Блог Свобода за всеки
Валентин Кожухаров

Валентин Кожухаров

hitchins article„В страните, обхванати от революция, човек не може да очаква друго, освен оскверняване: църкви се превръщат в тоалетни или изправителни домове, свети места се разрушават и оскверняват с нечистотии, камбаните се свалят и претопяват, кръстовете се събарят на земята и погазват […] Но не всички революции са толкова явни и очебийни. Онези, които искат да победят в една революция, са много по-предпазливи: те разрушават, но с усмивка! … "Защо да гневим хората и така да ги изправим срещу себе си? Защо да рискуваме от наши противници да направим техни мъченици?“ – ето какво чета преди няколко дена в една статия в американско списание, борещо се срещу секуларизма и атеизма. Революцията, която днес се извършва в покварения либерален свят на охолните и задоволените (и, следователно, обхванатите от слободия и разврат! Защото когато човек е задоволен отвсякъде, нищо друго не може да се роди в главата му, освен глупости или зли мисли – Писанието е повече от ясно за това!), вече унищожи християнството в тези държави и все по-настъпателно преследва вярващите, като се прикрива зад закони и призиви за равноправие и недискриминация.

„Официално Великобритания е християнско кралство, всички негови символи и до ден-днешен са християнски: погледнете гербовете, архитектурата и паметниците и надписите по тях – те всички са християнски и са взети от стихове от Библията“ (и по-нататък в статията се цитират множество примери, особено от Лондон, за християнските символи и надписи, включително сградите на парламента, кралските съдебни зали и залите на Криминалния съд – с надпис-цитат от Пс. 72:4, звъна на камбаните на Биг Бен, чийто звук е по ария на Хендел, използвал текст от библейската книга Иов – "Зная, че моят Спасител е жив!", и т.н.). „Но всичко това вече не струва и пукнат грош“, продължава авторът на статията Питър Хичънс. И казва по-нататък: „Призивите за равенство и същевременно за разнообразие унизиха християнството и го поставиха наравно с всички останали религии… и дори по-ниско от тях, защото никой не се страхува от Кентърберийския архиепископ (като тук намекът е за исляма, който в тази страна вече стои на по-почетно място от християнството поради страха от законите, под чиито удари можем да попаднем, ако кажем нещо против исляма, което не се харесва на мюсюлманите; а в същото време почти няма проблем, ако някой каже нещо против християнството).

В материала си, озаглавен „Нова дефиниция на това, какво е човешко достойнство“, авторът описва различни случаи, доказващи почти окончателната победа на новите „революционери“ – либералите и развратниците, които коват закони, насочени към унищожаване на човешкото в човека: закони, които са толкова дълбоко антихуманни, че засега все още не можем докрай да разберем тяхната същност. Един от примерите – наскоро от пенсионното министерство уволниха служител (който е християнин), защото не пожелал да се обърне към един трансджендър с местоимението „тя“ – а става въпрос за двуметров гигант с брада, който решил да се прави на жена! Друг пример в статията – забраняват на родители, желаещи да осиновят дете, защото те не могли да обещаят пред властите, че ще учат това дете на ценностите на хомосексуализма. И т.н.

„Какъв смисъл има фактът, че кръстът и християнската корона все още са върху значките на полицията, че е изпълнена с християнска символика цялата страна, военните ни бази и подводниците ни… след като това всъщност вече нищо не означава? Революционерите разбраха, че е по-добре да оставят символите както са си, защото хората повече обичат външния вид, а не толкова реалността“ – пише авторът. „Великобритания е изцяло секуларна, но е оставила християнските символи, които се кипрят като носталгично бижу върху роклята“ – продължава той.

И към края на материала си Хичънс цитира Киркегор, който казвал: „По време на бурни и размирни времена всичко се преобръща и се разрушава, но когато една революция е внимателна и същевременно безпристрастна, тя си оставя всичко на място, като обаче коварно го изпразва от смисъл и съдържание“. И авторът обобщава: „Тези думи са напълно подходящо мото за британската революция, която изпразни всички символи от предишния им смисъл, тъй че днес нищо не е такова, каквото изглежда“.

Но заключението му е още по-печално: „Още малко ѝ остава [на революцията на Великобритания], и тя напълно ще победи. Когато дойде време за следващата коронация за крал/кралица (дано това да не стане скоро!), светът ще разбере колко изпразнен от съдържание е старият порядък от 1953 г. насам. А дотогава ще трябва да привикваме с мисълта, че британската държава счита себе си за светска, но все още е оставила християнските символи, които се кипрят като носталгично бижу върху роклята. Модерните нови управници, поставящи изключителен акцент върху разума, никак не ги е грижа за Възкресението, пък те и не вярват в него. Но си мислят, че законът трябва да защити двуметровия брадат мъжага, който желае да бъде наричан "мадам", а не другите, които виждат колко глупаво е това“.

Често пиша за това, накъде върви „либералния“ Запад не защото няма какво да се каже за родната ни България или защото тя не е дотам либерална и свободна страна и стои доста далеч от ширещата се развратна идеология на богатите европейци и западняци, а защото страната ни не може да остане встрани от тези зловонни веяния на слободията. През последните месеци широко се обсъжда въпросът за подмолното вкарване в текстовете на редица закони и разпоредби на вече отхвърлените положения на онази злополучна Стратегия за детето и все повече се убеждаваме, че нито протестите ни – и отхвърлянето на стратегията, на Истанбулската конвенция и т.н., нито обръщенията ни по медии, нито разговорите ни по време на срещи с представители на управляващите имат никакво значение – керванът, за съжаление, си върви и кучето може да си лае колкото си иска: и тъй никой не го чува!

Това е жалка констатация: в България все още имаме възможност да се борим срещу злото, наречено „право“ и „недискриминация“ (не говоря за действителното право и действителната недискриминация срещу различни хора и групи в едно общество, а за измислените „права“ на развратниците и за „правата“ на детето, което още не се е родило от утробата на майка си, но вече му е гарантирана защита срещу собствените му родители!), но изглежда скоро тази възможност може да ни бъде отнета – подмолната революция на слободните западни идеолози залива Европа и света все повече и повече като черна сянка, канеща се да потопи народите в мрак и беззаконие. Защото как иначе може да се нарекат законите, налагащи хората да казват на черното бяло и на порока – добродетел, освен беззаконие! То е беззаконие срещу естествените закони на човешкото битие, и още повече е беззаконие в Божиите очи!

Понякога разказвам за битките на християни срещу съдебната система в различни западни страни и за това, как държавата ги осъжда, когато те не желаят да изоставят вярата и разбиранията си и не изпълняват разпоредбите на закони и правила; особено често споменавам преди всичко тривиални случаи, например за пекарите, които отказват да направят торта за „брачно“ тържество на хомосексуалисти със съответни хомосексуални изображения или символи върху сладкарското изделие. Понякога приятелите се смеят: „Е, това да ни е проблемът – ще се оправим…!“. Но я отидете на Запад и откажете да се съобразите със законите за недискриминация, като кажете, че няма да направите такава торта? Затворът ви е гарантиран, ако не успеете да намерите „вратичка“ в някой друг закон или разпоредба! А знаете ли колко ще ви струва намирането на такава „вратичка“? Десетки и стотици хиляди долари, пръснати по съдилища, спокойствието, здравето, семейството и т.н. – твърде скъпа е борбата на нормалния човек срещу ненормалното законодателство на Запада!

Четейки неотдавна за поредния такъв случай за шефа на сладкарска фирма в САЩ (а за Великобритания вече съм споменавал различни такива случаи), който от 2012 г. се бори срещу държавата, срещам в материала една мисъл на Николо Макиавели: „Има два вида битки: борба срещу законите и борба чрез използването на сила“. Все повече ми се струва, че скоро може да ни бъде отнета възможността за борба. Защо? Причини много, но тук ще посоча една, която срещам в материала на Хичънс. Християнинът, който бе уволнен, тъй като не искал да нарече брадатия перверзник „тя“, както писах по-горе, бил осъден от трибунала, разглеждащ случаи на уволнения (той е по-висока инстанция от окръжния съд в Англия и Уелс, но по-ниска от Върховния съд), и в решението си трибуналът посочил, че уволненият всъщност изказвал собствено мнениене християнски възгледи!), което е обиждащо и дискриминационно спрямо хомосесуалните и поради това то е несъвместимо с достойнството на човека! Съдията посочил, че човек не може да позволи на вярванията си, че Бог е сътворил човека – мъж и жена ги е сътворил, да се проявяват на работното му място и заключил, че възгледите му всъщност са само мнение, а не истинска вяра!

Нека да разсъдим: ако вярата на вярващите бъде счетена за мнение (мнение едва ли не на болния ум на вярващите, както някои твърдят!) и това намери място в някой закон или разпоредба, то какво ни остава? Какво трябва да се промени в конституциите, в законодателството и в социалната сфера, та новите законотворци на разврата напълно да запушат устата на вярващите? Дори не ми се мисли какво би могло да се случи. Но мисълта ми продължава и ще продължава да ме подтиква: докато все още можем, ние сме длъжни да се противопоставяме на всякакъв опит на властващите (които и да са те) чрез закони и разпоредби да ни насилват и да ни карат да живеем в общество, изградено единствено на основата на техните атеистични разбирания за човека и за света!

Колкото и да не намираме възможности да си сътрудничим с представителите и на другите религии, ние просто сме длъжни да намираме начини заедно с тях да се борим срещу неправдата, която всъщност е неправда не само срещу вярващите, но и въобще срещу човека и човешкото в нас! Знаем, че вярващите и от други религии не приемат новите развратни идеологии, но докато действаме поединично, то няма да постигнем много. Защо някои се изправиха срещу неотдавнашните протести и заявиха, че пастори и чужденци настройвали хората срещу закона и срещу държавата? Защото все още сме малцина. Срещу беззаконието трябва да се надигнат стотици хиляди, а защо не и милиони? За всички нас е повече от ясно, че по-голямата част от българския народ – вярващи е невярващи – е против джендърната идеология и практика и против погрешното разбиране за семейството и за детето, но не виждаме тази по-голяма част да е излязла масово и да даде знак на управляващите, а също на европейците и особено на властниците в ЕС, че България няма да се остави да бъде измамена и да приеме порочни идеи и закони в своето законодателство. На порочната „революция“ на хората с болен ум, която залива Запада, трябва да бъде противопоставена революцията на здравомислещите и на хората, които разбират какви са естествените основи на обществата и на човешкото във всеки от нас! Нашата революция не е с оръжие в ръка, а чрез убедителното слово, което трябва да поведе народите към столовете и бюрата на властимащите и всички хора ясно да заявят, че никога няма да приемат противоестествените закони и разпоредби, разрушаващи не само достойнството на човека, но и неговата изконна същност и неговото високо предназначение, което Бог му е отредил!

rel freedom and lgbt rights resarch data smallСтранен въпрос, ще каже някой! И наистина: можем ли да зачетем правото на една група хора, но да не зачетем правото на друга група хора? В днешно време либералната мисъл дава ясен (за „либералите“) отговор: не, всяка обществена група – а особено малцинствените! – има еднакви права с другите обществени групи. Дори и ние, вярващите, изглежда сме съгласни с подобна равнопоставеност (или поне част от вярващите мислят така).

Защо начевам темата за правата на човека и въпроса за това дали те могат да бъдат някак си разделени или степенувани или зачитани или незачитани? Макар от доста време насам мисълта за правата и свободите на отделните обществени групи да се настанява в съзнанието ни най-често като вътрешно противоречие (най-общо изразяващо се в опозицията „наистина правата на хората трябва да се спазват, но „правата“ на вършещите грях всъщност не са права“), може би досега не сме се замисляли над въпроса, че колкото повече настояваме за спазване на правото на свобода на религията и изповядването, толкова повече всъщност като че работим и за утвърждаването на правото на всяка друга обществена група да се ползва от същите свободи, с които и ние желаем да се ползваме, включително свободата публично (и законно!) да показваш греховен и неморален живот и дори да настояваш, че животът ти всъщност е добродетелен.

На мен самия не ми харесва тази констатация, но изглежда е време добре да я разберем. От двадесетина дена насам разсъждавам над горния въпрос, след като преди три седмици прочетох изводите на неотдавнашно проучване, което медиите публикуваха под названието, „Ново глобално изследване: една и съща основа ли имат свободата на религията и правата на ЛГБТ лицата“. Отговорът на този въпрос е утвърдителен: да, двата вида права са взаимообвързани!

Странно, помислих си аз: та нали дадената ми свобода да изповядвам вярата си според учението и вековната практика на Църквата ми дава пълното право да отхвърлям греховното, неморалното, злото, които са както религиозна, така и гражданска категория – през цялата си история човешките общества (религиозни или нерелигиозни) са считали хомосексуалността и развращаването на другите хора за греховно и неморално поведение, което поражда вражди и в края на краищата злини? Следователно съзнанието ми не може да вмести едновременно двете права – религиозната свобода и „правата“ на хомосексуалните – на една и съща плоскост и се бори да преодолее противоречието: мога ли с даденото ми право да се противопоставя на друго „право“, което всъщност считам за криво, а не за право?

rel freedom and lgbt rights resarch dataДумите на снимката гласят, горе: Правата на ЛГБТ лицата срещу правото на свобода на религията; долу: Нима [между тях] няма никакво разделение?

В цитирания по-горе анализ на това ново проучване можем да видим, че държавите, в които свободата на религията се зачита в най-висока степен, правата на хомосексуалните групи също се зачитат в най-висока степен. Това са такива страни, като Швеция, Андора, Холандия, Исландия, Дания и т.н. Същевременно ще видим и страните, в които свободата на религията най-малко се зачита и същевременно „правата“ на хомосексуалните или не се зачитат въобще или пък се „зачитат“ само на хартия, но не и на практика: това са такива страни, като Алжир, Китай, Египет, Индонезия, Иран, Казахстан, Малайзия, Саудитска Арабия, Турция, Узбекистан, Виетнам и т.н.

И така, данните ни говорят следното: колкото „по-развита“ и „по-демократична“ е една страна, толкова повече свободата на религията и „правото“ на разврат мирно си съжителстват! Проучването всъщност ни говори нещо повече: колкото „по-либерални“ са едни общества, толкова повече правото на свободно изповядване на вярата (напр. християнската) дава основание на някои християни с еднаква степен да зачитат правото и на всички други да имат същата свобода, включително хомосексуалистите, и то до такава степен, че някои християни също се развратиха и за тях вече няма противоречие между вярата им и библията и разврата!*

Че това е страшна констатация, ще кажем ние! Наистина – ужасяваща констатация, която ни кара да не правим разлика между добродетелта и порока и въобще между доброто и злото! Но ако пък си затваряме очите и си мислим, че тази констатация е нещо временно и ще отмине или пък е нещо недобре изтълкувано и след време ще бъде преразгледано, това означава да си заровим главата в пясъка и да мислим, че освен нас други няма на този свят! Защото за всички нас станаха съвършено очевидни днешните ограничения, на които християните са подложени, и нещо повече – за преследването на християните за сметка на даването на все повече „права“ на други обществени групи и дори на отделни лица.

Когато четем новини, такива като „парламентарист-християнин е разследван по обвинение в реч на омразата заради това, че цитирал стих от библията“**, дали се замисляме докъде всъщност са стигнали нещата в „либералния“ свят? Когато на една религиозна група*** се отдават по-големи права, отколкото правата на християните (при това тези права не само чрез закони и разпоредби биват утвърждавани, но и публично са обявявани и едва ли не рекламирани!), как ние всъщност „преглъщаме“ тези факти и продължаваме живота си, като че нищо не се е случило?

И тук отново ще спомена вече на няколко пъти казваното в предишни публикации: слава Богу, че България не е толкова демократична и толкова либерална, каквито са богатите държави, и че у нас все още новини като тук цитираните рядко биха могли да се появят. У нас все още здравият разум на народа като че надделява и заблудите на нашите западноевропейски (и отвъдантлантически) партньори биват добре разбирани, като публично се дебатират и като цяло не се приемат, защото повечето хора у нас (надявам се!) все още не се страхуват да говорят каквото мислят. Но в либералния свят народите отдавна вече са свикнали с онази неизбежна предпазливост: „преди да говориш, претегли добре думите си“, защото с нещо може да нарушиш някой от безбройните закони и закончета, разпоредби и разпоредбички, определящи и насочващи всяка твоя стъпка и всяка твоя мисъл. Аз самият от години насам наблюдавам, как в една страна на „либералния демократизъм“ християнски правозащитни организации провеждат различни прояви с цел разясняване на заблудите, но дейностите им все още имат малък успех, просто защото хората се страхуват да ги последват и да издигнат гласа си срещу неправдите; който има възможност, нека да разгледа сайтовете на тези организации и да види, че повечето им призиви са от рода на „не се страхувайте, говорете истината, застанете редом с нас на страната на правдата, разпространявайте идеите ни, и т.н.“, но че засега те имат твърде малък брой последователи и симпатизанти, защото хората не са сигурни, че ако кажат истината, ще има кой да ги защити, тъй като в повечето случаи ще нарушат някой закон или разпоредба, най-често свързани с реч на омразата или нарушаването на нечии права и свободи.

И тъй, заключението ми от горните размисли е това: е, то бива свобода и права, ама чак пък такава слободия и неправда, каквато новите либерали се опитват да насадят в съзнанието на народите, не бива: правото на свобода на религията и „правата“ на хомосексуалните не са и не могат да бъдат еднакви права и свободи, защото едното е добро(детел) и има право на съществуване и утвърждаване в живота на хората, а другото е грях и неморално деяние, което не може само по себе си да има някакво право на утвърждаване в живота на народите – то може да бъде „право“ само на отделния човек, който е решил да си се развращава и на когото държавата не може и не трябва да му дава право публично да обявява греха си на малко и голямо и така да води към разврат и други около него.

Бележки под линия:

* Тук ми се ще да направя една бележка: понякога приятели ми казват, „защо споменаваш, че и християни са приели разврата на хомосексуалистите – нали призоваваме другите невярващи да се обърнат към Христос и да станат християни, та да се спасят, защо трябва да показваме кирливите си ризи, нека говорим за греха и злините на невярващите…“ и т.н. в този дух. Колкото и да се съгласявам с тях (защото наистина трябва да привличаме хората към Христа, като им посочваме Божията жертва за всички човеци по света и Божията любов, която не може да не намери ответно чувство сред онези, които веднъж я изпитат), все пак трябва и да отговоря, и отговорът ми винаги е този: вярващият добре знае, че в последните времена ще дойде анти-Христос и той ще се опита да измами верните; с други думи измамата ще дойде от някой, който уж е християнин и твърди, че тъкмо той проповядва истината, а всъщност говори, подучван от сатаната. Затова не трябва да се учудваме, че някои църковни общини отстъпиха от църковното учение и от Христос и започнаха да почитат греха и злото за радост и задоволство на сатаната. В последните времена невярващите ще бъдат съдени с друго мерило, а не със същото като онези, които веднъж са познали Истината, а сетне са се отказали от нея и дори ѝ се противят, като я считат за лъжа и измама и се опитват да повлекат след себе и другите; нека си припомним казаното от апостол Павел в посланието му до Евреите 10:26-30, и да бъдем мъдри като змии, различавайки християнина от анти-християнина и Христос от анти-Христос!

** Вижте новината отпреди няколко дена, 3 септември 2019 г., „Християнка, парламентарист във Финландския парламент, е разследвана по обвинение в реч на омразата заради това, че цитирала стих от библията“, в която се посочва, че тя и в миналото е отстоявала християнските си възгледи за брака, аборта, евтаназията и т.н. и че нейните публични изявления са довели до факта, че десетки хиляди християни са напуснали Лутеранската църква на Финландия (която е националната църква на страната) заради все по-очевидната „привързаност“ на църковните ѝ водачи към ЛГБТ-лобитата и участието на Финландската църква в гей-парадите, провеждани в страната.
*** Вижте напр. друга новина отпреди три дена, 5 септември 2019 г., „Ислямска полиция за контрол върху мисълта оказва натиск върху пресата“, в която се разказва за обществения регулатор на пресата във Великобритания – Организацията за стандарти в независимата преса – и обсъжданите в момента препоръки за установяването на нови стандарти (при което член на комисията по обсъжданията – Микдад Верси – е високопоставен мюсюлмански проповедник, учен и същевременно член на Британския съвет на мюсюлманите, който неотдавна препоръча на правителството да приеме неговата дефиниция на това що е ислямофобия), в които упоменаването на каквото и да е във връзка с исляма може да се сметне за реч на омразата спрямо мюсюлманите. Бившият шеф на британската комисия за човешки права и равноправие Тревър Филипс посочва, че практиката на оказване на натиск върху медиите може да е подходяща за Турция или Саудитска Арабия, но не и за Великобритания; че журналистите все повече се страхуват „да не обидят някого“, пренебрегвайки журналистическия си дълг да говорят истината независимо от чувствата и настроенията на онези, чиито дела те излагат на страниците на изданията си; и той заключава: „Ако се съгласим с предлаганото [установяването на новите стандарти за медиите], то единствените хора, които ще бъдат принудени да премълчават истината, ще бъдат онези, които всъщност искат да я разкажат на другите“. А авторът на статията прави своето заключение: „Свободата на пресата е заплашвана от активисти мюсюлмани, които искат да контролират какво се говори за исляма. Общественият регулатор изглежда капитулира пред техните искания. Ако нещо не се промени, свободата на свободната преса ще бъде отнета. Тъкмо истината ще бъде тази, която ще падне като жертва“.

Бележка: снимката е взета от цитираната тук статия, описваща глобалното проучване относно общата основа на правото на религиозна свобода и правата на ЛГБТ лицата.

Събота, 10 Август 2019 14:29

Перверзията като религия и вяра

from marriage to civil partnership small1. Перверзията и законът.

Преди да разсъдя за разврата като религия и вяра, нека първо спомена за онова, което прочетох преди няколко дена (5 август) в един вестник; там чета заглавието: „Край на брака – вече ще има само граждански съюзи“; към него има и подзаглавие: „Промяната в закона скоро ще позволи на съпрузите мъж и жена да сключат граждански съюз, без да е необходимо да се развеждат“ (оттук е понятно, че досега се е изисквал развод, за да се сключи нов „съюз“). Най-отгоре вестникът публикува снимката на „щастлива“ семейна двойка (и двамата на по 39 г., в ръцете на бащата е едното от двете им деца), сключила брак само преди няколко години, но днес вече „осъзнала“, че бракът е нещо вредно и изживяло времето си и че двамата с нетърпение чакат деня, в който законът ще влезе в сила (това най-вероятно ще стане след няколко месеца, през януари 2020 г., пояснява вестникът), та те да бъдат сред първите женени двойки, които ще „конвертират“ (както се изразява медията) брака си в гражданско съжителство.

Читателят вече разбира, че новината не е от български вестник и че се отнася за друга страна; в нашия случай това е Великобритания. Но ние знаем, че често каквото лъхне от Запад, скоро достига и до нас и ни облива, без да искаме това или пък понякога и без да знаем, че скоро нещо ще ни облее.

Тази новина не изглежда толкова шокираща – все повече разбираме, че объркването на съзнанието на хората в т.нар. демократичен и либерален Запад продължава с интензивни темпове и че за мнозина черното и бялото отдавна вече са си разменили местата. И въпреки това ние, които живеем в уж недемократично общество и където законите невинаги имат силата, която би трябвало да имат, според както силата на закона се разбира в юриспруденцията, продължаваме да се удивляваме на мисленето на тези хора, защото то дотолкова се е извратило, че се чудим дали те действително са човеци и имат нещо общо с човешката раса или пък са подобие на някакви роботи и продукт на псевдочовек, който бива оформян от перверзната политика на управляващите в онези материално богати, но духовно бедни страни.

Ето с няколко думи (от същата статия във вестника) какво си мислят двамата съпрузи (които, както ще видим, всъщност никога не са били истински съпрузи). Съпругата Кели казва: „Чувствам се като продадена. Сключих брак, като се омъжих, но това стана, след като се отказах от всичките си принципи [в моя живот]. Винаги съм била против брака, но не поради някакви лични причини, а поради това, че съм феминистка“. И тя продължава, като ни убеждава, че гражданският съюз е правилният съюз между двама човека, защото той предоставя законова и финансова защита за двете им малки деца, без да им налага „бруталните“ и „патриархалните“ правила на брака. Кели и съпругът ѝ Марк споделят, че дори и в деня на сключване на брака си те все още са се колебаели дали да го сключат или не и затова не казали на никого от приятелите си, че отиват в гражданското. „Бракът“ (всъщност – някакъв граждански формализъм!) бил сключен само в присъствието на двама свидетели, които при това не познавали нито роднините на двойката, нито някого от приятелите им.

Кели продължава: „Приятелите ми, за които смятам, че са либерални хора, се чудят защо булката трябва да носи бяло? Защо тя трябва да носи фамилията на съпруга си? На жените досега се гледаше като на собственост и повечето обичаи и традиции изхождат именно от това разбиране. Бащата отвежда булката към олтара – та това също е символ на предаване на „собствеността.“ По време на тържеството на всички други се дава думата за речи и приветствия, но не и на булката“.

Немалко съпрузи [в тази страна] от много години насам очакват този закон, добавя вестникът. Дава се пример с една друга съпруга, Кели на 64 г., която вече 34 години е омъжена за Хю, на 67 г., но тя също днес се оплаква, че бракът ѝ е попречил да отстоява феминистките си принципи. И тя казва: „[През всичките тези години] изпитвах чувство на вина, особено когато някой се обръщаше към мен на фамилно име – това на съпруга ми“. Сетне медията допълва, че двамата съпрузи сключили брак в местно гражданско, където тя била облечена с джинси и по време на церемонията дори не си разменили пръстени.

И тъй, първият извод е, че тези двойки едва ли могат да бъдат наречени съпруг и съпруга и че те всъщност живеят едва ли не на някакви договорни начала. Известно е, че славянският корен на думата „съпруг/а“ означава „впрегнати заедно“, т.е. мъжът и жената са съвместно „прилепени“, както Библията учи, и че единият не може да тегли ралото без другия, т.е. животът и неговите несгоди трябва да се понасят от двамата заедно и еднакво. И вторият извод е, че всъщност перверзните (т.е. с обърната стойност) разсъждения за брака и за договорното начало на гражданското съжителство най-често идват от страна на феминистите (феминистките преди всичко) и неправилното (и глупаво, според мен) разбиране за ролята на жената в обществото. Мъжете в повечето случаи не изразяват мнението си и мълчешком се съгласяват с жените феминистки (изглежда чехълът все пак играе някаква роля в тези домове!).

from marriage to civil partnership

Защо чак сега през август подобни новини се пускат по медиите, след като Върховният съд още миналата година оповестил, че и брачните двойки трябва да имат право на гражданско съжителство (през 2004 г. е приет закон, който дава право на гей-двойките да сключват граждански съюзи, но законът не дава това право на женените двойки). По стара „демократична“ традиция, правителството дава възможност на всеки в обществото да се изкаже по даден въпрос и след като се съберат достатъчно мнения, тогава то взема съответните решения, като уж се вслушва в гласа на народа. Практиката от последните няколко десетилетия обаче посочва, че всъщност правителството си приема каквито иска мерки и че гласът на народа най-често не се чува („демокрацията“ всъщност е само обявена, но не и приложена; разбира се, и у нас положението е същото). Та така и при този случай: управляващите дават възможност до 20 август 2019 г. да се съберат мнения по въпроса за отнетото „право“ на женените да могат и те да сключват граждански съюзи и след това следват няколко месеца процедура за приемане на закона, който най-вероятно ще влезе в сила след няколко месеца, през януари 2020 г.

В края на статията си вестникът публикува снимката на двамата хомосексуални перверзни типове – Елтън Джон и „съпруга“ му Дейвид Фърниш, сключили граждански съюз през 2005 г., но „оженили“ се през 2014 г. След снимката следват някои обобщения: след като през 2014 г. се даде право на еднополовите двойки да сключват „брак“, броят на гражданските съюзи рязко намалял, но затова пък броят на еднополовите „бракове“ рязко се увеличил; същевременно броят на браковете на хетеросексуалните (т.е. нормалната брачна двойка от мъж и жена) също драстично намалява. Та сега човек се чуди дали с даването на „право“ на естествената брачна двойка да живее на основата на гражданско съжителство, а не на брак, правителството иска отново да увеличи броя на тази форма на съжителство (било на хетеросексуалните, било на хомосексуалните) и да върне „отнетото“ право на нормалните брачни двойки, или пък управляващите имат други по-далечни цели.

2. Перверзията като религия и вяра.

Странно съчетание, ще каже някой: думата „перверзия“ никак не си пасва редом с думите „религия“ или „вяра“. Но нали знаем, че „и бесовете вярват“ (Яков 2:19), и атеистите имат вяра, и анимистите имат вяра, и т.н. А всъщност колкото повече разсъждаваме за новото перверзно мислене на немалко хора в „либералния“ богат Запад, толкова повече стигаме до мисълта, че тяхната убеденост действително граничи с религията и вярата. На мен самия ми се е случвало да разговарям с подобни типове и за тях перверзията е толкова естествена, колкото естествено е да наречеш бялото – бяло и черното – черно. Те не само дълбоко вярват, че имат същите права и свободи като всички останали хора и че хомосексуализмът е най-естественото нещо на света, но биват изключително обидени и вътрешно наранени, ако някой им каже, че това всъщност не са права и свободи, а заблуда и съждение на собствения им ум без никаква практическа стойност в живота на хората. Само една силна вяра може да поддържа подобна дълбока убеденост. Но каква вяра? Повече от ясно е: това не е истинската вяра, а вярата на бесовете, които всячески желаят да погубят душата на човека.

Макар често да съм се замислял за вярата на невярващите (включително на первезниците) в истинския Бог, една статия отпреди два-три дена (7 август) отново ме върна към тези мисли: в нея прочетох мнението, че убедеността на ЛГБТ хората всъщност представлява тяхната религия. Материалът разказва за усилията на организациите на хуманистите във Великобритания за забрана със закон провеждането на християнски събрания в началото на учебния ден в училищата (това все още е законово положение в Англия и Уелс за всички училища в тези два британски региона, независимо от факта, че преобладаващият процент британци са невярващи) – в статията се говори за борбата на хуманистите срещу едно училище в Оксфорд, но тя е насочена въобще към училищата и към най-младите хора на страната. В същото време тези атеисти се борят за въвеждането на сексуално обучение и за най-малките (петгодишните), където децата задължително трябва да се запознаят със „същността“ на хомосексуализма и на ЛГБТ хората и техните права. В тази връзка Андрея Уилямс, изпълнителен директор на Christian Concern, казва: „Измислени идеи, такива като джендър идентичността, се преподават на децата от най-ранна училищна възраст. Тези идеи нямат никакво реално покритие в живота и въпреки това те биват преподавани с такава религиозна убеденост, която далеч надхвърля убедеността и идеите на християнските събрания преди началото на учебния ден“. И тя обобщава: „Време е хуманистите във Великобритания да осъзнаят, че отдаването на предпочитания на религията на ЛГБТ идеолозите всъщност нарушава собствените им принципи за секуларизъм“.

Макар и да знам, че хората, които не изповядват истинския Бог и които нямат истински религиозен живот, също имат някаква своя религия и своя вяра, досега не бях се замислял по-задълбочено над това, че религията и вярата на перверзниците и на хуманистите действително може да бъде по-силна от вярата на хората, които се уповават на Бога. Не бих се наел да твърдя, че невярващите могат да имат по-силна вяра от християните, но същевременно виждам, че усилията на съвременните социални инженери и политиката на прокарване на все по-перверзни закони в отделни страни все повече и повече усилва убедеността на извратените хора в правотата им и че тази убеденост по много свои признаци действително прилича на религия и на вяра. Лъжовна, извратена, греховна, порочна и античовешка – но все пак вяра. И борбата ни срещу греха в днешно време всъщност представлява борба между два типа вярване и доказване на истинността на едната вяра и пагубния характер на другата вяра.

Всяка религия задължително има съответстваща организация (организационна структура). А извратените не само вярват на болния си разсъдък и на онова, което подобно на тях извратени политици (или уж нормални политици, но с извратено мислене, насочено към спечелване на изборни гласове, пък ако ще тези гласове да са и на бесовете) им втълпяват, но имат и добре изградени структури, които – нека да забележим – последователно се подкрепят от държавата и политиците, за разлика от църквите, които държавата всячески се опитва да отдели от себе си. Дори и за непредубедения вече трябва да е ясно, че хомосексуалната и джендърната идеология все повече се превръща в религия (по-точно – в антирелигия) и вярване, които със силата на закона биват налагани на обществото.

В заключение ще посоча, че още отсега трябва да разсъдим откъде идва силата на убедеността на извратените политици и перверзните хора в либералния свят, до такава степен, че тя се превръща (или може да се превърне) в религиозна убеденост и във вяра, за да можем да се противопоставим срещу греха и беззаконието с адекватни средства и според както Свещеното Писание ни учи. Днешните политици насила ни карат да живеем в грях, но евангелската истина продължава да ни просвещава и да ни напомня разликата между кривдата и правдата, като ни увещава да се предадем на правдата (да станем „роби на правдата“), а не на греха. Защото помним, че „Всеки, който прави грях, роб е на греха“ (Йоан 8:34), „Ние, които сме умрели за греха, как ще живеем още в него?“ (Римл. 6:2), „Като се освободихте от греха, станахте роби на правдата“ (Римл. 6:18), т.е. „станахте роби на Бога“ (Римл. 6:22).

Бележка: снимката е взета от статията в The (Sunday) Times.

swedish church homosexual marriage smallЗаконите, както ги разбираме от времето на Просвещението насам, са призвани да внасят ред в една държава и да способстват за равното отношение на гражданите ѝ един към друг и към държавата като гаранция за тяхното добруване. Една от главните цели на закона е да допринася за доброто на човека в държавата.

Но както знаем, тези определения вече не важат в съвременния свят, в който на всяка крачка се сеят лъжи, представяни за истини. Известно е, че тук говоря преди всичко за властимащите (не че обикновените хора не казват лъжи, но за разлика от тях властимащият има властта да ги наложи на подчинените си!); тук говоря преди всичко за „новите“ мислители на бъдещето на човечеството, които виждат в това бъдеще върховенството не на закона, а на „правото“ – всеки човек и всички ние имаме права и можем да ги упражняваме според разбиранията си. А правата на обхванатите от разврат и пороци дори се узаконяват, с което се узаконява и грехът.

O tempora! O mores! (О, времена, о нрави!) – възкликва Цицерон. И наистина, и по негово време злите и греховни нрави (в неговия случай пороците и корупцията в Римската империя и в римския сенат) също били разпространени, но в днешно време този израз вече се разбира, „О времена, о закони на злото“, тъй като узаконяването на едно зло вече е станало „нрав“ (правило, поведение, норма) на властниците в онези държави, които прокараха закони за т.нар. еднополов „брак“.

За всеки човек, който все още продължава да схваща разликата между доброто и злото, хубавото и грозното, добродетелта и порока и т.н., е съвършено непонятно защо е необходимо този извратен „брак“ да бъде узаконен, с което на гражданите на една държава се налага да го спазват и, ако не го спазват, да бъдат подложени на съответни санкции и наказания! Ами искаш да си се развращаваш – развращавай се, жени се и се мъжи за когото си искаш, ако ще и за добитъка си, но си се развращавай сам или пък със себеподобните си, които също са заболели от порока, наречен хомосексуализъм. Но да задължиш чрез закон и гражданите на цялата държава да виждат в твоя разврат „законно право“, срещу което те не могат да възразят или да се противопоставят – това вече е съвсем друга история, това е съвсем друг свят, към който ни тласкат да живеем „новите“ либерали (свободолюбци – пардон, слободолюбци). Защото, наистина: то бива слободия, ама чак толкова, че слободията да стане закон и съответно да бъде законно основание за насилие върху съвестта на човека – е, това не само е прекалено, такава мисъл не е имало и в най-развратения ум откакто човек съществува, та до днес.

Нито през бурните векове от Просвещението насам, нито през предходните епохи от историята на човечеството някой би могъл и да помисли, че едно общество ще приеме за нещо естествено „брака“ между двама човека от един и същи пол. Тази нова проява на злото се появи за пръв път съвсем неотдавна, от началото на новото хилядолетие (макар като идея тя да съществува от доста време преди това): през 2000 година в Холандия бяха предприети първите стъпки за узаконяване на еднополовия „брак“ и на 1 април 2001 г. това вече стана факт, след две години, през 2003 г., Белгия узакони беззаконието, последваха Канада, Норвегия, Швеция и т.н. – та до днес, когато в 30 държави и територии по света злото вече е приело формата на закон, задължителен за техните граждани [1].

Защо властниците в тези страни узакониха порока? Много отговори могат да се дадат на този въпрос, но най-честият сред тях е този за равните права и свободи на всички слоеве на едно гражданско общество; с други думи, демократичното устройство на една страна предполага всички граждани да се ползват от правата и свободите в еднаква степен, независимо от техните възгледи и поведение. Разбира се, ако възгледите ти предполагат поведение, при което крадеш, убиваш, изнасилваш, тероризираш и т.н., то законът веднага те ограничава с цел повече да не причиняваш злини на другите („ограничава“ ще рече затвор). Но ако възгледите и поведението ти не причиняват злини на околните – тогава няма проблем, наслаждавай се на правата и свободите си, които държавата може да ти даде. В нашия случай – можеш да си се жениш и мъжиш за когото си искаш, тъй като с това не навреждаш на другите.

swedish church homosexual marriage

Знаем обаче, че не само стремежът за права и свободи стои в основата на разпространяващото се зло, наречено хомосексуален „брак“. Наистина, за богатите държави от слободния Западен свят прикритието „права и свободи“ е главният лост за узаконяването на еднополовия порок, защото, както знаем, властниците само се прикриват зад тези безсмислени вече изрази, а всъщност извратеният им ум цели по-далечна стратегия за изграждане на общества от доволни и щастливи богати хора, за които думите „любов“ и „щастие“ са единственото мерило за прогрес на човечеството. („не полът е важен, а фактът, че обичам един човек и мога да сключа „брак“ с него“, повтаря си извратеният ум!) Но какво да кажем за такива държави, като Мексико, Бразилия, Уругвай, Аржентина, Колумбия, Еквадор, Тайван и т.н.? Нито са богати, нито пък разбирането им за демокрация е толкова „напреднало“, че даването на права на извратеняците в обществата им да е вече част от мисленето на властниците и на народите на тези страни.

Значи трябва да има и други причини, поради които злото, наречено еднополов „брак“, се възприема и се узаконява във все по-голям брой страни в света – бедни и богати, демократични и недотам демократични, бели или цветнокожи, религиозни или нерелигиозни. През 2009 г. управляващата в Мексико Партия на демократичната революция внесе за разглеждане в парламента и сетне узакони новото беззаконие, въпреки огромните протести на опозицията и на римокатолическата църква (първоначално беззаконието бе установено в столицата, но към днешно време то вече е въведено във всички 31 щати в страната). През следващата година и Аржентина прие закон, особено под въздействието на отделни личности, такива като Силвия Аугсбургер от социалистическата партия, министъра на правосъдието Анибал Фернандез и президентката, Кристина Фернандез де Кирхнер; опозицията на отделни малки партии и на римокатолическата църква бе твърде бързо преодоляна. Колумбия узакони този тип хомосексуализъм през 2016 г. след продължителни дебати, наченати още от 2007 г., въпреки протестите на огромното мнозинство от населението и на християните, както римокатолици, така и протестанти.

Без да продължавам историята на узаконяването на беззаконието във всичките 30 държави (вж. статистиката на Pew Research Center), ще спомена само факта, че в повечето страни извън Западната сфера порокът е узаконен преди всичко поради нагласите на отделни личности или чрез решения на съда – било върховен, било конституционен. Във всички тези страни ЛГБТ-групите предприеха огромни кампании за признаване на техните „права и свободи“ и властимащите, които по време на избори се борят за вота на гласоподавателите, веднага се съгласиха да пренебрегнат мнението на народа си и да въведат новите закони въпреки волята на обществото. И въпреки волята на вярващите, както християни, така и мюсюлмани, юдеи и т.н. Разбира се, и в страните извън Западната сфера аргументите за недискриминация и права се използват с пълна сила за прикритие на порочното мислене на онези, които коват законите.

Ами Тайван? Той узакони беззаконието само преди месец и нещо – на 24 май 2019 г.! И в тази страна игрите между отделни политически партии, а също така влиянието на отделни представители на съдебната власт върху общественото мнение, доведоха до приемането на закона за еднополовия „брак“ (особено след като на 24 май 2017 г. парламентът премахна дефиницията за брак само между един мъж и една жена и така отвори вратата за други интерпретации на думата „брак“ и „брачен съюз“ – за повече подробности вж. новината в Ню Йорк Таймс).

Но тук може да се съзре и друга причина, освен вече посочените. Само няколко дена след решението на Тайван, на 29 май 2019 г. сп. Икономист излезе със заглавието: „Узаконяването на еднополовия брак неизбежно ще се разпространи из целия Азиатско-Тихоокеански регион, според половината интервюирани в ново изследване на центъра за проучвания на Икономист“. Това ще се случи, твърди икономическото списание, тъй като компаниите и фирмите все повече приемат задължението да третират ЛГБТ лицата равнопоставено с всички останали, за което са се изказали 45% от интервюираните по този въпрос; бизнесът поема обещанието да разпространява и утвърждава на работните места идеите и практиките, отнасящи се до сексуалната ориентация и половата идентичност на всеки служител в дадена компания или фирма. Само за последните три години отношението към ЛГБТ лицата и необходимостта от закони за тяхна защита драстично са се променили – към днешно време почти 40% от хората са склонни към промени в законодателството, твърди списанието. С други думи, новата бизнес култура изглежда неминуемо предполага и „ново“ отношение към хомосексуалистите, които вече не трябва да се схващат като извратеняци, а като хора, упражняващи съответни права и свободи.

Същевременно нас ни смущава и фактът, че немалко църковни общини също признават този вид „брак“ и извършват „бракосъчетание“ над хомосексуалистите. Това са преди всичко църкви, които са считани за държавна църква, напр. в Швеция, Англия, Дания, Норвегия, Исландия и т.н. Щом един министър-председател (в случая шведският, Стефан Льофвен) може да каже, „Свещенослужител няма право да откаже да извърши бракосъчетание на еднополова двойка“, значи църковните служители нямат друг избор, освен да се подчинят на онзи, които поръчва музиката и плаща за нея. Проучване от същата 2017 г. пък сочи, че повече от 90 хиляди шведи са напускали църквата през тази година, което е почти двойно повече от предходната 2016 г. Ми то не може и да бъде другояче – отхвърлянето на вярата и приемането на секуларното и светското мислене и поведение не може да се изроди в друго, освен в грях и порок и напускане на събранието на вярващите в Христос, т.е. Църквата!

Длъжни сме обаче да споменем и подмолната „помощ“ на богатите западни държави за разпространението на хомосексуалния порок в по-бедните държави. Известно е, че и у нас чрез различни неправителствени организации, които получават щедри средства от чужбина, този порок се разпространява все по-бързо и се търсят пътища за промяна в закони и в нормативни актове и законопроекти (като Стратегията за детето, например, или Закона за закрила на детето). Само преди два дена разбирам, че Канада отделила 25 милиона долара за осъществяване на реформи в Украйна по въпроса за пола и половата идентичност; това се прави в рамките на цялостна „помощ“ от 45 милиона долара уж за подкрепа на демокрацията в страната, но по-голямата част от тази сума отива за разясняване на украинския народ как трябва да разбира половата идентичност и какви законови мерки биха могли да се приемат относно ЛБГТ лицата. Надявам се, че няма здравомислещ човек у нас, който все още да вярва, че западните държави помагат на бедните си събратя от благородни пориви: „помощта“ е само претекст за постигане на геополитически цели и продължаване на манията за „врага“ (в случая – Русия), та военнопромишлените комплекси да продължават да смучат пари от данъкоплатците за военните си авантюри. Да не би някой да го беше грижа за Ирак и народа му, та разрушиха тази древна държава след лъжите, които англичани и американци пуснаха по света за някакви си химически оръжия? Да не би някой да го е грижа за Украйна и украинския народ? Хайде бе… кукувица все още не ни е изпила ума чак толкова…!

against gay marriage

Като извод можем да заключим, че България би могла да остане встрани от тази заплашителна тенденция към разпространяването на злото, наречено еднополов „брак“, ако по всякакви начини разкриваме и посочваме на политици, управляващи, съдии и отделни организации пагубният характер на разврата с името „хомосексуализъм“. Трябва да посочим аргументите си защо това не е брак и не отговаря на българското традиционно разбиране за семейство и отглеждане на деца [2] и същевременно да предприемаме действия и мерки за противопоставяне на насилието, което Европейският съюз и други международни органи оказват върху страната ни уж с цел по-устойчиво утвърждаване на демокрацията у нас. Аман от тяхната „демокрация“! Не че нямаме нужда от подобряване на условията на действие на гражданското общество у нас – имаме, и то не малка нужда! – но пък да се правим, че не разбираме какво е педерастия, содомия и други подобни гадости, това не е по силите ни и по съвестта ни: Бог ни е дал глава на раменете и разум, а не компютърна схема, която порочните умове в някои страни управляват както си искат, подчинявайки волята на народа си на своето извратено мислене.

Имаме надеждата, че нашата страна няма да стане проводник на злото и че дори може да подскаже на все още незасегнатите от порока, наречен еднополов „брак“, как да се борят срещу него и как да възстановят християнските нравствени норми в своите страни и в Европа (а защо не и в света като цяло).

[1] Това са следните държави с годините на приемане на закона за еднополов „брак“
2001 г. – Холандия
2003 г. – Белгия
2005 г. – Испания и Канада
2006 г. – Южноафриканска република
2008 г. – Норвегия
2009 г. – Швеция и Мексико (само в Мексико сити)
2010 г. – Исландия, Португалия и Аржентина
2012 г. – Дания
2013 г. – Англия и Уейлс, Франция, Бразилия, Уругвай и Нова Зеландия
2014 г. – Люксембург и Шотландия
2015 г. – Финландия, Ирландия, Гренландия и САЩ
2016 г. – Колумбия
2017 г. – Германия, Малта и Австралия
2019 г. – Австрия, Еквадор и Тайван
Може да се забележи, че от последните пет-шест години (от 2013 г. насам), броят на държавите, узаконяващи беззаконието, се увеличава с по няколко на година, а не с по една или две, както е между 2001 и 2013 г.; до края на 2019 г. се очаква още поне две страни да приемат закони за еднополовия „брак“. Данните са на Pew Research Center.

[2] Ето само няколко аргумента против злото, наречено еднополов „брак“ (за повече подробности вж. сайта на организацията за защита на традицията, семейството и собствеността):
1. Това не е брак.
2. Той [т.е. еднополовият „брак“] противоречи на естествените и природните закони.
3. Той отнема на детето единия родител – или майката или бащата.
4. Той узаконява и рекламира хомосексуалния начин на живот.
5. Той превръща едно морално зло в гражданско право.
6. Той не създава семейство, а стерилен съюз по подразбиране.
7. Той премахва загрижеността на държавата за семействата и облагите при сключване на естествения брак.
8. Той налага разбирането си за „брак“ на цялото общество, а не само на отделна група от хора.
9. Той всъщност е краен израз на сексуалната революция от миналите десетилетия.
10. Той ни кара да престъпваме Божията воля.

Бележка: първата снимка е взета от шведската медия The Local, цитирана тук по въпроса за шведската държавна църква и еднополовия „брак“, а втората – от католическата младежка организация за защита на традицията, семейството и собствеността, също цитирана тук.

noviat zakon chitanka 3klas anubis small„Имало едно време един цар с много добро сърце, който всяка година раздавал големи подаръци на всичките си поданици“. Хубаво начало на приказка. Кой не обича приказките? Всички помним блажените детски години, когато мама или тати ни четяха ли четяха и ние попивахме истините на приказките като попивателна хартия. Е, след време разбирахме, че животните и растенията не говорят, че вълшебници всъщност не съществуват, че щъркелът не пуска бебетата в комина и т.н., но това никак не намалява силата на ценностите, които приказките носят: победа на красивото над грозното, на доброто над злото, на светлината над мрака, на честното над измамното и т.н. От деца знаем и приемаме с доверие (т.е. на вяра) и упование тези истини за хората и за света. Като поотраснем, разбираме, че нещата са по-сложни, но опозицията добро–зло, светло–мрачно и т.н. продължава да действа в нас, кога по-осъзнато, кога по-скрито, и да направлява нравствения ни живот.

По подобен начин детето схваща и отношенията си с възрастните: с майката и бащата, с по-големите братя и сестри, с бабата и дядото, с по-близкото или по-далечното семейно обкръжение: по-големите се грижат за по-малките и ги учат на едно или друго нещо, тъй като всяко малко дете трябва да усвои света около себе си, а то прави това, като се учи от онези, които полагат грижи и за неговото израстване. Полагането на грижи неминуемо предполага и различни по вид отношения между възпитаващия и възпитаника, включително дисциплиниране и строгост. Когато майката или бащата се карат на детето си, те го правят не от злоба или ненавист, а от любов, защото знаят, че чадото му рано или късно ще извлече поука от дисциплинирането; случва се понякога и ухо да издърпат или плесница да ударят, но всеки разумен родител прави това поради житейския опит, който му подсказва, че строгостта е необходим елемент от възпитанието на добри и послушни деца, които така усвояват и нравствените принципи на семейството и на обществото като цяло.

Но да се върнем към приказките. Горното начало – „Имало едно време един цар….“ – може да има различно продължение и накрая различен завършек, но във всички случаи приказката ще поучи и ще достави някаква наслада на слушащия или четящия; насладата идва най-вече от това, че красивото ще победи грозното, доброто – злото, и т.н. Но с промяната на нравствените ценности през последните две десетилетия в западните либерални демокрации, откъдето начена промяна в нравствеността и в други страни по света, включително в България, се промени и отношението към литературата и техните герои, включително приказките: вече споменавахме, че не само стотици класически романи и сборници с разкази на световноизвестни автори са забранени за четене от деца и са извадени от библиотеките, защото уж съдържали неприемливи за днешното поколение образци на поведение, но се начена и промяна в приказките за деца, в които бяха включени злободневни теми, отразяващи съвременни политически и обществени дебати.

„Политически и обществени дебати?“, „В детските приказки?“ – с възмущение ще каже всеки родител. Нима е възможно една детска приказка да включва дебати по обществени и политически теми? Отговорът е: не само е възможно, но е и факт. За пример вземете Читанката за трети клас на издателство „Анубис“ (издателят е „Клет“) и вижте там приказката „Новият закон“. Началото на приказката вече го предадох с първите редове на настоящото ми писание: „Имало едно време един цар….“. Та този цар издал закон, който „заплашвал с най-строго наказание всяка подлост, извършена срещу дете“. „Подлост“, според тази приказка, е когато възрастните си позволяват да ударят шамар на дете или да му се карат или да го ръчкат за щяло и нещяло или да не го вземат насериозно. Но тъй като хората не спазвали този закон, то царят създал „тайна полиция за защита на детето“. Децата имат права и някой трябва да следи за спазването им и съответно да наказва мама или тати, ако с нещо ги нарушат. „Приказката“ става още по-зловеща, когато се разбира, че „тайната полиция“ върши работата си чрез тайни служители: „чистачки на тоалетни и контрольори, пазачи в училище и продавачки – така се маскирали тайните полицаи“, продължава сюжетът на „приказката“, като още посочва, че “те [т.е. тайните полицаи] били навсякъде! И никой не знаел оня дребен чичко, облечен в синьо, който проверява електропроводите, дали наистина е електротехник или е просто полицай, пазещ децата. Ето как всички възрастни започнали покорно да спазват закона“.

noviat zakon chitanka 3klas anubis

Мисля, че няма нужда от много разсъждение върху сюжета на тази „приказка“ – повече от ясно е какви политически веяния на днешните западни либерали са отразени в нея. Няма съмнение в това, колко пагубно е подобно четиво за детето и за неговото семейство, но същевременно то може да даде повод на разумния учител в трети клас да разкаже на децата за тайните служби по време на комунистическото управление, когато наистина не можеше да се познае действителния електротехник от агента, истинския учител от милиционерския доносник. Разбира се, дори и подобна поука за близкото ни минало не е адекватен образователен материал за девет-десетгодишните, но ако ще засягаме някакъв въпрос от българската политика, то нека да е поуката за това, колко долно и подло нещо е следенето на мислите и чувствата на хората от някого, който се мисли за стожер на нравствеността и морала и който иска те да бъдат наложени на всички поданици на държавата.

Естествено, загрижени родители забелязаха тази „приказка“ в учебника и сигнализираха образователното министерство и издателството. Преди няколко дена, на 16 май, министерството отговори, че нямало оплакване от учители срещу учебника и че авторите сами решават какви текстове да включват, стига цялостното съдържание на конкретните учебници да е съобразено с учебните програми за дадения клас. На следващия ден, 17 май, издателството пък излезе не само с някакво обяснение, а с цяло становище, в което страстно защити учебника си и неговите съставителки, като посочи, че авторката на приказката е утвърдена австрийска писателка, носителка на десетки престижни награди, че сюжетът провокира детския ум и представя решения на житейски ситуации, които да бъдат обсъждани с учителя, и че правенето на някаква връзка на приказката със злободневни събития на обществената сцена (издателството има предвид загрижеността на родителите поради включването на политически конюнктурна тема – тази за „правата“ и свободите в днешно време, включително тези на децата, според както те се разбират от вече извратения ум на западния либерал) било „културна злоупотреба с четивото“; издателят настоява, че фолклорни текстове не могат да постигнат нужните литературно-образователни цели (!?).

И завчера, 18 май, съвсем „естествено“ в дебата се включи познатият нам Евгений Дайнов, който, както помним, страстно защитаваше Истанбулската конвенция и ни убеждаваше (и сега продължава да ни убеждава), че в нея няма и полъх на джендърна идеология. Познаващият тематиката може и без да чете словоизлиянията му да се сети, че отново г-н Дайнов се опитва да убеди българина, че народът ни трябва да застане на страната на западния „демократичен“ (мои кавички: ВК) либерализъм и родителите да спрат да се карат на децата си, пък да не говорим за изтеглено ухо или плесница. В писанието му ще видим, че той продължава да нарича нормалните родители и християните „фанатизирани групи, стоящи зад сегашната истерия“ (има се предвид отрицателното отношение към Стратегията за детето). И той заключава (вижте последните няколко реда от писанието му), че днес българинът е неспособен да разбере Стратегията и правовия ред в една държава и че българското общество продължавало да бяга от отговорностите на живота и от модерността (т.е. „недискриминацията“, хомосексуализма и „правата“ на отделни групи хора, включително на децата), защото, виждате ли, то е душевно болно общество, което има нужда от лечение. Е, хвала да му е на г-н Дайнов, щом той (и малцината като него) си приписва такова чутовно „здраве“. Но имам съмненията, че няма да мине много време и той ще разбере, че това „здраве“ всъщност е нелечима болест и че българското общество всъщност е народът със здрав разум, а малцината заболели от умствената болест, наречена „слободия“ (пък те си мислят, че се нарича „свобода“ и „демокрация“), може би ще осъзнаят здравния си недъг и ще пожелаят да се излекуват. Ако пък не се излекуват, нека си се развращават, колкото искат, или пък да отидат на Запад и да се наслаждават на тамошната слободия. Подозирам обаче, че никак няма да им хареса онова, което ще видят и ще изпитат там.

И тъй, призивът ми е: да правим разлика между приказките за деца и приказките за възрастни! Себе си не можем да залъжем с хубави приказки с щастлив край (макар такива и да има!), но децата си можем да поучаваме с хубавите приказки на нашето детство и на предходните десетилетия и столетия, нищо че сме в 21 век и живеем в объркан и несигурен свят. Да четем на децата приказките, носещи истински нравствени послания за доброто и злото, за красивото и грозното, за благородното и подлото и т.н., а не политически послания и намеци за упражняване на „права“ и „свободи“, които могат да бъдат насочени срещу майките и бащите, ако нещо във възпитанието на децата им не се хареса на някой държавен орган. Или пък още по-лошо: да казваме на децата, че няма нещо по-хубаво от това държавата да си създаде тайна полиция, която уж да ги защитава и да осигурява спазването на „правата“ им, както хрумнало на някаква си австрийска писателница. А авторите на нашето учебниче дори са добавили въпроси към текста: „Ти би ли искал да си поданик на този цар? Защо?“ (т.е. презумпцията е, че всяка дете би искало да бъде поданик на царя), или пък въпросът: „Как ще допишеш закона в защита правата на децата“?

Пази, Боже, от тоталитаризъм! (А е повече от ясно, че тъкмо това е, към което ни води „демократична“ Европа). Пази, Боже, от слободия, която подмени истинското значение на думите свобода, равноправие, зачитане, и отвори вратите на порока и злото!

Бележка: Тъй като не всеки може да отвори и разгледа учебника онлайн, тук като скрийншот давам текста на приказката, поместен на стр. 100 на читанката за трети клас на издателство "Клет", разпространявана от издателство "Анубис".

12 eu forum childrens rights 1Изразът „безумието на Запада“ бе невъзможен само допреди две-три десетилетия, а по време на комунистическия гнет Западът бе въжделеното място за всеки, който страдаше от потисничеството на червената партия. Дори и „сексуалната революция“ и все по-откриващата се голота на човешкото тяло (особено женското) от 60-те и 70-те години на миналия век някак си ни привличаха и ние не виждахме нищо лошо в това. Но това беше до едно време. До времето, когато разбирането за пола и секса се извъртя (т.е. изврати – същата дума) и западните политици решиха да наложат това разбиране на всички свои граждани; а като по-близка цел – и на всички народи по света.

Не се съмняваме, че разбирането за „правото“, прогласено от свободолюбците от епохата на Просвещението и социалните революции (особено Френската и Американската) отпреди няколко века, бе изключително постижение на човешката мисъл и на социалната теория, и от средата на 20 век нататък то бе практически въведено като законодателно определение във всички (или почти всички) конституции на западните демокрации. Обществата започнаха да разбират какво означава да упражниш правата си, особено когато те потискат, преследват или пращат в затвора без съд и присъда. Не можем да отречем, че идеята за „правото“ наистина допринесе за добруването на много народи.

Но защо го слагам в кавички? Ясно е защо: правото от миналите времена днес се изроди в „право“, което всъщност е криво. Защото днес една крива черта я нарекоха права, един крив път го нарекоха прав, един гнусен порок го нарекоха добродетел, едно зло да отнемеш детето от родителите му го нарекоха право на това дете, и т.н. И тъй стигам до темата на настоящото писание: какво означава „право“ по отношение на децата и защо западната държава постави себе си над най-важната обществена единица, която е изграждала човечеството още от времето на неговата поява – семейството?

Четящите блога на „Свобода за всеки“ са достатъчно осведомени и вече знаят отговора: правото е обществена функция, която се реализира само в група от хора, взаимодействащи си в хода на своя живот. С други думи, правото не може да принадлежи само на един човек, откъснат от връзките му с други хора. Правото, обаче, се превърна в „право“ (т.е. в криво), когато то бе абсолютизирано и отделено от обществената му функция, когато се заговори за „право“ на отделния човек или на отделна група от хора, без да се отчитат връзките с другите хора или с други групи от хора. Затова е повече от ясно, че „правото“ на хомосексуалистите, например, не може да бъде никакво право, тъй като то не отчита взаимовръзките на тази група с другите обществени групи, които имат друго разбиране за разврата, различно от това на развратниците, наречени хомосексуалисти.

12 eu forum childrens rights 2Но така се получи и с правото на детето: неговите права бяха откъснати от правата на семейството и като бяха иззети от държавата те бяха превърнати в абсолютни права – нещо като универсалните човешки права на ООН от 1948 г., но приложени спрямо детето без да се отчита връзката му с родителите, като на него се гледа като на собственост на държавата, която се разпорежда със съдбата му според своите виждания за право и криво, за добро и зло, за полезно и вредно и т.н. Но тъй като тези ценности вече имат обратен знак, съвършено ясно е, че и разбирането за правото (в случая правото на детето) е изкривено и е приело тъкмо противоположното си значение – от право то се е превърнало в потисничество, преследване, съдебно своеволие и т.н. Познати термини, нали? Само преди две-три десетилетия те имаха особено значение в живота ни, но при други режими и други социални експерименти.

И тъй, само преди два дена, 18 април, на Фейсбук страницата на Държавната агенция за закрила на детето четем: „Скъпи приятели и съмишленици, Държавната агенция за закрила на детето желае да чуе всички креативни и конструктивни мнения, що се отнася до проекта на Стратегия за детето 2019 - 2030 г.“ и т.н. От съобщението разбираме, че засега се отлага внасянето на документа в Министерския съвет, докато агенцията се „консултира“ с различните обществени групи у нас за плюсовете и минусите на предлаганата стратегия.

Не знам кои са „приятелите“ и „съмишлениците“ на тази агенция, но ако човек си направи труда да прочете коментарите относно стратегията за детето на различните социални платформи, ще разбере, че над 90% от пишещите са гневни и желаят да видят тази стратегия отхвърлена и забравена, защото тя по подражание на подобни западни „стратегии“ (разбирайте – насилие!) цели да откъсне детето от семейството, състоящо се от един мъж и една жена, и да го разглежда като субект на държавата, която единствено може да определи какви са неговите права и която, ако прецени че те са нарушени, може безцеремонно да ти го отнеме и да го прати в друго семейство, което уж по-добре ще се грижи за него, нищо че това „семейство“ може да се състои от „родител 1“ и „родител 2“ (т.е. може да бъде от гейове и лезбийки).

12 eu forum childrens rights 3Като разсъждава за „правата“ на детето, според както те се разбират от западните либерални демокрации и според както българската стратегия иска да ни ги представи, човек без много труд разбира, че не само „правото“, но и редица други социални явления също са представени в превратна (извратена) светлина: възпитанието на детето пряко е свързано с разбирането на държавата (а не на родителите!) за добро и зло, особена е връзката със сексуалното образование (т.е. „контролирано“ учене на разврат), т.нар. „патронажна грижа“ за детето е всъщност мониторинг на държавата върху живота на детето от раждането му до 3-годишна възраст, като критериите за „добро“ отглеждане се определят от социалните служби и родителите нямат думата по този въпрос, самите тези служби все повече придобиват неограничени права, на родителите вече се гледа като на потенциални престъпници, които малтретират (или имат възможност да малтретират) децата си, родителите постоянно са наблюдавани, следени и „докладвани“ дори и при най-тривиални търкания между тях и децата (помните ли случая със сладоледа, който родителите не купили на детето си и то им бе отнето?), и т.н. и т.н. Още много може да се каже за превратното разбиране на държавата относно живота на детето и на неговите родители.

Ами българската конституция? Колко конституционни положения тази стратегия би нарушила? Няма проблем, казват авторите ѝ, ще променим конституцията! Ами решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция, в която правилно бе видян джендърния ѝ контекст? И него ще преоценим, повтарят си радетелите за „правата“, ще прокараме джендърната идеология под други форми и по различни начини, тайничко си мислят те. С други думи, ще узаконим разврата и ще ви го наложим; ще гледаме на децата така, както ние искаме, и вас родителите няма да ви питаме, даже може да ви съдим и пратим в затвора.

12 eu forum childrens rights 4Не казвам, че няма проблеми в семейното възпитание и в отглеждането на децата, особено в някои обществени групи у нас. И тъкмо тези проблеми биха могли да залегнат в една стратегия, която същевременно трябва да се отърси от всичко онова, което европейските „другари“ се опитват да наложат на България. Но как да се отърси, като нашите представители от онази държавна агенция ходят по форуми и конференции в Брюксел и Страсбург и вдъхновени от „новото“ разбиране за днешните общества се канят да прокарат това разбиране и в България, нищо че народът не го приема и го осъжда. „Какво разбира народът“, казват си те, „ние най-добре виждаме какви грижи и защита са осигурени на децата в либералните демокрации“, продължават да си повтарят. На уебсайта на агенцията може да се прочете за участието на български представители в поредния форум за правата на детето (12-ти поред), проведен в началото на април 2019 г.

В тази връзка имам предложение, което отговаря на призивите на българските родители „не на потайностите“, „не на подмолните преговори“, „не на безличните решения“: нека всички онези, които ратуват за „правата“ на детето според западнолибералните идеологически институции (каквито някои у нас се опитват да наложат и на българското семейство), да излязат на светло – било по българската национална телевизия, било на обществени дискусии, било на даден политически форум – и да заявят открито и недвусмислено защо подкрепят превратната идея за закрила на детето и какво целят с онази стратегия. Щом целят да наложат на българското семейство разбирането за детето като държавна собственост, според както това се практикува в западните страни, и най-вече в порочния норвежки модел, който някои дават за пример (!), тогава г-жа Елеонора Лалова, председател на държавната агенция за закрила на детето, да заяви: „Нямам нищо против отнето от българско семейство дете да бъде осиновено от гейове“; г-жа Теодора Иванова, секретар на агенцията, да каже „И българско дете може да бъде дадено на „семейство“ лезбийки“; другите членове на агенцията - Станислав Пандин от „Връзки с обществеността“, Пламен Таков, директор на дирекция "Административно-правно и финансово-стопанско обслужване", Камелия Николова, главен директор на Главна дирекция "Контрол по правата на детето", Радиона Никова, директор на дирекция "Политики и програми за детето, стратегическо развитие и координация“, както и целият състав на агенцията, а това са 28 човека от различни институции, вкл. заместник-министри на различни министерства, управители на институти, директори на фондации и т.н. – също да се подпишат под заявления, в които се твърди, че детето е собственост на държавата и че само тя може да прецени как то да се възпитава и отглежда, че ценностната система на западните демокрации превъзхожда българската и българите трябва да я приемат, че анонимните обаждания (които могат просто да бъдат доноси) за „неправилно отглеждане“ на дете винаги имат приоритет пред действителното положение на нещата и правата на родителите, че джендърната идеология, намираща се в пряка връзка с т.нар. „права“ на детето, отговаря на интересите на българското семейство, че българските закони, които и така имат възможността да защитят децата, вече са негодни или пък не се изпълняват и затова има нужда от „стратегия“ за детето, и т.н.

Нека тези хора, а също така представителите на Съвета на детето (вкл. Ива Иванова, председател, Галина Вълчева, заместник-председател, и Даниела Стоева, главен секретар на Съвета) и представителите им по общини – това са 53-ма човека – да се явят пред народа и да повторят горните твърдения.

Ако не го сторят, значи и без публични изявления ще ни бъде ясно, че те стоят зад прокарваните от западните идеологически машини „права“ на детето и че работят за разрушаване на традиционното българско семейство, състоящо се от един мъж, една жена и техните деца. А ако публично заявят, че българско дете няма да бъде дадено за отглеждане от хомосексуалисти, че от български родители няма да бъде отнемано детето им, ако те го отглеждат според собствените си разбирания и то расте в нормална (за тях) обстановка, че държавата може да се намеси в живота на едно семейство само при установено престъпно деяние, но не и по отношение на възпитанието и отглеждането на собствените им деца (ако няма някаква злоупотреба спрямо детето), че сексуалното образование (особено за малките деца) е порочно и неприемливо за българската действителност, че джендърната идеология е противна на традиционната ценностна система на българина, и т.н. – тогава на целия народ ще стане ясно, че тези хора не са проводници на чужди интереси и че от никаква стратегия няма нужда, стига и наличните ни закони да постигат своите цели.

И тъй, господа и госпожи властимащи (т.е. вие, които вземате решения от името на народа!), кажете на народа, че сте българи и че българското стои над всичко, или му кажете, че този народ нещо бърка и вие по-добре от него знаете кое е добро за нацията ни! Ние пък, народът, от своя страна можем да споделим вижданията си по горните въпроси и да изпратим на посочения от агенцията имейл мнението си: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.. Същевременно се надяваме, че отложеното внасяне в Министерския съвет на онази стратегия не е подтикнато от предстоящите избори за европарламент, тъй че засега много да не се шуми и в онзи парламент да се наместят неолибералите, докато не сме се усетили.

Отново повтарям: изрично споменавам горните имена не защото предполагам, че те вече са „заразени“ от неолибералния вирус на западното разбиране за „правото“ и за „свободата“ (разбирайте – слободията), а защото ми се струва, че е време всеки, който взема решение от името на народа, да отговаря пред този народ. Тайно се надявам, че упоменатите лица всъщност ще вземат правилното решение за българското дете и за българското семейство.

Накрая ми се иска да направя един паралел на разглежданото тук с едно проучване на Националното географско дружество, което във вид на статия излезе вчера, 19 април, и в което се казва: „Всяка хапка храна, глътка вода и глътка въздух, които поемаме, е резултат от дейността на другите биологични видове на земята. Природата ни дава всичко онова, от което имаме нужда, за да оцелеем“. Това са думи на експерта Енрик Сала, който предупреждава, че ламтежът за имане, богатство и охолство, който неизбежно е съпроводен с унищожаване на природната среда и на биологичните видове, всъщност се обръща срещу нас, и че ако не вземем мерки, човечеството едва ли ще оцелее дълго на земята. А колко повече унищожаването на традиционните устои на обществата ще се отрази на човечеството? За вярващите е ясно, че грехът ще залее народите и че Антихрист ще воюва с Христовите последователи, но и за невярващите трябва да бъде ясно, че хомосексуализмът и джендерната идеология отразяват само повърхността на много по-дълбоки промени в обществата – поява на нови и непознати смъртоносни болести, промяна на човешката личност до степен на нейното обезличаване, промяна на обществения строй какъвто го познаваме днес и като последствие усилването на враждите между отделни социални групи, на войните, разрухата и унищожението на човечността и накрая на човечеството като цяло. Защото противенето срещу изконната човешка природа не може да остане безнаказано за онези, които сега не разбират какво правят. Но съм убеден, че здравият разум все още преобладава в повечето народи по света, които не само че няма да се подчинят на западнолибералните богопротивни идеологии и практики, но ще въстанат срещу тях и ще накарат и западните общества да си спомнят кой е човекът и какво е неговото предназначение на тази земя. Ако правим усилия да спасим планетата си, за да оцелеем, колко повече трябва да полагаме усилия да спасим човешкото в нас и да съхраним богоустановения характер на семейството, състоящо се от един мъж и една жена и техните деца, които са възпитавани и отглеждани от родителите си, а не от абстрактната или пък опорочената държава.

Бележка: Снимките са взети от уебсайта на Европейската комисия, където са поставени линкове към докладите от двата дена, 2 и 3 април 2019, първият е 6 часа и 22 минути, вторият – 5 часа. Мотото на форума е „Къде се намираме в момента и към какво се стремим в бъдеще“, а подтекстът е, че в момента правата на децата не се упражняват с необходимата сериозност, а в бъдеще всички деца по света трябва да имат едни и същи права и да бъдат защитавани от правителствата по всевъзможни начини с оглед постигането на целите им за построяване на „социалната държава на бъдещето“.

jamie shupe newsЗлото има много лица, то разрушава всичко ценно, което всеки отделен човек и обществата като цяло се опитват да спазват през живота си. Злото обаче има особено жестоко лице, когато действа като закон и въвежда човека в грях, заставяйки го да води пагубен за неговата изконна природа живот. Темата за т.нар. „трети пол“ бе вече многократно засягана тук, на сайта на „Свобода за всеки“, а също така и в обществените дискусии у нас, но тя бе разглеждана преди всичко във физически и биологически план, като разумните хора, а също вярващите, доказваха, че полът не може да бъде друг, освен бинарен, т.е. състоящ се от двойката „мъж“ и „жена“, и че „трети пол“ не може да съществува като никаква реалност. Но една скорошна „изповед“ на човек, който бе законно признат за принадлежащ към „третия пол“, ме накара да разсъдя върху това зло от гледна точка на неговата социална функция и ролята, която то играе в политическия живот, като знаем, че социалните взаимоотношения най-често произтичат от установената (или прокарваната) политика в дадена страна.

Разказът на този трансджендър, на име Джейми Шупи, американец от Портланд, щата Орегон, бе публикуван преди няколко дена, на 10 март 2019 г., (първоначално Daily Signal го публикува и през последните няколко дена и други медии разпространиха историята му) и за няколко дни успях да събера достатъчно материал, позволяващ ми да обобщя трагедията на Шупи и да посоча огромното зло, което политиката и т.нар. политическа коректност може да нанесе на отделните хора, на дадено общество и въобще на човечеството като цяло. Ето разказът му накратко.

Като младеж той започва да чувства, че всъщност за него са характерни повече женски особености (преди всичко що се отнася до начина му на мислене и поведение), отколкото мъжки, и решава, че всъщност природата му е женска, макар биологичният му пол да е мъжки. Междувременно той щастливо се оженва за съпругата си Санди и с нея имат дъщеря. През 2013 г., поради създали се около него обстоятелства, в един момент изпада в сериозен психологически стрес и тъкмо в този момент решава, че той в действителност е жена. Междувременно добре се е запознал от интернет източници как човек може да смени пола си. Обръща се към лекари и те охотно започват да му предписват хормонални медикаменти, предназначени за смяна на пола, започва и терапия в болница в Питсбърг.

jamie shupe 1

Желанието му да се превърне в жена било толкова силно и завладяващо ума му, че през 2015 г. обявил на цял свят за решението си (всъщност публикувал в Ню Йорк Таймс историята си: всекидневникът има специална рубрика за трансджендърите, които споделят историите си). Но въпреки умствените му лутания цели две-три години (разбирайте – лутанията на болната му психика!), Джейми не успял достатъчно твърдо да повярва в себе си, че е жена, докато накрая през 2016 г. изведнъж дошло „просветлението“, че той всъщност не е нито жена, нито мъж, а нещо „трето“ (т.е. че той е не-бинарен); а „просветлението“ дошло, след като дълго време изучавал лицето и тялото си пред огледалото, докато накрая „разбрал“, че не принадлежи нито към мъжки, нито към женския пол.

Джейми лесно склонил двама лекари да го признаят за „третополов“ (а това били лекарите, които не успели да го „превърнат“ в жена и научните им експерименти се провалили) и с техните медицински заключения и след подадена молба в един съд в Орегон успял да убеди съдията (това била съдийка), че той принадлежи към „трети пол“. Съдийката твърде бързо се съгласила с желанието му и през февруари 2017 г. Джейми станал първият човек в САЩ, който законно получил знакът „Х“ в графата за пол (новината била публикувана в Monthly Portland на 20 февруари 2017 г.). След няколко месеца той получава и официалното си свидетелство за раждане, където полът му е определен като „Х“.

Така Джейми постига в живота си „върхът на щастието“ и дори става известен, журналисти непрекъснато го преследват, медиите не спират да пишат за него, интервютата са безкрай, ЛГБТИ общностите го боготворят. И тъкмо там, на върха на славата, започнало стремителното падане надолу към реалността (нали помним израза: „Надеждата крепи човека и го издига все по-нависоко и по-нависоко, докато накрая го пусне от най-високото“), и накрая, някъде в началото на 2019 г., Джейми изведнъж разбрал, в каква голяма лъжа и измама е живял през последните пет-шест години.

jamie shupe 2

Интересното в това негово осъзнаване е не фактът, че той признал пред себе си, че психиката му е болна (и в момента той се лекува психически), а в това, че той всъщност е жертва на една политическа система и политическа коректност, които тотално объркват съзнанието на хората и ги карат да си мислят онова, което им се втълпява. Тук ще приведа думите на самия Джейми Шупи, както той ги предава в публикацията от онзи ден, 10 март.

Някой тогава трябваше да ме спре, но активисткото движение на трансджендърите я уплашиха и тя не можа да ми откаже“ – това са думите му от 2013 г., когато отива при лекарката и настоява тя да начене процедури за смяна на пола му в женски: тя дори не провежда с него разговор, за да разбере мотивите му и желанието му да стане жена, а без много да мисли се заема да му „помогне“ (а всъщност да задълбочи психическото му разстройство).

През следващите две години на умствени лутания и срещите с много лекари, Джейми накрая ще напише: „Макар да знаех, че половата дисфория всъщност е вярване, че принадлежиш към другия пол, нито един лекар не пожела да разсъди заедно с мен в какво вярвам“. Сетне допълва: „Трябваше някой да ми предпише интензивна терапия, която да ме избави от мислите да стана жена. Вместо това лекарите ме караха да се крия в женската баня и да наблюдавам жени и млади момичета как се къпят, което щяло още повече да затвърди убеждението ми, че съм жена“. Две години по-късно той вече разбира каква е една от причините за повърхностното отношение на лекарите, опитващи се да сменят пола му, към желанието на болното му съзнание: „Страхът да не бъдат обвинени в противници на трансджендъризма не позволи на лекарите да ме разпитат по-подробно и евентуално да им докажа, че трябва да сменя пола си“.

Спомняйки си съдебното решение от февруари 2017 г., узаконило „третия“ му пол, Джейми казва: „Съдийката, която узакони "третия" ми пол, трябваше да ме спре, тя трябваше да признае подтика, който я накара да издаде решението си. Тя не само узакони половата ми идентичност, тя всъщност търсеше начин да узакони половата идентичност и на детето си“ (тук в скоби ще посоча, че съдийката имала проблем със собственото си дете, което също „осъзнавало“ себе си като трансджендър, и тъкмо това бил нейният подтик с лека ръка да издаде решението на съда за „третия пол“). Джейми сетне продължава: „Всеки съдия със здрав разум трябваше да ми каже „не“ и да не подпише подобна заповед. "Полът е само една концепция (мисъл, идея), а биологическият пол е този, който определя всеки от нас" – ето това трябваше да каже разумният съдия“.

jamie shupe 4И вече към началото на 2019 г., след осъзнаването на огромната измама, която държавната система може да прокара сред обществото, Джейми пише: „Съществува изобилие от литература, която посочва, че смяната на пола при трансджендърите всъщност не е реална, но когато лекар професионалист ти казва, че си роден в погрешното тяло и когато правителствена служба или съдът узаконяват решението ти да си смениш пола, тъкмо тогава умствено се увреждаш и ставаш объркан кой си всъщност. Тъкмо това се случи с мен“. Сетне допълва: „Нямах никакви сексуални отклонения. Но объркването относно моя пол бе в главата ми и аз трябваше да бъда лекуван. А напротив, всички – лекари, съдии, активисти от всякакъв род – ми втълпяваха тъкмо онези фантазии, които бяха в моя ум“.

И в края на януари 2019 г. Джейми вече заявява: „Не мога повече да понеса тежестта на лъжата върху съвестта ми; двете фалшиви полови идентичности не можаха да убият истината за биологическата ми реалност; няма трети пол, трансджендърите са или мъже, или жени, състоянието им е резултат от някакво разстройство в тяхното полово развитие и затова те имат нужда от помощ и от състрадание“.

И заключава: „Моята роля в по-нататъшното прокарване на тази велика илюзия вече приключи; жертвата в случая не съм аз: съпругата ми, дъщеря ми, американският данъкоплатец – те са истинските жертви“.

След тези признания на Джейми човек се чуди докога политиците и различните активисти за правата на човека и за недискриминация ще продължават да считат хомосексуализма, трансджендъризма и всякакви други налудничави идеи за „пол по желание“ за човешко право и за „свобода на мисълта“, а не си спомнят, че повече от два века насам (от 19-ти век насам и през целия 20-ти век), когато медицината и психологията постигнаха огромен напредък, тези извращения бяха считани за умствено разстройство и тези извратени хора бяха лекувани. Иска ни се да вярваме, че историята на Джейми още веднъж ще припомни на „сексуалните свободолюбци“ истинската причина за желанията на някои хора да сменят пола си и че съответните клиники ще направят лечението им по-успешно; че идеята за „трети пол“ вече е идея на болното съзнание на цяла обществена групировка в дадена държава и че тази групировка също заслужава сериозно медицинско лечение.

И така, в заключение бих казал, че вече можем по-ясно да схванем как се разпространява злото под формата на държавно узаконена „полова идентичност по желание“: фалшивата и изкривено разбираната идея за равноправие и недискриминация, страхът да не бъдеш обвинен в омраза към някоя обществена група, изключителният стремеж на кандидатите за политически и държавни постове да си осигурят колкото се може повече гласове по време на избори, политиката на „усвояване“ на огромни суми пари за „уязвимите обществени групи“ (в нашия случай хомосексуалистите и трансджендърите) и разпространението на „новата етика“ в обществените отношения са всъщност главният корен на злото. Ако можем да премахнем фалшивата идея за равноправие, да преодолеем страха от закона, непозволяващ ти свободно да изкажеш мнението си, да видим политическите игри по време на избори с цел спечелване гласовете на всички видове сексуалисти, да прекратим прибирането на пари в джоба от кампанията срещу дискриминацията и да се преборим с „новите ценности“ с обратен знак на действителните човешки ценности – ето тогава бихме навярно имали известен успех в борбата с тук описаното зло.

За съжаление не съм оптимист, че можем да се преборим с горните заплахи, защото това означава да се борим срещу новите политически (и социални) реалности, които биват налагани на обществата – засега в т.нар. развити страни, но тенденцията е те да бъдат наложени глобално. Като вярващи християни обаче, ние знаем, че злото ще се умножава и греховността ще приеме огромни размери, преди Спасителят отново да дойде да съди живите и мъртвите. Тъкмо в мисионерската ни благовестническа дейност трябва да учим другите и да им посочим какво следва след смъртта на физическото ни тяло, та проповядвайки евангелието, да можем и ние като апостол Павел да кажем, че станахме роби, за да придобием мнозина, станахме юдеи, за да придобием юдеите, станахме подзаконни, за да придобием подзаконните, за нямащите закон станахме като да сме без закон, за да придобием нямащите закон, за немощните станахме немощни, за да придобием немощните, за всички станахме всичко, та да спасим поне някои (срв. Кор. 9:19-22).

Бележка: Снимките са взети от посочените тук публикации. Забележете възможностите на английския език, в който като цяло не съществува граматическата категория „род“, когато той не се отнася до хората и живите същества, и в който местоименията могат напълно да „затъмнят“ половото различие между хората (т.е. „той“ или „тя“) – в английски, когато не искаме да споменем дали става въпрос за „той“ или „тя“, се употребява „техния“ (their); на втората снимка по-горе, взета от The Guardian (и там тя е втора по ред), надписът гласи: „Джейми Шупи с тяхната съпруга Санди Шупи“ („тяхната“ означава или „неговата“ или „нейната“, в зависимост от това в кой граматически род стои определителят или подлогът).

Християнските адвокати, защитаващи фундаментални човешки права, включително правото на собствен семеен живот според разбиранията на родителите, не престават и няма да престанат да се борят за защита на основните права на човека, дори и тази борба да означава противопоставяне на най-високите съдебни инстанции в Европа и в света. Наскоро научихме за поредния случай на нарушаване на правата на човека в Германия и тук предаваме пълния текст на съобщението, както то бе оповестено от международната организация „Адвокати в защита на свободата“ и нейната европейска адвокатска кантора.

 

______________________________________

Германски защитници на правото на домашно образование

се канят да подадат апел срещу решение на съда по дело, отнасящо се за човешките права

wunderlich family2Страсбург, 10 януари 2019 г. Днес Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) оповести решението си по делото „Вундерлих срещу Германия“. В него се посочва, че с действията си германските власти не са нарушили правата на семейство Вундерлих.

„Изключително сме разочаровани от решението на Съда, той не зачита правото на родителите в цяла Европа да възпитават децата си, без да се страхуват от ненадейна и неправомерна намеса на държавата. Петра и Дирк Вундерлих искат само едно – да възпитават своите деца според убежденията си и затова са решили, че техният дом им осигурява най-доброто място за тяхното израстване и образование. Всяко дете заслужава и очаква от родителите си най-топли грижи. И в момента със семейство Вундерлих обсъждаме какви са по-нататъшните възможности пред тях, като имаме предвид и това, че делото може да бъде внесено за разглеждане в Голямата камара на Европейския съд по правата на човека“, казва Робърт Кларк, директор на Европейската адвокатска кантора на международната адвокатска организация „Алианс за защита на свободата“; Кларк е също така пръв съветник на семейството по това дело.

wunderlich family1

Германците не позволяват домашното образование

През август 2013 г. повече от 30 полицаи и социални работници нахлуват в дома на семейство Вундерлих и брутално изземват децата от родителите им и от дома им, което изключително травматизирало г-н и г-жа Вундерлих. След известно време децата в края на краищата били върнати на родителите им, но законният им статут останал неуреден, тъй като Германия е една от малкото страни в Европа, която наказва родителите, дръзнали да обучават децата си вкъщи.

След като няколко германски съдилища потвърдили правотата на държавната власт, през август 2016 г. Европейският съд по правата на човека се съгласил да разгледа подаденото в него дело. Сега научаваме, че и този Съд излязъл с решение срещу семейството, незачитайки правото им собствен семеен живот. Сега семейството има възможност да внесе делото за разглеждане в Голямата камара на ЕСПЧ, която представлява неговото най-високо ниво на авторитет.

Нарушаване на правото на собствен семеен живот

„Решението на Съда съвършено пренебрегва факта, че германската политика на непозволяване на домашно образование нарушава правото на родителите да обучават децата си и да ги възпитават в съответствие с техните разбирания. Изключително тревожен е и фактът, че това право не е признато от най-високата съдебна инстанция в Европа. Съдебното решение е поредната стъпка в погрешна посока и всеки, който иска да упражнява правото на свобода на личността, трябва да бъде разтревожен от този факт“, казва Пол Колман, изпълнителният директор на „Алианс за защита на свободата“.

„Тази съдебна преценка представлява огромна крачка назад по отношение правата на човека, но ние няма да се откажем и ще се борим за защита на фундаменталното право на родителите да образоват децата си в домашни условия в цяла Германия и навсякъде другаде в Европа“, допълва Майк Донъли, експерт по домашно образование и директор на международната организация и глобална мисия „Асоциация за законова защита на домашното образование“; вече години наред тази организация стои неотлъчно до семейство Вундерлих в борбата им срещу съдилищата.

______________________________________

 

Размисли, породени от този нов случай на нарушаване на човешки права

Валентин Кожухаров

От години насам се чуват (макар и негласно изказани!) разсъждения от страна на високопоставени държавни служители в Западна Европа, в Съвета на Европа и в Европейския съюз за човешките права. Тук предавам едно подобно разсъждение:

„Какво да правим с човешките права, които през 50-те години на миналия век бяха приети и потвърдени от всички страни по света, такива като правото на свобода на мисълта, словото, религията, неприкосновеността и т.н.? Навремето ги приехме, защото мислехме, че откритията на епохата на Просвещението, които родиха тези формулировки, отразяват вечни закони на човешкото съществуване и доскоро никой не се съмняваше, че тези човешки права са неотменими и всяка държавна власт трябва да се бори да ги защитава. Но сега те ни пречат! Как хем да ги спазим, хем да турим ред в обществата си, след като има хора, които не приемат демократичните и либералните ценности на държавата, в която живеят? Ето в Германия ние говорим за „приемане и въплъщаване на германските ценности в живота на всеки човек“, но има хора, които не приемат някои разбирания на държавата и се противопоставят на тези ценности (тук се имат предвид такива „ценности“, като „правото“ да си смениш пола, да сключиш „брак“ с лице от същия пол, такова „семейство“ да има право да си осинови деца, или пък „правото“ да „умреш достойно“ – т.е. „евтаназията по желание“ и т.н.). Как да се борим с такива хора, след като те се борят срещу нашите разбирания, използвайки онези прословути права на човека от миналия век, които към днешно време трябва да бъдат преразгледани“.

Само това кратко разсъждение може да ни подскаже докъде вече стигат умопомрачените разбирания на днешните „либерални“ държавни управници. А те имат предвид тъкмо това: или всички в обществото ще имат еднакви разбирания за човешките ценности според както те се утвърждават от държавната власт в отделните страни и в Европа като цяло, или всяко „отклонение“ от тези разбирания ще бъде преследвано и наказвано! Наказвано как? Ами чрез закона: за всеки вече е очевидно, че новите „либерали-социалисти“ (дори – „нови либерали-комунисти“, както ги нарече единият от докладчиците на неотдавнашната конференция на „Свобода за всеки“) непрекъснато приемат закони и подзаконови нормативи, които да утвърждават тези разбирания както в обществата като цяло, така и в живота на всяко отделно семейство и на всеки човек.

Така в днешно време се роди изразът „либерален тоталитаризъм“, съставен от два напълно противоположни термина, защото свободолюбието (каквото е значението на думата либерализмът) и тоталитаризмът са като водата и огъня, бялото и черното. И не само се роди: този нов тоталитаризъм пълзи все повече и повече и се разпростира в Европа като октопод, който с пипалата си се опитва да улови и да задуши в обятията си всеки, който дръзва да мисли и да постъпва другояче, а не според разбиранията и заповедите на новите „червени либерали“. Тежко и горко на тези нови „свободолюбиви узурпатори“ и умопомрачени тълкуватели на правата на човека! Защото рано или късно техните напъни да развратят обществата ще се обърнат към самите тях, към техните синове и дъщери, към техните внуци и правнуци!

hunger minister2Това да не е някаква шега? – чувам вече въпроса. Не, няма шега – това е истинска новина, която стана известна вчера, 10 януари 2019 г.! Ето и цитат от новината, поясняващ каква ще бъде функцията на новия министър: „Проучване на размерите, причините и въздействието на глада върху обществото; справяне с проблема за недостига на храна и недохранването; предприемане на стратегии за подобряване на ситуацията в страната“.

Предполагам, че и читателите на нашия блог като мен са гледали фантастични филми или са чели такива книги, в които може да се прочете за какви ли не странни форми на управление на едно общество (или форми на хаос в обществото) чрез съответни министерства или департаменти, например такива „министерства“ като „министерство на щастието“ или „министерство на бъдещето“ или „министерство на самотността“ и т.н. Но не, драги читатели – в разсъждението си тук въобще не се обръщам към научната фантастика, а към днешния ден, към края на второто десетилетие на 21 век.

Ако говорехме за Средновековието, или дори за времето около двете световни войни и разрухата и нещастията, които те причиниха – тогава действително можехме да се замислим дали някакво министерство на глада не би било решение за справяне с този проблем чрез мерките, които то ще предприеме. Ако говорехме за някои от най-бедните държави в света, например такива в Африка или Азия или дори Латинска Америка, тогава също бихме си казали: е, какво лошо има в това да си създадат министерство на глада, щом немалка част от населението на държавата гладува.

Но не. Тук говорим за една от най-мощните в икономическо отношение държави (6-та световна икономическа сила!), за държавата, която векове наред бе символ на прогреса, на науката и техниката, на правата на човека, на свободата, която се полага на всяко човешко същество с раждането му, на изключителни за времето си научни теории и постижения в областта на литературата и изкуството, правото и политиката, на най-новите технологии и т.н. „Но това не може да бъде“, чувам вече гласа на читателя. И аз така мислех – това не може да бъде! Но не, то не само се случи вчера, но вероятно скоро ще узнаем и името на министъра и какво той ще прави, за да се пребори с глада във Великобритания.

hunger minister3

Да, говоря за Великобритания, а не за България. Е, слава Богу! – ще си каже някой. Разбира се, не че у нас няма гладуващи, за които държавата или различни недържавни организации трябва да помислят (пък е немалко сдружения организират кухни за бедните и на различни места у нас борбата с глада все пак има някакъв успех), но да говорим за министър на глада в една от най-мощните в икономическо отношение страни в света – това наистина може да изглежда като откъс от фантастичен роман. Нека да разсъдим: държава, в която само хранителната промишленост годишно хвърля на боклука почти 2 милиона тона храна и която като цяло прахосва над 7 милиона тона храна на година, включително хвърляната на боклука от домакинствата, прави възможен фактът, че над 8 милиона граждани (от около 65 милиона население) гладуват, защото с мизерните заплати не могат да си позволят да се хранят нормално! От години наред слушам вече станалия пословичен израз, особено чест в началото на зимния период: heating or eating – т.е. или ще се отоплявам и ще гладувам, или ще се храня и ще стоя на студено (защото не може да си позволиш и двете наведнъж със стотинките домашен бюджет).

И ако за възрастния човек недохранването може и да не се отрази особено отрицателно върху него (но във всички случаи то се отразява в някаква степен), то какво да кажем за децата – за тези от детските градини, от началните и средните училища? Тъкмо фактът, че почти 20% от децата във Великобритания (всяко пето дете!) до 15 годишна възраст са недохранени, накараха група парламентаристи да предложи разкриването на ново работно място и назначаването на министър на глада. Около половин милион деца във Великобритания всеки ден отиват гладни на училище, и около 870 хиляди деца вечер си лягат гладни. Всичко това заради факта, че родителите им не могат да си позволят да ги нахранят. И това са оценки на ООН, защото досега британските социални служби като че не се тревожеха много от тези факти (макар че от 2017 г. насам все повече се заговори за детския глад в тази страна).

Преди няколко месеца БиБиСи потресе хората с новината си: „Бледни прегладнели деца си пълнят джобовете с училищна храна“. Време трябваше на учители и директори, докато разберат, че немалко деца в техните училища идват с все по-бледна кожа, поради недохранване, и по време на обяда в училищната столова пълнят джобовете си с храна, която вкъщи не могат да си позволят. Една директорка споделя: „Немалко деца станаха все по-бледни, зъбите им са развалени, често са невчесани“, и допълва: „Децата си пълнят джобовете с храна от училищната столова; някъде това го наричат кражба, а ние го наричаме оцеляване“. Нещо повече: „Понеделниците са най-ужасни“, споделя друга директорка, защото ако през седмицата децата някак си намират с какво да задоволят глада си, в събота и неделя, докато са вкъщи, те направо гладуват; „Докъм 9.30 ч. сутринта те вече се чувстват уморени“, завършва тя понеделничния си анализ. Недохранването на децата е показател и за други беди, в които те са изпаднали, защото мизерните заплати на родителите не им позволяват да отопляват домовете си както трябва или пък да купуват дрехи на непрекъснато растящите деца и дори не могат да им осигурят нормални хигиенични условия на живот, като редовно къпане и чисти завивки на леглата.

Отново ще кажа: ако говорехме за някоя бедна държава, както и да е, но тук говорим за държавата, която поне досега бе една от най-мощните в света, но която реши, че може сама да постигне висок икономически ръст (и съответно - социално благополучие), без да е член на Евросъюза и която от референдума за излизането от него преди две години все повече и повече разбира каква социална катастрофа я очаква с това излизане (пък и откъде ли „излиза“ и къде ли „влиза“ – никак не е ясно, но за хората е ясно поне това, че тя все пак е в Европа и че обещаваната на народа успешна търговия с държави, намиращи се на хиляди километри от Острова, изглежда повече като утопия, отколкото като реална икономическа практика; мнозина се чудят дали Великобритания може да излезе от собствената си кожа – Европа – и да влезе в друга кожа и да приеме друга роля). Говорим за държавата, в която хомосексуализмът се развихря с невиждани размери, която в момента обсъжда дали чрез закон да въведе забрана за родителите, които не искат децата им да посещават часовете по сексуално обучение, да ги отпишат от тези часове (както и да предоставя на учениците от горните класове в часовете по сексуално образование редовна информация за центровете по аборти и за правото им на тази „процедура“ – т.е. убийство на човешко същество! – ако съответни обстоятелства налагат аборт – вж. петицията срещу организираната „консултация“ по въпроса).

hunger minister1Ето за коя държава говорим. Ако други страни разкриват нови министерства, макар и с малко странни названия, с оглед на по-доброто бъдеще или добруването на отделния човек в техните общества (например шведското Министерство на бъдещето, или Министерството на щастието в няколко държави, напр. в ОАЕ), то Великобритания разкрива министерски постове, чиито названия отразяват проблемите и бедите на тази страна, такива като министър на самотността (или министър на самотата) и министър на глада (вижте заглавието на новината: „Британците са толкова самотни, че вече имат и министър на самотата“; в нея те признават, че почти 9 милиона британци живеят самотен живот).

Както вече писах в предишна публикация, наистина някой може да си каже: „Ех, да им имам проблемите на британците, я да дойдат в България да ги питам как ще живеят“. Но аз си казвам друго: че не са розови нещата у нас – не са, но, слава Богу, все още не сме достигнали „прогреса“ на британците и не живеем в общество, където от една страна немалка част от народа бедства (защото описаната по-горе картина не говори за нищо друго, освен за тежък социален проблем), а от друга страна различни перверзни идеологии се насаждат на населението и най-вече на младите, а вярващите и техните права все повече биват ограничавани. Не-не, благодаря, не желая такава „демокрация“ и такъв „либерализъм“!

С тези редове в никакъв случай не искам да омаловажа изключителните придобивки, които Великобритания осигурява на гражданите си и на живеещите в страната имигранти – в много отношения тази страна си остава (все още!) водеща в икономическо и социално отношение. Но с изложеното тук се опитвам да подскажа, че трябва да има нещо нередно в тая държава, която наред с разширяващото се социално неравенство и беднотия същевременно налага перверзни идеологии, а вярващите се страхуват гласно да говорят за вярата си. Колкото и да признавам гостоприемството на британците и възможностите на хората от всякаква култура и религия да живеят тук според разбиранията си, не мога да премълчавам престъпното отношение на управляващите спрямо отделни групи хора, включително гладуващите деца и страховете на вярващите, и същевременно широко отворените врати за други групи хора, такива като хомосексуалистите, хуманистите, секуларистите, националистите и т.н. за сметка на всички останали. Когато един народ отстъпи от Бога, то и Бог отстъпва от този народ – Писанието ясно ни говори за това, остава само британците да си спомнят тази голяма истина.

Бел.: снимките са взети от цитираните тук сайтове.

christian manuscriptВсекидневно научаваме нови неща и това е най-естествената човешка черта – да опознава света и себе си чрез новото, което постъпва в неговото съзнание. По природа човек е любопитно същество, което съзнателно или не надава ухо или око на новите неща около него; в днешно време ушите и очите ни са препълнени от новини, бликащи от медиите, особено вестниците, телевизията и интернета (включително социалните мрежи). С „поглъщането“ на информационния поток от новини разбираме, че едни са добри, а други не са. Пък и няма как да бъде другояче – човек може да бъде както добър, така и зъл, и тази негова „двуличност“ се проявява и в обществения живот, откъдето най-често медиите черпят материал за новините, които излъчват.

Тези по-философски разсъждения ме водят до по-конкретен въпрос: мога ли да подбирам сред лавината от информация и да чета само добрите новини, или не мога да избегна научаването и на лошите? Предполагам, че повечето хора ще посочат втората възможност като единствено реална (макар че мнозина навярно биха искали да узнаят преди всичко добрите новости; но всъщност, искат или не – те научават и лошите, които като плевели виреят между добрите). Пък и трябва ли да избягваме лошите новини? Както се учим от грешките си, така и от лошите новини можем да извлечем полза и дори да предприемаме действия, ако е необходимо.

И все пак… колчем отворя вестник, или пусна телевизора или погледна в интернета, толкоз лошите новини ме заливат. Под „лоши“ имам предвид събитията, които целят унищожаване на християнската вяра и преследване на християните; има и други лоши новини – от чисто човешка гледна точка: убийства, изнасилвания, грабежи и корупция, лъжи и измами на цели общества и народи и т.н. – но и тях „претеглям“ и преценявам през християнското си съзнание. Ми нека отворим който и да е вестник у нас – ще видим, че половината от новините са свързани с това, кой кого убил или ограбил, кого изнасилили, кой откраднал хиляди и милиони, кой някъде си взривил бомба, кой пък настоявал за узаконяване на беззаконието и т.н. Все по-рядко и по-рядко четем или слушаме новини за добри дела, състрадание, любов, добродетелен живот и т.н.; такива не липсват, но за съжаление са капка в морето от беззаконие и порок.

И тъй, разгръщам страниците само от последните няколко дена и отново се убеждавам, че новините от всички сфери на обществения живот са оцветени с тъмни краски, докато светлите и ярките се броят на пръсти. Наистина, има и тривиални новини или пък такива, които просто ни карат да се усмихнем и бързо да преминем към следващата новина. Нека спомена няколко новости от последните дни, като упомена първо онези в по-светли краски и вървя надолу към по-тъмното и черното (от християнска гледна точка).

Новини, от които можем само да се усмихнем и сетне да ги подминем: чета, например, в днешната преса (16 октомври), „В две училища в Бургас започна изучаването на корейски език“. Е, няма лошо, защо пък българчета да не понаучат тоя език, знае ли човек кога и как може да им потрябва. Но от последните няколко месеца не намерих заглавие „В две български училища започна системно изучаване на основите на християнството“. Чета отпреди няколко дена, че навярно Христос е лекувал с канабис; и че дори в Изх. 30:22-25 има пряко указание за използването на канабис при изготвянето на миро. Ми който мисли, че Иисус е използвал тази дрога – здраве да му е, но по-важното е той да разбере защо Христос е изцерявал и като разбере, да потърси отговор в Писанието или пък да поговори с християни и сетне да се кръсти и да тръгне по пътя на християнското усъвършенстване и следването на Спасителя на света.

Други „любопитни“ новини, които също навярно не тревожат хората много-много: „Руски учен: светът свършва през февруари 2021 г.“ (и по-точно – между 21 и 28 февруари), защото земята щяла да се сблъска с митичната планета Нибур. А друга новина от днес ни казва, че един пастор предвидил настъпването на апокалипсиса и на второто Христово пришествие след година и половина, когато щяло да има израелско-иранска война и Русия щяла да се намеси. И понеже който има много пари, се чуди къде да ги вложи, преди да му ги откраднат, четем такава новина: „Милиардери наляха милиони в Нова Зеландия, за да се спасят от ядрен Апокалипсис“ (само от заглавието се разбира, че те си построили бункери, та дано да оцелеят след очаквания ядрен апокалипсис). Новини от подобен характер (за свършека на света) съществуват от много векове насам и такива сигурно ще има още доста дълго време. Но като се появят, хората волю-неволю ги четат и някои лесно се хващат на думите им. Но не се хващат на думите на Писанието, което ясно казва защо Христос ще дойде втори път на земята и защо ще съди живи и мъртви. Наша е отговорността да ги просветим и да ги упътим към Истината, като същевременно ги учим да не вярват на измислени от човеците полуистини или открити лъжи.

Малко по-сериозни новини, които карат повечето хора да се замислят: в днешния брой на Индепендънт чета, „Канада ще стане най-голяма държава в света, която ще легализира марихуаната“ (имайки предвид т.нар. „медицинска марихуана“); в друго издание на всекидневника пък се казва: „Манхатън извади марихуаната от списъка на забранените вещества“; или пък днешното съобщение: „Забраната да наплескваме децата си се дължи на факта, че днес сред тийнейджърите съществува по-ниската степен на насилие“. Наричам тези новини по-сериозни, тъй като всъщност става въпрос за напълно законна употреба на опиати (дали след време хората няма да предпочетат да живеят в света на халюцинациите под действието на опиати, отколкото в реалния свят?) и за законова забрана да ударя плесница на детето си, когато родителският дълг ми подскаже, че няма друг начин за дисциплиниране на невръстния пакостник.

По-тревожни новини са от характера на друга днешна такава, например „Омразата към който и да е човек може да се наказва като престъпление поради омраза“, или публикуваното преди няколко дена изследване, според което дори в Северна Ирландия вече обществото се изказва в подкрепа на промяна в закона, който да легализира аборта (както е известно, в тази традиционно християнска страна и до днес абортът се счита за престъпление и се наказва с дългогодишен затвор). Християнска защитническа организация дори организира подписка за прекратяване на „бизнеса“ с абортите във Великобритания преди законопроектът да бъде разгледан след една седмица (на 23 октомври). Проблемът на гореспоменатото се състои в това, че за престъпление вече ще може да се считат дори мислите на хората, а абортите могат да бъдат разрешени чак до момента на раждането (с други думи – убиване на пълноценен човек, който след ден или няколко дена трябва да се роди, вж. линка на християнската защитническа организация към думата „подписка“).

Сред най-тревожните и най-тъмно оцветени новини може би трябва да поставим онези, които узаконяват греха чрез политически решения или пък съобщават за противопоставяне вярващите на невярващите и дори на едни вярващи на други вярващи. Преди няколко дена научаваме от Ройтерс, че и кметът на Ню Йорк Бил де Блазио (както преди него кметовете и на други американски градове в други щати) подписал законопроекта за узаконяване на „третия“ пол и възможността за поставяне в паспорта и в свидетелството за раждане на знака „Х“ вместо „мъж“ или „жена“ (при което всеки, който се счита за трансджендър, може да направи тази промяна в паспорта или свидетелството си, когато пожелае). Разбираме, че де Блазио цели привличане на гласовете на трансджендърите в предстоящите кметски избори, но всъщност неговото действие може да се последва и от други политически фигури и да се разпространи още повече; още същият ден Дейли Телеграф пусна тази новост като „гореща новина“ (която съответно заслужава голямо внимание, според тях). Друга новина е със заглавие „В Европа съществува преследване на християните. Европарламентът се призовава да направи нещо по въпроса“ (освен на European Dignity Watch, на YouTube може да се види цялата панелна дискусия, проведена в европарламента – 2 часа и 20 минути). Тревожното в тези новини е фактът, че политиката може да бъде опасно дело (макар че тя може да бъде и добро дело), особено когато налага на населението греховни и противни на здравия разум практики или пък приема закони, ограничаващи правата на вярващите.

Отново от последните дни – политика от по-друг характер: „Руската православна църква прекъсва отношенията си с Константинопол“. Защо? Защото Константинополският патриархат призна независима украинска православна църква, която не функционира под булото на руската (сиреч, под диктата на Москва). Тъй де, православните християни на Константинополската патриаршия вече не са наши братя и сестри в Христос, както не са такива и вярващите православни в Украйна, тъй като те не желаят да бъдат административно подчинени на Москва, а желаят да имат самостоятелна църковна организация. Посочвам тази новина отпреди два-три дена поради това, че подобни политически решения на църковни водачи имат място и в други християнски общини и че те водят до разединение и дори противопоставяне (с горното решение всъщност бе обявено наличието на разкол между двете църкви), вместо до единение и търсене на общи решения в борбата срещу войнстващия атеизъм и политическия секуларизъм, които все повече се разпространяват по света.

Правя този бегъл преглед на новините от последните няколко дена, за да посоча, че като християни ние всъщност всекидневно вземаме решения – кое от прочетеното или видяното оценяваме като добро и кое като лошо и богопротивно, което налага и предприемането на съответни действия. Сред потока от противни новини се появяват и добри примери и те също трябва да ни вдъхновяват за още по-дръзновено подвизаване в християнската вяра. Например, „Мюсюлманин рискува живота си заради спасените от него християнски текстове, които Ислямска държава цели да унищожи“ (мюсюлманското семейство запазило и укривало от джихадистите два древни християнски сирийски ръкописа). Или пък друга новина с днешна дата: „Бивш шеф на службата за пожарна охрана в Атланта, който бе уволнен заради християнската си вяра, ще получи компенсация от един милион и двеста хиляди долара“.

Последното съобщение е особено важно за нас, затова ще се спра още малко на него. Като го четем разбираме, че пожарникарят бил уволнен, защото написал книга, в която се отправяли критики към хомосексуалистите и въобще към сексуалността, според както тя се разбира днес от някои политици. От новината разбираме още, че правителството на щата изисква всеки служител на държавна служба, който начене да пише книга, първо да иска разрешение от местното правителство. Но християнски защитници от приятелска на „Свобода за всеки“ организация – Съюз за защита на свободата (Alliance Defending Freedom: https://adflegal.org/), с която тясно си сътрудничим, се пребориха с правителствените чиновници и законотворците и постигнаха малка, но всъщност знаменателна победа за християнството в Атланта; както споделя адвокат Кевин Териът, „надяваме се този случай да послужи като предупреждение за всяко правителство, което би се опитало да потисне конституционно закрепените свободи на държавните си служители“. Организацията ясно посочи, че подобни случаи представляват грубо нарушение на конституцията (тук – Първа поправка на американската конституция), защото те ограничават фундаменталното право на свободно изразяване.

И тъй, връщайки се към заглавието на настоящото изложение, струва ми се, че макар всекидневните новини да ни заливат повече с негативна информация, отколкото позитивна и полезна такава, от всяка една можем да извлечем някаква поука и съответно да търсим средства и възможности за противопоставяне на силите, които целят ограничаване на правата ни като християни и като граждани на държавата и които дори имат намерение да преследват онези, които не се подчинят на новоизмислените закони и разпоредби, узаконяващи порока и греха. Макар и да знаем, че Бог е верен на ония, които безрезервно Го следват, то ако не си помогнем и ние самите и ако не отстояваме Божиите истини тук в този живот, Той сам няма да стори нищо, без да види желание в сърцето ни и намерение за борба в Негово име.

Бел. Снимката е взета от цитирания тук сайт www.christianheadlines.com/.

Понеделник, 10 Септември 2018 16:23

Отнемане на деца от родителите по британски

court judgeИзвестно е, че когато държавните социални служби отнемат дете от родителите му, това е трагедия и за двете страни – както за детето, така и за неговите родители. Отнетото дете може да има по-добър живот в приемното семейство, но кръвната връзка – майчинската и бащинската – се прекъсва и то расте в новите условия като сирак, макар и да има „нови“ родители. По-тежък е случаят, когато детето не бъде осиновено, а расте в социален дом за деца – тогава то не само загубва родителите си, но и обществото гледа на него като на изоставено или отхвърлено дете. Трябва да се съгласим, че има налице случаи, при които родители не полагат грижи за децата си и те растат болни, недъгави, недохранени, необлечени, необразовани, понякога с престъпни наклонности и възпитание: тогава социалните служби трябва да разгледат подобни случаи и ако не се намерят възможности за разрешаването им в рамките на семейството, да се търсят други възможности за израстването на тези деца в по-добри условия.

Но тук е разковничето на въпроса за правото на социалната служба да отнеме едно дете от родителите му: кой и как преценява дали те полагат съответни грижи и кой решава каква да бъде по-нататъшната съдба на детето. Тук посочвам примери от Великобритания – страна, която бихме очаквали да има висок социален стандарт и в която държавата наистина полага добри грижи за младото поколение. Мнозина у нас ще кажат: „Ех, да имахме проблемите на англичаните… задоволени са отвсякъде, от раждането до пълнолетие държавата изцяло поема издръжката на децата… стандартът на живот на младите е далеч над стандарта на живот у нас… вижте колко щастливи изглеждат британчетата …“ и т.н. в този дух.

Да, ама не – както се казва. Зад външния блясък се крие социална анемия и безпомощност, която се разпростира все повече в британското общество (както и в западното общество като цяло), което с всяка изминала година волю-неволю се подчинява на идеологическия натиск на „новите“ либерални творци на историята, особено на манията им за „равноправие“, недискриминация срещу каквито и да са социални групи (по-конкретно имащи предвид хомосексуалистите и всякакви трансджендъри) и за „социално“ образование на децата, което да им позволи да се „впишат“ в обществото по най-добрия за държавата начин (по-конкретно – сексуално образование, даващо на младите познания както за сексуалния живот, така и за всякакви форми на извратено съвместно съжителство, които трябва да станат„норма“ за британското общество).

Това за британската социална анемия не съм го измислил, а го виждам всекидневно в живота на британците, а също и по британските медии. Така преди няколко дена всекидневници отново върнаха погледа на читателите към въпроса за отнемане на деца от родителите им и вземайки повод от няколко случая, реших да споделя този проблем на британското общество, тъй като той в една или друга степен може да се окаже полезен, когато разсъждаваме за българските социални служби, когато те вземат решение за отнемане на деца. Споделям мислите си и поради това, че ми се струва, че българската система за социални грижи (вкл. за децата) все още не е „напреднала“ толкова, колкото британската, и силно се надявам, че няма да „напредне“ по начина, по който на запад лъже-либералите промиват умовете на народите си.

Преди няколко дена, на 6 септември, британският ежедневник The Sun излиза с дълго, но изчерпателно заглавие: „Те ми откраднаха бебето! Сърцераздирателната история на една майка, разказваща, как чрез тайни съдебни решения бебето ѝ е отнето завинаги. Разбрахме за рекордно увеличаване на броя на децата, грабнати от родителите им“. Историята наистина е потресаваща: малко след раждането на дъщеря ѝ Алиса социалните служби отнемат детето по подозрение, че тя не се грижи добре за него, след като открили малки пуквания на костта на ръката, на едното краче и на едно от ребрата. Разбира се, лекарите и тъй не могли да докажат, дали тези пуквания са от небрежни грижи за детето или от липсата на витамин Д (каквато липса била открита и на детето доста време инжектирали този витамин), но местните социални служби побързали да съставят дело срещу нея и местният съд излязъл с решение за отнемане. Този фрапиращ случай подтикнал борещи се за правата на децата да потърсят още свидетелства за неправомерно отнемане на деца от родителите им. Те изяснили, че местните социални служби използват закона, за да прикрият някои случаи на отнемане на деца (а законът им дава това право – правото на неразкриване на родителите и на обществеността, че се съставя дело и то се предава на съда) и да предадат случаите на съда, който също използва закона, позволяващ му да не оповестява решението си публично; че само за една година случаите на отнемане на деца са нараснали с 34%: от 7500 на 10130; че само през миналата година 73 хиляди деца са се намирали под опеката на социални грижи.

baby taken from mumТози случай подсказа на хората, че отнемането на деца във Великобритания може да приеме абсурден образ. Например, преди три месеца осемгодишно дете е отнето от майка му, защото тя не се съгласила да излязат с него, за да му купи сладолед, а при друг случай не се съгласила да го подстриже както той искал; или пък случаи, при които деца са отнемани от родителите им, тъй като те не ги хранели правилно и децата били дебели; или пък случаи, при които родителите не карали децата си редовно да си мият зъбите (последните два фрапиращи случая са поместени в горния всекидневник, а случаят с осемгодишното дете е публикуван в много британски всекидневници, такива като Mirror, Daily Mail и др.). За всяко нормално българско семейство преценката дали да се купи сладолед на детето или да му се позволи да се подстриже както то желае е изцяло в ръцете на родителите – никоя социална служба или какъвто и да е държавен орган не може да се намеси в родителските права при подобни случаи. Но не и във Великобритания: там законите (не всички, разбира се, но някои от тях) позволяват подобно безумие – отнемане на дете, защото „майката не удовлетворила емоционалните му нужди“ (както се изразява в решението си окръжният съд). Във Великобритания законите позволяват вземането на абсурдни решения, защото държавата има свое особено разбиране за децата и за бъдещето им: както днес обществото се подготвя да живее съобразно желанията на някои опорочени умове, които все повече се докопват до властта и искат да наложат хомосексуализма едва ли не като по-голяма добродетел, отколкото морала на хетеросексуалните, така децата в тази страна трябва да израстват с тези „добродетели“, поради което приемането на все повече закони е насочено именно към тази по-широка цел – подчиняване на обществото на „новата“ идеология за „равноправие“ и „зачитане на човешките права“. Тази по-всеобхватна цел се съзира и в такива частни случаи, като отнемане на деца от родителите им: сега ги отнемат поради някакви по-тривиални (макар някои и да са абсурдни!) причини, сетне ще ги отнемат, ако се разбере, че някои родители вкъщи говорят на децата си, че хомосексуализмът е порок, че смяната на пола е богопротивно дело, че налагането на обществото на някаква идея за „права на човека“ е беззаконие, след като всъщност се отнемат права на голямо мнозинство от обществото. „Големият брат“ в западната демокрация действа чрез закона, макар той в някои свои аспекти и да е умопомрачаващ или безумен.

Пиша за тези случаи още и поради това, че дори и във Великобритания все пак човек може да потърси правата си и да защити семейството и личността си. Нима това „дори и във Великобритания“ не звучи като някаква гротеска? Та нали говорим за държава, която някога бе закрилник на онеправданите и преследваните от закона? Но днес мнозинството от хората в нея мълчи и послушно изпълнява, каквото се иска от него, защото никога не може да бъде сигурно, дали с нещо не е нарушило законите – толкова многобройни и понякога дори абсурдни. При случая с осемгодишното дете родителите отнесли делото във върховния съд, където съдията Мостин, като родител и разумно разсъждаващ гражданин, отхвърлил решението на окръжния съд и детето било върнато на родителите. Но от това дело британците разбраха, как социалните служби имат възможността да съставят обвинението си срещу родителите за един такъв дребен наглед случай в цели 44 страници с цел да объркат всеки, който го чете. Но, слава Богу, те не могли да объркат върховния съд.

И така, можем много да се поучим от онова, което става в „демократичния запад“: има немалко неща, които е добре да приемем, защото в някои отношения на гражданското общество в онези държави са дадени много по-големи права (а също са им вменени отговорности) и то разполага със средства да се бори срещу неправдите; и има немалко неща, които не трябва да приемаме, защото са против традиционните устои на нашето общество и на християнските основи, върху които то все още продължава да се основава, макар религията да е отделена от държавата (но вярата, моралът и традициите на хората не могат да бъдат отделен от нея). Така и със социалните служби у нас: ако те разглеждат всеки случай трезво и безпристрастно и отчитат преди всичко върховенството на семейството, като не нарушават неговите права и свободи, особено що се отнася до възпитанието и образованието на децата в него, то решенията им ще бъдат от полза за обществото ни; а ако те приемат решения, с които се отнемат права и свободи на родителите или пък на децата им, и с които се накърняват традиционните устои на българското семейство, включително на домашно образование и възпитание, тогава решенията им ще бъдат във вреда на обществото. Както конституцията позволи да се отхвърли една богопротивна конвенция, така българските закони трябва да отразяват българската традиция и здравия разум, като не приемат чужди на народа ни определения и противни на разума съждения за българското семейство и за българското дете.

 

Бележка: снимките са взети от статията на The Sun. На първата е съдия Мостин от британския Върховен съд, отхвърлил безумното решение на по-низшестоящия съд, а на втората е майката на бебето, което социалните служби ѝ отнели, като заявили, че тя повече няма да го види.

futureНай-естественото нещо за хората от един народ е това, че те говорят един и същи език и се разбират помежду си; тук имам предвид изначалната функция на народите – тяхното обособяване в историята на човечеството според най-очевидните признаци на даден етнос: общност на езика, културата и обичаите, политическото и социалното обединение и т.н.; сред тези признаци най-важен е езикът и това е дало основание в много народи думата „език“ да означава „народ“ (включително в старобългарския, а също в английски и в други езици). С една дума, „народът“ („езикът“) е общността от хора, които се разбират помежду си, защото говорят с едни и същи думи. Разбира се, в по-широк смисъл „народ“ включва в себе си и хора в рамките на една държава, които говорят и други езици, но все пак общият за дадения народ език си остава отличителен белег на конкретния народ.

Защо начевам с тези общоизвестни истини? Защото вече девет месеца разискваме въпроса дали страната ни трябва да ратифицира оная нещастна Истанбулска конвенция, или не, и най-очевидното нещо, което става ясно в споровете ни, е фактът, че и застъпниците на документа, и противниците му непрекъснато се обвиняват, че не са го прочели добре и не са го разбрали добре (включително и най-последното обвинение на Евгений Дайнов отпреди няколко дена – 10 август, че съдиите от Конституционния съд, които с мнозинство отхвърлиха конвенцията, видите ли не са я прочели и разбрали добре). Като се почне от г-н професора Янакиев (и други като него) и се приключи с Евгений Дайнов (поне засега!) – не преставаме да се обвиняваме, че не четем добре текста и не го разбираме добре. Човек не може да не се запита защо неразбирането на един текст продължава да ни противопоставя по отношение на този зъл документ (а че е зъл – в това лично не се съмнявам, защото под прикритието на благи думи и намерения се опитва да прокара и да насади в европейските общества порочни и греховни практики).

Трудно е в едно кратко съобщение в този блог да се изясни това доста сложно явление – неразбирането между хората, които говорят на един и същи език. Но все пак ще се опитам накратко да кажа какво имам предвид, като конкретно визирам термините на злополучната конвенция. Ще начена с тривиален пример – никой не може да каже на англичанина какво е „баница“, изразено с една дума, просто защото такова чудо няма у англичаните. Разбира се, можем да обясним на човечеца какво е баницата, но това става с няколко изречения и дори с цял текст. По същия начин никой не може с една дума да ни каже какво е pie, защото това нито е баница, нито е торта, нито е нещо подобно, а е онова печиво, което в англоговорящия свят наричат pie; така е и с думата gender – за да го разберем, трябва да ни изяснят с няколко изречения какво се има предвид под този термин. Лингвистите и преводачите добре знаят, че непреводимите думи и изрази от един език на друг се наричат „реалии“ – те отразяват конкретна действителност у конкретен народ, липсваща у други народи, и тези термини най-често не могат да се преведат с една дума, а се описват, та чрез описанието да стане донякъде (но не напълно) ясно за какво става въпрос; напълно ясно може да стане на чуждоземеца едва тогава, когато той поживее в дадената страна и от опита си разбере какво означава една или друга „реалия“.

citizengo simple logoТа така и ние – спорим си какво е пол, секс и джендър, без да познаваме добре какво стои зад тези термини, според както те са употребени в английския текст на онази конвенция. За да разберем какво стои зад тях, трябва да сме живели на Запад и от опит да сме проумели как в западните общества хората разбират gender и sex, или поне да сме проследили в западната преса и в други медии какво означават и как тамошното общество ги разбира. Един от най-лесните начини да ги разберем е като поговорим с англичанин, който разбира от тематиката: той най-добре ще ни „изясни“ (с доста описания и примери) какво означават изразите gender equality, gender identity, gender-sensitive policies, gendered understanding of violence, non-stereotyped gender roles, и т.н. – всички те са взети от конвенцията, в която са употребени тъкмо в духа на джендър идеологията (с изключение донякъде на израза gendered understanding of violence, който може да се употреби в рамките на разбирането за „пол“ и на разбирането за „джендър“). А че са употребени тъкмо в този дух може да разбере само човек, който добре познава съвременната западна държава с нейните закони за равенство и недискриминация, които закони в по-малка или по-голяма степен се отличават от българските по тези въпроси, тъй като в нашето законодателство все още не присъства западното разбиране за ролята на отделните обществени групи в дадено общество, включително ролята на хомосексуалистите, феминистите, трансджендърите и т.н.

Употребените в конвенцията термини sexual exploitation, sexual violence, sexual abuse, sexual harassment и т.н. са по-разбираеми за нас, защото английското разбиране на думата sex е подобно на българското. По-трудно разбираме употребата в конвенцията на sexual orientation (макар да можем еднозначно да я преведем на български), тъй като изразът е поставен редом с израза gender identity (вж. чл. 4, т. 3 на конвенцията) и съвършено ясно насочва към „новите“ практики на Запад, където хората имат свободата полово да се ориентират както намерят за добре (или както болното им съзнание им подсказва) и да „усещат“ себе си като принадлежащи към който си искат пол (или към никакъв пол). В българската действителност подобни практики все още не съществуват (в смисъл – все още не са законодателно определени), и поради това е твърде повърхностно да си спорим за отделните употреби на термина gender (дали означава пол или социално изградени роли), вместо да си изясним цялата гама от термини, включващи съставката gender и тъй да се опитаме да разберем какво западният човек разбира под тези термини.

Един от проблемите за разбирането на горните термини е този, че в конвенцията думата gender е използвана както за обозначаване на „пол“, така и на „социално изградени роли“. Терминът е употребен 25 пъти в конвенцията, като най-често той се среща в израза gender-based violence (в една трета от всички употреби), с който се подразбира насилие, основано на пола, най-често насилие срещу женския пол, каквато е и целта на конвенцията – да се ограничи или премахне насилието срещу жените; подобно е разбирането и на термина gendered understanding of violence, където gender отново означава „пол“ – мъжки или женски (но може да означава и джендър – социално разбиране на пола). Наред обаче с тези разбираеми изрази (които съставляват две трети от всичките 25 употреби) идва употребата и на gender equality (което се разбира като равенство както между половете – мъжки и женски, така и между половете и различните типове „усещания“ на индивида като принадлежащ към противоположния на раждането си пол или към никакъв пол), gender identity, non-stereotyped gender roles и т.н. Ето тук е разковничето за разбирането на джендърната идеология – в правенето на разлика между gender, употребено като „пол“, и на gender, употребено като хомосексуална (или трансджендърна) практика в обществото. Да се правим, че в злощастната конвенция няма и намек за джендърна идеология (както направиха господа професорите и различните „учени глави“), означава открито признаване на факта, че не сме разбрали (или не сме искали да разберем) какво означават горните термини и изрази, според както те се употребяват в съвременната западна политика и законотворчество (но които все още не са станали част от западната култура – и слава Богу!) и според както те са употребени и в конвенцията.

Който все още не е убеден какво означават свързаните с джендърната идеология изрази, той трябва да прочете внимателно Изяснителния доклад към конвенцията, където нещата са доста по-ясни. Той би трябвало най-малкото да се запита защо е необходимо въобще да има Изяснителен доклад – нима конвенцията не се изразява правилно или достатъчно изчерпателно? Тук отново ще приведа примера с българската баница – както надълго трябва да се обясни на чуждоземеца какво е това българско чудо, така и конвенцията трябва да бъде допълнително изяснена на народите, та да не остане съмнение у тях за какво точно става дума. Всъщност Истанбулската конвенция е изяснявана и в други европейски документи и отново причината е същата – на всеки да стане ясно какво се крие зад думите ѝ. Да четем конвенцията и да мислим, че тя се отнася само до ограничаването и премахването на насилието срещу жените, означава не само повърхностно разбиране на текста, но и неграмотност относно процесите, протичащи в западните общества, които са дали отпечатък и върху текста на този злополучен документ.

sandra bullockДруг показател, който може да ни подскаже, че понякога не можем правилно да преведем или да разберем дадено явление и съответните думи, с които то се изразява или описва, е че най-често въвеждаме в българския език новите термини в тяхното английско (или френско или немско) звучене: нямаме една дума за превод на gender и затова въведохме думата джендър. Но тъй като на Запад (и особено в английския език поради огромния натиск на американската и английската действителност върху езика) непрекъснато се появяват нови термини, които все още се усвояват от западните общества, за нас става още по-трудно да преведем или пък да проумеем каква тъкмо действителност тези нови думи отразяват. Например, преди няколко дена чета в CitizenGo за една петиция срещу филмовия гигант Netflix, който от юли насам не само започна предавания с названието „Поздравления за аборта“ (където като богохулство може да се чуят думите на водещата Мишел Улф: „Бог да благослови Америка, и Бог да благослови абортите“), но и излъчвания на филми с хомосексуално съдържание и дори на филм, съдържащ детска порнография; наскоро Netflix обяви началото на нов сериал с названието Super Drags, в който по подобие на Батман, борещ се със злото в големия град, трима герои, преоблечени в дрехи на противоположния пол, също се борят с недъзите на западното общество, като искат да спасят света. Твърде трудно е за българския читател и зрител да разбере какво означават „реалиите“ drag queen и faux queen или пък drag king и faux king. Какво е queen и king – всеки знае, но като навлезе в същността на явлението drag queen или drag king той разбира, че queen не означава кралица или пък king – крал, а тъкмо обратното: queen са мъже, облечени в женски дрехи и гримирани като жени, за да играят женски роли, а пък king са жени, облечени и действащи като мъже (подобно е и с faux queen и faux king – и тук думите са употребени в своята противоположност).

Новото разбиране на „половете“ се насажда все по-усилено в обществата, особено чрез западните медии. Така наскоро във Великобритания се появи предаване, призвано да допълни (или пък да измести?) прочутото Big Brother, имащо аналози в много страни по света, но в него всички участници имат различни „полове“ – мъжки, женски, неопределен или пък и двата едновременно, като всеки от тях има и съответна сексуална ориентация: бисексуална, хетеросексуална, хомосексуална и т.н. Продуцентите нарекоха предаването Genderquake, с което искат да посочат, че разбирането за „пола“ е разтърсено (или трябва да се разтърси из основи) в съзнанието на обикновения човек – той трябва да го разбира в много по-свободен контекст, не само като мъжки или женски, а въобще като социално явление, което няма нищо общо с физическия пол. На един сайт на българската Wikipedia е направен опит за изясняване на цяла дузина термини, които са свързани с половата идентичност и джендърната идеология, и макар там да има доста неточности, все пак той може да послужи като някакво изяснение на смисъла, който се влага в тях.

evgenij dajnovЧе и други филмови компании включиха в „репертоара“ си хомосексуалната тематика (например Дисни в сериала си Анди Мак включва историята на 13 годишно момче, което „разбрало“, че е гей), че доскоро привърженици на християнските ценности „обърнаха листа“ и станаха застъпници на абортите и промениха отношението си към живота и неговата святост (например обичаната от мнозина Сандра Бълок се кани да играе във филма „Оставете я да се изкаже“, който пропагандира аборта), или както се казва, „никога не е късно човек да се окепази“, споменато особено за Том Джонс, с чиято музика и песни израснаха три поколения, но който вече на възраст реши да загърби добродетелите и се отдаде на греховен живот със „съпруга“ си – това както и да е. Но всъщност новите „реалии“ целят чрез противоположното по смисъл използване на думи, термини и изрази да се внедри в съзнанието на днешното поколение, че старите и традиционни понятия и „реалии“ вече са отживелица и че напредничавият ум трябва да има ново разбиране за човека и за неговата същност (включително за неговия пол и сексуална ориентация).

Българският език тепърва ще се опитва да „усвоява“ тези нови термини и „реалиите“, стоящи зад тях, но силно се надявам, че това „усвояване“ ще си остане само на плоскостта на езика и на преводите, а не на практиката и опита. Поне засега опитът за прокарване на джендър идеологията чрез благите думи и цели на Истанбулската конвенция бе преустановен от Конституционния съд и имам надеждата, че и други подобни опити ще бъдат добре разбрани от властимащите и от съда и ще бъдат навреме прекратявани. Е, ще има хора, които ще дискутират бъдещето, което ни очаква (например новата дискусия „Диалози за бъдещето“ на Move.bg, където на първото шоу, озаглавено „100 години по-късно или в какъв свят ще живеят внуците ни?“, един от „експертните“ участници каза: „Както ние се грижим за животните и ги ваксинираме, така и ние ще сме нахранени, ще има хубави шоута по Netflix, ще бъдем поддържани живи дълго, доколкото осигуряваме хранителната среда. Няма да сме толкова много на брой, което не е задължително утопично или дистопично" – този човек май още отсега е загубил връзката с настоящето и близкото ни минало, пък знам ли: може би Netflix ще му помогне още по-бързо да достигне желаното от него бъдеще за внуците му), но вярвам, че ще има много повече хора, които ще продължават да помнят кой е човекът и какво е неговото призвание тук на земята през краткия му живот, който Бог му е отредил.

Бел. Снимките са взети от цитираните тук сайтове.

COE logo and North South Centre webВсъщност можем да говорим за много варианти на злощастната Истанбулска конвенция, защото злото е пуснало корени в различни посоки, но тук посочвам един от тях, който е особено тревожен, защото чрез поредната „благовидна“ цел за по-етично поведение на хората развратените европейски умове желаят порокът да се установи в детския ум от най-ранна възраст и в него упорито и продължително да се втълпяват „ценности“ с обратен нравствен знак.

И тъй, накратко. Заедно със съчиняването на Истанбулската конвенция и вкарването в текста ѝ на извратената хомосексуална идеология за човешкия пол, „новите“ европейски умове разсъдиха и за установяването на тази идеология в съзнанието на децата и подрастващите и затова още тогава (2010 и 2011 г.) бе обсъдена и приета Харта, наречена „Образование за демократично гражданство и човешки права“, която се роди след публикуването на Препоръка CM/Rec(2010)7 на Съвета на министрите на Съвета на Европа относно това образование. В нея могат да се доловят (макар и още не съвсем ясно) същите положения на новата извратена идеология: равенство между „половете“ (разбирано като мъжки, женски и „социален пол“, който, видите ли, се „преживявал“ от даден човек) – вж. т. 5, ал. f. Като някакво „естествено“ продължение на извратеното мислене в тази посока дойде и следващата нова и твърде „благовидна“ идея – да се преборим с тормоза между децата в училищата, която бе разработена като Стратегия на Съвета на Европа за правата на детето 2012-2015 г. В нея с изключително силни и психологически натоварени думи се описва какво зло за обществото е децата в училище да се тормозят едно друго и това роди движението (а по-късно и проекта на Евросъюза) „Борба с тормоза в училищата“.

За да се покаже обаче на обществото, че такава борба може да се води успешно, от февруари 2017 г. в различни училища в Европа бяха организирани „седмици на толерантността“, когато през това време в тях се прилагаха принципите на гореспоменатата Стратегия и на проекта Борба с тормоза в училище. Бе посочено, как прилагането на нормите на тази нова идеология (наречена „инструменти за борба с тормоза“) не само е възможно, но е и неотложно за изпълнение от всички страни-членки на Евросъюза; в документа са посочени „добри практики“ от училища в Гърция, Италия, Кипър, Румъния, Испания и Ирландия. Тук можем да забележим, че това са страни, където действително тормозът между учениците в училищата е доста по-висок, в сравнение с училищата в „демократичната“ Западна Европа (и в Ирландия до ден-днешен образователната администрация трудно се справя с този проблем, преди всичко поради историята на тази страна в отношенията ѝ с Англия).

Резултатите от тази акция в училищата в тези страни бяха обобщени на нарочно свикана конференция през септември 2017 г., на която представители от тези училища споделиха „добрия опит“ и препоръчаха новите „норми“ (разбирай – насилие върху детския ум) да станат задължителни за всички училища в Евросъюза, а след това чрез Съвета на Европа – и за всички страни на континента. И като продължение на тази нова политика на развращаване на децата само преди седмица, в началото на юли тази година, Европарламентът обсъди въпроса за приемането на нова Препоръка към страните-членки за въвеждане на новите „норми“ в образователните си системи.

Нека да обобщя и до поясня защо говоря за развращаване на децата, а не тяхното поучаване с цел избягване на тормоза помежду им. Както и при Истанбулската конвенция, която под някаква благовидна цел за защита на жените от дискриминация и насилие всъщност иска да узакони джендърната идеология, така и в новия училищен „проект“ на европейските „мислители“ се намери не по-малко благовидна идея, зад която прозират неблаговидни замисли. Както и при онази злощастна конвенция за сетен път повтаряхме, че няма здравомислещ човек, който да не се съгласи, че обществата действително трябва да се борят с дискриминацията и насилието срещу жените, така и днес повтаряме, че всеки разумен човек не може да не приема факта, че към днешно време тормозенето на едни деца от страна на други деца (в училище или извън училище, но особено в училищната среда) е недопустимо и че учениците действително трябва да бъдат учени на толерантност помежду им. По тези насъщни за съвременността проблеми и тяхното преодоляване никой не спори и всички сме на едно мнение, що се отнася до борбата с конкретно социално зло.

Но за пореден път виждаме, че покрай благовидната мисъл неминуемо се прокарва и джендърната идеология, включваща не само приемането на „социалния пол“ за естествено човешко състояние и не само използването на извратени учебници по сексуално обучение в училищата, но и налагането на тези нови „норми“ на човешко поведение върху съзнанието на децата, които ще раснат с тях и ще ги възприемат за най-обичайното нещо на света: че няма разлика между хетеросексуалните, които са привлечени от другия на тях пол и целят създаването на семейство според изконната същност на човека, и гейовете и лесбийките (включително сред по-големите ученици), които са привлечени от същия на тях пол и които също могат да „създадат“ семейство и да отглеждат деца. Разбра се, че борбата срещу тормоза в училищата не е само срещу самия тормоз, но и срещу всякаква форма на нетолерантност към сексуално различните, а това се разбра, тъй като всъщност стратегията, която се прие, получи названието „Установяването на политика в образователните институции за борба срещу тормоза в училищата на основата на сексуалната (половата) ориентация, джендърната идентичност или усещане и на сексуалните особености на хората“ – дълго, но достатъчно изчерпателно заглавие, съвършено ясно посочващо точно за какво става дума. На 26 и 27 юни 2017 г. бе организиран специален семинар, обсъждащ новата „стратегия“ и на 27 юли същата година излезе и обобщен отчет върху нея. Който има време и желание, нека почете документа, за да разбере с какъв разврат той е изпълнен (разбира се, наред с положителните мерки, които се предлагат в него).

При това кампанията се организира под благовидното мото „Да построим Европа за децата и заедно с децата“, която начена през юли 2016 г. в рамките на нова Стратегия за правата на детето 2016-2021 г. Ех, кой не желае да построи по-добро бъдеще за децата? Това е нормално човешко въжделение. Но разковничето тук е думата „по-добро“, защото ясно се разбира, че за онези европейски умове доброто означава едновременно и благоприятно съвместно съществуване на греха и порока с добродетелите, на огъня с водата, на небесното с адското, на чисто детското с извратените похоти на възрастните.

 Ще видим дискусията от началото на юли тази година за насаждане на „новата нравственост“ в европейските училища докъде ще достигне, но имам съмнения, че скоро ще се заговори за нова ратификация на документ, идващ от Европа, с който ще се задължим да се борим с тормоза в училищата, като това ще включва и задължението да проповядваме и да насаждаме в ума на децата джендърната идеология и разврата. Иначе с тормоза трябва да се борим, но разбира се в контекста на изконната за Европа християнска нравственост, която за съжаление отдавна е загърбена от немалко страни на стария континент; тази борба неминуемо трябва да включва ясно разбиране на същността на греха и порока и същността на добродетелите според както те са установени не от човеците, а от Онзи, Който ги е създал. Ето в това можем да видим ролята на християнските общини: да се противопоставят на всякакъв намек за насилствено налагане на джендърната идеология и да продължават да разясняват на обществото, включително на политиците и властимащите, каква е ценността на християнските норми на живот и поведение и каква е „ценността“ на препоръчаните от европейските структури порочни идеологии и практики.

Да погледнем логото на Съвета на Европа в началото на статията: „Нашият свят е един свят“. То ясно ни подсказва какво трябва да се разбира: нашият свят е онзи, който сега градим, и този свят е единен, ние не можем да продължаваме да живеем разделени и противопоставени. Все хубави идеи и на външен вид примамливи и приятни (като забранения плод, за който Адам и Ева са разсъждавали по подобен начин). Но всеки християнин разбира, че светът, който секуларна Европа гради, е богопротивен, защото той насажда порока, а се бори срещу добродетелите, при това тя иска да го направи единен свят за всички човеци, т.е. цялото човечество да въстане срещу Бога. Е, ние знаем, че това време ще дойде. Но горко на богоотстъпниците!

ivar mountbatten homosexual marriage smallНе-не, все още никой крал или кралица не са обявили дали са хомосексуалисти (перверзници, иначе казано), но озаглавих настоящото разсъждение за разврата като „кралски“, защото днес (19 юни 2018 г.) научихме, че и благородническите кралски особи не са нещо повече от обикновените хора, които са потънали в греховни пороци.

Но преди да начена разсъжденията си, нека погледнем двете снимки: на първата виждаме щастливо семейство с трите си дъщери (мнозина наричат подобно семейство „християнската норма“), а на втората виждаме двама мъже, поставили ръце върху раменете на една жена помежду им; разбира се, за втората снимка може да възникнат различни мнения относно какво всъщност изобразява тя. Но всичко по реда си.

ivar mountbatten homosexual marriage with his kidsЕто новината от днес, която е с доста дълго заглавие, взето от Дейли Мейл: „Първата хомосексуална сватба в кралското семейство: изключителната история на братовчеда на [Британската] кралица лорд Айвар Маунтбатен и „разкошния звяр“, за когото той ще се ожени, като ще бъде отведен под венчилото от бившата си съпруга, която напълно го разбира“. Е на това му се казва заглавие: и изчерпателно, и пълно с гнусотии! Този лорд, виждате ли, си бил щастливо женен и по някое време се развратил и станал хомо и решил да се разведе с обичната си съпруга и да се ожени за някакъв „разкошен звяр“ (какво ли му е разкошното на този „звяр“?!).

ivar mountbatten homosexual marriageИ тъй, съвсем накратко новинарската медия днес ни съобщава следното (цитирам откъси от новината, поместена в онлайн изданието на Дейли Мейл с днешна дата). Лордът, който се пада трети братовчед на британската кралица Елизабет (и който днес е на 56 г.), се жени щастливо преди доста години и от брака със съпругата си Пени имат три прекрасни деца; сам той казва: „Сватбата бе най-щастливият ден през живота ми“. Но изглежда с времето развратът у него се усилва все повече и стига дотам, че става все по-трудно да укрие от жена си хомосексуалните си наклонности и накрая ѝ казва откровено, че повече не може да живее с нея, защото е луд по „новата си любов“ Джеймс Койл. Срещнал го някъде на скиорски курорт в Швейцария и се „влюбил“ в него от пръв поглед.

Но ето кое е най-перверзното в историята: трите му деца по време на брака им с Пени – и трите момичета на 15, 20 и 22 години – били „много отворени“ млади хора и тъкмо момичетата предложили на майка си тя да отведе двамата влюбени към олтара за „венчавката“. Че лордът се е развратил, че жена му и тя приема разврата за ценност, това както и да е, но децата в днешно време да споделят същите възгледи и нрави – ето това е страшното! Когато за пръв път бащата казал на най-голямата си дъщеря, че ще се ожени (или омъжи) за друг мъж, тя му отговорила: „О, татко, това не е нещо за много размисъл, в днешно време това е нормално“.

При това Пени бързо се сприятелила и с новия „съпруг“ на бившия си съпруг, Джеймс Койл, който вече има за свои деца трите момичета. Джеймс я пита: „Ти си хубавица и всеки мъж би искал да те отведе до олтара, как тъй сега спокойно приемаш факта, че съм отнел съпруга ти“? На което Пени му отговаря: „Айвар страшно се промени като мъж през последните години и аз съм изключително щастлива за него. Той стана много по-мил, започна да готви много вкусно. Всички казват, че никога не са го виждали толкова щастлив, колкото е в момента. Радвам се за него и съм щастлива, че той те е избрал за спътник в живота си“. Не само Пени и дъщерите се радват за Айвар, но и всички роднини в кралската фамилия. А по време на едно парти приятел на Айвар казва: „Ако бях гей, със сигурност бих се оженил за Джеймс“. Т.е., такъв хубавец и разкошен мъж бил той! Айвар пък казва: „Още от осемгодишна възраст мъжете ме привличаха много повече от жените. Със сигурност зная, че това е в гените ми. Човек или е гей, или не е. Аз по природа съм гей“.

Разбира се, развратът е и в църквата: естествено, че двамата ще се „оженят“ в църква, където „бракът“ им ще бъде „благословен“. Боже Господи! Дори ме е срам да пиша това, което пиша тук, пък как хората го вършат, че карат и децата да приемат за нормално греха – умът ми не го побира. Пък и честно казано, дори и не искам умът ми да го побере. Защото разсъдъкът и съвестта ми, а също и вярата ми, ясно ми казват кое е редно и кое нередно, кое е бяло и кое е черно, кое е добродетел и кое е порок. Ми само погледнете снимката на тримата: двамата бъдещи „мъже-съпрузи“ и бившата съпруга – колко са щастливи! Лордът дори казва: „Ние сме забавна тройка. Но не в онзи смисъл (предполагам читателят разбира!), в никакъв случай не в онзи смисъл. Ние просто сме щастливи“!

Ех, че щастие се е паднало на тия хора! Боже опази!

Като „правило“ развратниците бяха преди всичко из средите на хората на изкуството (певци, художници, артисти и т.н.), сетне порокът се разпростря и сред другите обществени слоеве – обикновени хора, правителствени служители, военни и т.н., а от днес ставаме свидетели и на нов прецедент: кралските особи, които в християнска Европа най-често са били стожер на нравствеността и добродетелите, вече прегръщат „нормалните“ нови ценности. И други кралски особи – техни роднини – също приемат порока за нещо нормално. Не че кралските особи са нещо повече от обикновените хора, но все пак ролята им в обществата не е съвсем същата като тази на обикновените граждани. Ето защо вместо да кажа, че развратът приема човешки облик (защото няма друг на този свят, който да развратничи, освен човекът!), казах, че той приема кралски облик – издига се към пиедестала на онези, които много векове наред са отстоявали християнските нравствени норми и са ги въплътявали в живота на своите народи. А от днес вече ще наблюдаваме тъкмо обратното: от висотата на кралското си служение лордовете и графините (а може би и самите крале и кралици?) ще налагат новите си развратни разбирания и практики на своите народи и най-важното – на своите деца и на младите хора.

Какво да кажем? Знаем, че злото ще се увеличава, знаем, че „силите на този свят“ ще считат християните за ненормални и дори за врагове на държавата, знаем, че иначе Христос не би дошъл отново на земята да съди живи и мъртви – всичко това го знаем. Но как да отглеждаме децата си, като не знаем утре кой ще обърка ума им и ще ги накара да виждат в порока добродетел, а в добродетелта порок? Затова нека се молим Бог да ни пази, доколкото е възможно, и според нашето дръзновение в молитвите и в следването на Христос, и в края на краищата нека бъде Божията воля: ние пък трябва да сме сигурни за себе си, че в Съдния ден няма да застанем от лявата страна на Съдията, а от дясната Му страна.

Бележка: Снимките са взети от Дейли Мейл.

indonesia 14may2018Неделя е, отиваме на църква, след богослужението се опитваме да поддържаме в себе си Христовия образ колкото се може по-дълго и в разговори с другите продължаваме да им предаваме възкресното въодушевление. Понякога в проповедите си по време на службата вмъкваме и темата за злото, проявяващото се в най-различни лица: от вътрешните изкушения на сатаната до видимите за всички прояви на насилие, тероризъм, убийства и т.н.

Разбира се, съзнаваме, че едно е да говорим за злото, друго е на практика да го видим или пък да сме негови жертви. С вътрешните изкушения някак си успяваме да се борим – някои се борят по-успешно, други не чак толкова. Търсим възможности да се борим и с очевидното зло в света, което отнема живота на толкова много хора, особено на християни, които иначе биха продължавали да славят Бога и да вървят по Неговите стъпки: пишем статии и други материали, където изобличаваме злото, опитваме се да мобилизираме различни организации и дори политически партии с цел отговор срещу злото, понякога дори и ние самите вземаме участие в различни прояви, насочени към ограничаване или дори премахване на насилието в обществото. Но злото идва ненадейно, „както крадец идва нощем“ (2Пет 3:10), защото „крадецът идва само за да открадне, убие и погуби“ (Йоан 10:10).

Тъй и тази неделя, 13 май: хората отиват на църква и малко след началото на богослужението църквата се взривява. Други хора в намиращата се недалеч църква също стават жертва на бомбено нападение. И в трета църква, също недалеч от тези двете, вярващите загиват поради терористично нападение. Като четем това, веднага разбираме, че навярно става въпрос за Близкия Изток или някоя друга ислямска страна, където най-често християните са преследвани и убивани. И не сме далеч от истината, но този път случващото се е в Индонезия, във втория му по големина град Сурабая.

Бомбени нападения срещу християни стават и по други краища на земята. Но онова, което се случи тази неделя, а също и вчера, 14 май, направо смразява кръвта поради жестокостта и безчовечието си. Шестчленно семейство: съпруг, съпруга и четири деца. Обичайното индонезийско семейство. Но в тази неделя рано сутринта в 7 ч. бащата ги натоварва в микробуса си и потегля. Преди това майката е привързала мощни бомби към телата на децата си: две дъщери, едното момиче на 9, другото на 12 години, и двама сина, единият на 16, а другият на 18 години. Бащата оставя съпругата и двете си дъщери край църква в един от кварталите на Сурабая, а момчетата с мотоциклет поемат към една римокатолическа църква, той пък с микробуса си се врязва в една петдесятна църква в центъра на града. В същото време, на разстояние не повече от 10 минути, майката и двете дъщери се взривяват в други три църкви, а синовете – в католическата църква.

Вчера пък, 14 май, друго петчленно семейство извършва самоубийствено нападение срещу полицейски участък в същия град. И двете семейства загиват по време на бомбените нападения. Повече за тези ужасяващи случаи може да се прочете на сайта на Врата на Надеждата, който вчера публикува новината (на английски език), но тя бе преведена и на български, а също и на руски език. От посочените сайтове може да се разбере, че атентатите са извършени под влияние на Ислямска държава, която призовава мюсюлманите да тероризират населението заради хвърления в затвора лидер на една индонезийска организация, симпатизираща на ислямските терористи.

Демократичният свят се опитва да се бори с тероризма, нашата страна също, но как да се пребориш с мисленето на хората? Как да проумееш факта, че една майка може да жертва себе си и децата си в името на една налудничава кауза, която няма нищо общо с вярата – нито с исляма, нито с която и да е религия? В немалко страни местните органи на властта се опитват да влязат в ума на хората, като следят телефонните им разговори, комуникациите по интернет и по други пътища, участието им в богослуженията и въобще в религиозния живот, като се стремят да разберат кой има фундаменталистки разбирания за вярата си и би могъл да стане терорист. Но можеш ли да влезеш в ума на майката, която е призвана да роди и да отгледа деца? Жени стават самоубийци, като си поставят бомби по телата и се взривяват, но деца? При това бомбите поставени от майката? Човешкият ум трудно може да проумее това.

Защо в сайт, публикуващ преди всичко материали за свободата на вярата и въобще за свободата на всеки човек, този път пускам подобен материал? Мисля, че той е повече от подходящ за нашата медия: всеки тероризъм е крайна проява на отнемане на правата на хората. Идеологията на терориста не признава закони, свободи, права, хуманизъм, прогрес и т.н. – тя единствено признава религиозното заслепяване, безпрекословното изпълнение на „повелите“ на една умопомрачаваща религия, която се изповядва от терористите далеч не така, както тя се изповядва от огромното мнозинство вярващи.

Който е бил в Индонезия (пък и да не е бил, достатъчно информация може да се намери за нея, стига да поискаме да я прегледаме), сигурно знае, че това е държава, която в много отношения наподобява демократичните страни, включително американската система на управление на страната, макар че мнозинството от населението е мюсюлманско: президентът е глава на държавата, той назначава правителството, но върховенството на закона принадлежи на парламента, съдебната система е независима власт, а „четвъртата власт“, медиите, оперират свободно и независимо от управляващите. Както конституцията, така и законите, а също и реалният живот в страната, признават наравно шест религиозни организации: исляма, протестантизма, римокатолицизма, индуизма, будизма и конфуцианството (по подобие на Великобритания, която също признава равнопоставено шест религии в страната), над 18 милиона са протестантите и около 8 милиона са католиците. По улиците на градовете и селата хората спокойно живеят живота си и всеки се придържа към своята религия или идеология (или има светски разбирания), без да пречи на останалите или пък да завижда или да се бори срещу мисленето на другия. Бих казал, че животът в Индонезия не се отличава много от този в България.

Та мисълта ми е, че макар тук да посочвам този ужасяващ случай от Индонезия, това ново „лице“ на злото може да намери проява навсякъде по света. Затова по-горе си задавам въпроса как може да се разбере какво мисли една майка и дали и тук някъде около нас няма да се случи подобно нещо. Колко хора вече загинаха в Европа: че то бяха взривове на стадиони, концерти, театри, прегазвания на хора по улиците и тротоарите, взривявания на офиси, линии на метрото, автобуси, и какво ли още не… Но да видиш маловръстни деца с бомби по телцата си, взривявайки се поради умопомрачението на родителите си или на други, които ги подтикват към подобно безумие – ето това не бяхме виждали. И дай Боже да не видим повече! Но реалността ни говори друго…

Призивът ми е да работим не само за по-добро разбирателство между християните (което е повече от наложително с всеки изминал ден!), но и между вярващите от която и да е религия, като разговаряме с тях за корените на вярата и за истините, които тя съдържа, като същевременно разясняваме кои са фалшивите и вредните за душата „истини“, проповядвани от фундаменталистите и хората с помрачен религиозен ум. Разговорите ни не може да не засегнат човещината и доброто, което по природа е заложено във всеки човек, макар че греховното ни естество още от времето на Адам и Ева се противи на доброто – знаем, че всичко, което Бог сътвори, е добро, и че Неговото желание е всеки човек да върши добро, както за самия себе си, така особено за ближните си. Отнемането на свободите и на живота на човека е един от най-големите грехове против Бога, и това не може да не се разбира от вярващите от която и да е религия, особено днес, когато различни политически движения се опитват да отнемат свободите ни под прикритието на някаква „сигурност“ или пък „равнопоставеност“ и преодоляване на дискриминацията: ето за подобно отнемане на свободата можем и трябва да разговаряме с всички вярващи и с всички хора в нашето общество.

Неделя, 15 Април 2018 19:58

Как се живее в свят на лъжи?

trumpРазбира се, така зададеният въпрос го отнасям към християните, а не към хората по света въобще: очевидно е, че една голяма част от невярващите хора по света спокойно приемат днешните лъжи и в живота си се нагаждат към другите според обстоятелствата. Ние обаче като християни с нещо се отличаваме от тях, най-малко по вярата ни в Иисус Христос като Изкупител и Спасител, а за мнозина – и по добродетелните дела, произтичащи от (или основаващи се на) вярата ни. Но дали – и как – се отличаваме от невярващите по начина, по който възприемаме повсеместния поток от лъжлива информация, която всекидневно ни залива?

Вече се досещаме, че повод за разсъждения върху горния въпрос вземам от последните световни събития, но такъв може да се вземе и от по-близкото и по-далечното ни минало. Днес обаче съществува някаква разлика, която най-общо се състои в изключителната политизираност на съвременните общества (т.е. в изключителното идеологическо въздействие върху умовете на хората), особено в страните от северното полукълбо (не че не съществуват политически въздействия в Африка или югозападна Азия, но там те изглежда имат малко по-друг характер от този в т.нар. развити страни). Трябва да подчертаем, че днес ние сме политизирани същества, независимо дали желаем това или не. Просто защото живеем в политизиран свят, в общества от политизирани индивиди. А не можем да излезем от нещо, което ни дава основите на живота ни – икономиката, законите, обществените отношения, социалната осигуреност (социалната сигурност) и т.н. И тъй си живеем в това политизирано блато и който може да надигне глава и да види отвъд него – добре, а който не може, той си стои в него и както за рибата не съществува друга реалност освен водата, така и за него не съществува друг свят, освен светът на политиката и идеологиите, на пристрастията и на мненията, на прикритите лъжи и на полуистините. Но тъй като лъжите на политици и държавни управници понякога могат да бъдат трудно различени, въпросът е как в политизираното си съществуване ги възприемаме и ако видим лъжовността им – какво правим.

Проблемът не е в това, че ние като християни сме политически пристрастни – тази наша особеност в днешно време изглежда е неизбежна, а по-скоро в това, че понякога в живота си като вярващи реагираме по същия начин, по който реагират и другите хора, които все още не са повярвали в Христа. Понякога и ние вярваме на сеещите лъжи политици и държавници, а когато лъжите им излязат наяве, бързаме да се отречем от тях (от политиците и от лъжите) и да поемем друга посока на мислене и на поведение (нали помним, че викащите към Иисуса „Осана“ малко след това крещяха на Ирод, „Разпни го, разпни го!“). Наистина, често е трудно да видим лъжата, особено когато тя е изречена от политик или държавник, на когото симпатизираме или от когото зависи благосъстоянието ни, но това не означава, че не трябва да търсим истината и винаги да сме нащрек, когато в публичното пространство бъде изнесен някакъв факт, представян за истина. Както писах в друг материал на този блог, трябва да бъдем мъдри като змии и да правим разлика между нещата. Особено като знаем, че немалко християни по света правят разлика и се опитват да изобличат лъжата, като публикуват (особено в интернет) своите догадки, мнения или доказани факти, умело скривани от лъжливите политици и държавници.

Моите наблюдения за реакциите на християните са твърде ограничени, но опитът ми подсказва, че те са характерни за една огромна част от вярващите по света; тук мога да приведа примери от църковните среди в западния свят, но подобни могат изобилно да се намерят и у нас в България. „Премиерът бе напълно прав в твърдото си решение да изгони 23 руски ‚дипломати‘ (думата в скоби в английската преса се разбира като ‚шпиони‘, а не действителни дипломати)“, и „разбра се, че отровният газ бил произвеждан в Съветския блок през 70-те и 80-те години на миналия век“, пише едно от най-масовите църковни издания на Великобритания „Църковни дела“, като същевременно дава указания как западният свят трябва да отговори на руската агресия. Тези мнения се споделят от немалък брой християни, принадлежащи към държавната англиканска църква. Днес (15 април) дори се отслужва служба в един от англиканските храмове в Солсбъри, където бяха отровени Скрипал и дъщеря му, с цел „връщане на Солсбъри на гражданите му“ и „служба за очистване“ на града.

Или пък заглавието: „С обявяването на ударите по Сирия Доналд Тръмп призовава и за молитва за ‘благородните воини‘ и съюзниците“, пише друго християнско списание, като посочва думите на президента: „Тази вечер се обръщам към американците и ги призовавам да се молят за благородните ни воини и за съюзниците ни, докато изпълняваме мисията си. Молим Бога да донесе утеха на страдащите в Сирия..., молим се също така Бог да продължи да се грижи за САЩ и да ни благослови“. Зад тези думи на американския президент застават няколко милиона евангелски християни, които го подкрепиха в предизборната кампания.

theresa mayНо откакто стана нападението срещу Скрипал и дъщеря му Юлия, както и ракетните удари в Сирия от събота рано сутринта, все повече се прояснява, че почти нищо от онова, което политиците и държавните управници в Европа и в САЩ заявяваха, не е вярно. Или пък просто се гради на догадки, които обаче шумно се изсипаха в общественото пространство с цел да се превърнат в истини, нищо че няма доказателства. Разбра се, че газът от Солсбъри може и да не идва от Русия, като същевременно се повдигнаха редица въпроси, сред които тези, като „как тъй Юлия се излекува толкова бързо, а вече и баща ѝ се възстановява, след като са били в досег с такъв мощен нервнопаралитичен газ“ (както и съмнението дали въобще са били подложени на обгазяване или отравяне с химическо вещество), „защо британската полиция не позволи на дъщерята да излезе с изявление, а говори от нейно име“, „защо болничният персонал в болницата в Солсбъри е облечен с обичайните си служебни медицински дрехи и няма никакви признаци той да се предпазва от евентуално химическо заразяване, каквито строги мерки се взеха в пространството около дома на Скрипал, ресторанта и пейката, на която били намерени“, „защо опозиционните партии във Великобритания все повече сравняват тази лъжа с онази на Тони Блеър за уж намерените химически оръжия в Ирак, и т.н. От два дена насам хората се питат също така как тъй при такава мощна ракетна атака в населен район няма нито една жертва, като в медийното пространство вече се промъкват разсъждения за предварителна договореност между великите сили (преди всичко САЩ и Русия) за този удар и за бъдещето на режима на Башар ал Асад и на Сирия.

В публичното пространство се появиха и съобщения, които също предизвикват съмнение и които (поне засега) не могат да бъдат наречени нито лъжа нито истина, например съждението, че швейцарска експертиза установила, че газът, с който били отровени Скрипал и дъщеря му, съдържал токсичния химикал BZ, който бил разработван в НАТО, а не в Русия, или пък мненията, че заринът (а също така хлор, или пък само хлор без никакъв зарин) бил хвърлен от джихадистите с цел да очернят режима на Асад, или пък е използван от хора на западните спецслужби.

Споделям тези разсъждения върху новините от последните няколко седмици, та да се замислим и да се опитаме да видим дали – и как – християните поддържат една или друга политическа линия или един или друг държавен управник. За нашата страна по-конкретно можем да кажем, че раздвоението е между „путинистите“ и „европеистите“, т.е. между поддръжниците на независима от западните сили политическа линия или пък поддръжниците на европейските идеологически структури (като разбира се нито първите мечтаят за истински „путинизъм“ за страната ни, нито пък вторите сляпо вярват на европейците и желаят узаконяването на порочни практики у нас). В тази връзка и отношението на християните в България към посочените тук два случая, оповестявани на хората по света с куп лъжи и полуистини, също е различно: едни приемат казаното от западните политици и държавници за истина, други пък го наричат лъжа и заблуда. Ако обаче попитаме християните в бомбардираната Сирия, там няма да намерим раздвоение: всички вярващи в тази опустошена страна са убедени, че режимът на Асад не е използвал химическо оръжие срещу народа си и че нападението от събота сутринта е брутална и несправедлива агресия срещу суверенна страна (ето една посочка на „Църковни дела“ и друга на „Водещо християнство“, в която впрочем се казва, че преди всичко католическите и православните църкви в страната осъждат агресията; тук ще прочетем мнението на сирийски християни, че „Западната църква не оправда надеждите на Сирия“).

Раздвоение (т.е. на кого или на какво да вярваме и на кого или какво да не вярваме) не би трябвало да има в никое християнско сърце, защото добре знаем „че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото“ (1Йн. 5:19) – на светски управници не можем да се надяваме, нито докрай да вярваме (и все пак на някои вярваме!), а трябва да изпитваме вярата си и да търсим от Бога преди всичко разум и сили, за да разберем каква е Неговата воля за нас и за света като цяло. Понякога ние дори се молим и за нашите политици или за управниците ни, и това изглежда е наше задължение – да се молим за всеки наш ближен. Но дори и в молитвите си трябва да сме мъдри и да разсъдим тъкмо каква молитва да кажем. Ако действително сирийският режим е използвал химическо оръжие срещу народа си, тогава може би евангелските поддръжници на Тръмп добре се молят за него и за „благородните воини“, които изстреляха ракетите срещу сирийския завод. Но ако след време се разбере, че противници на Асад за осъществили тази провокация и Тръмп, знаейки това, е нанесъл удар, защото има свои сметки за уреждане с Русия и Иран, тогава какъв е смисълът на молитвата, която американският президент иска от американския народ? Ако руснаците са направили опита да отровят Скрипал, значи църквите в Англия навярно са прави да се молят за Тереза Мей и за правителството, но ако се окаже, че друг е свършил тази работа, тогава какво става с молитвите на тези християни? Нима са се молили за едно престъпно правителство, което напълно е съзнавало, че върши престъпление?

Впрочем, трябва да си призная, че с известно удовлетворение прочетох за една статистика от началото на април, която посочва, че 88% от българите одобряват позицията на правителството ни за случая Скрипал (и едва 6% приемат „доказателствата“ на Запада) и не е експулсирало руски дипломати от страната, преди да получи по-конкретни доказателства за някаква вина на Русия.

Преди десетина дена (от 4 април) едно християнско англиканско списание изказа категорично мнение: „Писаниците на Тръмп по Туийтър са лъжи, измама и изкривяване на истината. Те са насочени срещу нашата демокрация“. Журналистът подробно описва думите на Тръмп по време на предизборната му кампания и делата му към днешно време и посочва множеството лъжи и заблуди, изказани (или писани) от него. И се пита: а какъв може да бъде нашият (на християните) отговор. И казва: „Нямам властта да накарам Тръмп да се държи другояче… Но вие и аз можем да покажем по-добър пример на поведение, можем да говорим учтиво с онези, които не са съгласни с нас, а в разногласията си можем да покажем благородство. Това не означава, че ще се преструваме, че не съществуват разногласия или че си създаваме фалшива хармония на мнения: това означава да сме конструктивни в отношенията си – както при общуването онлайн, така и на живо. Трябва да се обичаме, трябва да казваме истината и да не се съгласяваме да преповтаряме лъжите, трябва да си направим труда да проверим даден факт, преди да кликнем „харесвам“, преди да го споделим с други или да натиснем бутона на Туийтър… Колкото по-невероятна ни изглежда една история, толкова по-предпазливо трябва да се отнасяме към нея“.

Струва ми се, че тези думи се отнасят за всеки християнин, особено в днешно време, когато оповестяваното от различните медии или от политици и държавници може да се окаже лъжа и заблуда. Нека симпатизираме на едни или други политици и управници, но да бъдем нащрек и да търсим начини да проверяваме казаното или писаното от тях и едва след като се убедим, че в тях няма лукавство, да ги подкрепим и дори да се молим за тях. Но молитвата ни да бъде „информирана“ – да е в съгласие с евангелието и с Божията воля и да бъде плод на мъдро разсъждаване върху оповестяваните факти чрез непрекъснато „допитване“ до Свещеното Писание и съпоставяне на живота ни с Христовите повели.

Бележка: снимките на Тръмп и на Тереза Мей са взети от Premier Christianity.

Петък, 16 Март 2018 12:18

Заблуждаващите „истини“

zablud istinaСещам се за приказката „Сливи за смет“ и за това, че всеки, който прочете заглавието ѝ и начене да я чете, се чуди кой ли би дал на някого сливи, ако той би му платил за тях с боклука си. И като прочете поучителната история, човек разбира, че има резон в заглавието и че всъщност е възможно сливи да се продават за смет. Подобно нещо ми идва наум и за „истините“, които днес ни се предлагат, и се сещам за горното заглавие: заблуждаващи „истини“. Е, може ли истината да е заблуждаваща? Тя или е истина и хората с очевидност я разбират и приемат, или не е истина и хората лесно разпознават действителното лице на оповестената „истина“.

Предполагам, че читателят вече разбира, че в днешно време толкова лъжи се превърнаха в „истини“ („стократно повторената лъжа става истина“), а същевременно толкова истини бяха наречени лъжи, че съвременният човек изглежда няма друг избор в разсъжденията си, освен да приеме, че всъщност няма истина и че всичко, което витае в общественото пространство, е полуистина и полулъжа, или пък все пак човек да повярва на някои истини и да реши да не вярва на други. Изглежда втората възможност е по-характерна за човека, защото всяко човешко същество в една или друга степен живее на доверие (на вяра): искаме или не, ние се доверяваме на едно или друго нещо (а също на един или друг човек), и не се доверяваме на други неща; искаме или не, умът ни разсъждава върху нещо и си казва, „да, вярно е“, или пък, „не, това не може да бъде вярно“. Без тази човешка особеност – доверчивостта, вярата – животът би бил ад.

„Истанбулската конвенция ще предотврати или ще намали случаите на насилие срещу жените“, четем някъде и след като се запознае с различните аргументи, нашият ум по естествен начин прави заключението, „да, вярно е: заложените в документа мерки действително могат да постигнат целите на конвенцията“. Истините, изложени в тази европейска рамка, карат съзнанието ни да обобщи същността и смисъла на цялата конвенция и да заключи, че тя наистина цели предотвратяване на насилието срещу жените, включително домашното насилие.

„Държавата е длъжна да полага грижи за всяко дете и за подрастващото поколение като цяло и поради това в случаите, когато едно семейство не полага съответните грижи за детето си, държавата има правото да му го отнеме“, четем другаде. Практиката ни е показала, че действително в някои семейства децата са оставени без всякаква грижа или пък дори са заставяни да ходят по улиците и да просят, а някои момичета дори са заставяни да проституират, и поради този „опит“ умът ни веднага прави заключението: „истина е: държавата има право да отнеме едно такова дете от семейството му и да започне да полага грижи за него“. С една дума, съзнанието ни отново прави обобщение и приема горното изявление за истина, отнасяща се до всички случаи на подобни деца, които държавата може да отнеме от родителите им.

Или пък, „развитието на едно дете извън социалното общуване в българското училище, в обстановка само на домашно възпитание с неясни и научно неприемливи методи на образователна подготовка, е не само вредно за самото дете, но и за българското общество като цяло; ето защо държавата трябва да полага усилия да обхване в българското училище сто процента от децата в страната,“ четем разсъжденията на професори педагози или на политически фигури. Или пък, „държавата не може да допусне един немалък процент от децата в някои региони на страната (и тук се визират цигански или турски семейства) да не посещават българското училище; ето защо държавата трябва да предприеме всички необходими мерки за обхващане на всяко дете в българската образователна система“. Практиката показва, че при прочитане на подобни истини един огромен процент от българите веднага правят заключението: „да, вярно е: държавата действително се грижи за подрастващите и не може да допусне необразовани деца да станат и необразовани възрастни, затова тя е длъжна да вкара в българското училище всяко българско дете“.

Мисля, че вече става ясно накъде вървят разсъжденията ми в това мое изложение: една полуистина или частично изказано истинно положение не може да бъде цялата истина; една страна на едно обществено явление не характеризира (и не може да характеризира) цялото многообразие на това обществено явление. Поради това правенето на заключения на основата на полуистината дава като резултат неистинно заключение. Но ако тези донякъде естествени процеси в нашия ум са безобидни (особено ако не съзнаваме половинчатостта на изказаните „истини“), то заблуждаващите „истини“ са вредни и могат да нанесат големи щети на отделния човек, на семейството, на дадена обществена група, на цялото общество и дори на огромна част от обществата по земята. Заблуждаващата истина е целенасочено идеологическо въздействие, което кара съзнанието на човека да я приеме и дори да я превърне в действие: да подкрепи дадено разсъждение, дадено действие, приемането на мерки и закони или узаконяване на практики, основаващи се на вече изказаните „истини“.

Както писах в миналия материал за блога, трябва да бъдем мъдри и да правим разлика между нещата. И виждаме, че, слава Богу, здравият разум не е напуснал разсъдъка на немалко хора в нашата страна. Хората разбраха, че макар и да излага някои истини, Истанбулската конвенция всъщност предлага на европейските общества заблуждаващи истини, целящи под прикритието на едно донякъде вярно разсъждение (предотвратяване на насилието) да прокарат сред тези общества друго „вярно“ (истинно за творците на документа) разсъждение: трябва да приемете, че нетипичната сексуална ориентация е нещо естествено и заложено в човека по природа и всяка демократична страна трябва да я приеме и приложи в законодателството си. Хората разбраха, че под прикритието на истината за нахлуващия фундаментализъм и тероризъм червените другари у нас решиха да променят закона за вероизповеданията и да ограничат правата на всички вярващи (а не само на потенциалните фундаменталисти), вместо да разсъдят какви други мерки могат да се приложат и кои български структури трябва да се борят срещу фундаментализма, и в края на краищата заблуждаващата истина на социалистите-бивши комунисти бе разкрита. Хората разбраха, че „истината“ за пренебрегнатите от родителите си деца или „истината“ за семействата, които са решили домашно да ги образоват и възпитават, всъщност е заблуждаваща истина, тъй като тя цели налагането върху съзнанието на гражданите на определена идеология и отнемане на изконни права на семейството и на човешката личност – това не можа да остане скрито от хората, които трезво разсъждават.

Напоследък се появи и друга заблуждаваща истина и не мога да се стърпя да не я спомена. Отровиха онзи двоен шпионин (а с него и дъщеря му) във Великобритания и само два дена след това, преди още да беше съвсем ясно как всъщност с нервно-паралитичния газ е станал този опит за убийство, правителството излезе с истината: „Русия стои зад този нечовешки акт“. Няма съмнение, че всички на острова веднага приеха тази „истина“, особено като знаеха, че Русия редовно си отмъщава на своите предатели и в миналото е организирала тяхното убийство на чужда територия; тези факти неминуемо карат съзнанието да приеме вече оповестената истина за факт и за действителност. И тук моята теза е, че и тази „истина“ е дълбоко заблуждаваща.

Но преди да поясня защо за мен тя е заблуждаваща, нека изрично да кажа: и аз с вероятност някъде към деветдесет процента приемам, че Русия стои зад този инцидент, че нито съм русофил (и който ме познава, добре знае това), нито пък твърдя, че заявлението „Русия стои зад това“ няма да се окаже вярно: с изключително висок процент вероятност това може да се окаже вярно, т.е. истинно.

Заблуждаващото в този конкретен случай е твърдението за руската връзка с инцидента преди още да беше ясно за какво точно става въпрос. В общественото пространство се пуснаха такива истини, като фактът, че този газ действително е разработван в бившия Съветски съюз, че Русия продължава да наказва предателите си, че Путин и неговото правителство по най-антидемократичен начин се разправят с всеки, който не приема новата руска идеология, „путинизма“, и т.н. И всичко това е вярно, аз самият добре го зная, защото осем години живях в Москва и вече десетина години живея във Великобритания и смея да твърдя, че мога добре да различавам нещата, случващи се както в едната, така и в другата държава. Вярно е обаче и това, че едно правителство може да оповести една „истина“, която цели да заблуди обществото и да получи неговата подкрепа за последващи действия: всеки може да се сети за „истината“ за химическите оръжия, уж намиращи се в Ирак, която послужи като претекст на британското правителство да осъществи агресивна военна намеса в тази държава. Последствията? Години по-късно британците разбраха, че са били излъгани, специални държавни комисии в страната разследваха думите и действията на тогавашното правителство (и неговите отношения с американците) и намериха, че „истината“ за химическите оръжия всъщност е била лъжа. Пространството тук не ми позволява да излагам многобройните факти, които потвърждават (особено от политическа гледна точка), че новият 21 век е век на лъжата – предполагам, всеки вече е убеден в това. Но една е лъжата на една конвенция, която можем да приемем или можем да отхвърлим, лъжата за „благото“, което държавата уж полага за всички деца в България или за всички граждани (а всъщност държавата полага грижи за едни, но не полага грижа за други деца, или пък дава права на едни, а отнема права на други свои граждани), лъжите на комунистите от миналото и днес, и т.н., и съвсем друго е лъжата на едно правителство, което (заедно с други причини) доведе до смърт, разруха, нестабилност и огромни потоци от бежанци в различни райони на земята, особено в Близкия Изток.

Отново ще подчертая: твърде възможно е да се окаже, че Русия е осъществила опита за убийство в Солсбъри. Но хората във Великобритания вече започнаха да се питат: защо британското правителство предприе наказателни мерки срещу Русия преди да е доказала, че тъкмо тя е причастна към инцидента (като експулсира 23 руски дипломати)? защо това правителство, чрез бързи дипломатически връзки и усилия, успя за два дена да получи подкрепата на няколко западни държави (а днес след телефонен разговор г-жа Тереза Мей като че получи „подкрепата“ и на австралийския си колега)? защо Русия би предприела каквото и да е убийство в навечерието на избори в страната, което неминуемо би очернило Путин и неговото правителство като чудовищно и може да намали шансовете му за преизбиране? защо този газ, който се оказа, че е притежаван от още шестнадесет държави, включително Великобритания, е използван от Путин и правителството му, а не от някоя от двете организации за сигурност в Русия, които Путин се оказа че не може да контролира, или пък от друга държава от бившия соц-блок, която също разполага с този газ, или пък от британските служби с цел злепоставяне на Русия тъкмо в този деликатен момент? и т.н. и т.н. Преди два дена британското правителство съобщи, че с този газ била намазана вратата на колата на Скрипал и от нея той и дъщеря му се отровили, а пък снощи The Telegraph съобщи, че някой си в Русия бил поставил този газ в куфара на дъщерята, която на 3 март пристигна от Москва във Великобритания, и сетне той бил използван в опита за убийство (без вече да се твърди дали Путин е наредил „имплантирането“ на газа в куфара, или друга руска служба, която е извън неговия контрол). Сигурен съм, че днес и утре (и в близките дни) ще излизат и други версии, някои от които могат да бъдат доста странни, а други ще ни изглеждат „истинни“ и приемливи.

Познавайки ситуацията във Великобритания, се замислям до какво може да доведе това развитие на събитията. От вчера мнозина започнаха да говорят за началото на нова студена война между Русия и Запада (а не между блок от източноевропейски държава и западните демокрации), за факта, че след решението им за напускането на Европейския съюз британците търсят най-близки връзки с Европа и някакво обединяване срещу един общ враг, че събитията от Солсбъри могат някак си да повлияят на президентските избори в Русия и Путин да не бъде преизбран, че Тереза Мей не би трябвало да предприема наказателни мерки срещу Русия, без да има доказателства за причастността ѝ към случая (и често се привеждат аналогии с предполагаеми престъпници, за които се намират „доказателства“, а сетне се разбира, че престъпниците са други и че „доказателствата“ били изфабрикувани, но в първия момент на обществено недоволство срещу престъплението „престъпникът“, видите ли, бил заловен и пратен в затвора, а обществеността е успокоена, че службите са си свършили работата), че една нова студена война може да бъде трагична за континента, и т.н. Други пък хора казаха: нека само за секунда да допуснем, че не Русия, а някой друг (включително британските служби) е осъществил опита за убийство, какво правим в този случай? връщаме ли 23-та дипломати, извиняваме ли се на Русия? извиняваме ли се на западните ни партньори, които заблудихме, или пък обществото, което също ни повярва? спираме ли хода на все по-мразовитите отношения между Русия и западните демокрации? и т.н. Трети пък споделят: сигурно е Русия, но защо почти петдесет процента от медийното време във Великобритания от последните дни се отделя на този случай, кого ползва тази масова пропаганда – нас ли като британци или руснаците, които действат независимо и дори се подиграват на британското правителство, като го наричат цирк?

Както писах, склонен съм да мисля, че Русия стои зад този опит за убийство и естественият ход на нещата от последните две-три десетилетия могат да потвърдят факта, че тази държава не се церемони, когато иска да постигне определени цели. Но същевременно умът ми се бори с различните противоречиви заблуждаващи „истини“ и все още не може докрай да реши кое мнение да приеме и кое да отхвърли. Това, което разсъдъкът ми предпазливо ми нашепва, е дано да не се окаже, че за пореден път ние като „демокрация“ измислихме някаква заплаха (както измислихме химическите оръжия в Ирак) и този път не Близкия Изток, а Европа направихме заложник на идеологическите си провали.

Накрая ще подчертая, че изложеното тук по този инцидент във Великобритания е лично мое мнение, с което в никакъв случай не ангажирам „Свобода за всеки“ като цяло; и това е хубавото на тази единствена по рода си християнска мисионерска и защитническа организация, че тя действително дава свобода на всеки да изрази възгледите си и в добронамерен диалог да се опитва да търси истината и да я предлага на хората. А за нас като християни това е преди всичко истината на Христовото благовестие, което не предлага полуистини, а цялата истина наведъж! „Ако искаш да вървиш след Мене, отречи се от себе си, вземи кръста си и Ме последвай“, или: „Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен“ – това са истини, които нито умът, нито сърцето на вярващия подлагат на съмнение или го карат да търси някакъв допълнителен смисъл в тях, истини, които дават живот, а не водят към вътрешен смут, съмнение, недоверчивост и т.н., каквито са съвременните заблуждаващи „истини“, предлагани ни от всякакви хора, организации, цели правителства и международни сдружения.

justice scalesНаистина, който е мъдър, той прави разлика: може да различи злото от доброто, черното от бялото, порока от греха… И това е не само библейска истина – това е проста човешка истина, която битува във всички народи и племена по света. Но както глобализацията доведе до относителност на почти всичко в живота („няма истина, няма твърди убеждения, няма непреходни ценности…, всичко в живота е относително“), така и мъдростта вече не се схваща като ценност и достойнство на изградена личност, можеща да прави ясна разлика между противоположни идеи, тези, ценности, практики и т.н. Днес като че ли все по-замъглено виждаме, а ясните граници и разлики станаха неясни и размити. Горко ни, ако това наистина е така (но все пак продължавам да казвам „като че ли“, надявайки се това да не е така).

Една от причините (наред с много други) за това замъглено разбиране на нещата от живота е поднасянето на лъжи и заблуди, обвити с красиви думи и примамливи обещания; съвременните медии и интернетът са изключителен проводник, по който текат тези „красиви лъжи“ (както те са проводник – и това не може да се отрече! – и на истини и действителни ценности). Кой от нас не би искал да остави потомство след себе си, кой от нас не би искал да не заболее, коя майка не би искала да роди здраво дете и да се радва на отглеждането му и да се надява на него в старините си, кой не би желал да предотврати появата и развитието на болест, която може да го споходи след известно време, и т.н.? Това са естествени човешки стремежи и желания и те се основават на вярата на хората (вярващи или невярващи) в бъдещето: всеки човек е убеден, че съществува бъдеще и че неговите потомци ще живеят в него.

Тези стремежи и желания като че се изпълват с по-нататъшното развитие на биотехнологиите, които вече позволяват раждането само на здрави деца (разбира се, засега все още в ограничен кръг случаи, но с тенденция броят на хората, принадлежащи към новата технологична раса да се увеличава все повече, докато обхване цялото човечество) и премахване завинаги на множество заболявания, които за момента са нелечими. Всеки нормален човек ясно ще разсъди, че няма нищо лошо в една технология, която може да позволи раждането на здрави деца. Но ето тук трябва да си спомним призива да бъдем мъдри като змии и да правим разлика: технологията сама по себе си не е зла, а хората, които могат да я приложат за свои цели, могат да бъдат зли и да я използват по такъв начин, че тя да доведе до промяна в разбирането за това какво е човекът като биологично същество и да ги кара да се поставят на мястото на Бога и да „творят“ индивиди (но не и човешки същества!) според техните разбирания.

Искате със сигурност раждането на здраво дете, въпреки че страдате от някаква болест или пък че може да заболеете от рак? Няма проблем – ние ще ви помогнем! Хората вече са добре осведомени, че не могат да се родят здрави деца от болни родители, особено болните от рак, преди всичко поради химиотерапията и радиотерапията, които водят до изменения в клетъчната структура на човека (поне така ни уверява генното инженерство) и затова те желаят да се „застраховат“ и ако е възможно още преди да заболеят да бъде съхранен техен генетичен материал и яйцеклетки, които сетне да бъдат оплодени и да бъде родено здраво дете. Така например се роди и идеята за „бебе от трима родители“ (две майки и един баща), която първоначално като че разтревожи някои хора поради това, че технологията може в бъдеще да се използва за „създаването“ на „идеални деца“ и идеални хора (сигурен съм, че българският читател е запознат с технологията, но ето за всеки случай един материал от февруари 2015 г.).

Разбира се, страховете скоро бяха забравени и технологията продължи да се развива и малко след първите опити последва и друго откритие – че е възможно съхраняването и „отглеждането“ в лабораторни условия на яйцеклетки още в най-ранните стадии на развитието им и последващо „имплантиране“ в женския организъм до постигането на бременност. Както обикновено, опитите първо са върху животни, в този случай най-напред те са извършени върху мишки, което довело до раждането на здрави мишлета (отново новина на Гардиън, този път от октомври 2016 г.). Тогава бе изказано мнението, че технологията е твърде несигурна и че за прилагането ѝ върху човек ще са необходими десетки години, докато тя бъде усъвършенствана.

Но учените не престават да мислят за доброто на жените, които евентуално няма да могат да имат деца или които биха родили деца с генетични увреждания (и в подобни разсъждения няма нищо лошо!), и съвсем скоро в някои лаборатории започват опити с човешки яйцеклетки, първоначално тайно и без одобрение на някакъв държавен орган, а след това се иска и съответното одобрение или лиценз за провеждането на опитите. И само преди няколко месеца комисията по оплождане на Великобритания дава на една лаборатория в Нюкасъл лиценз за създаване на бебе от трима родители (само година след онези опити с мишките!).

Необходими бяха още няколко месеца, докато тази лаборатория намери и жени, които желаят технологията да бъде приложена спрямо тях, и преди няколко дена, 1 февруари 2018 г., това бе обявено и в британската преса под заглавието „Лекари от Великобритания избраха първите жени, които ще имат бебе от трима родители“. Също само преди броени дни (9 февруари 2018 г.) се появи и новината „Пробив в техниката на оплождане: за пръв път яйцеклетка е „отгледана“ в лаборатория“, където се съобщава, че лабораторията в Нюкасъл е успяла да „отгледа“ яйцеклетка още от най-ранен стадий на развитие до зряла яйцеклетка, годна за оплождане и съответно пригодна за раждане на здраво дете; в новината се казва също така, че процесът на „отглеждане“ на яйцеклетки в лабораторни условия ще даде на учените ново познание за растежа им и за същността на самата яйцеклетка в изолираните от човешкия организъм условия на развитие. И при този случай учените настояват, че ще минат още доста години преди технологията да може да бъде използвана в медицинските клиники.

Защо разказвам неща, които в по-голяма или по-малка степен вече са известни на читателя? Първо, защото винаги ни е необходимо припомняне! Нима като сме прочели библията веднъж, преставаме вече да я четем? Нима като сме се поучили от нещо, преставаме да мислим за поуката? Защо (в православието) изповядваме даден грях и сетне отново го повтаряме и отново го изповядване? А християнството тъкмо това ни казва: човек винаги трябва да помни Божиите заповеди и да ги изпълнява, да помни Христовите повели и да следва Спасителя, но тъй като човек не може винаги да помни, той има нужда от припомняне, от многократно връщане към истините и ценностите на вярата, та тя да бъде непрекъснато подхранвана и да поддържа жива връзката ни с Бога. Затова непрекъснато четем Писанието и непрекъснато се поучаваме, когато сгрешим.

И второ, защото трябва да сме мъдри и да можем да правим разлика между нещата. По-конкретно от описаното по-горе трябва да можем да различим доброто, което новите технологии носят на човека, и злото, които те могат да му причинят; да ни подскажат докъде можем да си позволим да навлизаме в тайните на творението и къде трябва да спрем и да оставим Божията воля да действа там, където човек не може (и не трябва) да действа. Ако сме достатъчно разумни ще схванем, че развитието на технологиите е толкова бързо, че утре можем да се окажем изненадани от промените, които могат да настъпят в обществата, и че човек по природа е егоист, алчен, завистлив и греховно-настроен и ще използва технологиите според своите прищевки и приумици. С една дума – да сме мъдри и да разсъждаваме кое да приемем и кое да отхвърлим; с кое да се съгласим и да му съдействаме и с кое да не се съгласим, като същевременно осведомяваме и другите за бедите, които могат да произтекат от едно действие или бездействие; къде под благовидната теза за някакво „добро“ всъщност прозира едно зло, което може да ни споходи, и т.н.

Неминуемо тези разсъждения ме съблазняват да направя паралел с разгорещения дебат от последните месеци относно т.нар. Истанбулска конференция. Кой от нас се съмнява, че тя иска да направи насилието над жени и домашното насилие все по-рядко явление в живота на хората? Никой! Кой от нас не желае християнските принципи на зачитане достойнството на човека да станат принципи на човешко поведение за всяко общество? Всички искаме това и всички бихме се противопоставили на приемането в Европа на нехристиянски практики на други общества, в които жената е обект на незачитане, насилие, робия и какво ли не още! Но Бог ни е дал разум и ние можахме да видим и подмолните камъни в конвенцията, които всъщност ни карат да я отхвърлим и да настояваме законотворците ни да не я ратифицират. Защото разбрахме, че с една ръка се дава, а с друга се взема: колкото и добри цели да преследва конвенцията, тя все пак не можа да укрие от хората факта, че покрай призивите за „равенство“ и ненасилие тя желае европейските народи да се съгласят с приемането на нетипичната сексуална ориентация като нещо естествено и заложено в човека по природа: днес сексуално се „ориентираш“ като жена, утре може да се „ориентираш“ като мъж; до днес в училище имаше отделни тоалетни за момичета и момчета, от утре всички могат да ползват една тоалетна, и т.н. И конвенцията настоява да няма дискриминация срещу тези хора.

Наистина, дискриминирането на когото и да било в днешно време е неприемлива практика (аз също съм противник на каквото и да е дискриминиране), но мъдрият читател на този документ, предложен ни за ратифициране, схваща, че всъщност не става въпрос само за борба срещу дискриминацията, а за налагане на европейските народи на светоглед и разбиране за човека, които противоречат на тяхната култура и традиция. Жалко е, че водещи учени у нас (тук визирам уважавания от мен проф. Калин Янакиев) се опитаха да ни „обяснят“ колко неправилно сме изтълкували термина джендър (и действително в някои писания терминът неправилно е тълкуван!), как насилието срещу жени може да бъде изкоренено от българското общество, ако приемем конвенцията и я приложим в живота си, как тя нямала нищо общо с джендър-идеологията на Бътлър и неистовството на ЛГБТИ движенията в отделните страни, как терминът сексуална ориентация неправилно бил представен от противниците на конвенцията и т.н.

Жалко е, защото господин професорът (а също и други защитници на документа) отново подвежда обществото, а навярно и законотворците ни: зад истините, които той изказва (за неправилно тълкувания термин джендър и за разбирането му като „жанрова роля“, за липсата на връзка между различни порочни виждания на някои хора и текста на самия документ, и т.н.), се крият и неистини, които могат да излязат наяве (и които Янакиев бе длъжен да спомене, напр. за приемането от държавите на идеологията за „нетипичната сексуална ориентация“), ако се съгласим да приемем конвенцията и се опитаме да я приложим в живота си. Повтарям: да се опитаме! А дали тя наистина ще изпълни функциите си в българското общество според както е заложено в нейните 81 члена – това е твърде съмнително и онези, които разбират за какво всъщност става въпрос, вече виждат, че това дори е невъзможно. Изкорениха ли насилието срещу жени и домашното насилие онези 17 европейски страни, които са я ратифицирали? Не! Страните, които все още не я ратифицират, да не би да са по-неосведомени от нас за подмолните камъни в нея? Не, не са! Защо такива държави като Великобритания, Германия, Франция, Турция, САЩ и т.н. не признават приоритета на международната норма над вътрешното право, а ние с готовност (и по задължение) приемаме международните правови документи, дори те и да противоречат на законодателството ни? А за разумния човек е ясно в какви противоречия ще влезе нашето законодателство, ако ратифицираме конвенцията и се опитаме да я прилагаме в живота на българското общество.

Но пък този дебат в края на краищата до някаква степен разясни на хората у нас някои европейски разбирания и тенденции – както положителни, така и отрицателни – и от тази гледна точка наистина се оказа добре, че хората дебатират, и макар не винаги в спора да се ражда истината, все пак един разговор по парливи теми винаги е полезен. А както съобщи посланичката на Великобритания Ема Хопкинс по време на дискусията за конвенцията, която се състоя на 23 януари в Софийския университет, в момента Англия прави промени в законодателството си, което ще приключи с ратификацията на конвенцията, а дали тя да се ратифицира или не – за това изобщо няма никакво обсъждане и дебат в английското общество. Че защо и да има? „Управляващият мисли вместо нас, ние няма какво да се натоварваме умствено“ – предполагам мнозина от нас помнят този израз от неотдавнашното комунистическо минало и „партията-ръководителка“, която мислеше вместо нас. Казаха на британците, че излизането от Евросъюза ще спре имиграцията и ще направи страната независима и просперираща, и те взеха, че повярваха (а Путин потриваше ръце), сега им казват, че все пак островът си е в Европа и че каквото и да се опитват да правят, те ще бъдат в Европа, със или без Съюза, и че нито имиграцията ще секне, нито страната ще преодолее икономическата криза, в която ще изпадне и то в продължение на много години, ако продължава да си мисли, че е нещо отделно от Европа. Сега хората не знаят дали да вярват на това или не и са изключително объркани. Защото не направиха разлика между нещата, когато трябваше да направят избора си, защото за пореден път се оставиха друг да мисли вместо тях.

И тъй, още веднъж ми се иска да повторя: да бъдем мъдри като змии и да правим разлика между нещата: което е полезно и добро за човека да приемем, а което е вредно и греховно да отхвърлим без колебание; да приемем напредъка на технологиите, ако това ще помогне на хората да живеят достоен живот, и да не ги приемем, ако някои хора чрез тях могат да се опитат да „творят“ създания, приличащи на хора, но не и на Божии създания; да се поучим от посоченото в Истанбулската конвенция и дори ако е необходимо да направим съответни промени в законодателството си, но да не я приемаме във вида, в който ни се представя, защото тя ще роди горчиви плодове, които сетне ще берем – искаме това или не.

Понеделник, 15 Януари 2018 08:15

Шест месеца за размисъл и действие

Jean claude Juncker Bulgaria protestsКакто е известно, всяка страна-членка на Евросъюза поема председателството му за шест месеца и България начена своето преди няколко дена. Наистина, едно шестмесечно председателство не дава много възможности за някаква по-осезаема промяна на политиката на европейските структури, от която особено много страдат християните, но въпреки това ми се струва, че все пак нещо добро може да се извлече от това председателство; разбира се, възможно е България да не предприеме никаква положителна стъпка в опозицията срещу някои развратни законодателни инициативи на европарламента, но тъкмо затуй тук разсъждавам за нашето председателство, та в началото на юли, когато ще дадем отчет за онова, което сме направили като страна, ръководеща Съюза през този период, да кажем: ето това и това постигнахме, което други водещи страни не можаха да постигнат.

Известно е също така, че всеки, който говори за Евросъюза, изхожда от собствените си възгледи за него и през тази призма се отразяват всички негови съждения. По-голямата част от 28-те гледат положително на развитието на Съюза и одобряват неговите решения за настоящето и за бъдещето, по-малката част от тези страни имат отрицателно мнение за него, въпреки че продължават да са негови членове; и накрая идва Великобритания и някои крайно десни партийни платформи в няколко други европейски страни, които имат крайно негативно отношение към този Съюз.

Защо разказвам неща, които всеки знае?

Първо, защото британските вестници вече злепоставиха България в началото на нейното европредседателство с редица писания, които са изключително лъжливи, като се има предвид, че в едно събитие виждат само едната страна (само едни хора), а другата страна, другите хора са изхвърлени от общата картина и по този начин създават в читателите си лъжлива представа за събитията.

Вчера Дейли Експрес излезе със заглавие: „Разярени протестиращи горят флага на Евросъюза из цяла София по време на посещението на Юнкер в България“. В статията се посочва, че в навечерието на поемането на председателството България е обхваната от вълна от протести срещу Евросъюза, при което протестиращи дори горят еврофлага; в онлайн-статията има и видео, което показва част от демонстрацията. Малко по-късно същият ден Дейли Експрес публикува и втора статия със заглавие „Юнкер иска България да каже „благодаря“ за това, че е приета за страна-членка на Съюза, а в същото време гневни протести го заобикалят отвсякъде“; тук отново е публикувано същото видео. Разбира се, англичаните намериха и някакъв си българин, живеещ във Великобритания, който казал, че „Евросъюзът не се интересува от България или която и да е друга източноевропейска страна“ и че „Аз и много други българи, живеещи във Великобритания, се надяваме един ден да видим страната ни да излиза от Евросъюза и да се присъедини към политиката на Обединеното кралство за едно ново и независимо бъдеще“ (вж. статиите за двата цитата). Бедният, той трябва да е живял твърде дълго във Великобритания, щом и неговият мозък е промит!

Трябва да посоча, че тези заглавия се появиха не само в Дейли Експрес, но и в други британски медии, а също така в Ютуб (особено статията от късния следобед на 12 януари).

Разбираемо е разочарованието на Великобритания от Евросъюза, разбираемо е разочарованието и на други страни на Съюза, но британските медии БЕЗОЧЛИВО ЛЪЖАТ читателите си (а също световната общественост чрез онлайн изданията си) – това не само е прекалено, това дори е престъпно. Някои националистически партии и движения във Великобритания успяха да излъжат собствения си народ и да го накарат да гласува за излизане от Евросъюза (и същият този народ, който вече разбра какво голямо зло бе сторено на държавата с този безумен ход, вече иска връщане на нещата обратно или търсене на някаква приемлива „сделка“ с Евросъюза), но да караш и другите народи да вярват на лъжите ти – това вече минава всякаква граница.

За какво всъщност става въпрос? Българските медии ясно се изразиха: „Девет протеста и два концерта откриха европредседателството“, като посочиха, че тези девет протеста нямат нищо общо с някакви си „разгневени протестиращи, подпалващи еврофлага и протестиращи срещу Евросъюза“; пък и за всеки българин бе ясно, че протестите ни (които впрочем са от миналата година) са си нашенски, български: единият бе редовният протест за правата на пенсионерите, събрал около 10-тина човека, другият бе на МВР служителите за по-високи заплати, третият е също от 10-тина човека, изразяващи подкрепа на Истанбулската конвенция, и останалите 6 протеста са за втория лифт в Банско и застрояването на парк Пирин, като едни от протестиращите са „за“, а другите са „против.“ Други медии посочиха: „Протест и контрапротест заради парк Пирин по улиците на София“, или „Откриваме европредседателството с протести "за" и "против" застрояването на Пирин“, и т.н. – почти всички български медии отразиха тези протести.

Нещо повече: всеки, който разбира български, като погледне видеоклипа в британските медии, ще види, че на плакатите са изписани протести (или подкрепа) за лифта и застрояването на Пирин, ама британците разчитат на промитите мозъци на населението си (имам възможност да се убедя в това, и го казвам с голямо съжаление!) и карат хората да мислят, че това са протести срещу Евросъюза. Може ли да има по-долно нещо от опитите на една световна медия да заблуди света, с оглед на антиевропейската политика на Великобритания? Пак ще повторя – това не само е долно, но и престъпно. В интерес на истината, обаче, трябва да посоча, че наистина имаше един инцидент в София, при който две знамена на Съюза бяха подпалени. Но смея да мисля, че всеки разумен българин знае за какво става въпрос в този случай: някои русофили, които все още виждат спасението в Русия, и някои туркофили, които все още мечтаят за някакъв турски рай по нашите земи, си намериха хора, които уж да изразят „протеста“ си срещу Евросъюза. Надявам се, че за всички е ясно, че по-нататъшното отслабване на този Съюз ще бъде последвано от руска експанзия в Европа, а може би и отвъд нея; всички видяха, как Путин и руската олигархия с нескриващо удоволствие потриха ръце след британския вот от юни миналата година за излизане от Евросъюза. Не че приемам „новите комунисти“ от Европа, но да искам отслабването на една демократична институция и идването на нейно място на стари репресивни комунистически апарати – мисля, че е ясно, кое бих предпочел. Това мое предпочитание, разбира се, предполага също така опозиция срещу новите социалисти, насаждащи греховни практики в европейските общества.

На второ място ще посоча, че все пак едно председателство на Евросъюза дава възможности на председателя да внася и свои предложения за разглеждане от европарламента. Въпреки, че министърката за българското председателство на Евросъюза Лиляна Павлова каза, че приоритети на председателството са бъдещето на Съюза, сигурността и стабилността, цифровата икономика и мерките по развитието на Западните Балкани, посочено бе също така, че чрез това председателство „България получава възможност да постави на преден план за преговори теми и инициативи от национален интерес“. Това означава, че страната ни може да постави на дневен ред въпроси, които вълнуват и други страни-членки на Съюза, но които досега все още никой не е поставил и по които само се говори. Например въпросите за националното законодателство, което произтича от особеностите на всеки отделен народ на Евросъюза и което отговаря на неговото виждане за света и човека. Известно е, че някои страни на Евросъюза и до днес не желаят да приемат в законодателството си решения и мерки относно „правата“ на хомосексуалистите, утвърждаването на някои биотехнологични практики, узаконяването на училищното сексуално обучение още от най-ранна детска възраст, и т.н., въпреки че им се оказва натиск от страна на европейските структури (това са особено Полша, Унгария, Румъния, Гърция и в някаква степен и България).

В тази връзка ролята на християните (като и на вярващи от други религии) може да бъде голяма и затова трябва да се търсят възможности за прокарване в европарламента на решения, които да дават самостоятелност на законотворчеството на отделните страни-членки на Евросъюза съобразно тяхната традиция и култура: ако някои европейски страни искат да насаждат хомосексуализма сред обществото си – да го правят, те скоро ще разберат какви плодове ще съберат от подобна политика; а ако някои страни не желаят развратът да стане законодателно установен – да имат възможността да не приемат налагани от „либералните“ европейци порочни закони. Сигурен съм, че бъдещето ясно ще покаже, кои страни са избрали „добрия“ закон и кои са се заблудили в греха си и насаждат сред населението си разврат и пороци.

Разбира се, разочарованието ми бе голямо, когато разбрах, че правителството призовава парламента ни да ратифицира т.нар. Истанбулска конвенция, сетне разбрах, че отношението към нея е твърде нееднозначно и че по нея ще продължава да има спорове (добро изложение по конвенцията и вредното й въздействие в нашето общество направи Александър Михайлов в статията си отпреди няколко дена, вж. тук). Ясно е, че за общество като българското тази конвенция не може и няма да премахне възможностите за насилие срещу жени, но може да прокара и да наложи идеята за „трети пол“ и развихряне на развратното разбиране за човешкия пол въобще и за семейството като брачно съжителство между един мъж и една жена, заедно с техните чеда.

В тази връзка днес, 13 януари, чета материала: „Защо искат спиране на рекламния клип на България“. Става въпроса за видеоклипа на страната ни по случай европредседателството, в което България се представя като една красива и заслужаваща обич страна (каквато тя всъщност е!). Но една френска евродепутатка, като го изгледала, веднага написала в Туийт, че клипът трябва да бъде свален, защото, видите ли, в него се съдържал някакъв намек за толериране на сексуалния тормоз над жените; тя дори вече начена кампания за свалянето на клипа. Тази бедна (в умствено отношение) женица така и не разбрала за какво става въпрос в краткото филмче. Ама че някой й обяснил какво означава българското кимане с глава (т.е. как кимаме за „да“ и как за „не“), че й казали, че преди да интерпретира нещо човек първо трябва да разбере българската култура и обичаи, и т.н. – всичко това е безсмислено за нея, тя твърдо заявява: „не никога не значи „да“, и че основно правило за всеки човек трябва да бъде съгласието и уважението към жените. С една дума, щом за европейците кимането с глава за „да“ е да, и кимането за „не“ е не, то трябва да бъде същото и за българите, та европейците да можели да ни разберат кога искаме да кажем „да“ и кога казваме „не“. Тринадесет века история и бит трябва да бъдат зачертани и българите вече да започнат да кимат като европейците. И не само българите, но и почти 1 милиард индийци и сродни на тях народи от Азия трябва да правят същото, защото и тяхното кимане с глава е като нашето (по-скоро обратното е вярно: нашето е като тяхното, ако се приеме теорията, че ние сме го възприели от древни индоевропейски корени). Ама тях ще ги натиснем по-късно, засега ще „преправим“ грешното кимане с глава на българите, навярно тихичко се шепти френската депутатка. „О, неразумний и юроде“, както бе казал наш възрожденец, макар че това трудно може да се отнесе до френската депутатка, която е далеч дори и от мисленето на юродив християнин.

Но подобно мислене на тази бедна душа насочва и към вече тревожната тенденция, че каквото правят европейците – това е правилното и това задължително трябва да се приеме от всички народи на континента; с една дума, щом ние казваме на черното бяло, и вие ще казвате на черното бяло, щом ви казваме, че това и това са добродетели (макар те да са грехове и омразни в очите на нормалните хора), значи и вие ще ги считате за добродетели.

И тъй, като обобщение ми се ще да повторя, че може би на християните у нас се дава някакъв шанс да настояват пред българските евродепутати и правителствените служители, участващи в заседанията на евроструктурите като част от екипа ни като председателстваща страна, за предлагане за обсъждане от европарламента на мерки и решения, които засега друга страна не е поставяла, но които са в интерес на всички европейски страни, особено що се отнася до зачитането на местните традиции, обичаи и виждания за света и човека и препятстване приемането на законодателни инициативи, позволяващи развихряне на разврата в обществата.

Бележка: снимката взета от статията на Дейли Експрес

trump nazarethРождество Христово се отменя“ – това бяха заглавията в редица медии отпреди 4-5 дена и тъй като те привлякоха вниманието ми, реших да споделя прочетеното тук в блога. Още с първите редове разбрах, че протестът на арабското население на Близкия Изток срещу намерението на американския президент Доналд Тръмп да признае Йерусалим за столица на Израел и да премести там американското посолство взема и такъв един обрат: „щом като Тръмп може да говори и прави каквото си поиска, защо пък ние също да не правим каквото си поискаме; засега ще отменим празнуването на Рождество“.

От съобщенията (вижте това на британския Експрес) разбирам, че кметът на Назарет решил да отмени празненствата. Сетне разбирам, че кметът Али Салям бил мюсюлманин и че той казал: „Същността ни и нашата вяра не подлежат на дебат. Решението [на президента Тръмп] ни отне радостта от празника, ето защо тази година ще го отменим“. Представителят на кметството Салем Шарара казал: „Решихме да отменим традиционните рождественски песни и танци, защото поради казаното от Тръмп за Йерусалим в момента се намираме в спорен момент на нашето всекидневие“.

С една дума, политиката и настроенията в Близкия Изток (поради изказването на Тръмп) могат да определят дали ще празнуваме Рождество Христово тази година или не. Чудя се какво ли може да се случи след година време, което също да бъде претекст за отмяна на празнуванията на този голям християнски празник? То винаги може да се намери някаква причина, стига човек да поиска да я намери.

Чудя се също така дали в този случай има някакво объркване и недоразумение между медиите и кметството на Назарет или действително политиката може да помрачи празника на десетки хиляди християни в този град (както и милиони християни в целия Близък Изток). Чудя се, защото вчера чета още една новина на Ройтерс: „Кметът: честванията по случай Рождество ще се отпразнуват в Назарет както обикновено“. Чета и не проумявам: наистина ли кметът само споменал, че някакви си певци нямало да дойдат за празненствата и сетне медиите преувеличили думите му, или пък той наистина е имал намерение да отмени поне част от тържествената програма (песните и танците, според както съобщава Експрес). Той дори казал: „Чудя се защо хората са си помислили, че ще съкратим честванията, всичко ще си бъде както обикновено, с изключение на тримата певци; ето днес можахме да приветстваме 60 хиляди хора в нашия град“.

Можем само да гадаем каква е истината, но докато разглеждах тази новина от различен ъгъл, все ми минаваше през ума приказката „вместо да изпише вежди, очи избожда“. Трудно ми е да определя за добро или за зло е намерението на Тръмп, както и дали за добро или за зло се нагорещява обстановката в Близкия Изток – политиката ми е слабото място. Но лесно мога да определя, че в днешно време различни сили и отделни политически настроения могат да кажат на християните: „тази година няма да празнувате християнския си празник, а пък за другата ще видим“. Не че празникът като външна проява на вярата ни (в случая в раждането на Спасителя на света) е чак толкова важен (макар наистина той да е важен) – всеки християнин в душата си отбелязва Рождеството на Божия Син, „началото на нашето спасение“ (както се казва в една молитва) и се моли за ново по-добро начало както за него самия, така и за целия свят – но по-важен е фактът, че може да се появи възможността празникът да бъде отменен или най-малкото помрачен поради политически (или други) причини. Може наистина Тръмп като християнин (за какъвто се представя) да вярва, че ако Йерусалим стане столица на Израел, това би била някаква решаваща стъпка към връщане на древните християнски земи на самите християни (с една дума – резултат от някакъв нов кръстоносен поход към Светите земи), но следейки събитията от последно време се замислих дали в днешно време желанието за изписване на веждите няма да извади очите. Но може би не съм прав, както отбелязах – политиката е едно от нещата, които понякога ме объркват.

Въпреки това този случай още веднъж ме убеждава, че никое временно събитие или земни дразги или прищевки на силните на деня не могат да ме отклонят от вътрешното празнуване на душата ми на това велико събитие на Христовото Рождество; никое земно и светско управление не може да ми каже кога и как да празнувам християнския спомен за събитията отпреди две хиляди години, такива като Рождество Христово, Богоявление, Възкресение Христово, Петдесетница и т.н.; никой не може да затвори устата на сърцето и ума ми, защото те не празнуват външно, а се радват заедно с Господа, който вижда в сърцето на вярващия, познава Своите чеда и ги подканя: „дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира“ (Мт. 25:34).

Бел.: Снимката взета от британския Експрес.

Страница 1 от 4