Виктор Костов

Виктор Костов

Виктор Костов е адвокат и правозащитник. Доктор по философия в областта на междукултурните науки, (2009), Фулър Граджуит Скулс, Калифорния, САЩ, специализирал по въпросите на свободата на религия и отношенията между църква и държава. Занимава се с проблемите на свободата на съвестта свободата на религията от 1992 година. Публикациите му по темата включват такива на български и английски език.

 

Няма свобода за речта на омразата (англ.)

Надписът на снимката гласи: Няма свобода за речта на омразата


Настоящите бележки са подадени на 8-ми август до Експертна комисия по борба с омразата, при Съвета на Европа, в рамките на обществено обсъждане по изготвен от тях Проект за препоръка, която да бъде приета от Комитета на министрите. Препоръката, след одобрението ѝ, става незадължително предписание за промени в законодателството на страните членки. Въпреки ограниченията на свободата на словото и изразяването, залегнали в цитирания тук проект, България вече е приела редица закони, изпреварвайки ограничителните изисквания на Проектопрепоръката. В този смисъл бележките ни са не само един вид критика срещу Проекта за препоръка, но и принпципно срещу ограничителното законодателство в тази сфера, вече прието или налично в България.


 

Относно: Проект на препоръка на Комитета на министрите на държавите-членки за борба с речта на омразата

 

 ПИСМЕНИ БЕЛЕЖКИ ПО ПРОЕКТА ЗА ПРЕПОРЪКА

 

Свободата е правото да се каже на хората 
това, което не искат да чуят. - Дж. Оруел

 

Уважаеми членове на Експертната комисия и Комитета на Министрите,

Правото на изразяване на идеи и убеждения е може би най-фундаменталното и неотменимо право на човешко участие в обществото. Всяко неоснователно ограничаване на това право трябва да бъде отхвърлено като тиранично и потисническо. По своята същност проектопрепоръката („Препоръката“, „проектът“, „документът“, оттук нататък) се стреми да постигне смразяаващ ефект върху свободата на изразяване и дори отмяна на това право в нарушение на самата Конвенция[1] чиито ценности и разпоредби уреждат и закрепват това право.

Пиша в качеството си дългогодишен адвокат по правата на човека и наблюдател на тенденциите в обществото по отношение на правата на човека и отношенията църква-държава. Аз съм основател на Свобода за всеки, проект, работещ в България, който от три десетилетия се занимава със защита на правата на човека чрез съдебни дела, публични изказвания и събития, и публикации.

Тук ще посочим няколко общи тенденции, които виждаме във философията на документа. Включени са и някои по-подробни коментари.

Отбелязваме, че ако бъде запазена сегашната редакция на Препоръката, това ще улесни установявавнето на тираничен режим в международен или национален план; подобен режим би се стремил да наложи неумолим контрол над мисълта, над речта и дори емоционален контрол, в ущърб на личните права и основните човешките свободи. Изпълнението на препоръката, както е изготвена, най-вероятно ще доведе до следното:

Нарушаване на основните права на човека (свобода на словото) под предлог на защита на правата на човека (уж правото на личен живот и на недискриминация).

Държавата ще наказва хората за идеи и мисли и тяхното изразяване, а не за действия - отличителен белег на всеки тоталитарен режим. Ще бъдат въведени „мисловни престъпления“ и „престъпления, основани на чувства“.

Въвеждане на преследване на политически и идеологически противници поради мъглява и неясна терминология, като централният термин „престъпления от омраза“ предполага толкова свободно тълкувание, че дадена страна може да счете да включи всички изрази, които според нея попадат в тази широкообхватна категория. (Страна по тълкуванието ще бъде държавата и „заинтересованите страни“, които имат личен интерес за популяризиране на определени идеологии).

Стремеж към установяване на пълен контрол върху мислите и чувствата, като неспазването на правилата ще доведе до административни наказания и граждански искове и дори, забележително, до наказателно преследване.

Принуда от страна на държавата (правителството) срещу индивидуалната съвест и индивидуалната реч. Парадоксално, проектът упълномощава държавата за мерки срещу личността, директно в противовес на философията на Конвенцията (точка 17).

Създаване на условия за нарушаване на други основни права, особено на свободата на религията.

Въвеждане на свръхрегулация, чрез превръщането на частни (Интернет) компании в агенти на Държавната идеологическа полиция, добавяща повече безполезна бюрокрация и повече разходи за данъкоплатеца. 

Въпросната Препоръка трябва да бъде напълно изоставена като неуспешен опит за прилагане на върховенството на закона чрез социален контрол и инженерство, извършен в драстично нарушение на личните права и на едно от най-фундаменталната от всички тях – за всяко свободно и справедливо общество – свободата на мисълта и словото. Като цяло, писането на повече закони не води до по-добро, по-открито, по-справедливо и по-свободно общество; законодателстването над чувствата, нагласите, мислите и изразяването, както е предложено в проекта на препоръката, само ще унищожи всяка възможност за сериозен публичен дискурс по важни за обществото въпроси.

Освен това народите на бившите комунистически страни са пострадали много от държавни директиви, продиктувани от един идеологически център на мисълта под заплаха от наказание. Този проект не предлага нищо по-различно. Съветът на Европа (СЕ) или неговите държави членки не трябва да прибягват до препдложения за директиви, които неизбежно и драстично ще ограничат и до голяма степен изкоренят една от най-важните и основни свободи, които определят свободно общество и демокрация. Правителствата и държавите не следва да играят роля при формирането на мирогледа и идеите на своите граждани. Точно обратното – те са длъжни да защитават свободния поток от информация, мисли и идеи и с тази защита изчерпват ролята си в свободното и демократично общество.

Съветът на Европа е създаден, за да защитава личните права от държавно нахлуване, а не да да се бори с правата на човека под предлог, че ги защитава (виж преамбюла). Ограниченията на речта са разумно определени в чл. 10, ал. 2 от Конвенцията и по-нататъшно ограничаване на свободата на изразяването не е необходимо, освен ако целта не е да се застраши самата основна философия на ЕКПЧ и целите на CE.

Допълнителни коментари за криминализирането на речта

Следното не е изчерпателен анализ и такъв не е необходим. Критика на принципите в преамбюла и няколко примера от останалата част на документа са достатъчни, за да изложат неговия антидемократичен характер.

Най-тревожните части от проектопрепоръката са, че тя се стреми да наказва като престъпления не действия, а говорене и разпространение на информация. Точка „k“ въвежда понятието, а точки 12-17 от приложението към документа предоставят спецификата на престъплението, и административното и гражданско преследване на речта, считана за „реч на омразата“. Точка 12, която са намира на стр. 7, криминализира всяка реч, свързана с всеки остър въпрос от публичния дебат:

Държавите членки следва ясно да посочат в националното си наказателно право кога речта на омразата подлежи на наказателна отговорност, като например подбуждане към омраза, насилие илидискриминация, отричане, омаловажаване, оправдаване и пряко и публично подбуждане към извършване на геноцид, расист, ксенофобски, сексистки и ЛГБТИ-фобични заплахи или, при условията, посочени в Допълнителен протокол към Конвенцията за киберпрестъпността, обиди, отричане на геноцид, престъпления срещу човечеството и разпространението на материал, който съдържа такова изразяване.

Дори ако поддържането на идеи, изброени в цитата, може да се разглежда от някои като морално осъдително, описанието на този крайно разширен спектър от мисли, идеи и изрази, които ще бъдат издирвани и наказателно преследвани от държавите членки, подпомагани от предполагаемите „заинтересовани страни“, и почти от цялото общество, не посочва нищо друго освен драконовски мерки срещу свободата. Няма пропорционалност, легитимна цел и приемливост в едно демократично общество, които би могло да бъдат разумно демонстрирани от експертите, за да се оправдае подобна жажда за контрол на ума като тази демонстрирана в цитата и в документа като цяло. В допълнение, много европейски страни вече имат закони, които криминализират поведението и някои изказвания, които могат да попаднат в общото определение „реч на омразата“.[2]

Коментари по преамбюла и философията на проекта

Като цяло в преамбюла има някои рецитации за вече съществуващата защита на свободата на словото по чл. 10 от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ). В противоречие с тези съображения, останалата част от преамбюла е недвусмислена защита на един, до голяма степен, тоталитарен подход към свободата на мисълта и словото.

Претендира се както за свободата на словото, така и за нейната отмяна (Препоръка I; Приложение, т. 17). Позиция „а“ от преамбюла отбелязва, че правата на човека, залегнали в конвенцията, са неделими, универсални и взаимозависими. И все пак в точка „в“ текстът смалява свободата на изразяване до някакво понятие, което е предмет на сериозни ограничения чрез предефинирането му. Добавяйки прилагателното „омраза“ към правото на свобода на словото, документът превръща едно от най-основните права на човека в предполагаема заплаха за правата на човека.

Свободното изразяване е защитено от ЕКПЧ по същата причина, поради която е атакувано в документа – то се превръща в мишена и следва да бъде задушено, ако защитава речта на несъгласието. Съдебните прецеденти на Европейският съд по правата на човека изобилстват от примери в тази насока (вж. https://www.coe.int/en/web/human-rights-convention/expression1).

Налагане на доминираща идеология чрез принуда. Точка „d“ от преамбюла сочи към определено тревожни аспекти на тенденциите към социалното инженерство в документа. Той говори за „разбиране на коренните причини“ и твърди, че „противодействието на речта на омразата е важен аспект от защитата на човешките права.” Документът погрешно твърди, че по някакъв начин държавите-членки имат право да определят идеи, мисли и изразяване, включително чрез вземане на решение кое съдържание на речта да бъде одобрено, толерирано, или изтласкано на предно място и кое не (виж също Приложение, точка 8, страница 6).

Липса на дефиниция. Няма ясна, добре изградена и надеждна дефиниция на „реч на омраза“, но тя щяла да бъде престъпление. В проекта речта на омразата се описва като „явление“ с което трябва да се „води борба“ и също така „да се справим“. Дефиницията обаче се дава чак в точки 3 и 12-17 от приложението към препоръката. Дефиницията в 3 е толкова широка и всеобхватна, че никаква реч, съответно нито една „вредна“ идея, изглежда не е оставена извън нейния обхват („всички видове изразяване”). Дори няма нужда речта да води до насилие, за да бъде криминализирана, според това широко определение. „Насърчаване към насилие“, което би трябвало да бъде криминализирано, не е същото като „подбуждане към дискриминация“, използвано в определението, и което е по-широко и по-плаващо понятие.

Достатъчно е също така изразеното мнение да „оправдава предразсъдъците“, за да отговаря на широките критерии за „престъпление от реч на омразата“. Човек може да си представи интелектуалната стерилност на обществото, където се мислят само позволени мисли поради възпрепятстващата заплаха от наказателно преследване за неодобрено мнение.

Ако приемем, че „речта на омразата“ е обидна, смущаваща и шокираща реч, то тя е защитена съгласно прецедента на ЕСПЧ (Handyside срещу Обединеното кралство, 1976 г.). Ако приемем, от друга страна, че „речта на омразата“ е някаква реч, която е толкова драстично възмутителна, че е отвъд обидното, смущаващото, и шокиращото, и трябва да бъде ограничена, тогава тя би могла да бъде ограничена съгласно правилата на чл. 10, ал. 2 от ЕКПЧ. В този случай на всяка държава членка вече са дадени ясни насоки, съгласно ЕКПЧ, как да балансира действията си в тази чувствителна област. Широкообхватното ограничаване на речта, както е обсъдено тук, никога няма да бъде легитимна цел в демократичното общество.[3]

И все пак проектът ясно въвежда нова категория реч, която все още е реч, но която трябва да бъде ограничена извън изчерпателно изброените мерки в чл. 10, ал. 2 от Конвенцията, до степен наказателно преследване.

Плаващият характер на дефиницията на „реч на омразата“ се вижда в точка „j“ от Преамбюла. Призивът за "единна терминология" всъщност произтича от самия факт, че е почти невъзможно да се постигне съгласие относно дефиниция на „реч на омразата“, както и за това как трябва да се прилага контрол, без бързо да се стига до допускане на отмяна на правото на свободно изразяване. Може би точно поради различните разбирания на „национално и международно ниво“ не трябва да се прави опит за постигане на общо разбиране на концепцията. Развитието на такова „общо разбиране“ (за „реч на омразата“) всъщност е опит да се преодолее невъзможно препятствие по строго бюрократичен начин.

Нарушаване на правата на човека за защита на правата на човека. Всъщност елемент „d“ е насочен към a основно човешко право (свобода на съвестта и изразяването) с цел „защита“ на човека права. Това насочване използва доста войнствен език „борба“ и по -късно „справяне“ (j). Това е драстично отклонение от принципите на Конвенцията, която защитава личните права от неправомерна намеса на държавата. Чрез проектопрепоръката държавата става активен участник в потискане на речта.

Свободата на религията и съвестта също ще бъде силно ограничена и потъпкана. Известно е, че понастоящем защитата на определени малцинства позволява правителствени атаки личности в публичното им изразяване на религиозни възгледи, само защото последните не съответстват с утвърдената от държавата идеология (делото на Päivi Maria Räsänen от Финландия, преследвана заради публичното споделяне на нейния библейски възглед за брака е само един пример). Принципите на много религии, и тези от Библията, неизбежно ще бъдат разглеждани и третирани като противоречащи на налагания от държавата „новоприет морал“ на еднополовия брак и неговото въвеждане в законовите дефиниции за брака в определени държави. Следвайки препоръката, всяко неодобрение и несъгласие с тези политики, които трябва да се възприемат като управлявани от стремежа към равенство, ще доведат до преследване срещу християни и други религиозни групи.

Самата философия на ЕКПЧ е да защитава правата на човека от намеса на правителството. Отклонявайки се категорично от този принцип, проектът се стреми да преформулира, ограничи и отрече упражняването на човешко право до точка, в която правителствата на държавите-членки трябва да криминализират това основно право (вижте „з”). Идеята, представена в точка „д“, е, че след като едно право пречи на друго право, следва упражняването на първото да бъде ограничено.

Точка „I“ въвежда привилегии въз основа на възприеманата жертва. Споменатата „специална защита” е по същество установяване на привилегии. Правата на определени групи, възприемани като малцинства, могат да бъдат гарантирани и защитени ефективно съгласно настоящите правни системи на държавите членки с действия срещу клевета, в деликтното право и с административните процедури за борба с дискриминацията. Широкообхавотно наказателно преследване на реч, дори ако е реч на омраза (според чие възприятие и стандарти?), е тоталитарен подход към човешките права. Върховенството на закона изисква равенство пред закона, а такова в случая не се допуска. 

Шпиониране и контрол върху гражданите в нарушение на техните свободи (Преп., т. iv). Проектът за Препоръка изисква „непрекъснат и систематичен мониторинг“ на „множество заплахи“, произтичащи от възприемана реч „омраза“ онлайн и офлайн (Препоръка iv, стр. 3 от документа). Това е отворена врата за установяване на полицейска държава, която ще разследва и евентуално преследва наказателно хора заради погрешна гледна точка. Разбира се, „правилното виждане“ ще бъде разяснено от Държавата и „заинтересованите страни“. 

Държавен контрол върху т. нар. Интернет посредници (Преп. iii; Гл. 3 от Приложение, Ключови действащи лица). Интернет се превърна в най-важната издателска платформа през последните десетилетия. Контролът над интернет, както се предлага, ще лиши гражданите от тяхното право и способност свободно да участват в обмен на информация и публичен дебат. В сегашния си вид проектът посвещава значително внимание към онлайн „речта на омразата“ и отговорността на интернет компаниите и държавите членки да се справят с това „явление“. Изглежда няма съществен анализ на това как свободата на изразяване се влияе отрицателно от използването на законите за речта на омразата (свободата на изразяване, осигурена от член 10 от ЕКПЧ, е спомената само механично в проектодоклада, в упоменатите в началото съображения). Всъщност този натиск върху държавите членки да приемат законодателство и да контролират интернет компаниите гарантира тяхното пълно спазване на така наречените закони за „речта на омразата“, всъщност превръща интернет компаниите в едно полицейско разширение на държавата. По този начин държавната полиция ще действа чрез частни компании, които ще станат агенти на полицейски надзор над мненията и обмена на информация.

Държавите са подканени да „обучават, повишават осведомеността и да се борят с опасностите от „речта на омразата” (гл. 4 от Приложението). Като цяло този подход прави държавата да полуляризира определена идеология. Дори ако тези усилия от името на държавата се тълкуват като движение към мир и хармония, то всъщност те представляват тоталитарен тласък към държавен контрол и налагане на идеология чрез държавната принуда. Подобно развитие е в ущърб на свободното и демократично общество. 

Политизирана и ненужна категорияДа се ​​въведат престъпления въз основа на това как човек се чувства по отношение на някого, или да се популяризира правото „да не бъдеш обиждан“, когато такова право просто не съществува, е безспорно натрапчиво, несправедливо и нетипично за което и да е свободно общество. Криминализирането на речта с широк замах лишава индивида от необходимата защита на неговите възгледи, убеждения и достойнство. Опитът да се квалифицира изразяването като „омразно“ изисква използването на субективен и често политизирани критерии, което допълнително заплашва надлежното правораздаване и нахлува в съвестта и душите на хората. Проектът на препоръката обаче отива още по-далеч – той установява мандат да се превърнат емоциите в престъпления (омраза); преценки на събития, тенденции и хора (тривиализация), включително възможно ограничаване на научните изследвания; дори „обидите“ и „отричането на геноцида“ са престъпления. По принцип държавата (правителството) наказва за действия, а не за мисли: това е основно положение за всеки свободен, справедлив и демократичен законодателен орган. Също така в много държави членки вече съществуват национални закони, които криминализират в различна степен речта, която се счита за обидна и попада в категории, подобни на „реч на омразата“.[4]

Правна рамка, спомената в глава 4, точки 9-11. Това е най-сдържаният апел към закона и разума. За съжаление, на фона на радикалния характер на останалата част от документа тези три точки остават само пожелания.

В заключение

Проектът за Препоръка вероятно е добронамерен. Той формално заявява значението на свободата на изразяване съгласно Конвенцията, но е толкова небалансиран, че в крайна сметка проектът Препоръката ще има смразяващ ефект върху едно от основните права на човека, които Конвенцията закрепва – свободата на изразяване. Всяко изпълнение на Препоръката, така както е изготвена, ще бъде в ущърб на едно свободно и демократично общество и ще доведе до създаването на тирания. Следователно препоръката следва да бъде оттеглена.

С уважение,

адв. д-р Виктор Костов

 

Бележки

[1] Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Наричана още

Европейска конвенция за правата на човека и ЕКПЧ.

[2] Виж списък на страните в бележка 4.

[3] Въпреки това е забележително, че в случая Vejdeland и други срещу Швеция ап. No 1813/07 Европейският съд по правата на човека се оттегли от своята като цяло последователна защита на свободата на изразяване и установи, че няма нарушение на чл. 10 от ЕКПЧ, което да е извършено от наказателната присъда на Vejdeland по шведското национално законодателство. Съдът приема, че „обида, отправяне на подигравки или клевета към определени групи от население“ може да се счита за „нападения срещу хора“, като по този начин се приравнява изговореното слово с подбуждането към насилие. Това означава, че преобладаващата идеология, подкрепена от политическата власт, ще реши коя реч е защитена и какво да бъде криминализирано. Така хуморът, сатирата, критиката, изследванията, мнението и т.н. могат да станат, ако не престъпни, то гранично „престъпна“ реч. Резултатът ще бъде автоцензура, цензура от трети страни, за да не се сблъскате наказателни обвинения и разследване и влошаване на обществения дебат и затрудняване на интелектуалните и духовни постижения. Цитираното решение на ЕСПЧ противоречи на по-широкомислещите му решения, като това по делото Handyside срещу Великобритания.

[4] Такива държави в Европа са Австрия, Белгия, България, Кипър, Чехия, Дания, Естония, Финландия, Франция, Германия, Гърция, Унгария, Ирландия, Италия, Латвия, Литва, Люксембург, Малта, Холандия, Полша, Португалия, Румъния, Словакия, Словения, Испания, Швеция, Великобритания. В България, най-вече през 2011 и 2015 г. са приети промени в Наказателния кодекс, които допълват останалите от времето на комунизма разпоредби, ограничаващи изразяването на определен вид мнение (напр. чл. чл. 146-148; 164, ал. 1; 166).

 

БРОЙ 57. Натиснете на корицата, за да изтеглите списанието.

Можете да свалите файла и от линка по-долу ("Сваляне на прикачените файлове"). За да отворите списанието, Ви е нужен софтуер, който отваря PDF файлове.


Съдържание

Брой 57. Симпозиум за свободно и критично мислещо общество
Свободно и критично мислещо общество – общ поглед към симпозиума
Ролята на истината в свободното общество
Цензурата на Запад
Нео-либералният глобализъм и неговите алтернативи
Западните християнски църкви между Библията и полит-коректността: великата подмяна
Наука или идеология
Образованието на децата е от ключово значение за спасяване на християнската цивилизация
Памет за Батак. Документите срещу подмяната на историята
Джендър идеология в Истанбулската конвенция
Информация за авторите

АВТОРИ В БРОЯ
(по азбучен ред)
Алекс Нюман
Ана Кубачка
гл. ас. д-р Атанас Терзийски
д-р Борислав Цеков
проф. д-р Валентин Кожухаров
адв. д-р Виктор Костов
доц. д-р Мила Кръстева
доц. д-р Николай Кочев
адв. Пол Колман
адв. д-р Тимотеуш Зих


Списанието се разпространява безплатно. Можете да помогнете за дейността и издаването на списанието и сайта като станете партньор в проекта на "Свобода за всеки".

Управителният съвет на Обединени евангелски църкви (ОЕЦ) с Националния съвет на религиозните общности (НСРОБ) (снимка от pastir.org)

Проблеми в обръщението на ОЕЦ относно ваксините

Сдружението на няколко евангелски вероизповедания и църкви, наречено Обединени евангелски църкви, съкратено ОЕЦ, наскоро излезе с публично Обръщение относно ваксините.1 Обръщението изглежда е изготвено с най-добри намерения. То обаче е проблематично по няколко причини, на които ще обърнем внимание по-долу.

Неправилна употреба на библейския текст

Обръщението на ОЕЦ на пръв поглед правилно сочи неправилни тълкувания на Библията в светлината на сегашната световна ситуация по повод на всеизвестния вирус. Документът заявява, че „не са истина твърдения, че чрез приемане на ваксина против Covid-19 човешката същност може да бъде променена и човек да изгуби връзката си с Господ Исус и спасението си в Него“. Трябва да отбележим, че идеята, че който приеме ваксина срещу коронавирус губи спасението си изглежда елементарно и сензационно представяне на реалната дилема, пред която вярващите са поставени: да взимат решения, от значение за живота и здравето си. Ангажирането на ОЕЦ с публично обръщение в защита на ваксинирането вероятно е заради факта, че това схващане е придобило влияние сред евангелските християни, които са част от това сдружение.

Кои са проблематичните страни в Обръщението? Първо, в него се смесват категории и неправилно се представя библейското учение. Отбелязва се, че това, което влиза в тялото не осквернява човека, и така не застрашава моралното му стоене във вярата. Ако проследим внимателно текста обаче, ще видим, че Господ Исус изрично поучава, че каквото влезе в тялото през устата не осквернява човека, защото излиза през захода (ев. от Матей 15:17). Не ни е известно някоя ваксина да е имала подобни изходни свойства. Вярно е, че една малка част от ваксините се дават през устата, но ев. от Марко, гл. 9, внася пълна яснота по въпроса, като пояснява, че с това свое поучение Исус „направи всички храни чисти“. Става дума за приемането на храни и за отношението към храната в ритуалния закон на евреите, съпоставен с учението на Господ Исус, в което се сочат крайно ограничителните изисквания на фарисейските правила.

Ваксините безспорно са съвсем друго ниво на интервенция в човешкото тяло. Те не са храна. Ваксината е вкарване на болест (вирус) в тялото, с цел да се задвижи естественият имунитет на организма и да изработи защита срещу тази болест. Още повече, че днешните ваксини срещу коронавирус не са традиционни, а и с оглед краткото им разработване, мнозина с право ги считат за експериментални.

Сравнението на инжектиране на ваксина с приемането на храна не е удачно. То ни се струва точно толкова конспиративно тълкуване на Библията, колкото на други се струват настроенията на скептиците по отношение на ваксината. Антиваксърите, групата, която принципно се противопоставя на ваксинирането, са в правото си да се съмняват от ползите от една такава прибързана външна интервенция. Про-ваксърите с богословски поглед, от друга страна, може би пък имат право да твърдят, че ваксинирането не е непременно човешко изземване на функциите на Божествено изцеление, а дадена от Бога мъдрост да се победи болестта (което е позицията на ОЕЦ, както тълкуваме Обръщението).

Решението за справяне с лъжата е истина, а не ограничаване на дискусията

На второ място, Обръщението застава срещу „фалшиви новини“, както и срещу „конспиративните теории“. Това са измислени понятия, наложени идеологеми, адекватни в някаква степен, но са на дело пресъздадени и възпявани от враговете на свободната мисъл и слово. Недоволни от това, че изпускат контрола над доминантния наратив в обществото, те обявяват несмислено всяко отклонение от наложената от тях норма за “фалшива новина” или “конспиративна теория.”

Няма такова понятие като „фалшиви новина“. Новините са докладване на новонастъпили факти. Ако дадена новина е фалшива, тя е лъжа. Лъжите трябва да бъдат разобличавани, защото те са представяне на неверни факти или крайно изкривено и невярно представяне на фактите. Тук обаче удряме на камък. … Ако даден факт е докладван, кой решава коя е правилната интерпретация на този факт? Партията? Правителството? НМД? ООН? ОЕЦ?

Именно за тази цел свободното общество в светското си законодателство гарантира фундаменталните свободи, които произхождат от историята на християнската църква и влиянието на християнството върху обществената уредба. Това са свобода на мисълта, свобода на словото и на изразяването, свободата на събранията и на сдружаването и, разбира се, свободата на вероизповедание. Тези права са дадени именно за да се гарантира възможността на дисидентите, тези, които не са съгласни с партийната линия или доминантното мнение в обществото. Като представители на протестантско-евангелското течение в християнството ОЕЦ би следвало да са наясно с важната роля на гарантиране на свободите на религиозните малцинства. Но вместо защита на правото на различно мнение и поглед върху ситуацията с вируса, виждаме едно почти етатистко звучене на обръщението в борбата му с „фалшивите новини“; наричайки съмнението в адекватността на мерките срещу пандемията, и определени тълкувания на самата панедмия „заблуда“, срещу която ОЕЦ се бори, документът сякаш приема, че ваксинирането е едва ли не библейска повеля.

В борбата си с „конспиративните теории“ ОЕЦ застават на позиция, която не издържа на критериите за оценка на събития на базата внимателно изследване на Писанията. По-скоро политически конформизъм се крие зад неясното недоволство в Обръщението от „конспиративните теории“. Неясно е, защото в призива не се уточнява какво точно е „конспиративно“. Дали емоционалният изблик на предишния ръководител на щаба за борба с вируса, че хората „яко ще мрат“ от пандемията? Или фалшивият доклад на професора от Кралския колеж в Лондон, Нийл Фъргюсън, който предвиждаше милиони умрели от пандемията в рамките на месеци и който се оказа несмислен във всяко отношение? Може би конспиративна теория е критиката и недоволството на мнозина от прекомерните блокади, които разсипаха икономиката и здравето на огромна част от обществото и докараха беди, не по-малки от ефекта на вируса?

Какво да правим ако се окаже, че теориите на конспирацията не са теории, а коментари и критика на реално налагане на нов модел на обществено управление в световен мащаб, в който няма частна собственост и всички религии са обединени в едно, защото глобалното затопляне е най-важният проблем на човечеството, а семейните и естествени родствени връзки трябва да отстъпят пред новия безполов, трансухманен и утилитарен индивид като изначален елемент на обществото? Достатъчно е да видим видеото на Световния икономически форум (вече свалено заради остра реакция), в което се твърди, че в близкото бъдеще „няма да притежаваш нищо, ще взимаш под наем всичко, което ти е необходимо и ще бъдеш щастлив“, за да ни побият тръпки, че неизбрани от никой избирател лица са придобили влияние, чрез което да решават нашата съдба, и тази на децата ни, и да ни казват как да живеем. Не е ли редно християнинът да противостои на подобни натрапливи опити за навлизане на елитите в територия, която нито им е дадена чрез някакъв разумен изборен и демократичен процес, нито намира опора в библейското учение?

Трето, проблематично в становището е категоричното заемане на позиция, която предоставя за пореден път защита на идеологеми, които нямат много общо с новозаветното християнство. Имам предвид защитата на задължителната масова ваксинация. Макар и в него да е включена препоръка да се избира правилното за всеки един поотделно, Обръщението всъщност навежда в посока да се слушат „експертите“, а не съвестта, вярата и Библията. В документа четем:

Решението дали да приемем ваксина срещу COVID-19, на какъв етап от развитието на пандемията да го направим и коя ваксина е подходяща за нашата възраст и здравословно състояние трябва да бъде взето след консултация с доверен специалист, вземайки предвид мнението на авторитетите в тази област и с пълна увереност в Божията закрила и добри намерения за нашия живот. – (See more at: http://eabulgaria.org/?page=news&id=680#sthash.QKfK15YV.dpuf)

Ако обобщим цитираното: Божията закрила ни е предоставена и гарантирана, особено след като вземем предвид мнението на довeрен специалист и на авторитетите в тази област. Остава обаче въпросът дали става дума за област, която е в прерогативите единствено на министъра на здравеопазването и производителите на ваксини?

Правозащитни и богословски аргументи

Следва да посочим и правозащитния и чисто християнския аргумент срещу натиска за налагането на масово ваксиниране. Масовата и задължителна ваксина е абсурдна стъпка в посока „защита на населението от вируса“. На първо място, ваксинирането е въпрос на съвест. Ако някой, който и да е той, включително (и най-вече) християнин – православен, католик или протестант – не желае да приеме в тялото си тази, или която и да е ваксина, той има правото да откаже ваксинацията заради съвестта си и несъгласието си. Това право има два аспекта – правото на свобода на съвестта и забраната за налагане на медицински експерименти на хора. Първото, правото на свобода на съвестта, всъщност трябва да бъде и първата причина, поради която всеки християнин трябва да подходи внимателно към който и да е призив за масово ваксиниране. Свободата на съвестта е и свобода на вярата и устояването ѝ. Последното е право, залегнало в Конституцията, в международните документи, които забраняват нарушаване на личния суверенитет и подлагането на мъчения и медицински експерименти. Най-малкото грижата за човешкото достойнство и добруването му е пресечната точка на това правно установено човешко право с християнската позиция.

Особено внимателен подход към една масова ваксинация, възприемана в ударни срокове и със спорна или малко изследвана полза от нея – това следва да очакваме от организации като ОЕЦ, чиято цел е да защитават правата на вярващите от груба намеса на държавата в личния и църковния живот. В Обръщението обаче виждаме по-скоро защита на ваксинирането и подкрепа за ограничаване на дебата (обявена е борба с „фалшивите новини“ и „конспирациите“), отколкото критичен библейски поглед към цялостната ситуация.

Тялото на човека не е отделено от цялостната личност. Християнството е категорично, че духът и душата са неотменима съставка на личността. Моралният кодекс, залегнал във всеки един човек и общество, в малка или голяма степен сочи към наличието на Създател. Всички християни, независимо от различията си, са единни, че Христос е Спасител, пратен от Създателя да възстанови връзката на човека с Бога. До такава степен Бог е загрижен за достойнството на човека, че въпреки че последния е отхвърлил Бога, Бог търси начин за възстановяване, за връщане.

Достойнството на човека не произхожда от това, че Човекът е център на вселената, след като е еволюирал от маймуната до тази висока позиция, както твърдят хуманистите и атеистите. Достойнството, оттук и правата, които гарантират това достойнство, произхождат от факта, че човекът е създаден по Божи образ и подобие (Битие 1-3). Поради това вътрешно Божествено естество, човек има дадени му естествени права и свободи. Тези права и свободи включват съвест, която е формирана от вярата и която отрича правото на държавата, или на която и да е друга властова структура, да третира себе си като бог над всички болести и бог над неговото тяло и душа (съвест).

Ако този, който вярва в действието на ваксината, и има достатъчно разумни доводи за това, иска да се ваксинира, никой не може да му попречи. Той следва да извърши тази ваксинация. Същият решава и за децата си, за които носи отговорност. Ако някой обаче не желае да се подложи на ваксинация, негово право, в съответствие със закона, демократичните принципи и естествените човешки права, е да откаже такава.

Идеята, че медицинските мега-корпорации Файзър, Модерна, Астра Зенека или фондацията на Бил Гейтс, или държавата знаят по-добре от обикновения човек, и от хората, които вярват в Бога, кое е добро за тяхното здраве – дотолкова, че да ги задължат да рискуват същото, е точно толкова фалшива и конспиративна, колкото всеки друг налудничав и преувеличен слух или лъжа.

Лошите идеи не се борят с насилие, а с по-добри идеи. Лъжата на се бори със забрана на говоренето, а с говорене на истината. Лъжата може да заприлича на истина само като стане по-креслива. А достатъчно високите крясъци заглушават дори хората със здрав разум.

Има случаи, в които заради масови зарази, или произтичащи от тях масови психози, големи маси от хора са готови да прегърнат тиранията и насилието над другите, за да спасят себе си, или поне да имат малко успокоение, че биха се спасили.

Ролята на църквата

ОЕЦ е евангелска организация. Евангелските протестанти следва да посочат надежда и изходен път от сегашната трудна ситуация без да предават в ръцете на фалшиви богове това, което Бог е запазил за Себе Си. Вместо да потиска дебата и да призовава към ограничаване на индивидуалните права на хората, изоставяне на индивидуалната съвест и вяра, следва да посочи на обществото нуждата от внимателен подход към проблема с ваксините. Ако някой вярва, че ваксината е печатът на антихриста и чрез приемането ѝ ще загуби спасението си, дори това да няма големи основания в Библията и книгата Откровение, тези вярвания трябва да бъдат внимателно съпоставени с Писанията и уважени, ако имат добро основание за тълкуване на фактическата ситуация. В допълнение, трезвото и разумно включване на християнската позиция, след сериозен богословски дебат, може да помогне повече на обществото, отклкото едно обръщение, в което въпросът за личната съвест и връзка са Бога е второстепенен, за сметка на призива към спазване на спуснати директиви.

Похвално е заявеното желание в Обръщение, да не се хули името на Господ Исус Христос. В същото време остава неясно, защо името Му би се похулило чрез изразяването на библейски тълкувания, които макар и, както нарекохме в началото да ни се струват сензационни, биха могли да имат своето по-задълбочено тълкувание точно в тази посока – на отдалечаване от вярата и приемане на светския натиск за справяне с кризата.

Покорството към унифицирането на човека и подлагането му на принудителни медицински мерки е акт, с който се уронва достойнството на човека, дадено му от Бога, и поставя на изпитание вярата и съвестта му. Това би следвало да е не по-малко, ако не и първото, основание на една евангелска организация да постави проблематиката с ваксините публично. Вместо това, от тона на Обръщението оставаме с впечатление, че всеки, който заяви несъгласие с държавната политика, която определено клони към идеи за масово ваксиниране, може да се окаже в категорията на конспиративните теористи, заради които се „хули Христовото име“.

Едно задължително инжектиране с малко известно и малко изследвано „лекарство“ съвсем не е безобиден акт, особено с оглед редица въпроси, задавани по богословски причини и заради съвестта на вярващата личност. Погледнато от този ъгъл, становището, че с приемане на ваксината вярващият би могъл да „загуби спасението си“, не звучи толкова странно. Може би вярващият няма да загуби спасението си, но ще направи сериозен компромис със съвестта си. Компромисите със съвестта на вярващия са наклонената плоскост към компромиси и с вярата, от които няма връщане.

Църквата не бива да потиска свободния дебат, а напротив, да го насърчава

Не следва да считаме, че в изготвянето на документа ОЕЦ са били недобронамерени. Сигурно добронамерени са и тези, които правят ваксината, разпространяват я, но и затварят живота на хората и налагат екстремни ограничения със заявената цел да ни предпазят от коронавирус.

В същото време не бива да игнорираме факти като масовото потискане от огромните социални мрежи на алтернативни и критични източници на информация, която се противопоставя на редица мерки като ненужни, а именно: блокирането на цели държави, дори света; отнемането на правото на препитание под предлог грижа за здравето; налагане на неадекватни, прекомерни мерки за широко разпространена болест, която макар и коварна и бързо развиваща се, по смъртност не превишава пределите на сериозна грипна епидемия; насаждането на страх сред хората с тенденциозно представяне на фактите от медиите в много случаи; налагането на носене на маски от всички и налагане на карантина на всички, а не само на заразените или уязвимите, в противовес на хилядолетно установената практика.

Не на последно място и изцяло в посоката на темата е и мнението, че така наречената ваксина не е създадена като решение на възникналия пандемичен проблем, а пандемията е раздута до такава степен, че да оправдае масовото ваксиниране на всички, според някои, с крайно нечисти мотиви.2

Затова за нас остава въпросът дали Христовото име е загрижеността в Обръщението, или страхът да не би светът да атакува лидерите и евангелските църкви за това, че не са мобилизирали „зле образованите“ си паства да влязат в строя на задължителната масова ваксинация. Бихме препоръчали на ОЕЦ да види и тази страна на важния въпрос за ваксинирането и личната свобода и достойнство на човека. Християните имат друга задача, различна от това да се борят срещу „фалшивите новини“, наред с блюстителите на наложената „истина“. Църквата има роля да насърчава богословското изследване и тълкуване на времената, в които живеем, и да предлага библейски решения на предизвикателствата, пред които се изправяме.

––––

1 Обединени евангелски църкви е сдружение на няколко евангелски църкви и деноминации, като целта му е да представлява интересите на същите пред обществото и държавата.

2 Вж. https://www.otizvora.com/2021/04/13339/preduprezhdenie-na-d-r-vernon-kolman-za-sveta/.


Бележка: Публикувано за първи път в личния блог на В. Костов на . (Допълнение: След началното публикуване на статията в трети абзац бе нанесена незначителна промяна с цел по-точното представяне на тезата.)


 

 

Знаме с образи на национални герои и лозунг, свъзващ националния празник Трети март със свободата

Кратка историческа перспектива и лична оценка

 

Българите честват 3ти март като национален празник. Чувствата са смесени, защото националните празници са обикновено такива, които възхваляват свободата и независимостта на един народ, на една нация.

Това, което свързва една нация като такава, са общият език, общата история, култура, ценности и често – правната система и религията. Свободата на общността и нейната независимост от чужди сили са в основата на националната гордост.

Разбира се, въпросът за суверенитета на един малък народ винаги е поставен в зависимост от въздействието на големи, богати и мощни народи, чиито интереси се преплитат с тези на тези на малкия народ или им противостоят. Това винаги е било така, то е факт не само от историята, но и в личните взаимоотношения.

В този смисъл са и смесените чувства по отношение на националния празник. На Трети март се чества независимостта и утвърждаването на свободата на самоопределение на един поробен задълго от Османската империя народ. Но в крайна сметка, освен със саможертвата на обикновения русин и българите-опълченци, освобождението е постигнато и с усилията на руската дипломатическа и военна мощ в сблъсък с турските войски. Така освобождението на българите е зависимо от намесата на русите. Тази динамика позволява на руските дипломатически и стратегически интереси на Балканите да имат влияние и в историческата посока, в която България поема след Руско-турската война от 1877-1878 г.

Постигнат ли е на трети март 1878 г. идеалът за свободна България ? До голяма степен, да. В много отношения България е далеч от васалното си положение и състояние на зависимост от Османската империя. В същото време новите реалности не дават възможност за пълно обединение на българите по всички земи и това води до разочарование, до порив за осъществяване на Съединението на Северна и Южна България през 1885 г. и разбира се – до втория национален празник от 22 септември, когато се чества независимостта на България като суверенна държава. Или по-скоро – на по-суверенна държава от предния път.

Но макар в крайна сметка да има свободен народ, свободен ли е отделният човек? Има ли моралната, икономическа и политическа свобода, типична за свободните хора? До голяма степен, да. Толерантността, залегнала в Търновската конституция не е само химера. Въпреки че в главата си „За верата“ тази първа след Освобождението конституция предвижда, че князът изповядва източноправославно изповедание и че княжеството е православно и са налице изпълнителни държавни структури по въпросите на религията, толерантността към различните изповедания е факт. Когато страната уважава различните убеждения и светоглед на хората, особено правото им на вяра в Бога, достойнството на личността, което е неразривно свързано с разбирането за свобода и със свободата въобще, е налице.

Разбира се, политическите страсти през шейсетината години свободно развитие на царството като конституционна монархия не престават. Но свободата да се участва в политическия и обществен живот със собствено мнение не е отнета. Това се променя значително с политическите сътресения преди Втората световна война и драматично с идването на съветския режим през 1944 г. В началото хората не искат да повярват, че е възможно да бъде установен един толкова безмилостен и тираничен режим, защото са го изпитали само като политическа теория, която съдържа в себе си утопични и безумни елементи, и само са чували за комунистическия експеримент в СССР.

В рамките на няколко кратки години обаче червеният терор от болшевишки тип успява да скове в страх и покорство българското общество. Едни от основните врагове на новата власт са християнството и църквата. Целта на болшевишкият атеизъм е да се представят Бог и спасението като нещо фалшиво и измислено от така наречената „буржоазна класа“. Православната църква е превзета отвътре и официалната институция става глас на „борбата на българския народ за социализъм“. Съдбата на протестантските църкви е подобна – фарсовият „пастирски процес“ от 1947 г. е само върхът на айсберга за разработките, директивите и шпионските операции, насочени към дискредитиране на вярата в Христос като „антинародна и контрареволюционна пропаганда“ според грубите пропагандни идеологеми. Поради страха от хвърляне в концлагер, от изчезване, а в ранните години – и от разстрел без съд и присъда, свободата на мисълта и словото е достатъчен мотиватор за пълно умствено и идеологическо покорство.

Българският свободен народ отново не е свободен, а раболепен градител на несъществуващото утопично светло социалистическо бъдеще, зад което се крие грозното лице на елитарния номенклатурен терор над обикновения човек.

Нека за момент обобщим казаното дотук: свободата не е само национална идентичност. Важни са и свободата и достойнството на индивидуалната личност. Когато е третиран като маса, на която не е разрешено да мисли и да има собствено мнение, ценности, вяра и достойнство, народът не е свободен народ.

Така, заради крайната демагогия, партийно-държавна ненавист към истината и отсъствието на вяра и надежда в Бога, както и заради натрапената насила лоялност към идеологията на атеизма и класовата борба с невидимия враг, в годините на развития социализъм мнозина българи развиха неприязън към собственото си отечество. Когато единственото средство за споделяне на истината е под формата на вицове, семейството е разградено до степен на отчуждаване между поколенията и пълна забрава на семейната и родова история, традициите са представени като буржоазна отживелица, а вярата е само спънка срещу прогреса на човечеството, отдадено на научните си постижения, съвсем естествено привързаността и лоялността към собствения ти произход и идентичност не са повод за гордост, а за униние, апатия и в някои случаи – дори срам. Човекът, лишен от истина, достойнство и справедливост, не е свободен човек.

След падането на комунистическата система в общ исторически план в края на 80-те години на миналия век България също бе засегната от „вятъра на промяната“. Макар и неизвоювана, а до голяма степен като че ли подарена, тази свобода имаше своите герои. И своите агенти също. Освен възможности за ново начало, демокрацията на прехода беше и демокрация на организираната престъпност, пръкнала се от тайните служби на бившия режим. Това беше и възможност за два милиона българи да избягат от „земята като една човешка длан“ колкото може по-далеч и особено на Запад. Вярващите протестанти съвсем не бяха изключение в този екзодус. Все още си спомням случая на десетки български пастори, отишли на пасторска конференция в Остин, Тексас, и останали завинаги в обещаната земя, която САЩ представляваше за света. Бог ги обича и желае най-доброто за тях.

Сега, над трийсет години по-късно, връзките на мафията с националната посткомунистическа идентичност на българина вече не съществува. Присъединяването към европейските и западни военни и цивилизационни конвенции, както и съпътстващата култура на законност и зачитане на личните права и свободи на хората, сякаш върна самочувствието на българите. Политическата свобода сякаш беше напълно достижима заради идеята, че свободата е изцяло зависима от външни за личността фактори, които трябва да ѝ я осигурят.

Личността, обществото, съдилищата, институциите, макар и не напълно, но с помощта на европейските ценности и пари развиха усещане за справедливост, достойнство, свободомислие. Страхът от комунистическия контрол над мисълта и словото сякаш си беше отишъл.

Оказва се обаче, че в новите условия идейната атака срещу индивидуалната самостоятелност, културната независимост и личните права и достойнства не са само лош сън от миналото. На дневен ред днес е крайната идея за индивидуални права. Тази идея е толкава радикална, че превръща дадени човешки състояния, вътрешни усещания и дори пороци и грехове в човешки права, които трябва не само да бъдат толерирани, но и аплодирани.

Дали героите на Шипка, които са се борили и давали живота си за националното освобождение, са очаквали, че един ден националният суверенитет ще служи за гаранция на „правото на брачно равенство“ и за това мъж да се жени за мъж? Или за това да се преподава на невръстни деца в задължителното училище за полови актове, гениталии и мастурбация? Или за това един социален работник има повече права върху децата от собствените им родители?

Очевидно е, че българският народ очевидно е чувствителен към утопични и тоталитарни заблуди, заради които се отнемат основни човешки права и свободи. Противопоставянето, и в повечето случаи успешно, на неспиращите опити за въвеждане на законодателство за ограничаване на свободата на вероизповедание (2018 г.), на въвеждането на класовата борба на основа полово и възрастово противопоставяне и разграждането на семейството и биологичната същност на човешката личност (Истанбулска конвенция 2019 г.), на въвеждането на социален контрол чрез благовидни стратегии за права на децата и за социални услуги (2020 г.) –  все стари духове на контрол над личността и народа, понагримирани с нова терминология и идващи от Запад, вместо от Изток, е факт и е показателно.

Показателно е също, че заедно с въвеждането на световни регулаторни механизми, които изместват волята на местния човек и общност (2020-21 г. – световни ограничения по повод вирус), се възражда и усещането за нужда от род, семейство, народ и национално самоопределение и принадлежност. Въвеждането на новговор с цел контрол на мисълта и изразяването, и в крайна сметка на човешката личност, е явно и неприемливо за много хора, несъгласни с ограниченията на права заради „език на омразата“ или заради „народното здраве“.

Въпросът за общностната народна свобода обаче остава. Колко е свободен един народ, ако отделният човек не е свободен? Доколко борбата за национално самоопределение е празник за отделния човек, ако тази национална идентичност и свобода не означава достойнство и свобода за отделната личност? Доколко поредните велики сили и сервилните политически интереси на тесни кръгове решават кое е важно и кое маловажно за обикновения човек? Доколко усещането за достойнство има само временни измерения и разчита на временен успех, а не на ценности, които са вечни и които се формират на база на откровението за Създателя и нуждата от спасение – не национално, а лично спасение, което предхожда националното. Все въпроси, търсенето на отговор на които най-малкото доближават народния празник до празник на отделната личност и на нейните близки и до празник на свободата.

Така, националният празник не е само припомняне на вече отвоювана свобода, а напомняне, че борбата за истината и свободата продължава.