Виктор Костов

Виктор Костов

Виктор Костов е адвокат и правозащитник. Доктор по философия в областта на междукултурните науки, (2009), Фулър Граджуит Скулс, Калифорния, САЩ, специализирал по въпросите на свободата на религия и отношенията между църква и държава. Занимава се с проблемите на свободата на съвестта свободата на религията от 1992 година. Публикациите му по темата включват такива на български и английски език.

През август министърът на здравеопазването д-р Кацаров заяви, че новите мерки, въведени отново със заповед и продължаващи ограничаването на основни индивидуални човешки права, под предлог борба с грипоподобния коронавирус Covid-19, били не ограничителни, а точно обратното. Скоро, през октомври, той заяви, че България ще следва ЕС и ще въведе тоталитарните „зелени паспорти“. Нещо като еврейската жълта звезда, но дигитална.

„Стимулиращите“ мерки от август предвиждат места, които провеждат дейност в затворени помещения, да могат да го правят при капацитет от 100% присъствие, ако въведат полицейски пропускателен режим и започнат да искат документи за ваксинация, преболедуване или резултат от неточния PCR тест – не само от своите служители, но и от всички посетители. Стимулация в посока приемане на тираничните правила и отказ от свобода.

Стани роб, за да бъдеш свободен. Ваксинирай се доброволно, защото иначе няма да ти върнем неотменимите права, които сме ти отнели.

Въпреки че подобни мерки са по-малко тероризиращи хората от тези, наложени от „ковид-фашисткия“ режим в Австралия[1] или от въведените от режима на френския президент Еманюел Макрон, те не са нищо по-малко от „меко“ въвеждане на подобен на Макроновия дискриминационен „ваксинационен паспорт“. Тези нови мерки са още една крачка в посока  въвеждане на дискриминация, тоталитарен режим и ограничения на основни права на хората под предлог борба с грипоподобния коронавирус.[2] Считаме, че това е така, защото степента на опасност за живота на хората от коронавируса не отговоря на степента на несъразмерните мерки, налагани от държавата, в лицето на министъра на здравеопазването. Едно посещение на популярния (ляв) сайт Уикипедия ни дава представа за степента на смъртоносност на заболяването, а именно: малко над 4% от установените заболели (дори не от цялото население).[3] Цифрите са красноречиви, но очевидно не отговарят на намеренията на самозабравилите се политически и икономически елити, които очевидно са готови да изоставят всяко приличие на демократичност, за да насилят хората да се „ваксинират“.

Медийната пропаганда недвусмислено подкрепя въвеждането на масово ваксиниране, което лесно може да премине в изискване за задължително такова. Извод в тази посока е логичен, следейки настроенията в световните медии, някои режими и пропагандата на Световната здравна организация и подкрепящите я големи социални мрежи осъществяват натиск в тази посока. В България Министерство на здравеопазването (МЗ) разпраща непоискани текстови съобщения по телефоните за участие в томбола за награди за тези, които се ваксинират – морковът преди тоягата.

Едни от най-драстични са примерите, идващи от Австралия и Нова Зеландия. Последната страна бе затворена (т. нар. lockdown, от англ. „пълно затваряне“) от премиерката социалистка само заради един единствен случай на установен заразен. Не умрял, не критично болен от вируса, само „заразен“. Подобна е ситуацията в австралийската провинция Ню Саут Уелс (Нов Южен Уелс), в който заради няколко десетки случая за пореден път през годината бе заключено цялото население, точно като затворници под домашен арест, включително със спиране на цялата икономика, отнемане на свободата на придвижване, дори и на правото на протест срещу мерките. Несъмнено и независимо от предлога, под който се въвеждат подобни „мерки“, това е тоталитарен режим, диктатура над обикновените хора. Австралия и Нова Зеландия са вече на практика тоталитарни полицейски режими, които провеждат терор над собственото си население, уж под предлог да им предпазват здравето.[4] В Австралия, от близо 26 милиона души население по-малко от 1000 са умрели от коронавируса и въпреки това страната е под полицейски и военен домашен арест.[5] В Нова Зеландия, след затварянето на страната заради единствения случай,[6] локдаунът (поставянето на живота и хората в страната под арест и пълно ограничаване на основни човешки права) бе удължен заради установени 35 случая на заразяване. Към 24-ти август 2021 г. там са умрели от Ковид-19 29 души. В страна от почти 5 милиона жители размерът на така наречената пандемия е 35/5 000 000, или процент, който не може разумно да бъде изчислен, тъй като е нищожно малък.

Тази несъразмерност на „мерките срещу коронавируса“, е факт в една или друга степен във всички страни и юрисдикции. Скорошен доклад по правата на човека установи, че 2/3 от страните в света са се възползвали от „световната криза“ по повод Ковид-19, за да въведат ограничения на гражданските свободи и да наложат контрол най-вече над свободата на изразяване.[7] В същото време няма научно или разумно оправдание за несъразмерността – щати като Тексас и Флорида в САЩ, а в Европа – Швеция, които отмениха задължителните ограничения, могат да се похвалят със средно или по-ниско ниво на заразяване с коронавируса сред жителите си.

Има няколко фактора, от които всеки поотделно сочи, а още повече, взети в съвкупност, че държавното, корпоративно и отчасти медийно отношение към пандемията е или недостатъчно информирано, или целенасочено заблудително, тоталитарно и антихуманно. Тези фактори са следните:

- медийна цензура на информация, критична срещу мерките, статистиките, методите и информацията, идващи от СЗО, държавните центрове за „контрол на болестите“;

- недостатъчно информация и цензура по отношение на смъртността и уврежданията от така наречените „ваксини“, които са всъщност експериментални инжекции и тип генно модифициране;

- едностранна пропаганда от страна на централните медии за това, че ваксината била безопасна, без наличие на истински обществен дебат, а само заглушаване на критичните гласове, включително на експерти и цитирания на статистики;

- несъразмерност на мерките, които нанасят повече вреди, отколкото предпазват от силно разпространения, но с ниска смъртност грипоподобен коронавирус – ограничаване на икономиката, на правото на свободно придвижване, на правото на труд, на правото на събрания и манифестации на открито (особено брутални в това отношение са режимите във Франция, Великобритания и най-вече Австралия), правото на събрания на закрито без разрешение от властите, заради заболяване, макар и донякъде ново като вид, което статистически не се различава по смъртност от ежегодната грипна вълна.

- въвеждане на нехуманно задължително ваксиниране в нарушение на човешката неприкосновеност. Привидно няма такъв мандат за „принудително ваксиниране“, но принудата се осъществява чрез лишаване от права и чрез дискриминация на тези, които се възползват от правото си да откажат да бъдат ваксинирани (подобен пример, дори още по-драконовски, е „зеленият паспорт“, с който се ограничава правото на придвижване и участие в обществения живот, както е във Франция).[8]

По повод последната точка, натам се насочват нещата и в България. Главният държавен здравен инспектор (какво звание... явно има някаква нужда от държавно ръководене и инспектиране на здравето на държавата, а не на здравето на хората, които формират и издържат държавата) заявява в последните си предложения, че трябва да се въведе дискриминация на хората на база това дали са готови да се откажат от лично достойнство, лична неприкосновеност и от телесна и душевна автономия от попълзновенията на държавата.

Предложението беше само 100% ваксиниран персонал на обекти и мероприятия да могат да работят с капацитет от 100% ваксинирани посетители.[9] (Към момента на публикуване на тази статия „зеленият паспорт“ вече е факт в заповед на МЗ.) Тоест целия обществен живот, защото всяка дейност попада в една от двете категории – обект или мероприятие.

Освен че стават роби на принудителното ваксиниране, за да не си изгубят работата, хората от персонала трябва да станат и полицейски контролиращ отряд, искащ от хората, които биха посетили „обекта“, документи за това дали носят белега на звяра в себе си, или не. Ваксинирането не било принудително, това били насърчителни мерки. Новият тоталитаризъм, при който персоналът ще контролира посетителите относно тяхната лична свобода и телесна автономия, означавал, че нещата щели да се върнат към нормалното. Тоест лъжливата пропаганда се състои в това, че за да живееш нормално, трябва да се подчиниш на унизителното и абсурдно в едно демократично общество изискване да станеш роб на ГДЗИ, МЗ и тяхното виждане за твоите права.

Стани роб и ще бъдеш свободен.

Всички горепосочени фактори в съвкупност сочат за тоталитаризъм, резултат или от некомпетентност и неуважение към основни човешки права, или от целенасочено въвеждане на тотален контрол и общество, подчинено на тиранични механизми и интереси. Този тоталитаризъм е в различна степен реализиран в различните страни, но глобалистите от ООН, СЗО, ЕС, Международния икономически форум и други антидемократични, централистични организации са преимуществено източник на тези политики на ограничаване на свободите на хората и налагане на антидемократичен режим под предлог на „грижа за здравето“.

Грижата не е за здравето на хората, а за осъществяването на контрол над населението

В крайна сметка, каквато и да е причината – некомпетентност, алчност, глупост, заблуда, нарцисизъм или просто чиста злонамереност, няма оправдание за подобна крайна несъразмерност между истинската ситуация с китайския вирус и драконовския терор, налаган от крайните режими като Австралия, Нова Зеландия, Канада, Германия, Израел. (Същото може да се каже и за България, в която, поради крайната непопулярност и недоверие към експерименталната ваксинация, натискът все още не се е увеличил.) Отнемането на основни права, подлагането на хората на психически тормоз чрез изолация, дистанциране, забрани и домашен арест, настройването на „покорните“ срещу „антиваксърите“, без да се отчитат (или може би нарочно и отчитайки!?) физическите и психическите и допълнителните социални и икономически травми, които нанасят мерките на хората, е поведение на слабоумни или нечестиви лидери.

Нова Зеландия въведе локдаун през август заради единствен случай на заразен. Австралия подведе цялото си население под домашен арест заради 1,2 (едно цяло и две десети) случая на смъртност от коронавируса на месец при 26-милионно население. Полицията там с брутална сила разбиваше вече забранени от властите протести, на които хората искаха свобода, ненасилие и право на медицински избор за здравето си, докато централните медии убеждаваха „покорното“ население, че борците за нормалност и елементарни основни права са шепа хулигани, които просто не искат да спазват правилата. Медиите – централните такива – не се свенят да лъжат и да сеят пропаганда, отразявайки събитията. Заглавие на сайта на NBC – американска лява казионна медия – твърди, че полицията се била сблъскала с протестиращите всред „рекорден скок на Ковид случаите“.[10] Та какъв е този рекорд? Статията сочи, че били се заразили 834 души, по-голямата част в бунтовния Мелбърн. 834 души с твърдяна грипоподобна болест, която се лекува успешно с налични, безопасни и не толкова скъпи лекарства, ако бъде хваната навреме.[11] Разбира се, от култа на проваксърите твърдят точно обратното и дават свидетелства за хора, поразени от тези лекарства.[12] Оправдават ли 834 заразени, не умрели от болестта, а „заразени“, при 26-милионно население, терора, на който са подложени австралийците?

Премиерката Хасинда Ардърн ясно заяви докога ще тормози населението в Нова Зеландия – докато не се ваксинират с експерименталните инжекции. Същото говорят и управниците в Австралия – ваксинационната цел не е постигната, домашният арест продължава. Когато се ваксинират 70% от населението, ще ви върнем свободата. Но и тогава не е сигурно.

Нищо, че „ваксините“ не предпазват от Ковид.  Каква е тази ваксина, която е толкова добра за вашето здраве, че трябва да ви манипулират или насилват (дори и да е задочно, чрез „локдауни“ и безспирни унизителни мерки, непочиващи на истински научни данни)? А дори и наистина да е добра, въпреки че по всичко личи, че не е, защо трябва да бъде отнемана свободата на медицински избор? Защо бива тероризиран и третиран с унизително снизхождение целият народ, за да приеме нещо, което е толкова желателно за здравето му?Ако ваксината върши работа, то ваксинираните ще са в безопасност. Ако не са в безопасност, защо въобще се ваксинират? Необяснимо остава настървението, с което поддръжниците на ваксината отказват да възприемат най-логичния аргумент на другата страна – ако ваксината действа, ваксинирайте се и сте спасени. Защо вашето решение да се ваксинирате трябва да бъде и наше решение? Но подобни разсъждения са прекалено логични и либерални за култа на Ковид-ваксърите.

VAERS, системата за докладване на нежелани реакции и увреждания от ваксините в САЩ, работеща от 80-те години на миналия век, отбелязва брой на умрелите от „ваксината“ от почти 7 000 случая.[13] Разбира се, не се споменава, че самият Център за контрол на болестите признава, че получава доклади за увреждания и смъртни случаи в размер само на 1% от реалните възможни такива, според проучване на Харвард, цитирано от лекари, които не се полъгват по масовата антинаучна ваксинационна истерия (като д-р Вл. Зеленко).[14] Европейският съюз докладва за над 20 595 смъртни случая от ваксини, а уврежданията са 1,9 милиона.[15] Дори докладите да са 10% от действителните случаи, цифрата на смъртните случаи вследствие на експерименталните „ваксини“ остава зашеметяваща.

В същото време самото наименование „ваксини“, употребено по отношение на експерименталните инжекции срещу коронавируса Ковид-19, не е точно, понеже не са ваксини.[16]

Използването на думата „ваксина“ създава илюзията, че това е известно и безопасно нещо. Това кара хората да мислят, че е безвредно. Ваксините съществуват отдавна. И те са широко приети от широката общественост? Всъщност обаче това е нещо неизвестно, което прави безпрецедентни промени в нашия генетичен код, даден ни от Бога. Целта му е да пренапише генетичния ни код, като нищо подобно никога не е правено досега. Лекари и учени от цял свят се противопоставиха на произведените в Америка мРНК модифициращи гените експериментални лекарства за Covid-19. Мотивите им са по-скоро етични, а не дали те (лекарствата) са ефективни.[17]

Задълбочени дебати в българското общество не се водят нито по повод експерименталните инжекции, нито по въпроса доколко е морално и етично тяхното прилагане и налагане при цялостната сегашна обстановка. Самата правна уредба на „извънредната епидемична обстановка“ е крайно нестабилна в конституционно и правозащитно отношение.

Забележителна е пропагандата от страна на МЗ, подкрепено от медиите за това колко били безопасни и полезни „ваксините“. Тази пропаганда се налагта при липса на прозрачност относно противопоказания и смъртност, свързани с инжекциите, и яростното недоволство на хората и групи в социалните мрежи по повод липсата на точна и честна информация. В тази ситуация е напълно възможно и принудителното налагане на „ваксинация“ спрямо определени групи. Макар и достойно за отделно изследване, християнските църкви – официалната православна и плеадата от протестантски групи – в момента не реагират активно на ситуацията, която най-много въздейства върху начина ни на живот през последните над година и половина. Единствено Обединени евангелски църкви, сдружение на няколко търсещи близост с държавата протестантски деноминации, през април се изказа почти ласкаво за ваксинирането (за което и получи нашата критика). Във вече цитираната Австралия обаче, православен епископ заклейми жадните за власт политически лидери, като ясно постави богословския стандарт пред светските власти: „Не заробвайте хората“, защото горко на този, който се окаже в позицията на по-големия брат (братоубиеца Каин, бел. авт.).[18]

В крайна сметка следва да ни стане ясно, че китайският вирус се използва за политически цели. Вирусът, колкото и да е нов и бързо разпространяващ се, със сравнително тежко преболедуване от гледна точка на средностатистическия грип, няма тези последици, които да налагат ограничаване на основни права на хората. Няма основание за прибързано, масово и принудително „ваксиниране“ на хората с експерименталните генетични инжекции. Очевидно е, че медицински бюрократи, неизбрани от народа, са получили власт да се разполагат с правата, свободите и съдбините на цели нации. Политическите цели са ограничаване на правата на хората и налагането на „медицинска“ диктатура, в която „грижата за здравето“ уж оправдава драконовските мерки срещу индивидуалните права и свободи. Тези политически цели нямат единен източник, но определено са породени от глобалистки международни организации и виждания, които са антинационалистически настроени. Местният народен суверенитет пречи за изграждането на глобалната управленска структура и въвеждането на новия световен ред, за който работят глобалистките елити, някои от тях – лидери на водещи западни нации. Световна диктатура, в която населението е контролирано, планетата земя е защитена от вредния човек, индивидуалните права и свободи са заличени, непокорните – неутрализирани, а медиите, излъчват идейни апотеози на „новият ред, който ни прави щастливи“, изглежда да е основната цел поне на част от заинтерсуваните страни, дърпащи политическите конци на сегашната „вирусна“ ситуация.

Не е по-различно положението и в България. Като сравнително бедна страна, зависима от външни политически и икономически фактори и влияния, българското правителство се съгласи на разрушително ограничаване на правата на хората, съсипване на икономиката и препитанието на хората, въвеждането на практически невалидни тестове, като основание за констатация на „случаи на заразяване“ и оттук на налагане на ограничения. Влиянието на вирусната „диктатура“ в  страната се прокарва чрез споразумение на едно министерство – на здравеопазването – с частната организация, но със световно влияние, базирана в Женева – т. нар. Световна здравна организация.  Само с решения на изпълнителната власт, на практика като се заобикаля Народно събрание (въпреки приетите от него промени в законите), се дава възможност да се овласти еднолично един изпълнителен чиновник, какъвто е министърът на здравеопазването, чрез „предложенията“ на другия медицински изпълнителен чиновник – главния държавен здравен инспектор. Следва да се отбележи, че тези лица, важни при взимането на решения за съдбата на българския народ, на индивидуалните свободи на хората, на бъдещето на техните деца и семейства, към момента са политически изпълнители, които въпреки медицинския си стаж, или може би именно заради него, изпълняват политически решения, ограничаващи основни права и свободи.

Въпросът, който повдигам, няма общо с това дали има вирус и какъв е той. Достатъчно пропаганда успя да се изсипе чрез централните медии, ведно с усилената цензура на всякаква информация, която противоречи на основния наратив, за да убеди хората, че „ваксинирането“ с експериментален продукт срещу грипоподобния вирус е единственото решение на този здравословен проблем. Над 3000 лекари от целия свят заявиха в декларация своето негодувание, до степен да обявят политиките на „ваксиниране“ и „лечение“ на този вирус за геноцид, за да се налага някой да се вслушва в моето мнение по въпроса.[19]

Налице е по-скоро усилие за глобални политически промени в „управлението на населението“ в противоречие с основни, фундаментални човешки права. Тези нарушения не изключват и наложени протоколи за лечение, които са не с оглед здравето на хората, а на увеличаването на ефекта от твърденията, че вирусът е крайно опасен. Тези промени нямат никакво основание в едно демократично общество, в което човешкото достойнство и демократизмът, ако така наречем индивидуалната свобода, която е и в основата на обществения интерес, са основополагащи конституционни принципи.

Когато обаче борбата с вируса се превърне в борба с основните права на хората и народа, както имаме примери от много бивши демокрации, сега, на практика – медицински диктаторски режими, управлявани от „главни медицински“ сатрапи, пряко здравия разум и дори закона, вече не говорим за извънредни противоепидемични мерки, а за извънредни репресии. Това са политически действия, властови похвати с цел политическа промяна и установяване на, буквално, нов строй, по собствените им думи. Строй, в който човекът няма автономност и неприкосновеност дори по отношение на собствената си личност – тяло, ум, съвест, достойнство, семейство, живот, а трябва да бъде част от някаква управляема маса, в името на някакво имагинерно общо благо, което в извратените умове на елитите и техните купени слуги било „прогрес“ и „щастие“.[20] Приликите между визията на Световния икономически форум и други организации, които преследват „ваксинация на цялото земно население“, следват и икономическата и социална логика на марксизма-ленинизма и сякаш прегръщат старите марксистки методи. Само сега не е „диктатура на пролетариата“, а диктатура на богатите мизантропи.  С парите си не купуват пушки, за да изнасят революция, а фармацевтични мегакомпании и правителства, за проведат своя нов тип комунистическа световна революция.

Истината е, че въпреки пълната липса на страх от Бога, тези, които искат да предефинират Божият ред и творение и да ги заменят с тираничните си болни фантазии, макар да изглеждат сякаш са непобедимите силни на деня – тези, които представляват един корпоративен звяр, „срещу който никой не може да воюва,[21] „напразно се разоряват и опълчват“ срещу Истината. Ще дойде момент, в който тези, които всяват страх, ще се страхуват и ще станат за присмех.[22] Докато дойде този момент, моралният и духовен избор за всеки един е повече от ясен – свобода или робство.


Бележки
_____________

[1]https://www.foxbusiness.com/media/steve-hilton-australia-fascist-state-strict-coronavirus-restrictions.

[2]WATCH: French riot cops brutally arrest 2 women... but retreat in face of big crowd of anti-Covid pass protesters in Paris mall. (ГЛЕДАЙТЕ: Френски полицаи за борба с безредиците брутално арестуват 2 жени... но отстъпват пред голяма тълпа от антиковид паспорт протестиращи). Вж. https://www.rt.com/news/533985-paris-police-arrest-women-mall/.

[3]Вж. https://en.wikipedia.org/wiki/COVID-19_pandemic_in_Bulgaria.

[4]Вж. https://fee.org/articles/australia-is-under-dystopian-military-enforced-lockdown-despite-just-5-covid-deaths-a-day/.

[5]Пак там.

[6]Вж. Нова Зеландия въвежда пълен локдаун заради един случай на COVID-19 (svobodnaevropa.bg).

[7]Guardian: 2/3 от страните по света ограничават строго медийната информация за COVID-19. https://bgnes.bg/news/gurdian-2-3-ot-stranite-po-sveta-ogranichavat-strogo-mediinata-informatcia-za-covid-19/.

[8]Вж. https://www.italy24news.com/covid-19/118022.html.

[9]Вж. Предложението на ГДЗИ до МЗ от 30.08.2021 г.

[10]Police clash with anti-lockdown protesters as Australia reports record Covid cases (nbcnews.com). Полицията се сблъсква с антилокдаун протестиращи, докато Австралия докладва рекордни бройки на Ковид случаи.

[11]Вж. сайта на доктор Владимир Зеленко – американски специалист, който твърди, че с ивермектин и хидроксихлороквин и други медикаменти е съставил протокол, чрез който е излекувал 6000 души в ранен стадий на болестта при успеваемост на лечението над 80% от случаите на Ковид пациенти – www.vladimirzelenkomd.com. Зеленко е кандидат за Нобелова награда, според сайта му, на който можете да откриете въпросния протокол за лечение.

[12]Georgia: Anti-Vaxx Police Captain Who Took Ivermectin Dies of COVID-19 (businessinsider.com) Джорджия: Анти-вакс капитан от полицията, който взима ивермектин умира от Ковид-19.

[13]Selected Adverse Events Reported after COVID-19 Vaccination | CDC

[14]https://www.technocracy.news/cdc-data-vaccine-injury-reports-top-50000-at-vaers/.

[15]https://www.technocracy.news/soaring-european-union-reports-1-9-million-vaccine-injuries-20595-deaths/.

[16]When is a vaccine not a vaccine? When its mRNA gene modification (Кога една ваксина не е ваксина? Когато е генетично модифициране чрез mRNA). Вж. https://www.commdiginews.com/health-science/health/when-is-a-vaccine-not-a-vaccine-when-its-mrna-gene-modification-139847/.

[17]Пак там.

[18]"STOP ENSLAVING PEOPLE" - Orthodox Bishop on Lockdowns & Restrictions. Mar Mari Emmanuel. https://youtu.be/i1QgjDenQ_s. Австралийските казионни медии не закъсняха с манипулативни репортажи по отношение на проповедите на епископа: https://youtu.be/BTKSxW_tIKI.

[19]Дебра Хайн. Над 3000 лекари и учени подписват декларация обвиняваща тези, които изготвят Ковид мерките, в "престъпления против човечеството". Септември 24, 2021 г. (Debra Heine. Over 3,000 Doctors and Scientists Sign Declaration Accusing COVID Policy-Makers of ‘Crimes Against Humanity’. September 24, 2021.) https://amgreatness.com/2021/09/24/over-3000-doctors-and-scientists-sign-declaration-accusing-covid-policy-makers-of-crimes-against-humanity/.

[20]Великата фраза на социалният инженер Клаус Шваб вече стана нарицателна: „През 2030 година няма да притежавате нищо и ще бъдете щастливи“.

[21]Библията, Откровение 13 глава.

[22]Библията, Псалми 2.

Важно българско дело по свободата на вярата и съвестта е пред Европейския съд за правата на човека. Разговор с адв. Робърт Кларк за делото "Тончев и други с-у България" и това, какво предстои. Разговорът е проведен на 26.09.2021 г. в Бургас. Започва с въведение на български език. Текстът по-долу е транскрипция на английската част от записа. Аудио подкастът може да слушате тук.

На снимката (от ляво надясно): адв. Р. Кларк, адв. В. Костов и п-р Ж. Тончев пред сградата на Бургаския съд, където започна делото, което сега е висящо пред ЕСПЧ

адв. д-р Виктор Костов, Свобода за всеки (В.): Здравей, Роб, добре дошъл в нашия подкаст – Свобода за всеки. Представих те накратко като адвокат от Ей Ди Еф Интернешънъл, който е тук, в България, за целта на един казус, и бих искал да говорим за този случай...

адв. Робърт Кларк, ADF International (Р.): Да... Благодаря за поканата.

В.: О, да, за мен е удоволствие. Може би да кажеш няколко думи за Alliance Defending Freedom (Алайънс Дефендинг Фриийдъм) – твоята организация – и след това да говорим за казуса, за ефекта от евентуалното решение на Европейския съд за правата на човека.

Р.: Аз работя за ADF International, или Алианс за защита на свободата. Ние сме християнско правно служение, което съществува, за да защитава основни свободи и присъщото на всички хора достойнство. Какво означава това на практика – ако вашите права са зстарашени, по-специално като християнин, като вярващ може би, защото споделяте евангелието или живеете в съответствие с тези вярвания, или като родител отглеждате децата си в съответствие с тази вяра, то това са казусите, от които се интересуваме. Ние често работим с местни адвокати, асоциирани адвокати, повече от 3000 такива по целия свят. С гордост отбелязвам, че Виктор е един от тях...

В.: О, благодаря...

Р.: И тези 3000 по целият свят, които защитават подобни дела, спомагат за установяване на последователна съдебна практика по отношение на правото на хората да живеят според вярата си и да споделят тази вяра с другите.

В.: И твоята специалност е Европейският съд за правата на човека, нали така?

Р.: Да, точно така.

В.: Но твоята експертност не се ограничава само до Европейския съд. Вие се съсредоточавате и в помощ на хора в други ситуации – като хора, които са преследвани заради вярата, и организирате тяхната подкрепа...?

Р.: Да, точно така. Една от стратегиите, които установихме, е следната. Видяхме, че световните международни институции имат огромен усилващ ефект – ако тези институции говорят лоши неща, от това излиза едно лошо послание по света, и тези организации имат голямо въздействие – институции като Обединените нации, като Европейският съюз. ЕС е 27 държави, бяха 28, сега са 27. Обединените нации са почти 200. Тези институции имат огромна власт и за съжаление те невинаги прилагат тази власт за добро. Така че, една важна част от нашата мисия е да работим във и чрез тези институции, за да се възползваме от този усилващ ефект за добро. Така че, ако в Европейския съд за правата на човека установите добра съдебна практика, по принцип това въздейства върху една страна, която е въвлечена в делото, но всъщност, тъй като Европейският съд има юрисдикция над 47 страни, ако успеете да установите добър прецедент, по много причини това е дори по-добре от решение на Върховния съд на страната, защото има 47 страни, които гледат към този съд по въпроси за правата на човека.

В.: И това са, да речем, 800 милиона души?

Р.: Да, да, около 820 милиона души, и цифрата расте.

В.: И това може би поставя рамката на разговора за делото. Ще споделя някои от фактите по това дело. Случката е от 2008 г. Управата на града, комисията за борба с младежката престъпност и местната полиция (дирекция на МВР) издават едно писмо, заедно с една информация, прикрепена към това писмо, и го разпращат до всички училища в Бургас, със задължението това писмо да бъде прочетено пред всички ученици.

Писмото бе изпълнено с унизителни, възпламеняващи и клеветнически твърдения за евангелските християни. Също така и за няколко религиозни групи, които не са християни, но бяха включени и евангелските християни като "най-опасната секта", тези които "разделят нацията по религиозен признак", тези, чиито събрания, ако посетиш, можеш да получиш умствено разстройство, и други подобни описания. Това доста нарани евангелската общност. Евангелските пастори се срещнаха с кмета, опитаха се да поправят ситуацията. Случаят бе обсъден дори и в Народното събрание веднъж, но без резултат.

Така, в качеството ми на адвокат, работих с местните църкви, отне ми три години да установим кои ще са жалбоподателите, защото бяхме вече решили, че това трябва да се решава в съда. Ако няма отговор от държавата, трябва да отиде в съда. Така и направихме с три църкви, от тях двама пастори и техните църкви много активно, и заведохме съдебно дело – всъщност три дена, преди да изтече давността за подаване на жалба, на 5 април 2011. И да съкратим историята: българските съдилища се опитаха да прекратят делото, имахме продължителни спорове за подсъдност, по въпроса ходихме до Върховен административен съд, и в крайна сметка Комисията за защита от дискриминация в София пое случая. И оттук нататък загубихме, както и всички обжалвания на всяко ниво, вкл. и пред Върховния административен съд. Това беше крайно неприятно, защото фактите бяха на наша страна, законът също беше на наша страна и въпреки това съдът отказа да въздаде справедливост за тези пастори.

Така формирахме екип с ADF и подготвихме и подадохме жалба до Европейския съд за правата на човека, където се намира този казус в момента. Факт е, и го знам от теб, че всяка година в този съд постъпват над 50 000 дела и едва 4% от тях минават до степен да бъдат разглеждани по същество. И в този случай можем да кажем, че имаме почти победа, защото Съдът е решил да разгледа нашето дело. Той даде срок на правителството да отговори на нашата жалба, който беше в началото на септември от тази година, но сега те го удължиха за по-късна дата през октомври.

Така че, това са фактите, ние сме адвокатите и говорим за делото. Имахме срещи с нашите клиенти днес, с пасторите, посетихме техните църкви, и какво е твоето впечатление от тези срещи и евентуално какъв би бил изходът от делото?

Р.: Едно от нещата, които ме впечатли от времето, прекарано с пасторите през последните няколко дни, беше това да чуя техните спомени за случилото се. И това колко истинско бе това за тях и колко много беше оказало въздействие върху тях и тяхното служение. Една част, която ме впечатли, беше, че те имаха деца, тийнейджъри в училище, които са получили това писмо. А това е било едно тайно писмо, те са получили достъп до писмото, защото така се е случило, че е имало някой, който да им го предостави. Не е било пратено до тях. Било е изпратено до училищата, за да бъде прочетено на глас, да бъде споделено с учениците и да бъдат предупредени за тези църкви.

Но динамичната картина, която сподели съпругата на единия от пасторите, беше: представете си класната стая, в която има две деца, които всички познават и за които знаят, че ходят в евангелската църква. И те е трябвало да седят там, докато техният учител – въплъщението на държавата, личността, която има власт, личността, която те са обучавани да взимат за пример, от която да се учат, да уважават – заявява на целия клас, че тези евангелисти са ненормални, че ако се присъединиш към тях, може да пострадаш от психически проблеми, че те разединяват българската нация... Това не са дребни неща. Те биха били почти смехотворни, ако не беше факт, че държавата е съчинила това писмо и информация... и това е ненормално. И тези деца, да седят там и до слушат това, пред целия клас, и съучениците им да поглеждат към тях и да си казват "това момиче там е една от тях".

И мисля, че да слушам това и да чувам пастора и съпругата му и тяхното сърдечно отношение към тези деца и как това ги е мотивирало да заемат позиция и да се изправят пред това предизвикателство, беше много вълнуващо и насърчително, но и разбрах какъв е залогът тук. Защото това е просто едно писмо. Просто едно писмо. И не сме видели все още отговора на държавата, но подозирам, че ще е точно такъв: "Това беше просто едно писмо". Какво толкова се е случило? Може би не е било най-доброто, но какво толкова сме направили?" И това ми описа в най-ярки краски какво всъщност е направило то и как е подействало на децата, които са седели там и са си казвали: "Това се отнася за мен". И съучениците им са ги гледали. И родителите, които е трябвало да установят, че техните деца са отишли на училище в онзи ден и са слушали тези лъжи по свой адрес, изказани от човека в класната стая, който трябва да взимат за пример. Това е, което ме впечатли в човешки план. От правна гледна точка, това, което ме впечатли отново, беше силата на казуса. Наистина ми е трудно да си представя какво ще възприеме като отговор българската държава. Много бих искал да зная как ще отговорят. Не знам дали не биха поискали още време, защото не знаят как да отговорят. Но ми е любопитно, защото не виждам тяхната защита.

В.: Забележително е и за мен. Очаквах, че ще изгубим на всяко ниво в българската съдебна система, дори при толкова силни аргументи на наша страна. И от една страна, това беше обезсърчително, но от друга беше, на практика,  насърчително, защото ми показа, че познавам българската съдебна система по въпроса на свобода на религията, което всъщност се надяваме да поправим с тази жалба до Европейския съд за правата на човека.

Едно от клеветническите твърдения, което забравих да споделя, и тези деца е трябвало да чуят в класните си стаи, бе, че тези евангелски християни са сред „най-опасните секти“, въпреки че са регистрирани пред държавата и Дирекция  "Вероизповедания", те са закононарушители, на практика, те са престъпници просто поради това, че те са те, за това че имат определени вярвания, за това, че четат Библията, и четат Библията по начин, който държавата не харесва, и че упражняват правата си, които държавата би трябвало да защитава, те се престъпници заради това. Така това са наистина, много силни аргументи по делото, и си мисля, как, кой, как могат да защитят подобно дело пред Европейския съд. И всъщност България не е известна с това, че печели дела по чл. 9 (ЕКПЧ) пред Европейския съд за правата на човека. Основавайки се на твоята книга и на твоята статистика, на първо място по загуби е Гърция, след това е България, пред Турция и пред Русия.

Р.: Ти знаеш историята по-добре от мен, но доколкото разбирам, след падането на комунизма държавата се е опитала да установи ново религиозно ръководство както в православната църква, така и за мюсюлманите – редица опити са  направени от държавата, за да го постигне. Но, разбира се, когато държавата се намеси в една религия и каже: "Това ще бъде лидерът!", това създава разделение, и наистина такова се е създало. И Европейският съд беше много категоричен в тази поредица от дела, заведени срещу България, че не е работа на държавата да преценява коя доктрина е правилна и коя неправилна. Работата на държавата е да остане неутрална що се касае до тази материя на доктрини и богословие. Работата на държавата е да уважава правото на всеки да живее и поучава съгласно вярата си и да я упражнява. Но ето виждаме, че, за съжаление, държавата не си е научила урока от предходните години. В този конкретен случай държавата върши обратното на това да уважава религиозните вярвания. Въпросът тук не е за това, че държавата не се съгласява с религиозното учение и вярване – имаме случаи, в които държавата подпомага определена религия, не е въпросът, че не са съгласни. Въпросът е, че държавата не може да взима страна. Държавата дава възможност за признаването на църквите – така е в България, а и в много страни, но държавата не може да каже: „Това е позволено, а това богословие е лошо“. Коя е държавата, че да се изказва по тези въпроси? Знаем, че държавата може да произведе смразяващ ефект върху вярата, ако започне да решава чие богословие е правилно по основни въпроси, по които големите световни религии се различават!? Така, ако вие заявите определена истина, и изглежда държавата не харесва това, и тук държавата е решила, че определени твърдения за истини, които евангелските вярващи заявяват – някои от техните решения да живеят по определен начин – са нелегитимни, и разпраща писмо, изпълнено с лъжи. И няма как да го кажем по друг начин – това писмо съдържа лъжи. То съдържа обективно невярна, фалшива информация. И това не е най-лошата страна, лоша е, но лошата страна е, че държавата дори не е оторизирана да разпраща писмо, което заявява гледна точка по тези въпроси. Информацията е невярна, но на държавата, на първо място, дори не е позволено да разпраща такива писма. Това са двата проблема, които изпъкват.

В.: Доколкото мога да преценя, не е дори Европейската конвенция, която е българско право от 1992 г., България е част от Европейския съюз от 2007 г., отворена към демокрацията от 1991 г. – падането на комунизма. Дори българската Конституция е много ясна, че държавата не може да взима страни – член 37 от Конституцията, държавата трябва да помогне на вярващите да се помирят, ако има конфликт, тя е един вид арбитър, безпристрастен арбитър, както спомена. И все пак мисля, че това би могло да бъде, също българската Конституция забранява единна държавна идеология. България излиза от комунизма, при който ти е позволен само един светоглед, и само един, в който няма Бог, и атеизмът беше главният светоглед, който беше разрешен. Така че, налице са предпазни клаузи срещу потисническа и авторитарна светска власт, която да се намесва в съвестта на хората, в свободата на хората да се покланят на Бога, да четат Библията, без това да е някакво престъпление.

Така аз бих придал това писмо на зле разбран опит за..., остатък от комунистически времена, комунистическо мислене, злоупотреба с власт – вместо да се служи на обществото, както е в демократичното общество, се завладяват мислите и съвестта на хората. Това е някакво мое обяснение за него, но дори и да имаш обяснение, все пак няма здрава правна мисъл зад тази тяхна дейност.

Р.: Интересно е това, което каза преди малко, че с този случай очакваш да има въздействие върху българската правосъдна система. Защото за мен като външен участник, тъй като не говоря български, благодаря на този, който ми превежда, не съм български адвокат, беше изненадващо, че писмото въобще беше изпратено, но още по-изненадващо беше, че това дело трябваше да стигне до Европейския съд за правата на човека. В крайна сметка съм доволен, че е там, защото, надявам се, ще изпратим, или по-скоро Съдът ще изпрати, едно силно послание на българската държава, на властите и на съдилищата. Но това, което е изненадващо, е, че съдилищата не са се намесили адекватно. Ти имаш конкретен поглед защо това не се е случило и си по-добре информиран от мен, но има възможност Европейският съд да постави стандарта и за българските съдилища, когато стане въпрос съдът да държи отговорна държавата заради намеса в живота, във верските практики на религиозните малцинства в тази страна. И затова съм удовлетворен поради тази възможност.

В.: Също мисля, че това дело ще има въздействие върху богословския размисъл на църквата. На нейната връзка с държавата и властта. Защото комунизмът беше система, в която църквата беше преследвана, беше до голяма степен незаконно да бъдеш християнин, да имаш църковно събрание и да служиш. При демокрацията, предполага се, правилата са се променили. Сега има повече свободи, очевидно, не сме обратно в комунизма, но тези инциденти ни сочат, че вероятно църквата следва да възприеме различен подход. Да издигне по-силен глас да защитава собствената си свобода да проповядва евангелието. И да не се оттегля от дебата, който не е непременно политически дебат – той може да включва правото и политиката до известна степен, но е във връзка със самото функциониране на църквата. Като общност от вярващи, вместо да се свиват и да се оттеглят отново в покрайнините на обществото... – всъщност това беше целта на комунизма, те бяха много въодушевени да изличат християнството. Това беше първата им цел, сякаш нямаше други въпроси, които да решават, но те не успяха в това. Църквата беше запазена, но също така църквата беше донякъде превъзпитана да възприема себе си като организация, която няма глас в обществото, чиято мисия е да остане чисто "религиозна" и никога да не се меси в моралните дилеми на деня. Със сигурност се надявам църквата да схване важността и размера на това да бъде участник в обществото със своя глас. И това точно не се случи в този казус, защото не всеки църковен лидер и пастор беше въодушевен от воденето на дело пред съда. Защото държавата е от Бога.

Р.: Този модел може да се види по целия свят. Поне в българския контекст, който схващам от теб, Виктор, през времето на комунизма църквата е била потискана от властите по един много директен и конкретен начин, преследвана. Сега комунизмът е паднал, България е демократична страна, църквата има повече свобода от всякога. Но новият развой, който виждам тук – и го виждам в много други европейски страни – е, че държавата трябва да бъде светска държава. И това бива неправилно тълкувано, че единствените аргументи, които са добре дошли, единствените хора, които са добре дошли, и единствените идеи, които са добре дошли, са светските – което се дефинира като "нерелигиозни".

Това означава, че ако сте личност с вяра, не можете да заемате публична длъжност, освен ако не си пазите вярата само за себе си. Ако искате да прокарате дадена политика, можете да го направите само въз основа на причини, които нямат общо с вярата. Мотиви, базирани на вярата, не са общодостъпни и затова не може да се опрете на тях. Но това не е правилно разбиране на секуларизма. И не е непременно неутрално, защо замества една откровено тоталитарна гледна точка с друга. Замества се една гледна точка, която казва: "Това трябва да вярваш" – при комунизма, с гледна точка, която казва, че можеш да влезеш в публичното пространство, само ако следваш тази логика и подходиш от този ъгъл, и ако някой идва с верска перспектива, той не е добре дошъл. Може да не е със същата крайност, както при комунизма, гонението може да не се е надигнало до същата степен, но има една същност в това, която трябва да бъде предизвикана. И ролята на църквата е да бъде глас на истината към един свят, който отчаяно има нужда да я чуе. И дори нещата да изглеждат по-добре и църквата да се радва на повече свобода, това е добре и не бива да го взимаме наготово. Трябва да благодарим на Бога и в пълнота да се възползваме от това, но не бива това състояние да бъде причина да спрем да говорим, когато видим несправедливост, защото несправедливостите винаги трябва да бъдат изобличавани, винаги трябва да им се противопоставяме, чрез различните средства, които са ни на разположение, дори когато са несъвършени. Човешката справедливост и съдебна система са несъвършени. Не казвам, че са съвършени, но трябва да използваме тези средства, доколкото можем, защото знаем, че справедливостта винаги ще възтържествува – в крайна сметка справедливостта е в Божиите ръце. Но сега, на земята, това, което можем да направим, е да използваме средствата, които са на наше разположение да "търсим справедливост, да обичаме милостта и да ходим смирено с нашия Бог".

В.: Отличен, отличен аргумент. Напълно съм съгласен с теб. Ще се върна малко назад, към това, което последно каза. Понякога се осланяме на съвършената справедливост, защото прекалено ни е страх да изискаме тази справедливост, която Бог ни е призвал да изискваме от това общество. Изглежда много по-лесно да кажем: "Добре, един ден Бог ще въздаде", но в същото време имаме мисия в това общество да изявим Божията справедливост, да изявим Божията милост, както и ти каза. Това е част от нашата мисия. Понякога заемането на позиция от голяма морална значимост в днешния дебат, дори, ще има въздействие върху хората и върху бъдещите поколения и върху свободата и достойнството на живот на тази земя. И това ще се отрази в крайна сметка, ще се отчете при вечната справедлива присъда накрая.

Напълно съм съгласен, връщайки се към твоето изказване, че има сериозно неразбиране за това какво означава "светска държава". "Светска държава" не означава "атеистична държава". Но я възприемат като: щом е светска, то тя е атеистична. Но това не са равнозначни термини. Светска означава точно това, което означава в тълкуванието на Римляни 13. Означава "от този свят", означава властите, светската държава един вид управлява, ръководи въпроси от този свят, а църквата до голяма степен управлява въпросите на вечния живот, духовността и т. н. И това е материя, която държавата не разбира, и въпреки това се опитва да се намеси в живота на църквата. Да, отнема много време. Следя българските закони – някои не са променени от времето на комунизма, а те налагат да оставиш вярата си пред вратата, ако искаш да се включиш в публичния дебат или в политиката, и подобни.

Може би един последен въпрос, който да обсъдим – и не само за България, защото ти имаш поглед и извън тази страна: накъде считаш, че отива свободата на вероизповеданието? Виждаме, че тиранията отново се надига, много правителства се възползват от медицинската ситуация и я политизират, а религията и свободата на религията са въпроси, които попадат в този контекст. Така че, мислил ли си как борбата за свободата за проповядване на евангелието и свободата на евангелието ще изглеждат през идните месеци и години?

Р.: Мисля, че вярващите трябва да са смели – в Европа и другаде. Това, което виждам в нашата дейност, са общи елементи в предизвикателствата пред вярващите в някои далечни страни, които свързваме с по-силни гонения в места като Средния Изток, Северна Африка, Китай и тези в Европа. От една страна хората реагират и казват: "Ти твърдиш, че ситуацията на християните в Европа е като тази на християните в Пакистан?". Разбира се, че не. Но можем да погледнем по-задълбочено на нещата, за да установим какво се случва, защото в Пакистан има християни, които очакват в затвора смъртните си присъди за "богохулство", обвинени за това, че са казали нещо което е обидило, наранило някой. И за това са със смъртни присъди. И все пак в много европейски страни имаме "закони за реч на омразата" и в момента ADF помага на защитата на финландски член на парламента – Пави Расанен. Тя е член на парламента, тя е лекар, тя е баба, преди е била министър в правителството. Тя e заслужаваща доверие, реномирана парламентаристка, която в момента е наказателно преследвана от държавната прокурорка на Финландия по три обвинения – нещо, което наричат "етническа агитация" – и едно от тези обвинения е свързано със съобщение в Туитър. Това е. Тя изпратила един туит. И нейното съобщение, което е все още онлайн – Туитър не са го свалили, финландския прокурор счита, че било престъпление. В този туит тя отправя предизвикателство към ръководството на нейната църква за съдружието им с "Хелсинки прайд". Тя пише как може църквата да подкрепя това, църквата, в която тя членува. И това било счетено за "етническа агитация". И максимумът на присъдата е две години затвор. Тя има три обвинения по този пункт.

Всъщност по-голямата лъжа е, че ние се намираме много далеч от това, което се случва в Пакистан, Нигерия, с Боко Харам и скотовъдците Фулани. Различно е в Европа, но когато видиш родители, които биват вкарвани в затвора заради това, че обучават децата си вкъщи; в някои страни, когато видиш членове на парламента да бъдат преследвани заради съобщение по социалната мрежа, в Европа, трябва да си зададеш въпроса наистина ли сме много далеч? Така че, не мисля, че съм някой, който всява паника, като казвам, че това е битката на живота ни за свобода на вярата, за правото да споделяме Евангелието с нашите приятели и съседи. Мисля, че има проблясъци на надежда, виждам проблясъци на надежда. Един от тях е може би това, че в Европа подобни казуси не успяват, тези прокурорски преписки много рядко са успешни, но нещо, което често казвам е, че самият процес се превръща в наказание. И голям брой хора биват смълчани. Ако могат да преследват наказателно бивш министър на вътрешните работи, какви са моите шансове? Може би е по-добре да си мълча. Така че, нашето предизвикателство е в обратното – да не бъдем сплашени и смълчани, да не приемем смразяващия ефект и да не правим това, което те искат да правим. И да говорим високо, както ни учи и Евангелието, да казваме истината на властимащите, да бъдем верни и да се противопоставяме на някои от тези тенденции, които виждаме – на цензура, на автоцензура и на новият вид "правоверност", в която няма място за различно мислене и която свежда това, което е правилно, до единоначално мислене. Защото точно в този тип мислене, според много хора, няма място за Евангелието.

В.: Българите са свикнали да мислят, с оглед на това, което казваш,… преди са си казвали: "Ето това е България, има толкова проблеми, идваме от комунизъм, не само бедност, но и трудности, с оглед на свободата, и така нататък, и ето там е Свободният свят". Но изглежда от твоето послание, от това което чуваме, че тази идея, разделението на "свободен" и "не толкова свободен" свят, е донякъде на изчезване.

Р.: Да, мисля, че е така. Имам привилегията да работя за организация с международно присъствие. Виждам молби за помощ, които идват от целия свят. Това е привилегия, но и бреме. Имаме толкова запитвания, че е невъзможно да помогнем на всички. Правим каквото можем – поне насочваме хората в правилната посока. И все пак тези молби идват от всички страни и всяка страна има своите предизвикателства. Виждаме като цяло много по-силна защита за семейството, за живота в Централна и Източна Европа, като това е по-слабо изразено на Запад. На Запад имаме може би по-добра защита на религиозната свобода, но и това не е абсолютно установено. Има проблеми с домашното образование в Германия, свободата на вероизповедание в Италия, представете си. И Шотландия по време на пандемията затвори църкви и ги подложи на наказателно преследване, ако отворят дори само за частна молитва, докато същевременно разрешиха магазини за алкохол да останат отворени. Според правителството магазините за алкохола бяха "съществено важни", а вярата – не. И това, като цяло е светогледът на тези, които са на власт, на много от властите и институциите в Европа тези дни и затова имаме това предизвикателство пред нас.

В.: Какво би било твоето послание към българските християни в светлината на това, което казваш? Всъщност, сякаш изглежда, че няма вече, в географски смисъл, безопасно място на този свят?

Р.: Сега е времето да се говори открито и да се говори смело, когато видите несправедливости. Не да бъдем безгласни или свити, защото както се казва в известния цитат от Ниемюлер от Втората световна война: "Първо дойдоха за социалистите, но не бях социалист, и затова мълчах...", и така нататък, "...и тогава дойдоха за мен, но не беше останал никой, който да говори". Това е една от причините защо заемаме толкова сериозна позиция в защита на свободата на изразяване. И понякога дори ядосваме дадени хора, защото казваме, че свободата на изразяване е за всички, включително и за тези, които не желаем да слушаме, но чието право да се изкажат уважаваме. И те трябва да уважават нашето право да споделяме Евангелието и това, в което вярваме. Така че, трябва да имаме солидно разбиране за тези неща и трябва да изхождаме от убеждение и молитва. Ако се опитаме да излезем и да говорим, това няма сила, но чрез силата на Светия Дух, както виждаме при апостолите в Писанията – бяха изпълнени със сила да отидат и да вършат велики дела, и ние също можем да бъдем изпълнени със сила и подготвени да защитаваме истината на различните места, на които Бог ни поставя.

В.: Роб, благодарим ти за това, че си партньор в тази борба за свобода.

Р.: Подобно.

В.: Борбата да се гарантира, че християните ще могат да носят Евангелието, и всъщност донасяне на Евангелието чрез реалните дела, които защитаваме заедно. За нас беше привилегия да ни посетиш и да се срещнем с теб тук, на българска земя.

Р.: Всъщност, много съм доволен от посещението си тук, от това да се срещнем, да видя оживотвореността на църквата и също да видя предизвикателството на мисията и надеждата…Това беше много насърчително за мен, надявам се и аз да съм могъл да насърча някого, но аз лично съм много насърчен, така че, благодаря ви за посрещането и за това, че ни разведохте.

В.: … Още веднъж, радвам се, че те познавам и да работим заедно в защита на Евангелието на Исус Христос и правото на християните да го изповядват.

Р.: Да, подобно.

В.: Роб Кларк, ADF Inernational, благодаря, че дойде и за мен е удоволствие да работим заедно.

Р.: Подобно. Благодаря ти, Виктор.

В.: Благодаря.

 

Аудиоподкастът може да слушате тук.

 

Няма свобода за речта на омразата (англ.)

Надписът на снимката гласи: Няма свобода за речта на омразата


Настоящите бележки са подадени на 8-ми август до Експертна комисия по борба с омразата, при Съвета на Европа, в рамките на обществено обсъждане по изготвен от тях Проект за препоръка, която да бъде приета от Комитета на министрите. Препоръката, след одобрението ѝ, става незадължително предписание за промени в законодателството на страните членки. Въпреки ограниченията на свободата на словото и изразяването, залегнали в цитирания тук проект, България вече е приела редица закони, изпреварвайки ограничителните изисквания на Проектопрепоръката. В този смисъл бележките ни са не само един вид критика срещу Проекта за препоръка, но и принпципно срещу ограничителното законодателство в тази сфера, вече прието или налично в България.


 

Относно: Проект на препоръка на Комитета на министрите на държавите-членки за борба с речта на омразата

 

 ПИСМЕНИ БЕЛЕЖКИ ПО ПРОЕКТА ЗА ПРЕПОРЪКА

 

Свободата е правото да се каже на хората 
това, което не искат да чуят. - Дж. Оруел

 

Уважаеми членове на Експертната комисия и Комитета на Министрите,

Правото на изразяване на идеи и убеждения е може би най-фундаменталното и неотменимо право на човешко участие в обществото. Всяко неоснователно ограничаване на това право трябва да бъде отхвърлено като тиранично и потисническо. По своята същност проектопрепоръката („Препоръката“, „проектът“, „документът“, оттук нататък) се стреми да постигне смразяаващ ефект върху свободата на изразяване и дори отмяна на това право в нарушение на самата Конвенция[1] чиито ценности и разпоредби уреждат и закрепват това право.

Пиша в качеството си дългогодишен адвокат по правата на човека и наблюдател на тенденциите в обществото по отношение на правата на човека и отношенията църква-държава. Аз съм основател на Свобода за всеки, проект, работещ в България, който от три десетилетия се занимава със защита на правата на човека чрез съдебни дела, публични изказвания и събития, и публикации.

Тук ще посочим няколко общи тенденции, които виждаме във философията на документа. Включени са и някои по-подробни коментари.

Отбелязваме, че ако бъде запазена сегашната редакция на Препоръката, това ще улесни установявавнето на тираничен режим в международен или национален план; подобен режим би се стремил да наложи неумолим контрол над мисълта, над речта и дори емоционален контрол, в ущърб на личните права и основните човешките свободи. Изпълнението на препоръката, както е изготвена, най-вероятно ще доведе до следното:

Нарушаване на основните права на човека (свобода на словото) под предлог на защита на правата на човека (уж правото на личен живот и на недискриминация).

Държавата ще наказва хората за идеи и мисли и тяхното изразяване, а не за действия - отличителен белег на всеки тоталитарен режим. Ще бъдат въведени „мисловни престъпления“ и „престъпления, основани на чувства“.

Въвеждане на преследване на политически и идеологически противници поради мъглява и неясна терминология, като централният термин „престъпления от омраза“ предполага толкова свободно тълкувание, че дадена страна може да счете да включи всички изрази, които според нея попадат в тази широкообхватна категория. (Страна по тълкуванието ще бъде държавата и „заинтересованите страни“, които имат личен интерес за популяризиране на определени идеологии).

Стремеж към установяване на пълен контрол върху мислите и чувствата, като неспазването на правилата ще доведе до административни наказания и граждански искове и дори, забележително, до наказателно преследване.

Принуда от страна на държавата (правителството) срещу индивидуалната съвест и индивидуалната реч. Парадоксално, проектът упълномощава държавата за мерки срещу личността, директно в противовес на философията на Конвенцията (точка 17).

Създаване на условия за нарушаване на други основни права, особено на свободата на религията.

Въвеждане на свръхрегулация, чрез превръщането на частни (Интернет) компании в агенти на Държавната идеологическа полиция, добавяща повече безполезна бюрокрация и повече разходи за данъкоплатеца. 

Въпросната Препоръка трябва да бъде напълно изоставена като неуспешен опит за прилагане на върховенството на закона чрез социален контрол и инженерство, извършен в драстично нарушение на личните права и на едно от най-фундаменталната от всички тях – за всяко свободно и справедливо общество – свободата на мисълта и словото. Като цяло, писането на повече закони не води до по-добро, по-открито, по-справедливо и по-свободно общество; законодателстването над чувствата, нагласите, мислите и изразяването, както е предложено в проекта на препоръката, само ще унищожи всяка възможност за сериозен публичен дискурс по важни за обществото въпроси.

Освен това народите на бившите комунистически страни са пострадали много от държавни директиви, продиктувани от един идеологически център на мисълта под заплаха от наказание. Този проект не предлага нищо по-различно. Съветът на Европа (СЕ) или неговите държави членки не трябва да прибягват до препдложения за директиви, които неизбежно и драстично ще ограничат и до голяма степен изкоренят една от най-важните и основни свободи, които определят свободно общество и демокрация. Правителствата и държавите не следва да играят роля при формирането на мирогледа и идеите на своите граждани. Точно обратното – те са длъжни да защитават свободния поток от информация, мисли и идеи и с тази защита изчерпват ролята си в свободното и демократично общество.

Съветът на Европа е създаден, за да защитава личните права от държавно нахлуване, а не да да се бори с правата на човека под предлог, че ги защитава (виж преамбюла). Ограниченията на речта са разумно определени в чл. 10, ал. 2 от Конвенцията и по-нататъшно ограничаване на свободата на изразяването не е необходимо, освен ако целта не е да се застраши самата основна философия на ЕКПЧ и целите на CE.

Допълнителни коментари за криминализирането на речта

Следното не е изчерпателен анализ и такъв не е необходим. Критика на принципите в преамбюла и няколко примера от останалата част на документа са достатъчни, за да изложат неговия антидемократичен характер.

Най-тревожните части от проектопрепоръката са, че тя се стреми да наказва като престъпления не действия, а говорене и разпространение на информация. Точка „k“ въвежда понятието, а точки 12-17 от приложението към документа предоставят спецификата на престъплението, и административното и гражданско преследване на речта, считана за „реч на омразата“. Точка 12, която са намира на стр. 7, криминализира всяка реч, свързана с всеки остър въпрос от публичния дебат:

Държавите членки следва ясно да посочат в националното си наказателно право кога речта на омразата подлежи на наказателна отговорност, като например подбуждане към омраза, насилие илидискриминация, отричане, омаловажаване, оправдаване и пряко и публично подбуждане към извършване на геноцид, расист, ксенофобски, сексистки и ЛГБТИ-фобични заплахи или, при условията, посочени в Допълнителен протокол към Конвенцията за киберпрестъпността, обиди, отричане на геноцид, престъпления срещу човечеството и разпространението на материал, който съдържа такова изразяване.

Дори ако поддържането на идеи, изброени в цитата, може да се разглежда от някои като морално осъдително, описанието на този крайно разширен спектър от мисли, идеи и изрази, които ще бъдат издирвани и наказателно преследвани от държавите членки, подпомагани от предполагаемите „заинтересовани страни“, и почти от цялото общество, не посочва нищо друго освен драконовски мерки срещу свободата. Няма пропорционалност, легитимна цел и приемливост в едно демократично общество, които би могло да бъдат разумно демонстрирани от експертите, за да се оправдае подобна жажда за контрол на ума като тази демонстрирана в цитата и в документа като цяло. В допълнение, много европейски страни вече имат закони, които криминализират поведението и някои изказвания, които могат да попаднат в общото определение „реч на омразата“.[2]

Коментари по преамбюла и философията на проекта

Като цяло в преамбюла има някои рецитации за вече съществуващата защита на свободата на словото по чл. 10 от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ). В противоречие с тези съображения, останалата част от преамбюла е недвусмислена защита на един, до голяма степен, тоталитарен подход към свободата на мисълта и словото.

Претендира се както за свободата на словото, така и за нейната отмяна (Препоръка I; Приложение, т. 17). Позиция „а“ от преамбюла отбелязва, че правата на човека, залегнали в конвенцията, са неделими, универсални и взаимозависими. И все пак в точка „в“ текстът смалява свободата на изразяване до някакво понятие, което е предмет на сериозни ограничения чрез предефинирането му. Добавяйки прилагателното „омраза“ към правото на свобода на словото, документът превръща едно от най-основните права на човека в предполагаема заплаха за правата на човека.

Свободното изразяване е защитено от ЕКПЧ по същата причина, поради която е атакувано в документа – то се превръща в мишена и следва да бъде задушено, ако защитава речта на несъгласието. Съдебните прецеденти на Европейският съд по правата на човека изобилстват от примери в тази насока (вж. https://www.coe.int/en/web/human-rights-convention/expression1).

Налагане на доминираща идеология чрез принуда. Точка „d“ от преамбюла сочи към определено тревожни аспекти на тенденциите към социалното инженерство в документа. Той говори за „разбиране на коренните причини“ и твърди, че „противодействието на речта на омразата е важен аспект от защитата на човешките права.” Документът погрешно твърди, че по някакъв начин държавите-членки имат право да определят идеи, мисли и изразяване, включително чрез вземане на решение кое съдържание на речта да бъде одобрено, толерирано, или изтласкано на предно място и кое не (виж също Приложение, точка 8, страница 6).

Липса на дефиниция. Няма ясна, добре изградена и надеждна дефиниция на „реч на омраза“, но тя щяла да бъде престъпление. В проекта речта на омразата се описва като „явление“ с което трябва да се „води борба“ и също така „да се справим“. Дефиницията обаче се дава чак в точки 3 и 12-17 от приложението към препоръката. Дефиницията в 3 е толкова широка и всеобхватна, че никаква реч, съответно нито една „вредна“ идея, изглежда не е оставена извън нейния обхват („всички видове изразяване”). Дори няма нужда речта да води до насилие, за да бъде криминализирана, според това широко определение. „Насърчаване към насилие“, което би трябвало да бъде криминализирано, не е същото като „подбуждане към дискриминация“, използвано в определението, и което е по-широко и по-плаващо понятие.

Достатъчно е също така изразеното мнение да „оправдава предразсъдъците“, за да отговаря на широките критерии за „престъпление от реч на омразата“. Човек може да си представи интелектуалната стерилност на обществото, където се мислят само позволени мисли поради възпрепятстващата заплаха от наказателно преследване за неодобрено мнение.

Ако приемем, че „речта на омразата“ е обидна, смущаваща и шокираща реч, то тя е защитена съгласно прецедента на ЕСПЧ (Handyside срещу Обединеното кралство, 1976 г.). Ако приемем, от друга страна, че „речта на омразата“ е някаква реч, която е толкова драстично възмутителна, че е отвъд обидното, смущаващото, и шокиращото, и трябва да бъде ограничена, тогава тя би могла да бъде ограничена съгласно правилата на чл. 10, ал. 2 от ЕКПЧ. В този случай на всяка държава членка вече са дадени ясни насоки, съгласно ЕКПЧ, как да балансира действията си в тази чувствителна област. Широкообхватното ограничаване на речта, както е обсъдено тук, никога няма да бъде легитимна цел в демократичното общество.[3]

И все пак проектът ясно въвежда нова категория реч, която все още е реч, но която трябва да бъде ограничена извън изчерпателно изброените мерки в чл. 10, ал. 2 от Конвенцията, до степен наказателно преследване.

Плаващият характер на дефиницията на „реч на омразата“ се вижда в точка „j“ от Преамбюла. Призивът за "единна терминология" всъщност произтича от самия факт, че е почти невъзможно да се постигне съгласие относно дефиниция на „реч на омразата“, както и за това как трябва да се прилага контрол, без бързо да се стига до допускане на отмяна на правото на свободно изразяване. Може би точно поради различните разбирания на „национално и международно ниво“ не трябва да се прави опит за постигане на общо разбиране на концепцията. Развитието на такова „общо разбиране“ (за „реч на омразата“) всъщност е опит да се преодолее невъзможно препятствие по строго бюрократичен начин.

Нарушаване на правата на човека за защита на правата на човека. Всъщност елемент „d“ е насочен към a основно човешко право (свобода на съвестта и изразяването) с цел „защита“ на човека права. Това насочване използва доста войнствен език „борба“ и по -късно „справяне“ (j). Това е драстично отклонение от принципите на Конвенцията, която защитава личните права от неправомерна намеса на държавата. Чрез проектопрепоръката държавата става активен участник в потискане на речта.

Свободата на религията и съвестта също ще бъде силно ограничена и потъпкана. Известно е, че понастоящем защитата на определени малцинства позволява правителствени атаки личности в публичното им изразяване на религиозни възгледи, само защото последните не съответстват с утвърдената от държавата идеология (делото на Päivi Maria Räsänen от Финландия, преследвана заради публичното споделяне на нейния библейски възглед за брака е само един пример). Принципите на много религии, и тези от Библията, неизбежно ще бъдат разглеждани и третирани като противоречащи на налагания от държавата „новоприет морал“ на еднополовия брак и неговото въвеждане в законовите дефиниции за брака в определени държави. Следвайки препоръката, всяко неодобрение и несъгласие с тези политики, които трябва да се възприемат като управлявани от стремежа към равенство, ще доведат до преследване срещу християни и други религиозни групи.

Самата философия на ЕКПЧ е да защитава правата на човека от намеса на правителството. Отклонявайки се категорично от този принцип, проектът се стреми да преформулира, ограничи и отрече упражняването на човешко право до точка, в която правителствата на държавите-членки трябва да криминализират това основно право (вижте „з”). Идеята, представена в точка „д“, е, че след като едно право пречи на друго право, следва упражняването на първото да бъде ограничено.

Точка „I“ въвежда привилегии въз основа на възприеманата жертва. Споменатата „специална защита” е по същество установяване на привилегии. Правата на определени групи, възприемани като малцинства, могат да бъдат гарантирани и защитени ефективно съгласно настоящите правни системи на държавите членки с действия срещу клевета, в деликтното право и с административните процедури за борба с дискриминацията. Широкообхавотно наказателно преследване на реч, дори ако е реч на омраза (според чие възприятие и стандарти?), е тоталитарен подход към човешките права. Върховенството на закона изисква равенство пред закона, а такова в случая не се допуска. 

Шпиониране и контрол върху гражданите в нарушение на техните свободи (Преп., т. iv). Проектът за Препоръка изисква „непрекъснат и систематичен мониторинг“ на „множество заплахи“, произтичащи от възприемана реч „омраза“ онлайн и офлайн (Препоръка iv, стр. 3 от документа). Това е отворена врата за установяване на полицейска държава, която ще разследва и евентуално преследва наказателно хора заради погрешна гледна точка. Разбира се, „правилното виждане“ ще бъде разяснено от Държавата и „заинтересованите страни“. 

Държавен контрол върху т. нар. Интернет посредници (Преп. iii; Гл. 3 от Приложение, Ключови действащи лица). Интернет се превърна в най-важната издателска платформа през последните десетилетия. Контролът над интернет, както се предлага, ще лиши гражданите от тяхното право и способност свободно да участват в обмен на информация и публичен дебат. В сегашния си вид проектът посвещава значително внимание към онлайн „речта на омразата“ и отговорността на интернет компаниите и държавите членки да се справят с това „явление“. Изглежда няма съществен анализ на това как свободата на изразяване се влияе отрицателно от използването на законите за речта на омразата (свободата на изразяване, осигурена от член 10 от ЕКПЧ, е спомената само механично в проектодоклада, в упоменатите в началото съображения). Всъщност този натиск върху държавите членки да приемат законодателство и да контролират интернет компаниите гарантира тяхното пълно спазване на така наречените закони за „речта на омразата“, всъщност превръща интернет компаниите в едно полицейско разширение на държавата. По този начин държавната полиция ще действа чрез частни компании, които ще станат агенти на полицейски надзор над мненията и обмена на информация.

Държавите са подканени да „обучават, повишават осведомеността и да се борят с опасностите от „речта на омразата” (гл. 4 от Приложението). Като цяло този подход прави държавата да полуляризира определена идеология. Дори ако тези усилия от името на държавата се тълкуват като движение към мир и хармония, то всъщност те представляват тоталитарен тласък към държавен контрол и налагане на идеология чрез държавната принуда. Подобно развитие е в ущърб на свободното и демократично общество. 

Политизирана и ненужна категорияДа се ​​въведат престъпления въз основа на това как човек се чувства по отношение на някого, или да се популяризира правото „да не бъдеш обиждан“, когато такова право просто не съществува, е безспорно натрапчиво, несправедливо и нетипично за което и да е свободно общество. Криминализирането на речта с широк замах лишава индивида от необходимата защита на неговите възгледи, убеждения и достойнство. Опитът да се квалифицира изразяването като „омразно“ изисква използването на субективен и често политизирани критерии, което допълнително заплашва надлежното правораздаване и нахлува в съвестта и душите на хората. Проектът на препоръката обаче отива още по-далеч – той установява мандат да се превърнат емоциите в престъпления (омраза); преценки на събития, тенденции и хора (тривиализация), включително възможно ограничаване на научните изследвания; дори „обидите“ и „отричането на геноцида“ са престъпления. По принцип държавата (правителството) наказва за действия, а не за мисли: това е основно положение за всеки свободен, справедлив и демократичен законодателен орган. Също така в много държави членки вече съществуват национални закони, които криминализират в различна степен речта, която се счита за обидна и попада в категории, подобни на „реч на омразата“.[4]

Правна рамка, спомената в глава 4, точки 9-11. Това е най-сдържаният апел към закона и разума. За съжаление, на фона на радикалния характер на останалата част от документа тези три точки остават само пожелания.

В заключение

Проектът за Препоръка вероятно е добронамерен. Той формално заявява значението на свободата на изразяване съгласно Конвенцията, но е толкова небалансиран, че в крайна сметка проектът Препоръката ще има смразяващ ефект върху едно от основните права на човека, които Конвенцията закрепва – свободата на изразяване. Всяко изпълнение на Препоръката, така както е изготвена, ще бъде в ущърб на едно свободно и демократично общество и ще доведе до създаването на тирания. Следователно препоръката следва да бъде оттеглена.

С уважение,

адв. д-р Виктор Костов

 

Бележки

[1] Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Наричана още

Европейска конвенция за правата на човека и ЕКПЧ.

[2] Виж списък на страните в бележка 4.

[3] Въпреки това е забележително, че в случая Vejdeland и други срещу Швеция ап. No 1813/07 Европейският съд по правата на човека се оттегли от своята като цяло последователна защита на свободата на изразяване и установи, че няма нарушение на чл. 10 от ЕКПЧ, което да е извършено от наказателната присъда на Vejdeland по шведското национално законодателство. Съдът приема, че „обида, отправяне на подигравки или клевета към определени групи от население“ може да се счита за „нападения срещу хора“, като по този начин се приравнява изговореното слово с подбуждането към насилие. Това означава, че преобладаващата идеология, подкрепена от политическата власт, ще реши коя реч е защитена и какво да бъде криминализирано. Така хуморът, сатирата, критиката, изследванията, мнението и т.н. могат да станат, ако не престъпни, то гранично „престъпна“ реч. Резултатът ще бъде автоцензура, цензура от трети страни, за да не се сблъскате наказателни обвинения и разследване и влошаване на обществения дебат и затрудняване на интелектуалните и духовни постижения. Цитираното решение на ЕСПЧ противоречи на по-широкомислещите му решения, като това по делото Handyside срещу Великобритания.

[4] Такива държави в Европа са Австрия, Белгия, България, Кипър, Чехия, Дания, Естония, Финландия, Франция, Германия, Гърция, Унгария, Ирландия, Италия, Латвия, Литва, Люксембург, Малта, Холандия, Полша, Португалия, Румъния, Словакия, Словения, Испания, Швеция, Великобритания. В България, най-вече през 2011 и 2015 г. са приети промени в Наказателния кодекс, които допълват останалите от времето на комунизма разпоредби, ограничаващи изразяването на определен вид мнение (напр. чл. чл. 146-148; 164, ал. 1; 166).

 

БРОЙ 57. Натиснете на корицата, за да изтеглите списанието.

Можете да свалите файла и от линка по-долу ("Сваляне на прикачените файлове"). За да отворите списанието, Ви е нужен софтуер, който отваря PDF файлове.


Съдържание

Брой 57. Симпозиум за свободно и критично мислещо общество
Свободно и критично мислещо общество – общ поглед към симпозиума
Ролята на истината в свободното общество
Цензурата на Запад
Нео-либералният глобализъм и неговите алтернативи
Западните християнски църкви между Библията и полит-коректността: великата подмяна
Наука или идеология
Образованието на децата е от ключово значение за спасяване на християнската цивилизация
Памет за Батак. Документите срещу подмяната на историята
Джендър идеология в Истанбулската конвенция
Информация за авторите

АВТОРИ В БРОЯ
(по азбучен ред)
Алекс Нюман
Ана Кубачка
гл. ас. д-р Атанас Терзийски
д-р Борислав Цеков
проф. д-р Валентин Кожухаров
адв. д-р Виктор Костов
доц. д-р Мила Кръстева
доц. д-р Николай Кочев
адв. Пол Колман
адв. д-р Тимотеуш Зих


Списанието се разпространява безплатно. Можете да помогнете за дейността и издаването на списанието и сайта като станете партньор в проекта на "Свобода за всеки".

Управителният съвет на Обединени евангелски църкви (ОЕЦ) с Националния съвет на религиозните общности (НСРОБ) (снимка от pastir.org)

Проблеми в обръщението на ОЕЦ относно ваксините

Сдружението на няколко евангелски вероизповедания и църкви, наречено Обединени евангелски църкви, съкратено ОЕЦ, наскоро излезе с публично Обръщение относно ваксините.1 Обръщението изглежда е изготвено с най-добри намерения. То обаче е проблематично по няколко причини, на които ще обърнем внимание по-долу.

Неправилна употреба на библейския текст

Обръщението на ОЕЦ на пръв поглед правилно сочи неправилни тълкувания на Библията в светлината на сегашната световна ситуация по повод на всеизвестния вирус. Документът заявява, че „не са истина твърдения, че чрез приемане на ваксина против Covid-19 човешката същност може да бъде променена и човек да изгуби връзката си с Господ Исус и спасението си в Него“. Трябва да отбележим, че идеята, че който приеме ваксина срещу коронавирус губи спасението си изглежда елементарно и сензационно представяне на реалната дилема, пред която вярващите са поставени: да взимат решения, от значение за живота и здравето си. Ангажирането на ОЕЦ с публично обръщение в защита на ваксинирането вероятно е заради факта, че това схващане е придобило влияние сред евангелските християни, които са част от това сдружение.

Кои са проблематичните страни в Обръщението? Първо, в него се смесват категории и неправилно се представя библейското учение. Отбелязва се, че това, което влиза в тялото не осквернява човека, и така не застрашава моралното му стоене във вярата. Ако проследим внимателно текста обаче, ще видим, че Господ Исус изрично поучава, че каквото влезе в тялото през устата не осквернява човека, защото излиза през захода (ев. от Матей 15:17). Не ни е известно някоя ваксина да е имала подобни изходни свойства. Вярно е, че една малка част от ваксините се дават през устата, но ев. от Марко, гл. 9, внася пълна яснота по въпроса, като пояснява, че с това свое поучение Исус „направи всички храни чисти“. Става дума за приемането на храни и за отношението към храната в ритуалния закон на евреите, съпоставен с учението на Господ Исус, в което се сочат крайно ограничителните изисквания на фарисейските правила.

Ваксините безспорно са съвсем друго ниво на интервенция в човешкото тяло. Те не са храна. Ваксината е вкарване на болест (вирус) в тялото, с цел да се задвижи естественият имунитет на организма и да изработи защита срещу тази болест. Още повече, че днешните ваксини срещу коронавирус не са традиционни, а и с оглед краткото им разработване, мнозина с право ги считат за експериментални.

Сравнението на инжектиране на ваксина с приемането на храна не е удачно. То ни се струва точно толкова конспиративно тълкуване на Библията, колкото на други се струват настроенията на скептиците по отношение на ваксината. Антиваксърите, групата, която принципно се противопоставя на ваксинирането, са в правото си да се съмняват от ползите от една такава прибързана външна интервенция. Про-ваксърите с богословски поглед, от друга страна, може би пък имат право да твърдят, че ваксинирането не е непременно човешко изземване на функциите на Божествено изцеление, а дадена от Бога мъдрост да се победи болестта (което е позицията на ОЕЦ, както тълкуваме Обръщението).

Решението за справяне с лъжата е истина, а не ограничаване на дискусията

На второ място, Обръщението застава срещу „фалшиви новини“, както и срещу „конспиративните теории“. Това са измислени понятия, наложени идеологеми, адекватни в някаква степен, но са на дело пресъздадени и възпявани от враговете на свободната мисъл и слово. Недоволни от това, че изпускат контрола над доминантния наратив в обществото, те обявяват несмислено всяко отклонение от наложената от тях норма за “фалшива новина” или “конспиративна теория.”

Няма такова понятие като „фалшиви новина“. Новините са докладване на новонастъпили факти. Ако дадена новина е фалшива, тя е лъжа. Лъжите трябва да бъдат разобличавани, защото те са представяне на неверни факти или крайно изкривено и невярно представяне на фактите. Тук обаче удряме на камък. … Ако даден факт е докладван, кой решава коя е правилната интерпретация на този факт? Партията? Правителството? НМД? ООН? ОЕЦ?

Именно за тази цел свободното общество в светското си законодателство гарантира фундаменталните свободи, които произхождат от историята на християнската църква и влиянието на християнството върху обществената уредба. Това са свобода на мисълта, свобода на словото и на изразяването, свободата на събранията и на сдружаването и, разбира се, свободата на вероизповедание. Тези права са дадени именно за да се гарантира възможността на дисидентите, тези, които не са съгласни с партийната линия или доминантното мнение в обществото. Като представители на протестантско-евангелското течение в християнството ОЕЦ би следвало да са наясно с важната роля на гарантиране на свободите на религиозните малцинства. Но вместо защита на правото на различно мнение и поглед върху ситуацията с вируса, виждаме едно почти етатистко звучене на обръщението в борбата му с „фалшивите новини“; наричайки съмнението в адекватността на мерките срещу пандемията, и определени тълкувания на самата панедмия „заблуда“, срещу която ОЕЦ се бори, документът сякаш приема, че ваксинирането е едва ли не библейска повеля.

В борбата си с „конспиративните теории“ ОЕЦ застават на позиция, която не издържа на критериите за оценка на събития на базата внимателно изследване на Писанията. По-скоро политически конформизъм се крие зад неясното недоволство в Обръщението от „конспиративните теории“. Неясно е, защото в призива не се уточнява какво точно е „конспиративно“. Дали емоционалният изблик на предишния ръководител на щаба за борба с вируса, че хората „яко ще мрат“ от пандемията? Или фалшивият доклад на професора от Кралския колеж в Лондон, Нийл Фъргюсън, който предвиждаше милиони умрели от пандемията в рамките на месеци и който се оказа несмислен във всяко отношение? Може би конспиративна теория е критиката и недоволството на мнозина от прекомерните блокади, които разсипаха икономиката и здравето на огромна част от обществото и докараха беди, не по-малки от ефекта на вируса?

Какво да правим ако се окаже, че теориите на конспирацията не са теории, а коментари и критика на реално налагане на нов модел на обществено управление в световен мащаб, в който няма частна собственост и всички религии са обединени в едно, защото глобалното затопляне е най-важният проблем на човечеството, а семейните и естествени родствени връзки трябва да отстъпят пред новия безполов, трансухманен и утилитарен индивид като изначален елемент на обществото? Достатъчно е да видим видеото на Световния икономически форум (вече свалено заради остра реакция), в което се твърди, че в близкото бъдеще „няма да притежаваш нищо, ще взимаш под наем всичко, което ти е необходимо и ще бъдеш щастлив“, за да ни побият тръпки, че неизбрани от никой избирател лица са придобили влияние, чрез което да решават нашата съдба, и тази на децата ни, и да ни казват как да живеем. Не е ли редно християнинът да противостои на подобни натрапливи опити за навлизане на елитите в територия, която нито им е дадена чрез някакъв разумен изборен и демократичен процес, нито намира опора в библейското учение?

Трето, проблематично в становището е категоричното заемане на позиция, която предоставя за пореден път защита на идеологеми, които нямат много общо с новозаветното християнство. Имам предвид защитата на задължителната масова ваксинация. Макар и в него да е включена препоръка да се избира правилното за всеки един поотделно, Обръщението всъщност навежда в посока да се слушат „експертите“, а не съвестта, вярата и Библията. В документа четем:

Решението дали да приемем ваксина срещу COVID-19, на какъв етап от развитието на пандемията да го направим и коя ваксина е подходяща за нашата възраст и здравословно състояние трябва да бъде взето след консултация с доверен специалист, вземайки предвид мнението на авторитетите в тази област и с пълна увереност в Божията закрила и добри намерения за нашия живот. – (See more at: http://eabulgaria.org/?page=news&id=680#sthash.QKfK15YV.dpuf)

Ако обобщим цитираното: Божията закрила ни е предоставена и гарантирана, особено след като вземем предвид мнението на довeрен специалист и на авторитетите в тази област. Остава обаче въпросът дали става дума за област, която е в прерогативите единствено на министъра на здравеопазването и производителите на ваксини?

Правозащитни и богословски аргументи

Следва да посочим и правозащитния и чисто християнския аргумент срещу натиска за налагането на масово ваксиниране. Масовата и задължителна ваксина е абсурдна стъпка в посока „защита на населението от вируса“. На първо място, ваксинирането е въпрос на съвест. Ако някой, който и да е той, включително (и най-вече) християнин – православен, католик или протестант – не желае да приеме в тялото си тази, или която и да е ваксина, той има правото да откаже ваксинацията заради съвестта си и несъгласието си. Това право има два аспекта – правото на свобода на съвестта и забраната за налагане на медицински експерименти на хора. Първото, правото на свобода на съвестта, всъщност трябва да бъде и първата причина, поради която всеки християнин трябва да подходи внимателно към който и да е призив за масово ваксиниране. Свободата на съвестта е и свобода на вярата и устояването ѝ. Последното е право, залегнало в Конституцията, в международните документи, които забраняват нарушаване на личния суверенитет и подлагането на мъчения и медицински експерименти. Най-малкото грижата за човешкото достойнство и добруването му е пресечната точка на това правно установено човешко право с християнската позиция.

Особено внимателен подход към една масова ваксинация, възприемана в ударни срокове и със спорна или малко изследвана полза от нея – това следва да очакваме от организации като ОЕЦ, чиято цел е да защитават правата на вярващите от груба намеса на държавата в личния и църковния живот. В Обръщението обаче виждаме по-скоро защита на ваксинирането и подкрепа за ограничаване на дебата (обявена е борба с „фалшивите новини“ и „конспирациите“), отколкото критичен библейски поглед към цялостната ситуация.

Тялото на човека не е отделено от цялостната личност. Християнството е категорично, че духът и душата са неотменима съставка на личността. Моралният кодекс, залегнал във всеки един човек и общество, в малка или голяма степен сочи към наличието на Създател. Всички християни, независимо от различията си, са единни, че Христос е Спасител, пратен от Създателя да възстанови връзката на човека с Бога. До такава степен Бог е загрижен за достойнството на човека, че въпреки че последния е отхвърлил Бога, Бог търси начин за възстановяване, за връщане.

Достойнството на човека не произхожда от това, че Човекът е център на вселената, след като е еволюирал от маймуната до тази висока позиция, както твърдят хуманистите и атеистите. Достойнството, оттук и правата, които гарантират това достойнство, произхождат от факта, че човекът е създаден по Божи образ и подобие (Битие 1-3). Поради това вътрешно Божествено естество, човек има дадени му естествени права и свободи. Тези права и свободи включват съвест, която е формирана от вярата и която отрича правото на държавата, или на която и да е друга властова структура, да третира себе си като бог над всички болести и бог над неговото тяло и душа (съвест).

Ако този, който вярва в действието на ваксината, и има достатъчно разумни доводи за това, иска да се ваксинира, никой не може да му попречи. Той следва да извърши тази ваксинация. Същият решава и за децата си, за които носи отговорност. Ако някой обаче не желае да се подложи на ваксинация, негово право, в съответствие със закона, демократичните принципи и естествените човешки права, е да откаже такава.

Идеята, че медицинските мега-корпорации Файзър, Модерна, Астра Зенека или фондацията на Бил Гейтс, или държавата знаят по-добре от обикновения човек, и от хората, които вярват в Бога, кое е добро за тяхното здраве – дотолкова, че да ги задължат да рискуват същото, е точно толкова фалшива и конспиративна, колкото всеки друг налудничав и преувеличен слух или лъжа.

Лошите идеи не се борят с насилие, а с по-добри идеи. Лъжата на се бори със забрана на говоренето, а с говорене на истината. Лъжата може да заприлича на истина само като стане по-креслива. А достатъчно високите крясъци заглушават дори хората със здрав разум.

Има случаи, в които заради масови зарази, или произтичащи от тях масови психози, големи маси от хора са готови да прегърнат тиранията и насилието над другите, за да спасят себе си, или поне да имат малко успокоение, че биха се спасили.

Ролята на църквата

ОЕЦ е евангелска организация. Евангелските протестанти следва да посочат надежда и изходен път от сегашната трудна ситуация без да предават в ръцете на фалшиви богове това, което Бог е запазил за Себе Си. Вместо да потиска дебата и да призовава към ограничаване на индивидуалните права на хората, изоставяне на индивидуалната съвест и вяра, следва да посочи на обществото нуждата от внимателен подход към проблема с ваксините. Ако някой вярва, че ваксината е печатът на антихриста и чрез приемането ѝ ще загуби спасението си, дори това да няма големи основания в Библията и книгата Откровение, тези вярвания трябва да бъдат внимателно съпоставени с Писанията и уважени, ако имат добро основание за тълкуване на фактическата ситуация. В допълнение, трезвото и разумно включване на християнската позиция, след сериозен богословски дебат, може да помогне повече на обществото, отклкото едно обръщение, в което въпросът за личната съвест и връзка са Бога е второстепенен, за сметка на призива към спазване на спуснати директиви.

Похвално е заявеното желание в Обръщение, да не се хули името на Господ Исус Христос. В същото време остава неясно, защо името Му би се похулило чрез изразяването на библейски тълкувания, които макар и, както нарекохме в началото да ни се струват сензационни, биха могли да имат своето по-задълбочено тълкувание точно в тази посока – на отдалечаване от вярата и приемане на светския натиск за справяне с кризата.

Покорството към унифицирането на човека и подлагането му на принудителни медицински мерки е акт, с който се уронва достойнството на човека, дадено му от Бога, и поставя на изпитание вярата и съвестта му. Това би следвало да е не по-малко, ако не и първото, основание на една евангелска организация да постави проблематиката с ваксините публично. Вместо това, от тона на Обръщението оставаме с впечатление, че всеки, който заяви несъгласие с държавната политика, която определено клони към идеи за масово ваксиниране, може да се окаже в категорията на конспиративните теористи, заради които се „хули Христовото име“.

Едно задължително инжектиране с малко известно и малко изследвано „лекарство“ съвсем не е безобиден акт, особено с оглед редица въпроси, задавани по богословски причини и заради съвестта на вярващата личност. Погледнато от този ъгъл, становището, че с приемане на ваксината вярващият би могъл да „загуби спасението си“, не звучи толкова странно. Може би вярващият няма да загуби спасението си, но ще направи сериозен компромис със съвестта си. Компромисите със съвестта на вярващия са наклонената плоскост към компромиси и с вярата, от които няма връщане.

Църквата не бива да потиска свободния дебат, а напротив, да го насърчава

Не следва да считаме, че в изготвянето на документа ОЕЦ са били недобронамерени. Сигурно добронамерени са и тези, които правят ваксината, разпространяват я, но и затварят живота на хората и налагат екстремни ограничения със заявената цел да ни предпазят от коронавирус.

В същото време не бива да игнорираме факти като масовото потискане от огромните социални мрежи на алтернативни и критични източници на информация, която се противопоставя на редица мерки като ненужни, а именно: блокирането на цели държави, дори света; отнемането на правото на препитание под предлог грижа за здравето; налагане на неадекватни, прекомерни мерки за широко разпространена болест, която макар и коварна и бързо развиваща се, по смъртност не превишава пределите на сериозна грипна епидемия; насаждането на страх сред хората с тенденциозно представяне на фактите от медиите в много случаи; налагането на носене на маски от всички и налагане на карантина на всички, а не само на заразените или уязвимите, в противовес на хилядолетно установената практика.

Не на последно място и изцяло в посоката на темата е и мнението, че така наречената ваксина не е създадена като решение на възникналия пандемичен проблем, а пандемията е раздута до такава степен, че да оправдае масовото ваксиниране на всички, според някои, с крайно нечисти мотиви.2

Затова за нас остава въпросът дали Христовото име е загрижеността в Обръщението, или страхът да не би светът да атакува лидерите и евангелските църкви за това, че не са мобилизирали „зле образованите“ си паства да влязат в строя на задължителната масова ваксинация. Бихме препоръчали на ОЕЦ да види и тази страна на важния въпрос за ваксинирането и личната свобода и достойнство на човека. Християните имат друга задача, различна от това да се борят срещу „фалшивите новини“, наред с блюстителите на наложената „истина“. Църквата има роля да насърчава богословското изследване и тълкуване на времената, в които живеем, и да предлага библейски решения на предизвикателствата, пред които се изправяме.

––––

1 Обединени евангелски църкви е сдружение на няколко евангелски църкви и деноминации, като целта му е да представлява интересите на същите пред обществото и държавата.

2 Вж. https://www.otizvora.com/2021/04/13339/preduprezhdenie-na-d-r-vernon-kolman-za-sveta/.


Бележка: Публикувано за първи път в личния блог на В. Костов на . (Допълнение: След началното публикуване на статията в трети абзац бе нанесена незначителна промяна с цел по-точното представяне на тезата.)


 

 

Знаме с образи на национални герои и лозунг, свъзващ националния празник Трети март със свободата

Кратка историческа перспектива и лична оценка

 

Българите честват 3ти март като национален празник. Чувствата са смесени, защото националните празници са обикновено такива, които възхваляват свободата и независимостта на един народ, на една нация.

Това, което свързва една нация като такава, са общият език, общата история, култура, ценности и често – правната система и религията. Свободата на общността и нейната независимост от чужди сили са в основата на националната гордост.

Разбира се, въпросът за суверенитета на един малък народ винаги е поставен в зависимост от въздействието на големи, богати и мощни народи, чиито интереси се преплитат с тези на тези на малкия народ или им противостоят. Това винаги е било така, то е факт не само от историята, но и в личните взаимоотношения.

В този смисъл са и смесените чувства по отношение на националния празник. На Трети март се чества независимостта и утвърждаването на свободата на самоопределение на един поробен задълго от Османската империя народ. Но в крайна сметка, освен със саможертвата на обикновения русин и българите-опълченци, освобождението е постигнато и с усилията на руската дипломатическа и военна мощ в сблъсък с турските войски. Така освобождението на българите е зависимо от намесата на русите. Тази динамика позволява на руските дипломатически и стратегически интереси на Балканите да имат влияние и в историческата посока, в която България поема след Руско-турската война от 1877-1878 г.

Постигнат ли е на трети март 1878 г. идеалът за свободна България ? До голяма степен, да. В много отношения България е далеч от васалното си положение и състояние на зависимост от Османската империя. В същото време новите реалности не дават възможност за пълно обединение на българите по всички земи и това води до разочарование, до порив за осъществяване на Съединението на Северна и Южна България през 1885 г. и разбира се – до втория национален празник от 22 септември, когато се чества независимостта на България като суверенна държава. Или по-скоро – на по-суверенна държава от предния път.

Но макар в крайна сметка да има свободен народ, свободен ли е отделният човек? Има ли моралната, икономическа и политическа свобода, типична за свободните хора? До голяма степен, да. Толерантността, залегнала в Търновската конституция не е само химера. Въпреки че в главата си „За верата“ тази първа след Освобождението конституция предвижда, че князът изповядва източноправославно изповедание и че княжеството е православно и са налице изпълнителни държавни структури по въпросите на религията, толерантността към различните изповедания е факт. Когато страната уважава различните убеждения и светоглед на хората, особено правото им на вяра в Бога, достойнството на личността, което е неразривно свързано с разбирането за свобода и със свободата въобще, е налице.

Разбира се, политическите страсти през шейсетината години свободно развитие на царството като конституционна монархия не престават. Но свободата да се участва в политическия и обществен живот със собствено мнение не е отнета. Това се променя значително с политическите сътресения преди Втората световна война и драматично с идването на съветския режим през 1944 г. В началото хората не искат да повярват, че е възможно да бъде установен един толкова безмилостен и тираничен режим, защото са го изпитали само като политическа теория, която съдържа в себе си утопични и безумни елементи, и само са чували за комунистическия експеримент в СССР.

В рамките на няколко кратки години обаче червеният терор от болшевишки тип успява да скове в страх и покорство българското общество. Едни от основните врагове на новата власт са християнството и църквата. Целта на болшевишкият атеизъм е да се представят Бог и спасението като нещо фалшиво и измислено от така наречената „буржоазна класа“. Православната църква е превзета отвътре и официалната институция става глас на „борбата на българския народ за социализъм“. Съдбата на протестантските църкви е подобна – фарсовият „пастирски процес“ от 1947 г. е само върхът на айсберга за разработките, директивите и шпионските операции, насочени към дискредитиране на вярата в Христос като „антинародна и контрареволюционна пропаганда“ според грубите пропагандни идеологеми. Поради страха от хвърляне в концлагер, от изчезване, а в ранните години – и от разстрел без съд и присъда, свободата на мисълта и словото е достатъчен мотиватор за пълно умствено и идеологическо покорство.

Българският свободен народ отново не е свободен, а раболепен градител на несъществуващото утопично светло социалистическо бъдеще, зад което се крие грозното лице на елитарния номенклатурен терор над обикновения човек.

Нека за момент обобщим казаното дотук: свободата не е само национална идентичност. Важни са и свободата и достойнството на индивидуалната личност. Когато е третиран като маса, на която не е разрешено да мисли и да има собствено мнение, ценности, вяра и достойнство, народът не е свободен народ.

Така, заради крайната демагогия, партийно-държавна ненавист към истината и отсъствието на вяра и надежда в Бога, както и заради натрапената насила лоялност към идеологията на атеизма и класовата борба с невидимия враг, в годините на развития социализъм мнозина българи развиха неприязън към собственото си отечество. Когато единственото средство за споделяне на истината е под формата на вицове, семейството е разградено до степен на отчуждаване между поколенията и пълна забрава на семейната и родова история, традициите са представени като буржоазна отживелица, а вярата е само спънка срещу прогреса на човечеството, отдадено на научните си постижения, съвсем естествено привързаността и лоялността към собствения ти произход и идентичност не са повод за гордост, а за униние, апатия и в някои случаи – дори срам. Човекът, лишен от истина, достойнство и справедливост, не е свободен човек.

След падането на комунистическата система в общ исторически план в края на 80-те години на миналия век България също бе засегната от „вятъра на промяната“. Макар и неизвоювана, а до голяма степен като че ли подарена, тази свобода имаше своите герои. И своите агенти също. Освен възможности за ново начало, демокрацията на прехода беше и демокрация на организираната престъпност, пръкнала се от тайните служби на бившия режим. Това беше и възможност за два милиона българи да избягат от „земята като една човешка длан“ колкото може по-далеч и особено на Запад. Вярващите протестанти съвсем не бяха изключение в този екзодус. Все още си спомням случая на десетки български пастори, отишли на пасторска конференция в Остин, Тексас, и останали завинаги в обещаната земя, която САЩ представляваше за света. Бог ги обича и желае най-доброто за тях.

Сега, над трийсет години по-късно, връзките на мафията с националната посткомунистическа идентичност на българина вече не съществува. Присъединяването към европейските и западни военни и цивилизационни конвенции, както и съпътстващата култура на законност и зачитане на личните права и свободи на хората, сякаш върна самочувствието на българите. Политическата свобода сякаш беше напълно достижима заради идеята, че свободата е изцяло зависима от външни за личността фактори, които трябва да ѝ я осигурят.

Личността, обществото, съдилищата, институциите, макар и не напълно, но с помощта на европейските ценности и пари развиха усещане за справедливост, достойнство, свободомислие. Страхът от комунистическия контрол над мисълта и словото сякаш си беше отишъл.

Оказва се обаче, че в новите условия идейната атака срещу индивидуалната самостоятелност, културната независимост и личните права и достойнства не са само лош сън от миналото. На дневен ред днес е крайната идея за индивидуални права. Тази идея е толкава радикална, че превръща дадени човешки състояния, вътрешни усещания и дори пороци и грехове в човешки права, които трябва не само да бъдат толерирани, но и аплодирани.

Дали героите на Шипка, които са се борили и давали живота си за националното освобождение, са очаквали, че един ден националният суверенитет ще служи за гаранция на „правото на брачно равенство“ и за това мъж да се жени за мъж? Или за това да се преподава на невръстни деца в задължителното училище за полови актове, гениталии и мастурбация? Или за това един социален работник има повече права върху децата от собствените им родители?

Очевидно е, че българският народ очевидно е чувствителен към утопични и тоталитарни заблуди, заради които се отнемат основни човешки права и свободи. Противопоставянето, и в повечето случаи успешно, на неспиращите опити за въвеждане на законодателство за ограничаване на свободата на вероизповедание (2018 г.), на въвеждането на класовата борба на основа полово и възрастово противопоставяне и разграждането на семейството и биологичната същност на човешката личност (Истанбулска конвенция 2019 г.), на въвеждането на социален контрол чрез благовидни стратегии за права на децата и за социални услуги (2020 г.) –  все стари духове на контрол над личността и народа, понагримирани с нова терминология и идващи от Запад, вместо от Изток, е факт и е показателно.

Показателно е също, че заедно с въвеждането на световни регулаторни механизми, които изместват волята на местния човек и общност (2020-21 г. – световни ограничения по повод вирус), се възражда и усещането за нужда от род, семейство, народ и национално самоопределение и принадлежност. Въвеждането на новговор с цел контрол на мисълта и изразяването, и в крайна сметка на човешката личност, е явно и неприемливо за много хора, несъгласни с ограниченията на права заради „език на омразата“ или заради „народното здраве“.

Въпросът за общностната народна свобода обаче остава. Колко е свободен един народ, ако отделният човек не е свободен? Доколко борбата за национално самоопределение е празник за отделния човек, ако тази национална идентичност и свобода не означава достойнство и свобода за отделната личност? Доколко поредните велики сили и сервилните политически интереси на тесни кръгове решават кое е важно и кое маловажно за обикновения човек? Доколко усещането за достойнство има само временни измерения и разчита на временен успех, а не на ценности, които са вечни и които се формират на база на откровението за Създателя и нуждата от спасение – не национално, а лично спасение, което предхожда националното. Все въпроси, търсенето на отговор на които най-малкото доближават народния празник до празник на отделната личност и на нейните близки и до празник на свободата.

Така, националният празник не е само припомняне на вече отвоювана свобода, а напомняне, че борбата за истината и свободата продължава.