част от него, защото не всички нестопански организации са обвързани с този елитарен модел, който борави със значителни финансови средства), който би трябвало да се вслушва по-отблизо в мнението на гражданите, застава срещу тях, прокарвайки техните елитарни нестопански въжделения за това колко прекрасна е конвенцията за защита на жените и децата от насилие, и дума не обелва за демагогския и социално противен характер на терминологията и философията на същата.

Разбира се, в крайна сметка гражданите успяха да победят ИК, заради Божията милост и заради активната гражданска позиция, която бе заклеймявана именно от мнозина представители на „гражданския сектор“.

Ние сме за ограничена власт на държавата и права на гражданите на достойнство и свободен живот. Но и не само под формата на „граждански сектор“.

Capture KS BG

Покажи ми законите си и аз ще ти покажа кой е твоят Бог. – Ървин Луцър

А той (Исус) в отговор рече: Не сте ли чели, че Онзи, Който <ги> е направил, направил ги е от начало мъжко и женско, и е казал: Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една плът?" – Матей 19:4-5

Свобода за всеки недвусмислено се противопостави на псевдоправния парадокс „Истанбулска конвенция“ заради моралния релативизъм, социалното инженерство, класовото противопоставяне на половете по комунистически почин, крайното неуважение към действителността, човешкото достойнство, християнските и семейни ценности, фактите и традициите и принципите на правото и справедливостта в този документ, и поради неговия радикален, революционен характер.

В края на юли Конституционният съд на Република България се произнесе по обществено-спорния въпрос за Истанбулската конвенция.

В продължение на над 35-годишната ми практика и наблюдения като юрист на българската съдебна система никога на съм успявал (въпреки искреното ми желание) да изградя особено добро мнение за нея. Корупция, механично прилагане на тоталитарно, и често вътрешно противоречиво законодателство, противоречиви решения на един и същи съд по почти идентични дела, липса на разпознаване на йерархията в длъжностите при управлението на съда, срастване на съда с изпълнителната власт и прокуратурата на основа политически интереси, неосъзнаване от съда на същността и общественото и историческо значение на правораздаването и въобще на понятието за справедливост и правосъдие. Списъкът може да продължи, като добавим, разбира се, и спорадичните прояви на съдийска компетентност, почтеност и зачитане на справедливостта.

В контраст на тази обобщена и неблагоприятна картина е решението на Конституционния съд на Република България (КС) от 27 юли, т.г. (Решение 13, Решението), с което съдът обяви Истанбулската конвенция за противоречива на българския основен закон. Решението се отличава с ясна мисъл, силна правна и житейска логика и непогрешим усет за здрав разум и справедливост.

Усет за здрав разум и справедливост

Ако подкрепящите решението на КС се спират преди всичко на правно-техническите противоречия, то КС отчетливо анализира двуличието на Истанбулската конвенция (ИК) и целта на същата под формата на международен договор за защита на жените от насилие да наложи, буквално да наложи, на ратифициращата страна ненормално тълкувание за същността на човешкия род и неговото деление на мъжко и женско.

Вместо безропотно да приеме това налагане, понеже идва от Европа и понеже много „водещи западни страни“ са го възприели, както четем в някои от особените мнения на противно гласувалите конституционни съдии, КС констатира, че равното третиране на половете не изисква грубото уеднаквяване на мъж и жена:

Правното равенство между половете е провъзгласено на конституционно ниво в чл. 6, ал. 2 от основния закон. То не означава еднакво третиране на двата пола, а изисква съобразяване с биологичните особености и различията между тях. Полът е сред изрично установените в чл. 6, ал. 2 от Конституцията признаци, въз основа на които не се допускат привилегии или ограничения в правата (решение № 1 от 27.01.2005 г. по к. д. № 8/2004 г.). Конституционният текст разглежда биологичния пол като понятие с ясно юридическо съдържание. (КС, Реш. 13 от 27 юли 2018 г., подчертаването мое)

КС съвсем точно констатира, че пренебрегването или минимизирането на разликите между половете на практика анулира декларираната от самата ИК нужда жените да бъдат подложени на специална защита от насилие. Ако мъжът и жената са напълно еднакви, то защо жените следва да бъдат защитени от насилие, а мъжете не? Следващите въпроси, който нямат отговор, са защо специално жените са въздигнати в някаква обществена класова порода, която трябва да бъде защитавана, и от кого да бъде защитавана? Ако класовия признак е пол, или в случая „жена“, то съвсем естествено насилниците срещу „жена“ ще трябва да са от подобен квалифициращ признак, „пол“, тоест „мъж“, защото няма друг пол, доколкото класите са определени в ИК.

КС адресира този въпрос заедно с ненормалното извеждане на пола не като непроменима установена същност на човешкия индивид, а като променима величина съгласно обществената нагласа:

Чрез дефинирането на „пол“ като социален конструкт в конвенцията всъщност се релативизират границите на двата пола – мъж и жена – като биологично детерминирани. Ако обаче обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж, борбата срещу насилието над жените остава само формален, но неизпълним ангажимент.

Силна правна и житейска логика

В допълнение, за да обяви противоконституционността на ИК, КС привежда аргументи от българската конституция и вътрешното българско право, международното право и традиционната житейска логика (бинарността на човешкия род като мъж и жена).

На ниво българско законодателство КС твърди следното:

Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол „жена“ се свързва със социалната роля – „майка“, с „раждане“, с „акушерска помощ“. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател  като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията. (КС Реш. 13)

Само този аргумент би трябвало да е напълно достатъчен за разбирането колко несмислена е ИК. КС успешно анализира и обявява проблема: полът има социална същност, но тази социална същност не дава правно и логическо основание за създаване на нов пол, изцяло изграден върху умствено усещане за социална същност, напълно отделена от биологическите факти.

На ниво международно законодателство КС твърди следното:

На международноправно равнище разбирането за пола като единство на биологично и социално измерение, е залегнало в Римския статут на Международния наказателен съд (обн. – ДВ, бр. 68 от 16.07.2002 г.). Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от Римския статут: „По смисъла на този статут терминът „пол“ означава двата пола – мъжки и женски, в контекста на обществото. Терминът „пол“ няма никакво друго значение освен посоченото“.

Стъпвайки на международен документ, КС оборва дефиницията на пол като социална конструкция. („Конструкция“ е надут термин за по-точната фраза – „измислица“.)

На ниво историческа и всеобща човешка традиция, КС твърди следното:

Традиционно човешкото общество се изгражда върху половата бинарност, т.е. съществуването на два противоположни пола, всеки от които е натоварен със специфични биологични и социални функции и отговорности. Биологичният пол е детерминиран по рождение и е в основата на гражданския пол. Значението на гражданския пол при правното регулиране на социалните отношения (съпружество, родителство) изисква осигуряване на яснота, безспорност, стабилност и сигурност.

В Решението си КС прави ясна връзката между пол, брак, българска правна традиция и българска конституция:

Конституционната дефиниция за брак, така както винаги е присъствала в българската правна традиция, се съдържа в разпоредбата на чл. 46, ал. 1, която го определя като „…доброволен съюз между мъж и жена“. Конституционната уредба на брака е изградена върху разбирането за съществуването на два биологично определени пола – мъжки и женски. Определяйки брака като доброволен съюз между мъж и жена, Конституцията издига различния биологичен пол в императив към встъпващите в брак. Разбирането за брака като връзка между мъж и жена е вкоренено дълбоко в българското правосъзнание и в този смисъл е в основата на конституционната уредба. (Подчертаването мое.)

Опирайки се на българската правна традиция и правосъзнание, КС посочва едно важно основание за отхвърляне на ИК, която на практика има за цел да унищожи традицията и националното правосъзнание.

Именно поради тази логика на КС, зачитаща българската традиция и юриспруденция, съм склонен да назова Решение 13 едно независимо, чисто българско, неогъващо се под натиска на „велики сили“ правно решение.

Особено внимание на особените мнения

От четиримата съдии, гласували срещу мнозинството от КС, Ангелов и Ненков мотивират опозицията си срещу мнозинството с текстове на ООН, на които Конвенцията се позовавала. С цялото уважение към ООН, България не е длъжна да ратифицира лудостите на международната общност, особено когато последната, или по-скоро елитът на последната, далеч от народите, които би трябвало да представлява, крои утопични социалистически модели, които да наложи в опита си да създаде унифициран световен ред.

Трябва да се подчертае, че оспорваната разпоредба (от ИК – б.м.) почти буквално следва редакцията на чл. 5, буква „б“ от Конвенцията на ООН за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените от 1979 г. (ратификационен указ обн., ДВ, бр. 76 от 1981 г., в сила за България от 10.03.1982 г., пълен текст обн., ДВ, бр. 17 от 2010 г.), с който държавите-участнички са се задължили да „приемат всички надлежни мерки с цел да се променят социалните и културните модели на поведение на мъжете и жените с цел постигане изкореняване на предразсъдъците и премахването на обичаите и цялата останала практика, които са основани на идеята.......за стереотипността на ролята на мъжете и жените“. (Особено мнение Ангелов, Ненков. Подчертаването мое.)

Фактът, че идеята за бруталното и безмозъчно уеднаквяване на мъже и жени, под предлог „равенство“, идва от ООН през 1979 г. по никакъв начин не оправдава приемането на тази догма на международния социализъм като адекватна и задължителна правна мярка, която да бъде прието от българския народ и закон. Да не забравяме, че ООН през 70-те години на миналия век бе изпъстрена с комунистически и социалистически представители, чиято житейска и идеологическа платформа бе марксистката идея за борба на класите и борба срещу религията (особено християнството, след като ислям в комунистическите страни почти не съществува или няма влияние) и борба за приравняването на половете въпреки техните различия. Комунистическият идеал за промяна на обществото чрез правно социално инженерство личи в цитираната фраза

„да се променят социалните и културните модели на поведение на мъжете и жените“…

Изразявайки несъгласие с решението на КС, в своето особено мнение съдиите Ангелов и Ненков недвусмислено въвеждат категорията „сексуални малцинства.“ Само употребата на този термин сочи колко далеч е отишло съвременното правораздаване в анализа и стремежа към защита на извращения на сексуална основа. Да запитаме съдиите що е то „сексуално малцинство“?

Религиозните малцинства имат за признак принадлежност към вяра, която не се споделя от мнозинството. Етническите малцинства са тези, които поради различен етнос и култура се различават от тези признаци на доминантната култура в обществото. Какво различно от мнозинството имат тези, които спадат към категорията „сексуално малцинство“? Садомазохизмът, некрофилията, педофилията и зоофилията биха попаднали също в категорията „сексуално“ или „полово“ малцинство, ако сексуалните предпочитания, наричани също „сексуална ориентация“, наистина имат същността на признак за формиране на малцинство. Ако сексуалните фантазии и практики останат само частно и строго лична практика, те нямат смисъла на основни права. Подобни практики, доколкото не са престъпления, и към момента са защитени от Европейската конвенция като право на неприкосновеност на личния и семеен живот (чл. 8 от ЕКПЧ).

Но когато вярата бива ограничавана като регулируем частен проблем (виж новите законопроекти за изменение и допълнение на Закон за вероизповеданията [ЗВ] на БСП, ГЕРБ, ДПС и на Обединени патриоти) и с цел поради "важното обществено значение" на религията същата да има ограничено публично проявление (?!), както при комунизма, а в същото време сексуалната ориентация стане публично демонстриран човешки признак (вж. особени мнения към Реш. 13 на КС), налице е точно тази правна недомислица, която представлява ИК и която КС отхвърли.

В особеното си мнение нито съдиите Ангелов и Ненков, нито другите двама несъгласни съдии разясняват защо всъщност се налага ратифицирането на тази конвенция за защита на жените от насилие, при положение че са налице редица други законодателно уредени форми на защита точно на жените от насилие като например Закон за защита от домашно насилие? Подобна конвенция има смисъл само ако предлага нещо ново, а новото което ИК предлага, е разрушаване на стереотипите, свързани с ролята на половете в обществото. Тоест мъжете не бива да се държат като мъже, а жените като жени, а точно обратното, за да имало равенство. Неспособността на противоречащите съдии да вникнат в този аспект на ИК е крайно притеснителен, колкото и да е тяхно, като съдии, правото на особено мнение.

В допълнение Ненков и Ангелов твърдят следното в своето особено мнение:

Единствената цел (на ИК – б.м.) е да не се допуска насилие, насочено към определени лица, само защото имат прояви, които се възприемат от повечето членове на обществото като неприсъщи за техния биологичен пол. В цивилизованите общества унижаването на човешкото достойнство чрез използване на психическо и физическо насилие не може да бъде оправдано с утвърдените навици, предразсъдъци, традиции и други обществени практики, основани на неравенството на жената по отношение на мъжа (в тази насока вж. чл. 12 от Конвенцията). В това се състои неоценената от мнозинството конституционни съдии сърцевина на Конвенцията, съответстваща изцяло на Конституцията на Република България, която отрича неоправданото и непропорционалното насилие дори и спрямо извършителите на най-тежки престъпления.

Следва да зададем въпрос към съдиите защо е нужна цяла международна конвенция, която да не „допуска насилие“? Не е ли достатъчно ясно уредена тази материя в Наказателния кодекс в раздел Престъпления против личността? Защо недопускането на насилие срещу членове на обществото, които по кой знае какви причини са в неведение относно своя пол (обикновено причините са духовни или умствени отклонения), следва да бъде специално уредено и заложено в конвенция!? На второ място, защо е нужно Ненков и Ангелов да ни напомнят, че в цивилизованите общества унижаването на човешкото достойнство с физически и „психическо“ насилие било неоправдаемо въз основа на утвърдени традиции? Следва да запитаме конституционните съдии що е то „психическо насилие“ и как подобен вид „насилие“ бива формулирано от юристи, които би трябвало да са наясно, че законът може да наказва само за поведение, а не за мисли и думи, и то само при наличие на ясна, недвусмислена формулировка на опасното обществено деяние?

Как следва да дефинираме „психическо насилие“ над мъж, който си мисли, че е жена, ако същият се счита за „психически насилен“, в случай че някой му заяви истината – че всъщност той е мъж, който си мисли, че е жена, а не жена, „заключена“ в мъжко тяло?

Може би „психическо насилие“ ще се окаже заявяването на подобна личност на ИСТИНАТА И ФАКТИТЕ, че всъщност той не е „тя“, а е заблуден мъж, който има нужда от помощ и връщане в реалността, а не защита на „достойнството“ да живее в отрицание на действителността, и под предлог за „защита на достойнството“ да налага налудничавите си идеи на околните, на семейството си и дори на държавата и нейните органи? До каква степен трябва да се поклоним на индивидуалната автономност, дори когато тя е налудна, за да запазим достойнството на личността? По въпросите на вярата в Бога може да се спори – вярата е увереност в невидимото и затова материалистите атеисти държаха да я отрекат и я наричаха „лудост“. Но когато фактите, чисто физическата реалност, биват отричани, има ли останало достойнство в наричането на черното бяло и на жената – мъж?

Напускането на действителността, на практика налудността, е традиционно проблематична в личния живот на индивида и близките му. Когато обаче лудостта бъде превърната в човешко право и според Ненков и Ангелов, конституционни съдии, сама по себе си стане източник на "достойнство", проблемът вече е обществен, правен, и на практика приема исторически и библейски пропорции. Няма връзка между запазване на достойнството на хората с психически отклонения и налудни представи относно половата им същност, от една страна, и защитата на тези личности от насилие, от друга, защото по сега действащото законодателство всеки е защитен от престъпления срещу личността му, независимо от психичното му състояние или полова принадлежност – мъж или жена.

Конституционните съдии Филип Димитров и Константин Пенчев изразяват своето несъгласие с мнозинството от КС в значително по-лаконични становища .

Иронично е, че Филип Димитров, с дългогодишна кариера в защита на демокрацията срещу комунистическата тирания, с лека ръка приема тираничната и изцяло социалистическа идея за класовата борба между мъже и жени, прокарвана от ИК. В новата класова борба жените трябва да бъдат защитени, а сексуалните пороци – изведени във фундаментална характеристика на човешко достойнство и оттук – в права. Разбираема е реакцията на конституционен съдия Димитров срещу крайно суровото третиране на хора, които демонстрират сексуални отклонения по времето на комунизма или нацизма. В същото време, заради политическата си неприязън към тоталитарните режими от миналото, г-н Димитров не съзира тираничния уклон на ИК, която цели да създаде неоснователно привилегии чрез узаконяване на моралния релативизъм на малки групи, за които личната сексуалност по неясни причини трябва да бъде обсъждана и аплодирана от целия народ като някаква форма на постижение или героизъм.

Конституционният съдия задава почти риторично въпроса:

Как точно става заличаването на разликата между половете за мен (и вероятно други със също така обикновени възприятия като моето) остава загадка. Но от това се извежда увенчаващата мотивите към решението фраза, че „ако обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж, борбата срещу насилието над жените остава само формален, но неизпълним ангажимент“. (Особено мнение към Реш. 13, Ф.Д.)

Да си позволим да отговорим на въпроса „Как?“, като просто повторим цитата на Филип Димитров от мотивите на мнозинството по Решението на КС: „Ако обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж“… Ще припомним, че правото отразява ценностите на едно общество. Понятията добро и зло, колкото и да са станали далечни и неупотребими в съвременния самодостатъчен свят, често си правят място в обществото, като се обличат в законова форма. Ако г-н Димитров е готов да отрече тази зависимост, то ще припомним още веднъж генезиса на Конвенцията в документите на ООН от 1979 г., така удобно цитиран от несъгласните съдии Ангелов и Ненков. В този генезис лични наглото, самодостатъчно и елитарано отношение на авторите на документа по чисто тоталитарен модел да наложат на народите изравняване на мъже и жени, защитавайки ги от самите тях, и от тяхната същност като мъже и жени:

„(Държавите следва да) приемат всички надлежни мерки с цел да се променят социалните и културните модели на поведение на мъжете и жените с цел постигане изкореняване на предразсъдъците и премахването на обичаите и цялата останала практика, които са основани на идеята.......за стереотипността на ролята на мъжете и жените“.

Изкореняване на предразсъдъците, премахване на обичаите, и цялата останала практика…“. Не мога да спра да повтарям тази фразеология, защото тя има запленяващо откровен тоталитарен и комунистически характер на масов идеологически тормоз и контрол. Този тип характер е в основата на документа на ООН 1979 г. и на злополучната ИК, защитавана от Филип Димитров.

Още по-иронично е, че президентът на републиката, който не крие социалистическите си идеали и подкрепя анти-демократичното и анти-религиозното законодателство за промени в ЗВ, е на практика консервативният защитник на здравия разум (и донякъде християнския светоглед!) в този възпламеняващ обществен и правен дискурс.

Отделеност на правната мисъл от хората и ежедневието

Относно особеното мнение на съдия Константин Пенчев, ще избегнем ненужно дълбаене в кратката му аргументация, която е несъстоятелна според нас. Ще обърнем внимание на последните изречния в особеното мнение на Пенчев:

Съществуващата негативна емоционална нагласа в обществото към Конвенцията би следвало да бъде отчетена при вземане на политическото решение дали този международен договор да бъде ратифициран. Общественото мнение, обаче, не може да влияе върху правната преценка за съответствието на Конвенцията с Конституцията. (Особено мнение към Реш. 13 по к.д. №3/2018, К.П.)

Интересно е как съдия, който доскоро е бил омбудсман (защитник на правата на хората срещу държавни несправедливости) и най-вероятно е подписвал решения „В ИМЕТО НА НАРОДА“, приема, че мнението на народа не бивало да влияе върху правната преценка на външен, чужд закон, който драматично ще въздейства върху правната култура, възприятия и отношение на „народа“ по фундаментално важни въпроси. Въпроси от типа на това дали „сексуалната ориентация“ е материя, която трябва да бъде уреждана в полза на нововъведения в живота на хората, които почиват на фантазии и които пренареждат вековни ценности? Не следва ли да запитаме защо съдия Пенчев не си задава въпроса откъде се е породила „съществуващата негативна емоционална нагласа в обществото“ и защо тази „негативност“ следва да бъде отчетена политически, но същевременно изцяло пренебрегната в правно отношение? Законите формират обществото, а в това общество живеем ние и ще живеят нашите деца и внуци. Простичкият отговор е, извинете за спекулацията, че Пенчев най-вероятно счита, че правото, в което той е специалист, не може да бъде „омърсено“ от мненията на простолюдието, което не е така вещо в правната материя, както е един конституционен съдия. Наистина съдът, не бива да се влияе от улични емоции, ако това е имал предвид съдия Пенчев. Правото трябва да е безпристрастно и лишено от прекомерна емоционалност. В същото време само при комунизма правото има независим живот от човека, защото неговата цел бе да обслужва обожествяваната, елитарна и тоталитарна ДЪРЖАВА. Безбожната държава не е източник на правото, Бог, който е създал и човека, и правото, е източник на идеята и чувството за справедливост.

За сведение на всеки правен елитарист ще сведем до знанието на същия, че правото съществува заради хората, а не хората заради правото.

Целта на закона не е експертите да се чувстват височайши спрямо „невежото общество“, а да решават по справедливост и съгласно висшите идеали на закона наболелите проблеми на хората. И ако задължителното налагане на нови концепции за пол, мъж, жена, брак и семейство, с цел превъзпитанието на „масите“, не е повод за загриженост на обществото съгласно разбиранията на съдия Пенчев, то следва да си зададем въпроса – какви цели вижда той в съществуването на Конституционния съд? Платформа за изразяване на правното величие на успели юристи? Разбира се, не бива да вменяваме на съдия Пенчев всички исторически наследени пороци на българското правосъдие и правна мисъл. Само отбелязваме колко трагично отделеността на идеята за право и съд от човешката нужда от справедливост е илюстрирана в особеното мнение, публикувано по повод Решението.

Отговорът на въпросите към конституционните съдии е, че всъщност, съзнателно или не, със своята особена правна логика те подкрепят идеологическата същност на Конвенцията и са поддръжници на социалното инженерство и морален релативизъм и чисто социалистическия тип класова борба и противопоставяне на половете, които стоят в основата на правната ексцесия, наречена Истанбулска конвенция.

Заключение

Решението на КС в никакъв случай не признава същността на правдата и правото, като произтичащи от Бога и истината на Евангелието.[1] Аргументите са изцяло светски, което е разбираемо. Атеизмът е доминантният светоглед в постхристиянските Европа и Запад и посткомунистическа България. Споровете по правните въпроси, касаещи регулирането на материя от типа на пол, мъж, жена, социално и биологическо равенство, както в мнението на мнозинството съдии, така и в това на малцинството, което подкрепя ИК, са изцяло изградени на едно доста бездушно „биологическо“ третиране на материята без изтъкване наличието или не на морални категории, на добро и зло. (В света на безбожие и исторически войнстващ атеизъм Бог не може да присъства в публичното пространство, още повече в правораздаването, което е изцяло поробено от атеистичния светоглед.)

И все пак, дори в тези изкривени рамки на публично правораздаване, макар и не изрично в пословичното име на народа, когото никой не пита, Решение 13 по к.д. №3/2018 г. на КС се оказва едно правилно, разумно правно решение.

Като че ли за първи път България не е банановата република, която овчедушно гледа към „братска Русия“ или „Свободния Запад“ и чиито държавни институции за няколко десетки хиляди евро спонсорство не са готови да подложат народа и разума на обществото на поредния извратен експеримент, какъвто е ИК. И дори без разпознаването на изконната същност на пола, брака между мъж и жена и семейството като реалности, създадени от Бога, по Божия воля и промисъл и с Неговата цел в личен, обществен и исторически план, самият факт, че КС ясно и недвусмислено отхвърля лицемерния опит за прокарване на налудничави идеи за „обществен пол“ и „флуидност на сексуалната ориентация“ е победа за народа и за правосъдието.

Правото е важна, основополагаща част от светогледа и културата на един народ. Посочи ми законите на един народ и аз ще ти посоча, кой е неговият бог. В този казус заслугата е на народа и на тези съдии от КС, които застанаха на страната на здравия разум, а здравият разум е дар и откровение от Бога.

Въпреки че не са чели, „че отначало Бог ги създаде мъжко и женско“, опирайки се на естеството на нещата, със своето решение срещу ИК българският Конституционен съд защити правото, истината, интересите на българския народ и, макар неизказано и ненапълно осъзнато – християнските ценности.

 

[1] Отделен труд е нужен за детайлно привеждане на новозаветна аргументация защо Христовото учение е изцяло против управленски действия и „закони“ от типа на ИК.

adf logo

Свободата на вероизповедание се нарича в Европейската конвенция „свобода на религията“. Ведно с подадената от нас и две евангелски вероизповедания протестна декларация международната адвокатска организация Алианс за защита на свободата (Alliance Defending Freedom International) представи свой меморандум до Народното събрание, в който излага аргументи в защита на принципите на гарантиране на свободата на вяра и нейното практикуване без намеса от държавата (властите).

Меморандумът бе внесен в Народното събрание и други централни органи през юни 2018 г., чрез адвокатите от Свобода за всеки, заедно с протестната Декларация от 28 май 2018 г. във връзка с новите предложения за законодателство (от м. май т.г.), което ограничава свободата на вероизповедание и на практика лишава хората от редица основни граждански права.

На следния линк можете да прочетете меморандума в превод на български, както и в оригинал на английски език.

Към настоящия момент няма значимо развитие в дейността на парламента по придвижването на визираното ограничително законодателство. За справка на становищата на Свобода за всеки, НАОБЦ и НХЦ, както и на други организации и вероизповедни общности по въпроса посетете нарочната страница на сайта на парламента.

Capture Patriotite

В отговор на искане на адвокатите от Свобода за всеки сайтът Патриотите, издание на ВМРО, публикува извинения и изявление, с което оттегля определени дискриминационни термини и изрази, употребени в репортаж относно наемни отношение между Евангелска петдесетна църква 3, Русе, и Община Русе.

В изявлението на редактора се казва:

Вярваме, че законът стои най-високо в ценностната система на всеки българин и ръководейки се от него трябва да живеем в една среда, където конфликтите от подобен характер следва да се решават възможно най-бързо и в полза и на двете страни без стореното да се превръща в повод за противопоставяне, особено във времена, когато единението на всички българи е най-важно и нужно.

Свобода за всеки изразява своето удовлетворение от навременната и правилна реакция на ръководството на сайта Патриотите. Считаме, че тази реакция отразява истинската същност на българското национално самосъзнание и патриотизъм – уважение към истината и съвестта на всеки, без това да е компромис с личните убеждения.

Андрю Брънсън

Андрю Брънсън е служил в продължение на над 20 години като мисионер на библейската християнска вяра в Турция. След опита за преврат и събитията в Турция през 2016 г. Брънсън, който е подал документи за удължаване на визата си за престой, е извикан в полицейското управление. Считайки, че го привикват за въпрос относно визата му, Брънсън се явява и е задържан за „терористични действия“.

Докъде може да стигне параноята на ислямския национализъм, облечен в авторитарни одежди?

Едно от обвиненията срещу него е, че e подпомагал обявената извън закона Кюрдска работническа партия. Как точно? Като е проповядвал християнската вяра на кюрдите, което щяло да доведе до разкъсване на националната цялост на Турция. Агент с кодово название „Дуа“ бил съобщил на прокуратурата, че Брънсън превеждал Библията на кюрдски език. Обвинителите искат 15 години затвор за пастора за „извършени престъпления от името на терористична организация без членство в нея“ и 20 години затвор за „политически или военен шпионаж“, според държавната Анадолска агенция. Брънсън е обвинен също и в участие във „въоръжена терористична организация“.

Всяко справедливо и демократично общество включва в правосъдната си система правото на справедлив процес. Елементи на това право са възможността да се изправиш срещу обвинителя си и публичността на процеса. Ползването на доказателства като сведения от тайни агенти с кодови имена е в нарушение на това основно право при воденето на наказателни дела. Един също много важен елемент е правото на защита в процеса.

Очевидно за авторитарните режими християнската вяра и Библията са опасно оръжие, чрез което хората биват освободени от страха и от задължителното поклонение към националния лидер и държавата като към Бог.

В писмо от февруари 2017 г. до президента на Турция, подписано от 78 члена на американския Конгрес, се твърди, че „изглежда, няма доказателства, които да обосноват обвиненията срещу него срещу въоръжена терористична организация“.[1]

За собственическия манталитет на турския политически лидер спрямо хората и техните права говори отношението му към идеята за евентуална размяна на пастор Брънсън срещу политическия опонент на Ердоган Фетуллах Гюлен.

На 28 септември 2017 г. Ердоган заяви, че САЩ трябва да обменят живеещия в Пенсилвания ислямски проповедник Фетхуллах Гюлен с пастор Андрю Брънсън, казвайки в своя реч: „Вие имате един пастор също. Дайте ни го... След това ние ще се работим с нашата правосъдна система и ще ви го дадем [Брънсън]“. [2] В отговор американските власти твърдят, че само федералната съдебна система определя случаите на екстрадиция в САЩ.[3] Запитана за предложената размяна на 28 септември 2017 г. в САЩ, говорителката на Държавния департамент Хедър Науер каза: „Не мога да си представя, че ще поемем по този път“. Американското правителство все още няма адекватни доказателства, които да представи на Министерството на правосъдието на САЩ, за да обвини Гюлен.[4]

Презвитерианската  Евангелска църква на Америка призова за молитва и пост през октомври 2017 г. за освобождаване на заложника.[5]

На 11 октомври 2017 г. напускащият поста си посланик на САЩ в Турция, Джон Бас, каза за Брансън, че „изглежда е задържан просто защото е американски гражданин, който като вярващ човек е бил в контакт с редица хора в тази страна и който се опитва да помогне в съответствие с неговата вяра. По време, в което се извършват различни контакти и взаимодействия в обществото, поради неясна причина изведнъж част от тези негови контакти се тълкуват като подкрепа за тероризъм и членство в терористична група. Все още не съм видял подробно описание на коя точно терористична организация той би трябвало да е помагал. Няма ясни отговори от страна на турската държава. Поради това считаме, че трябва да бъде освободен. И американски правителствени служители продължават да настояват турското правителство да го освободи“.[6]

През октомври 2017 г. Ихсан Озбек – председател на Асоциацията на протестантските църкви в Турция – заяви пред Ню Йорк Таймс: „Андрю беше един обикновен американски християнин. Той не е шпионин. Познавам го [...]“. [7]

На пастор Брънсън е отказана среща и защита от адвокат в процеса.

Дъщерята на пастора, Жаклин, пледира в полза на баща си пред Съвета по човешки права пред ООН на 9 март, т.г. Тя заявява:

Жаклин, дъщеря на пастор Брънсън, източник: www.charismanews.com

„Баща ми е мирен пастор. Семейството ми обича и уважава турския народ и моят баща се е посветил на това да му служи в продължение на над две десетилетия.“

Жаклин също цитира писмо от баща си, в което той казва:

„Нека е ясно на всички, че съм в затвора не защото съм извършил нещо нередно, но защото съм християнски пастор. Отчаяно ми липсват съпругата и децата ми, …; за мен е чест да страдам за Исус Христос, както мнозина преди мен. Моите най-дълбоки благодарности към всички онези по света, които стоят и се молят за мен.“[8]


Бележки

[1] Congressional Leaders Seek Release of American Pastor Unjustly Detained in Turkey. Вж. https://foreignaffairs.house.gov/press-release/congressional-leaders-seek-release-american-pastor-unjustly-detained-turkey/ . Превод на всички пасажи от английски наш, бел. ред.

[2] Turkey's Erdogan Suggests Swap: Jailed U.S. Pastor for Turkish Cleric. Вж. https://www.npr.org/sections/thetwo-way/2017/09/29/554451339/turkeys-erdogan-suggests-swap-jailed-u-s-pastor-for-turkish-cleric.

[3] Вж. http://dailycaller.com/2017/09/28/erdogan-admits-using-jailed-american-pastor-as-bargaining-chip-against-us/.

[4] Erdogan suggests freeing imprisoned US pastor for Gulen extradition. Вж. http://www.middleeasteye.net/news/erdogan-suggests-freeing-imprisoned-us-pastor-gulen-extradition-1298278843.

[5] Call to Prayer and Fasting to mark one year of Andrew Brunson imprisonment. Вж. https://epconnection.org/2017/09/27/call-to-prayer-and-fasting-to-mark-one-year-of-andrew-brunson-imprisonment/.

[6] Ambassador John R. Bass Press Round Table – Diplomatic Correspondents Association (October 11, 2017). Вж. https://tr.usembassy.gov/ambassador-john-r-bass-press-round-table-diplomatic-correspondents-association-october-11-2017/.

[7] Вж. https://en.wikipedia.org/wiki/Andrew_Brunson.

[8] Turkish prosecutors demand a 35-year jail term for American Pastor Andrew Brunson for allegedly committing crimes for terror groups. Източник (англ.): www.dohi.org/2018/03/american-pastor-andrew-brunsons-turkish-prosecutors-demand-a-35-year-prison-sentence/.

ВМРО като цяло е патриотична партия. Държат на това българският народ да запази самоличността си, държат на православно-християнските социални ценности (колкото и плитко да е това разбиране за същността на Христовото послание) и се противопоставят на разрушаването на традиционното семейство чрез натрапваната от глобалистките елити мултикултуралистка и морално-релативистка идеология на „равенството“.

В същото време, с оглед на техни планове за наказателно преследване на родители, които се ползват от правата си по отношение образованието на своите деца, представителите на ВМРО недвусмислено искат да превърнат свободата в престъпление.

Наскоро бе честван 3-ти март, националният празник на България. Празникът е свързан с освобождението на българския народ от османската империя и последващото спечелване на независимост. Основната характеристика на честванията на националния празник са свободата на народа, свободата на хората и техните семейства да живеят без насилие и заплаха от чужди обичаи, от икономическо ограбване и заробване на децата и младото поколение.

Честване на 3-ти март

Свобода или робство?

В същото време, в дни, в които честваме свободата, ни се налага да слушаме от най-висока трибуна идеи, които следва да категоризираме като антинародни, антисемейни и направо плашещо тоталитарни. Тези идеи са изразени от политиците от ВМРО и по-точно – формулирани от депутата от ВМРО Милен Михов.

Недопустима правна логика е неупражняването на едно право да се криминализира

ВМРО, по думите на г-н Михов, искат да превърнат неходенето на училище в престъпление на родителите.

Независимо колко необразован и нещастен може да остане човек поради това, че не е посещавал държавното ни училище, състоянието на същото към момента е такова, че шансовете за щастлив живот на всеки, избегнал 12-те години образование там, са значително по-големи от завършилите пълния курс на обучение.

Г-н Михов не скрива желанието си да контролира обучението на всички, които не пращат децата си на държавното училище, а не само на „някои групи в обществото“, както енигматично препраща към циганските семейства и тяхното като цяло сравнително небрежно отношение към държавното образование.

ВМРО експлоатира трагичното събитие в Люлин, за да ограничи правата на всички родители

За да придаде неотложно звучене на тираничните си тези, г-н Михов популистки ангажира случая в Люлин, София, с едно убийство и три подрастващи момичета, жертва на странни, все още неизяснени обстоятелства.[i] Люлинският казус, без да е показател за каквато и да е повторяемост, без българската правна система да е част от прецеденото право, се превръща в прецедент и източник на наказателна законодателна инициатива поради криворазбрания патриотизъм на депутат от ВМРО.

По неизменния социалистически образец – да се наказват всички за провинението на един, метод, типичен само за крайно робски общества, които нямат базови категории за процес, право и справедливост, г-н Михов предлага щастие чрез криминализиране на неупражнени родителски права.

Абсурдно и неприемливо в правно отношение е държавното приравняване на единично престъпление с престъпление, сякаш извършено от голям брой добросъвестни граждани. В случая не става въпрос за ромите, за чието образование очевидно г-н Михов не се тревожи много.

Притеснявахме се, че тази идея ще бъде погрешно тълкувана като дискриминационна и насочена към определена група в обществото. Случаят „Люлин“ показва, че подобни неща не стават само в определена общност или маргинална група“, каза още Михов.[ii]

С други думи, държавата ще подгони наказателно не само ромите, които не държат на държавното или формалното образование, но и дбросъвестни граждани и родители, които имат сериозни основания и право на алтернатива на държавното образование за децата си.

Иде реч за тези родители, които образоват децата си, но не в държавните училища, а по програми на така нареченото „свободно образование“. Свободното образование включва частни училища, кооперативни училища и детски градини с малък брой участници, специални пилотни проекти, нефинансирани от държавата (как е възможно!), дистанционни и интернет програми и разбира се – домашни ученици.

С допотопния тоталитарен модел на ВМРО образованието, ако не представлява „пращане на децата си на училище“ (разбирай държавното), от право се превръща в криминален акт.

Смартфон – право или престъпление

Криминализирането на родителските права и неходенето на училище е като криминализирането на това да нямаш смартфон. Някому това сравнение ще се стори нелогично и странно. Но ако смартфонът, който е необходимост, се ползва, за да те подслушва държавата – съвсем хипотетичен пример, то твоето право да имаш смартфон в даден момент ще се окаже по-маловажно от желанието на държавата да следи и да контролира личния ти живот. Затова дори и да не искаш смартфон, да си готов да се лишиш от това си право, държавата ще го нарича „право“, за да те склони да имаш смартфон, който, по принцип, е желателен. Но ако решиш да се откажеш от смартфона, това право, употребявано в синхрон с необходимостта да имаш смартфон в днешно време, се изпарява и вместо него изниква държавната принуда. Защото, без това твое „право“ държавата няма да може да те контролира и затова държавата ще те задължи да имаш смартфон.

Правото се превръща в задължение. Държавният интерес за контрол над индивида е по-голям от това същият да има права, лична територия и неприкосновеност. И никой не се съмнява в това уравнение, когато иде реч за образование и родителски права.

Можем да сравним този измислен пример със задължителното образование, което задължително води до щастие, според г-н Михов и ВМРО.

Забележително, но 30 години след падането на комунизма тоталитарно мислещите държавници продължават да се възприемат като източник на щастие за бедния народ, чрез принудата, която могат да му наложат:

Обсъждаме тази идея от дълго време. Проблемът с родителската отговорност трябва да се постави на дневен ред, особено след трагичното събитие в „Люлин“, обясни (…) депутатът от ВМРО Милен Михов. И допълни, че законопроектът все още не е готов, а в момента се водят разговори както на експертно ниво, така и с педагози и юристи.[iii]

Идеята е, че „родителската отговорност“ е проблем на държавата. Депутатът е бащицата, държавата е майка, а родителите са невежи; правата им са бутафорни.

Водят се поредните разговори на „експертно ниво“ с педагози и юристи; Михов говори за ЗАКОНОПРОЕКТ, който ще гарантира семейното щастие и това на „децата на държавата“. Методът на щастието е инкриминиране на родителската обич и отговорност, която търси алтернатива на пропадналото като цяло българско държавно образование. Един криминален стандарт за всички – добри и лоши.

Заключение

И с оглед на борбата за свобода и национална независимост, водена от българите през 19-ти и началото на 20-ти век, следва да запитаме ВМРО по повод техните тоталитарни планове за българското образование и семейство: считате ли, че борците за българска свобода и национална независимост са имали вашата визия за образование и семейство? И ако сравним вашия патриотизъм с техния, дали няма да се окаже, че свободата, за която българските патриоти са милеели и са давали живота си, през 21-ви век е всъщност робство, което българската държава налага по ваш почин?

Какво празнуваме тогава на 3-ти март, на 6-ти и 22-ри септември?

 

Бележки

[i] Източник: https://www.24chasa.bg/novini/article/6735605http://dnes.dir.bg/news/zatvor-roditeli-vmro-26905400.

[ii] Източник: https://www.24chasa.bg/novini/article/6737414.

[iii] Пак там.

 Горко на ония, които наричат злото добро, а доброто – зло; които турят тъмнина за виделина, а виделина за тъмнина; които турят горчиво за сладко, а сладко за горчиво! Горко на ония, които са мъдри в своите очи и които са разумни пред себе си! (Исаия 5:20-21)

Що за свят е този, в който черното е бяло, бялото – черно; сладкото е горчиво, а горчивото – сладко; доброто е зло, а злото – добро? Извратеното е свято, а святото – извратено?

Що за свят е този, в който нормалността и естеството на нещата трябва да бъдат защитавани от ненормалните? Светът, в който лудите, които си сменят пола, са благородни и смели, а трудовите хора, които издържат деца и семейства – отживелица от миналото?

Тиранията на тоталната заблуда

Това е светът на гениите, създали концепции като Истанбулската конвенция.

Същите или поне подобни зли духове, които ни дадоха комунизма, фашизма и всякакъв друг вид тирания. С какво бракът между мъж и мъж, наложен със силата на държавна принуда, е тирания, която е по-различна от изброените? Или с какво България е на път да ратифицира тази конвенция.

Министър Захариева положи подписа си под откачения документ преди време, когато ръководеше Министерство на правосъдието. Сега, като външен министър, г-жа Захариева има за цел да довърши ненормалния проект – да мотивира представителите на българския народ, избрани да защитават интересите му, да ангажира българският народ с волеизявление в подкрепа на… правната деконструкция на мъжа и жената? Разбира се, предлогът и словосъчетанията са привидно благородни и добронамерени:

Гл. 3, чл. 12, ал. 1: Страните предприемат необходимите мерки за насърчаване на промени в социалните и културни модели на поведение на жените и мъжете с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете. – (Истанбулска конвенция)

Само този текст е напълно достатъчен Истанбулската конвенция да бъде белязана като поредния ненужен и опасен социален експеримент, целящ разграждане на морала и ценностите, вместо да бъде демагогски защитавана.[1] (Ако това не е феминистки марксизъм-ленинизъм от най-долна класа, то аз не съм наясно с това що е комунистическа и лява демагогия.) Новинарски сайт правилно отбелязва:

Традиционните роли на мъжкия и женския пол ще бъдат подложени на натиск за поведенчески промени в социалните и културните модели – натиск, който засега се нарича „насърчаване“. – (offnews.bg)[2]

Какъв е идеологическият заряд на съвременния неосоциализъм, който налага този нов социален модел на деконструкция на здравия разум чрез деградиране на пола и традиционното семейство можем да видим от тези радикални феминистки, които, имам усещането, че в много случаи са само говорителки на идеолозите, които стоят зад тях:

„Тъй като бракът представлява робство за жените, е ясно, че движението на жените трябва да се съсредоточи върху нападението срещу тази институция. Свободата на жените не може да бъде спечелена без премахването на брака.“ – Шейла Кронин, лидерка на феминистката организация СЕГА (NOW)

"Бракът като институция се е развил от изнасилването като практика". – Андреа Дворкин[3]

"Семейното ядро трябва да бъде унищожено [...] Какъвто и да е крайният му смисъл, разпадането на семействата сега е обективно революционен процес." – Линда Гордън

"Чувствам, че мъжемразството е почтен и жизнеспособен политически акт, че потиснатите имат право на класова омраза срещу класата, която ги угнетява." – Робин Морган, редакторка на списание Ms. Magazine.

Всякакви увещания от министър Захариева, че българската Конституция нямало да се промени, са хвърляне на прах в очите на бедните. Българската Конституция е либерална относно прилагането на международните документи, ратифицирани по надлежния ред. Те просто се прилагат с приоритет пред вътрешното законодателство (вж. чл. 5 КРБ).

Захариева подчерта, че Конвенцията не въвежда нещо, което да го няма в българското законодателство и в Конституцията, но извежда задълженията на държавата и обществото на по-високо ниво на образование, защита, мерки и помощ, ако се стигне до домашно насилие.[4]

Забележително е също, че юристите на държавата, обслужващи деконструкцията на пола в полза на държавата, са единни в подкрепата си за конвенцията – тя е приета единодушно на заседание на Съвета за съдебна реформа.[5] Все пак Захариева признава, че „според Конвенцията поемаме задължение да обучаваме и децата в училище в толерантност между половете и разчупване на стереотипите, каквото и да означава това“. Да обясним на госпожа министърката какво означва тази толерантност: тя е толерантност (или по-скоро наложени търпимост и приемане) към всяка морално и обективно извратена теория за същността и ролята на мъжа, жената и тяхната сексуалност, с която да се тровят впечатлителните умове и сърца на деца и подрастващи в задължителното държавно училище. Само разврат не е достатъчен. Нужно е да се въведат и полови извращения. (Надявам се да съм бил ясен относно скритото значение на така „нужната“ конвенция за г-жа министърката, която открито заявява своето неразбиране.)

Атака срещу свободата и достойнството на личността

Със сигурност свободата на словото, съвестта и религията (за кой ли пореден път?) ще попаднат под ударите на обществените нагласи, породени от подобна инициатива. Моделът за семейство, ясно установен в Библията, на практика е обектът на атака на злите гении, стоящи зад идеологията, породила абсурдната конвенция.

От друга страна, приемането на тази конвенция няма кой знае колко да промени статута на българския редови човек. Просто един ден той ще се събуди и по закон полът му ще е флуидно, неясно и несигурно понятие, подлежащо на определение и държавно преразпределение. За пореден път друг ще определя не само съдбата му, но и чисто биологическата му същност.

Има ли нещо по-мрачно и по-тиранично от незачитането не само на вътрешните убеждения, но на обективната действителност?

Управляващите приемат конвенции, за да изглеждат добре пред международните си контакти, без много да се замислят каква е моралната, юридическа и социална цена, която народът трябва да плаща за техните фриволни политически пируети. Едва една трета от министрите в МС са се обявили против ратифицирането. Но навикът на голяма част от управляващите да не се зачитат хората, техните традиции, вяра и семейство в полза на абсолютно доказано налудничави „международни документи“ не е извинение да се подписва Истанбулската конвенция.

Българите трябва активно да отстояват правата си, за да няма връщане назад към налудността на тираничната утопия на живот в общество, което вечно се намира в някакъв преход, защото се придвижва от една заблуда към нова такава.

[1] Линкът сочи съм статията "Третият пол" и Истанбулската конвенция" в сайта Уебкафе, писана в защита на ратифицирането на документа.

[2] https://m.offnews.bg/news/Politika_8/VMRO-Mezhdunarodni-lobita-natiskat-Balgariia-da-uzakoni-tretiia-pol_671890.html.

[3] I Haven't Lost My Virginity. Radical Feminist Quotes. http://www.experienceproject.com/ (англ.). Спестяваме на читателите някои от крайните и натуралистични цитати на Дворкин, свидетелстващи за неистовата ѝ омраза към мъжкия пол и призива ѝ към насилие срещу мъже.

[4] http://dnes.dir.bg/news/ms-kabinet-borisov-3-tretia-pol-istanbulscata-conventzia-26746315?nt=4.

[5] Пак там.

Страница 1 от 4